През призмата на коалиция „За да остане природа в България", статията повдига въпроси относно формирането на „ново социално движение" и „публична сфера" в постсоциалистическите общества. В никакъв случай не се стремя към изчерпателност или заключения, а по-скоро отправям покана за размисъл и разговор. Следвам критични разработки по Хабермас, за да подчертая пропуски, характерни както за Хабермасовите теории за публичната сфера и новите социални движения (Habermas 1987, 1989), така и за природозащитническата коалиция. Става въпрос за понятието за изместване на социалния конфликт от класи към идентичности при т.нар. „нови социални движения". Нанси Фрейзър разглежда това изместване в рамката на глобалната „постсоциалистическа" ситуация след края на Студената война (Fraser 1997).

Протестите на 14 януари 2009 (сн. Мария Радева)

На 14 януари 2009 хиляди българи се събраха на пл. „Народно събрание" с искания за придържане към законите за защита на природата от страна на правителството. Демонстрацията постави връхна точка в обществени борби срещу приватизацията и „лошото" управление на финансови субсидии. В предходните седмици, студентските съвети организираха действия срещу превръщането на университетска собственост в увеселителни заведения, а млекопроизводителите протестираха срещу спирането на земеделски субсидии от Европейския съюз. За коалиция „За да остане природа в България" - мрежа от десетки неправителствени организации, протестът увенча двугодишни кампании срещу гигантски проекти за развитие на туризъм в защитени територии. На протеста присъстваха и представители на крайно десни групи, чийто афинитет към природозащитната тематика е съществен за анализа, който следва.

{gallery}seminar/broj2/Radeva_Broj_2/Gallery{/gallery}

Настоящият фокус върху природозащитническата коалиция се основава на предпоставката, че „природата"¹ като обект на защита артикулира основополагащи проблеми - собственост, законност, държавност. Участието на Коалицията в наболели конфликти около управлението на обществени ресурси в държавата илюстрира някои граници на либералните проекти в условията на постсоциализъм.

Въпреки че наскорошното „възраждане" на природозащитническа активност в България се ползва от опита и репертоара на еко-движението от 80-те, което целеше свалянето на БКП от власт, новата мобилизация е от доста различен характер. Първо, за разлика от атаката върху държавния контрол в икономиката през 80-те, новото движение изисква от постсоциалистическата държава да се намеси в „хаотичните" капиталовложения в строителния сектор. За целта, „За да остане природа в България" се опира на директивите на ЕС с настояването за придържане към НАТУРА 2000. Например, в резултат на двугодишната кампания „Граждани за Рила" Европейската комисия стартира процедура срещу българското правителство за нарушения на европейските закони за защита на природата в случая с построяването на ски инфраструктура в защитени зони в Рила при липсата на оценка за влияние върху околната среда. В друг случай, масови протести вдъхновени от НАТУРА 2000 успешно възпрепятстваха построяването на сгради и съоръжения за летен туризъм на територията на парк „Странджа" в близост до с. Варвара. Второ, за разлика от дисидентското движение срещу индустриалното замърсяване на градската среда, Коалицията се основава в неправителствения сектор през 90-те и днес черпи от многобройни транснационални връзки и широк спектър от съвременни екологични теми като управлението на отпадъците, промените в климата и защитата на биоразнообразието. Трето, не малка част от младите природозащитници произлизат от високообразованите градски среди, които участват в европейски програми за образователен обмен и активно ползват електронните медии. Глобалните потоци от информация, процесът на изграждане на „гражданско общество" след 1989, приемането на България в ЕС и програмите за европейска социализация допринасят за формирането на условията, в които се развива съвременното природозащитническо движение в страната.

И така, въпреки широко разпространеното схващане сред младите природозащитници, че със своите протестни прояви (демонстрации, блокади, флаш-моб и др.) те превземат градското пространство „отдолу" в духа на grassroots глобализацията, допускам, че самите условия на възникване на това ново зелено движение, възможностите и посоката на неговото развитие, до известна степен зависят от властови фактори на национално, регионално и международно ниво. Стремежът към природна и културна принадлежност в „новата Европа", специфичен за коалиция „За да остане природа в България", е силно повлиян от постсоциалистическата неолиберална догма², която вижда в пазарните отношения магическата способност да поставят всяко нещо на мястото му³. Дори в своите протести срещу приватизацията и урбанизацията в територии придобили защитен статус при управлението на БКП, младите природозащитници по-скоро отдават „корупцията" на управлението на бившите комунистически елити, отколкото на неолибералните стратегии прилагани в страната през последните повече от две десетилетия. Изглежда, поне на пръв поглед, природозащитниците пренебрегват факта, че хаотичните процеси на презастрояване сами по себе си са продукт на пазарни сили, както и че през последните две десетилетия станахме свидетели на формирането на неолиберална държавност в България⁴.

По време на януарските протести понятия като „гражданско общество", „народът", и „младите" отново бяха издигнати и произнесени в лозунги срещу привидението и щитовете на властта. Този миг по хабермасовски обаче, засенчи една по-сложна действителност. Ще се опитам да разгърна съвсем накратко тези три понятия в смисъла на няколко критики отправяни към модела за либералната/буржоазната публична сфера като институционализирано пространство на дискурсивно взаимодействие (отделно от държавата и икономиката), в което гражданите обсъждат общото благо и формират обществено мнение.

Първо, представителите на ревизионистичната историография поставят под въпрос отворенността на буржоазната публична сфера на основанието, че моделът за рационален обществен дебат пропуска да отбележи наличието на устойчиви властови социални неравенства измежду участниците в дебата, както и „класовоопределящото" естество на процеса на изграждане на гражданска общественост. Джоф Ели например твърди, че формирането на гражданска култура (във вид на доброволчески клубове и асоциации) , която стои в основата на либералната публична сфера в Англия, Германия и Франция, предоставя теренът за „тренировка" на мъжете от буржоазията, които впоследствие възприемат себе си като субекти подходящи да управляват (Eley 1992). Чрез своите практики и етос на различност, възникващият елит отделя себе си едновременно от старите аристократически елити и от плебейската общественост, която новият елит се стреми да овладее. Настоящият български пример е донякъде сходен, ако се вземат предвид трудовата заетост на природозащитниците, тяхната концепция за „природа" и протестния им репертоар.

Представлявано от литератори, юристи, научни дейци и други интелектуалци, природозащитническото движение принадлежи към градската прослойка на неправителствения и професионален сектор, който се обособи в процеса на изграждане на гражданско общество чрез международни инвестиции, стартиран в страните от Източна Европа през 90-те. Главната стратегия на движението, насочена към опазването на пространства за отдих и защитени зони, индикира типично градска/буржоазна концепция за природа, откъсната от производствените процеси (Smith 1984). Лозунгите призоваващи към ненасилие и сценографираното четене на Конституцията на 15 януари 2009, както и често повтаряните призиви за „европейски", „цивилизован" протест, поставят либералната общественост в контраст с бруталността на агитките и полицията от предния ден.

Следва да обърнем внимание на пропуска на Хабермас да теоретизира нелибералните публични сфери като структурираща част от буржоазната общественост, или с други думи, как буржоазната публична сфера се формира чрез изрязването на алтернативни стилове на политическо поведение и алтернативни норми за публично говорене. Докато либерално настроените природозащитници и студенти се опитваха да поставят на публичната сцена действия на „толерантен", „цивилизован", „европейски" протест (подобно на дисидентите от 80-те), митингите бяха буквално превзети от насилствени формации като крайно десния Български национален съюз, оглавяван от Боян Расате. Природозащитниците заклеймиха това присъствие като екстремистко, прекратиха по-ранните митинги и отпечатаха листовки, в които декларираха остро разграничение от неофашизма. Въпреки тези усилия, войнствените авторитарни движения са факт от постсоциалистическата действителност (не само в Източна Европа), а опитите за разграничение от тях само подчертават силата на тези нелиберални течения да структурират постсоциалистическата либерална общественост. Когато на третия ден от протестите граждани поред изказваха мненията си в общия микрофон, думите „общество", „народът" и „гражданите" се понесоха като празни знаци запълвани със смисъл във всеки пореден акт на говорене. Конфликтната тоталност на случването достигна връхната си точка и преля в „хоро на съгласието".

Критици на Хабермас, повлияни от Грамши, отстояват позицията, че съгласието постигнато в обществени дебати маркира същността на буржоазната публична сфера (Eley 1992). Именно „младите" скрепиха съгласието в януарските сбирки пред парламента. Участниците може би бяха дошли като студенти, природозащитници, майки, фермери, пенсионери, футболни запалянковци и лекари, но тези различия сякаш изгубиха всякакъв смисъл, когато насилието на държавната власт, концентрирано в полицейската палка, се стовари върху тълпата и жени се развикаха: „Пребиват децата!" Именно тогава бъдещето на „младото поколение" изкристализира като всеобща цел в протеста - над субсидиите, над горите, над пенсиите, над всичко, застанаха „младите" на „майка България". Кои са тези „млади" (кои са нашите и кои са другите млади) остана неясно и може би, отворено за интерпретации. Ясно обаче е едно - културни и материални тревоги едновременно захранваха сблъсъците и танците на многобройните социални формации, които се събраха през онзи януари.

Загрижеността на либералните прослойки за проблемите на стила на живот от една страна, и заинтересоваността на крайното дясно в геополитически, макроикономически и екологични тематики от друга, трябва да ни накара да се замислим за границите на демократичните проекти в съвременна Европа. Прав ли е наистина Хабермас, че класовият конфликт е изместен от конфликтите на идентичност при новите социални движения?⁵ Как действа неолибералната хегемония зад кулисите на постсоциалистическите чествания на глобализацията?

Новото природозащитно движение, олицетворявано от коалиция „За да остане природа в България", е типично „ново социално движение" по Хабермас. Светогледът му обаче е дълбоко повлиян от идеологията на неолиберализма. Как изглежда „лявата" зелена алтернатива в условията на постсоциализъм и на какви основи възникват анти-капиталистическите движения в бившата сфера на съветско влияние?

Библиография

Edwards, G. 2004. Habermas and social movements: what's ‘new'? In: After Habermas: New Perspectives on the Public Sphere, Nick Crossley and John Michael Roberts, eds. Oxford: Blackwell.

ley, G. 1992. Nations, Publics, and Political Cultures: Placing Habermas in the Nineteenth Century. In: Habermas and the Public Sphere, ed. Craig Calhoun. Cambridge: MIT Press, 1992.

Fraser, N. 1997. Justice Interruptus: Critical Reflections on the ‘Postsocialist' Condition. New York: Routledge.

Habermas, J. 1987. The Theory of Communicative Action 2, Lifeworld and System: A Critique of Functionalist Reason. Boston: Beacon.

Habermas, J. 1989. The Structural Transformation of the Public Sphere: An Inquiry into a Category of Bourgeois Society. Cambridge: MIT Press.

Harvey, D. 2007. A Brief History of Neoliberalism. Oxford: Oxford University Press.

Smith, N. 1984. Uneven Development: Nature, Capital, and the Production of Space. New York: Blackwell. 

1. Понятието „природа" тук е повлияно от разработките на Нийл Смит върху производството на природа (Smith 1984). Повдигам темата за застрояването в защитени територии като специфичен градски проблем именно основавайки се на теорията за мащаб в социалната география. Противоречивите тенденции към уеднаквяване и диференциране при експанзията на капитала, за които пише Смит, ме карат да мисля и за източното разрастване на ЕС като производител на социални неравенства, пренебрегвани в природозащитните кампании.

2. Използвам понятието „неолиберален" в смисъла, изложен от Харви (Harvey 2007), да означава доктрина на политическа и икономическа практика, която дава ключова роля на правата на частна собственост, свободните пазари и свободната търговия, като задава на неолибералната държава функцията да институционализира необходимите условия за натрупване на капитал. Според Харви, Вашингтонският консенсус артикулира тази неолиберална догма, но Харви предлага по-изчерпателен разказ за историческия обрат.

3. Ролята на държавния контрол върху икономиката в ЕС е несъмнено сложна и противоречива, пък и би било наивно да се приравняват под общ знаменател държавните политики на отделните членки на Съюза. И все пак, политиката на заплащане за екосъобразно земеделие, заложена в НАТУРА 2000, подобно на търговията с въглероден диоксид, е показателна за базовата позиция на пазарни принципи в екологичната рамка на ЕС - тема, която излиза извън обхвата на тази кратка статия.

4. Тук отново се позовавам на Харви, съзнавайки редукционизма на неговата теория, чието приложение в случая може да бъде разкритикувано (Harvey 2007).

5. Джема Едуърдс обобщава редица ревизии на тази позиция в изследвания на съвременни работнически движения, в съвременни исторически разработки върху работнически движения от началото на 20-ти век и в изследвания на т.нар. „дори по-нови" социални движения (Edwards 2004).