Новите млади: някои вътрешни опозиции

Следващите наблюдения са направени през 2007-2008 върху софийски младежи между 18 и 30 г., подбрани според това дали имат активност в Мрежата . Целта беше да видим дали и как новите комуникационни технологии променят гражданските представи и практики. От това следва една определена елитарност на респондентите, която ги отделя от масовия българин, но заедно с това ги приближава към подобни на тях младежи от развития свят и с това позволява разсъждение върху споменатите по-горе глобални промени във формите на гражданство.

Първото, което бие на очи, е, че се е разпаднала връзката между моментите от живота - нарастнала е ролята на случайността при важните стъпки. Сериозно планиране като че ли се забелязва само сред онези много малко на брой младежи, които се готвят за работа в международни институции или големи чужди компании: само те строят CVта без "дупки", събират дипломи и стажове, учат езици, установяват връзки. Образувала се е нещо като темпорална пропаст (по аналогия с дигиталната, digital gap) между планиращите и носените по течението.
При мнозинството работа, квартира, контакт за емиграция се намират по силата на случайна среща, на попаднала информация в Мрежата, които преобръщат предварителните нагласи. Не че няма очаквания за бъдещето, напротив, просто те неса свързани с дългосрочна стратегия и ясен, непроменлив образ на себе си. Например младите очакват доходи, които двойно надвишават средните за страната , като при това често наблягат на приятната, модерна атмосфера ("Не ми се работи в някоя прашна канцелария" каза един респондент). Тези очаквания рядко се центрират около работата, около нещо, което може да прилича на онова, което преди наричахме "кариера". Що се отнася до образованието, то е по-скоро психологически проблем (нерядко проблем на родителите) - трябва да си закачен някъде, докато се уредиш. От друга страна следването е елемент на лайфстайла: прекарваш известно време в едни среди, междувременно попадаш на някаква работа, после друга, трета . В последна сметка няма идентификация с професията и социалния статут изобщо; далеч по-важни са потреблението, хобитата, преживяванията, мрежите, в които участваш.
Наистина една година след влизането в ЕС е спаднало декларираното желание за необратима емиграция, но пък се вдига това за дългосрочна временна - практически не попаднахме на младежи които да не са били поне за няколко месеца в чужбина или да не планират да поработят навън. Една от причините за охладняване по отношение на окончателната емиграция изглежда е споменатата необходимост от по-дългосрочно планиране там в сравнение с България, при равни други условия. Нерядко младите описват тази по-котролирана, по-планирана западна реалност като "комунизъм" - нещо особено забавно, когато се употребява за фирма в САЩ например. Временната емиграция тип студентски "бригади" в Америка и ЕС е особено предпочитана, защото набавя разкази и преживявания, пък и малко пари, без да те закрепостява за дълго и да предполага житейски стратегии.
Може да се каже, че трайността, постоянството в отношенията с институциите е нещо, на което настояват работодатели и родители и което младежите преживяват като ограничаване. За разлика от европейските им връстници, българските млади не възприемат временния договор като експлоатация, тъкмо наопаки, ето защо за обвързване настоява по принцип винаги институцията, не работника. Причината за тази разлика вероятно е в това, че до сега основната част от заплащането минава на ръка, извън договора; обратно, в Европа заплащане на черно обикновено е несравнимо по-малко от това, което можеш да получиш официално.
Във всеки случай текучеството на българския пазар на труда не просто е много по-високо от това на Запад: то е основната форма на борба на по-елитните младежи за подобряване на условията - сменяйки работата, те се пазарят за пари (понякога шантажират работодателя с това, че ще се местят, особено в IT сектора), телефони, служебни автомобили и пр. Условия за това създава и самата неустановеност на бизнес средата у нас: възникват и изчезват предприятия, препоръката от работодател не се е превърнала в институция, образованието е в криза и пр.
 
Основното идейно деление между българските младежи е между западници и почвеници, или ако актуализираме тази стара опозиция, между глобалофили и глобалофоби.
Очевидно екзистенциалният проблем на поколението е отварянето на страната към чужбина: наред с пътувалите от 1/3 до 2/3 (според населеното място), две трети казват, че имат близки и приятели в чужбина, а посредством Скайпа и Фейсбука техният живот непрекъснато е пред очите на нашите тук. Така че тези хора растат изправени ежедневно пред въпроса: да остана или да замина? От една страна непрекъснато чувахме, че тука е по-хубаво, от друга - че никога няма да се оправим. Тези крайно противоречиви емоции не бива да се анализират по отделно, а да се приемат в система, като белег за сериозността на вътрешния конфликт.
Западниците нямат проблем с чужбината, или са били временно, или смятат да ходят, или това, че не са ходили не им е проблем. Основната идеологическа ориентация тук е екологията, която представлява един конгломерат от дива природа, носталгия към природата от времето, когато с мама и татко са ходели на море, плюс една нова култура на тялото от списанията, източна духовност, антиконсумизъм, моден алтер-глобализъм (който, парадоксално е израз на тяхната глобалофилия!) и т.н. Тези младежи имат приятели по света, свободно преминават от една етно-сцена  към друга, развиват космополитна идеология и активно почват да участват в проектната култура. Основното е, че не морализират стоенето тук, търсят си начин да го направят приятно.
Почвениците в последно време се самоосъзнаха идеологически като "националисти". Национализъм тук не бива да се възприема сериозно, защото зад него рядко има истински политически идеи , уважение към институциите или усещане за национална солидарност. Става дума от една страна за расизъм: бунене на трансгресивни чувства към чуждото тяло попаднало в моя жизнен периметър, които са предизвикателство към политическата коректност в страната (врагове са турците, циганите, Джорж Сорос, виетнамците). От друга за суб- или контракултура, свързана с определени компетентности: тези младежи знаят всякакви патриотични интернет-теории и усърдно ги разказват (Китайската стена била построена за защита от българите), практикуват ритуали (поднасяне на венци, поздрави, самодейна военна подготовка, униформи), активно измислят емблеми (прабългарските "руни", ликът на генерал Луков). Чисто политическите им идеи са доста смътни, пък и те са готови да признаят, че в последна сметка нищо няма да излезе. Смърт за подобен субкултурен национализъм разбира се е официализирането на техните организации, участието им в голямата политика. Тук подчертавам един мотив, който донякъде обяснява явлението: "националистите" имат проблем с чужбината - или са били и са се почувствали зле, или са опитвали да отидат, но не са успели, или просто са решили никога да не ходят. Във всеки случай те морализират проблема чужбина: не веднъж ни казаха, че националистът никога не би емигрирал; в по-мекия вариант той би работил дори от там за националната кауза.
Любопитно е преплитането на патриотични и екологически мотиви. Протестите в защита на Рилските езера през януари 2008 например включват участието на кукери. "Мощна група кукери ще ни помогне да прогоним тъмните сили от държавното управление, защото всички знаем, че живите традиции искат жива природа!"  Подобен ефект има призива на екоклуба при СУ "Св. Климент Охридски" през 2007 да се носят мартеници със зелено в знак на протест срещу "Натура 2000" - визуален ефект от операцията е българското знаме, което впрочем отдавна се практикува от частните производители на мартеници. И нямаше интервю с екомладеж, в което да не се спомена емблема от типа на Левски , траките или нестинарите.
Почвениците-глобофоби обаче също се преживяват на глобална сцена. Сред формите на национализиране на глобални емблеми си заслужава да се спомене това, че българските скинари обосновават бръснатите си глави с прабългарите, които са се подстригвали по същия начин, а свастиката била намерена по плащеницата на хан Тервел. Честването на 20 април за тях съчетава поредната годишнина от Априлското въстание с... рождения ден на Хитлер. От друга страна, при общуването със себеподобни по мрежата скинарите се хвалят със забележителностите на красивата българската природа.
Като че ли и в двете групи има една определена погнуса от света на възрастните, която при вегетарианството придобива дори физиологически измерения.

Странно е, че младежите рядко мислят в опозицията бедни - богати. Наистина, лошо е да си "гъзар", но негативната конотация на думата е по-скоро по отношение на претенцията, че си паралия, не на самото богатство.
Може би това е в резултат на избора на респонденти сред виртуалните елити (които по дефиниция обикновено са по-скоро осигурени). Или пък опозицията България - чужбина е толкова мощна, че тушира вътрешните социални разлики. И все пак интересно е, че подобни координати почти никога не се появяваха в самоописанията.
По-бедни като че ли са онези към културната десница: най-крайните, скинарите, хората от БНС, най-често идват от бедни семейства. На другия край са екомладежите, които изглеждат относително добре осигурени и образовани. Впрочем този социален профил може би обяснява странното им безразличие към социалните проблеми, за разлика от аналозите им по света. Екомладежите у нас някак трудно могат да се нарекат "леви" , това най-често са младежи с избор, които предпочитат качеството на живота, пред кариерата, с което напомнят един вид "стара аристокрация", презираща новобогаташите (приличат ми на старите планинари-софиянци, западници в стил Алеко.) Лайфстайл-екологията  е свързана с грижа към собственото тяло, борба за "дюната от детството", спокойния живот и отказа от борба за вещи, по-лесно осъществим когато ги имаш, отколкото когато ги нямаш.
По-видимо е делението между казионни и трансгресивни младежи, т.е. тези, които са обучавани «отгоре» по различни международни проекти и тези, които правят грас-руутс политика така, както я разбират . От едната страна са хората от проектната култура, тази които ходят по семинари и говорят един и същи език, мислят се като професионалисти. В редица разговори със самите тях, както с някои от финансиращите институции, установихме бум на младежко кандидатстване по проекти, особено тези на Държавната агенция за младежта и спорта. Какво трябва да означава това? От една страна заражда се политика по отношение на младежта, както в държавата, така и в отделните политически партии. От друга, наместо да развива гражданското съзнание, това увеличава усещането за формализъм, кариеризъм, «източване на средства», а успешните проектчици все повече се мислят като «професионалисти» - политици, както НПО-дейци, което за тях май е същото. От друга има реален интерес "отдолу" да се правят неща без и против посредничеството на партии и казионни формации - истински добровочески акции, артистични изяви, образователни проекти и т.н. Но не трябва да мислим, че грас-руутс активистите тук не са част от глобалната сцена: те също боравят със световните емблеми на гражданското общество, пренасят свободно опита на далечни играчи, прескачат от едни към други каузи. Онова, което ги различава, е, че просто не искат никой да стои над главите им и да ги поучава.  Конфликтът между «отгоре» и «отдолу» набира сила.
На другата страна стоят националистите, които държат един трансгресивен език, неудобен за големите спонсори. Тук истинската казионност е самоубийство, доколкото, както казах, национализмът носи елементи на суб- или контракултура, където ясното очертаване между «нас» и «тях» е в прекрачването на определени норми на политическата коректност, възпитанието или дори закона. Тук също цари дейност, понякога организирана в НПОта, но рядко финансирана отгоре - и тъкмо това й придава морално, грас-руутс звучене. Разбира се трудно е да се види моралът в пребиването на даден ром, което е честа «инициация» сред скинарите, но за да разберем смисълът му, трябва да го мислим във връзка с раздаването на дрехи за бедни или чистенето на Витоша. Заедно с това не трябва да забравяме медийната казионност на националистите: тяхната трансгресивност някак прекрасно се вписва в слабо контролирания медиен пейзаж на България и превръща лидерите им бързо в звезди, които се явяват на ток-шоута, за да изразяват силни тези, водят агресивни предавания, скандализират европейските елити и радват народа с юнашки попържни. Своеобразен връх на тази симбиоза между медии, поп-култура и национализъм беше забавното предаване на Нова "Дупка в стената" през 2008, където облечени в футуристични грейки, скачат през сложни отверстия в движещи се стени, весело падат в басейни. Невероятно, но факт: единият отбор беше "Националната гвардия", воглаве с лидера си Боян Расате.

В културно отношение основното деление сред младите е това между любителите на попфолка/чалгата и всички останали. Огромните емоционални инвестиции в себе-разграничаването от тази култура - гнусене, подигравки, признания и пр. - говорят, че тук далеч не става дума просто за музикален вкус. Самата двойнственост на понятието говори за неизбистреност на отношението: едни го виждат като чалга, т.е. нещо нечисто, ориенталско, други - наша си българска фолк-музика. Това недоразумение ни дава идея за движението във времето, за избистрянето на национализма от натуралното обичане на нашето (слушаме това, което ни е кеф, на пук на елитите), към идеологическото обичане на автентичното, изчистено наше (което се преименува на «попфолк», текстовете се обезопасяват, ориенталското се намалява до минимум).
За едни през тази култура се завръща тъмното балканско несъзнавано, което българският модернизационен проект се мъчи от десетилетия да изтласка: такава омраза е националистическа. За други попфолка/чалгата е култура на простолюдието, на онези нови богаташи, изплували на повърхността в съмнителните години на прехода: тази омраза съдържа елитарни, социално-класови елементи. За трети става дума за консумативна култура, брутално комерсиализиране на живота, та чак до секса, със силиконовите бюстове: реакцията тук е откъм един определен идеализъм, който често се формулира в търсенето на «некомерсиална» музика, колкото и трудно да е да се определи тя.
В този смисъл границата на попфолка/чалгата е един ясен индикатор за социалните напрежения вътре в обществото (които, както казах, не излизат пряко при интервютата): тя противопоставя културен елит на простолюдие, легитимно - на нелегитимно богатство, тук - на чужбина.