Резюме: Фокусирайки се върху околната среда и промените в нея, какво бихме могли да научим например за прехода или за съвременните предизвикателства на обществото ни? С настоящата статия аз целя накратко да представя някои от водещите теми в полето, придобило международна известност под определението environmental humanities и да разгледам неговата приложимост към българския контекст, акцентирайки най-вече върху потенциална на околната среда като аналитична призма върху съвременните ни обществени и политически проблеми. Промените в природните пейзажи често са не само физически резултат на обществените трансформации, но и тяхно нематериално отражение, което нагледно илюстрира и изважда наяве трудностите произтичащи от тези трансформации. В резултат взаимовръзките между публичната представа за природата и нейното косвено и/или буквално участие в политическия и социален живот на държавата са множество и комплексни.
Ключови думи: околна среда, обществени трансформации, environmental humanities
Bulgaria in the Anthropocene: Social transformations and the relevance of the environmental humanities
Anna Antonova
Abstract: This article aims to introduce the environmental humanities field and explore its relevance for the Bulgarian context, focusing above all on the promising analytical prism of the environment for the country’s contemporary social and political problems. Landscape change is often not only a material product of societal transformations but also their intangible reflection, one that clearly illustrates and highlights the varying difficulties resulting from these transformations. Thus, the links between the public perception of nature and its direct and indirect role in the social and political life of the country are many and complex. The article seeks to advance the relevance of environmental humanities approaches for exploring these links.
Keywords: environment, social transformations, environmental humanities
Environmental humanities: Хуманитарните науки и темата за околната среда
През последните две десетилетия фокусът на хуманитарните науки към околната среда израства от единични подходи в различните дисциплини – в това число литература, история, изкуствоведство, философия, география и антропология – към т.нар. environmental humanities като самообособено поле от проучвания. За сравнително кратко време полето се развива до голяма степен – днес то е представено от няколко специализирани списания като Environmental Humanities или Lagoonscapes: The Venice Journal of Environmental Humanities, безбройни статии (строго търсене на термина environmental humanities в Google Scholar към декември 2022 г. връща 22,400 резултата), тематични сборници (вж. напр. Heise et al., 2017; Emmett and Nye, 2017 или Oppermann and Iovino, 2016), международни докторантски и магистърски програми, особено в САЩ и Великобритания, както и всевъзможни научни събития, конференции и индивидуални научни проекти. Въпреки това от концептуална гледна точка полето е все още широко дефинирано. Това е донякъде желан ефект: повечето автори в сферата отдават голяма важност на интердисциплинарността и чувствителността към различни преплитащи се перспективи в своите анализи (Neimanis et al., 2015; Weidner et al., 2019). Измежду съществуващите определения за фокуса на полето преобладават визии за нуждата от хуманитарна перспектива върху промените в околната среда – особено взаимообвързаността на тези промени с теми, като например ролята на природата в обществените стойностни и културни системи или за отговорността и етиката между различни общности и хора (Rose et al., 2012; Pálsson et al., 2013; Holm et al., 2015; Neimanis et al., 2015). По този начин различните автори, работещи в сферата, призовават за по-силно присъствие на хуманитарните науки в публичните дискусии за опазването на околната среда и устойчивото икономическо развитие.
От теоретична гледна точка пред ангажимента на хуманитарните науки с околната среда като социален обект стоят няколко предизвикателства. Още през 1990 г. историкът Доналд Уъстър пише, че анализирането на ролята и мястото на природата в човешкия живот от историческа гледна точка налага избор на фокус между три взаимосвързани, но все пак коренно различни интереса: първо, вниманието към екологичните дадености на околната среда и тяхното влияние върху човечеството; второ, проследяването на промените, което човешките общества са въвели и въвеждат в околната среда; и трето, разбора на идеи, концепти и възприятия, които хората асоциират с физическата си среда (Worster, 1990). Решението кои от тези интереси да свърже един с друг и как, твърди Уъстър, е основно предизвикателство поне за историческата перспектива върху околната среда и нейната роля в обществото. Така обаче той дефинира една от най-централните и трайни проблематики не само на историческите, но и като цяло на хуманитарните подходи към околната среда: трудното постигане на балансирана гледна точка между материалистичните, социалните и когнитивните аспекти на отношенията между обществото и природа.
В основата на това предизвикателство, както различни други теоретици показват, лежи презумпцията, че обществото и природата са изначално отделени по същност едни от други. Разбира се, това абстрактно разделение не е случайно. Напротив, както и философът Бруно Латур, и критикът Раймонд Уилямс твърдят, то е основоположно за конструкциите на западния свят от Ренесанса насам: агрикултурните и индустриални постижения на човечеството, заедно с икономическите и законодателни структури, които ги правят възможни, са зависими от третирането на земята като отделна от обществото и пластична за неговите нужди (Latour, 1993); самата наука като такава е зависима от отделението на човешкия ум: „обособен ум, наблюдаващ обособена материя; човек, гледащ природата“ (Williams, 1980: 77). Но именно тази взаимна зависимост, пише пък историкът Дипеш Чакрабарти в есето си „Климатът на историята: Четири тези“, задава основната трудност: концептуалното разделение между човешките и геоложките времеви рамки в исторически план е дало опора на най-привлекателните обещания на модерността, в това число хуманизма, рационализма и различните човешки свободи (Chakrabarty, 2009). „Имението на модерните свободи“, пише той, „е положено върху непрестанно растящата база на ползването на изкопаеми горива. Повечето от свободите ни дотук са били енергоемки“ (пак там: 208). В лицето на това заключение, съпроводено от реалността на климатичните промени през XXI в., Чакрабарти пледира за нови политически конструкти способни да отразят важността на околната среда и справедливостта на достъпа до нея и нейните ресурси.
В началото на зимата на 2022/2023 г. геополитическите дискусии в България ясно илюстрират близката обвързаност на различните политически модели с енергията на базата на изкопаеми горива. Споровете за договорите с „Газпром“ или за американските танкери всъщност представляват различни визии за бъдещето на държавата и българското общество. В този смисъл обвързаността с едни или други източници на енергийни ресурси се превръща в политически натоварено и исторически напластено решение. Така, от една страна, енергийните източници са материален ресурс с огромен политически и икономически отзвук – в международен план, определящ мястото на държавата на европейската геополитическа сцена, в национален план, придаващ тежест на различни политически актьори, и в местен план, повдигащ въпроси за енергийна справедливост и устойчиво развитие (вж. напр. Йорданов, 2022). Същевременно обаче те са и символ, изразяващ визии за бъдещото на обществото ни. Въпреки тази важна роля, самите енергийни източници и тяхната материална и историческа обвързаност с различни цивилизационни визии остава на заден план в политическите дискусии. Нещо повече, степента до която тези перспективи за България се вместват в един по-широк контекст на глобални дискусии за нови политически и обществени модели остава почти изцяло извън общественото внимание. Именно тук хуманитарните перспективи върху околната среда биха могли да имат важен принос, взимайки насериозно ролята на околната среда не само като ресурс, но и като ключова аналитична призма за политическото и обществено бъдеще на държавата.
България в ерата на антропоцена... или капиталоцена... или хтолоцена?
През 2000 г. химикът Пол Крутцен и биологът Юджен Стромер публикуват кратка провокация в страниците на Global Change Newsletter. Предвид мащаба на човешкия отпечатък върху планетата и нейната атмосфера и екосистема, разсъждават те – отпечатък, разчетим включително в дълбочинни проби, анализиращи натрупването на въглероден диоксидв стратата – е време да говорим за нова геоложка епоха. Не холоцен, а антропоцен (Crutzen & Stroemer, 2000).
Повече от двайсет години след първоначалната провокация на Крутцен и Стромер терминът антропоцен все още е оспорван като официално определение за геоложко време (за актуален обзор на текущите дискусии вж. напр. Gibbard et al., 2022 и Head et al., 2022). Междувременно обаче той несъмнено служи като отправна точка за множество дебати относно взаимовръзките на човечеството и околната среда в социалните и хуманитарни науки. Наблюдението, че човечеството може да бъде възприето като геоложка сила, от една страна, предизвиква въображението; от друга страна, в концептуален план то е предизвикателство именно към привидното разделение между общество и околна среда, върху което Уилямс, Латур и Чакрабарти твърдят, че се базират основоположните конструкции на модерността в западния свят.
В резултат дискусиите около дефинирането на начало и дори наименование за новата епоха представляват своеобразни постулации за нови теоретични подходи към отношенията между общество и природа. Споменавам тук само няколко от множеството разноцветни примери. Гизли Палсон и съавтори подкрепят антропоцена заради фокуса върху човечеството и нуждата, която те виждат, от ново определение за човечността (Pálsson, 2013). Разглеждайки предложението за нова епоха от историческа гледна точка, междувременно, Джейсън Муур пише за нуждата политическите и икономически обществени структури да бъдат централни в анализа на социално конструираната околна среда (Moore, 2017). Той твърди, че новата епоха би следвало да започне не с индустриалната революция и видимия стратиграфичен отпечатък на човечеството, както Крутцен и Стромер предлагат, а по-рано – с началото на колониализма и с ранномодерните корени на капитализма. Съответно Муур предлага името на епохата да бъде капиталоцен (пак там). В подобен дух, но подчертавайки по-скоро ролята на колониализма и най-вече тази на глобалната икономика, развита на базата на плантациите, Дона Харауей и Ана Тцинг в разговор с Грег Митман предлагат името да бъде плантациоцена (Mitman, Haraway, and Tsing, 2019). Отделно самата Харауей, протестирайки срещу антропоцентризма на изначалния термин предвид растящата според нея нужда да се преосмислят човешките отношения с нечовешкия свят, допринася към дискусията термина хтолоцен (Chthulucene) (Haraway, 2016). Отвъд привидната шега с алтернативната митология на почитащите Ктхулу, Харауей избира този термин, защото според нея близките отношения на човечеството с хтоничните същества са от съществена важност (пак там).
Тук аз нямам за цел да представя нашироко всеки един от тези различни подходи, но както много от тези автори намирам темата за антропоцена продуктивна като провокация за търсене на нови гледни точки. Всъщност сред диалозите по темата много от авторите в хуманитарните науки изтъкват нуждата преди всичко от нов тип истории и наративи. Тази тема е особено силно застъпена сред екокритиците като Амитав Гош и Роб Никсън. В The Great Derangement Гош проследява развитието на модерния роман като литературна форма и показва нейната непригодност – с евентуалното изключение на фантастиката – да изобрази емоционалния пейзаж на екстремните климатични явления или да естетизира техните основни източници, като например екстракцията на гориво (Ghosh, 2016). В книгата си Slow Violence and the Environmentalism of the Poor (2011), Роб Никсън също разглежда темата за четливостта на различните промени в околната среда. Никсън пише за неравното превъзсъздаване (representation) на тези промени: „Опасността[1]“, пише той, „обикновено се възприема като събитие или действие, което се случва незабавно във времето, което е експлозивно и зрелищно в пространството, и което изригва в моментална и сензационна видимост“ (Nixon, 2011: 2). Същевременно климатичните промени, натрупването на токсини, обезлесяването и редица други бавно развиващи се природни катастрофи, посочва Никсън, представляват трудност за превъзсъздаването си заради широките си времеви рамки и забавените си ефекти . Неговият интерес съответно е към последствията и потърпевшите на тези „бавни опасности“, които заради своят темпорален обхват остават като цяло невидими (Nixon, 2011).
Интересът на Никсън към типа промяна, развиваща се в темпорални и пространствени мащаби различни от тези, които обикновено стават обект на публичното внимание, е директно приложим към българския контекст, където често промените в околната среда както предхождат, така и надживяват медийното внимание към тях. Така пълната значимост на взаимовръзките между обществената представа за природата, методите на превъзсъздаване на околната среда и значимостта ѝ за различни политически трансформации на държавата често остава на заден план в обществените дискусии.
Околната среда и обществените трансформации
Пример за тези взаимно обвързаности е движението „Екогласност“ в края на 1980те години, чиито протести през есента на 1989 г. допринасят за края на комунистическия режим в България (Baumgartl, 1993 Jancar-Webster, 1998). През 1987 г. високи нива на въздушно замърсяване от румънска фабрика за хлор в Русе провокират публични демонстрации първоначално водени от майки загрижени за здравето на децата си (Антонова, 2019). Движението бързо пораства от този първоначален фокус и до 1989 г. „Екогласност“ се превръща в публична платформа за дискусии на човешки права и политическа промяна през призмата на околната среда (Botcheva, 1996; Jancar-Webster, 1998; Manolova, 2019). То използва околната среда като фокус за политическа и икономическа критика, насочена не само към материалната промяна на природата, но и към непрозрачното боравене с информация, както и към упадъка на обществеността. Това е видно от представянето на самото движение пред радио „Свободна Европа“ през август 1989 г., когато говорител на движението изказва загриженост за „липсата на пълна и актуална информация за опасностите, скрити във всичко, от което не можем да се лишим – въздух, вода, храна и земята“, както и с обвързаните с това въпроси за прозрачност и социална справедливост: „Решението на задълбочаващите се екологични промени е в ръцете на тясно специализирани професионалисти и управители, чиято дейност е практически неясна и още по-малко обект на публичен, демократичен контрол“ (Ashlеy, 1989). Така историята на „Екогласност“ илюстрира важното преплитане на възприятията за упадъка на околната среда, нетолерантността към контрол върху информацията и сформирането на общественост.
Същото преплитане може да бъде намерено и в редица от по-съвременните протести, свързани с околната среда. През последните десет години редица движения като „Спаси Карадере“ (2014), „Спаси Пирин“ (2018) и протеста „Росенец“ (2020), първоначално фокусирани върху природата и нейните ресурси, бързо прерастват в публична дискусия за управленчески модели, прозрачност и корупция (Leviev-Sawyer, 2014; Manolova, 2019; Спасов, 2022). По този начин всяко едно от тези движения повдига теми, подобни на тези изразени по време на „Екогласност“: овластеността на обществото да взима решения за управлението на околната среда, природата като материално важен и публично достъпен ресурс, но и същевременно такъв, който има ключова символична и социална роля като индикатор за политическото здраве на държавата. Но въпреки приемствеността между „Екогласност“ и съвременните протести, постепенните промени в околната среда стават обект на внимание само в моменти на изострена опасност (acute violence), именно както посочва Никсън (Nixon, 2011). В обществените дискусии те най-често биват разглеждани като отделни събития и казуси, а не като елементи от постепенно развиваща се промяна в материалната околна среда и нематериалната такава: промяна, засягаща плажове и планински склонове например, но също така и доверието към институциите, представите за добро управление и взаимоотношенията в обществото.
В отговор на притеснението си за липсата на внимание към дълго развиващите се и слабо видими проблеми, Никсън търси в книгата си стратегии на репрезентация, способни да изобразят именно трансформациите, които убягват на стандартните историографии, наративни форми или аналитични подходи (пак там). Примерите за „зелените“ протести, които дадох по-рано, всъщност показват как околната среда отваря нови гледни точки към редица икономически, политически и обществени процеси и промени през последните тридесет години. Нещо повече, природните ресурси и отношението към тях отварят важни перспективи към социалните нагласи и представите за бъдещето на отделни личности и общности.
Хуманитарните науки и околната среда в българския контекст
В българския контекст изследванията, третиращи околната среда като централна аналитична призма от перспективата на хуманитарните науки, са все още (поне в сравнение с развитието на полето на Запад) малко на брой. Въпреки това, съществуващите проучвания покриват разнообразни теми в синхрон с интердисциплинарността на полето. Нещо повече, авторите, пишещи от хуманитарна гледна точка за отношенията човек–природа в българския контекст, вече са показали степента, до която фокусът върху природата и нейните ресурси отключва ценни наблюдения за обществените трансформации както в исторически, така и в съвременен план.
Пример за това са изследванията върху ролята, която различни ресурси играят в материалното и социалното устройство на градската среда. Инфраструктурният проект за водоснабдяване на София от планината през първата половина на XX в., посочва например Стефан Пейчев, играе централна роля в модернистичната и националистична представа за променящия се град по това време, изхождаща от грешни възприятия за водоползването по османско време (Peychev, 2020). Пейчев дефинира водата като централен елемент за културния живот на града през османско време (пак там). Други автори използват ресурсите, за да изведат наяве по-малко познати аспекти от съвременните трансформации на града. Фокусирайки се върху боклука и политиката за неговото извозване в София, Велислава Петрова демонстрира как невидимостта на същинското обработване на тази материя за сметка на технологизирания говор в политическия диалог е до известна степен също и едно ограничаване на общественото разбиране за социалния ред, обвързан с боклука. Боклукът, пише Петрова, е „едновременно материалност, която прекрачва границите във физическия свят, но и много мощна метафора, която служи като лакмус за разбиране на социалните трансформации“ (2020). По този начин Петрова илюстрира аналитичния потенциал на „неестетичната“ материя като част от широката тема за околната среда в социалния ред.
Извън столичния контекст, съществуващите изследвания показват близки зависимости между природните ресурси, променливите политики и представите и възможностите за устойчиво развитие на малките местни общности. Базирайки се на мултивидови етнографски наблюдения върху отношенията между хора и мечки в южните Родопи например Светлослава Тончева и Робърт Флетчър извеждат заключения за опазването на едрите хищници като едновременно демократичен и екологичен процес (Toncheva and Fletcher, 2021). Така те показват как фокусът върху отношенията между хората и нечовеците могат да допринесат за разбирането на социалните промени, както и насочват вниманието към нови модели за природозащитни политики. Но ползата от подходите на хуманитарните науки към околната среда се простира и към други сфери на политиката и местното развитие. Още през 2002 г. Джордано и Костова пишат за реорганизацията на земеделието в Добруджа след 1989 г. и описват как нереалистичните представи на реституционния процес за отношенията между земята и местните хора поставят съществуващите земеделски практики в разрез с взетите политически решения (Giordano & Kostova, 2002). Като директен резултат от тази динамика те виждат „социалното създаване на недоверие“, възникнало в региона впоследствие (пак там: 74).
Междувременно, в съвременния контекст няколко етнографски проучвания демонстрират централността на природните ресурси за способността на различни общности да планират и реално да градят икономическото си развитие и идентичността си на местно или дори на национално ниво. Щефан Дорондел и Щелу Шербан показват как за местната общност в с. Сланотрън изворната и минерална вода е едновременно материален ресурс и символичен източник на представи за по-добро бъдеще (Dorondel and Şerban, 2020). Ивайло Марков и Десислава Пилева, от друга страна, анализират перспективите на екотуризма в с. Българево, илюстрирайки с етнографски наблюдения важната роля на местните природни забележителности за плановете на общността (Марков и Пилева, 2021). Пишейки за водната криза в Перник в края на 2019 г. и началото на 2020 г. пък, Иво Страхилов показва близката взаимообвързаност между лишението от жизненоважна материална необходимост – водата – и обезвластяването на местната общност (Strahilov, 2020). Страхилов проследява протестите срещу местната власт и тяхното ескалиране при отмяната на фестивала „Сурва“. По този начин той подчертава връзките между природното и културното наследство и посочва как тези динамики имат отражение не само на местно, но и на национално ниво.
Тези разнородни примери показват как разглеждането на различните обществени трансформации през призмата на околната среда има потенциала да допринесе с нови гледни точки към предизвикателствата и трудностите, свързани с тях. Чрез такива анализи българският опит също така бива поставен в един по-широк контекст на научни изследвания, приемащи природата като част от социалния живот и неговите съвременни трансформации. Какво бихме спечелили от това да мислим за България в контекста на ерата на антропоцена? Следвайки Никсън (Nixon, 2011) например бихме могли да разглеждаме бавните опасности на различните обществени трансформации в българския контекст като проблеми на превъзсъздаването и да се запитаме какви нови наблюдения и дори потенциални решение биха произтекли от един по-различен фокус. Четейки Латур (Latour, 1993) или Чакрабарти (Chakrabarty, 2009) пък, бихме могли да се запитаме кои конструкции на нашата съвременност зависят от грешното разбиране за природата като отделна от човешкия свят и да потърсим други модели за различни политики в контекста на общите природни и обществени трансформации. За подобни цели хуманитарните науки и тяхното внимание към околната среда могат да играят изключително важна роля.
Библиография
Антонова, Велислава. 2019. „Бунтът срещу отровния въздух на соца“, Капитал, 30.03.2019 г. (посетено на 01.02.2023 г.).
Йорданов, Йордан. 2022. „Възможности за усъвършенстване на социалната политика по енергийна бедност в България в контекста на прехода към зелена икономика“. Списание “Диалог”, 2: 49–64 (посетено на 01.02.2023 г.).
Марков, Ивайло, Пилева, Десислава. 2021. „Местно развитие, туризъм и защитени природни обекти. Изследване на случаи от с. Българево“. Антропология. Списание за социокултурна антропология, 8: 46–71.
Петрова, Велислава. 2020. „Боклукът като битка, боклукът като ресурс“. Семинар_BG, 18. (посетено на 01.02.2023 г.).
Спасов, Спас. 2022. „Росенец след две години: един плаж повече, една незаконна постройка по-малко и Слави Трифонов“. Дневник (посетено на 01.02.2023 г.).
Ashley Stephen. 1989. „Situation Report: Bulgaria”. Records of Radio Free Europe, Open Society Archives at Central European University, Budapest: HU OSA 300-8-47-45-7.
Baumgartl, Bernd. 1993. “Environmental Protest as a Vehicle for Transition: The Case of Ekoglasnost in Bulgaria”. In Vari, Anna and Tamas, Pal (eds.) Environment and Democratic Transition: Policy and Politics in Central and Eastern Europe. Dordrecht: Kluwer Academic Publishers, 157–175.
Botcheva, L., 1996. Focus and Effectiveness of Environmental Activism in Eastern Europe: A Comparative Study of Environmental Movements in Bulgaria, Hungary, Slovakia, and Romania. The Journal of Environment & Development 5, 292–308.
Chakrabarty, Dipesh. 2009. “The Climate of History: Four Theses”. Critical Inquiry, 35: 197–222.
Crutzen, Paul J., Stoermer, Eugene F. 2000. “The Anthropocene”. Global Change Newsletter, 41: 17–18.
Dorondel, Stefan. Şerban, Stelu. 2020. “Healing Waters: Infrastructure and Capitalist Fantasies in the Socialist Ruins of Rural Bulgaria”. Canadian Journal of Development Studies / Revue canadienne d’études du développement, 41 (1): 127–143.
Emmett, Robert S., and Nye, David E. 2017. The Environmental Humanities: A Critical Introduction. Cambridge and London: The MIT Press.
Gibbard, Philip, Walker, Michael, Bauer, Andrew, Edgeworth, Matthew, Edwards, Lucy, Ellis, Erle, Finney, Stanley, Gill, Jacquelyn L., Maslin, Mark, Merritts, Dorothy, Ruddiman, William. 2022. “The Anthropocene as an Event, not an Epoch”. Journal of Quaternary Science, 37: 395–399.
Giordano, Chritian, Kostova, Dobrinka. 2002. “The Social Production of Mistrust”. In: Hann, Chriss M. (ed.) Postsocialism: Ideals, Ideologies and Practices in Eurasia. London and New York: Routledge, 74–91.
Ghosh, Amitav. 2019. The Great Derangement. Chicago and London: The University of Chicago Press.
Haraway, Donna J. 2016. Staying with the Trouble: Making Kin in the Chthulucene. London: Duke University Press.
Head, Martin J., Zalasiewicz, Jan A., Waters, Colin N., Turner, Simon D., Williams, Mark, Barnosky, Anthony D., Steffen, Will, Wagreich, Michael, Haff, Peter K., Syvitski, Jaia, Leinfelder, Reinhold, Mccarthy, Francine M. G., Rose, Neil L., Wing, Scott L., An, Zhisheng, Cearreta, Alejandro, Cundy, Andrew B., Fairchild, Ian J., Han, Yongming, Ivar Do Sul, Juliana A., Jeandel, Catherine, Mcneill, J. R., Summerhayes, Colin P. 2022. “The Proposed Anthropocene Epoch/Series is Underpinned by an Extensive Array of mid-20th Century Stratigraphic Event Signals”. Journal of Quaternary Science, 37: 1181–1187.
Heise, Ursula, Christensen, Jon, and Niemann, Michelle (eds.). 2017. The Routledge Companion to the Environmental Humanities. London and New York: Routledge.
Holm, Poul, Adamson, Joni, Huang, Hsinya, Kirdan, Lars, Kitch, Sally, McCalman, Iain, Ogude, James, Ronan, Marisa, Scott, Dominic, Thompson, Kirill C., Travis, Charles, Wehner, Kirsten. 2015. “Humanities for the Environment – A Manifesto for Research and Action”. Humanities, 4: 977–992.
Jancar‐Webster, Barbara. 1998. “Environmental Movement and Social Change in the Transition Countries”. Environmental Politics, 7: 69–90.
Latour, Bruno. 1993. We Have Never Been Modern. Translated by C. Porter. Cambridge, MA: Harvard University Press.
Leviev-Sawyer, Clive. 2014. “Karadere Protests Revive Public Campaign for Resignation of Bulgarian Government”. The Sofia Globe. 25 March 2014 (посетено на 01.02.2023 г.).
Manolova, Polina. 2019. “Uneasy Solidarities: Bulgarian ‘Greens’ from Socialist Revisionism to Neoliberal Anti-Communism”. Südosteuropa Mitteilungen, 05–06: 124–141.
Mitman, Gregg, Haraway, Donna J., Tsing, Anna L. 2019. “Reflections on the Plantationocene: A Conversation with Donna Haraway and Anna Tsing”. Edge Effects. 18 June [updated 12 October 2019] (посетено на 01.02.2023 г.).
Moore, Jason W. 2017. “The Capitalocene, Part I: On the Nature and Origins of Our Ecological Crisis”. Journal of Peasant Studies, 44: 594–630.
Neimanis, Aatrida, Åsberg, Cecilia and Hedrén, Johan. 2015. “Four Problems, Four Directions for Environmental Humanities: Toward Critical Posthumanities for the Anthropocene”. Ethics and the Environment, 20 (1): 67–97.
Nixon, Rob. 2011. Slow Violence and the Environmentalism of the Poor. Cambridge, MA: Harvard University Press.
Oppermann, Serpil, and Iovino, Serenella (eds.) 2016. Environmental Humanities: Voices from the Anthropocene. London and New York: Rowan and Littlefield International.
Pálsson, Gisli, Szerszynski, Bronislaw, Sörlin, Sverker, Marks, John, Avril, Bernard, Crumley, Carole, Hackmann, Heide, Holm, Poul, Ingram, John, Kirman, Alan, Buendía, Mercedes P., and Weehuizen, Rifka. 2013. “Reconceptualizing the ‘Anthropos’ in the Anthropocene: Integrating the Social Sciences and Humanities in Global Environmental Change Research”. Environmental Science and Policy, 28: 3–13.
Peychev, Stefan. 2020. “Water and the City: Ottoman Sofia in the Early Modern Period”. In: Walker, Bethany J. and Al Ghouz, Abdelkader (eds.) Living with Nature and Things: Contributions to a New Social History of the Middle Islamic Periods. Göttingen: Bonn University Press, Vandenhoeck & Ruprecht, 139–158.
Rose, Deborah B., van Dooren, Thom, Chrulew, Matthew, Cooke, Stuart, Kearnes, Matthew, and O’Gorman, Emily. 2012. “Thinking Through the Environment, Unsettling the Humanities”. Environmental Humanities, 1 (1): 1–5.
Strahilov, Ivo. 2020. “‘Où est notre eau?’ Dépossessions et mobilisations patrimoniales dans la Bulgarie actuelle (le cas de Pernik, 2019–2020)”. In: Marinescu, Valentina and Rovenţa-Frumuşani, Daniela (eds.) Communication, environnement et développement durable. Études de cas. Cluj-Napoca: Presa Universitară Clujeană, 47–68.
Toncheva, Svetoslava and Fletcher, Robert. 2021. “From Conflict to Conviviality? Transforming Human–Bear Relations in Bulgaria”. Frontiers in Conservation Science, 2 (посетено на 01.02.2023 г.) .
Weidner, Chad, Braidotti, Rosi and Klumbyte, Goda. 2019. “The Emergent Environmental Humanities: Engineering the Social Imaginary”. Connotations – A Journal for Critical Debate, 28: 1–25.
Williams, Raymon. 1980. Problems in Materialism and Culture. London: Verso.
Worster, Donald. 1990. “Seeing Beyond Culture”. The Journal of American History, 76: 1142–1147.
[1] В книгата си Никсън ползва думата “violence”, буквално „насилие“, но двойният смисъл за човешко насилие и природна опасност трудно се превежда на български. Само по себе си това е коментар за разделението на човешки от природни действия в подсъзнателните образи, които българският език създава.
Библиографична справка
Анна Антонова преподава в Центъра за околна среда и общество „Рейчъл Карсън“ (Rachel Carson Center for Environment and Society) на Лудвиг-Максимилианския-Университет в Мюнхен. Тя притежава докторска степен от Университета в Лийдс с дисертация на тема, свързана с обществените трансформации на крайбрежията на българското Черноморие и брега на Северно море в Йоркшир, Великобритания. В момента ръководи съвместно проучване с Българска Фондация „Биоразнообразие“ върху крайбрежните обществени и природни трансформации, засягащи Атанасовското езеро, Бургас, като част от международния консорциум EmpowerUs в рамките на програма „Хоризонт Европа“.
Email: anna.antonova[at]rcc.lmu.de