Слава Савова (С. С.): Discard Studies е името на вашата онлайн платформа, която събира на едно място изследователи и познания в една съвсем млада област, ангажирана с отпадъците и процеса на създаването им. Това е и част от заглавието на вашата новоизлязла книга – Discard Studies: Wasting, Systems and Power. Как се появи това ново изследователско поле?

Джош Лепавски (Дж. Л.): Терминът Discard Studies е въведен от професор Робин Нейгъл, която е антрополог, базиран в Нюйоркския университет, и е научен ръководител на моя съавтор – Макс Либърън. За целите на своето етнографско изследване, проф. Нейгъл се обучава и лицензира като служителка в областта на чистотата и постъпва на работа като такава към общината. По това време Discard Studies се превърна в блог. Това е една интердисциплинарна област, в която изследователите се занимават с активизъм, но също са и антрополози, социолози, понякога учени. Макс е едновременно активист и учен в областта на опазването на околната среда и работи както в лаборатория, така и на терен. Аз самият съм географ.

В моите изследвания първоначално се фокусирах върху начина, по който мислим за отпадъците в ежедневието си – за това, което откриваме в кошчето за боклук у дома или на улицата. Така могат да се проследят отношенията, които образуват една обширна система, която позволява създаването на отпадъци на първо място. Струва ми се, че Discard Studies („изследвания на освобождаването от ненужното“) и Waste Studies („изследвания на отпадъците“) се раздалечиха и макар да имат общи черти, са две различни неща. Discard Studies се фокусира върху идеята, че всички системи трябва да се освобождават от определени хора, места и неща, за да бъдат това, което са. Управлението на отпадъци е пример за такава система. Но има и много други. Ние се насочваме към това как тези системи работят, чрез анализ на това от какво, от кого и къде трябва да се освободят от ненужното, за да могат да функционират.

Ще дам един по-конкретен пример, който беше от голямо значение за мен в процеса на проучването за книгата. Става дума за модерирането на онлайн съдържание на платформи като Фейсбук и Туитър, за които знаем, че работят с помощта на алгоритми и машинно самообучение. Но тези автоматизирани процеси в действителност съставят малка част от модерирането на съдържание. В повечето случаи става дума за хора, които стоят пред компютри и решават дали да одобрят дадена публикация или да я изтрият. А изтриването е вид освобождаване от ненужното и създаване на чисто медийно съдържание, т.е. фийдовете в социалните мрежи разчитат на труд, свързан с изчистване. Това, от което платформите се освобождават обаче, не се ограничават само със съдържанието, което нарушава правилата им. В процеса се освобождават от самите служители, които извършват тази дейност. Това обикновено са хора, получаващи много ниско заплащане, наети чрез подизпълнители. Докато са на работа имат достъп до психиатрична помощ, заради чести случаи на посттравматичен стресов синдром, вследствие на изображенията, на които са изложени целодневно и които трябва да модерират. Но щом напуснат работа, достъпът им до грижа за психичното здраве се прекратява или с други думи тяхната психика се превръща в сметище за медийното съдържание, което са изчиствали. Осмислянето на това беше ключово за мен, защото ме насочи от ежедневните аспекти, свързани с процеса на изхвърляне, към широкия контекст и начините, чрез които тези системи функционират.

С. С.: Във вашата книга говорите за „ключови отношения“ между обектите, които определяме като отпадък, и заобикалящата ги среда. Оказва се, че често не си даваме сметка за тези сложни връзки. Защо е толкова трудно да си ги представим?

Дж. Л.: Има много причини за това. Една от тях е, че отпадъците са нещо толкова познато и поради ежедневната ни близост с тях мислим, че знаем какво представляват. Но в действителност по-голямата част, свързана с хранителните продукти, облеклото ни или други продукти, вече е генерирана преди да закупим дадена стока. Именно тези отпадъци са невидими. Понякога тази „невидимост“ е част от съзнателни политики на определени индустрии, свързани с опазването на публичния им образ. Или е резултат от други фактори, различни от маркетинговите стратегии. Като например това, че средата, в която живеят повечето хора, е отдалечена от местата, в които се обработват или добиват суровини. Отпадъците ни се струват познати, но забравяме че това, което знаем за тях, е фрагмент.

С. С.: Вие описвате „системите“, които управляват и създават отпадъци, като културен феномен. Свързано ли е това с начините, чрез които остойностяваме дадени неща, а лишаваме от стойност други и по какъв начин това се отразява на функционирането на т.нар. „системи“?

Дж. Л.: Не можем да твърдим, че съществува универсален начин за остойностяване или лишаване от стойност – това зависи в голяма степен от мястото и ситуацията, за която говорим. Затова използваме конкретни примери в книгата, чрез които се опитваме да покажем как определени ситуации се разминават с общоприетите очаквания. Например Наин – една много малка общност в северна Канада. Това е едно от първите места в страната, където бе наложена забрана за продажба на найлонови торбички. В града има само един магазин за хранителни стоки, но въпреки това има много пластмасов боклук. С този случай илюстрираме как много от решенията, които се прилагат за справяне с неща като замърсяването с пластмасови отпадъци, не работят навсякъде. Или с други думи – няма универсални решения. Голяма част от замърсяването с пластмаса пристига от други места чрез океанските течения.

Съществува и идеята за личния избор на потребителя, като например напътствията да си носим собствена чанта за многократна употреба. Но това не работи в Наин, защото заради отдалечеността на мястото от логистичните центрове за доставка на храни много голяма част от продуктите пристигат опаковани в пластмаса. Идеята, че даден клиент може да влезе в магазина и да направи информиран избор, като подбере неща с по-малко или без пластмасова опаковка, не работи тук. Защо това е важно? Защото показва, че идеята за универсалното решение, което винаги и навсякъде работи, всъщност е насочена в грешната посока.

С. С.: По-рано разговаряхме за ситуацията в Девня, която струва ми се илюстрира много добре концепцията за „външния ефект“ или това как дейността на дадени актьори ощетява други, които нямат връзка с дейността на първите. И в този ред на мисли, каква е връзката между властта и отпадъците?

Дж. Л.: Важно е да обърнем внимание на неравномерните властови отношения във всеки вид проучване, свързано с отпадъците. В самата книга ние не се придържаме към конкретна теория на властта, а по-скоро обръщаме внимание, че трябва да се адресират несиметричните отношения, защото те се проявяват по много начини при освобождаването от ненужното. Ако вземем например една по-класическа дефиниция за „отпадък“, като нещо което отива в кофата за боклук, тогава можем да помислим за това кой, какво или къде се превръща в последния му получател в края на веригата за обработване на отпадъци. На английски един от популярните идиоми, които обозначават „изхвърляне“ – throw away, съдържа думата „далеч“, т.е. това определение е в същността си географско.

Думата „далеч“ или отдалечаването на отпадъка може да е абстрактна идея в нашата реч, но в действителност системите за управление на отпадъци винаги се намират на реално съществуващо място. И често, макар не винаги, тези места са свързани с по-ниска властова позиция на обитателите в близост, по-големи йерархични различия, свързани с раса, класа, местоположение. Изключително важно е да се запитаме как властта действа и кой, къде и при какви обстоятелства може да стане „ненужен“.

Велислава Петрова: Една от статиите в блога Ви, озаглавена „Повече, по-добро, по-бързо, какво още?“, разглежда електронните отпадъци и в нея очертавате дихотомията между въглеродните емисии и токсичността. Обикновено се фокусираме върху токсичността, свързана с процеса на рециклиране, но по-рядко върху въздействието, което отпадъците имат върху климата. Бихте ли ни разказали повече за това?

Дж. Л.: Моите проучвания се фокусират основно върху електронните отпадъци и какво точно обозначаваме с този термин. Обикновено така наричаме старите уреди, които изхвърляме или оставяме за рециклиране. В процеса на проучването стана ясно обаче, че по отношение на обем най-много отпадък се генерира в самия процес на производство и преди това – при добива на суровини. Мащабът е в пъти по-голям от това, което изхвърляме, когато оставим устройство за рециклиране.

Когато говорим за отпадъци, токсичността често е основният проблем, който повечето хора виждат. В същото време в докладите, които все повече производители на електронни продукти публикуват, се описват дейностите им, въглеродният им отпечатък и какви действия предприемат, за да го намалят. И докато това наистина е ключово, едно от нещата, които фокусът върху въглеродния отпечатък изтрива, е загрижеността за токсичността. И по този много странен начин, в желанието си да създадем системи, които намаляват въглеродните емисии, ние не създаваме непременно системи, които редуцират токсичността. Когато намаляваме емисиите с даден процент, дали отпадъците също намаляват? Редуцира ли се употребата на живак или други токсични химикали? Не става дума само за това, което е вложено в самото устройство, но за химикалите, които са част от производствения процес, които не стигат до потребителите, но се използват от работниците и са рискови за здравето им. С това не искам да кажа, че не е добра идея да се грижим за въглеродния отпечатък, напротив. Но дори и да се стремим към намаляване на емисиите, процесът на създаване на отпадъци не спира и проблемите с токсичните отпадъци остават нерешени.

С. С.: Какво означава „разминаване на мащабите“ и защо това е важно за кампаниите за опазване на околната среда?

Дж. Л.: Илюстрираме идеята за мащаба, като се върнем към личното ни възприятие за отпадъци. Може би има малки разлики в това кой колко боклук създава. Но когато става дума за битови отпадъци, с които повечето от нас са запознати, то те съставят едва 3% от всички отпадъци. Тази цифра ни показва, че дори и да успеем да рециклираме 100% от всички битови отпадъци, то това ще е решение на едва 3% от проблема. А останалите 97% ще останат непокътнати, защото те се генерират на индустриално ниво, преди дори да закупим дадения продукт. Знаейки това, не означава че не бива да рециклираме. Означава, че рециклирането на домашни потреби не е в състояние да реши цялостния проблем. И това ни отвежда към идеята за разминаването в мащабите.

Идентифицирането на разминавания в мащабите, особено в кампаниите за опазване на околната среда, е много важно. Както знаем, те изискват огромна енергия и труд от страна на адвокатите за опазване на околната среда. Ако се занимавате с такъв тип работа, то трябва да сте сигурни, че методите ви са в синхрон с проблемите, които се опитвате да решите. Думата „мащаб“ на английски в ежедневния език е синоним на различия в размерите. Но част от аргументите, които прилагаме в книгата относно мащаба, не са непременно насочени към размера като най-важен аспект, който често се оказва второстепенен. Важно е отношението между различните елементи. Една от аналогиите, които правим, е следната – ако си порежете ръката и сложите кръвта си под микроскоп, ще видите кръвните си телца, но това няма да реши проблема с порязването. Разминаването на мащабите е начин да се концептуализират случаите, в които дадено решение не отговаря на мащаба на проблема, който се опитва да реши.

С. С.: В книгата Ви Discard Studies: Wasting, Systems, and Power, която превеждаме като Изследвания на освобождаването от ненужното: отпадъци, системи и власт, говорите за „теория на промяната“ и за неразрешими проблеми, които всъщност могат да бъдат решени.

Дж. Л.: Последната глава на нашата книга се занимава с добрите практики на освобождаване от ненужното и тя предлага теория на промяната. Това са идеи, които не са рецепта за успех или последователни стъпки за действие, работещи винаги и навсякъде. Ако е вярно нашето твърдение, че системите трябва да се освобождават от определени неща, за да функционират, то това означава, че човек е отговорен или би трябвало да е отговорен за хората, местата и нещата, от които се освобождаваме като ненужни заради дадена система. В последната глава проследяваме няколко примера, един от които може би е познат на някои от слушателите. В него говорим за почистването на сняг в град Карлскога, Швеция. Преди няколко години правителството поръчва да се направи джендър анализ на методите за почистване на сняг в града. Можете да си представите как това е било посрещнато – с подсмихване сред служителите на общинската компания за снегопочистване и въпроси как е възможно това да има някакво отношение към тях – та те просто почистват улиците от снега? Но почистването на сняг също е процес на освобождаване от нещо, нали така?

Впоследствие се оказва, че то всъщност е базирано на пола и повечето хора, които получават контузии от падания през зимата, са жени. Така градът решава, че вместо да почиства първо пътищата, ще започне от тротоарите. Преди да бъде направен този анализ, мъжът е универсалният гражданин, който определя приоритетния достъп до офиси и строителни площадки. И, както знаем, това са обикновено места, където са ангажирани здрави мъже, които притежават автомобили.

С тези промени последствията от старите снегопочистващи практики са предотвратени и бе възприета нова, по-добра система. Която също не е съвършена. Жените все още се занимават с по-голямата част от пазаруването, грижата за семейството и за възрастните. И тъй като често се придвижват пеш, по-малко хора днес рискуват контузии. Но това, че тротоарите са почистени и са достъпни за пешеходци, не означава, че същото важи за хора в инвалидна количка или с двигателни проблеми. Почистването за пешеходците не означава непременно, че не се „освобождаваме“ от други групи, или с други думи – все още са необходими по-добри начини за управление.

С. С.: Темата за връзката между активизма и изследователската дейност се появява многократно в книгата Ви. Моят въпрос е конкретно насочен към активизма в академичните среди и бъдещето, в което граждани, общности и изследователска дейност се приближават. Вашият колега и съавтор Макс Либърън свързва именно тези различни сфери в работата си.

Дж. Л.: Голяма част от дейността на Макс в лабораторията се фокусира върху създаването на умения и съоръжения, които могат да бъдат използвани извън академичната среда. Едно от устройствата, върху които работихме съвместно, беше трал за улавяне на микропластмаса от океана. Наличните уреди са изключително скъпи, сложни технологични решения, които струват хиляди долари и по тази причина са абсолютно недостъпни за дейността на повечето активистки организации, които обикновено разполагат с ограничени ресурси. Предизвикателството пред лабораторията на Макс беше да създаде трал, който може да служи за научна работа и не само да бъде много по-евтин – под $100, но да бъде сглобен от части, които могат да бъдат открити в местната железария дори на сравнително отдалечени общности, като например Наин в северна Канада. Това означава да бъдат използвани съвсем различни материали от тези, които повечето базирани в университет изследователи използват.

Изследователската дейност и активизмът са свързани и с това колко достъпна правите вашата работа. Често източник на много детайлна и задълбочена информация за дадено място са хора, които не са афилиирани към някоя институция. Хората, които работят и живеят край химическия завод, ще знаят много повече за мястото от мен. Те са експертите. Ако аз съм токсиколог, бих могъл да направя своя труд достъпен и полезен за хора с различна експертиза, често по-задълбочена от моята и по-релевантна към проблемите и грижите, които имат.

Счита се, че академичните и научните изследвания са далеч от активизма. Но дори в най-консервативните дисциплини хората взимат страни в своята изследователска работа. Това е тезата на биоложката Мери О’Брайън, изложена в нейната известна статия „Да бъдеш учен означава да вземаш страни“. Дори когато избирате своя изследователски въпрос, вземате страна, защото по този начин поемате в една посока, вместо многобройни други. Но също така активизъм е и естеството на въпроса, който решите, че е значим. Ако сте учен занимаващ се с токсичността например, може да изследвате прагови теории на вредата – какво количество от даден химикал може да устои човешкото тяло, преди да бъде отчетен негативен ефект върху него. Друг начин би бил нареченият от Мери О’Брайън „алтернативен анализ“ или как можем да редуцираме или дори елиминираме употребата на даден токсичен химикал в индустриалния процес. Това са два подхода, адресиращи един и същи проблем, но от две коренно различни посоки. Дори и да сте в лабораторията, сред епруветки и колби, начинът, по който ориентирате своите изследвания, също е форма на активизъм.

Биографична справка

Джош Лепавски е професор в Департамента по география в Университетът Мемориал в Нюфаундленд (Memorial University of Newfoundland), Канада. Той е един от водещите изследователи в младата дисциплина Discard Studies и съавтор (съвместно с Макс Либърън) на излязлата през май 2022 г. книга, озаглавена Discard Studies. Wasting, Systems, and Power (MIT Press).

Той е гост на предаването „Аларма“ по програма „Христо Ботев“ на БНР на 7 юли 2022 г. заедно с гост в студиото – Велислава Петрова – антрополог и главен асистент в катедра История и теория на културата в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Водещ e Милена Воденичарова, гост-водещ – Слава Савова. Вж. https://bnr.bg/hristobotev/post/101675497.

Email: jlepawsk[at]mun.ca

Слава Савова е изследователка в Института за етнология и фолклористика с етнографски музей към Българската академия на науките. Тя е част от „Европейският Левиатан: наследството на следвоенната медицина и общото благо“ – проект на Европейския изследователски съвет, категория "Синергия", с ръководител доц. Анелия Касабова.

Email: slava.savova[at]iefem.bas.bg