Резюме: Изследването говори за реализацията на социалната и информационна кампания „Майка навреме“ в България и за метода на витрификацията (специален начин за съхраняване на яйцеклетки). През емпиричен материал текстът показва обществените легитимации, през които се представя този метод, както и личните мотивации на жените да го използват.

Ключови думи: витрификация, майка супер-жена, майка-земя, бъдещ партньор

Abstract: The research explores the implementation of the social and awareness campaign “Mother on Time” in Bulgaria and the method of vitrification (a special way of storing oocytes). Through empirical material, the text shows the public legitimacy, through which this method is presented, as well as the personal motivations of women to use it.

Keywords: vitrification, mother super-woman, mother-land, future partner

Трансхуманизмът е течение с все по-ясно определени граници и полета на действие, а стремежът към постоянно усъвършенстване на „добрите“ и забавяне на „лошите“ телесни функции днес е изключително актуален. Философията на това да останем млади, ако не завинаги, то за колкото се може повече време, е подкрепена от все повече продукти на консуматорската култура като кремове или специални инструменти за макиаж, по-достъпни и безопасни хирургически процедури. Всички те постепенно водят до една ултимативна трансхуманистична цел: с помощта на технологиите телата да се запазят млади и здрави до десетилетия отвъд средната продължителност на живота.

Вместо като обект, подвластен на биологичните процеси, съвременното технологично тяло може да се разглежда като механизъм, като ресурс, който подлежи на планиране, развиване, застраховане. А средствата, които се влагат в развитието на този ресурс, са чиста проба инвестиция. Същевременно тази инвестиция подлежи на внимателно планиране и анализиране, тъй като никой не иска да рискува да загуби основния си ресурс. Последното се смята за риск, а появата на риск поражда и нуждата от неговото преодоляване. В този смисъл като част от съвременните техники на тялото бихме могли да добавим към класификацията на Марсел Мос и техники на технически подобреното тяло (Mauss, 1979 [1934]). Дали става дума за козметични промени или за сериозни медицински трансформации, променящото се с технологията тяло заслужава собствена категоризация и притежава нов, различен дискурс.

Конкретният обект на настоящето изследване е методът на витрификацията. Това е технология на свръх бързо замразяване и размразяване на яйцеклетки с минимални, дори никакви увреждания по клетката, което позволява нейното безопасно съхранение в специална банка до пет години, в които тя не нарушава целостта си. В рамките на този срок яйцеклетката може да се използва от замразилата я жена за осъществяване на бременност – на един малко по-късен етап, но с по-млад и съответно – по-качествен материал.

Текстът разглежда витрификацията през призмата на социалната и информационна кампания „Майка навреме“ към болница „Надежда“. Изборът е ограничен именно и единствено до тази кампания, защото тя е най-агресивна и с най-силно медийно и обществено присъствие по отношение на разпространяване на информация за витрификацията (макар да има и други болници в столицата, които предлагат процедурата). Като основен метод на изследване е използвана техниката на дълбочинното интервю с жени на около 30-годишна възраст. Освен това са анализирани лекции, организирани от „Майка навреме“ по теми, свързани с витрификацията и женското репродуктивно здраве като цяло. Като допълнение обръщам внимание и върху самата рекламна кампания на фондацията.[1]

Първото заключение от направеното теренно изследване е именно, че макар да се определя като „социален проект“, социалното замразяване на яйцеклетки и кампанията „Майка навреме“ по-скоро остава проект за жени/двойки от и над средната класа, които могат да си позволят дискурса на семейното планиране и избягването на женската фертилна ограниченост: тоест мъж и жена, бели, женени, около тридесетте, финансово стабилни. Самият изпълнителен директор на „Майка навреме“, М. Б., изразява впечатлението, че таргетирането именно на млади жени за социално замразяване се оказва доста точно. Макар да признава, че фондацията подпомага онкоболни жени и жени с автоимунни заболявания, за които замразяването на яйцеклетки е общо взето единственият начин да имат деца, той твърди, че се фокусира изключително върху социалната страна на кампанията. Описва жените, решили се да замразят яйцеклетки, като „наясно със себе си“, „добре изглеждащи“ – жени в „истинския смисъл на думата“. Нарича ги още „активни пар екселанс“. Това са успешните и красивите жени, които обаче все още не могат да си позволят да имат свое дете, макар да са на малко повече от 30-годишна възраст, поради липса на партньор. Именно липсата на другия според него е преобладаващата причина, заради която се стига до замразяване на яйцеклетки. За това говорят и социологическите данни, с които борави самата фондация. Кариерното развитие остава на по-заден план, опровергавайки едностранния образ на жената-работохолик. Такъв например е случаят на П., на 34 г., която работи като асистент на изпълнителния директор в една престижна банка. От разговора с нея става ясно, че знае какво иска от живота си и като цяло има стройна ценностна система, но за съжаление се оказва, че е от жените, склонни към преждевременно изчерпване на яйчниковия резерв. Що се отнася до нея, мотивацията за това да замрази свои яйцеклетки е очевидна – поради невъзможността да създаде семейство на момента след раздяла с тогавашния ѝ партньор и след многократни изследвания, които разкриват проблема с „изчерпваемостта“, тя решава да направи тази крачка, за да подсигури свое потенциално дете във време когато условията ще са по-подходящи за това.

Очакването на бъдещия партньор се оказва и водеща нишка при М., на 34 г., при която здравословен проблем няма, нейният яйчников резерв и хормони са в нормата за възрастта ѝ, но предвид факта, че по това време няма партньор и вече е в началото на 30-те си години, тя решава „да вземе живота си в ръце“. Тоест да замрази свои яйцеклетки, за да подсигури създаването на собствени деца в бъдеще. И тя разглежда процедурата като инвестиция, а дори и като гаранция за бъдещето си. За нея замразяването на яйцеклетки не е самоцел и не се прави, защото иска да постигне нещо в кариерен план или защото желае да отложи майчинството. Тя го възприема като начин да има по-голям контрол над тялото си, а съответно и над живота си, като споделя, че след замразяването се чувства много по-спокойна.

Докато при П. фокусът около замразяването е по-скоро около превенцията и застраховката, то при М. на няколко пъти се прокрадва и една друга, алтруистична нишка. В свое радиоинтервю тя призовава не само за замразяване, но и за даряване на яйцеклетки. За нея донорството е важна част от процеса, заради което и призовава всички жени да дарят останалите си замразени яйцеклетки след като вече са успели да родят свое дете.

Могат да се откроят няколко мотива при жените, решили се на процедурата за витрификация. От една страна, традиционното, почти патриархално възприемане на семейството: майчинството като изконна женска мисия, условие sine qua non за постигане на пълното женско щастие и състоятелност, и от друга – създаването на семейство в партньорство и то не какво да е, ами с хетеросексуален мъж. Под „семейство“ те разбират нуклеарното, разнополово семейство, макар да са склонни в „краен случай“ да опитат да бъдат жени-амазонки и да родят своите деца, дори и да нямат мъж-партньор до себе си. Значително се откроява и темата за превенцията, в смисъла на застраховането на една мечта и дори необходимост да станат майки, застраховка на тяхното репродуктивно здраве, която им позволява да спрат за малко смаляването на фертилния прозорец.

В този смисъл можем да интерпретираме „Майка навреме“ изключително в духа на съвременната консуматорска култура, където за почти всяко търсене или проблем се предлага подходяща (срещу заплащане) услуга. Тоест в конкретния случай може да се очаква, че за всяка една от идеологиите за майчинството в съвременен контекст ще има подходящ продукт или услуга, който (бъдещите) майки могат да закупят. Говорим за цялостна палитра от услуги, например различни консултации за бъдещи родители, йога за бременни, книги с инструкции как естественото раждане може да бъде положително преживяване или дори да завърши с оргазъм, спиритуални нагласи, конкретни диети, които трябва да се следват и други „лайфстайл“ съвети. Именно в подобен контекст медицината също не трябва да изостава и започва да предлага все по-напредничави услуги, които да подпомагат майчинството в различните му етапи.

Какво е витрификация и с какво този метод се различава от небезизвестното замразяване на яйцеклетки, случващо се от десетилетия насам по света? Основната разлика е в самата методика на замразяването: първоначалното замразяване е по-бавно и в неговия процес могат да се формират ледени кристали в яйцеклетките, които нарушават целостта им и в крайна сметка ги увреждат. При витрификацията обаче яйцеклетките се замразяват (и респективно размразяват) по свръх бърз начин и вместо да се получат ледени кристали, структурата наподобява такава на стъкло, като витрина – откъдето идва и терминът за тази методология. По този начин яйцеклетките се запазват максимално, не се увреждат, защото не се формират кристали, като същевременно говорим за значително по-голям баланс на соли в клетката (El-Dansouri and Selman, 2005). И не на последно място процентът на успеваемост сред витрифицираните яйцеклетки е по-голям. Почти от всички може да се образуват ембриони, като по данни на фондация „Майка навреме“ процентът на успешни бременности вследствие на витрификацията е 65%.[2] Замразените яйцеклетки остават на възрастта, на която е била жената когато се е случило замразяването, а самата тя може да ги „използва“ и осъществи бременност чрез тях след 2, 3, до 5 години. В този смисъл кампанията на „Майка навреме“ разбираемо представя витрификацията като още едно оръжие в ръцете на жените да вземат повече контрол над собственото си тяло и да успеят да планират поетапно период от живота, който преди тези възможности в медицината трудно подлежи на овладяване.

Изпълнителният директор на „Майка навреме“, М. Б., поставя ясно идеологическо разграничение между витрификацията и ин-витро процедурата, като определя само втората като водеща до проблемна психологическа фиксация върху имането на дете, която може да бъда деструктивна за двойката. Обратното, той вижда витрификацията като начин тази фиксация да бъде преодоляна и дори избегната, именно защото социалното замразяване на яйцеклетки е превенция и застраховка спрямо репродуктивното здраве на жената. Опозицията витрификация/ин-витро процедура се прави и по време на информационните лекции на „Майка навреме“: като подсещане, че ин-витро процедурите не бива да се мислят като чудодеен начин за създаване на дете при наличие на стерилитет; не са финансово изгодно решение; често разчитат на последния момент, „на 40“, с много въпросителен успех.

Функцията на женското тяло да има способността да ражда деца заслужава отделно място в общата теория на социалното конструиране на телата, защото носи след себе си и нов ракурс идеологии и образи – тези на майката.

Фигурата на майката и нейното тяло са обект на едно доста силно дисциплиниране, носещо след себе си дори предписания какво бременната жена трябва да яде, колко да бъде активна и т.н. От друга страна, майчиното тяло е и силно ограничено времево, дори капсуловано. Една жена може да стане майка в относително строго ограничен темпорален диапазон, отвъд който, дори при наличие на ментална готовност и/или обществено напрежение, женското тяло няма как да трансцендира върху плоскостта на майчинството. Или поне такъв е случаят преди репродуктивната медицина да предложи нови методи за поставяне под въпрос на тази ограниченост.

Виждаме в тези две логики, че тъй като става въпрос за позиционирането на човешкото тяло в рамките на обществото, то в изграждането на неговия образ немалка роля играе политическото поле, върху което се представя този образ. Както пише и Мишел Фуко, в образа на тялото участват и властови отношения, които го „принуждават“ да изпълнява определени задачи и/или да излъчва определени сигнали и знаци (Foucault, 1995). Това своеобразно политическо „инвестиране“ в тялото безспорно включва в себе си отношения на власт и доминация. Властта упражнявана върху тялото би следвало да се разглежда като стратегия; тази власт не е притежавана от никого, но бива упражнявана и то не толкова от доминиращата класа, а по-скоро от ефекта на стратегическата позиция на тялото и тези, които са доминирани от основните представи за него (пак там). Още повече, един от принципите на съвременната власт е нейното преживяване като свобода, тоест тя може да принуждава към неща, които желаем.

Тази дисциплина може да се разбира в по-широк смисъл на възпитаване и оформяне на тялото по различни начини в зависимост от това дали то е мъжко или женско (Bordo, 1993). По този начин се създават социални тела, принадлежащи към отделните полове, но и към определена социална нормализация. Именно в този смисъл социалната представа за майчиното тяло – за начина, по който една бременна жена трябва да изглежда, хранителният и двигателен режим, който да спазва, също подлежат на дисциплина и с най-популярните си образи репрезентират майчиното тяло на господстващата обществена класа. Това създава представа как е „правилно“ една майка да изглежда, а и да се държи, появяват се културни норми, чието престъпване води до социални санкции.

Без значение дали идеологията се изгражда около модела на т.нар. супер-жена, която има стабилна кариера, грижи се за домакинството и за децата си, или антипода ѝ – модела на Майката-земя, която отделя достатъчно време за децата си, приготвя им домашни, био/органични ястия, не използва преработени продукти, заготовки и други подобни, то жената-майка все би стигнала до едно усещане за несъвършенство, липса, и в крайна сметка – незадоволеност от себе си и полаганите усилия. Последното би следвало да се случва предвид факта, че е решила да се отдаде на майчинството по един или друг начин. Ако обаче децата не са фокус на нейните бъдещи планове и/или желания, то господстващата идеология, както ни подсказва Бети Фридън, гласи, че тя няма как да е истински щастлива, тъй като нищо от постиженията й (каквито и да са били те) не би могло да ѝ донесе достатъчно удовлетвореност, както създаването на традиционно семейство и отглеждането на деца в него (Freidan, 1963).

Като цяло майката супер-жена и майката-земя са два модела, две бинарни противоположности, ако си послужим с модела на Клод Леви-Строс, които се появяват във връзка с основните характирестики при описанието на майката в интервютата. Макар да правим тук доста грубо разграничение между тях, то би могло да ни помогне да типологизираме наративите и дори митологиите, които изграждат всеки един от образите.

Ето как би изглеждало едно условно разделение на ядра за анализ:

Именно в подобни идеологически противопоставяния идва и отговорът на „Майка навреме“, която си поставя за задача да премахне едно напрежение сред супер-жените: те вече не са поставени пред дилемата „кариера или семейство“, защото чрез витрификацията биха могли да отложат бременността си с няколко години като все пак успеят да използват по-качествени яйцеклетки за оплождането от по-младите си години. Основните изводи след информационните лекции на кампанията са: условие за подобряване качеството на живота на съвременните жени е, от една страна, да се изследват и то сравнително рано, преди 30-годишна възраст, хормоните, свързани с яйчниковата функция, за да се отхвърли преждевременно изчерпване на овариалния резерв, от друга, ако резултатите от изследването са неблагоприятни, жените да обмислят сериозно бъдещите си семейни планове и респективно да се обърнат към болница „Надежда“ и тъканна банка „Биогенерация“, за да се погрижат и да си замразят яйцеклетки чрез витрификация.

Една от основните мотивации за използването на метода за витрификация е застраховката. Така например една от интервюираните жени, вписваща се именно в профила на успяла, финансово осигурена и образована жена след 30-годишна възраст, я разглежда не като самоцел, нито панацея, която би решила дори тежки случаи на безплодие, а именно като инвестиция, някакъв тип репродуктивно-биологична застраховка, която да осигури процентно по-голям шанс за собствено дете в близкото бъдеще. От една страна, женското тяло и репродуктивното здраве малко или много се икономизират като ресурс – витрификацията е „инвестиция“, за което говори сам по себе си и фактът, че социалното замразяване е платена услуга и в този смисъл поставя редица граници. От друга страна, фиксирането върху застраховането дори що се отнася до физическите способности на тялото в някаква степен показва важността на риска и неговия контрол в съвременното общество. Тази идея е напълно в синхрон с феномена на „рисковото общество“, който се наблюдава днес (Beck, 1992). Но както пише и Мичъл Дийн, рискът не е обективно съществуващ в реалността факт, а по-скоро начин или сбор от различни начини за подреждане и респективно контролиране на реалността (Dean, 1998). Той предлага конкретни техники за успешното разбиване и категоризиране, а впоследствие и контролиране на (части от) реалността. Подобни анализи на различни ситуации са нещо като парадигми на рационалността, считани за основата на ефективността (пак там). Следователно нуждата от репродуктивна застраховка, например витрификация, в най-общ смисъл е следствие от нуждата за подреждане на хаоса и упражняване на контрол в сфери на живота (и в частност тялото), които е трудно да бъдат контролирани поради голямата си свързаност с природното за сметка на културното/социалното.

Освен сайт, на който са обяснени целите на фондацията и подробностите около сътрудничеството с болница „Надежда“, „Майка навреме“ има и медийни изяви – както от страна на екипа, така и на някои от жените, решили да се подложат на витрификация по социални причини; организират се и лекции, както и т.нар „училища за родители“, които целят информиране на широк кръг най-вече млади жени за съществуващата възможност за замразяване. Кампанията присъства активно и в градското пространство чрез разпространението на свои рекламни картички, които могат да бъдат намерени в редица заведения и арт пространства и върху които се съдържат някои от основните въпроси и идеи, които кампанията отправя като „Колко е часът според твоето тяло?“, „Жената е по-сложен механизъм от мъжа.“, „Да поговорим за спящата красавица?“:

Ил. 1., 2. и 3. Източник <https://www.facebook.com/maikanavreme/photos>, (последно посетено на на 28.06.2016 г.).

Преминаването в ръцете на директния потребител сякаш прави замразяването на яйцеклетки именно стока, услуга за продан за жени, хванати натясно и когато най-малко го очакват – докато пият бира с приятели в любимия си бар или изчакват сутрешното си кафе в кварталното заведение. Изведнъж пред погледа им попадат тези картички, част от кампанията, с ярки цветове, задаващи трудни въпроси изневиделица, заставащи привидно зад жената, наричайки я „по-сложен механизъм“, ала всъщност привличайки вниманието ѝ върху един от най-страшните екзистенциални проблеми за всички хора в съвременното общество, не само за жените – времето и ролята му в своеобразния разпад на нашите тела. В тези картички не се споменава нищо за напрежението кариера/семейство, по-скоро те са обърнати в една относително мрачна светлина върху биологичния детерминизъм и ограничеността на фертилния прозорец при жените и доколко незнанието за витрификацията, в комбинация с незнанието за гореспоменатата ограниченост, са някакъв сън, от който трябва да се събудим – оттук частично и аналогията със Спящата красавица. Връзката с приказната героиня може да се тълкува и по друг начин: чакането на „подходящ“ партньор се приравнява със съня – такова състояние на застой (сън), при което неусетно яйчниковият резерв започва да се изчерпва, а с това и възможността за раждане на собствено генетично дете. Омаловажаването на женския живот без дете в него се прикрива чрез разпространяването на първата картичка, заявяваща, че женският организъм е по-сложен от мъжкия. Сякаш по този начин кампанията застава зад жените, признаваща превъзходството им над мъжете – опит да изглежда феминистична и освобождаваща и поставяйки жената на първо място. От друга страна, с така конструираното изречение, определяйки женското тяло като „механизъм“, се цели сякаш отчуждаване от биологичната предопределеност на бременността и раждането, защото, ако женското тяло е механизъм, то подлежи на поправяне, връщане назад (подобно на стрелките на часовника), с други думи – на контрол. Кампанията дава този контрол в ръцете на жените, които са проявили интерес към нея посредством замразяването на яйцеклетки, като така се постигат основно две неща: усещане за избор и власт над собствените биологични цикли и обещание за осъществяване на жената в ролята ѝ на майка. В този смисъл липсата на една такава роля все още би се гледала от обществото като осъдителна и като бунт срещу природата и „естествените“ функции на женския организъм – едновременно биологична и социална единица.

„Майка навреме“ използва различни негативни похвати за популяризиране на процедурата. Ако се започне от самия слоган на кампанията, видим от всяка страница на официалния сайт: „Тук споделяме. Споделяме истории на някой като теб – забързан, успяващ, мечтаещ, търсещ. Говорим открито – кога и как да бъдеш себе си – навреме!“, и се стигне до някои от организираните лекции/събития със заглавия като „На 30: изпълнителен директор или майка?“. Поставянето на двата избора по този начин не подкрепя жените да развият пълния си потенциал, а имплицитно казва, че в живота те могат да бъдат само едно от двете или едното за сметка на другото. В този смисъл кампанията не се осланя на цитираните по-горе данни от собствените си изследвания, според които основната причина за отлагане на майчинството сред българските жени в репродуктивна възраст е по-скоро липсата на подходящ партньор, отколкото каквото и да е друго.

Колкото и с помощ от Бети Фридън да правим разлика между „sex” и “gender”, т.е. между биологично дадения пол и социалния пол, то различните дискурси за пола се формират на базата на разликата в биологическата му определеност. С други думи социалният конструкт, стоящ зад мъжкия биологичен пол, е един, докато този, стоящ зад женския – тотално различен. В основата на начините, по които тълкуваме двата пола и създаваме дискурса за техните тела, стоят, разбира се, техниките на тялото въобще, които Марсел Мос отграничава в началото на двадесети век. Те са плод на традицията, следвана в съответното общество, която предлага техники за различните стадии, през които тялото преминава. Категоризация, която засяга различни периоди като раждане, порастване, съзряване, живот на възрастния индивид, сън, събуждане, движения, грижа за тялото, консумация, репродукция (Mauss, 1979 [1934]).

Витрификацията като процедура сякаш извърта дискурса за женското тяло. Освен като майчино или не-майчино, то започва да се мисли като механизъм, ресурс, който трябва да бъде следен, направляван, управляван. По този начин се постига изкуствено усещане за контрол над собственото тяло, получено чрез дистанциране от хаотичността на тялото и обръщане към неговото обгрижване и застраховане. Но това усещане действително е по-скоро привидно, защото макар витрификацията да е най-високо технологичният метод що се отнася до замразяването на яйцеклетки, той все пак работи в контекста на телесната и биологична ограниченост, от една страна, икономическата граница, от друга, и лимитиран процент на успеваемост – от трета.

Самата витрификация, както я изобличи и една от респондентките, малко или много е свързана с култа към младостта и може да се сложи „на рафта“ заедно с процедурите по пластична хирургия, изникващите течения по здравословно хранене и активен живот и т.н. В една подобна своеобразна надпревара с времето и естествената биологична ентропия 30-те години сякаш са вододел, който отграничава младите жени с възможности да имат собствено дете по естествен начин от тези, при които яйчниковият резерв вече може да е значително намален. Този ресурс от яйцеклетки на тялото, освен че подлежи на застраховка и анализ, има и своеобразен срок на годност – и след този срок общественият натиск за създаване на семейство и задомяване с един партньор експоненциално нараства, което, от своя страна, прави и кампания като анализираната по-горе успешна, а посланието й – възприето, въпреки агресивните методи, по които то достига до адресатите си.

Сами по себе си обаче новите технологии не биха могли да предизвикат промяна в мисленето или драстично реконцептуализиране на идеи, процъфтяващи в обществото от векове. Такива са например идеологиите за нуклеарното семейство и не на последно място идеята, че дори в днешния, пълен с възможности свят, майчинството е най-важната и истинска женска мисия, както и единствен път към постигане на пълно щастие. Тоест, вместо да постигнат по-голямо освобождаване от биологичната предопределеност и да надхвърлят възможностите на собственото тяло, технологиите в репродуктивната медицина като че ли правят точно обратното. Замразяването на яйцеклетки, особено представено през призмата на най-популярната информационна кампания у нас, не затвърждава толкова правото на избор сред жените и опциите да конструират собственото си тяло както сметнат за добре, а по-скоро засилва нуждата от майчинството като себеутвърждаващ социален факт.

В този смисъл може да се заключи, че витрификацията не променя представата за майчинството драстично, единствено позволява по-добри възможности за планирането му в случаите, в които за някои жени да бъдат майки е с най-голям приоритет. Цитираното социологическо изследване на фондацията „Майка навреме“ показва, че основна причина, поради която жените се обръщат към този метод, е липсата на партньор. Макар и част от интервюираните да заявяват, че „в краен случай“ биха станали майки и сами, основна остава нуждата от утвърждаването на патриархалния модел – важността на майчинството в съчетание с нуклеарното семейство и необходимото присъствие на хетеросексуален мъж в него. Тази представа изключва еднополовите двойки, самотните майки или бащи, както и жените, които са станали майки в тийнейджърските си години или тези, решили да предприемат тази стъпка по-близо до 40-годишната си възраст. Последните са поставени в най-нисшите нива на своеобразната стълбица на майчинството, както отбелязват и редица изследователи (Bailey et al., 2002; Lewin, 1994). Следователно всички тези методи за контрол над женската телесност, и в частност витрификацията, не толкова променят установения модел на създаване на семейство, а дори, бивайки използвани основно от жени, търсещи този модел – го затвърждават. С помощта на възможността за отлагане де факто се печели повече време за осъществяване на идеала – нуклеарното семейство.

Библиография

Bailey, Nicola, Brown, Geraldine, Letherby, Gayle, Wilson, Corinne. 2002. “The Baby Brigade”. Journal of the Association for Research on Mothering, 4 (1), 101–110. (последно посетено на 01.12.2018 г.)

Beck, Ulirch. 1992. Risk Society: Towards a New Modernity. London: Sage Publications.

Bordo, Susan. 1993. Unbearable Weight: Feminism, Western Culture and the Body. Berkeley, CA: University of California Press.

Dean, Mitchell. 1998. “Risk, Calculable and Incalculable”. Soziale Welt, 49 (1), 25–42, (последно посетено на 01.12.2018 г.).

El-Dansouri, Imam, Selman, Helmy. 2005. “Vitrification Versus Conventional Cryopreservation Technique”, Middle East Fertility Society Journal, 10 (3), 205–206, (последно посетено на 01.12.2018 г.).

Foucault, Michel. 1995. Discipline and Punishment. The Birth of the Prison. New York: Vintage Books.

Freidan, Betty. 1963. The Feminine Mistyque. New York: W.W. Norton & Company INC.

Lewin, Ellen. 1994. “Negotiating Lesbian Motherhood: The Dialectics of Resistance and Accommodation”. In Glenn, Evelyn N., Chang, Grace, Forcey, Linda R. (eds.). Mothering: Ideology, Experience and Agency. New York: Routledge, 333–355.

Mauss, Marcel. 1979 [1934]. Body techniques. London: Routledge and Kegan Paul.

[1] За целите на настоящия текст бяха използвани няколко емпирични средства. От една страна – дълбочинни интервюта с 6 респонденти, 5 жени и един мъж. Жените бяха избрани частично по възрастов принцип и според отношението им към едно потенциално или реално замразявана на яйцеклетки чрез витрификация. Две от респондентките са на възраст 34 г., избрали да замразят яйцеклетки именно благодарение на информационната кампания „Майка навреме“; една е на 33 г., обмисляла тази процедура в миналото, но в крайна сметка решила да продължи живота си без да се подложи на нея; респондентка на 38 г., която също не е замразявала свои яйцеклетки, макар да ражда своето дете чрез асистирана репродукция (ин-витро), но има силна позиция по темата, и накрая интервю и с най-младата респондентка, на 27 г., която също няма свои замразени яйцеклетки, но подкрепя идеята и има силна позиция що се отнася до майчинството. Единственият респондент–мъж е всъщност изпълнителният директор на фондация „Майка навреме“ – М. Б., като разговорът с него успя да предложи една по-различна перспектива върху темата, директно през призмата на кампанията. Броят на интервютата не е голям, тъй като броят на жените, които са се подлагали на процедурата по витрификация, а и са съгласни да говорят за това, също не е голям. Разгледани са и някои медийни изяви на поддръжници на кампанията (сред които и жени, решили се да замразят яйцеклетки), както и две публични лекции, организирани от „Майка навреме“ като част от изпълнението на най-отявлено заявената ѝ мисия, а именно: да информира.

[2] Източник: <http://www.maikanavreme.bg/sahrani-nadezhda/suvremennata-tehnologiya-za-zamrazyavane-na-yaitsekletki/>, (последно посетено на 28.06.2016 г.).

Биографична справка

Елеонора Стайкова е завършила специалност „Културология“ и магистърската програма „Културна антропология“ към катедра „История и теория на културата“, Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Основните ѝ интереси са в областта на джендър изследванията.