Субкултура, сцена, лайфстайл

Парадоксът на мигновения културен пренос, който прави възможна новата технология, превръща внесените отвън субкултурите както казах в един вид висока култура (така рапът се оказва висок, чалгата - просташка и ниска). Истинските субкултури в България - тези на дишащите лепило, на гетото, на престъпниците - просто са невидими, скандално би било в тази страна изобщо да употребяваме за тях "възвишената" дума култура.
В момента, в който субкултурата излезе на виртуалното поле, тя почва да се съизмерва, да се измества, да се естетизира - с една дума става част от глобалната сцена. Това противоречи на класическите ни очевидности. Старите субкултури винаги имат определено морално измерение - основават се върху трансгресия, разделяне на наши от чужди, риск, бунт. За разлика от общността, сцената позволява придвижвания, кръстоски, съ-съществуване на различия (Straw, 1991/1997; Hesmondhalgh 2005), тя е по-скоро нарцистично-естетически мотивирана. При старите форми на младежки култури говорим за "компании", "махали", за относително устойчиви физически общности, където отклоняващият се е санкциониран, и която обещава "социалните награди на консенсуса" извън общата норма (Cohen 44, 48). При новите, опосредени от Мрежата - за отворени потоци от образи, вещи, модели.
Т.е. наред с комерсионализацията - превръщането на моралните норми на микрообщностите в лайфстайл - тече процес на поглъщане на всяко различие от тоталната видимост на мрежата. В интервютата това се тематизираше като темата за позьорството - позьори са другите, но и сами непрекъснато се съмняваме, че сме позьори. Този нов капан кара младежите да се радикализират, да се съпротивляват срещу казионното, политическото, общественото.
Особен феномен тук са социални мрежи като Фейсбук, която е новият хит. Тече едновременно крайно индивидуализиране със средствата на фото и видео изображения, музикални клипове, мъдри мисли, игри, закачки, анкети, класации, от друга страна цялата тази активност изключително бързо размива границите между групите, преформулира идентичностите. Контактите на принципа "приятел на приятел" с няколко кликвания на мишката те отвеждат в светове, които по принцип не приемаш. Смесени са първична (компанията), вторична (институцията, например класа) и референтна (идеалната, с която се съизмерваме) групи. Субкултурният капитал на Сара Торнтон (Thornton, 1995/7: 208-209) е заживял свой живот - трупа се в дигитален вид под формата на класации, гласувания, харесване и тъй нататък. Да имаш 200, 300, 500 приятели в известен смисъл означава, че "приятел" вече не значи същото. 

Често се пише, че днес тече процес на втечняване на идентичностите (например Bauman, 1999). Вече нищо не е твърдо, няма причина да съм верен на някакво «себе си», доколкото се идентифицирам с все новите продукти, които технологията ми предлага. И това не само на нивото на репрезентациите, но и на практиките. Наред с това обаче можем да установим и едно размножаване на жизнените потоци, едно усилие за съвместяване на паралелни животи. В много от етнографските наблюдения излезе такъв образ: човекът работи нещо на компютъра, а в единия край на екрана му стои отворена игра, където се бори с динозаври, пращани някъде от Австралия, в другия е  прозорецът на скайпа, където си говори с него друг такъв, работещ в Сиатъл, а в това време залага на Еврофутбол. Работодателите се борят и с тази форма на свобода, забраняват скайп, трият игрите - и това се приема от младите като тежка несправедливост.
Две версии на временния живот, където не се идентифицираш окончателно с нищо - в първия случай бягаш във времето, променяш се непрекъснато, във втория се изместваш в пространството, множейки паралелните животи. И в двата случая конфликта с властта младите преживяват като посегателство над личната свобода, която опитва да им наложи някакъв «комунизъм», да ги окове в една идентичност.