Резюме: Това е нашият личен разказ. Различни модуси на съжителство със сметта, които изразяват различните ни социални траектории, при това оформили се от три много различни контекста: „Работническия север“ на Великобритания, късния „Преход“ на България и сегрегацията на расиализираното малцинство. Връзката на всеки от нас със сметта не е съвсем обичайна за общностите, от които произлизаме. Въпреки това, става видно, че е по същество социално споделена, формирана от някакви подобщности, които се оказват значими за нас. Траекториите ни накрая се пресичат на едно място, в Дуварколектив, експериментът за съвместно изкуство през границите на различието. Текстът е на всеки от нас, илюстрациите са на Хана (а използваните цветови текстури са намерени край контейнерите).

Ключови думи: отпадъци, рециклиране, втора употреба, съвместно изкуство, социално ангажирани изкуства, общностно изкуство, ангажирана антропология, Столипиново

 

Duvar Kolektiv: Journeys Towards the Discarded

Hannah Rose, Nikola Venkov, Yanka Simova

Abstract: This is our personal story. Our different modes of cohabiting alongside discarded objects/ waste. It is an expression of different social trajectories, shaped by varying contexts: the late “Transition period” of Bulgaria, England’s “working class” North and the racialised minority’s segregation. Our connection to waste is not representative of the communities we came from, yet it becomes clear that it is socially produced and shaped by certain sub-communities that have been significant to us. Our paths crossed, finally, in Duvar Kolektiv, the experiment in collaborative art which cuts across the boundaries of difference. The text is by each of us, the illustrations by Hannah using patterns and textures found discarded by the containers.

Keywords: waste, reuse, recycling, collaboration, socially engaged art, community art, engaged anthropology, Stolipinovo

 

Когато най-накрая се прибрах от Англия, за Новата 2008-ма година, заживях с много готини приятели в София. Наехме огромен апартамент точно над бул. „Дондуков“ и го деляхме 7 души, за да успеем да плащаме наема. Той беше абсолютно празен.

В нашата стая започнах с шалте, спален чувал и раница – пътешественическите ми принадлежности. Съквартирантката домъкна легло и спеше „над“ мен, но това не пречеше на дружеските ни отношения. Аз харесвах простотата на твърдото дюшеме, ниската перспектива и четириъгълника уютно „мое“ пространство, което шалтето ми очертаваше.

Тогава за пръв път в живота си започнах да внимавам в нещата, оставяни край контейнерите за смет. Харесвахме си нужни неща за апартамента, заглеждахме със завист столовете по кафенетата навън (тогава бяха други времена, днес вече май не ги заключват с вериги през нощта). Влачех вкъщи намерени дъски и плоскости, а съквартирантите майсторяха от тях – я етажерка, я нещо за обувките в антрето. Оценяването на боклука беше за мен част от всичките други готини неща, на които се учех по това време от хората около мен – ходенето по планини, откриването на затънтени кътчета от страната и Балканите, непрестанните шеги и истории на български, живеенето почти без лично пространство, случайните гости от чужбина, на които показвахме живота тук...

По това време в този централен квартал изглежда си отиваше част от старото поколение, замогваха ли се някакви хора, може би се продаваха някои от апартаментите – само предполагахме, но често намирахме много стара покъщнина оставена край казаните. Постепенно се снабдихме с доста неща в нашия просторен четиристаен апартамент, който също беше отпреди войната. За мен беше особено важно, че това бяха вещи от миналото на моята общност – всекидневната история, на която историците у нас не обръщат особено внимание и която постоянно се топеше пред очите ми. Вещите носеха плътността и тъгата на близки животи и надежди, изживени младости и старости. Някои бяха предсоциалистически, а други – соц. Бяха в цветовите гами на нашата минала идентичност, от която сякаш обществото около мен бързаше да се освободи: тежки, тъмни цветове, дърво, тъмнооранжево...

След две години съквартирантите тръгнаха в различни посоки – кой за Добрич, кой за Китай... Оттогава смених няколко адреса в старите квартали на София – „Симеон“, Лъвов мост, Хиподрума, пробвайки създаването на нови съобщества в големи необзаведени апартаменти. Понякога можех да уредя стаите на още двама по-неподготвени за чергарстване съквартиранти. Всичко беше събрано оттук-оттам, от улицата или от приятели. Някой се освобождаваше от старата готварска печка „Мечта“ – е, за нас тя превръщаше в резерва походния електрически котлон от тавана в Пловдив, който нашите били ползвали по бунгалата през 1970-те.

Години по-късно Хана дойде от Англия и започна да живее с мен. Тя обожаваше контейнерите и първоначално даже леко ме шокира. Впечатляваше ме нейната къде по-голяма освободеност от предразсъдъци относно ново и старо, чисто и чуждо, нормално и срамно. Преглеждаше не само вещите, мебелите, куфарите, книгите, посудата и чергите, но най-много я интригуваха дрехите и материите. Тогава свикнах да нося намерени на улицата тениски, да ползваме чаршафи, покривки и какво ли не. Вечерно време излизахме двамата на романтични разходки, Хана се успокояваше, проучвайки оставеното по софийските (или пловдивските) улици. Понякога се ровеше дълго – бележките на студент по медицина, арабин, зарибен по културизма, опити да пише любовни писма на български, ето и няколко рентгенови снимки...

Спомням си как като бях дете, майка ми винаги натъкмяваше разни неща, за да можем да се справим с малкото пари, които имахме. Тя е много артистична душа. Винаги правеше скулптури, купички, кутийки от папиемаше, което омесваше от стари вестници и брашно. Шиехме дрехи за моите кукли и правихме къщички за тях от картони, украсени с най-обикновено кухненско фолио.

А в училище децата се обиждаха едни други с: „Тя има гащи от втората употреба!“. Има ли по-добър знак за това какво е важно в дадена култура от думите, които се използват за подигравка? Там, където израснах, „боклукът“ обхващаше много повече от обикновения отпадък на домакинството: включваше неща втора ръка или използвани по нов начин, даже ръчно изработени неща, които бяха повод за срам. Само веднъж отидох на училище с пуловер, който баба ми беше оплела.

В София пък край дома ни има няколко втори употреби, при това някои са си скъпички. Обещават „Маркови дрехи от Англия! Германия! Франция!“ – маркови без марка за новост (the brand without the brand new). За мен това беше изненада, защото в безпаричните части на Нюкасъл, където отраснах през 1990-те, нещо задължително беше купуването на винаги ново и марково, модата за еднократна употреба (fast fashion).

По-късно започнах да дружа с активисти. Те не бяха ходили в училища като моето, бяха от Гърция, Франция, Южна Англия, Италия. Те ценяха пригодените и ръчно правените неща. При тях всичко беше източник на полезност, а аз бях като омагьосана. За тях ровенето в контейнерите беше политически акт. На английски си има такъв активистки термин: bin diving”. Ходихме да го практикуваме. В големите контейнери на супермаркетите намирахме не само опаковки храна с изтичащ срок на годност, но и нови дрехи, книги, прах за пране, всякакви изненади. Една вечер правихме вкъщи обща вечеря всичките девет съквартиранти, но нямахме десерт. Отскочихме до контейнерите на един скъп супермаркет. Там намерихме не само десерт, но и букет цветя и ароматни свещи, така че стана истински изискана вечеря!

Сега тоя тип неща даже се комерсиализират. В Нюкасъл вече имаме цяло кафене, барабар със сервитьори, които ти попълват поръчката на айпад, а се сервира само храна от изхвърлени продукти! Там на обед и вечер няма да намериш свободна маса, трябва да се обадиш за резервация. Но както казва свекърва ми – „всеки си е бамбашка чешит“: в София имаше един пърформънс за събирачите на смет и случайно минаваща жена се развикала на актьора, играещ бездомник – „Спри да притесняваш туристите!“ – и увещавала публиката да не обръща внимание на онзи край кофата. И аз така, като чужденка, постоянно бях предупреждавана от всеки нов познат относно бездомните, „циганите“, „селяните“, „мафията“, „комунистите“, „турците“. Отне ми известно време да схвана, че това, което мен ме шокираше като демонстрация на грозни предразсъдъци, е всъщност начин събеседниците ми да надмогнат „останалите българи“ и да бъдат глобални граждани – притесняваха се да не ги съдя и отхвърля (мисля, че ми отреждаха твърде несправедлива роля).

Можеш направо да усетиш мълчаливото неодобрение на минувачите, когато се разминават с пенсионерите, бездомните, ромите, бедните, които преглеждат казаните по улицата. Обаче с времето забелязах с каква грижа хората оставят неща до контейнерите. Правят си труда да изперат дрехите, да ги сгънат и да ги оставят отстрани на контейнера, не сред мешаната гнилоч вътре. Буркани с храна, самун хляб и подобни неща се оставят върху капака. На Задушница виждам парче баница, пластмасова чашка с жито, лъжичка. Това е още едно мълчаливо взаимодействие, по-силно от думи на симпатия.

Казаните са като бездна, където всеки хвърля свършека на нещо – било края на една любов, на период от професионалния си път, на юношеството или (най-тъжно) края на цял живот. Търся като един Еркюл Поаро в боклука, за да надникна във вътрешния живот на българите, които са ми така непознати. Намирам края на един плодотворен живот: написана на печатна машина дисертация по физика, тетрадки пълни с чуждоземното писмо на алгебрата, придружени обаче с още тетрадки, останали незапълнени. Или края на израстването: училищни тетрадки със изкусни скици на модели и тоалети, купчини модни списания, учебници по английски, топка работни дрехи в различни модификации на висша мода, творчески рисунки и картини – всичко това свършва в тетрадки със задължителната университетска математика за агрономи. Или пропаднала любов: рентгенова снимка на ръка, кутия пълна със снимки на културисти, банкнота от 100 сирийски лири, чернови на любовно писмо, писани и пренаписвани на не съвсем правилен български. Но Кольо започва да се дразни от времето, което ми отнема, за да вникна в историите, и иска да тръгваме...

Когато за първи път отидох като доброволка с „Мобилното училище“ в Столипиново, те правеха занятия в една от най-лишените части там, едно семейство дойде да говори с мен и Кольо. Бяхме на „Поляната“, една майка дойде с дъщеря си да види какво правим и ни зададе обичайните въпроси. Момичето предложи да ми направи тур из махалата. После майката ни покани у тях да се разхладим в жегата, попита дали искаме кафе. Така се запознахме с Янка, нейните деца и мъжа ѝ. Янка ме съжали и беше много търпелива с мен, когато имах трудности с българския. Учеше ме да говоря турски, учеше ме да плета, да правя рисуван маникюр. Дъщеря ѝ пък мечтаеше да стане художник и затова направихме първата ни изложба – „Пляс“.

Като прекарвахме всичкото това време заедно, постепенно видяхме колко e важен чуждият отпадък в техния живот. Янка или децата отиваха през деня да обходят околните бунища, дъщеря ѝ понякога отиваше рано-рано сутринта, преди училище, за да има на обяд свои пари за закуска. Освен нещата, които предаваха за рециклиране, намираха и много потребни (или просто красиви) вещи за вкъщи – боя за коса, грим, кукла, мъжка чанта, детско камионче за малкото братче, цвете в саксия. Веднъж Янка беше разположила на видно място плазмен телевизор – въпреки че телевизорът не работеше, създаваше така нужното ѝ чувство за нормален дом. Друг път децата искаха да рисуваме, но с Кольо не бяхме взели материали. Оказа се, че няма нужда: сестричката разви ролка тапет, която бяха спасили от боклука, а една тяхна приятелка изтича до вкъщи и се върна с торба червила (все намерени), с които съсредоточено рисува портрет на братовчедка си. Навън беше студена зима и накрая бабата попита „Приключихте ли?“, събра всичкия изрисуван тапет и го натика в печката, без много да се церемони. Неупотребяваният тапет е толкова полезен: може да направи стените на барачката ти красиви, гърбът му става за писмени упражнения и рисуване, а накрая те и топли (тази ролка май свърши за две седмици).

Като бях малка не съм ходила по казаните, но моите братовчедки обичаха да ходят, играеха си. Намираха там кукла, нещо друго. Аз обаче не ходих с тях. Стоях си на стълбите на блока и ги чаках. Не ходех с тях, защото не сме имали нужда. Тогава баща ми беше жив, работеше, нашите – имаха си пари, и не сме имали нужда.

Тогава живеехме в ж. к. „Тракия“. По-късно вече, като се ожених, години по-късно, тогава вече като нямахме пари, първо мъжът ми ходеше с колелото из града. И той ме научи да ги познавам, кое е желязо, кое – алуминий, кое е бакър и т.н. Сега като се оправям сама, най-сигурно си изкарвам от боклука – за хляб за децата, за кафе, цигари. И къщата си обзавеждаме. Тука в Столипиново много хора ходят, много жени има – а и мъже, които нямат колело да ходят из града.

Боклукът е най-хубавата работа, която съм имала! Няма бригадири, няма шефове – да ти викат, това-онова. Когато искаш, сядаш, пушиш цигара, правиш моабет. Няма кой да ти каже: „Еей, хвърляй цигарата!“.

Даже веднъж се смяхме, понеже аз, нали, ровя в една част на боклука и дойде една жена, и тя не дойде при мене, а почна да рови там в другия край. А аз взех да намирам хубави работи на моето място. Тя ме вижда, че аз намирам, а при нея нищо няма, ама не идва и тя при мен. И нито аз отивам там, нито тя при мен – нали, все едно, че на всеки му е дадено място! Точно както като сме на работа и бригадира ти казва: „Ти тук ще вървиш, ти тук“ – разбираш ли? На полето примерно, нали, ти си на този ред бибер, ти – на този. После седнахме да почиваме с нея и да говорим – и се смяхме: „И ние така се държим все едно бригадир имаме!“

Но аз примерно вадя две тениски, тая, която по-малко ми харесва, я оставям, фърлям я обратно. А ако бях на работа, шефа щеше да ми викне: „Ей, ти къде оставяш моята тениска! – ще каже – Докарвай ми ги тука, това са моите тениски, ти откъде-накъде оставяш? Марш веднага оттука! Ти – утре да не идваш! Друг ще работи вместо тебе!“. А сега няма кой да ми каже, аз сама решавам, тая тениска не ми харесва – оставям я. Другата само ще продам.

Ние веднъж във Марсилия бяхме заедно с братовчедките във Втората употреба. Много неща взимаме, пробваме и ги хвърляме. Там после хвърляш долу, не ги слагаш на закачалката – има работник, която ходи и ги сгъва и ги слага. И тя почна да се ядосва, щото ние само пробваме и хвърляме, без нищо да купуваме, а тя след нас оправя. И ние стоим и я гледаме как се изнервя, и взе вече да не ги сгъва така, ами така – накриво. Тя вече ядосана, а ние се смеем помежду си. И другата дойде, каза ѝ: „Какво правиш, не се сгъват така, шефът ще ни уволни!“. Тая жена не може даже да се ядоса на нас, разбираш ли? „Шефът ще те уволни!“. А аз тука на боклука, взимам и хвърлям направо в торбата, ей така. Никой не ми търси, сгънала ли съм, не ли!

А ако си на работа, веднага идва: „Няма да пушиш, защо седиш, работа има!“. От 8 до 8 си там. А така, като ни писне, сядаме на мохабет. Или примерно докато чакаме да дойде следващият бус да хвърля... Това ми е най-хубавата работа, която съм имала!

--------

Ами това е нашият разказ, на Дуварколектив. Или един от много възможни разкази, всъщност. Всяка изложба е различен разказ за нас самите и ново учене един от друг. И май отпадъкът често намира място в тях. Първата ни голяма изложба, „Красотата, която споделяме“, имаше за цел да изследва различните идеи за красота, творене, измисляне – как те се припокриваха или разминаваха в нашите различни контексти. Тогава Хана и Кольо бяхме поразени как рециклирането, използването на стари неща по нови начини се смята за толкова модно и съвременно, когато е в определени контексти, но не и в други. Когато е чистичко, с нужния маркетинг и го правят хора, които не са от Малцинството. А това, което съседите на Янка правят всекидневно, се възприема като примитивност и не се оценява. Затова искахме да използваме платформата, с която разполагахме като „художник“ и „антрополог“, за да преформатираме нещата на Янка и още няколко семейства като творчески, креативни. Много от инициативите и изложбите ни вървят в тази посока – и „Дувармузей: Ръчно изработени“, и „Служба „Чистота“ – Столипиново“. Имахме чувството, че хората не могат да видят нещо, ако не бъде сменена рамката.

Когато най-накрая поставяхме „Красотата, която споделяме“, нямахме никакви средства, с които да я изградим като изложба. Обикаляхме улиците и се оглеждахме за изоставени неща. За няколко дни се събраха бюро, шкафчета, голям дървен сандък, даже една стара пощенска кутия и куфар от колекцията на Хана ни свършиха страхотна работа. Всичко това се пренасяше върху багажника на колелото – с технология, която Кольо беше научил от мъжете в Столипиново!


 

Биографична справка

Дуварколектив е група за социално ангажирано изкуство. Чрез изкуство, базирано на процеса, се изправяме срещу обществените ефекти на различието, позволявайки на хората да се свързват едни с други в човешки план. Хана Роуз е артист, живее и работи в България и Великобритания. Работата ѝ цели да създава топла, овластяваща среда, в която могат да се развиват креативност и себеизразяване. В момента учи магистратура по арт-терапия в Университета в Шефилд. Портфолиото ѝ. Никола Венков е български социолог и антрополог, главен асистент в Института по философия и социология на БАН. Изучава как власт и маргиналност се пресичат в съвременния български град. Публикациите му. Янка Симова е занаятчийка, гениален изобретател и майка – ядрото на своето семейство. Тя плете и шие за своите комшии в кв. Столипиново, които облича по последна мода. Работите ѝ. Тримата съставяме Дуварколектив от 2018 г. насам, а други приятели и семейства от квартала включваме в нашите инициативи.