Ил.1. Евроруини. Сн.Н.Германова

Историята на града започва неизменно с древността, макар да не е останало безспорно име оттогава. Впрочем селището става град през 1929, постепенно измествайки много по-значимия в османско време Мелник ¹. Както навсякъде из България римското и тракийското начало помагат да се отбегне темата древна Елада и Византия, чиито наследници днес, гърците, са ни люти съперници от времето на Паисий.

Ил.2. Спартак, Пазарджик и Сандански: открийте разликите ² .

През 60-те години германския класически филолог Конрад Циглер почва да лансира тезата, че водачът на робите Спартак е роден някъде тук, към средното поречие на Струма, където живяло тракийското племе на медите. Тогавашната управа на града съобразява, че в тази работа има хляб: Спартак съчетава комунистическото възвеличаване на бунтуващия се народ със започнатото от Людмила Живкова изграждане на третия стълб на българската идентичност в лицето на миролюбивите, древни и мъдри траки.

Противоречието между тези два момента се снема (по Хегел) в монументалния паметник на входа на града (1979) с автор близкия на семейство Живкови Величко Минеков. Първоначалният вариант на работата е по-малък, напомнящ по размери един ранен Спартак на Минеков от 50-те, така че се налага управата да го прави наново, в по-монументални мащаби. Сега пък друг сакатлък - зад него израстват блокове, които правят някак абсурдни и героиката на въстаника, и античната му древност. А и - съвсем в духа на комунистическата ширпотреба - авторът повтаря монумента почти буквално в родния си Пазарджик, което е друга идентичностна рана в душата на санданчани.

Символното значение на медите (маркирани категорично със Спартак) не бива да се подценява: те са рубеж не само срещу гръцкото наследство, но и срещу древните македонци, които така във времето на комунизма се оказват удобно избутани зад настоящата политическа граница на страната. Траките - тук, македонците - там, всеки да си знае предците!

 ***

Противно на разпространените представи, преименуването като форма на овладяване започва много преди комунизма. През 1913 г. Мустафа Паша става Свиленград, Ески Джумая и Станимака са преименувани съответно на Търговище и Асеновград през 1934 г.

Причина, разбира се, е желанието да се изтрие турското и гръцко наследство - нещо което впрочем се прави повече от век из цяла Европа и по което старият континент се различава от САЩ например (където Лос Анджелис или Ню Орлийнз са само фонетични варианти на възприетият като реалност с името и историята си град).

Комунистите просто довеждат преименуването до абсурд с Варна, която за кратко става Сталин (1949-1956), Сопот - Вазовград (1950-1965), Добрич - Толбухин (1949-1990) или Фердинанд - Михайловград (1945), който след промените си избира екзотичното римско име Монтана  (1993). Да добавим, че Търново става „Велико" през 1965 г., а Преслав е обявен за „Велик" в суматохата на 1993-та.

Както се вижда нито преименуването, нито връщаното на старите имена, нито измислянето на нови следва еднозначна, централизирана логика. Това, което изглежда очевидно, е че идеологическите преименувания не траят, докато националистическите надживяват прехода. (Но защо пък Димитровград си остава? В едно интервю с тамошни граждани ни казаха, че тогавашния кмет, разбира се социалист, обявил, че градът всъщност се преименува - вече ще е наречен не на комунистическия вожд, а на св. Димитър, покровител на града...).

От националистическите преименувания на комунистите оцеляват и три от най-важните: Горна Джумая, обявена за Благоевград (1950), Неврокоп - за Гоце Делчев (1951) и Свети Врач - за Сандански (1949).

За Благоевград след 89-та, разбира се, спорове няма - турското е символ на абсолютното зло. Самото име, (което значи „горен пазар"), е променяно не веднъж и не носи особен престиж. Съвсем не е такъв случаят с Неврокоп, където смяната на името символизира края на ролята му като голям политико-икономико-религиозен център и превръщането му в глухо гарнизонно градче.

Ил.3. Гробът на Яне Сандански край Роженския манастир.  

Още по-двусмислено е отношението към новото име в Сандански, преименуван едновременно по националистически (бунтовникът-македонист), и идеологически (борбата с религията) причини. Дали при това положение да се върне старото име като в случая Толбухин или да се запази новото като при Горна Джумая? Гражданите са разделени. Сред онези, които искат връщане, има либерално настроени хора, които говорят за това, че Яне Сандански е терорист, убиец и бандит; има националисти, които имат аргументи за това, че той всъщност е бил турски агент; накрая има традиционалисти, които просто мислят, че имената на градовете са част от историята и трябва да се пазят.

Балнео- и спа-туристическата индустрия, подкарана още през 60-те с подкрепата на австрийски капитали, вижда в „Свети Врач" ³ естественото име за един град, който се старае да си създаде облик на лечебно място. И наистина: не е ли малко странна комбинацията между идеята за балнеосанаториум, спокойствие, почивка, тишина и персоната на Яне Сандански, когото свързваме с бомби, отвличания, скандали?

Пикът на брожението за връщане на името е около 1992 г., когато инициативен комитет прави подписка и Общинският съвет излиза с решение за връщане на името - разбира се десните са по-скоро за връщане, наследниците на БКП - по-скоро за запазване на статуквото.

Тогавашният президент Желю Желев изненадващо се противопоставя и не издава указ за възстановяване на старото име. Официалното обяснение е, че „Сандански" вече е популярно по света. Всъщност из съветническите кулоари се говори за нещо съвсем друго - „Свети Врач" и „Неврокоп" щели да бъдат „подарък за македонистите, които ще кажат - ето те не ги искат, срамуват се дори и техни градове да носят имената им". Ето така балнеолечение и тероризъм съжителстват до ден днешен.

„Добре, че чужденците не знаят много-много историята ни" - каза ми един дребен хотелиер.

    ***

Една от най-мощните емблеми на Сандански днес е фестивалът „Пиринфолк" , основан през 1993 г. заедно с общината и радиото в Благоевград и впоследствие изцяло иззет от Сандански след дългогодишна неравна битка с областния град. Че един такъв фестивал е златна мина за туризма няма съмнение за никого; според в. „Струма" последното му издание от септември 2010 г. е донесло на местния туристически бизнес над 1,5 милиона лева. Освен перипетиите по институционното автономизиране на фестивала, тежък момент е и скъсването, през 2010 г., с щедри спонсори като „Пайнър" и „Ара", разполагащи със звезди и слава, както и преориентирането на фестивала към региона на Балканите.

Другото противоречие е на нивото на самия облик. Според един от създателите на фестивала, композиторът Валентин Пензов, става дума за „авторска музика с фолклорно, по възможност македонско звучене."  ⁴

В тази ловка, изключително пластична формула се съдържат много от парадоксите на съвременната ни популярна култура. Може ли на такъв фестивал да се пее така наречения „автентичен фолклор"? Ами може, защото тези песни обикновено се пречупват през някакъв автор, изпълнител, продуцент. Самите македонски песни, които са в центъра на фестивала, са именно това: погражданена музика с фолклорно звучене, донесена от бежанците в големите градове след войните. Може ли да се пее попфолк? Ами че защо не, имаме автор (съответно авторски права), имаме някоя и друга фолклорна трела. Може ли рап? Разбира се, нека текстът да споменава поне един македонски войвода. Може ли естрада? То се знае, стига да го има патриотично-сантименталния момент. И той нататък.

Ето как става възможно най-вулгарната чалга, свързана понякога с порнографски звучения да съжителства с най-лиричните трепети на народната душа. Колкото повече естетски критики, колкото повече пари се изливат, колкото по-тежки секс-скандали, толкова по-известен става фестивалът - както впрочем знаем, че винаги се случва във вселената на популярната култура.

Едно скрито следствие от целият този силно презиран от интелигенцията фестивал е невидимото изместване на македонското от националните конфронтации към сферата на регионализма. Винаги съм се чудел, защо е толкова трудно да възникне в България регионална идентичност - онази, която е на мода в Европа в последните десетилетия и която туристите усилено търсят и купуват. Всъщност националният канон до скоро я гонеше с огън и жупел: да кажеш публично, че си македонец, беше предателство, освен ако не добавиш веднага, че македонците са най-чистите българи. Националните комплекси у нас очевидно не допускат вътрешни членения: не може да бъдеш българин по националност с регионална/етническа идентичност македонец, шоп, каракачанин, помак и тъй нататък. Трябва да се живее в неразчленимо единство и който кривне в страни лошо му се пише. Пиринфолк явно намира обиколнен път зад този мъчителен проблем, като минава през ниското, телесното, консумативното. Тук се кефят на тази музика, на ракията и мезетата, които вървят с нея - а идеологическите драми за това чия е Македония са оставили да се решават другаде.

   ***

  Ил.5. „Сандански - град на греха", 24/06/2007, БТВ репортерите .

Последната имиджова драма всъщност е първото нещо, което средният българин асоциира със Сандански: секстуризма.

Това малко, патриархално градче през 90-те стана символ на бардака, в който преходът превърна Източна Европа. Допреди година-две всеки антрополог (?) от мъжки пол можеше да се убеди в това сам, като се разходеше по главната улица: неизменно го заговаряха на гръцки многобройни девойки с  един много специфичен вид, черни коси направени на гофретки, остри обувки тип Малкия Мук, различни блестящи неща по дрехите и в погледа.

Представете си това на фона на много други гръцки атракции. Например ресторанти, където гръцките бизнесмени - до скоро наемни работници в Германия - сядат с евро-потрфейлите си и изискват да ги обслужват точно така, както те самите са слугували преди на западните туристи ⁵ (Т.е. странен туризъм-отмъщение, където не търсиш другото, а искаш да си върнеш същото, което вече си давал!). Някои идват тук уж по работа, гуляят през уикенда и заминават. Други си наемат евтина стая с млада „хазяйка" и прескачат системно все по същата по работа.

Скандалът избухна през 2007 г., когато един грък умря в някаква секс-ситуация, а гръцката телевизия изпрати екип да направи ужасяващ репортаж за бардака наречен Сандански, където ученички обслужват по 12 клиенти на ден. БТВ повтори темата, като засне със скрита камера маршрутите, такситата, сводниците, цените.

Как възприемат този образ на града самите санданчани?

Официалната реакция на ниво община е, че градът е набеден , че гърците са направили филма, защото има конкурентни интереси в туристическия бизнес. Сред обикновените хора реакцията е по-нюансирана - има такова нещо, ама те повечето не са от тук, идват от страната, ако не са изобщо циганки. Пък и то гърците нали са в криза, тази работа свърши, останаха само руснаците, а те са друго ниво, ако имат нужда от момичета, поръчват ги в затворени луксозни комплекси, така, че никой не разбира.

Ето ви го пак това противоречие: град-балнеосанаториум, където ходят болни хора, семейства с деца, баби, които пият минерална вода и понякога дори посрещат чудодейни икони - от друга „град на греха", на силиконови певици, на терористи-бомбаджии?

Можеш ли да бъдеш едновременно Баден-Баден и Лас Вегас?

Сн. И. Дичев.

1. Изследванията са финансирани от Фонд „Научни изследвания" към Министерство на образованието и науката. Програма Рила, договор: Д002-19/03/12.2008, Рила-4/705, проект на тема "Променящи се градове и градско въображение в съвременна България. Българските градове между комунистическо наследство и европейско отваряне.

2. Откривам това в блога на Pluton , 27/03/2010, който се възмущава, че същата мултипликация е постигнала паметника на Ивайло в родния му град.

3. Така в традицията наричат двамата лечители-чудотворци св. Козма и Дамян.

4. Интервю 22/09/2010.

5. Наблюдение на Димитра Кофти.