Промени в градската тъкан на София след края на социализма
В тази статия1 разглеждам физическите промени в градската тъкан на българската столица от последните години. Прилагам два корпуса академична литература, които се отнасят до постсоциалистическия и до постмодерния градски преход. Представям емпирични наблюдения върху промените във функциите, мащабите и стиловете на застрояване в града. Също така правя предположението, че постсоциалистическите градове представляват класически пример за градска постмодернизация, така както социалистическите градове епитомизират наследството на модерния урбанизъм.
В своите Летни размишления (1993), Вацлав Хавел обрисува картината на предстоящата трансформация на градската тъкан на Прага в следните оптимистични краски:
Животът в градовете и селата ще се избави от главните остатъци от ерата на тоталитарната сивота - уеднаквяването, униформеността, грозотата... На всяка улица ще има поне две фурни, две сладкарници, две ресторантчета, много други магазинчета и всички, естествено, ще са частни... Няма повече да се строят нито панелни, нито каквито и да било други жилищни комплекси. Вместо тях ще възникват разнообразни, качествени и по-добре отговарящи на модерните човешки и семейни потребности жилищни групи, нови райони със семейни домове, вилички, както и нови жилища под наем... Днешните жилищни комплекси ще бъдат по различни начини обновявани, преустройвани или пък оставени на доизживяване, за да може на тяхно място, там, където с течение на времето толкова хора са намерили убежище, постепенно да израстне нещо по-друго, нещо съответстващо на 21-ви век.2
Без да е урбанист или социолог, Хавел е доловил съвсем точно същността на социалистическия урбанизъм: масивността, еднаквостта и недостига на градски услуги. Приемам неговото твърдение като силно доближаващо се до фундаменталните черти на социалистическия град, обобщени от социолога Иван Селени (Szelenyi 1996: 300-303) и коментирани от много други теоретици (напр. Scarpaci 2000; Sheppard 2000; Banerjee 2004), а именно: (1) липсата на функционално разнообразие (най-вече, недостига на обекти за търговско обслужване); (2) поразителната импозантност и ригидната подредба на пространствата и сградите, както е видно при колосалните, визуално дисциплинирани публични площади и масивните жилищни комплекси; и (3) подтискащата монотонност на архитектурните стилове3 . Хавел е също толкова проницателен когато очертава широките рамки на постсоциалистическото реструктуриране. По същество, той предвижда три взаимно свързани процеса на промяна: комерсиализация на градската тъкан, намаляване на пространствения мащаб и отхвърляне на пространствения формализъм, както и диверсификация на архитектурните стилове - процеси, които са предмет на обсъждане в различна степен в литературата върху постсоциалистическия урбанизъм (напр. Sykora 1998, 2007 и Garb & Dybicz 2006 относно комерсиализацията; Bodnar 2001, Ioan 2007 и Stanilov 2007 относно умалението на пространствения мащаб и скъсването с пространствения формализъм; и Andrusz 1996, Sarmany-Parsons 1998 и Boym 2001 относно промените в архитектурния стил).
ОТ СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯ КЪМ ПОСТСОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯ ГРАД: ОСНОВНИ ТЕНДЕНЦИИ
Социалистическият град
Първият важен аспект на социалистическия град, на който искам да обърна внимание, е недостигът на площи с търговски функции. Този недостиг се явява следствие от приоритета, който социализмът поставя върху индустрията и системното недостатъчно производство на потребителски стоки, което се свежда до по-малко на брой търговски обекти (Szelenyi 1996; Stanilov 2007b). Още повече, тъй като голямата част от градските площи са собственост на държавата, тя може да запази първокласните градски места за обществени и индустриални употреби вместо за търговски обекти като тези, срещани в т.нар. „централни бизнес райони" на Запад (напр. Bertaud & Renaud 1995; Bertaud 2006). Също така, държавата е в състояние да възпре значителни жилищни застроявания в градските центрове. Вторият аспект на социалистическия град - изумителната грандиозност на обществените проекти (което включва и жилищните комплекси) - също се корени в огромната власт на социалистическите държави върху контрола над територията. Пространственият мащаб обаче също има своите дълбоки идеологически корени (Crowley & Reid 2002). Той дава израз на социалистическата отдаденост на егалитарното публично пространство, колективисткия начин на градско живеене и на афинитета на социалистическите елити към проекти от типа „колкото по-голямо, толкова по-красиво" (Andrusz 1996; Banerjee 2004). Не на последно място, ограничаването на естетическото разнообразие е силно свързано с тоталитарния контрол (Класанов 1992). При жилищното строителство това има отношение и към икономиите от мащаба и социалистическото пристрастие към модернисткия функционализъм и стиловото единство като подходящо естетическо изразно средство за прогрес и равенство (Lizon 1996; Scott 1998).
Тези особености на социалистическия урбанизъм са съобразени с ключовите аспекти на социалистическия социо-икономически и политически ред: надмощието на производството над потреблението; превъзходството на публичното и колективното над частното и индивидуалното; и превеса на реда и дисциплината над разнообразието и маргиналността (напр. Banerjee 2004).
Постсоциалистическият град
Внезапният крах на източноевропейския социализъм доведе до постепенното разпадане на пространствените характеристики на социалистическия град през 1990-те. Литературата посочва няколко фактора, които стоят зад този градски преход: икономически, институционални, социални и културни. Първият и най-важен фактор е икономическият - възраждането на пазара на земя и недвижими имоти вследствие на държавните политики на реституция и приватизация (Nedovic-Budic et al. 2006). Пазарният натиск довежда до основни преустройства в ползването на територията, при което употребите с по-висок интензитет (напр. комерсиалните) си пробиват път и изместват употребите с по-нисък интензитет (напр. жилищните) след като големите индустриални предприятия биват затворени (Sykora 1998). Краят на държавния контрол върху градските земи и недвижимите имоти се случва успоредно на рязкото отдръпване на агентите на държавата от жилищното строителство (Stanilov 2007a). Частните фирми, които поемат инициативата при застрояването на постсоциалистическия град, обикновено са малки, разпокъсани, бедни на капитал, въпреки че ситуацията се различава в отделните страни според степента им на развитие (Low & Tsenkova 2003). Това преобръщане на ролите на публичния и частния сектор довежда до значителен обрат в архитектурните форми. Вече не се строят големи церемониални градски проекти като румънския Дворец на народа и Булеварда на победата или източногерманския Александърплац и комплекса по протежение на булевард Карл Маркс в Берлин. Слага се край на масовото, едромащабно жилищно строителство и повечето нови жилищни сгради приемат формата на индивидуални домове или на малки многофамилни жилища.
В социално отношение, приватизацията и краят на държавния контрол върху цените води до рязка класова стратификация, до формирането на обеднели маси и на малка група от новобогаташи (напр. Milanovic 1997). Повдигането на бариерите за пътуване и новата ситуация на културна отвореност води, поне първоначално, до фасцинация с всички западни неща - от поп музиката до архитектурата - и до отхвърляне на социалистическото културно наследство (Sykora 1994; Sarmany-Parsons 1998). Последното довежда до всеобщ упадък на самата идея за „доброжелателно" публично пространство (Kharkhordin 1995; Bailey 2002; Stanilov 2007c) и до отслабване на градоустройствения контрол (Sykora 1994, 1998; Nedovic-Budic 2001; Hirt 2005). Също така, новото поколение строители и архитекти скъсват с модернисткия функционализъм и колективизъм, като заявяват своя радикален естетически индивидуализъм и привнасят еклектични стилове (Andrusz 1996 ; Boym 2001). Никъде това не е толкова явно, колкото в разточителните домове на новобогаташите (Sarmany-Parsons 1998; Humphrey 2002).
ПОСТСОЦИАЛИСТИЧЕСКИ И ПОСТМОДЕРЕН?
Добре известна е тезата, че социализмът - като социо-икономически ред, основаващ се на едромащабно индустриално производство от фордистки тип; йерархизиран, силно бюрократизиран политически режим и технократична, вдъхновена от Просвещенските идеи идеология на неспирния прогрес - представлява връхната точка на западната модерност (Murray 1992; Inglehart 1997). Различията между социализма и западния либерален капитализъм, разбира се, не бива да бъдат пренебрегвани: балансирането между държавата и пазара, както и между колективните и индивидуални действия при тях очевидно се разминават (напр. Wu 2003). Тези фундаментални различия стоят и в основата на различията между социалистическите и капиталистическите градове. Според Бауман обаче, споделяният както от социализма, така и от капитализма акцент върху научно-базирана индустрия и администрация, както и споделяното разбиране за хомогенна култура, ги превръща в „двата крака, на които стъпва модерността" (Bauman 1995: 148). Не само че социализмът и капитализмът могат да бъдат мислени като алтернативни модерности (Ray 1997), но и може да се твърди, че социализмът е извел модерния проект още по-напред - той е „най-всеотдайния и представителен шампион на модерността" (Bauman 1991: 38, също 1992; вж. също Scott 1998). Всъщност, именно при социализма, модернистката мечта за неограничен индустриален прогрес (за сметка на простите всекидневни удоволствия) и всемогъщата, рационална и привидно справедлива публична сфера (за сметка на малките, частни свободи) бива доведена до крайност и реализирана с такава педантичност и всеотдайност в организацията на градското пространство (Banerjee 2004). Ако е валидна дефиницията на Харви за модерния урбанизъм като урбанизъм, воден от „мащабни, всеобхватни, технологически рационални и ефективни градски планове, съчетани с архитектура без абсолютно никакви превземки" (Harvey 1990: 66), то тогава социалистическите градове са най-архетипните му примери.
Придържайки се към интерпретацията на социализма като връхна точка на модерността, мнозина теоретици, както и Хавел (1992, 1994), отстояват твърдението, че краят на социализма маркира края на модерността, а постсоциализмът се вписва в епохалния постмодерен обрат (вж. също Inglehart 1997). Но ако постсоциализмът може да бъде мислен като част от постмодерността, тогава постсоциалистическите и постмодерните форми би следвало да имат „избирателен афинитет" едни към други (Kumar 1995). Разбира се, теориите за постмодерния урбанизъм на Dear (2000) или Ellin (1996) са твърде сложни, за да бъдат представени тук. Постмодерният урбанизъм може да бъде интерпретиран като: интензивна комерсиализация на архитектурните форми в контекста на постиндустриалната икономическа промяна; подмяна на формалния, централизиран градоустройствен ред с малки, фрагментарни, застроявания на парче в резултат от отслабналата роля на държавата в градоустройството и строителството; и ново, драматично разнообразие на естетически стилове (напр. Jencks 1987; Relph 1987; Harvey 1990; Leontidou 1993; Dear & Flusty 2002a, 2002b; Ley 2003).
Както показват тези дефиниции, има известни пресечни точки между постсоциалистическия и постмодерния урбанизъм - и двата предполагат комерсиализация, фрагментация и разнообразие. Тези съвпадения съвсем не са случайни, защото структурните процеси, които стоят в основата им (напр. деиндустриализацията, упадъка на публичната сфера и нарастващия културен плурализъм) са налични и при двата. Постмодерните промени са може би още по-драстични в постсоциалистическите държави, отколкото в капиталистическите, защото, както отбелязват Бауман и Хавел, социализмът довежда индустриализма, колективисткия ред и хомогенността до крайност. Като имам предвид тези теории, сега се обръщам към София като пример на постсоциалистическа/постмодерна промяна.
ТРИ АСПЕКТА НА ПРОМЕНЯЩАТА СЕ ГРАДСКА ТЪКАН НА СОФИЯ
Нека сега разгледаме три типа промени в градските форми, отнасящи се до тяхната функция, мащаб и стилистика.
Функционални промени
След края на социализма, основните фактори, които стоят в основата на функционалните преустройства в София са упадъка на индустрията и подема на търговията и услугите. От 1989 до 2005 заетостта в производството спада рязко - от 45% до 23% . Обратно, заетостта в сферата на услугите се увеличава от 53% до 74%. Въпреки това, изчислени като дял от застроената градска площ, софийските индустриални зони възлизат на 20% в сравнение с 5% в капиталистически градове като Париж например - ясно доказателство за тежкия акцент, който социализмът поставя върху индустриализацията. След като много от социалистическите индустриални гиганти фалират в началото на 90-те, София днес остава с обширни зони със занемарени индустриални площи.
За разлика от увяхващата индустрия, търговията в града процъфтява. Статистиката показва, че през 1981 в София е имало 4 106 магазинчета. Цифрите бавно нарастват през 1980-те. Между 1989 и 2005 обаче, въпреки че населението на града намалява, броят на търговските обекти нараства почти четирикратно: от 4 761 на 16 224. Тези цифри означават 3.9 магазинчета на хиляда през 1989 в сравнение с 13.2 през 2005.
Комерсиализацията е най-видима в два типа градски зони: в историческия градски център (където са концентрирани повечето търговски обекти преди социализма, но които впоследствие са подменени от обществени и жилищни функции след национализацията в края на 40-те) и в социалистическите жилищни комплекси (където социалистическото планиране не успява да осигури достатъчно обекти от сферата на обслужването). В старите градски центрове, постсоциалистическият пазарен натиск за имоти (напр. с търговски функции) отдавани под наем на високи цени, в първокласни локации довежда до значителна депопулация. От 1991 до 2002, софийският район „Средец" загубва 10 000 от своите жители или 24% от общия брой на жителите. Тези цифри открояват факта, че една от ключовите черти на социалистическия град - жилищният градски център - започва да отмира. При социалистическите жилищни комплекси, комерсиализацията също е особено явна - множество малки търговски обекти се разполагат в публичните пространства и завземат долните етажи на сивите жилищни сгради, като добавят един нов пласт непринудена жизненост към до скоро безличната и скучно подредена градска тъкан.
През 90-те години малки частни магазинчета завзеха целия приземен етаж и дори части от втория етаж на доскоро изцяло жилищни сгради в софийския жилищен комплекс „Младост".
Редом с „революцията в търговията" се наблюдава и драматично нарастване на площта на офисните помещения. През 1989 модерни частни офис-площи в града на практика няма. Но към 2007, София вече разполага с 606 000 кв.м. офис-площи от клас А и клас Б (Colliers International Bulgaria 2006, 2007a, 2007b). Тенденцията, която се наблюдава, е промяната в типа на комерсиалните площи - от принадлежащи на местни към чужди фирми. 1990-те са белязани от разрастването на местния бизнес, който се нанася (легално или не) във вече съществуващи сгради (напр. реновирани апартаменти, гаражи, входове на жилищни блокове и пр.) или в павилиончета и самозвани търговски комплекси, разположили се в публичното пространство. По-късно обаче, местните търговци агресивно биват изместени от по-големите чужди фирми (ето защо броят на търговските обекти се стабилизира от около 2000 насам). Към 2006 в София работят 25 чужди хипермаркета и 4 мола, повечето от които са построени върху откритите публични пространства на социалистическите квартали като „Младост" например.
Накратко, София претърпява индустриален спад и интензивна комерсиализация. Без съмнение, както деиндустриализацията, така и комерсиализацията са процеси, типични за постсоциалистическа Източна Европа като цяло (Stanilov 2007b). И двата процеса обаче са неразделна част от глобалните урбанистични промени, често описвани като постмодерни (Harvey 1990). Наблюденията от Балканите обаче подсказват, че постсоциалистическите процеси на преход (напр. учетворяването на броя на търговските обекти за няколко години в контекста на малък прираст на населението) се развиват със забележителна интензивност, която трудно може да се наблюдава в „типичния" капиталистически град (Sykora 1994).
Промени в строителния и пространствения мащаб
Както беше отбелязано, важна черта на социалистическия град, според Селени и други теоретици, е пространствената грандиозност. Способствана от огромните правомощия на социалистическите планировчици да налагат своя контрол върху територията, тази черта е най-силно проявена при два типа проекти: церемониалните обществени пространства и жилищните проекти (които, при социализма, разбира се, се строят под патронажа на държавата). София предлага отлични примери за това. Центърът бива преустройстван на два пъти по време на социализма, всеки път след разрушаването на обширни площи с историческа градска тъкан: първо, през 1950-те с изграждането на Ларгото, което включва няколко церемониални обществени сгради и широк официален булевард, и второ, по време на 1980-те с построяването на огромния Народен дворец на културата и прилежащите му площи.
След края на социализма, нови обществени проекти от такъв пространствен мащаб не се инициират. Икономическата криза от 1990-те, развитието на пазара за недвижими имоти, отслабналият капацитет на публичния сектор в строителството и фрагментарният характер на частната строителна индустрия - всички тези фактори вещаят края на социалистическия тип грандиозност в архитектурата.
Намаляването на пространствения мащаб също така добре проличава в жилищното строителство. Вместо големите блокове за колективно обитаване, строени през социализма, постсоциалистическият пазар предлага еднофамилни домове, къщи на калкан и средно големи многофамилни жилищни сгради. София не поддържа статистика за еднофамилните къщи, но данните показват, че от 1989 до 2001 средният брой на жилищни единици на сграда спада от около 10 на 5, което също така подсказва съществена промяна в мащаба на новите жилищни форми.
Социалистическите жилищни комплекси като „Младост" например, дават полезна илюстрация. В сравнение със сградите от 19-ти и първата половина на 20-ти век, които оформят центъра на София, „Младост" се отличава с големи високоетажни модернистки сгради (с повече от 20 жилищни единици средно). Един поглед към статистическите данни за „Младост" ни показва как този мащаб се е променял във времето. През 1970-те средният брой апартаменти на сграда е 34; през 1980-те той се качва до 48; през 1990-те обаче, пада на 13. Докато повечето апартаменти, построени през социализма, се намират в сгради с височина от повече от 6 етажа, само половината от построените през 1990-те са във високоетажно строителство.
Промяната в мащаба и в стиловете, видяна от покрайнините на града. Високите, сиви сгради на задния план, съставляват социалистическите жилищни комплекси. На преден план се вижда пласт от едно- и двуфамилни домове и нискоетажно жилищно строителство, построени след края на социализма.
Причините за намаляването на пространствения мащаб на застрояване се коренят в икономическата криза и в рязко ограничената роля на всесилния едно време публичен сектор в строителството и градоустройството. Подобни фактори засягат градовете из цяла Източна Европа, макар и в различна степен, според степента на икономическия спад през 1990-те в съответните страни (напр. Stanilov 2007a). Все пак, ако тези промени са ясно свързани с постсоциалистическия преход, те също така напомнят за кризата на публичните пространства и смяната на строителния мащаб, описани от теоретиците на постмодерния урбанизъм (Ellin 1996; Loukaitou-Sideris & Banerjee 1998).
Промени в архитектурните стилове
През 1990-те, новите архитектурни форми са визуалната противоположност на социалистическия формализъм, монотонност и чистота на формата; те се явяват пространственото отхвърляне на социалистическото послание за строг държавен контрол. Произлизащата от това архитектура може най-добре да се опише като ad hoc архитектура или като случайна архитектура (accidental architecture). Ако социалистическите комплекси са старателно планирани с формални публични пространства, съобразно един кохерентен и еднообразен стил, то постсоциалистическите сгради - било то павилиончета или неголеми къщи - се появяват импровизирано, често без никакво планиране и точно там, където едно време са били откритите формално-планирани публични пространства. Новите форми прорязват съществуващия строг стилистичен ред с техните изненадващи форми и ярки цветове. Както един софийски архитект споделя, „Изглежда, преминахме от едната крайност в другата. Едно време, „Младост" може и да е било едно от най-отегчителните места на земята. Но огледайте се днес - една малка разходка ще ви научи да очаквате и най-неочакваното" (Интервю, юни 2005).
Градският пейзаж разкрива един остър разрив между формалния ред и дисциплина на големите сиви сгради от социалистическата епоха и ведрия хаос на новите форми, знаци и надписи. Последните, изглежда, са задвижвани не само от вечната необходимост на капитализма да се саморекламира, но също и от освобождаването на дълго подтисканото желание на собствениците и строителите да правят това, което искат, без ограничения. Както казва един софийски планировчик: „На хората така им е писнало да им казват как да живеят, че някои сега се гордеят с това, че нарушават градоустройствените норми. Мисля, че новото правило в [архитектурата] е да шокираш съседа си" (Интервю, юни 2005).
Кварталите на новобогаташите като Бояна и Лозенец, са особено убедителни въплъщения на „новото правило". Там, удивеният посетител ще има съмнителната привилегия да съзерцава разнообразие от стилове, които прекосяват времето и пространството - от български възрожденски стил до тюдориански, от неоготически до неомодерн. Често срещани архитектурни детайли са позлатените лъвове, мраморните балюстради, египетските скулптури, както и дорийските, йонийски и коринтски колони, разположени стратегически по каменните зидове в отомански стил, които ограждат разточителните домове. Особено популярен е получилият нов живот класицизъм, публично известен като мутренски барок - вероятно отразяващ аспирациите на новите (често спечелени по нелегален начин) пари да заявят своята легитимност като прибегнат до поразяващия блясък на стария, класически стил.
„Мутренски барок" в полите на Витоша
Произволното противопоставяне на сивия формализъм, унаследен от ранните години на социализма, както и неформалността и обърканият еклектизъм на 1990-те създават постсоциалистически бриколаж от употреби, стилове и знаци. Този бриколаж изглежда като почти идеалното отражение на това, което Джонатан Рабан (1974) преди време описва като градски „пазар на стилове" и онова, което Чарлз Дженкс (1993) обяснява като „дисонантната красота" на хетерогенната архитектура.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Емпиричните наблюдения от София, предложени в този текст, идват в подкрепа на твърдението, че архитектурната тъкан на града се променя в съответствие с теориите за постсоциалистическия урбанизъм. Градът претърпява комерсиализация, намаляване на пространствения мащаб и радикална естетическа диверсификация.
Ако, както беше вече отбелязано, трите характерни черти на социалистическия град, изведени от Селени, отразяват първенството на производството над потреблението, на публичното и колективното над частното и индивидуалното, и на реда и дисциплината над разнообразието и маргиналността, то трите постсоциалистически черти описани тук илюстрират зората на постиндустриалното потребителско общество, рязкото свиване на публичната сфера и предизвикателството към дисциплинарната власт, отправено от новоокопитилия се плурализъм във всекидневния живот.
Погледнати от тази гледна точка обаче, трите аспекта на постсоциалистическия урбанизъм не изглеждат специфично постсоциалистически. Те по-скоро споделят основните посоки на постмодерния обрат, обикновено разглеждан в западния постиндустриален контекст. Предположението, което правя тук, е че градските пейзажи на днешна Източна Европа могат да се разглеждат като парадигматични постмодерни примери, каквито са пейзажите на Калифорния и други авангардни центрове на западния урбанизъм (където обикновено ни пренасят постмодерните теоретици; Jencks 1993; Dear 2000).
Тук твърдя, че постсоциалистическите пространства изявяват контраста между модерното и постмодерното с особена яркост, защото говорят за културата на „невъздържания персонализъм и приватизъм" и за „лавинообразния срив на официалността", които правят постсоциалистическите общества може би по-постмодерни, отколкото обществата, които са изобретили понятието (Kharkhordin 1995: 224-225). В постсоциалистическите градове, останките от победоносната едно време дисциплинирана модерност срещат (по възможно най-затормозяващ начин, поне за истинските модернисти) издънките на процъфтяващата постмодерност. В постсоциалистическите градове, малките нелегално построени магазинчета от 1990-те невъзмутимо изяждат широките зелени публични пространства от 1970-те; строителството на парче разяжда някога плътно планирания и строго удръжан пространствен ред; избликът на спонтанни форми и цветове надвива тежката естетика на модернисткия функционализъм и колективизъм. Затова, ако други теоретици ни показаха настъпването на постмодерността в западните градски пейзажи, като Лос Анжелос и Балтимор например (Harvey 1990), аз считам, че то е също толкова добре проявено и в София.
Библиография
Andrusz, G., 1996, Structural change and boundary instability. In G. Andrusz, M. Harloe and I. Szelenyi, editors, Cities After Socialism: Urban and Regional Change and Conflict in Post-Socialist Societies. Malden, MA: Blackwell, 30-69.
Bailey, J., 2002, From public to private: The development of the concept of the "private." Social Research, Vol. 69, No. 1, 15-31.
Banerjee, T., 2004, Beijing, Berlin and Bucharest: Legacies of Socialist Modernity at the End of History. Paper presented at the 11th Conference of the International Planning History Society, July 14-17, Barcelona, Spain.
Bauman, Z., 1991, Living without an alternative. The Political Quarterly, Vol. 62, No. 1, 35-44.
Bauman, Z., 1992, Imitations of Postmodernity. London, UK, and New York, NY: Routledge.
Bauman, Z., 1995, Searching for a center that holds. In M. Featherstone, S. Lash, and R. Roberson, editors, Global Modernities. Thousand Oaks, CA: Sage, 140-154.
Bertaud, A. and Renaud, B., 1995, Cities Without Markets: Location and Land Use in the Socialist City. Washington, DC: The World Bank.
Bertaud, A., 2006, The spatial structures of Central and Eastern European cities. In S. Tsenkova and Z. Nedovic-Budic, editors, The Urban Mosaic of Post-Socialist Europe. Heidelberg, Germany: Springer and Physica-Verlag, 91-112.
Bodnar, J., 2001, Fin de Millenaire Budapest: Metamorphoses of Urban Life. Minneapolis, MN: University of Minnesota Press.
Boym, S., 2001, Nostalgia, Moscow Style, Harvard Design Magazine, Vol. 13, 1-8.
Colliers International Bulgaria, 2006, Retail Market Overview. Retrieved October 11, 2007, from http://www.colliers.com/Content/Repositories/Base/Markets/Bulgaria/English/Market_Report/PDFs/RetailMarketReportFirstHalf2006.pdf
Colliers International Bulgaria, 2007a, Market Overview: Office in Bulgaria Second Half 2007. Retrieved October 11, 2007, from http://www.colliers.com/Content/Repositories/Base/Markets/Bulgaria/English/Market_Report/PDFs/SofiaOfficeMarket OverviewH22007.pdf
Colliers International Bulgaria, 2007b, Market Overview: Retail in Bulgaria Second Half 2007. Retrieved October 11, 2007, from http://www.colliers.com/Content/Repositories/Base/Markets/Bulgaria/English/Market_Report/PDFs/BulgariaRetailMarketReport1stHalfof2007.pdf
Crowley, D. and Reid, S., editors, 2002, Socialist Spaces: Sites of Everyday Life in the Eastern Bloc. Oxford, UK: Berg.
Dear, M., 2000, The Postmodern Urban Condition. Malden, MA: Blackwell.
Dear, M. and Flusty, S., 2002a, Introduction: How to map a radical break. In M. Dear and S. Flusty, editors, The Spaces of Postmodernity. Malden, MA: Blackwell.
Dear, M. and Flusty, S., 2002b, Postmodern urbanism. In M. Dear and S. Flusty, editors, The Spaces of Postmodernity. Malden, MA: Blackwell, 216-234.
Ellin, N., 1996, Postmodern Urbanism. New York, NY: Princeton Architectural Press.
Garb, Y. and Dybicz, T., 2006, The retail revolution in post-socialist Central Europe and its lessons. In S. Tsenkova and Z. Nedovic-Budic, editors, The Urban Mosaic of Post-Socialist Europe: Space, Institutions and Policy. Heidelberg, Germany: Springer and Physica-Verlag, 231-252.
Harvey, D., 1990, The Condition of Post-Modernity: An Enquiry into the Origins of Cultural Change. Malden, MA: Blackwell.
Havel, V., 1992, The End of the Modern Era. Excerpts from a speech delivered at the World Economic Forum in Davos, Switzerland on February 4, 2004. New York Times, March 1, Section 4, p. 15.
Havel, V., 1994, Search for something of value: Man as observer increasingly alienated from himself as being. Buffalo News, July 10, Viewpoints section, p. 8.
Hirt, S., 2005, Planning the post-communist city: Experiences from Sofia. International Planning Studies, Vol. 10, No. 3/4, 219-240.
Humphrey, C., 2002, The villas of the "New Russians": A sketch of consumption and cultural identity in post-Soviet landscapes. In C. Humphrey, editor, The Unmaking of Soviet Life: Everyday Economies After Socialism. Ithaca, NY: Cornell University Press.
Inglehart, R., 1997, Modernization and Postmodernization: Cultural, Economic and Social Change in 43 Societies. Princeton, NJ: Princeton University Press.
Ioan, A., 2007, The peculiar history of (post)communist public places and spaces; Bucharest as a case study. In K. Stanilov, editor, The Post-Socialist City: Urban Form and Space Transformations in Central and Eastern Europe After Socialism. Dordrecht, The Netherlands: Springer, 301-312.
Jencks, C., 1987, Postmodernism: The New Classicism in Art and Architecture. New York, NY: Rizzoli.
Jencks, C., 1993, Heteropolis: Los Angeles-The Riots and Strange Beauty of Heterogeneous Architecture. New York, NY: St. Martin's Press.
Kharkhordin, O., 1995, The Soviet individual: Genealogy of a dissimulating animal. In M. Featherstone, S. Lash, and R. Robertson, editors, Global Modernities. Thousand Oaks, CA: Sage, 209-226.
Kumar, K., 1995, From Post-Industrial to Post-Modern Society. Malden, MA: Blackwell.
Leontidou, L., 1993, Postmodernism and the city: Mediterranean versions. Urban Studies, Vol. 3, No. 6, 949-965.
Ley, D., 2003, Forgetting postmodernism? Recuperating a social history of local knowledge. Progress in Human Geography, Vol. 27, No. 5, 537-560.
Lizon, P., 1996, East-Central Europe: The unhappy heritage of socialist mass housing. Journal of Architectural Education, Vol. 50, No. 2, 104-114.
Loukaitou-Sideris, A. and Banerjee, T., 1998, Urban Design Downtown: Poetics and Politics of Form. Berkeley, CA: University of California Press.
Low, S. and Tsenkova, S., 2003, Housing Change in East and Central Europe: Integration or Fragmentation? Burlington, VT: Ashgate.
Milanovic, B., 1997, Income, Inequality and Poverty During the Transition from Planned to Market Economy. Washington, DC: The World Bank.
Murray, R., 1992, Fordism and post-Fordism. In C. Jencks, editor, A Post-Modern Reader. London, UK: Academy Editions, 267-276.
Nedovic-Budic, Z., 2001, Adjustment of planning practice to the Eastern and Central European context. Journal of American Planning Association, Vol. 67, No. 1, 38-52.
Nedovic-Budic, Z., Tsenkova, S., and Marcuse, P., 2006, The urban mosaic of postsocialist Europe. In S. Tsenkova and Z. Nedovic-Budic, editors, The Urban Mosaic of Post-Socialist Europe. Heidelberg, Germany: Springer and Physica-Verlag, 3-20.
Raban, J., 1974, Soft City. London, UK: Hamilton.
Ray, L., 1997, Post-communism: Postmodernity or modernity revisited? The British Journal of Sociology, Vol. 48, No. 4, 543-560.
Relph, E., 1987, The Modern Urban Landscape. Baltimore, MD: Johns Hopkins Press.
Sarmany-Parsons, I., 1998, Aesthetic aspects of change in urban space in Prague and Budapest during the transition. In G. Enyedi, editor, Social Change and Urban Restructuring in Central Europe. Budapest, Hungary: Akademiai Kiado, 209-231.
Scarpaci, J., 2000, On the transformation of socialist cities. Urban Geography, Vol. 21, 659-669.
Scott, J., 1998, Seeing Like a State: How Certain Schemes to Improve the Human Condition Have Failed. New Haven, CT: Yale University Press.
Sheppard, E., 2000, Socialist cities? Urban Geography, Vol. 21, 758-763.
Stanilov, K., 2007a, Housing trends in Central and Eastern European cities during and after the period of the transition. In K. Stanilov, editor, The Post-Socialist City: Urban Form and Space Transformations in Central and Eastern Europe After Socialism. Dordrecht, The Netherlands: Springer, 173-190.
Stanilov, K., 2007b, The restructuring of non-residential uses in the post-socialist metropolis. In K. Stanilov, editor, The Post-Socialist City: Urban Form and Space Transformations in Central and Eastern Europe After Socialism. Dordrecht, The Netherlands: Springer, 73-100.
Stanilov, K., 2007c, Urban planning and the challenges of post-socialist transformation. In K. Stanilov, editor, The Post-Socialist City: Urban Form and Space Transformations in Central and Eastern Europe After Socialism. Dordrecht, The Netherlands: Springer, 413-426.
Sykora, L., 1994, Local urban restructuring as a mirror of globalization processes: Prague in the 1990s. Urban Studies, Vol. 31, No. 7, 1149-1166.
Sykora, L., 1998, Commercial property development in Budapest, Prague and Warsaw. In G. Enyedi, editor, Social Change and Urban Restructuring in Central Europe. Budapest, Hungary: Akademiai Kiado, 109-136.
Sykora, L., 2007, Office development and post-communist city formation: The case of Prague. In K. Stanilov, editor, The Post-Socialist City: Urban Form and Space Transformations in Central and Eastern Europe After Socialism. Dordrecht, The Netherlands: Springer, 117-146.
Szelenyi, I., 1996, Cities under socialism-And after. In G. Andrusz, M. Harloe, and I. Szelenyi, editors, Cities After Socialism: Urban and Regional Change and Conflict in Post-Socialist Societies. Malden, MA: Blackwell, 286-317.
Wu, F., 2003, Commentary. Environment and Planning A, Vol. 35, 1331-1338.
Класанов, М. 1992, Тоталитаризъм, демокрация, архитектура. Архитектура, Бр. 6, 26-31.
Хавел, В., 1993, Летни размишления, Просвета: София.
- Препечатано с разрешение на автора, със съкращения, от: Hirt, S. 2008. Landscapes of Postmodernity: Changes in the Built Fabric of Belgrade and Sofia since the End of Socialism. В: Urban Geography, 29(8), 785-810. В оригиналния си вариант статията се позовава на наблюдения от два балкански постсоциалистически града - Белград и София. Превод от английски език: Светла Казаларска.
- Преводът е по българското издание на Хавел, В. 1993. Летни размишления, София: Просвета (Преводач: Владимир Трифонов), 123-124.
- Категориите, които Селени използва, са много по-общи; например по отношение на липсата на разнообразие при социализма той има предвид липсата на разнообразие и в социалното поведение.
