Геният на мястото: семинар за политиките на идентичност в българските градове
25-26 ноември 2016 г., Софийски университет „Св. Климент Охридски"
Финална дискусия
Модератор: Ивайло Дичев
Юрий Вълковски, Фондация „Промяната“
Юрий Вълковски: Това, което аз ще направя, е да ви споделя три кратки истории и три опасения:
Първата история е свързана с това какво е наследство и конкретно със Скалните църкви в Иваново. Преди повече от десет години с една фондация с външно финансиране работихме по проект, наречен „Живо наследство“, който в общи линии се базираше върху темата как бихме могли да използваме наследството за общностно развитие. Откроихме някакви места, отивахме там и казвахме на хората: „Даваме ви 10 хиляди лева, за да развиете вашето наследство, за да направите нещо с него, което да сплоти вашата общност“. Какво обаче е вашето наследство? Кое за вас е важно?
Едно от избраните местата, разбира се, беше Иваново. Там казваха: „Да, разбира се, църквите, ЮНЕСКО“ и т.н. Но английският консултант, с който работихме – Франсоа Матарасо – започна да ги разпитва какво наистина е важно за тях и ни насърчи да не ги оставяме на нивото на първия отговор. Имахме много дълъг разговор, по време на който се оказа, че там има едно друго наследство, което за местните е много по-важно – тяхното изоставено старо село. През 1950те години (ако бъркам, ще ме поправят специалистите) цялото село е изместено близо до ж.п. линията Русе – Две могили – Горна Оряховица и т.н. Изместването е само на няколко километра, но жителите си преместват дори къщите, като на старото място остава само гробището, църквата и други. Паметта за старото село обаче е останала много жива в общността, до степен, до която хора, които преди са живели един до друг в старото село, а в новото вече са си построили къщите в различни краища, като се срещнат се поздравяват със „съседе“. Някои хора разказват, че все още сънуват как се разхождат по улиците на старото село... И оказва се, че скалните църкви тях въобще не ги интересуват – те са за туристите, нямат абсолютно никаква свързаност с тях, тяхната идентичност (представа за себе си) по никакъв начин не е свързана с онези хора, живели там много столетия преди тях.
Жителите направиха един страхотен проект, който, разбира се, вероятно няма абсолютно никаква културно-историческа стойност, но имаше важно значение за селото: в общината в Иваново направиха стенопис – карта на старото село (все още стои там, ако отидете), направиха си едни стенвестник и т.н. В този смисъл, проектът беше много успешен, защото наистина събра общността и създаде някакви връзки в нея.
Втората история е свързана с участието ми в разработване на стратегия за развитие на културата на Столична община. Преди години бях поканен заедно с още няколко експерти, покрай цялата динамика с Европейска столица на културата. Аз съм един от авторите на софийската кандидатура (неуспешна, значи не сме си свършили добре работата), но беше много интересен проект и много интересна работа. Като част от целия този процес ние написахме за пръв път културна стратегия на София. В първата версия хората в групата пишеха за различни неща – аз пишех за достъпа до култура, защото това беше темата, която мен ме интересуваше; имаше една колега, която пишеше за културно наследство и т.н. Събираме се, обсъждаме текстовете и виждам един текст, в който културното наследство не е нищо повече от археология и генератор на финансови ресурси, най-вече чрез привличане на туристи. Казах им „нека да седнем и да си говорим“. Преди години заедно с Нели Стоева (главен асистент в специалност Културология) направихме едно изследване на периферните райони на София и културното потребление там. Като казвам периферни, нямам предвид кв. Младост – това не са периферни райони. Такива са районите Нови Искър, Кремиковци, Панчарево и други – т.е. наистина най-крайният кръг, който се оформя. В тези райони открихме най-малко четири вида наследство, които въобще не се появяват в тази стратегия:
1) Тоталитарното наследство – паметници на партизани и други, които, повярвайте ми, все още плътно са обградили София;
2) Индустриалното наследство – за мен беше изключително интересно да видим какво се случва в и около завод „Кремиковци“. Имайте предвид, че в силните години на комбината там са работили около 20 хиляди човека. Но не само – Бухово, урановите мини и други. Хората в район Кремиковци са много по-свързани с индустриалното наследство, отколкото с Кремиковския манастир и Софийската Света гора (голяма част от работниците не са били от София или района);
3) Османското наследство - един от предварителните въпроси от проф. Дичев беше за „потисканите наследства“. По време на проекта ние получихме информация, че когато се прави магистрала и се открият османски зидове, те се рушат, защото не са интересни. Щом не са траки или римска археология, намереното просто се изрива.
4) Фолклорът – за мен лично, правейки това изследване, най-интересното нещо беше колко жив е фолклорът в район Панчарево, като не говорим само за Бистришките баби и други подобни. Хората наистина живеят с този фолклор, това не е начинът, по който ние възприемаме фолклора (въпреки че това доста се промени с танцовите клубове и пр.), но така или иначе, говорехме си за това, че наследството е много по-многообразно. Може би в центъра на града това не се усеща толкова добре, но поглеждайки периферията (без да слагаме негативни конотации), там това се вижда много ясно. Слава Богу, това по някакъв начин влезе в онази стратегия, най-малкото като думи и теми. Доколко е влязло като съдържание, е съвсем отделен въпрос…
Третата тема е съвсем различна и идва от опита ми в работата с бизнеса. Този опит през последните години е по-интензивен и започна преди 5-6 години с една изложба, която организирахме с Георги Господинов и Весела Ножарова – „Парите разказват“. Тя се базираше на една много проста идея: на всички български банкноти има едни лица, които повечето хора не познават. Колко хора знаят кой е Иван Милев? Как е свързан той със сецесиона, с родно изкуство и т.н. Изложбата беше подкрепена от Алфа Банк. Самата изложба беше изключително интересна за нас, защото подхождахме по-елитарно към нея, хората обаче я възприемаха като патриотична изложба, което е друга тема, в която сега няма да навлизам. Бих искал да разкажа за друго, което е важно за мен. Тази изложба струваше 100 хил. лева. – инвестиция на Алфа Банк, от които 50 хил. лева бяха за производство на изложбата и 50 хил. лева – за промоция и реклама. За мен, като човек, който и преди се е занимавал с организиране на изложби и други подобни, това беше пълен шок – как ще дадем половината от парите за реклама?! Ако имаме всичките сто хиляди лева, разбира се, че ще направим още по-готина изложба, ще направим нещо друго, ще разширим – и ако останат пари за реклама, останат… Именно това е тотално сгрешено във всички сфери на изкуството – ние влагаме всичките си усилия, за да създадем продукта, но след това не успяваме да достигнем до хората. Знам, че това са генерализации и се плъзгам по повърхността, но все пак...
Така или иначе, моят опит с бизнеса през последните години е следният: в момента работя много активно по една програма, наречена „Промяната“, заедно с Nova Broadcasting Group. Ние правим нещо много просто – всяка година обявяваме и търсим онези апостоли, за които вчера говореше Даниела Колева. Търсим хора, които могат да променят системата отдолу-нагоре, като им обещаваме, че ще им дадем четири неща: пари, медийно отразяване, ментори или консултанти и достъп до някаква международна общност. Всяка година получаваме около 300 кандидатури, от които избираме около три, т.е. един процент, с който работим интензивно в продължение на една година. Този опит за мен беше шокиращ, сравнявайки го през цялото време работата си в сферата на културата – липсата на ентусиазъм. Когато се съберем с хора от културния сектор, независимо дали говорим за наследство или за кино, винаги се чувствам като на погребение. Някакви хора, които говорят бавно и тъжно…
Но когато отидох за пръв път на конференцията „Аз, инженерът“, видях една зала пълна с младежи – студенти и ученици, които кипяха от огромна енергия. Именно това много ми липсва в културния сектор. Бях на една дискусия за свободната сцена, на която пак имах онова усещане, че сме много свити в себе си, което, според мен, идва от липсата на оптимизъм и на видимост. За пръв път си дадох сметка как ако правиш неща, които не успяват да достигнат до малко по-широка аудитория, ти оставаш в много тесен кръг от хора. Не е адекватна представата ни за мащаба – ние правим някакви неща в програмата и аз им казвам на хората в телевизията, че ще има много народ, около 200 човека. Но за тях ако не достигнеш до сто хиляди аудитория, изпадаш от техните рамки. Давам си сметка, че говорим за различни неща, но се опитвам да споделя с вас културния шок, в който изпаднах.
И сега трите ми опасения:
1) Свиването на публиките, което, честно казано, за мен е най-притеснителното. Всички изследвания на културата от 2007 година насам показват силно свиване на публиките на всички изкуства, но също и на готовността за участие, за достигане до културното наследство и т.н. Тенденцията е те да продължават да се свиват. Няма да забравя как в едно интервю за вестник „Капитал“ издателство „Колибри“ казваха, че тяхната поредица „Съвременна европейска литература“ е в тираж едва 2 000 броя. Ами, аз тези две хиляди човека ги познавам лично!?.. Знам всеки един, който си ги купува, което за мен е гротеска.
2) Свиването на културния сектор – това важи както за съвременните изкуства, които по никакъв начин не са свързани, но важи и по отношение на градоустройството, културно наследство и останалите под-сектори. Моето усещане е такова…
3) Илюзията, че чрез повече експертно и техническо говорене ние ще успеем до убедим политиците и обществото в смисъла на това, което правим. За мен тази илюзия е най-ясно изразена в темата за творческите индустрии. Терминът творчески индустрии /културни индустрии беше популяризиран във Великобритания през 80те години на ХХ век именно в опит културата да се покаже като нещо, носещо печалба, работни места и т.н. Да, обаче културата реално не е това. Това, с което можеш да хванеш публиката, е по-скоро разказването на истории – и тук правя връзка с тази тема за разказването на истории, която вчера се появи.
По тези теми има много да се говори и се надявам на това, но предлагам да приемете тези три истории и три опасения като опит да се разбунят и разбъркат нещата, за да може след това да ги сглобим отново.
Ивайло Дичев: Благодаря на Юрий Вълковски, който постави акцент върху нещо, което се опитваме да обсъдим тук – как да накараме хората да изкажат, да говорят, да разберат и изразят по някакъв начин това, което е важно за тях. Как да ги накараме да видят като тяхно наследство фабриката, където се е работил дядо му, а не това, което по някакъв проект му се спуска.
Юрий Вълковски: Мисля, че част от отговора е в образоването и овластяването на хората. През цялото време правя една грешка – бъркам в главата си името на конференцията с „Гласът на мястото“ – може би защото за мен точно тази конструкция за гласа на мястото е силно проблематична. Това би означавало да има един глас – но кой говори, кой го конструира, защо той, как той говори и т.н. За мен по-скоро става дума за гласовете на мястото.
И втори бърз коментар: стана дума за проекти; аз оценявам проекти към програма „Творческа Европа“, „Европа за гражданите“ и други европейски програми. Едно от нещата, които там видях е, че проектите, идващи от Източна Европа и кандидатстващи по „Творческа Европа“, се опитват с европейските пари да заместят липсващото им местно национално финансиране. А всъщност голямата функция на европейските програми и проекти е да надграждат националните. Именно тази голяма грешка води и до негативните последствия, тъй като знаете, че европейски пари за наследство се дават, например, и на Великобритания, но там има много сериозна местна инвестиция. Най-малкото от държавната им лотария знаете какви пари се взимат. И когато там се дават пари за европейско наследство, или въобще за наследство, те надграждат над нещо, което вече има като база. Нямайки базата, ние се опитваме да заместваме и съответно това води до редица дефекти. Тази разлика между заместване и надграждане ми се струва много важна, когато говорим за проектите в областта на културата.
