De capo

Нека се върнем към въпроса, който поставихме в началото на този текст с помощта на провокативните тези на Пътнъм: има ли упадък на гражданството, по-конкретно що се отнася до новите български млади?
Това, което внимателното вглеждане в техните практики показва е, че социалността не намалява, може би тъкмо наопаки, особено ако сравняваме с времето на социализма. Това, което се случва, е че западат формалните членства на тяхно място се множат участия в малки групи на взаимопомощ или по интереси. Наместо морален ангажимент до живот, участието в тези общности е въпрос на избор и в този смисъл новата модалност на гражданството - идваш, когато можеш, напуснеш, когато не ти хареса - много напомня сферата на потреблението, където "клиентът" е суверен в капризния си избор. Флуидността, фрагментацията, променчивостта на каузите, медийно-виртуалния нарцисизъм ("купона") прави трудно постижим успеха в която и да било кауза, от друга страна обаче позволява на относително малки групи да вдигат много шум и да влияят на общественото мнение.
Критиките, последвали тезите на Пътнъм, могат също да са ни от полза. Самото му понятие за "социален капитал" - един вид резервоар на мрежи, норми и доверие, от който индивидът черпи, за да решава проблемите си - изглежда твърде елементарно. По-внимателното вглеждане ни показва, че социалния капитал съществува поне под две различни форми - следвайки прочутата опозиция на Грановетер между силни и слаби връзки, можем да разграничим обвързване и хвърляне на мостове, bonding and bridging.  (Granovetter 1973; Gittell and Vidal; 1998, Hulgård forthcoming).
Силните връзки обвързват индивидите и дават стабилност на малката група (семейна, етническа, приятелска...), но фрагментират обществото като цяло. Обратно, слабите връзки (случайните контакти между член на една група и член на друга) хвърлят мостове между затворените общности и по този начин хомогенизират обществото като цяло; цената на това обаче е отчуждението на отделния индивид от своите. Оттук двата типа социален капитал - затварящ (заздравяващ спойката вътре в групите, фрагментиращ обществото, приобщаващ индивида) и отварящ (хвърлящ мостове надалеч, хомогенизиращ обществото като цяло, но отчуждаващ). Оттук две посоки в развитието на гражданството. Модерната държава - и най-вече социалната държава на ХХ век - пренася центъра на тежестта от bonding към bridging; обратно, разграждането й под ударите на неолиберализма от последните две десетилетия подсилват обратното движение, от общество към общностите на силните връзки се затварят, откъдето фрагментирането на социалния свят.
Наблюденията на новите млади показват един нов виртуален синтез, свързан с появата на дигиталния свят. От една страна неимоверно нараства ролята и лекотата на практикуване на слаби - далечни - връзки по мрежата. Виртуалната мобилност няма нуждата от подкрепата на каквато и да било социална държава - във Фейсбук например можеш да срещнеш съвсем непознат човек с две кликвания на мишката на принципа "приятел на приятеля".  Нещо повече, самите силни връзки вътре в малките топли общности, пренесени във виртуалното пространство, се отварят, стават достъпни за външни хора без доказана морална свързаност с групата. Комуникативния биг-банг на последното десетилетие, разширил до безкрай възможността за слаби връзки увеличава "отчуждението" - нуждата от затваряне, търсенето на твърди идентичности и топли групи. От друга, нова засилва нуждата от истински топли връзки, които задават смисъл и констриерат идентичности. Но втвърдяващите се малки групи имат все повече виртуално битие и поради това тласкат индивида към виртуални мостове, далечни, глобални скокове.
Този процес на виртуализация на социалните капитали и всичките парадокси, които тя поражда, тепърва предстои да разберем. Във всеки случай сигурно е, че е неадеквано да търсим гражданските енергии там, където сме свикнали - във формалните членства, в твърдите принадлежности, в доживотните каузи.