Така парафразирам заглавието на прочутата статия на Роберт Пътнъм “Да играеш боулинг сам” (Putnam 1995), където авторът констатира спад на гражданските активности в Америка и изтъняване на социалните връзки. Централният образ е боулингът: все повече хора го играят, но все по-малко членуват в боулинг-лиги. С практиката на съвременните български младежи, да идеш да играеш сам боулинг е като да идеш на купон и да слушаш собствената си любима музика със слушалки. Все повече музика, все повече купони и в резултат - все повече атомизация.
Дебат, подобен на американския, макар и без пряка връзка с Пътнъм, се поведе и в България с 6-7 години закъснение както обикновено (провокира го идването на власт на “царя” през 2001, който разрушил политическата система). И тук, както там, акцентът беше обществено-политически: имаме ли упадък на гражданското участие? Прави ли се оказват консерваторите, които вече отдавна се вайкат за ценностите? Или по-скоро прави са бодрите либерали, които се мъчат навсякъде да видят поводи за растеж, нови възможности?
Някои от констатациите на Пътнъм буквално се отнасят за България. Например от 1990 насам непрекъснато спада процентът на гласуващите. Обхванатите от синдикатите през 2007 са 5%, при младите това число трябва да делим наполовина. Горе-долу такова е положението с членството в политическите партии; членство в НПО-та плюс читалища не надхвърля 4%, на спортна организация - 3%. Очевидно са близо до статистическата грешка и няма особен смисъл от по-детайлни анализи.
Особено драматично изглеждат тези цифри на фона на насилствения колективизъм от соц-време. Наистина казионните организации тогава имат главно пропагандна роля; и все пак присъствието на профсъюзно събрание (често завършващо с банкет по един или друг случай) тогава е повод за социално общуване, за укрепване на връзки. Трябва да добавим тук столовете, почивните станции, ако щете - чакането на опашки , където се завързваха нови социални контакти. Не бива да забравяме и бичуването на "отчуждението" при социализма, свързано тогава с "еснафството", "вещоманията", "западното влияние", "индивидуализма" и т.н., но все пак говорещи за процеси, паралелни на тези, които се случват в развития Запад. Започнали като плоско идеологическо клише, подобни критики към края на режима започват да звучат все по-искрено, попадат в сериозното изкуство, зазвучават като недоволство вече не на буржоазните "остатъци", а от самия режим (същата роля има засилващия се национализъм, носещ ореола на общностното, безкористното, не-консумативното). А впрочем не беше ли сривът на социалистическата държава и "социалната драма" (Търнър ), която последва, тъкмо обратно - пауза в процеса на атомизацията, разбъркване на обществените йерархии, изблик на ритуално-политическа енергия и гражданска щедрост? Ако сме готови да видим "прехода" пауза в един по-дълъг период, можем да мислим ставащото в България като част от един глобален процес, който днес изследователите установяват навсякъде по света.
Сред обясненията на Пътнъм ще посоча три, които ми се виждат ценни в началото на дебат по българския случай.
Първо, гражданското участие намалява поради липса на време - за САЩ основен фактор за това е излизането на жената на пазара на труда (един аргумент, който критиците му отхвърлят). Това, което със сигурност виждаме в периода на "прехода" е рязко увеличаване на работното време из цяла Източна Европа: хората почват да работят на две-три места - някои, за да оцелеят, други изкушени от новия свят на потреблението, открил се пред тях. Тук обаче веднага трябва да кажем - няма време за класическо, формално ангажиране с някакви каузи. Заедно с това обаче самото работно време е станало неплътно, несистемно, надупчено от многобройни прозорци, когато правиш нещо друго, не-служебно. Очевидно е, че това друго няма как да прилича на партийният или профсъюзен активизъм от 50те.
Второ, гражданската активност може би се подкопава от онова, което някои наричат хипотезата на "пресаждането" (re-potting), т.е. колкото по-често местите едно растение в нова саксия, толкова по-трудно му е да пусне здрави корени. Колкото по-мобилен е човек, толкова по-слаби са връзките му с комшиите, приятелите, колегите. Към това прибавяме и фактора на семейната мобилност, т.е. развода, който очевидно убързява пресаждането от среда в среда и който изживява своя бум и у нас, и в Америка през 60-те-70те. Първата реакция на този аргумент, пренесен върху България е отрицателна. Географската мобилност през социализма е по-висока от тази на прехода, разбира се поради индустриализацията, колективизацията на селото и масовото мигриране към градовете. 60 на сто от българите днес живеят в населеното място, където са се родили, а само 10 на сто са го сменили след 1989та. По отношение на вътрешната миграция младите са много по-уседнали от родителите си: не са сменяли местоживееното си съответно 76 и 73% от до 24 и до 30 годишните. (Алфа Рисърч 2007: 74-75). Към тази цифра трябва да прибавим близо 15те процента емигрирали в чужбина, които така или иначе напускат кадъра на изследването, но все пак дават идея за общата мобилност. И все пак социализмът продължава да изглежда по-мобилното общество. А може би именно миграционната мобилност е причината за липсата на гражданска съпротива в онова време? Нека добавим и един фактор, който при тези цифри не се вижда: броят на онези, които сменят жилището си вътре в населеното място, сменят квартала и по този начин - особено в големите градове - се изскубват от общностния контрол. При социализма това е изключително трудно, пазар на жилища практически няма, а ведомственият апартамент се дава до живот. Днес 32% от младите са напуснали жилищата на родителите си (59% от 27-30 годишните), т.е. значително повече отколкото в началото на 90те. (Gallup 2007: 19), което е знак за една нарастнала вътрешно-градска мобилност. Впрочем, заслужава да се запитаме дали мобилността къса социлните връзки или обратно, скъсаните връзки правят мобилността по-лесна. Тук си заслужава да се промисли и аргументът му за мултикултурализирането на средата, което вероятно започва да бъде фактор и у нас.
Трето, Пътнъм говори за затварянето на индивида в свой потребителски лайфстайл благодарение на главоломното развитието на техниката, която заменя отношенията лице-в-лице ( "Виновникът е телевизията", Putnam 1996). Ако се върна към метафората от подзаглавието си, ако младежът няма MP3 плеър, той ще е принуден волю-неволю да участва в музиката на купона, да общува, да си създава приятели и неприятели. Новото техническо средство позволява на всяко моментно раздразнение или досада от околните да се превърне в разрив, в самоизолиране в собствен свят, избран грижливо, така че да съответства на най-фините особености на съответната идентичност или възможности на съответната кесия. Да се противопоставя потребление и гражданска добродетел е тема, стара най-малкото колкото християнството. Колкото повече потребление, толкова по-малко еротика остава за инвестиране в публичните дела (по подобен начин наркоманът, който получава наготово ендорфини, няма мотив да преследва цели, чието осъществяване би накарало мозъка му да ги отделя за него). Потребителското удовлетворение е не просто голямо, то непрекъснато нараства, всеки ден гражданинът на развития свят потребява повече, откъдето и едно известно изместване от по-слабо променящите се - за да не кажем направо стремглаво губещите важността си - публични дела чиято тежест в живота на съвременния човек непрекъснато намалява. Разбира се всичко това почива на една презумпция: че потреблението е по природата си анти-публично, противопоставено на гражданското в човека. Съвсем другояче ще почнат да изглеждат нещата, ако си представим, че във всяко потребление има гражданско измерение. Оттук потребителският биг-бенг от последния половин век ще почне да ни изглежда не като упадък на гражданството, а като трансформация, която следва да осмислим, наместо изначално да отхвърляме.
Пътнъм предвижда контрааргумент срещу тезата си, който също заслужава внимание. На мястото на старите институционализирани общности с публично битие от типа на профсъюзите се появяват многобройни малки групи за самопомощ от типа на Анонимни алкохолици , религиозни кръгове, кръжоци около някакво хоби и пр., където гражданите набавят своя социален капитал. В количествено отношение едва ли членството във вторите е по-малобройно от това в първите, дори напротив. Разликата е в начина, по който те функционират. Както пише Роберт Уутноу, в подобни малки групи работи принципът на най-малкото общо кратно - ходиш когато можеш, взимаш думата, когато искаш, не критикуваш, напускаш, когато нещо не ти хареса. На практика те са нещо като продължение на семейството или комшийството: разликата е, че не изискват ангажимент за цял живот (Wuthnow 1994: 45, цит. от Putnam, op.cit. 72). Други изследователи ще пишат, че онова, което става е, че социалните капитали не изчезват, а променят същността си - затварят се в етнически, религиозни, приятелски общности (виж заключението). Аз бих казал: приватизират се.
И така, като отхвърлихме идеологическия пласт у Пътнъм - жалбата по упадъка на ценностите и липсата на добродетели у младите, която културата ни познава от времето на Хезиод - стигнахме да по-интересните метаморфози на гражданството днес.
