Виртуалният обрат

След лингвистичния обрат от началото на ХХ век и културния обрат от края му, началото на новото хилядолетие ни сблъсква с явление, което далеч по-дълбоко променя света ни, защото отива отвъд теорията. Докато намерим по-добро име, нека го наречем "виртуален обрат" и се опитаме да систематизираме характеристиките му, които имат отношение към промените в гражданските практики на съвременния човек.
Първо, става дума за сливането на принципа на общуването с този на библиотеката. Комуникация с един адресант и един адресат на информацията (които могат да са групи, могат да разменят периодично местата си като в случая на телефона) е опосредена на ново ниво: сега самата информация се превръща във виртуален свят, в който влизат и излизат безкраен брой нейни адресанти и адресати. Виртуалният свят се обогатява в реално време от всеки участник, расте, мутира непрестанно, но заедно с това има своя логика и дори пространствена правдоподобност, които са сякаш отвъд волята на всеки един участник в комуникативния акт, колкото и могъщ институционално да е той. С метафората „свят" имам предвид тази онтологичност  на висящата във виртуалното пространство информация, тази забрана (или може би - безсилие) за идеологическа санкция. Нещата са казани, записани, те са необратимо там, сякаш завинаги. Заедно с това тази световост на информацията е свързана с една определена естетика: виртуалното е все по-правдоподобно, все повече натоварено с емоции, все по реално - и това не е просто средство за по-добро ориентиране, както в добрите стари библиотеки, а за да се внушава усещане за реалност, за истина.
Вторият момент, това е непрекъснатият потенциален достъп до всичко и всеки. Телефонният указател, речникът, градския план, справочникът, ценовата листа и всички други въобразими форми на картографиране на живота са слети в една услуга, да я наречем Търсачката. Ако можеш да се информираш незабавно за всичко, от това неусетно следва, че трябва да можеш да се информираш, с други думи, че достъпът до все по-пълна и незабавна информация започва да се мисли като право. В обратна перспектива, да бъдеш видим, сиреч откриваем от Търсачката се превръща е другата страна на това право. Екзотично звучащите случи на хора, които искат да съдят Гугъл, задето пуска роботите си да ровят из личните им  страници  показват посоката, в която целият този дебат вероятно ще тръгне - да имаш право да излизаш на виртуалния мегдан, но заедно с това да показваш там само онова от себе си, което искаш. Все пак публичното пространство е конструкция, основана на закони, права, контрол, културна традиция. В този си първоначален вид Мрежата е виртуално битие - извън него не е приватното пространство, а несъществуването. Тази нова онтология заслужава да се обмисли сериозно. Човешката участ по принцип е особена с това, че имаме нужда един от друг. Новата, виртуална човешка участ - в тенденция - означава непрекъснато да си видим и да виждаш, да си достижим и да достигаш, да си класифициран и да класифицираш.
Третият момент стана видим с възхода на Web 2, ще го наречем етиката на интерактивността. Трябва да имаш роля в комуникативния процес, все по-важно е да можеш да се намесиш в комуникационните потоци, да отговориш, да класираш, да копираш и препрати. Тази активност на пръв поглед изглежда нещо крайно позитивно. В масовия случай обаче, тя е начин на съпротива срещу знаковия поток, който идва от другия, непрекъсната нужда да правиш друго докато ти говорят. Да си дадеш важност пред лицето на другия, пред който в предишни епохи може би си щял да изпитваш уважение и благоговение - сега като го рейт-ваш, диг-ваш, поуст-ваш, важният ставаш ти. При това не забравяйте, че усъвършенстващата се технология позволява не просто да се включиш в дискусия - можеш докато слушаш, да играеш на игра, да си говориш по скайпа, да получаваш е-мейл. Интерактивността поощрява една задълбочаваща се, структурна разсеяност, която изглежда важен аспект отсъвременната култура.
Накрая, усъвършенстващата се технология на виртуалния свят пряко променя мирогледа, както е показвал за фотографията или киното Валтер Бенямин; старата и виртуалната реалност разменят местата си, случващото се в мрежата е започва да става по-реално от реалното, хиперреално (Бодрийяр). Да вземем скоростта. Информацията протича мигновено (ако не в реалността, то по идея), съкратено е екзистенциалното време на пътуването до истината, изграждането на смисли, образоването - можеш просто да прескочиш от една точка към другата и мигновено да се информираш, нещо повече няма нужда да четеш целия текст, можеш да откриеш точно изречението, което ти трябва и да прескочиш от него към друго изречение във съвсем друга книга. Дали от това следва по-задълбочено знание тук не се наемам да твърдя, въпросът е, че за потребителите написаното в мрежата започва неусетно да става по-важно от написаното в книгите от прашните библиотеки, истината почва да се мери не с потъването и съзерцанието, а обратно, с бързината на скоковете, която можеш да развиеш по повърхността.


Новите форми на комуникация днес са основна форма на социализация и културен живот за младите. Казаното по-горе ражда промени, които многократно са били обсъждани: липса на критична дистанция, неспособност да се концентрираш, фрагментарност на знание и идентичности. По-интересни изглеждат дребните, поколенчески разлики в ползването на Мрежата. За новитемлади тя не се наслагва върху културата на материалните носители (книгата, вестника, галерията...) като тип функционално удобство, а я замества.
Да вземем вестника. За човек от по-старите поколения интернет е удобно средство да прегледаш световната преса без заплащане. Младите, които интервюирахме, не отварят дори виртуалните вестници - те се информират като си препращат линкове. Ако при срещата с вестника човек е изкушен да погледне и рубрики, които не му влизат пряко в интереса (макар и по-малко при виртуалния му вариант отколкото при хартиения), информиращият се чрез линкове рискува да остане в орбитата само на онова, от което неговата мрежа от приятели се интересува. От една страна се освобождаваш от скучната институция  "вестник" на възрастните, от друга попадаш в плен на приятелската си мрежа, където е малко вероятно да срещаш неща, които истински противоречат на нагласите й. Например неофашистът може да чете само информации, които потвърждават расистките му предубеждения, анти-глобалистът - никога да не получи аргументи в полза на глобализацията. Сякаш са възстановени идеологическите граници, този път не с бодлива тел, а чрез самия принцип на свободата - търсиш само онова, което искаш да намериш.
Както казах, установила се е една нова комуникационна среда, при която хората са непрекъснато във връзка. Да вземем мобилните телефони (каквито всички наши респонденти имаха, често и по няколко с различни абонаментни планове): възможността във всеки момент да се обадиш на другия на практика унищожава всяка твърда уговорка и всяка среща се предоговаря многократно до последния момент. Това направи много трудно организирането на интервютата ни, но пък ни даде престава за новия комуникационен ред. Непрекъснатата връзка втечнява света, отменя етически изисквания като това да бъдеш точен или да си държиш на думата. Що се отнася до протестните акции, тя прави възможни акции от типа на флаш моба, които имат предимството, че хората се събират в последния момент и полицията не може да реагира, но и недостатъка, че става дума винаги за малка група - за импровизация, полушеговито артистично действие насочено главно към медиите.
До подобен парадокс води възможността потребителят да се информира от мрежата. Понеже може да го направи във всеки момент, той/тя практически не го прави - зачита първия ред от съответната страница и прескача по някой хиперлинк в съвсем друга посока. Така младите виртуални елити се самоописват като най-информираното поколение, но на практика са изключително невежи дори в сфери, които пряко ги касаят. Нека да напомня, че "виртуално" на български означава "възможно" - в този виртуален свят се сблъскваме непрекъснато с възможни неща, които обаче така и не се случват.
Ще спомена няколко практики, които наблюдавахме в нашата етнография на интернет (по израза на Даниел Милър). Първото ще нарека обезсмъртяването в мрежата. Качването на нещата там - писах, че виртуалното на повечето езици се пада "горе", малко като рая  - предполага те да станат смислени, да се запазят. От една страна, интересните неща, които се случват, се снимат и качват. От друга обаче те се правят именно, за да бъдат качени, тъкмо качването ги прави интересни. 
«Много е актуално в момента, когато ходиш на дискотека след това, ако са те снимали, да намериш снимките , да ги изтеглиш от Partystar, Style lady... и да ги качиш във F. на отделна папка, като оставиш надписа отдолу да се вижда, за да знаят всички къде си бил.»
В едно интервю научихме, че футболните фенове се бият, за да качат снимките в интернет и после, щудирайки ги на спокойствие пред компютрите си, да могат да отсъдят кой е победил. В друг случай чухме как набили един просяк, за да качат клипчето със сцената. И разбира се многобройни са случаите, коментирани и в медиите, когато се пускат крайни, порнографски сцени от личния живот. Като че ли виртуалното измерение има свойството да снижава моралния контрол - както става безотговорен човекът в тълпата според льо Бон и Фройд, невидимата виртуална тълпа също деиндивидуализира, тласка към крайни поведения. 
Развива се един особен виртуалният нарцисизъм е свързан с възможността за незабавно, импулсивно опубличностяване - всяко нещо, най-капризното хрумване мигновено може да премине във виртуалната вечност, да стане социален или естетически факт. Заслужава да се спомене, че по-голямата част от блоговете у нас се пишат не просто от млади, а от ученици. Все по-лесното качване, все по-съвършените технически и достъпни финансово форми на обезсмъртяване дават усещане за еуфория, където до голяма степен еротиката на средството е подменила тази на целите. В много от интервютата последните 8 години бяха описани в ключа на техническите нововъведения: появява се ICQ, респондентът почва да чати - после излизат блоговете, той си прави свой, пуска три постинга, омръзва му - после идва фейсбук и той измисля неповторим свой профил... Media is the message!
До голяма степен като адресирани към тази виртуална вечност/публичност трябва да разбираме артистичните акции на природозащитниците, които се маскират и измислят остроумни хепънинги. Не по-различни са националистите когато поднасят цветя или когато пускат в мрежата псевдо-научни проучвания, доказващи техните тези.

Хората, които интервюирахме са израснали във времето на "прехода", когато ценности и каузи се предефинираха, подменяха, осмиваха. Някои (по-скоро над 25) се самоописаха като "загубено поколение" - хора, лашкани напред-назад, чиито родители трябвало да сменят работа, да живеят в емиграция и тъй нататък, откъдето една непризната завист към "малкото братче", на което не се налага вече да се лишава от нищо. Травмата от непрекъснатите промени са оставили чувство на несигурност. Как да се инвестираш например в политическа кауза, ако партиите така бързо умират или тотално променят ориентациите си? 
Тук изхождам от недоказуемата интуиция, че човешкото същество не може да строи общности и идентичности без измерението на дара - а особено обърнат навън, към другия е младият. Само че на мястото на бруталната комунистическа прагматика днес се е наложилата една сякаш консенсусна идеология на краен неолиберализъм, на пазарен фундаментализъм, които карат младите хора да проявяват своята общностно-строителна щедрост в нови, непонятни за възрастните пространства. Виртуалният свят тук отново играе централна роля: по парадоксален начин тя съчетава краен егоизъм с крайна щедрост. От една страна там ходите, за да взимате неща - сваляте филми, копирате снимки, проучвате едни или други информации, ако се може без пари . От друга там вие непрекъснато давате - качвате, препращате, давате съвети на съвсем непознати .
Тук не говоря само за такива очебийни феномени като посвещаването на сериозно усилие, за това да преведеш без хонорар пиратски свален филм за общото благо или да висиш с часове (от два нагоре, казват) във фейсбук разменяйки снимки, клипове, музики, шеги, стихове и какво ли не с "приятели" и "съседи". Мрежата е започнала неусетно да присъства в реалния живот - всичко може да стане видимо. Именно в този нов виртуален паноптикон екомладежите засаждат дръвчета, а хората на Расате раздават супа за "нашите майки и бащи". Би ли имало това същия смисъл за тях, ако не се обезсмъртяваше в мрежата? Или с други думи, самият жест ли се дава, или се дава образът на жеста? Само една крачка има до това да правиш нещата защото ще станат видими, без да вярваш истински в тях - да позираш.
Проблемът има и още един аспект: в предишните младежки групи сцеплението се осъществява на базата на някакви вътрешни размени - да речем на плочи, касети, предмети с особена стойност. Интернет е направил твърде лесна размяната - дарът, а заедно с това привилегированото общуване с твоя тесен кръг губят смисъл . Това може да е едно от обясненията за размиването на границите между субкултурните групи между които безпроблемно се прескача. Една интервюирана казва:
„По принцип имам огромно любопитство, искам да знам и това, и това, и всичко квото мога, и съм минавала през кво ли не през  краткия си живот до сега - скейт, хип-хоп, пънк, грънч, емоушънал, не знам си какво."
Както християнският обрат, виртуалният прави далечните близки,  а подкопава отношението с близките. В резултат цари едно трескаво търсене на нови първични общности, но дали такива отново ще се втвърдят и с какви средства ще бъдат направени за сега не се вижда.

Наред с фантастичната промяна във формите на общуване, отваряне на общностите, разтягане на мрежите, опосредяване на контактите от комерсиални платформи, свидетели сме на криза на местата свързана вероятно с разпадането на публичното пространство.
Най-твърди са идентичностите именно в сферата на спорта, където физически тела са поставени в реални пространства - примерно на стадиона има твърдо определени места за агитките, шествията им минават по определени маршрути, ако се срещнат се бият. Но клубовете се препродават, стадионите са приватизирани , участието в спортни дружества е частно занимание, което струва пари. Оттук тежкото състояние на българското спортно фенство: дори на големи мачове стадионите остават празни, а успоредно с това процъфтяват клубове на «дистанционни» поддръжници Мачестър Юнайтед, Челси и всички големи отбори, които носят техните фланелки, скандират тамошните лозунги, пеят английски химни.
Музикалните клубове разбира се също са частни, но вероятно понеже самите собствениците не са част от дадената младежка култура, а просто искат да печелят пари, те следват пазарна логика, която гони не чистотата на субкултурните идентичности, а максимални посещения. Наместо да държат на един музикален стил, тези клубове често предлагат отделни помещения, в едно от които звучи чалга, в друго - рап, в трето хаус и т.н.  (Това вероятно е така, понеже говорим за центъра на София, където е скъпо и едва ли може да издържи клуб, управляван от някой автентичен рапър, например.) Изобщо парадоксът на субкултурите в България е, че те са един вид висока култура - хих-хопът, дошъл от Ню Йоркското гето у нас не се практикува във Филиповци, а от привилегировани младежи от центъра. Това засилва комерсиализирането им и оттук - отчуждението от местата, през които преминаваш без се идентифицираш докрай.
За последните 19 години практически никакви публични места не са изградени в българските градове и тъжен парадокс има в това, че младежите искрено обичат идеологизирани места като паметника на Съветската армия в София, натоварен с естетиката на сталинизма.  Оттук упоритото търсене на свои места. Екомладежите свирят по поляните. Националистите организират поклонения пред национални светини. Графитите си присвояват мигновено всяка новобоядисана стена... Но разбира се най-сериозното колонизиране на пространства се случва във виртуалния свят по логиката на бягството от реалния. Можем да го сравним с виртуална емиграция - напускането на казионните медии, каузи, структури, форми на общуване и преминаването в светове, където ги няма възрастните.
Каква е логиката на възникването на тези места в интернет? Обикновено те се конструират около някакъв консенсус - практики на взаимопомощ, решаване на проблеми от всекидневието, събуждането на емоции. Най-масовия български сайт Бгмама например е конструиран около един, в основата си биологически факт, майчинството. Върху изградените приятелства и доверие около проблемите с децата се надграждат клюки, социални каузи, културни интереси. За да функционират като места, подобни платформи грижливо се защищават от всякаква реклама или политика. Любопитно е как се дефинира "политическото". За Бгмама политика прави всеки, който е агресивен, използва неприлична стилистика и най-вече повтаря многократно едно и също (!) - в такъв случай администраторът просто го отстранява. Т.е. всякакво мнение има право на съществуване, но когато почне то да се повтаря,  то става "политика". Политическото е агресия, деструктивност, вънпоставеност по отношение на групата, неестествена ригидност. Нищо чудно, че младите хора - пластични, адаптивни, флуидни - са отчуждени от една така мислена политика.
Като подобни консенсусни теми, които могат да залегнат в основата на неутрални пространства, да функционират като места, се мислят природата и национализма: всички опити да се провокира политически дебат по тях във фоксусгрупите бяха срещнати с недоумение . Грас-руутс "политиците" от БНС, ВМРО или Атака организирано атакуват неутралните места, навлизат във форумите и пускат, целенасочени агресивни послания, както научихме - понякога по решение на организационно събрание. Мирните места се защищават, игнорират или изключват нападателите, а резултатът е нарастваща погнуса от политическото.