Резюме: Текстът разглежда проекта на „зрелия социализъм“ за сантиментално образование и идеология на чувствата. Изследвайки женските писма, посветени на младия поет Калин Янакиев, и различни писания по любовни въпроси в българската социалистическа преса през 60-те и 70-те години, той поставя под въпрос тезата за поведенческата революция и персонализирането на личния живот в постсталинисткия период. Специално внимание се отделя на експресивистките значения на концепцията за „всестранната и хармонична“ социалистическа личност, популяризирани от множество социологически, социално-психологически, педагогически, литературно-критически, журналистически и др. монографии и ръкописи. Всички те противопоставят развитието на социалистическите личности и емоционалности в творчески форми и колективи на „капиталистическата масова култура“, играейки превантивна роля срещу умножаването на културните вкусове и еманципацията на практиките на потребление от комунистическия държавен/партиен контрол. Част от подобно развитие в една или друга степен, писмата до Калин Янакиев ясно показват как претенцията за интернализация и (творческа) екстериоризация на (ре)актуализираните версии на идеологическия дискурс на държавния социализъм прави възможни както оригиналните, така и конформистките начини на субективизация и социализация.

Ключови думи: идеология на чувствата, любовни писма, „всестранна и хармонична“ социалистическа личност, сантиментално възпитание

 

Abstract: The paper discusses the project of the “mature socialism” for sentimental education and ideology of feelings. Following female fan letters, addressed to the young poet Kalin Yanakiev, and various writings on love issues in the Bulgarian socialist press in 60s and 70s, it puts under question the thesis for the behavioural revolution and personalization of the private life in the Post-Stalin period. A special attention is paid to the expressivist meanings of the concept of the “versatile and harmonious” socialist personality, popularized by a multitude of sociological, social-psychological, pedagogical, literary-critical, journalistic, and so on monographs and manuscripts. All of them opposed the development of socialist personalities and emotionalities in creative collectives and art forms to the “capitalist mass culture”, playing a preventive role against the proliferation of cultural tastes and the emancipation of the consumption attitudes and practices from communist the state/party control. Being in one or another way part of this development, the letters to Kalin Yanakiev clearly demonstrate how the claim for internalization and (creative) exteriorization of the reactualized versions of the ideological discourse of the state socialism did make possible both original and conformist modes of subjectivization and socialization.

Keywords: ideology of feelings, love letters, “versatile and harmonious” socialist personality, sentimental education

 

Държавният социализъм и персонализацията на живота

В своето изследване на читателски писма в списание „Младеж“ – едно от най-представителните комсомолски издания, Николай Вуков регистрира важна промяна в редакционната политика от началото на 60-те насетне. Казионните статии по организационни въпроси постепенно биват изместени и засенчени от разисквания на любовни връзки и проблеми, както и на (живота на) любимите на младежта кинозвезди, певци, спортисти и др. фигури на популярната културна сцена. Виждайки в новото съдържание на „Младеж“ доказателство за това, че любовта в широкия смисъл на думата (влечение и увлечение по някого/нещо) се е превърнала от маргинална във водеща рубрика на различни публични/публицистични дискусии през 70-те и 80-те, Николай Вуков акцентира върху аспирациите на държавния социализъм да интервенира в публичната сфера и да валидира „житейски практики, тела и индивидуални биографии“ (Вуков, 2015).

Именно този специфичен дискурс върху вкусовете, предпочитанията и любовните чувства на (младите) социалистически граждани дава основания на множество изследвания върху младежките жизнени стилове през зрелия социализъм да наложат тезата за еманципацията на свободното време и частното/интимното пространство в страните от Съветския блок като цяло и в България в частност (Rotkirck, 2000; Попова, 2016; Груев, 2014). Те всички споделят разбирането за късния социализъм като период на развитие на нови и разнообразни жизнени нагласи и консумативни практики. Така например Владимир Шлапенток и Ана Рьоткирх говорят за „приватизация“ и „персонализация“ на живота в резултат на „непрекъснато разширяване на пропастта между официалната идеология и частното поведение“ (Rotkirch, 2000: 162; Shlapentokh, 1989). Изцяло поддържайки тяхната концепция, Карин Тейлър достига до извода, че поколенията на 60-те и 70-те години в България осъществяват т.нар. „поведенческа революция“, която загърбва репресивното сталинистко минало и присвоява културния репертоар и фенски идентичности на нежните и сексуални революции на Запада, понасяйки силното влияние на хипи-движението и рок-музиката (Taylor, 2006).

„Персонализацията“ обаче не е само проблем на културно-историческите реконструкции на късния или „зрелия“ социализъм. Идеолозите на периода също изработват достатъчно софистицирана идеологическа матрица на промяната в отношението към приватността и интимността, която да посрещне нарасналите културни нужди на населението след преминаването към постреволюционната фаза на комунизма и да неутрализира заплахата на „идолопоклонството“, и „упадъчния морал“ на „капиталистическата масова култура“. От края на 60-те до началото на 80-те на дневен ред е понятието за „всестранната и хармонично развита социалистическа личност“, което поставя проблема за „контрола и управлението на интимните преживявания на индивидите на персонално, колективно и институционално ниво и откроява значението на творческата изява (на чувствата) и „битката за емоционалното и интелектуалното печелене на хората” (Чакъров, 1971: 221) за развитието на социалистическото общество. В историографията на социализма неговите най-запомнящи се употреби се свързват с културната политика на Людмила Живкова, която прокламира и насърчава духовното израстване и самоусъвършенстване, но много преди появата например на „Дългосрочна комплексна програма за издигане на ролята и културата за хармонично развитие на личността и обществото в етапа на изграждането на развитото социалистическо общество“ (1978 г.), то концентрира усилията на педагози, психолози, социолози, журналисти, литературни критици и др. да обосноват социалистическия начин на живот като свободно избиран и творчески пресъздаван, като обединяващ, регулиращ и удовлетворяващ всички способности, желания, мисли и чувства на индивидите. Така далеч от философските корени на модерния експресивизъм,[1] но до голяма степен следвайки усвояванията и „снизяванията“ на романтическата традиция в жанровете на популярната култура и всекидневния език, широката публична дискусия върху вкусовете и съкровените желания/трепети на младото поколение през 60-те и 70-те години поставя в центъра на вниманието творчеството и откриването на себе си в социалистическата действителност. Младите са окуражени да изразяват мнения и чувства в читателски писма, анкети и „разговори“ с професионалисти и общественици, да се изявяват свободно и пълноценно в кръжоци, клубове и всевъзможни културни събития и дейности. На свой ред оценките на техните „възпитатели“ наблягат на емоционалните аспекти на разгръщането на индивидуалността и нуждата от искрено приемане и отстояване на комунистическите ценности.

До каква степен тематизациите на любовта и любовното отношение през късния социализъм попадат в полето на модерните романтически и експресивистки концептуализации/метафоризации на вътрешния свят и интимен живот на личността? Какви са идеологическите и изследователските аргументи в полза на персонализацията на интимната сфера и валидността на тези като тази на Гергана Попова за „обособяването на едно крехко, едва удържано частно пространство, пулсиращо в непрестанния риск за пробив на тънките му граници“ (Попова, 2016: 71)?

В търсене на отговор на тези въпроси, настоящият текст ще представи и анализира писмата на „почитателки“ (на възраст между 16 и 18 г.) на младия поет и обещаващ автор на „Родна реч“ Калин Янакиев,[2] писани през 1973–1974 г., както и различни материали от социалистическата преса, посветени на „всестранното развитие на личността“ и „възпитанието на чувствата“. Писмата дават достъп до извличането на смисъл от вътрешни движения и преживявания, при което различни интериоризирани версии на социалистическия морал влизат в съприкосновение и/или конфликт с пределно лични и оригинални проекции на еротични и сексуални желания. Съответно анализът е особено чувствителен към различните рамкирания на емоционалния опит на младите хора в периода на късния социализъм, към субективни знания, доминантни емоционални кодове, водещи модели на социализация, популярни протоколи на комуникацията между половете и тяхното отличително поведение, консумативни нагласи и др. Нещо повече, разчитайки едновременно на публични и его-документи (писмата на почитателките, както и едно биографично интервю с Калин Янакиев, проведено през 2011 г.), той се опитва да регистрира производството/въвеждането/конструирането на социалистическите субективности в/от биографични и идеологически дискурси. Под „субективност“ в рамките на настоящия текст следва да се разбират самовъзприятията и авто-образите – представите за собствения „аз“ като исторически и културно зададени артикулации на частния или вътрешния живот на индивида, на неговите съкровени мисли, чувства и желания.[3]

Ил. 1. Писма на почитателки.

Поезията като романтично увлечение

В биографичното интервю Калин Янакиев си спомня за изключителния интерес и внимание, което получават младите поети от различни социални кръгове по времето на социализма:

„Поетите имаха по-силна доза на популярност. Ако трябва да ги сравним с днешни персонажи, те приличаха повече на тези, които пеят по сцената, отколкото на белетристите. Белетристите бяха за по-малко хора и по-малко популярни. Трябва да станеш много голям белетрист, тоест утвърден, за да можеш да тежиш. Поетът беше по-скоро звезда. Поетът събираше вниманието на по-младите хора, на поета пишеха писма, около поета се въртяха девойки. И много повече се четеше поезия. Удивителното е, че се четеше от най-различни слоеве. Да, защото аз съм получавал писма от полуграмотни девойки от провинцията, които обаче очевидно четяха не просто „Родна реч“, но и други поети, защото там пишеше кои поети им харесват, какво са прочели и т.н., тоест те бяха много скромни като културен багаж деца, но същевременно бяха чели поезия и четяха поезия.“

Публично признатата аура на поета и заниманията с поезия се явява до голяма степен и организиращ принцип на биографичния наратив, проблематизиращ екзистенциалните несигурности и сътресения на младежката възраст. Подобно на представителите на битническото поколение, които с ентусиазъм нарушават обществени табута, изпробват наркотици и обитават/населяват маргинални пространства, Калин Янакиев отсъства цели седмици от училище, прави скитнически обиколки на софийските улици и паркове и често завършва деня си в изпаднали кръчми. В същото време стиховете му могат да бъдат открити в почти всеки брой на „Родна реч“ през 1973–1974 г., като повечето от тях са посветени на търсенето на себе си и особената динамика на влюбването и обичането. В „Тракийски пейзаж“ лирическият герой „по Яворовски“ се любува на залеза и дъжда (Янакиев, 1973a: 39), а в едно стихотворение без заглавие анализира големите и малки сривове в общуването между половете (Янакиев, 1973б: 18):

„Тъй често без причина се намразваме,

макар, че в нас е жива любовта.

Един до друг живеем, а се разминаваме

макар един за друг да носим красота.

Като среднощен шепот ни вълнуват

сиянията на далечните звезди.

Не спим, вълнуваме се и тъгуваме

за обичта си, може би.“

Силният сантиментален привкус на поезията на Янакиев обяснява както факта, че той получава писма от почитателки от цялата страна, така и че в повечето от тях те не крият желанието си за установяване на по-близък и интимен контакт. Подобно на връстниците си отвъд Желязната завеса – фенове на известни рок-изпълнители и групи, те „демонстрират нагласи към културните текстове, които работят в полето на настроенията и афектите“. Коментират снимки на Калин (публикувани в „Родна реч“), молят да прочетат непубликувани стихове, споделят картинки и девизи. Писмата им изобилстват от всевъзможни знаци на силна емоция и екзалтация – серии от възклицателни и въпросителни, глаголни изречения, повторения, заклинателни фрази и др.:

„Обичам те, Ник. Моля, моля, моля, моля, моля напиши ми отговор, защото аз наистина ще се зарадвам на писмо от теб. Моля, моля, моля, моля, моля те ако това е въобще възможно, би ли могъл да ми се обадиш по телефона…“ (Кейси, 14-годишна, Писмо до Ник Хейуърд)[4]

„Ако не желаете да си кореспондираме, тогава аз Ви моля, с няколко думи да ми отговорите, че не желаете да ми пишете, за да не се надявам напразно, че ще получа отговор. Надявам се да станем приятели. Чакам отговор!!! Пишете!!! Ще чакам!!! Пишете!!!“ (Рехам, 08.04.1974 г., Кърджали)

Калин Янакиев и неговите почитателки са обаче нещо много повече от звезда и фенки. За тях поезията е изключително романтично занимание, което им позволява да изследват и разкриват своята творческа, страстна и отдадена на високи идеали личност, притежаваща способността да преживява и пресъздава любов в най-различни форми. Почти няма писмо, в което да не се изказва възхищение от „безспорния талант“, „художественото майсторство“ или умението да се предават „вълненията на деликатните младежи”. Самото възхищение, на свой ред, се слива с авторефлексия, която отчита едновременно сложната чувствителност на хората на изкуството и пределно човешката нужда от интимна близост. Например, Дияна от Габрово надлежно обяснява връзката между уважението към чуждото и осъзнаването на собственото дарование.

„Пиша ви, защото вие сте преуспяващ, както казах вече, поет, а аз, която също пиша, но не от преуспяващите поетеси, желая да разменя мнения по различни въпроси, свързани с литературата.” (27.08.1974 г.)

И в допълнение не пропуска да отбележи, че на Калин му „липсва нещо, любов, другар“.

Писмата позволяват множество прочити. Но в преобладаващата си част те могат да се разглеждат като фенска поща и своеобразно свидетелство за „задълбочаването в романтични теми като феномен на развитието в ранна юношеска възраст“ (Connolly and Goldberg, 1999: 237). В същото време, макар и в скромен мащаб, те онагледяват културното производство на романтични идентичностни модели през 70-те години. Епистоларните изповеди на момичетата индиректно отговарят на широкия публичен и идеологичен интерес към актуалните/модерните безпокойства и желания на социалистическата младеж, интерес с двойно дъно, засягащ в дълбочина спецификите на емоционалния опит на социалистическите хора.

Трудът на любовта в „белите стаи“ на социализма

И производството, и индивидуалното и държавно управление на социалистическите романтични идентичности се оказват белязани от една особена напрегнатост и амбивалентност. Тя се поражда/индуцира от съзнанието за потенциалния конфликт на официални и (по-)трудно вписващи се в официални дискурси интерпретации, характерен за артикулирането на афекти и чувства в различни фен общности, субкултури, ъндърграунд кръгове и др. Представителите на подобни общности се въвличат в т.нар. от съвременните изследователи на фенството „труд на любовта” (Duffett, 2013: 22), който предполага едновременно „усещане“ и разпознаване на собственото аз и собствените чувства, а оттам и по-голяма рефлексивност/критичност по отношение на общите ценности, въплътени във всекидневния живот. Така Калин демонстрира особена рефлексивност по отношение на различните модуси на изява на творческата личност. Припомняйки си неформалните събирания на „един тесен кръг“ в своя апартамент, които се случват паралелно на годишните семинари на „Родна реч“, той отчита различните стратегии на младите поети през 70-те за справяне с идеологическите изисквания на социалистическата литературна власт:

„Може да се каже, че аз го инициирах този приятелски кръг… Имаше влюбвания, някакви такива от моя страна, такива жестоки, дългогодишни влюбвания от моя страна… И какво правехме? Четяхме си стихотворенията. И то си четяхме най-вече стихотворенията, които никой от нас не смяташе, че ще бъдат публикувани.

- Тези, които ще бъдат цензурирани?

- Това е важно и интересно. Тъй наречените мрачни стихотворения бяха деликатно отклонявани от редакторите, защото идеологемата беше че един млад човек не може да пише мрачни стихотворения, няма защо да е мрачен. Но автоцензурата, т.е. предварителната нагласа на всеки един от нас, че тези стихотворения не могат да бъдат публикувани беше толкова силна, че никой от нас не си е и мислел да ги предлага въобще където и да било.“

Известна критичност към заобикалящата действителност и обвързването на заниманията с изкуство, с откриването на себе си и с автентични, неконвенционални и оригинални избори/прояви на личността се наблюдава и в голяма част от писмата на почитателките на юношата Калин Янакиев. И също като при него, писането и/или четенето на поезия подхранва любовни(те) увлечения и обратно. Така те често изразяват колебание относно това какво трябва да включат в писмата, за да спечелят вниманието на младата „звезда“ на „Родна реч“. Зина, например, декларира, че не знае как точно да се обръща към него или какво точно да напише за себе си, което обаче не я спира да изрази желание за установяване на редовна кореспонденция. Накрая тя разкрива, че „обича математиката литературата, френския“, че е „привърженичка на Левски-Спартак“ и колекционира снимки на Георги Аспарухов (13.03.1974 г., Сливен). Ада, „солистка в градски естраден състав „Орбити“, която „не смее“ да се надява на отговор, търси човек с нейните „литературни наклонности“ и се интересува от естрадна музика и спорт (17.03.1974 г., Бяла). Мина, която влиза в редовна кореспонденция с Калин и по протежение на четиринайсет писма го убеждава да ѝ стане кавалер на абитуриентския бал, се впуска в дълги разсъждения за любовта и характера на романтичните натури, като подчертава тяхната изключителност и извънредност спрямо общоприетите норми на поведение и общуване:

„Много обичам интимната лирика на „Родна реч“, напоследък ти се насочваш към нея. Интересно ми е, какво мислят момчетата за любовта и човешките взаимоотношения. Още не съм срещала човек, който да ме разбере. От това нещо ужасно се измъчвам, защото някои хора смятат, че поетите са „отвеяни“. Това не е така. Те също са хора, но ценното у тях е, че те гледат на света с други очи и в простите неща откриват поетичното. Уважавам романтичните натури, мечтателите и чудаците, защото не са страхливци и еснафи. Иска ми се хората да се обичат и да си вярват. Ето сега аз няма на кого да кажа, че ми се танцува за това, че имам нови приятели, защото всички ще ме помислят за полудяла.“

Не само издателите, от които Калин и неговите приятели крият своите най-любими стихове, не само „почитателките“ на интимната лирика, а и цялата „културна общественост“ от края на 60-те и началото на 70-те запазва и подхранва амбивалентността на говоренето за естетически нагласи и/или съкровени желания, прокарвайки паралели и смислови връзки между творческата чувствителност, неконформизма, търсенето на себе си и на голямата любов. В известния филм на Методи Андонов, по сценарий на Богомил Райнов, „Бялата стая“ (1968 г.), главният герой Александров, интелектуалец и „научен работник“, се озовава в болница заради тежко заболяване, където прави равносметка на досегашния си живот. Едни от ярките му спомени са свързани с романтичното му увлечение по любовницата на свой близък приятел и трудностите около публикуването на труда на живота му: „Психология на чувствата“. Александров си припомня споровете с двама свои колеги, от които единият го съветва да остави чувствата и да пише за разума, без да губи от поглед принципите на марксизма, защото „да блеснеш като откривател е егоистично“, а другият го кара да чете Фройд, за да може „компетентно да критикува западните теории“. След множество колебания, кореспондиращи на любовните му вълнения и терзания, той затвърждава убеждението си, че хората не трябва да се делят на лагери и че „неговата група е партията“ и решава да „върви напред“, да отстоява своите „лични принципи“ и да се противопоставя „на оковаването на живия творчески метод в мойсееви скрижали“.

Както показва „Бялата стая“, полагането на чувствата и „творческия метод“ в една и съща смислова рамка най-малкото предпоставя недоверие, лоялност или неподчинение спрямо идеологическите императиви на социалистическия ред/порядък. Нещо повече, то пряко кореспондира с официалното говорене за „комунистическите чувства, вълнения и интереси“ като част от „автопортрета“ на младата социалистическа художествено-творческа интелигенция (Панайотов, 1965; Цонков, 1976), което подготвя, поддържа или следва новите партийни програми за „всестранното обществено развитие и свързаното с него всестранно развитие на личността“ (Програма на Българската Комунистическа Партия, 1971: 76).

Концепцията за „всестранната и хармонична социалистическа личност“ в същността си стъпва върху класическото разбиране на марксизма-ленинизма за комунистическото общество като осигуряващо условия за преминаване от една сфера на производство в друга и за „пълното и свободно развитие на всеки индивид“. Като че ли обаче и късните, и ранните употреби на понятието предпоставят известна грижа за чувствата и тяхното възпитание посредством творчески занимания, именно с оглед на въпросното развитие. Така в статия на „Семейство и училище“ от 1961 г. учители и родители са призовани да осъзнаят огромната способност на чувствата „да предизвикат сериозно изменение на духовния мир и постъпките на човека“ и съответно да работят за „внедряване на ново чувство“ или да помагат на децата да откриват творчески смисъл в литературата, киното и театъра (Колев, 1961). Един от първите научни трудове по темата, издание на ЦК на Комсомола от 1967 г. – „Идеология, личност, ценности” на Иван Попов, изглежда като обширен наръчник към програмата на ЦК на БКП от 18 октомври 1966 г., задължаваща обществените органи „да водят системна, научно обоснована борба за преодоляване влиянието на буржоазната и дребнобуржоазната идеология, за пресичане на идеологическата диверсия на империализма… за преустройството на бита и общественото поведение на трудещите се в съответствие с принципите на комунизма” (Решение „Б“ No. 9 на Секретариата на ЦК на БКП, 1967). Загрижен за опасността от „оплитане на младите хора в мрежите на лъжите, заблудите, полуистините, чрез които се увековечава буржоазното господство“, авторът на книгата се фокусира върху необходимостта от проникване на комунистическата идеология в „душевността и практическата дейност на личностите“ посредством насочване от художествената литература и заниманията с изкуство на техните чувства в посока към социалистическите ценности, доколкото „в чувствата е отразено… цялото съдържание на нашите души и на техния строй!“ (Попов, 1967: 56–58).

В сходен дух, но предоставяйки широк набор от данни от социологически изследвания и анкети в младежките периодични издания, Василка Вълкова противопоставя „свободната индивидуалност“, култивирана от социалистическия строй, с нейния „богат духовен живот“ и „творческо отношение към света“ на „деградиралата личност в съвременното капиталистическо общество“, отличаваща се със стремеж към пари и комфорт и отдаваща се на „разюздана сексуалност, престъпност и паразитизъм“ (Вълкова, 1970: 27–37). Тя ясно дефинира и най-важната отличителна черта на социалистическата личност – „всестранно усъвършенстване“ в рамките на различни „трудови колективи“ на заетите в материалното производство и „творчески и самодейни колективи“ на научната и художествената интелигенция (пак там: 150–161).

Социалистическата експресивистка утопия

Концепцията за многостранната личност не напуска полето на официалната пропаганда и институционалната мрежа на „зрелия/реалния социализъм“. В края на 60-те и 70-те се наблюдава силна пролиферация на „творческите аматьорски колективи“. Преустройват се и се създават нови младежки и обществени домове, разширява се читалищната мрежа (Eленков, 2012: 151–153), функционират всевъзможни литературни кръжоци и клубове към училища, към местни вестници и списания, към фабрики и болници, рецитаторски групи и аматьорски рок-състави и музикални школи към читалища, клубове за научна фантастика и др. Заедно с различни педагогически и културни издания те се превръщат в главните канали на социалистическото, естетическото и морално възпитание на чувствата, които преобразяват фенската споделеност на определени културни продукти в „широки културни интереси“ и „художествена самодейност“.

В своите писма почитателките на Калин изцяло се придържат към дневния ред на „труда и творчеството“ в необятната мрежа на „аматьорските колективи“. Те неизменно анонсират литературните си наклонности, но също така не пропускат да отбележат, че харесват поне няколко вида изкуства и имат амбиции да се развиват в културната сфера. Момичетата разказват за честите си посещения на опера, театър и балет, мечтаят да учат българска филология и да кандидатстват във ВИТИЗ. Водени от страстта към определен жанр и „талантлив автор“, момичетата наблягат на участието си в различни формални и неформални обединения, съчетавайки изключителния си поетически усет и чувствителност с един напълно рационален стремеж за социална реализация в полето на художествено-творческата интелигенция и социалистическия начин на живот:

„Вашите стихове ми харесват. От тях лъха нещо чисто, индивидуално, младежко усещане за красотата. Това е моята преценка, преценката на един млад човек като вас... Обичам да слушам музика, да рисувам, да посещавам театрални представления. Не забравям и киното. Интересувам се от Филателия (с главно Ф). Но наред с всичко това най-много обичам литературата. Винаги съм се възхищавала на талантливите писатели и поети“ (Яница, 16.02.1974 г., Любимец).

Ако се сравнят очакванията на младежта в годините преди и след Хрушчовата ера, то безспорно се намират аргументи в полза на едно експресивистко отношение към реалността и пускането в употреба на нова романтична терминология. В първия случай младите жени и мъже се въобразяват главно като работници и публични фигури, които трябва да удържат и жертват интимното си „аз“ – „частните и егоистични“ емоции, и да развиват изцяло мъжки качества като физическа сила, кураж, решителност и разсъдливост, за да постигнат висшия комунистически идеал и да останат верни на партията/партийния вожд (Попова, 2016: 13-29). Във втория случай те са насърчавани от писатели и литературни критици, от социолози и педагози, журналисти и комсомолски деятели да изразяват искрено и неподправено своите най-съкровени чувства и желания, да подчертават/демонстрират своята мъжественост и/или женственост и да мечтаят за „кариери“ на (музи на) „успешни поети“ и лидерства в творчески колективи.

Еспресивността и креативността са идеологически предписани както на сталинисткото, така и на постсталинисткото поколение, но са упражнявани и санкционирани по напълно противоположен начин – репресирани извън култа към личността и поощрявани в полето на „високата култура на потребление“. Трудно удържайки тези две различни темпоралности и идеологически перспективи, зрелият социализъм наред с всичко отваря поле за ново рамкиране и разбиране на субективния опит и знание. Така младежката и женската преса в техния „разговор“ за културни вкусове и любовни трепети всъщност поставят основа за конструиране на полови и сексуални идентичности, както и за преформулиране на определени социални роли и норми. В сходство със списание „Младеж“, което през 70-те печели сериозна популярност заради своите рубрики с читателски писма и отговори на „любовни тревоги“, други известни издания като „Жената днес“, „Лада“ и „Пулс“ публикуват интервюта с „известни изпълнители“, облечени по последна мода, в това число и реабилитирани декадентски „звезди“, повлияни от западната поп-култура като Емил Димитров, и/или интервюта с „изтъкнати личности“, сред които поети и поетеси с не по-малко атрактивен вид и възгледи за живота от този на естрадните певци. Почти всички издания поддържат рубрики с читателски писма и коментари от редакцията и канят писатели, педагози, психолози и др. да споделят своето мнение по „чувствителни и противоречиви теми“ – от сложни произведения на изкуството до първата любов, полова зрялост, преждевременни връзки и аборти и др. Тук момичетата са съветвани да развиват и показват „жизненост“, „нежност и деликатност“ и в същото време да се пазят от бързо преминаващата мъжка страст, скрита зад съблазнителна външност и думи. В блестящ синхрон с редакционната политика на националната преса в рамките на Съветския блок, те промотират „еманципираните модерни момичета и жени“, които отстояват своята финансова независимост, следват модните тенденции, полагат големи грижи за своя външен вид с помощта на качествена козметика и се реализират в най-различни професии и творчески активности. (Taylor, 2006: 140-142; Fidelis, 2012).

Своеобразен отговор на въпроса доколко убедителен е рекламният образ на модерната социалистическа девойка дават писмата на Лора, ученичка в техникум в Силистра. В желанието си да направи силно впечатление и да установи редовна кореспонденция, тя пуска в обращение цяла серия от интимни тайни – „неща, които не съм споделяла на никого“, които и помагат да (пре)създаде образа на една уязвима, страстна, интелигентна и образована млада жена, с многостранни културни интереси и занимания, с висок морал и голямо въображение. Лора харесва както Емил Димитров, така и „чужди изпълнители като Адамо, Лара Сенат Паул и Тони Кристи“ (24.03.1973 г.), посещава редовно опера и балет, интересува се от „литература, история и скулптура“ (31.05.1973 г.).

С език и стилистика, твърде близки до тези на коментарите в пресата за мрачните последици от случайните полови контакти в рубрики, посветени на „съвременните Ромео и Жулиета“ (Динкова, 1974), тя разкрива на Калин, че е „едно паднало момиче с изгубена чест“, но с „любов към живота“, и разказва подробно за първия си, изцяло негативен, опит с мъжкия пол (23.07.1973 г.). Разбирайки след дълга кореспонденция с младия поет, че очакванията ѝ за реална връзка са илюзорни и че той е влюбен в друго момиче (също автор на „Родна реч“), тя не крие дълбокото си разочарование и съжаление: „Аз не мога да заповядвам на сърцето ти да ме обича, нали? Ти си господар на своите чувства” (26.09.1974 г.).

Случаят на Лора е емблематичен за разглеждането и артикулирането на вътрешни състояния в експресивистки термини в периода на „зрелия социализъм“ – един подход към „многостранната“ и „хармонична“ личност, който заляга в новата „идеология на чувствата“, лансирана от педагогическата и социологическа преса в края на 60-те и началото на 70-те. Налагането на производен и различен от революционния режим на емоциите минава през констатирането на „безразличието към безразличния като главен порок на модерния свят“, нарушавано единствено от вълнението от дънки и „огърлици с надпис ай лъв ю“ и деградиращо до отчуждение от задаващите истински смисъл на живота комунистически морални и естетически ценности (Димитров, 1974).

Далеч от каквото и да било безразличие, почитателките на Калин също разпознават в искреното изразяване на чувствата оригиналната сложна и романтична личност:

„...По мнението на моите ръководители в мен несъмнено се крие поетически талант. Но това не е и мое мнение… Просто мисля, че не трябва само да се пише, но и да се чувства. Не искам да кажа, че аз пиша без чувство. Но най-силно впечатление ми направи фактът, че в теб има някаква особена вяра, някакъв необикновен оптимизъм. Ти виждаш красота дори в смъртта, сигурен си, че хората „ще бъдат по-хубави от нежност, по-мъдри от любов, по-чисти и от вятър“. Аз, като всеки млад човек, се радвам, страдам, разочаровам се. Въобще цялата съм изтъкана от противоречия.“ (Анита, 08.04.1974 г., Пловдив).

Както „Проблеми на комунистическото възпитание“, така и писмата разкриват водещата формула на новия режим на емоциите – привеждането в публично достояние на вътрешни състояния като свидетелство за ентусиазъм и причастност към (не)материалните постижения и морална вселена на социалистическото общество, прогласяването на пределно лични или интимни желания и влечения като акт на чиста любов, възможен единствено в полето на високата култура. В съответствие с експресивистката логика на романтизма, идеологическият дискурс на възпитанието на чувствата проектира социалистическия начин на живот като автентична същност на индивида, която трябва постоянно да се интернализира и екстериоризира в творчески форми и колективи. Оттук „зрелият социализъм“ може да бъде мислен като пределен идеологически хоризонт на комунистическата утопия, който, по думите на известния литературен критик Георги Пенчев, позволява да се прояви „естетическата природа на партийната принадлежност“ (Пенчев, 1981: 166). Той обосновава изместването на революционната парадигма от идеята/представата за пълното и доброволно подчинение на индивидите на един по-справедлив социален ред към тоталния контрол и манипулация на персоналните (вътрешни) светове. Визионерите на „зрелия социализъм“, от една страна, си поставят за задача „сближаването на духовния облик на всички социални класи и групи, а от друга – създаването на „нов тип цялостна личност“, за която „интересите на обществото са висши лични интереси“ и която се отличава с „неповторимо духовно многообразие и богата индивидуалност“ (Стефанов, 1976: 22–26).

Макар от контекстуализирането на писмата с партийни, научни и журналистически текстове да изглежда, че дейците и субектите на сантименталното възпитание работят в синхрон за постигането на „духовното многообразие“, не могат да се пренебрегнат определени противоречия (като тези, за които подсказва писмото на Анита) и сривове в интерпретацията на общите интереси и ценности. Амбивалентните проекции на социалистическото „фенство“ (като резултат от преоценката на сталинсткото наследство) са само част от цялата картина. По един или друг начин романтичните репрезентации на „всестранно развитата личност“, спускани отгоре, се превръщат в подръчни инструменти за конструиране на жизнени проекти и траектории отдолу. Така малкото момичета, които успяват в установяването на редовна кореспонденция с Калин Янакиев, в началото молят за съвет относно писането на стихове и накрая си признават, че по неясни причини са изгубили творческите си „импулси“ и просто искат да „останат в контакт“ с Калин (Тина, 11.02.1974 г., Враца). Други отиват още по-далеч и съчетават „възхищението“ от талантливите хора със сексуални и еротични фантазии, нарушаващи официалните морални стандарти. Започвайки с уважителното обръщение „Другарю Калин Янакиев“, те завършват със страстни целувки и „устни, горящи като жар“ (Надя, 17.02.1974 г., Панагюрище) или с извинения за грубия почерк, дължащ се на „хоризонтално положение“ (Мила, 25.02.1974 г., Тетевен). Не малка част се опитват и да решат всекидневни и извънредни задачи и проблеми. Ако Нина от София иска помощ за домашната работа по математика (12.03.1974 г.), Мина от Плевен си търси кавалер за абитуриентския бал (05.05.1974 г.). Подобно на читателските писма от рубриките на „Младеж“, писмата до повече или по-малко известни поети/личности стават „платформа за различни предизвикателства, пред които се изправят младежите в социалистическото общество (Вуков, 2015: 167).

***

Българският проект за социалистическо възпитание на чувствата поставя под сериозен въпрос тезата за младежките революции през 60-те и 70-те години и персонализацията на частното поведение. Както показват представените партийни програми, социологически и педагогически трудове и материали от пресата, зрелият социализъм е критичен към звездите и феновете само в специфичен контекст, доколкото самият той се легитимира през един безкраен обмен от творчески нагласи, еротични преживявания и социализиращи маршрути. Нещо повече, той се обръща към модерната романтическа концепция за жизнения смисъл като идващ от вътрешния свят на човека и проявяващ се в различни форми на изкуството, за да произведе атрактивни социални модели на принадлежност към комунистическия ценностен хоризонт. Анализът на писмата води до извода, че тази концепция отваря пространство за производство на субективност посредством напасване, преплитане или изправяне едни срещу други на популярни ролеви модели и персонални жизнени проекти. Именно в този смисъл може да се говори за експресивистки обрат в епистемологична връзка с перформативния обрат на Алексей Юрчак. Ако известният антрополог обаче акцентира върху перформативното изместване на властовия дискурс, то при експресивисткия обрат идеологическият императив за интернализация и творческа екстериоризация на (ре)актуализираните версии на дискурса прави възможна „появата на разнообразни, множествени и непредсказуеми значения на всекидневния живот“ (Yurchak, 2006: 25). Подобно разбиране за производството на социалистически субективности/емоционалности намира подкрепа и в множество изследвания от последните десетилетия, констатиращи „вариращите и разнообразни отговори на официалните виждания и предписания“ по време и след Хрушчовата ера, както и в оригинални постановки като тази на Ана Крилова за некохерентния и фрагментиран съветски субект“ (Krylova, 2000).

Еспресивисткият обрат обаче не трябва да се схваща само като задаващ терен за по-еманципирани и алтернативни маршрути на социализация на чувствата и желанията. В статия, посветена на съветския субект, Ерик Найман обособява определени подходи, благодарение на които „идеологията се трансформира… в нещо, което се придобива чрез заучаване на определено говорене, мислене, действие и усещане, т.е. се трансформира от роден в научен чужд език“ (Naiman, 2001: 315). Ако го перифразираме, в българската версия на зрелия социализъм „идеологията на чувствата“ функционира едновременно като придобит и роден език, което обяснява авто-рефлексивността, съзнателността и чувствителността на агентите на сантименталното възпитание по отношение на нестабилната и подвижна основа на множествеността на социалистическите субекти/субективности – на „духовното многообразие“ на социалистическите личности.

 

Библиография

Вуков, Николай. 2015. „Младежта и нейните „любовни трепети“ при социализма: обявите за запознанства и читателските писма в сп. „Младеж”. В: Колева, Даниела (съст.). Любовта при социализма. София: Рива, ЦАИ, 146–175.

Вълкова, Василка. 1970. Колектив и личност при социализма. София: Изд. на БКП.

Гончарова, Галина. 2015. „Любовта към поета/поезията в писма и социалистическите мащаби на младата литературна звезда“. В: Колева, Даниела (съст.). Любовта при социализма. София: Рива, ЦАИ, 121–145.

Груев, Михаил. 2014. „Младежки субкултури в България през 70-те и 80-те години на XX век”. Критика и хуманизъм, 43 (1–2), 49–71.

Димитров, Иван. 1974. „Безразличен ли ни е безразличният”. Проблеми на комунистическото възпитание, 7, 52–58.

Динкова, Мария. 1974. „Лабиринтите на лекомислието и безотговорността“. Жената днес, 3, 14–16; 4, 12–13; 5, 14–15.

Еленков, Иван. 2012. Труд, радост, отдих и култура: Въведение в историята на идеологическото моделиране на всекидневието през епохата на комунизма. София: ЦАИ-София и Рива.

Колев, Георги. 1961. „Възпитание на чувствата”. Семейство и училище, 7, 7–9.

Панайотов, Филип. 1965. Автопортрет на поколението. София: Народна Младеж.

Пенчев, Георги. 1981. Партийността и активната личност в литературата. София: Български писател.

Попов, Иван. 1967. Идеология, личност, ценности. София: Народна Младеж.

Попова, Гергана. 2016. Тялото в оксимороните на социализма. Велико Търново: Фабер.

Програма на Българската Комунистическа Партия. 1976.София: Партиздат.

Решение „Б“ No. 9 на Секретариата на ЦК на БКП от 18.XI.1967 г., <http://desebg.com/vi/375-2011-09-04-18-37-43>, (последно посетен на 08.07.2018 г.).

Стефанов, Ангел. 1976. Социалистическото общество – „социална среда“ и обективна основа за комплексно изследване на личността. В: Стефанов, Ангел и др. (съст.). Изграждане на развито социалистическо общество и формиране на личността. София: Партиздат.

Цонков, Гено. 1976. Комунистическото възпитание на трудещите се в етапа на изграждане на развито социалистическо общество. София: АОНСУ при ЦК на БКП.

Чакъров, Найден. 1971. „Училището и борбата срещу идеологическата диверсия на империализма“. В: Въргулев, Ангел (съст.). Училището – мощен идеологически институт. София: Изд. на БКП.

Янакиев, Калин.1973а. „Тракийски пейзаж“. Родна реч, 1, 39.

Янакиев, Калин.1973б. „Тъй често без причина се намразваме…“. Родна реч, 1, 18.

Connolly, Jennifer, Goldberg, Adele. 1999. “Romantic Relationships in adolescence. The Role of Friends and Peers in their Emergence and Development”. In: Wyndol, Furman, Brown, B. Bradford, Feiring, Candice (eds.). The Development of Romantic Relationship in Adolescence. New York: Cambridge University Press. 266–290.

Duffett, Маrk. 2013. Understanding Fandom: An Introduction to the Study of Media Fan Culture. New York: Bloomsbury Academic.

Fidelis, Malgorzata. 2012. „Are you a Modern Girl? Consumer Culture and Young Women in 1960s Poland”. In: Kornelia Slavova and Krassimira Daskalova (eds.). Gendering Popular Culture. Sofia: Polis, 126–144.

Krylova, Anna. 2000. “The Tenacious Liberal Subject in Soviet Studies”, Kritika, 1, 119–146.

Naiman, Eric. 2001. “On Soviet Subjects and the Scholars who Make them”, The Russian Review, 3, 60, 307–315.

Rotkirch, Anna. 2000. The Man Question. Love and Lives in Late 20th Century. Helsinki: Nor Print.

Shlapentokh, Vladimir.1989. Public and Private Lifе of the Soviet people. Changing Values in PostStalin Russia. Oxford: Oxford University Press.

Taylor, Charles. 1989. Sources of the Self: The Making of the Modern Identity. Cambridge: Harvard University Press.

Taylor, Karin. 2006. Let’s Twist Again. Youth and Leisure in Socialist Bulgaria. Berlin: LitVerlag.

Yurchak, Alexei. 2006. Everything Was Forever, Until It Was No More: The Last Soviet Generation. Princeton, NJ: Princeton University Press.

Vermorel, Fred and Judy. 1985. Starlust. London: WH Allen.

[1] Под модерен експресивизъм тук се разбира широко коментираната от Чарлз Тейлър (пост)хердерианска концепция за усещанията и чувствата като най-чиста проява на човешката природа и основа за оригинална творческа активност и рецепция на различните форми на изкуството (Taylor, 1989: 368-367).

[2] Понастоящем известен културолог, религиозен философ и политик.

[3] Настоящият текст се явява своеобразно продължение и развитие на теми, тези и аргументи, разгърнати в един по-ранен вариант на анализа на писмата (вж. Гончарова, 2015).

[4] Цитирано по Vermorel (1985: 31).

Биографична справка

Галина Гончарова е доктор по културни изследвания и главен асистент в катедра „История и теория на културата“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгата Политики на „поколението“. Генерационни деления в България през втората половина на XIX и началото на XX век (2018, УИ „Св. Климент Охридски“). Основните ѝ академични интереси са в полето на съвременната социална и културна история на България, устната история, социологията на младежките култури и социологията на религията.