Sometimes I feel like I don't have a partner
Sometimes I feel like my only friend
Is the city I live in, the city of angels
Lonely as I am, together we cry
(Red Hot Chilly Peppers, "Under the Bridge")
Пътуваме обратно към София от последния ни терен в Сандански. Изключвам музиката в колата - спътниците ми са одремали след шест дни включени наблюдения до среднощ и безразборно интервюиране на младежи в малкия град. Мисля си за това, че не мога да затворя страницата. Не мога просто да изключа диктофона, да изпразня съзнанието си и да продължа нататък. В главата ми още е гласът на респондента, когото сънувам в нощта след интервюто, репликата „нали ще ми станеш приятелка във Фейсбук", бученето в ушите след репетицията на метaл бандата и всеобщата носталгия по "едно време". Карам към София и не мога да се отърва от усещането, че тези младежи са щастливи там. Противно на оплакванията, че малките градове западат, че няма работа, че всички заминават за Испания, че младите нямат перспектива, а гръцките туристи, носещи икономическо оживление на града, са арогантни и бедни - противно на всичко това тези младежи се чувстват щастливи в малкия град.
Там те имат своите места: бар Лава, градинката около преместения паметник или лятната читалня. Изоставеният цех, преоборудван със собствени средства в репетиционна и претъпкан с техника - не видях катинар, нямаше и стъкло на прозореца. А до там се стига само за пет минути пеша от центъра. Не мога да си представя съществуването на такова място в София.
Точно този малък град е техният приятел. А не големият Град на Ангелите, както е за Red Hot. Около седмица след нас и нашите респонденти поеха по същия път към големия град, за да започнат учебната година в своите си университети.
Този брой на Семинара е посветен на малкия град1 . С неговите регионални политики, туристически стратегии, конструиране на идентичност. С неговите носталгии. В броя ще намерите разкази за два български и два френски града: Сандански, Трявна, Сент Етиен и Берг. Разкази на младежи, разкази на пенсионери, разкази на артисти, музиканти и художници, разкази от главната улица и от изоставени индустриални пространства, както и един кинематографичен разказ за френската провинция. Героите в този брой са „черните муцуни" от едно славно въглищарско минало, затворените социалистически предприятия, новите завоеватели - туристите, носталгичните пенсионери и 'гадните метaли'.
Избрахме граничния град Сандански като място на туризъм, работна миграция и преизмисляне на регионални идентичности. Той е място на среща на две съседни култури под формата на икономическо сътрудничество/съперничество, на културен трансфер, на конкуриращи се стратегии за развитие на туризма. Градът освен това е наследник на светлата страна на социализма под формата на многобройни почивни станции, санаториуми и бази за отдих на несъществуващи вече институционални структури, включително и резиденция. Днес това наследство е усвоено от различни туристически агенти, но Сандански си запазва образа на град на балнео-туризма. И като всеки малък град в България той е от „свиващите се" градове, които губят жителите си след затварянето на големите социалистически предприятия. Накратко, в Сандански очаквахме да намерим туризъм на мястото на индустрия, гръцки пенсионери на мястото на бивши партийни величия, и уморени от носталгията по социализма и от липсата на перспектива хора на средна възраст. Намерихме местни журналисти, организатори на фестивали, историци, галеристи, културно-масовици и неочаквано много активни млади хора.
Обединяваща тема на броя са пост-индустриалните трансформации в малките градове. В Сандански и Трявна краят на големите промишлени предприятия в представите на респондентите се свързва с края на социализма. След него остават порутените сгради на фабриките, мръсни цехове и ръждясали машини. Материалните следи от режима остават да присъстват във всекидневието на пост-социалистическия град под формата на сгради, улици, пространства, които обитателите свързват с напластявания от смисли и спомени понякога в съзвучие, а понякога в противоречие с официалния разказ за социалистическия град (Crowley and Reid 2002: 8-9).
В Сент Етиен и Берг времето на мините и тежката индустрия е безвъзвратно отминало, „черната страна" (така се е наричал регионът Норд-Па-де-Кале във времето на възхода на въгледобива) остава като символ на една друга икономическа епоха. Но тя също оставя след себе си порутени фабрики, огромни неусвоени халета, купища скрап, които пораждат много сходна серия от образи и спомени за индустриалния град. И в двата случая, ако следваме логиката на регионалните политики за развитие, бъдещето на малките деиндустриализирани градове принадлежи на туризма. Текстовете в броя дават различни илюстрации в подкрепа на тази теза, а някои изказват съмнения относно замяната на индустрията с туризъм (в текстовете за Трявна и Сент Етиен).
Първият текст в броя - „Сандански: десетилетна борба с образа" - прави безжалостна диагностика на имиджа на града. Прекръстен от социалистическата власт на името на бунтовник, когото мнозина смятат за „терорист, убиец и бандит", а други за турски агент, днес градът буди асоциации не само с „персоната на Яне Сандански, когото свързваме с бомби, отвличания, скандали", но също и с Пиринфолк и звездите на „Пайнър". В същия ред на мисли масовото съзнание приема, че Сандански е място на развихрил се секс-туризъм в услуга на по-заможните гръцки съседи. Туризмът тук е евтин, обслужването - сервилно. Не закъснява и медийното клеймо: „Сандански - град на греха" (по заглавие на репортаж на бTV).
Все пак има ли градът положителен образ? Да, по линия на митичния Спартак, но също и в желанието си да се развива като спа курорт.
Затова и първата тема, към която се насочихме, беше балнео и медицинският туризъм. Текстът „Медицина, тяло, туризъм" въвежда проблематиката около туризма на „трите s" - sun, sand, and scalpels (но могат да се добавят още spa, safari, ...). Наред с обсъждането на процесите на откъсване на медицинските услуги от териториална обвързаност (близостта с личния лекар, регулациите на националната държава, икономическия стандарт на живеещите в западните демокрации), авторката Росица Генчева обръща внимание, че комодифицирането на тялото прави възможна една етика на частите, „в която разчлененото тяло и неговите собственици отговарят рационално на изискванията на пазара, допринасяйки за появата на нова форма на късен, модерен, нео-канибализъм". В така описаното проблемно поле спа туризмът, предлаган и в Сандански, е едно от проявленията на комодифицираната грижа за тялото, където то се изплъзва от дисциплината на медицинската наука и попада в сферата на удоволствието. Развитието на спа туризма, но и на медицинския туризъм в България поставя социалната наука пред едно неизследвано поле, което е очертано в предложения текст и остава отворено.
Друга стратегия за развитието на деиндустриализираните градове присъства в текста на Сандра Тригано „(Пре)създаване на градското въображаемо на един постиндустриален град от неговите творци-обитатели". В Сент Етиен старата мина е превърната в музей, изоставените цехове - в скуатове, а „черната страна" и „черните муцуни" като символ на работническото минало - в обект на артистично пресъздаване и присвояване. Така творците-обитатели на града създават едно ново „градско въображаемо" в поредица от образи на града, работещи с пост-индустриалното наследство. Разбира се, и Сент Етиен е град с мъртъв индустриален пейзаж, с намаляващо население, с лоша слава, за която говори Пощенската картичка от Сент Етиен на Камир Мериджа. Тук не се опитвам да противопоставя културната политика на френските региони, която е позволила въпросните промени в градското въображаемо, на общото впечатление за безстопанственост и разруха, с което сме свикнали да свързваме деиндустриализацията в България. Подобно сравнение би било твърде лесно и еднопланово.
Противопоставянето индустрия - туризъм е най-силно в третия текст, посветен на различните „версии" на Трявна: възрожденска, промишлена, пенсионерска. Тук разказът за „климатичния курорт" Трявна, пресъздаден в рекламния филм за града направен от общината, се противопоставя на разказите на пенсионерите за града, които още помнят времената на военния завод, предприятието за мебели, леката индустрия. Тогава градът е бил като един втори „Манчестър на Балканите" (след Габрово), а за новозаселилите се работници е бил построен цял нов квартал. Днес Трявна отново се е „свила" до 6 000 жители и разчита на туризма, който според разказвачите „е ‚несериозна‘, ‚несигурна‘, ‚лоша‘ работа". „Трявна е умрял град" в представите на жителите си и китен възрожденски резерват в образите от фотообективите; възрожденски резерват, който поглъща всеки опит за различен изход от противопоставянето индустриално минало - туристическо настояще.
Опитите за пресъздаване на регионална идентичност могат да бъдат разглеждани през художествена продукция (музика, танц, фестивали), през литературни разкази за региони и техните диалекти, през особеностите на родствената терминология, през налагането на етикети на видове ястия и напитки (Roth and Vucinic-Neskovic 2009). В разказа за Щи-столицата на Северна Франция регионалната идентичност се пресъздава с кинематографични средства, като част от културната политика на местните общини - филмът Добре дошли при Щи, който има огромен успех във Франция, е поръчан и спонсориран от държавното местно управление. Авторката проследява появата на „щи" като събирателен образ на живеещите в областта Норд-па-де-Кале, постепенното му натоварване с негативни конотации („черната страна" описана в романа Жерминал на Емил Зола, „черните муцуни" от пощенските картички с тяхната „мълчалива упоритост, кураж пред страданието, честност и култ към труда и семейството"), допълнително засилвани от противопоставянето с топлия и жизнерадостен френски юг. Разглежданата кинематографична творба е опит за преобръщане на този образ и води до успешното развитие на Щи-туризъм в региона.
В последния текст се връщаме там, откъдето тръгнахме - в Сандански. В „свиващия" се град се опитахме да намерим местата на младежките култури. Тук погледът е към една разнородна компания, в която заедно са представители на различни субкултури. Това, което ги обединява, е различието. Ако в текстовете в трети брой на Семинара (Младежки субкултури) проиграваме в българска среда субкултурните теории на Бирмингамския Център за съвременни културологични изследвания и постмодерните теории за субкултурите, тук авторката работи с друга „теоретична класика" - етикетиращата теория, разработена в социологията на девиантното поведение на Хауърд Бекер, и рисува една иронично-идилична картина на младежите outside "главната". Впрочем пространственото „излизане" на различните от „тоталната социална институция" на главната улица, разгледано и в един друг балкански град, отново е по двата противоположни края на символната ос на главната улица (Vucinic-Neskovic and Miloradovic 2007). В Сандански границите са пространствени, но и времеви - контракултурните младежи живеят в приказното „имало едно време". Разказът допринася към изследването на субкултурите и с много живата представа за това кое е „мейнстрийм" - за доминантната култура на „безличното".
Цитирана литература:
Crowley, David and Susan Reid (eds), 2002, Socialist Spaces: Sites of Everyday Life in the Eastern Bloc. Oxford and New York: Berg.
Roth, Klaus and Ulf Brunnbauer (eds.), 2007, Urban Life and Culture in Southeastern Europe: Anthropological and Historical Perspectives (Ethnologia Bakanica 10). Berlin: LIT Verlag.
Roth, Klaus and Vesna Vucinic-Neskovic (eds.), 2009, Region, Regional Identity and Regionalism in Southeastern Europe (part 2, Ethnologia Bakanica 12). Berlin: LIT Verlag.
Vucinic-Neskovic, Vesna and Jelena Miloradovic, 2007, "Corso as a total social phenomenon: The case of Smederevska Palanka, Serbia", In: Roth and Brunnbauer 2007, p.229-250.
1. Материалите в броя използват резултатите от изследователския проект: "Градът на границата: културни трансфери, работна миграция, конструиране на идентичност" с ръководител проф. д.с.н. Майя Грекова, спонсориран от фонда за факултетски изследователски проекти на Философски факултет, СУ "Св. Климент Охридски".
