„Евангелието на релаксацията“. Евроамериканската култура на отпускането и генезисът на модерната йога

Карл Байер

Резюме: Все още липсват изчерпателни изследвания върху икономиката на напрягането и отпускането от културологична перспектива и от перспективата на история на тялото. Дори отделните проучвания върху последните 130 години, през които тази тема привлича вниманието толкова интензивно, колкото никога досега, са редки. Като се има предвид това, настоящата статия не може да направи повече, освен да продължи досегашните отделни проучвания в терен, който е в значителна степен непроучен, поставяйки си за цел да изработването на временни маркери за бъдещи изследвания. Статията представлява въведение в историята на възникване и в характеристиките на модерната западна култура на релаксацията и на основата на едно конкретно йога упражнение да анализира влиянието на тази култура върху модерната йога. Цитатът в заглавието на статията „евангелие на релаксацията“ препраща към едноименното есе на Уилям Джеймс. При Джеймс, който ще бъде подробно представен, по показателен начин се вижда неясната многозначност на модерната култура на релаксацията.

Ключови думи: история на метода на релаксация, реформа на живота, йога, възникване на модерната йога, западни влияния върху йога

“The Gospel of Relaxation”. Euro-American Culture of Relaxation and the Genesis of Modern Yoga

Karl Baier

Abstract: Comprehensive cultural and body-historical studies on the significance and economy of tension and relaxation in different cultures and epochs are still lacking. Even specialized research on the last 130 years, during which this topic has received more intensive theoretical and practical attention worldwide than ever before, is rare. The present paper can do no more than continue the previous isolated explorations in largely unexplored terrain, with the aim of developing provisional markers for future research. It provides an introduction to the genesis and characteristics of modern Euro-American relaxation culture. Using a particular yoga practice, Śavāsana, as an example, the influence of this culture on modern yoga will be explored. The quote “Gospel of Relaxation" in the title alludes to an essay by William James. James, who is discussed in the article, exemplifies the shimmering ambiguity of modern relaxation culture.

Keywords: History of relaxation techniques, life reform, Delsartism, modern yoga, sacralization of relaxation

Разсъжденията ми в настоящата статия се концентрират върху периода от края на ХIX до 30-те години на XX век, тоест върху епохата, наричана често „класическа модерност“ или „развита модерност“.^[1]В центъра на внимание са поставени отношенията между линии на развитие в Северна Америка и възникващата в Южна Азия модерна йога.^[2] Както беше показано в научната литература през последните години, модерната йога не представлява последователно продължение на една хилядолетна традиция, както се твърди особено от предлагащите йога. От историческа перспектива е по-адекватно тя да бъде описана като южноазиатски клон на глобалните тенденции за реформиране на живота в класическата модерност; клон, който се оказва по-устойчив от редица други проекти за реформиране на живота от същата епоха и който продължава да преживява невиждан до този момент бум (относно историята на модерната йога вж. Alter, 2004; De Michelis, 2004, както и Singelton, 2010; относно бума на йога вж. също Jain, 2014).

Както ще бъде показано, това важи също за упражненията за релаксация, които имат неизменно място в модерните занимания с йога. По начина, по който биват изучавани днес, тези практики препращат в значителна степен към влиянието на модерната евроамериканска култура на релаксацията. Още преди години Марк Сингълтън публикува пионерска статия по тази тема (Singelton, 2005). Представените тук разсъждения се основават на тази статия, потвърждават нейните резултати и я разширяват с една малко по-различна методика. Докато Сингълтън препраща към примери от литературата върху релаксацията и йога от целия двайсети век, настоящата статия се концентрира върху фазата на възникване на модерната йога. Тук няма да става дума за разработване на цялостното значение на релаксацията в модерната йога. Вместо това ще бъдат анализирани записаните инструкции за една определена поза в йога, на чиято основа по показателен начин може да се разкрие трансформацията на йога в класическата модерност.

Преди това обаче да хвърлим поглед върху евроамериканските тенденции, които представляват историческия контекст на темата релаксация в модерната йога.

Дискурсивното поле^[3]„релаксация“ в класическата модерност в Европа и Северна Америка

В интересуващата ни епоха релаксацията е включена в програмите на различни, отчасти препращащи едно към друго течения на културно обновление, които през споменатия период тръгват от западния свят и се утвърждават в международен план, и чиито разнообразни форми в немскоезичното пространство се обозначават с понятието реформа на живота (Lebensreform).^[4] Тук спадат критика на викторианската, респ. на вилхелминската пуританска свенливост, на принудителността в междучовешкото общуване и тесногръдия бюргерски начин на обличане; развития в областта на перформативните изкуства (пеене, театър, танц) и в рамките на нови форми на трениране на тялото (като гимнастика, бодибилдинг, школи по дишане); методи на (авто-)сугестия; религиозни и парарелигиозни упражнения, които в отговор на процесите на секуларизация се стремят да представят по нов начин източниците на религиозен опит и направят възможен прехода от ускорено всекидневието към съзерцателна тишина. В пресечната област между тези нововъведения се намира разпространеното по цял свят движение за физическа култура. За разлика от спорта, тук моментът на съревнование не играе почти никаква роля. Гимнастически упражнения, упражнения за дишане и релаксация (понякога с медитативно-спиритуална насоченост) се комбинират с правила за хигиена, хранене и начин на живот, чиято цел е цялостно изграждане на здравето и алтернативна терапия.

Самата идея за релаксация навлиза дори в областта на модерните телесни практики, където обикновено по-скоро не би се предполагало, като например при световноизвестния по онова време бодибилдър от австрийски произход Макс Сик (1882–1961), познат като Максик. В книгата си Muscle Control (1910) той подчертава, че отпускането представлява също толкова важен принцип при тренирането на мускулите, колкото и натоварването им. И така, релаксацията е на дневен ред – от бодибилдинга до мистиката.

Програмите за релаксация са включени в посочените по-горе полета по различни, отчасти и противоречиви причини:

В рамките на критиката към традиционната култура, възприемана като ригидна и скована;
За усилване на постиженията, респ. за изграждане на мускулатура;
Като контрапроект спрямо образа на претоварения от модернизацията на обществото човек (вж. по тази тема Marynkewicz, 2013), а също
Като платформа на нов опит за трансцендентното.

От тях се очаква да компенсират стресовите фактори в новия капиталистически свят на труд и свободно време, а също ускоряването и механизирането на работните процеси и увеличаващия се натиск за постижения, пресищането с дразнения и нервността на модерния живот в големите градове. Техниките за релаксация служат както като средство за адаптиране към тези нови отношения, така и като практика в рамките на културкритични проекти за една друга, по-дружелюбна, забавена и религиозно открита модерност (относно проектите за друга модерност в немското езиково пространство вж. Rohrkrämer, 1999). Често споделяно е убеждението, че способността за релаксация (на англ. letting go, тогава, както и днес синоним на отпускане), засягащата всички области на живота, стимулира връщането към природосъобразния начин на живот, на който по онова време настояват различните движения за реформи (Barlösius, 1997).

Накратко казано, релаксацията е трябвало да бъде едновременно пясък и масло в скоростната кутия на неуморното общество на постиженията. Тя се прилага както в терапии, така и за поддържане на здравословното състояние. С нея се свързват очаквания за оздравяване и спиритуални преживявания както от страна на алтернативната религиозност, така и в рамките на утвърдените религии. Както ще видим, това важи в еднаква степен и за областта на Европа и Америка, и за Южна Азия.

Преди да се спра на влиянието на дискурсивното поле върху възникването на модерната йога, по-отблизо следва да бъдат разгледани няколко ключови личности, които оформят развитието на Запад и отчасти получават рецепция в Южна Азия.

Пионери на евроамериканската култура на релаксацията

Франсоа Делсарт

Сред основателите на модерните тренировъчни програми за релаксация на първо място следва да посочим Франсоа Делсарт (1811–1871) (относно Делсарт срв. Spohr, 2013). Френският учител по пеене и актьорско майсторство се стреми да възстанови естествената човешка способност за изразяване. За целта в своята „приложна естетика“ той свързва школуването на гласа с упражнения за отпускане и дишане, а също с тренирането на експресивни движения. Теоретичното обосноваване на неговите практики е сходно с ранносоциалистическото и окултното мислене на Анри де Сен-Мартин. Методът на Делсарт вдъхновява авангарда на модерната танцова и физическа култура, а сред последователите му са Айседора Дънкан, Емил Жак-Далкроз, Рудолф Лабан, Фредерик Матиас Александър и Женевиев Стебнис. Неговата тренировъчна система получава особено широка рецепция и е доразвита в американски контекст около 1900 г. В началото на ХХ век делсартизмът се връща от САЩ обратно в Европа и най-вече чрез делото на учителките по гимнастика Бес Меншендийк и Хаде Калмайер оказва влияние върху немскоезичното пространство.

Изхождайки от Делсарт, в рамките на делсартизма се практикуват различни подходи за отпускане на отделни части от тялото. Човек просто ги оставя да падат или да висят, люлее ги насам-натам, разтръсква ги или ги масажира. Отпуснатите крайници се смятат за условие за подвижен, непринуден израз на емоции в жестовете (Ruyter, 1999: 85).

Ани Пейсън Кол

Американската педагожка реформатор и журналистка Ани Пейсън Кол се числи към кръга на креативните делсартисти. През 1891 г. излиза влиятелното ѝ съчинение Power through Repose. Книгата се обявява срещу разпространения в Америка хабитус на нервна напрегнатост, който по онова време е предмет на дискусии под името „Amerikanitis“. Кол показва ценността на отпускането в различни сфери на живота и създава модел за редица по-късни учения за релаксацията. Тя съчетава упражнения в стила на Делсарт с концепции от движението „Нова мисъл“ (New Thought) като автосугестията например.^[5] Комбинацията от упражнения за разтягане, баланс, отпускане и дишане, от една страна, и въобразени представи, от друга, има за цел да разтвори дълбоко утаените напрежения, да възстанови силата на нервите и да освободи духа от вътрешното безпокойство.

В началото на книгата си Кол споменава, че вече е налично голямо количество подходяща литература, посветена на грижата и тренирането на човешкото тяло. Същевременно тя постоянно изтъква неправилното третиране на тялото заради пренебрегването на паузите за почивка и произтичащото оттук претоварване, „но като че ли на никого все още не му е хрумнало, че това претоварване заради важни и маловажни неща може и трябва да бъде целенасочено премахнато чрез трениране, в процес, при който от първите прости стъпки се преминава към по-комплексни, какъвто е случаят с работата по развитие на мускулната сила“^[6] (Call, 1891: 1). Този пасаж позволява да се види, че диференцираните системи на модерния тренинг на тялото изпълняват функцията на образец за появата на още по-прецизни методи за понижаване на стреса и за релаксация.

За Кол упражняването на отпускането е на първо място школуване в умно пестене на силите чрез контролиращата мускулната активност нервна сила. Човек трябва да се научи да избягва всяко ненужно напрягане, за да използва собствения си резервоар от енергия по възможност рационално. Едно упражнение за отпускане, описано от Кол на централно място, съдържа поредица от елементи, типични за модерната методична релаксация. Човек ляга по гръб на пода и първоначално си представя последователно, че краката, ръцете, торсът и главата му са толкова тежки, че е странно как земята понася такава тежест. Във втората част на упражнението човек се концентрира върху дишането, като вдишването трябва да се случва спокойно и без усилие, а издишването да е съпроводено с чувство на освобождаване и отпускане на тялото на пода (Call, 1891: 103–104). След известно време това дишане преминава в задълбочено ритмично дишане. В третата фаза, докато човек все още е легнал на пода, крайниците се повдигат леко и отново се отпускат.

Кол поставя своите практики за отпускане в религиозна рамка. Премахването на напрегнатостта за нея означава връщане към един природосъобразен живот, а това е тъждествено на обновяване на връзката с Бога и със законите на Творението му. Кол е убедена, че методът ѝ съответства на универсалните истини, преподавани във всички религии.

Женевиев Стебинс

Идващата също от средите на американския делсартизъм Женевиев Стебинс, влиятелна актриса, танцьорка, учителка по гимнастика и окултистка, придава на своите упражнения спиритуален характер. Тяхната цел е да доведат до свързване с една оживяваща космоса божествена жизнена сила, която се възприема най-вече чрез дишането и която може да бъде насочвана чрез волята и въображението. Както при Кол, така и при Стебинс отпускането и ритмичното дишане вървят ръка за ръка. Стебинс се обявява срещу погрешното разбиране на отпуснатостта като ленивост, респ. небрежност. Според нея става въпрос за регенериране на основата на прехвърляне на жизнената сила върху неволевата (неподлежаща на волеви контрол) мускулатура и свързаните с нея физиологични процеси.

„Отпускането не означава да се действа с вяли, лениви маниери. То означава спокойствие след натоварване; съвършено спокойствие след съвършено натоварване. […] Истинското отпускане означава тялото да бъде оставено изцяло на законите на гравитацията, духът – на природата, като цялата енергия бъде прехвърлена върху динамичното дишане. Цялостното отпускане на волевата мускулатура веднага пренася енергията върху неволевите части. […] Това пренасяне на енергия чрез волево действие и неволева реакция създава необходимото равновесие за възстановяване на силите“ (Stebbins, 1892: 77–78; курсивът според оригинала).

В главата „Yoga Breathing“, посветена на дихателните упражнения, Стебинс описва едно упражнение, което става много популярно в културата на релаксация през ХХ век. За него тя твърди, че се нарича „йога дишане“, тъй като е прилагано от брамини и йоги в Индия. В лежаща на земята поза, чрез ритмично и бавно дишане, човек си представя, че влизащият и излизащият дъх прониква последователно през отделните крайници, гърба, торса и главата, както и през цялото тяло, за да се изпълни то с нова жизнена сила.

Интересно е, че на друго място Стебинс отбелязва как понятието ѝ за „динамично дишане“ е инспирирано по южноазиатска линия. През 1898 г. тя пише: „Преди много години, докато пребивавах в Лондон, един конкретен метод за лечение на изтощението на мозъка привлече вниманието ми. Пациентите бяха уморени умствени работници, някои от които професори в Оксфорд; учителят беше хинду пандит^[7]. Започнах да проучвам въпроса и на основата на по-нататъшни изследвания бях възнаградена с откритието на онова, което нарекох ʻдинамично дишанеʼ или съответствие между дишане и дух (Stebbins, 1892: 21). Не може да се каже (поне от гледна точка на съвременните изследвания) кое точно в нейната система препраща към този източник. В горепосочения цитат Стебинс казва само, че благодарение на пандита се е насочила към връзката между дишане и дух. Съответствието между вида на дишането (насечено, спокойно) действително се тематизира в традиционната йога и се прилага в упражненията за дишане с религиозна цел. Освен този общ принцип Стебинс не споменава конкретни практики, които е заимствала. Нейното „Yoga Breathing“ е първият кандидат за влияние, оказано по южноазиатска линия.

Уилям Джеймс

Известният психолог и философ Уилям Джеймс (1842–1910) подкрепя концепциите за релаксация на Ани Пейсън Кол и на други авторки и допринася за теоретичното им обосноваване. В тази връзка при него се откриват и препратки към йога упражненията и тяхното регенеративно и усилващото постиженията влияние. За целта той се позовава на съобщенията на свой приятел, политическия философ Винсенти Лютославски, който след 1905 г. самоуко експериментира с практики, които заимства от книгата на Вивекананда Rāja Yoga (срв. Lutoslawski, 1906 и James, 1911: 26–29). Джеймс публикува две важни изследвания по темата: The Gospel of Relaxation (1899) и The Energies of Men (1907), които по-късно издава заедно под заглавие On Vital Reserves (1911). В основополагащото му произведение по психология на религията Разновидностите на религиозния опит (1902) той обобщава разсъжденията си относно значението на релаксацията в един пасаж, посветен на движението „Нова мисъл“ (New Thought) („Религия на душевното здраве“; с. 156–198, по-специално 168 и сл. в българското издание).

Разсъжденията на Джеймс са под знака на мобилизирането на човешките резерви от сили. Той застъпва схващането, че феноменът на възстановяването чрез релаксация и отпускане (regeneration by relaxing, by letting go) представлява твърдо установен факт на човешката природа: „Това не е нищо друго освен да оставиш своя малък собствен изтерзан Аз на мира и да откриеш присъствието на един по-велик Аз“ (James, 1985: 111; вж. също и превода на български: Джеймс, Уилям. 2003. Разновидностите на религиозния опит. София – С. А, с. 181). Според Джеймс този психологически закон позволява различни обяснения. Теистичното тълкуване почива върху божествената благодат, която създава нова природа в човека, когато той наистина се раздели със старата си природа. Пантеисткото обяснение, което е предпочитано от „Нова мисъл“, говори за смесване на тесния личен Аз с великия дух на универсума, който би бил открит като собствения, скрит до този момент в несъзнаваното Аз, когато паднат ограниченията на недоверието и страха. Според Джеймс медицинско-материалистичното обосноваване се състои в това, че по-простите мозъчни процеси протичат по-необезпокоявано, когато бъдат оставени на самите себе си, а по-висши процеси, чиито опити за регулиране само възпрепятстват успеха, бъдат временно изключени. Джеймс оставя открит въпроса дали третото обяснение е съвместимо чрез психофизическа интерпретация на универсума с едно от другите две обяснения, но може да се каже, че разсъжденията му се движат в тази посока. Така в мисленето на Джеймс по-простите мозъчни процеси представляват базалната свързаност с духа на универсума, докато по-комплексните церебрални процеси, които се успокоят при релаксация, отговарят за индивидуалния „малък Аз“.

Уилям Уокър Аткинсън

Както видяхме дотук, представителите на „Нова мисъл“ и на новите форми на евроамериканската телесна култура се интересуват от Азия и особено от йога, която бързо става популярна след впечатляващата поява на Свами Вивекананда по време на Парламента на световните религии в Чикаго през 1893 г. и последвалата му преподавателска дейност в Северна Америка и Европа. Уилям Уокър Аткинсън (1862–1932), един от най-популярните и най-продуктивните за времето си автори от „Нова мисъл“, пише няколко книги за йога под псевдонима Йоги Рамачарака. Подобно на Стебинс, той контактува директно с хиндуст, в неговия случай това е Баба Премананда Бхарати – първият вишну мисионер в Съединените щати. Дали Аткинсън заимства нещо от ученията на Бхарати, които от своя страна са повлияни от „Нова мисъл“, не може да бъде реконструирано.

С Hatha Yoga. The Yogi Philosophy of Physical Wellbeing (1904) Аткинсън задвижва последователното „йогизиране“ на модерната западна телесна култура и практиките ѝ по релаксация, които той представя просто като традиционна йога. „Науката на релаксацията“, четем при него, „изгражда много важна част от философията на йога“ (Atkinson, 1904: 169). Той възхвалява приписвани на йогите упражнения за отпускане като завръщане към един естествен живот, който е бил изгубен на Запад.

Неговото понятие за релаксация като път към динамичен, активен живот чрез икономично използване на жизнената сила, която тече в дишането и нервите, прилича на подходите на Кол и Стебинс. Много от упражненията му също следват модерните, изобретени в Америка упражнения за систематично отпускане и заздравяване на нервите, които интегрират ритмичното дишане в процесите на движение, респ. упражнения в състояние на покой. Представени като йога, те получават атрактивния ореол на екзотично-азиатската мъдрост. Подобно на Кол и Стебинс, Аткинсън също оставя вниманието да се преминава по отделните части от тялото, за да ги отпусне последователно. Той пише:

„Следната практика спада към фаворитите сред йога упражненията за отпускане: легни на пода по гръб. Отпусни се, колкото се може повече, освободи всички мускули. После, все така отпуснат, остави духа си да премине през тялото, от главата до пръстите на краката. Като правиш това, ще откриеш, че тук или там определени мускули все още са в напрегнато положение – отпусни ги. Ако го правиш внимателно – а като се упражняваш ще станеш все по-добър – това ще те доведе дотам, че всеки мускул в тялото ще е напълно отпуснат и нервите ще са спокойни“ (Atkinson, 1904: 180).

Книгите на Аткинсън за йога са преведени на различни езици (като немски или японски) през първата трета на ХХ век и получават международна известност. Те по правило се възприемат като съчинения на южноазиатски йога и по този начин допринасят за оформянето на образа на йога в класическата модерност.

Емил Куе

Аптекарят и лечителят Емил Куе (1857–1926) и представители на основаната от него Нова школа от Нанси преформулират понятия на по-ранната европейска хипноза и на практиката на месмеризма под влияние на „Нова мисъл“ и психологията на несъзнаваното. Техният метод за лечение, основаващ се на самовнушението (автосугестията), намира много последователи в и извън пределите на Европа. Тук отпускането играе централна роля. То се смята за най-важната предпоставка за успешно прилагане на самовнушението, тъй като се вярва, че само в отпуснато състояние на духа дверите на несъзнаваното се отварят. Самовнушенията обаче се смятат за действени само ако са присадени в несъзнаваното. Последователите на Куе виждат паралели между техния метод и йога, както и между непрекъснато повтарящи се религиозни практики като рецитирането на мантри и молитвата „венец от рози“ (вж. Baudouin, 1923: 159–160). Съчинението Suggestion et autosuggestion на Шарл Бодуен дава философска и психологическа обосновка на метода на Куе и особено в английската си версия намира широко разпространение.

С Куе бих искал да приключа представянето на важни ранни представители на модерните учения за релаксацията. Видяхме, че те създават не само една богато диференцирана като теория и практика култура, но се разпростират и към Южна Азия. В следващата част ще хвърлим поглед към субконтинента и ще изследваме рецепцията на тази нова област при създаването на модерната йога.

Интеграцията на евроамериканската култура на релаксацията в модерната южноазиатска йога

Интересът на „Нова мисъл“, последователите на Куе и американското движение за физическа култура към йога е основано на взаимност. Южноазиатските йоги, които преоткриват йога като научно обосновано изграждане на здравето за широката публичност и по този начин намират радушен прием първо при образованите на Запад южноазиатски средни слоеве, а после и в международен план, изследват новите развития на Запад, включително възникващата култура на релаксацията, по време на престоите в Америка или чрез съответната англоезична литература, възприемана с голям интерес в Южна Азия. Елементи от предмодерни йога практики са модифицирани съобразно потребностите на градското население и са поставени в концептуална рамка, формирана евроамерикански. Така през първите три десетилетия на ХХ век възниква модерната йога като една доколкото е възможно медицински обоснована телесна култура и форма на терапия по западен образец, която придава висока стойност на хигиената, фитнеса и релаксацията и която освен това (както и други сравними западни системи с упражнения по онова време) приема за положително да има спиритуално измерение. Наистина западното влияние обикновено е премълчавано или най-малкото е омаловажавано заради националистическите настроения сред средната класа на страдащия под британско господство субконтинент. Важно било да се изтъкне континуитета между местните, предколониални традиции и концептуализираната по нов начин йога и да се подчертае величието на националното наследство. Издигната е претенцията на западната култура да се противопостави една обогатена и задълбочена заради своята древност и мистична дълбочина система от упражнения (срв. в тази връзка Alter, 2004; De Michelis, 2004; Singelton, 2010).

За да разберем каква иновация представлява въвеждането на модерните западни методи за релаксация в южноазиатската йога, е необходимо да разгледаме първо предмодерните йога практики и точките на свързване, които те предлагат за модерната практика на релаксация (срв. Birch & Hargreaves, 2014). В редица съчинения за йога от ХV век насам се описва една поза, наричана śavāsana (буквално „трупно положение“), при което човек ляга по гръб на земята. Тя се препоръчва, без по-нататъшни обяснения, за почивка и успокояване на духа. Според една версия на Yogacintāmani от ХVII век (манускрипт Ujjain, f. 61r) тази поза се използва и за определени практики на медитация. В това съчинение въздействието им се описва между другото и с термини от аюрведичната медицина. Освен това в Yogayājñavalka 7.6-31ab (от XIV в.), без да се дават указания за позата на тялото, която трябва се заеме, се описва практика, при която се упражнява pratyāhāra (оттегляне на сетивата), като дъхът се спира върху осемнайсет разпределени по цялото тяло витални точки (marmasthāna), респ. се придвижва от една точка към друга. Това упражнение напомня на модерната практика на последователното отпускане на отделни части от тялото, която беше многократно спомената по-горе и която понякога включва дишането, респ. свързаните с дишането проприоцептивни усещания.^[8] Не е изключено, ако не и твърде вероятно тази древна йога техника да е изиграла роля при възникването на модерната култура на релаксацията. Женевиев Стебинс например вероятно е научила за нея от своя хинду пандит в Лондон и я е въвела в модифицирана форма в модерния дискурс на релаксацията.

В настоящата статия се анализира практиката на śavāsana в модерната йога. Детайлни методически указания към упражнения за отпускане не са свързвани с тази поза в предмодерните съчинения за йога. Съвременните проучвания показват, че тя се появява в южноазиатската литература върху йога едва при автори от 20-те и 30-те години на ХХ век, чиито напътствия са ориентирани към западни образци, особено към наръчници в областта на гимнастиката, бодибилдинга и автосугестията.

Вивекананда като пионер

Свами Вивекананда (1863–1902) и особено неговата изключително популярна книга Rāja Yoga (1896) подготвят културния трансфер, за който става въпрос тук (относно значението на Вивекананда за модерната йога вж. De Michelis, 2004). Той формулира своята йога под влияние на доминираната от „Нова мисъл“, делсартизма и различни окултни течения алтернативна религиозна среда в Северна Америка, от която набира своите последователи в САЩ. Но в това ключово съчинение за модерната йога нито понятието „relaxаtion“ играе някаква роля, нито в него се посочва систематично указание за отпускане чрез лягане по гръб. Това обаче, което често се споменава при Вивекананда, е изразът „rest“ (спокойствие, отпочиване), дума, която Ани Пейсън Кол използва точно като синоним за „релаксация“ във връзка с указание за ритмично дишане в седнало положение.

„Първоначално би трябвало да се научите само да вдишвате и издишвате равномерно. Това хармонизира системата [организма]. След като известно време сте упражнявали това, ще постъпите добре, ако го свържете с повторението на една дума, като напр. ʻОмʼ или друга свещена дума. Оставете тази дума да протича навътре и навън ритмично и хармонично с дишането, след това ще усетите, че цялото тяло също се люлее в този ритъм. Така ще научите какво е спокойствие. В сравнение с това сънят не е спокойствие. Когато се установи това спокойствие, повечето изтощени нерви си почиват и ще видите, че наистина ще сте си починали, както никога досега“ (Vivekananda, 1920: 56).

Както може да се съди от този пасаж и неговия контекст, Вивекананда включва в Rāja Yoga елементи, които ще се превърнат в типични за модерната йога и които са били често срещани във физическата култура на класическата западна модерност: физиологични концепции по отношение на (пренапрегнатата) мускулна дейност, ритмично дишане, изтощение и почивка; разграничението между истинско спокойствие и обикновена неактивност, вялост и слабост (срв. Vivekananda, 1920: 107); понятието за хармония от вида на „harmonial gymnastics“ на Стебинс; многократното повтаряне на формули за целите на автосугестията и понятието за жизнена сила, която същевременно служи като космическа енергия. Той смесва всичко това с традиционни йога практики под формата на упражнения за дишане или повтаряне на свещената сричка Ом и интерпретира концепцията си за енергия с традиционното понятие prāna, което по този начин придобива ново значение. Освен това Вивекананда видимо претендира за превъзходство на йога спрямо западните подходи.

Модерната практика śavāsana бива развита от следващите поколения южноазиатски учители по йога по образцов начин. Тук трябва да се посочат най-вече трима пионери на модерната йога, мислената като телесна култура, които през 20-те и 30-те години на ХХ в. дават тласък на движението, обхванало след Втората световна война целия свят: Свами Кувалаянанда, Шри Йогендра и Йогашарма Сундарам.

Свами Кувалаянанда

Джаганат Г. Гюне (1883–1966), известен и под името Свами Кувалаянанда, което приема през 20-те години на ХХ в., основава през 1924 г. Kaivalyadhama Yoga Ashram в Лонавала (Индия), изследователски и тренинг център с водеща роля при преобразуването на йога в обоснована с методите на западната медицина форма на изграждане на здравето и на терапия (относно Kaivalyadhama вж. Alter, 2007). През 1926 г. в издаваното от ашрама списание Yoga Mīmāmsā излиза първото подробно ръководство за śavāsana^[9]. То представя упражнението като отпускане на мускулите, което се извършва в легнало положение. Отделните крайници се отпускат в определена последователност (гърди, корем, крайници, мозък). С упражняването на отпускането е свързано тристепенно дихателно упражнение. При Кувалаянанда е отделено подробно внимание на указанието как да се извършва то. Човек първо трябва да се научи концентрирано да следва потока на дишане в продължение на до десет минути, без да бъде контролирано. За да се предотвратят вредните за здравето ефекти от нерегулярното дишане, след около четиринайсет дни, във втора обучителна фаза, се започва с привеждане на дишането в ритъм, като продължителността на издишването и на вдишването се уеднаквява. Кувалаянанда, както преди него и Вивекананда, подчертава, че ритмичното дишане трябва да бъде развивано внимателно и без насилие. След приблизително един месец се добавя още едно задълбочаване на дишането. Сходства с описаната последователност могат да се открият при Кол и Стебинс (при Кол отпуснато дишане преди ритмичното дишане; при Стебинс разграничението между ритмично и дълбочинно ритмично дишане). Тъй като Кувалаянанда не посочва своите източници, може само да се спекулира относно действителните влияния.

Посочват се следните въздействията на śavāsana: отпускане на мускулите като предварително условие за по-добро напрягане; по-свободно кръвообращение; успокояване на нервите и освежаване на мозъка. С изключение на обозначението śavāsana за състоянието на покой в легналото положение, в първоначалната версия на статията на Кувалаянанда не се препраща към традициите на йога. За описанието на въздействията, които се целят чрез упражнението, е използван основно езикът на модерната западна медицина.

През 1932 г. е публикуван втори тираж на излезлите до този момент годишници на Yoga Mīmāmsā, където са направени интересни допълнения в преработената версия на статията (срв. Kuvalyananda, 1932: 232). Тук е въведено разграничение между два вида практика на śavāsana. Според Кувалаянанда physical culturist, тоест този, за когото тренировката е свързана само с физическа култура, ще е удовлетворен от първата част на упражнението. Той не се нуждае непременно от ритмичното дишане, макар че то би могло да му помогне. За разлика от него, cultural culturist преследва спиритуална цел с упражнението. За него ритмичното дишане е от определящо значение. Така той се подготвя за prānayāma, тоест за дихателни упражнения, практикувани след упражненията за поза (и които, както може да се допълни, традиционно водят към медитацията). По този начин Кувалаянанда вече вписва практиката на śavāsana в една цялостна програма от упражнения, която се придържа към религиозните цели на по-старите форми на йога.

На тази основа стъпват други двама южноазиатски пионери на модерната йога: Шри Йогендра и Йогашария Сундарам.

Шри Йогендра

Шри Йогендра (1987–1989) основава през 1918 г. в едно предградие на Бомбай йога институт, който е може би първият ориентиран към здравето йога център в модерния смисъл на думата (относно Йогендра вж. Alter, 2014). Между 1919 и 1922 г. Йогендра работи като йога учител в Северна Америка, където разпространява своята форма на йога терапия и създава още един йога център. Публикуваната през 1928 г. книга Yoga Asana Simplified е най-значимото му произведение. В нея Йогендра описва отпускането, следвайки западните концепции, като феномен, свързан най-вече с мускулите и като естествено допълнение към тренирането им, а също като упражнение, което трябва да бъде практикувано винаги, когато се появи умора (Yogendra, 1997: 119). Неговото описание на śavāsana се отличава с това, че не само буквално се цитира Harmonial Gymnastics на Стебинс, но и подробно я перифразира (Yogendra, 1997: 156–157). Същевременно Йогендра се позовава на коментар към Hathapradípikā по отношение на препоръката за śavāsana при умора. Шри Йогендра прави разлика между по-частично и по-цялостно отпускане в śavāsana. В неговото съчинение частичното съответства на вече многократно споменатото последователно отпускане на отделните части на тялото. В указанието си във връзка с това той използва понятието marmasthānāni за „сензитивните зони“, към които трябва да се насочи вниманието и те последователно да бъдат издърпани. Тези области на тялото и последователността на изброяването им съответстват на Yogayājñavalka 7.6-31a. Цялостното отпускане се състои в концентрация върху издишането и вдишването, чрез което нервните импулси не се изключват последователно, а във всички части на тялото едновременно. Дълбоко ритмично дишане усилва успокояващите ефекти на упражнението върху нервите и оттук – върху мускулната система. Йогендра препоръчва упражнението да е продължителност от три до пет минути. То трябва да се извършва на необезпокоявано, спокойно място. В заключението към обясненията си за śavāsana той намеква, че вътрешната тишина и изключването на сетивните впечатления в отпускането също могат да бъдат включени в упражненията за концентрация и особено за идентифициране с предмета на концентрация. По този начин при Йогендра śavāsana придобива характеристиките на упражнение за медитация. Тази тенденция става още по-видима при следващия учител по йога.

Йогашария Сундарам

Ситараман Сундарам (1901–1994), известен като Йогашария (почетна титла, букв. „учител по йога“) Сундарам, е учител и сътрудник на южноазиатския бодибилдър Колар Вентакеша Иейр, който предлага синтез между йога и бодибилдинг. Сундарам е обучен от своя учител като специалист по йога. В годината, през която година Йогендра публикува Yoga Asana Simplified, излиза The Secret of Happiness or Yogic Physical Culture на Сундарам, която според Сингълтън е „една от първите и най-успешните илюстрирани с фотографии книги от типа Направи-си-сам, която преобразува hatha yoga в гимнастика, хигиена и бодибилдинг“ (Singelton, 2010: 126). Във влиятелното си указание към śavāsana като методическо упражнение за отпускане Сундарам подчертава, че процесът на отпускане трябва да се извършва осъзнато и систематично. Тялото трябва да се отпуска последователно от пръстите на краката нагоре. Концентрацията върху отделните части на тялото се съпровожда от автосугестии, чието съдържание са мир, хармония, сила и отпускане. Освен за задълбочаване на отпускането и усилване на благосъстоянието, автосугестиите се препоръчват по време на отпускането и като средство срещу изпълнени със страх, будещи тревожност или разсеяни мисли.

Според Сундарам оттеглянето на духа от сетивното възприятие и от външната активност в śavāsana водят до това, че човек заспива или навлиза в състояние на дълбинно потъване (turīya), в което единството на атман (обозначаван като self или inner seer) се осъзнава в неговия универсален аспект. За да се достигне до това медитативно състояние, Сундарам препоръчва концентрация върху сричката Ом и върху единството на всичко (the Unity of Everything; Sundaram, 2000: 86). Той подчертава, без да обосновава това схващане, че śavāsana не може да замести медитирането в различни седнали пози, което, от друга страна, доказва, че при него упражняването на отпускането в легнало положение изпълнява функция, сравнима с тази на упражнения за медитация, изпълнявани традиционно в седнало положение.

При Сундарам обратното завръщане след отпускане също е разделено на отделни стъпки. Продължителността на упражнението śavāsana може да е от пет минути до половин час. Като въздействия на упражнението се посочват, от една страна, типични цели на отпускането в рамките на модерната телесна култура: разтоварване на сърцето, успокояване на нервната система, отстраняване на умората, а също отпускане на мускулите, което трябва да стимулира увеличаването им. По отношение на последната точка Сундарам се позовава на бодибилдъра Максик, който подчертава значението на мускулното отпускане за развитието на мускулатурата. От друга страна, като ефект на опита за единството на атман в śavāsana той посочва задълбоченото възприемане на единството на целия живот и на творението като едно цяло, свързано с духовно и морално равновесие (mental and moral balance).

Като авторитети за работата с автосугестии Сундарам препраща към западната хипноза, месмеризма и школата от Нанси (най-вероятно той има предвид не по-старата школа на Бернхайм, а популярния по онова време куеизъм). Същевременно той подчертава, че значението на отпускането е познато още на древните йоги на Индия и че принципът на автосугестията вече е прилаган по един недостижим начин във ведическите мантри. Твърдението, че традиционната южноазиатска йога отдавна притежава модерните постижения, действително остава без доказателства, тъй като Сундарам оставя без внимание това, че погледът му върху предмодерната йога носи очилата на модерните евроамерикански теории и практики и преинтерпретира елементи от традицията в тяхната светлина. По този начин западното влияние, променящото йога културата на южна Азия, се разбира погрешно само като просто потвърждение на прастарото йогийско знание – един начин на мислене, който доминира в южноазиатската йога от епохата на класическата модерност.

Обобщение

Изложеното в началото на статията твърдение, че упражненията за отпускане в модерната йога в значителна степен почиват върху евроамериканската култура на релаксацията на класическата модерност еднозначно се верифицира чрез анализа на специализираните указания към упражненията.

Отдавна познатото в южноазиатски йога контекст упражнение на śavāsana се оказва подходящата пресечна точка за представяне на новите практики като изхождащи от традицията. Западните реформатори на здравето и живота от тази епоха също се интересуват от йога и вероятно са имали директни контакти с южноазиатски учители, но конкретен пренос на теории и практики, свързани с отпускането, от Южна Азия към Северна Америка и Европа поне до този момент не може да се докаже стриктно. Описаното в Yogayājñavalka упражнение с виталните точки (marmasthāna) евентуално би могло да бъде взето под внимание, но подобни практики също лесно могат да бъдат обяснени в западните тренировъчни системи като по-нататъшно развитие на делсартизма. Спиритуалното измерение на практиката по отпускане, която е позната и в модерната западна култура на релаксацията и между другото е разглеждана включително от Уилям Джеймс, получава специален акцент при южноазиатските йога учители. Упражненията за отпускане в śavāsana при тях се явяват мост между новата йога, дефинирана като физическа култура, и йогийските упражнения за медитация с религиозни цели. Śavāsana предлага възможността медитативната практика да се интегрира в преподаване, концентрирано върху упражняване на пози. Може да бъде показано, че чрез популярни личности на модерната йога като Свами Шивананда или Б. К. С. Айенгар това разбиране на śavāsana продължава да е представително и през втората половина на ХХ век.

Видяхме отново, че съвременната йога не може просто да бъде определена като експонат от древна източна традиция на мъдрост, макар създателите на модерната йога да застъпват този мит по националистически причини, а съвременните инструктори по йога от цял свят успешно да правят реклама с него. Обичайните днес методи за отпускане в йога са произлезли от контакта на Южна Азия с евроамериканската култура на релаксацията. Те са много по-силно ориентирани към нея, отколкото към предмодерната йога, макар да съществуват точки на пресичане с по-стари йога практики, привличани за легитимация на модерни практики.

Библиография

Alter, J. 2004. Yoga in Modern India. The Body between Science and Philosophy. Princeton: Princeton University Press.

Alter, J. 2007. “Yoga and Physical Education: Swami Kuvalayanandaʼ Nationalist Project”. Asian Medicine, 3: 20–36.

Alter, J. 2014. “Shri Yogendra. Magic, Modernity, and the Burden of the Modern Yogi”. In: Singelton, M. & Goldenberg, E. (eds.) Gurus of Modern Yoga. Oxford: Oxford University Press.

Baier, K. 2009. Meditation und Moderne. Zur Genese eines Kernbereichs moderner Spiritualität in der Wechselwirkung zwischen Westeuropa, Nordamerika und Asien. Würzburg: Königshausen und Neumann.

Barlösius, E. 1997. Naturgemässe Lebensführung. Zur Geschichte der Lebensreform um die Jahrhundertwende. Frankfurt a. M.: Campus.

Baudouin, Ch. 1923. Suggestion und Autosuggestion. Psychologisch-pädagogische Untersuchung auf Grund der Erfolge der neuen Schule von Nancy. Dresden: Sybillen.

Birch, J. & Hargreaves, J. 2014. Yoganidra. An Understanding of the History and Context. (последно посетено на 13.01.2016).

Call. A. P. 1891. Power Through Repose. Boston: Roberts Brothers.

Jackson, M. 2013. The Age of Stress. Science and the Search of Stability. Oxford: Oxford University Press.

Jain. A. 2014. Selling Yoga: From Counterculture to Pop Culture. Oxford: Oxford University Press.

James, W. 1911. On Vital Reserves. New York: Henry Holt & Co.

James, W. 1985 [1902]. The Varieties of Religious Experience. New York: Penguin.

Kerbs, D. & Reulecke, J. 1998. Handbuch der deutschen Reformbewegung 1880–1933. Wuppertal: Hammer.

Kuvalyananda, S. 1926а. Śavāsana or The Dead Pose. Yoga Mimāmsā 2, 3, 231 и сл.

Kuvalyananda, S. 1932. Śavāsana or The Dead Pose. Yoga Mimāmsā 2, 3, 229–232. (zweite Auflage).

Lutoslawski, W. 1906. Willenübung und Gesundheit. Soderdruck der Zeitschrift Hochland. Kempten, München: Köselʼsche Buchhandlung.

Martynkewicz, W. 2013. Das Zeitalter der Erschöpfung. Die Überforderung des Menschen in der Moderne. Berlin: Aufbau.

De Michelis, E. 2004. A History of Modern Yoga. London, New York: continuum.

Rohrkrämer, Th. 1999. Eine andere Moderne? Zivilisationskritik, Natur und Technik in Deutschland 1880–1933. Paderborn: Schöningh.

Ruyter, N. L. Ch. 1999. The Cultivation of Body and Mind in Nineteen-Century American Delsartism. Westport, CT: Greenwood Press.

Singelton, M. 2005. Salvation through Relaxation: Proprioceptive Therapy and its Relationship to Yoga. Journal for Contemporary Religion, 20 (3): 289–304.

Singelton, M. 2010. Yoga Body. The origins of Modern Posture Practice. Oxford: Oxford University Press.

Spohr, M. (Hg.) 2013. Tanz der Zeichen. 200 Jahre François Delsarte. Tübingen: Narr.

Stebbins, G. 1982. Dynamic Breathing and Harmonic Gymnastics. A Complete System of Psychical, Aesthetic and Physical Culture. 2nd ed. New York: Edgar Werner & Co.

Stebbins, G. 1889. The Genevieve Stebbins System of Physical Training. New York: Edgar Werner & Co.

Sundaram, Y. 2000 [1928]. The Secret of Happiness or Yogic Physical Culture. Coimbatore: The Yoga Publishing House.

Vivekananda, S. 1920 [1896]. Rāja Yoga. Being Lectures by the Swāmi Vivekānanda with Patanjaliʼs aphorisms, Commentaries, and a Glossary of Terms. New Edition, with enlarged Glossary. New York: Brentanoʼs.

Yogendra, S. 1997 [1928]. Yoga Asanas simplified. Santa Cruz: The Yoga Institute.

Yogi Ramacharaka [Pseudonym von Atkinson, W.W.] 1904. Hatha Yoga. The Yogi Philosophy of Physical Wellbeing. Chicago: Yogi Publication Society.

Превод от немски: Теодора Карамелска

[1] Статията е предоставена за настоящия брой на Семинар_BG от автора. Преводът е направен по Karl Baier, “ʻDas Evangelium der Entspannungʼ. Euroamerikanische Entspannungskultur und die Genese des modernen Yogaˮ. In: Entspannungsverfahren. Zeitschrift der Deutschen Gesellschaft für Entspannungsverfahren (DG-E e.V.), 33: 45–63; бел. пр.

[2] В тази статия се използва понятието Южна Азия вместо по-често употребяваното във всекидневен контекст обозначение „Индия“. Южна Азия обхваща индийската държава, както и отделилите се от нея нации като Пакистан, Бангладеш, Бутан, Непал и Шри Ланка.

[3] С понятието „дискурсивно поле“ тук се имат предвид преплетеността на езиковите представяния и дискусии по една тема (в случая: релаксацията), формирането на институции, занимаващи се с този дискурс, и конкретни практики.

[4] (нем.) Lebensreform; идейни течения и движения в немскоезичното пространство от средата на ХIХ в., които критикуват социалните ефекти от индустриализацията, урбанизацията и материализма и призовават за връщане към природата; бел. пр.

[5] Обикновено подценяваното в неговото значение движение „Нова мисъл“, популярно като mind cure, както и с други имена, първоначално е алтернативно-религиозно лечителско движение, което почива на принципа, че всички болести произлизат от човешкия дух. Терапията следва да заложи на преодоляване на фалшивото мислене и получава своята цялост чрез обновяване на връзката на човека с присъщия му божествен дух като неразрушим източник на здраве. Особено важна практика на „Нова мисъл“ е използването на утвърдителни твърдения, кратки формули с позитивно съдържание, които са били използвани автосугестивно. Около 1900 г. „Нова мисъл“ се превръща в международно масово движение, което се застъпва за свързването на позитивно мислене, спиритуално самоосъществяване чрез практики като „седене в тишина“ и икономически успех. Вж. Baier, 2009: 429–543.

[6] Използваните в настоящата статия преводи от английски са на автора.

[7] Изразът „пандит“ първоначално се използва като обозначение за религиозен учен от съсловието на брамините и по-късно се пренася върху академичните преподаватели. В случая Стебинс говори за хинду пандит в смисъла на брамин.

[8] Мускулно усещане и чувство за самодвижение и позиция на части от собственото тяло една спрямо друга и в пространството; бел. пр.

[9] Йоханес Хайнрих Шулц отпечатва оригиналния английски текст в своята статия „Oberstufe des autogenen Trainings und Raya-Yoga“ от 1931 г. и впоследствие я включва в основното си съчинение Das Autogene Training.

Биографична справка

Карл Байер следва етнология, психология и католическо богословие във Виенския университет. От 1987 г. до 2009 г. работи като асистент и доцент в Института по християнска философия в Католическия богословски факултет на същия университет. През 2009 г. се хабилитира в Института за изследвания на религията към Виенския университет, от 2013 г. до 2020 г. е ръководител на Института, а към настоящия момент е професор и старши сътрудник в него. Основните му изследователски интереси са в областите: изследвания на съвременната йога, история на окултизма и алтернативната религия, на месмеризма и психеделичните култури.

Email: karl.baier[at]univie.ac.at