Резюме: Евроинтеграцията на България отприщи насочването на значителни финансови инвестиции към сектора на туризма, които трябваше да стимулират местното и регионалното развитие в страната. В ситуация на преход към пазарна икономика, приспособяване към единния европейски пазар и поредица от икономически и финансови сътресения публичните средства, предназначени за археологически обекти, привлякоха вниманието на множество частни компании, а проектната култура позволи незабелязаното им навлизане в сектора на културното наследство. Позовавайки се на примера с античното тракийско наследство, статията се опитва да проследи процесите по предефиниране на наследството през призмата на глобалната неолиберална логика. Разгледани са едни от най-емблематичните „тракийски“ дестинации, като се поставя под въпрос мястото, което брандинговите стратегии отреждат на местните хора – предполагаемите наследници на престижното наследство. Конкретните случаи разкриват степента, в която проектите за бъдещето на отделните локуси са обвързани с въобразеното минало на нацията, удобно легитимиращо разнопосочни политически и икономически интереси.

Ключови думи: тракийско наследство, местно развитие, местна идентичност

 

THE THRACIAN "GENES" OF EU PROJECTS: LOCAL DIMENSIONS IN BULGARIA

Ivo Strahilov

Abstract: Тhe integration of Bulgaria to the European Union has triggered the allocation of significant financial investments in the tourism sector, which were supposed to enhance local and regional development in the country. In a situation of transition to a market economy, adaptation to the European single market and a series of economic and financial crises, public funds for archaeological sites have attracted the attention of many business companies, and the project culture allowed their smooth entry into the sector of cultural heritage. Taking as a case study the ancient Thracian legacy, this article tries to explore the processes of redefinition of heritage in the light of global neoliberal logic. It further discusses some of the most popular “Thracian” destinations, questioning the place that branding strategies ascribe to local people, i.e. the presumed heirs of the prestigious heritage. The examples reveal how dependent the projects for the future of the loci are on the imagined national past, which comfortably legitimises diverse political and economic interests.

Keywords: Thracian heritage, local development, local identity

 

„В Пловдив няма автентичен фолклор. От възрастни колеги в Общината знам, че тук нямаме наш си автентичен фолклор“ – това ни разказа служител в местната общинска администрация, когато през юни 2017 г. екип от изследователи се опитвахме да разберем поредното разместване на пластове в обществения живот на Пловдив в разгара на подготовката за инициативата Европейска столица на културата през 2019 г.[1] Със същата категоричност месец по-рано, по време на туристическа обиколка на хълма Царевец, екскурзоводът мимоходом заяви, че „във Велико Търново няма траки“ и продължи да разказва разпалено за величествената съдба на средновековния Търновград.

И в двата случая е видно, че тези градове – чрез своите елити, „властелини на вкуса“ (Георгиева, 2017) – са избрали какво наследство да „имат“ и показват – къде по обективни причини, къде вследствие на целеположени идеологически рамки. Първият се е разграничил от народното, обикновено асоциирано у нас с културата на селото, което, от своя страна, е романтически разглеждано като „резерват на традиция“ и „мяра за автентичното“ (Бокова, 2005: 184-185; Георгиева, 2017: 24-27). Вторият пък е предпочел да заложи на марката „столица на Втората българска държава“, невинно премълчавайки разказите за по-ранни или по-късни периоди от своята история.[2] С други думи, градовете са се специализирали (Бокова, 1993: 70) в представянето на определено наследство. В това, разбира се, няма нищо изненадващо – в глобалния пазар на образите всяко място се опитва да бъде различно и залага на силните си страни. Очевидно в посочените примери избраният модел работи, защото тези градове с техните истории днес са едни от най-посещаваните от туристи в страната. Коренът на своеобразното им профилиране може да се проследи назад във времето – старините на Велико Търново например представляват интерес за държавата още от края на 19 и особено в началото на 20 век. Тогава усилията на настояващата за независимост българска монархия са насочени в това да си осигури континуитет и да се сдобие с подходящи материални символи на своята власт в един контекст, доминиран от непрестижните следи от доскорошното управление на Османската империя.[3] Ако това обаче са единични постъпки, по-организиран вид подобни мерки придобиват в периода на късния социализъм, чиито политики утвърждават определени места като наследници на специфични културни факти. По думите на Иван Еленков (2008: 380, 408), разгърналата се тогава, във връзка с юбилея „1300 години България“, мащабна програма за реставриране на знакови обекти, строителство на мемориали и формиране на архитектурно-исторически резервати и археологически комплекси е следствие от процесите на „мобилизация и митификация на дискурса по националната история и преформулиране на комунистическата символика и митология в национален култ“.

Оттогава обаче са настъпили редица промени – ролята на държавата е отслабена и полето на културното наследство в значителна степен е деинституционализирано; в него са навлезли множество нови играчи; непрестанно се разширяват съдържанието, времевите и териториалните граници на онова, което смятаме за ценно. Всичко това ни позволява да говорим за нови наследства, където все по-голямо значение имат емоциите, разбиранията и дейностите на обикновените хора. Нещо повече, през последните години в България това понятие беше „обогатено“ и в него попаднаха буквално нови – реставрирани, възстановени и (до-)изградени – крепости, кули, градове... Наследството вече не се разглежда само като план, какъвто е институционалният подход на социализма, но все по-често и като проект (Златкова, 2012: 29, 31 и сл.). Затова тази трета и вероятно още по-масова вълна на мобилизация на останките от миналото следва друга, по-скоро икономическа логика, макар ползите от нея за населените места и техните общности да са, ако не непременно спорни, то поне оспорвани.[4] В неолибералната ситуация политическите и бизнес елитите си дадоха сметка, че недвижимите културни ценности, подхранващи патриотичните чувства и гордостта на нацията, са важен ресурс и в икономически план. Физическата намеса върху тях беше оправдана чрез стратегиите на предприемаческия популизъм (Buchanan, 2015: 17-18, 28-29),[5] умишлено целящ „да накара хората да се гордеят или виждат себе си и страната си в по-добра светлина“, даващ лесни и удобни отговори на това кои са българите в хаоса на съвременния живот. Артикулиран публично като социално и културно значим, с несъмнен потенциал да допринесе за просперитета на градовете и регионите, този ресурс беше превърнат в поредната нишка от срастването на националното с пазарната идеология, в част от утвърждаването на един комерсиален национализъм (Kaneva, 2016; Volcic and Andrejevic, 2011; 2016), чрез който се облагодетелстват и взаимно се легитимират разнородни актьори на социалната сцена. Нерядко наследството се оказваше инструмент за заздравяване по заобиколен начин на позициите на централната и местната власт посредством усвояването на финансови средства от Европейския съюз и последващото им преразпределяне сред публични органи в страната, а оттам и към частния бизнес. В хода на тези процеси археологическите обекти бяха „разхвърляни“ на пазара и всеки кмет имаше принципната възможност да поиска от държавата правото на управление на онова крайградско кале, за което вече беше решил, че се вписва в стратегията му за местно развитие.

Обединителната линия, пресичаща тези различни, но и близки подходи към миналото в най-новата история на България, изглежда, че е тяхната нескрита патриотично-националистическа импрегнираност. Също така, при операциите по (пре-)изобретяване или актуализиране на дадени исторически фрагменти и поредното им натоварване със смисъл в контекста на съответното настояще, миналото нерядко се явява „отвлечено“ и инструментализирано за нуждите на действия, чиито цели не са експлицитно заявени пред обществото. Не бива да забравяме, че тези политики, макар и проявяващи общи белези, обслужват различни идеологии, разполагащи се в двете крайности на политическия спектър, и невинаги следват една и съща концепция за нацията и нейното наследство (Цонева и Валявичарска, 2017; Marinov and Vezenkov, 2014).

Отчитайки казаното дотук, този текст ще проследи съвременните локални употреби на културното наследство през един конкретен пример – наследството на траките (или онова, което им се приписва като такова). Ще бъде направен опит да се очертае динамиката в позоваванията на тракийското през последните години, както и да се уловят местните измерения на „родината на Орфей“, в която Чавдар Маринов (2012) ни приветства неотдавна. По-специално, обект на изследване са най-вече съфинансираните от Европейските структурни и инвестиционни фондове проекти, занимаващи се с тракийската древност, които предвиждаха да превърнат недвижимите културни ценности в туристически атракции. И понеже данните досега показват, че делът на „тракийските“ атракциони е значително по-малък в сравнение с обекти от по-късни периоди (Страхилов, 2016), тук ще бъдат привлечени и проектите за развитие на регионален туристически продукт и маркетинг на дестинациите, подкрепени от Оперативна програма „Регионално развитие“ (2007-2013). Анализът ще се опита да държи сметка за връзките между сегашното уплътняване на „тракийската“ карта на България и предишни конструирания на локуси с материални и духовни свидетелства за автохтонната цивилизация, като за целта се позовавам главно на скорошното изследване на Цвете Лазова (2016). Тук ще се търсят социалните актьори и техните практики за изобретяване на образи и разкази в постсоциалистическия контекст и под влиянието на глобални сили. Приемам критическата перспектива на Надя Кънева (Kaneva, 2016: 188), според която „чрез политическа икономия на националния брандинг може да демаскираме процесите, чрез които публични национални ресурси се прехвърлят в частни ръце и управлението се възлага на корпоративни експерти“, като си поставям за задача да проверя валидността й на локално равнище. Важна отлика от днешна гледна точка, мотивираща настоящото изследване, представляват и децентрализираните политики на идентичност, в които инициативата и водещата роля при идентифицирането и материализирането на гения на мястото, хипотетично, е на местните власти.[6]

Формиране на „тракийския“ генофонд

Под „генофонд“ имам предвид онова разбиране за миналото, което Ападурай (2006: 52) определя като „синхронен склад на културни сценарии, вид временен централен кастинг, към който можеш да прибегнеш в зависимост от филма, който трябва да бъде сниман, сцената, която трябва да бъде изиграна“. Ако останем в предложената метафора, от този фонд е „извадено“, да речем, тракийското сребро за направата на чановете в заснетия на кинолента роман на Антон Дончев „Време разделно“, с което още веднъж се гарантира българскостта на Родопите (Хранова, 2011: 533). В един по-комерсиален план, това е да наречеш хотела си „Терес“ след като наблизо е открита златна маска на, твърди се, едноименния тракийски владетел (ил. 1-4); или да измислиш загадката „Проклятието на траките" като рòден сюжет за все по-популярните пъзел-стаи (ил. 5-6). Накратко, в модерното си развитие България, със своите изследователски, образователни и политически институции, както и с посредничеството на медиите, е натрупала своеобразен символен „тракийски“ капитал, който е на разположение да бъде ползван и комодифициран според текущите потребности.

 Ил. 1, 2, 3, 4. Златната маска на Терес и нейните „превъплъщения“. Източници: Associated Press; Хотел „Терес“; Български монети; И. Страхилов.

В много от случаите този ресурс е извлечен вследствие на необходимостта да се обслужат определени цели. Александър Кьосев (2004) проследява как реалната географско-административна област Тракия, веднъж станала арена на „националните мечти и техните полемики“, постепенно започва да се изпълва с различни и често противоречащи си съдържания. В предосвобожденския период родната интелигенция я вижда ту като плодородна (българска, не гръцка) равнина, ту като революционна и героико-мъченическа територия, с което сякаш се отдалечава от интересуващата ни тук класическа древност (пак там: 368-373). По същото време отделни представители на образования елит все пак вкарват в обращение някои антични артефакти, макар че в общи линии „наследството на античността не успява да се трансформира в капитал на формиращата се национална идентичност“ (Лазова, 2016: 128-144; вж. също Marinov, 2016: 141-145). Водещите образи на Тракия продължават своя живот и след създаването на модерната българска държава (Кьосев, 2004: 368-375), но тогава с помощта и на външни влияния и в контекста на съперничещи си балкански национализми вече се появяват по-отчетливи споменавания и проучвания на тракийското минало. Професионализирането на историческата наука, институционализирането на археологията и учредяването на музейни сбирки допълнително подпомагат тези занимания (Лазова, 2016: 144-150; Marinov, 2016: 145-148 и сл.). В междувоенния период процесите се засилват, като еволюира и идеологическият заряд на заниманията с древността, която се превръща в залог за актуални териториални претенции. Според детайлния прочит на Ч. Маринов (Marinov, 2016: 155-156 и сл.) в търсенето на „национална специфика“ е актуализирана „античната тракийска „основа“ на модерните българи“, която впоследствие е представена като „отделно етно-национално наследство, предполагаемо преплетено със славянски и прабългарски елементи“. В резултат на възприетата посока са очертани и първите региони, в които наследството на траките става по-видимо – Лудогорието, Източнородопската област, Странджа (Лазова, 2016: 172-185). Още тогава, забелязва Цв. Лазова (пак там: 172-173), „[д]инамиката на регионализация […] е по-aктивна в етнически разнородните региони, които изискват висока степен на хомогенизация, за да участват в националното единство“.

В известен смисъл тази линия е продължена от реалния социализъм, който постепенно загърбва първоначалните си критики срещу „великобългарския шовинизъм“ на предходния режим и все по-категорично заема националистически позиции (Marinov and Vezenkov, 2014: 494-495, 547). Следвайки траекторията, зададена от Партията, за популяризиране на „най-добрите постижения на българската национална култура“, Българската академия на науките се насочва към „невралгични“ пунктове, където си поставя за задача да „проучи и заснеме културно-исторически паметници, имащи връзка с музикалното минало на родопските българи, както и други археологически паметници, свързани с Орфическия и Дионисовския култ на траките“ (Стайнов, 1955: 8; вж. също Лазова, 2016: 198-202).[7] В същия дух са и сценичните представяния на документираното вече народно творчество, които позволяват местната специфика да се отиграе и усети чрез въздействащи музика и танц. Създаденият през 1960 г. в Смолян ансамбъл „Родопа“ например неслучайно търси корените си в наследството на траките и Орфей, докато заглушава проблематичните ориенталски мотиви във фолклора, а оттам и гласовете на своите съвременници мюсюлмани и етнически турци, както показва Дана Бюканън (Buchanan, 2006: 283-313).

Ил. 5, 6. „Проклятието на траките“. Източници: Mentalist, Mentalist - Escape Room Multiplex.

В края на 60-те години се активизират траколожките изследвания, а през 1972 г. същите добиват институционалност с учредяването на Института по тракология към БАН (Marinov, 2016: 160-196). Те разглеждат античното минало по-скоро в ключа на „универсалистки[те] концептуализации на културата“, характерни за „епохата на Людмила Живкова“ (Еленков, 2008: 457; Кьосев, 2004: 377-379), като същевременно допринасят за изковаването на тези идеи. Обратният завой на „народната власт“ към национализма и изоставянето на завещаното от председателката на Комитета за култура след нейната смърт (през 1981 г.) обаче отново дава предимство на „национално-историческата тема“ (Еленков, 2008: 413-465). Асимилационните политики на режима изваждат „тракийските“ (заедно със „славянските“ и „прабългарските“) гени, за да докажат българския произход на българоезичните мюсюлмани и така да ги прикрепят към националното мнозинство (Муратова, 2015; вж. също Еленков, 2008: 413-465).[8] Държавните упражнения по етническа антропология са част от мащабни научни програми (по-късно с отделна подпрограма по тракология), които допринасят за разкриването на множество исторически паметници от различни периоди (Лазова, 2016: 208-234). В крайна сметка те потвърждават „самобитността на голямата и чисто българска народна култура и творчество“ (Изводи и препоръки, 1955: 222), установена още през 50-те години в проучваните райони, чиито етноконфесионални различия все така застрашават концепцията за „единната българска социалистическа нация“.

Професионалните исторически и археологически изследвания се провеждат в синхрон с централно дирижираните събирателски отряди, които издирват старини и записват спомени, разкази и легенди по места.[9] Още с първите експедиции учените от столицата си дават сметка за значимостта на местните информатори в дългосрочен план и, когато са на терен, работят за това да „завербуват дописници за бъдещите институтски и свои научно-изследователски задачи“ (пак там: 224). Кърджалийският спелеолог Минчо Гумаров си спомня как през 80-те години заедно с други свои колеги са преминали курс по археология при проф. Велизар Велков (1928-1993), „за да ни обяснят, че много от пещерите са били използвани в древността“, в резултат на което започва да следи за артефакти и да съобщава за тях в градския музей (разговор с М. Гумаров, септември 2017 г.). Така на практика се оформя относително стабилна верига на производство на наука и образи – едновременно местни и национални (вж. също Еленков, 2008: 454). По думите на Лазова (2016: 213), „[н]аблюдава се един взаимнообвързан процес, в който академичното знание се захранва от местните експерти по древност, а то съответно се трансформира в популярно историческо знание, възприемано като даденост от местните хора със статут на универсална и вечна истина“. От симбиозата между академичен, политически и местен елит се втвърдяват „тракийските“ локуси, „маркирани вече със символи за древността на нацията“ (пак там: 196). В споменатите по-горе краища на страната се провеждат спонсорирани от държавата комплексни програми (пак там: 208-238), чиято задача е „да се привлекат усилията на българската наука за практическо усвояване“ на регионите (Пейков, 1984: 20). В редица от случаите обаче се касае за доста формално изпълнение на поставените задачи, чиято устойчивост зависи от решенията на съответните административни окръзи и отпусканото от тях финансиране.[10]

Локализациите на тракийското имат своя принос и към паралелно протичащото въобразяване на национално равнище, плод на едно „елитарно историографско и археологическо раздуване на Тракия до статут на средиземноморска люлка на индоевропейската цивилизация“ (Кьосев, 2004: 379). А след „национализирането“ на тракийското наследство, то вече може да бъде инструментализирано за международни употреби, които настояват за валидната и на Изток, и на Запад универсална стойност на древната цивилизация. Тук вече говорим за доста по-рафинирани превъплъщения, каквито са международните конгреси по тракология, вписванията на тракийски обекти в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО и гастролиращата в престижни световни музеи вече над 40 години тракийска изложба.[11] Те служат както за интернационализиране на българската наука и популяризиране на нейните достижения, така и за подобряване на образа на страната в чужбина, а в годините на Студената война – и за осъществяване на сътрудничества с капиталистически държави.[12]

Представено накратко, така изглежда оценностяването на тракийското минало и издигането му в ранг на национално културно наследство в България. В либерализираната среда след 1989 г., когато монополът на държавата върху производството на историческо знание е разбит, „генофондът“ на траките е достъпен за всеки (Лазова, 2016: 239-309; Маринов, 2012; Marinov, 2016: 196-202; Troeva, 2015). Върху тази основа напоследък се появяват множество проекти, които употребяват античното минало – изследователски, артистични, туристически, маркетингови и т.н. В тази връзка е важно наблюдението на Цв. Лазова (2016: 239-309) за запазения и в постсоциалистически условия континуитет в конструирането на „изконни места на траките“, както и това на Евгения Троева за гъстотата на „тракийските“ проекти в региона на южната българска граница (Troeva, 2015).[13]

Наследството – в услуга на местата?

В началото беше казано, че днешните проекти се аргументират не само по патриотична линия, но често попадат в парадигмата на местното развитие. Това схващане, разбира се, има своите основания. През последните десетилетия беше установено, че, наред със същинските му културни стойности, наследството влияе положително върху качеството на живот и социалното сближаване, а също така недвусмислено оказва икономическо въздействие. Международният и особено европейският политико-експертен дискурс е постановил, че то е важен стратегически ресурс, който има потенциала да допринася за икономическия растеж, развитието на градовете и регионите, създаването на работни места, активирането на различни стопански дейности и въвеждането на нови бизнес модели (вж. напр. Европейска комисия, 2014; Съвет на Европейския съюз, 2014; Council of Europe, 2005; 2005a; 2017; Cultural heritage counts for Europe, 2015; European Commission, 2015; ICOMOS, 2011; UNESCO, 2010; United Nations, 2015).

В съвременното общество обаче най-обозрима връзка между наследството и икономиката сякаш продължава да прокарва туризмът, чиято индустрия отдавна експлоатира археологически и архитектурни обекти, местни традиции и знания, кухня, занаяти и т.н.[14] Културните ресурси вече неизменно присъстват в стратегиите за териториално развитие и плановете за развитието на туризъм, с каквито напоследък се сдобиха множество големи и по-малки общини в България. Посоката на впрягане на наследството за нуждите на културния туризъм, от своя страна породена от повишената роля на последния, у нас е възприета категорично още при подготовката за членство в Европейския съюз. На първо място, тогава се засилват усилията на държавата за изграждане на национален бранд, което е свързано с преструктуриране на институциите, обучаване на отговорните служители и превръщането им в експерти по новата технология на брандиране. Принос несъмнено имат и субсидиите, които страната получава с цел да се улесни провеждането на необходимите реформи по пътя към единния пазар.[15] В този дух е например програмата за предприсъединителна помощ “Phare”, чието прилагане в национален мащаб способства за утвърждаването на своеобразен модел на действие, при който културните и природните дадености са дефинирани като активи, необходими за разгръщането на туристическия потенциал на регионите, а оттук – и за подобряване на социално-икономическото състояние на населените места.[16] Още тогава е апробиран проектният потенциал на „тракийските“ места – античното наследство присъства в инициативи на публични и частни организации от Разград, Търговище и особено ярко в Източните Родопи (Хасково, Любимец, Ивайловград, Неделино, Джебел, Кърджали, Ардино и др.) и Странджа (Малко Търново); предлага се дори националният маркетинг да бъде ориентиран към митологичните фигури на Орфей, Дионис и Спартак (Бъчварова, 2004).

Покрай този първи приток на пари към наследството се учредяват и първите сдружения между общините – за да отстояват по-силно своите интереси и да си сътрудничат в сферата на културния туризъм и маркетинга на районите (Ландри, 1997: 39, 58). Бихме могли да предположим, че тъкмо тогава и не без съдействието на чуждестранни консултанти „пазарната идеология се вписва в дискурса на националния брандинг и става интегрална и легитимна част от местните дискурси и практики“ (срв. Kaneva, 2012: 110), чийто разгърнат вид наблюдаваме днес. Защото през 90-те години, твърди се в добре познатия доклад на Съвета на Европа (Ландри, 1997: 44), „[в]ръзките между културата и други сектори на икономиката като развитието на малките предприятия и туризма не са структурирани. […] Все още е жива тенденцията да се гледа на културата и изкуствата като на нещо отделно от икономическото, социалното и политическото развитие“.

Пряко или непряко, припознаването на културните ресурси като фактор за стимулиране на местното развитие е повлияно от политиките на ЕС, в частност тези за сближаване и за развитие на селските райони.[17] Следвайки посоката на децентрализация и прилагайки принципа на субсидиарност, „всеки град и регион изпъква като отговорна сама за себе си икономическа единица, поставена в съревнование с други такива единици, вътре и отвъд националните граници“, което „повелява […] да увеличава конкурентоспособността си, за да привлича все по-мобилните капиталови потоци“ (Медаров, Цонева, Христов и Касабов, 2015: 194). Във времето на последната финансова и икономическа криза средствата, отпуснати от Европейските структурни и инвестиционни фондове, са значителни и несъмнено насърчават интереса към наследството от страна на публичните власти и бизнеса в държавите членки. Само за наскоро изтеклия програмен период 2007-2013 г. от Европейския фонд за регионално развитие са вложени 3,2 млрд. евро в опазване, популяризиране и управление на културното наследство, 2,2 млрд. евро са отделени за подобряване на културната инфраструктура, а 553 млн. евро – за културни услуги. Чрез Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони пък са инвестирани 1,2 млрд. евро в дейности, насочени към наследството в селските райони (Европейска комисия, 2014). Изплатените за български обекти суми също са в голям мащаб, като в периода 2014-2020 г. инвестициите в културното наследство продължават.[18] От друга страна, собствените приходи на общините спадат и като дял биват надвишавани от европейските средства (Алексиев, 2017: 65-67). Оттук „усвояването“ на този финансов ресурс се превръща в заветна цел на държавна и местна власт, без реално да се отчита ефективността от разходването му (Николова, 2017: 101-102 и сл.).[19]

Всеки град да си знае мита

В настоящата ситуация наследството – доскоро разглеждано от местните управи предимно като бреме, изискващо сериозни вложения за опазването си – се оказва възможност за директно привличане на средства, придружени от перспективата за допълнителна възвръщаемост в дългосрочен план. От друга страна, за усвояването на тези средства се налага кандидатстващите общини да предложат някакви „конкурентни атракции“, които да бъдат обезпечени със съответните разкази и легенди. За пореден път „всеки град трябва да намери своя мит и да си го експлоатира“.[20] На помощ се притичват консултантски фирми и експерти по (социализацията на) миналото, които „изравят“ и апроприират забравено знание или направо измислят местни легенди (вж. също Дичев, 2016).

Търсенето на собствена идентичност съвпада с необходимостта от ново позициониране на местата на националната и вече световната карта, защото, знайно е, глобализацията води както до разширяване на хоризонта от възможности, повишена мобилност и детериториализация, така и до ретериториализация чрез нови „заземявания“, или релокализации, водени от усещането за уеднаквяване и страха от загуба на самоличност (Ападурай, 2006; Ландри, 1997: 138; Buchanan, 2015; Volcic and Andrejevic, 2011; 2016). При поетия в България курс на европеизация след падането на Желязната завеса се наблюдава, както заключава Ивайло Знеполски (2007: 45, 48), „стремеж за създаване на исторически контекст на локалното“ и в този смисъл „инвазията на глобалните културни потоци не само не подкопава националната културна идентичност, но – точно обратното – я стимулира и консервира, извиквайки на повърхността най-архаичното от колективното несъзнателно“.[21] Неслучайно през последните две десетилетия краеведските изследвания и публикации у нас отново са в подем (Lozanova, 2015: 214).[22]

Тази тенденция е видима и в разглежданите тук проекти. Повечето от тях възпроизвеждат един застинал образ за населените места, свързан много повече с миналото отколкото с настоящето и бъдещето, в който хипотетичните наследници рядко присъстват. Някои от проектите представят цялостната „туристическа инфраструктура“ – от останки от най-дълбока древност до изградени в наши дни музеи; други все пак извеждат някакъв водещ символ – християнство, средновековна слава, възрожденски дух, градски пейзаж. Подобен е подходът и при инициативите за „развитие на регионалния туристически продукт и маркетинг на дестинациите”, които експертният жаргон нарича „меки“, защото не предвиждат физическа интервенция върху паметниците. Тъй като последните се осъществяват в партньорство между няколко общини, в техните цветни брошури и уебсайтове се наблюдава изброяване на всички налични ресурси за съответната територия, обединени под дадено мото (напр. „Пъстрото лице на Добруджа", „Враца – врата към древността“, или „По пътя на вярата, апостолите и древните цивилизации в сърцето на Стара Планина“) и след това разпределени по групи в няколко тематични маршрута. Тук се прилага едно по-широко разбиране за наследството и сред ресурсите попадат местни празници и ястия, фолклорни състави, традиционни занаяти и др.

За изготвянето на анализи, обосновки, концепции, стратегии, планове и последващото им управление, контрол, популяризиране и отчитане общините сключват договори с подизпълнители – частни фирми, фондации и дружества с дейност в областта на маркетинга, връзките с обществеността, дизайна и рекламата, организирането на събития, пресконференции, семинари и обучения, и изобщо – в изпълнението на проекти. При прегледа на произведените от тях безброй документи неминуемо се натрапва усещането за еднотипност – макар че целят да създадат отделни регионални брандове, те сякаш подхождат шаблонно и предложенията им се задоволяват с това да изброят „забележителностите“, да ги представят пред журналисти и да ги рекламират по време на туристически изложения (впрочем, струва си да се проследи евентуалната зависимост между „дейностите за визуализация и публичност“ и разрояването на туристическите борси и форуми у нас, което се случва през последните години). От данните в Информационната система за управление и наблюдение на Структурните инструменти на ЕС в България със сигурност може да се каже обаче, че някои от консултантските агенции изпълняват договори по повече от един проект, нерядко над десет, при това не само в сферата на културата. Без да пренебрегваме факта, че те допълнително наемат експерти в различни области, трябва също така да приемем, че фирмите рекламират себе си като опитни в работата по проекти (не само спечелването им, но и безпроблемното им документално приключване) и тъкмо поради това биват ангажирани. На практика местните политики в значителна степен се прехвърлят в ръцете на външни специалисти, чиято отговорност обаче е подчинена на една неолиберална логика. Непоставяна никога под въпрос, необходимостта от туристически маркетинг накрая води до корпоративна печалба, натрупана от публични средства (Kaneva, 2016: 188). Заложените като принципи и цели в Брюксел и София устойчиво използване на наследството и социално сближаване пък се превръщат просто в задължителни думи, с които местните управници незадължително се съобразяват.

Ил. 7. „Орфей“, метростанция „Летище София“. Автор: Крум Дамянов. Източник: Infrastructure Bulgaria Awards.

В контекста на такъв комерсиален национализъм тракийското е превърнато в един от ресурсите, който се употребява, за да се преповторят границите на националната държава, изпълвайки я с пазарно значение (пак там). По-надолу изложението ще се спре на отделни случаи, които експлоатират този мотив и допринасят за окрупняването на наследството на траките. Като обща бележка може да се спомене, че разказът за автохтонните предци присъства почти навсякъде в представянето на дестинациите – било то като водещ мотив или само като щрих в общата мозайка, маркиран чрез ценна находка в местния музей. Наблюдението потвърждава също и активността на подобни проекти в южните погранични райони (Лазова, 2016; Troeva, 2015). Нея може да обясним както с наследените подходи към античността, така и с повечето възможности, които дават програмите за двустранно сътрудничество – макар че са с по-малък мащаб, те са по-гъвкави, позволяват участието на разнородни организации, финансират археологически проучвания (вж. Дамянов, 2017: 8-12). Към това следва да добавим, че трансграничните инициативи често декларират обща грижа за споделеното между две държави наследство, но всъщност става дума за едно оспорвано наследство. Това е илюстрирано от Ч. Маринов (2012), проследил обществените реакции срещу гръцките претенции за „родина на Орфей“.[23] Две години по-късно тези притеснения са взети предвид на национално равнище в Стратегията за устойчиво развитие на туризма в България, която отчита като заплаха „[o]тнемане[то] и по-успешно налагане на културно-историческото ни наследство (траки) от Гърция и Турция“ (Министерство на икономиката и енергетиката, 2014: 109). За да няма никакво съмнение, Орфей вече посреща пристигащите на летището в София (ил. 7; вж. също Лазова, 2012; Троева, 2014).

По-различна е ситуацията с възстановените недвижими културни ценности. Както беше изтъкнато в началото, броят на „тракийските“ проекти е незначителен на фона на ускорената атракцизация на римски и средновековни обекти. Тази неравномерност е следствие както от обективни дадености, така и от протеклите процеси в траколожките изследвания у нас. За дълъг период те дават предимство на гробници, светилища и мегалити, докато немногото локализирани засега селища на тракийски племена все още се проучват. След разкриването си през 1948-1954 г. древният град Севтополис (Лазова, 2016: 192-193) остава под водите на язовир „Георги Димитров“ (дн. „Копринка“), поради което периодично в общественото пространство се подновява идеята за неговото реставриране и експониране посредством изграждане на вътрешна язовирна стена. От друга страна, разкопани са стотици могилни некрополи. Това явление в тракийската археология е медийно оправдано заради бързите си и сензационни, но невинаги научно обосновани резултати и методи на работа (Гергова, 2001: 106-107; Стоянов и Лозанов, 2006: 117-118; срв. Китов, 2009: 6-11). Породилият се глад за злато и съкровища в крайна сметка допринася за допълнителното комерсиализиране на миналото, към което част от изследователите се приспособяват в съревнование за по-голям дял от иначе силно ограничения държавен бюджет за разкопки (Вълчев, 2016; Лазова, 2016: 255-277; Маринов, 2012: 23; Marinov, 2016: 196-202). В търсенето на достатъчно атрактивни и „продаваеми“ – пред публични и частни спонсори – открития се оформя, според някои представители на гилдията, медийна (Стоянов и Лозанов, 2006: 118) или чалга археология (Филева, 2009). Критиките към нея (пак там; Рабаджиев, 2008) обаче изглеждат несъществени, тъй като тя все пак получава подкрепата на централната и местната власт и така държава и наука взаимно заздравяват устоите си. В тази ситуация на картата изпъкват няколко по-ярки „тракийски“ локуса, в които същевременно своето място търсят и други наследства със съпровождащите ги разкази.

Казанлък: Чия е тази долина?

Традиционното отглеждане на маслодайна роза по естествен път спечелва славата на Казанлъшко като Розовата долина. От началото на миналия век там се провежда празник на розата, който постепенно придобива национално значение (Кожухарова, 2017; вж. също Община Казанлък, 2017). През 1992 г. обаче в района започват мащабни археологически разкопки на надгробни могили (Китов, 1999; 2005). В последвалите години под ръководството на Георги Китов (1943-2008) са проучени над триста насипа (Царският некропол..., 2016: 2), в резултат на което са открити няколко впечатляващи гробници и редица провокиращи интереса на учените и широката публика предмети. Заедно с известните от по-рано гробници в Казанлък (1944 г.), Мъглиж и Крън (1965 г.), както и легендата за одриския цар Севт III, те формират солиден корпус от локална тракийскост тъкмо във времето, когато проектната култура си проправя път. Шумно рекламирани, те се превръщат в сензации. Както се вижда от репортерските записи, на терена появата на съкровища се очаква от журналисти и бутилки шампанско (вж. видео 1). Удостоени с посещения и подкрепа от страна на президенти и посланици, обектите бързо формират сериозна конкуренция на „розовия“ имидж на Казанлъшката котловина. Везните натежават в полза на траките, когато през 2004 г. в могила Голяма косматка е намерен гробът на, приема се, легендарния основател на Севтополис – задача, която възниква още с разкопаването на града през миналия век.

Видео 1. Кадри от откриването на златната маска и бронзовата глава, 2004 г.

Това всъщност е откритието, което изважда наяве и конфликтите по оста местно – национално, съпътстващи разкриването, символното владеене и реалното стопанисване на миналото. Такива битки възникват около въпроса за това къде да се съхраняват ценните и привличащи посетители находки. Малко преди това питане да засегне бронзовата глава и златния дъбов венец от новоразкрития некропол (ил. 8-10), в столицата е пренесена т.нар. златна маска на Терес от могила Светицата край Шипка (ил. 1). Още тогава се заражда спор между Националния археологически институт, където по това време работи д-р Китов, и местни партийни активисти, които организират инициативен комитет, за да запазят оригиналния предмет „за населението на Казанлък и околностите“, скандирайки „Тя е наша!“ (Вагалинска, 2004).[24] Много скоро екипът на археолозите се озовава обграден от полицейски кордон, попадайки в центъра на среднощен скандал. По думите на тогавашния директор на НАИМ при БАН проф. Васил Николов, на местните хора се внушава, че са окрадени, без да се отчитат националните интереси (Вагалинска, 2004а). Според проучвателите в основата на разразилото се напрежение стоят членове на общинската комисия по култура – „Много ги е яд, че златната царска маска и бронзовата глава, които намерихме по-рано, отидоха в София. Нищо не направиха, за да улеснят работата ни през последните 12 години, а сега си искали съкровищата!“, разказва археоложката Диана Димитрова (пак там). Ръководството на Община Казанлък настоява бронзовата статуя да остане в града и прекарва нощта пред гробницата в преговори. Обстоятелствата са сложни и е трудно да бъдат реконструирани в пълнота, но със сигурност включват намесата на президента, председателя на Българската академия на науките, министъра и главния секретар на Министерството на вътрешните работи.[25] В крайна сметка предполагаемата глава на Севт III е транспортирана до София, но се постига компромисен вариант и комплексът е инвентаризиран във фонда на местния исторически музей.

Ил. 8, 9, 10. Бронзовата глава на Севт III и златният венец. Източници: Долината на тракийските владетели, Archaeology in Bulgaria, e-vestnik.

Не след дълго конфликтът е потушен и отделните действащи лица в него консолидират усилия около целта регионът да стане по-привлекателен за туристите чрез въвеждането в популярна експлоатация на инвенцията на Китов „Долина на тракийските владетели (царе)", както и около проектното изпълнение на тази цел. Възниква терминологичен спор дали трябва да се говори за „царе“ или „владетели“, но след посещение на кмета на Казанлък в Египет и тамошната едноименна дестинация надделява първото название, което е оценено като по-атрактивно. През следващата година вече са проведени новосъздадените Празници в Долината на тракийските царе. Те бележат официално и примирието между изследователите от столицата и общинската управа, като в рамките на тържествата оригиналната глава на Севт се завръща в града за кратко. В по-общ план събитието има за задача да задържи туристопотока за повече дни, но в същото време се правят опити към организирането му да се приобщят местните образователни и културни институции. В него като консултанти се включват изявени учени и експерти от Министерството на културата, както и външни творчески формации и възстановчици, които напасват продуктите си към търсещото се артистично пресъздаване на древността. Наред с това, учреден е научен форум по проблемите на тракийската култура, като съществува стремежът за надскачане на националното значение – лъскавите находки периодично се излагат в престижни музеи, инициирано е включването на нови осем гробници в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО, легитимиращо ги като „царският некропол на Севтополис“, а през 2017 г. градът става домакин на 13-тия Международен конгрес по тракология. Самите Празници, докато в най-зрелищните си моменти разказват за величието на траките, всъщност се превръщат в сцена за отправяне на политически послания и утвърждаване на местната власт, чиито представители са основни действащи лица.

За постигане на заложените цели са набрани средства от няколко финансиращи програми. Реставрирани, консервирани и социализирани са гробниците Шушманец, Хелвеция и Грифони. Документирани и дигитализирани са движими и недвижими културни ценности с акцент върху погребалните комплекси, достъпни чрез дигитален център в Исторически музей „Искра“. През 2012 г. Празниците в Долината на тракийските царе са надградени по схемата за подкрепа на „иновативни културни събития“, като с осигурените средства по проекта „Докоснати от древността“ честванията уголемяват мащаба си, обогатяват се с нови прояви и спектакли. Очакването е свързано със затвърждаване на новата „антична“ визия на региона. През същата година, отново по проект, е направен опит за създаване на „интегриран туристически продукт“ с разположените в съседство Мъглиж, Павел баня, Сопот и Карлово. Така се официализира дестинацията „Долината на розите и тракийските царе" (ил. 12). Последната е призната и на държавно равнище, като в нея е вмъкнато и „здравето“, тъй като е преценено, че е налице подходяща марка за „здравен и културно-фестивален туризъм на основата на балнеолечебните курорти, розовите градини, тракийската и възрожденската култура на района“ (Национална стратегия, 2017: 88). Това „раздуване“ на територията и снабдяването й с нови и нови символи най-вероятно е продиктувано от разбирането, заложено в Концепцията за туристическо райониране, че „изявено тракийско наследство има на територията на цялата страна […] [з]атова то не може да бъде решаващ фактор” (Министерство на туризма, 2015: 28).

От друга страна, както се видя дотук, за самата Община Казанлък тракийското е ключов приоритет.[26] В битката за повече посетители в общинските стратегически документи е пренесен страхът от отнемане на наследството: „Брандирането на този район [Тракия] е изключително важно, тъй като върху него имат „брандингови” претенции и Гърция и Турция. С този туристически район е едно много важно “брандово име” на божеството Дионис, за което Гърция има претенциите да бъде нейно“ (Община Казанлък, 2014: 39). Тук проличават и утилитарните фактори, които стимулират сътрудничеството между местните власти: „Към този район се включва и Асеновград, по същата причина – за да може да се институционализира Туристически Район Тракия като „“Земята на Дионис”, преди […] гърците да са си го “присвоили” изцяло“ (пак там).

Ил. 11. Царица Роза, съпровождана от Севт III. Казанлък, 70-те години на 20 век. Източник: Кожухарова, 2017: 39.	Ил. 12. Лого на проекта „Долината на розите и тракийските царе", 2014 г. Източник: „Долината на розите и тракийските царе".

Встрани от публичния дискурс обаче остава противоборството между траки и рози, макар да се търсят връзки помежду им (вж. Зарев, 2008).[27] Проектът за ревитализация на Казанлък например се фокусира върху розопроизводствотo (вж. JICA, 2007). Той обаче е подкрепен от друг доскоро активен агент – Японската агенция за международно сътрудничество, която предоставя техническа помощ и един по-различен поглед при формулирането и изпълнението на проектите. Освен разнообразяване на дейностите за туристи, тук се препоръчва активизирането и стимулирането на участието на местните хора в предприеманите действия. В този контекст е учредена Асоциацията за устойчив туризъм, в която в обществена полза се обединяват разнообразни локални организации. След приключване на финансирането обаче алтернативното отношение към наследството и неговите крехки общности е силно подкопано (Златкова, 2012: 40, 41).

Ил. 13. „Тракийка“, гр. Казанлък. Автор Доко Доков. Снимка: И. Страхилов, август 2017 г.

При все това, формирането на този нов локус на тракийското е възможно благодарение на подобна проектна дейност и (медийната) археология, която предоставя материални следи и терен за изграждане на местен образ. От значение е и относително последователната политика, водена от кметството. Паралелният случай със Сливен е показателен в това отношение. С подкрепата на тамошната управа Китов провежда разкопки и в този район – намерена е златна маска, поражда се идеята за „разтягане“ на Долината на тракийските царе към Сливенско (вж. Китов, 2008). След смяна на властта в града обаче този ентусиазъм затихва.

Хасково: „От траките при нас остана Орфеевата златна лира“

Теренното ни проучване в Хасково през септември 2016 г. завари сградата на някогашния затвор, възпят от „Черно фередже“, разрушена. От срещите с представители на местната общественост разбрахме, че събарянето на тази недвижима културна ценност с национално значение не беше предизвикало особено вълнение в града. В същите разговори често се появяваше издигнатата наскоро най-висока в света статуя на Дева Мария и по-рядко ставаше дума за многообразието от „цигани, турци, арменци“ от песента. В химна на града вече също се пее за Богородица, която закриля „горди чеда на свещени земи“.[28] Подходихме с очакването, че именно тези земи ще ни представят една картина за тракийското, снабдена с повече и различни детайли в сравнение с битуващия на национално равнище разказ.[29] На терен обиколихме достатъчно впечатляващи обекти, като без съмнение се откроиха мегалитните паметници. Според археолога в Регионалния исторически музей Станислав Илиев, колкото и да е трудно да се посочи категоричен символ, определена специфика носят долмените – като археологическо свидетелство, но също и като присъствие в живота на съвременните хора, наричащи ги капактàши или капаклùи.[30]

Ил. 14. Долменът, ескпониран в центъра на Хасково. Снимка: И. Страхилов, септември 2016 г.

В градения от институциите образ на региона обаче този потенциален маркер не се радва на по-специално внимание. Тракийското наследство присъства редом до останалите „ресурси“ и така в тематичния „културно-творчески исторически маршрут“ „Духът на Тракия от древността до днес" попадат например Узунджовската църква и Димитровград – „открит музей на социализма“. Тази „всеядност“ пропуска шанса да изкове локален разказ за траките, който да надгражда популярното знание за древността. По особен начин мозаичността в представянето на наследството е доловима в самия център на Хасково. В началото на 80-те години, за да бъде спасен от иманяри, там е пренесен и експониран долмен от местността Керез дере (ил. 14). Днес той е част от общо пространство, в което присъстват знаци от различни периоди – стара джамия, монументална часовникова кула „100 години Хасково“ (1985 г.), построена наново часовникова кула от 19 в., наскоро поставени слънчев часовник, паметник на Завистта и скулптура „Хасковски каунь“, обградени от сгради от социалистическо време. Над всички тях „бди“ Богородица, която е кулминационно олицетворение на завоя към християнска знаковост (в регион със значителен брой мюсюлмани), който градската управа предприема още през 90-те години (Кирова-Делчева, 2014: 88-91).

По подобен начин будещите любопитство кромлех в близкото село Долни Главанак, скален комплекс Глухите камъни (ил. 15), долмен при с. Хлябово, менхир при с. Овчарово или скални гробници около с. Пчелари, а те са само малка част от богатата палитра на древното наследство, се губят в общия пейзаж и местните политики.[31] Повече институционална грижа спечелва превърнатото в туристическа атракция светилище на нимфите и Афродита край с. Каснаково, чието социализиране е резултат от поредица надграждащи се проекти. Влагането на средства и рекламата на този обект изглежда се обуславя обаче не от приоритизиране на тракийското, а от по-прозаични причини – това просто е единственият достъпен обект в общината, казват музейните експерти в Димитровград. Само преди три десетилетия светилището е било съвсем занемарено, за което археологът Димчо Аладжов (1984) предупреждава в местната преса. Днес пък може да се видят надраскани с боя скални обекти (ил. 16) или шарапани, превърнали се в боклучени ями, които очевидно не са припознати като ресурси за спечелване на проекти. От друга страна, сред финансираните атракции попадат гробницата в с. Мезек, приютила манекени и холограми, и римската вила Армира край Ивайловград, за която се твърди, че има тракийски корени (Лазова, 2016: 234-235).

Ил. 15, 16. Скален комплекс Глухите камъни. Снимки: И. Страхилов, септември 2016 г.

Според опериращата в региона Агенция за европейска интеграция, която има опит в проектната дейност, основен проблем при (не)осъществяването на подобни намерения в сферата на наследството е липсата на стратегия и произтичащите от това несъгласуваност между отделните инициативи и ниска устойчивост на резултатите. Отдръпването на общинската подкрепа след приключването на проектите на практика се илюстрира с факта, че от изградени осем туристически-информационни центъра в областта само три предлагат услуги ежедневно (Гьобеклиева и Василев, 2014: 69). Макар и от конкурентната си позиция, местните специалисти посочват, че опитите за цялостно проучване и написване на стратегия за развитието на туризма завършват с „добри визуално изработени продукти, но без съдържание и най-вече с множество неточности, грешки и безсмислици. Неуместно е гости на региона за един ден да създават стратегии за неговото развитие и да изготвят планове за популяризацията на туристически атракции, които нито познават, нито имат интерес да опознаят“ (пак там: 67-68).

По-категоричен е ангажиментът на Община Хасково за гробницата в Александрово, или по-скоро към нейната реплика в музейния център „Тракийско изкуство в Източните Родопи“, изграден с посредничеството на държавата и подкрепата на японското правителство (вж. JICA, 2006).[32] За първоначалната популярност на мястото допринасят силният журналистически интерес и острите полемики около откриването на некропола през 2000 г. (вж. Китов, 2009: 6-11). Въпреки че медиите оправдават проникването на Георги Китов в могилата, ръководителят на Траколожката експедиция за могилни проучвания за кратко е лишен от право на разкопки. Този спор заглъхва след смъртта на археолога. На локално равнище категорична оценка за работата му идва през 2010 г., когато Общинският съвет в Хасково решава да кръсти улица на негово име, а в музея в Александрово е поставен барелеф в памет на проучвателя.[33]

Кърджали: Проектното преоткриване на „свещената земя на траките“

Очакванията ни за Хасково бяха свързани и с идеята, че заработилият неотдавна музеен център „Тракийско изкуство в Източните Родопи“ ще капитализира „тракийските“ ресурси и ще бъде активен играч в регионалните символни битки за наследството. Още в предприсъединителния период различни организации от града осъществяват инициативи с туристическа насоченост по програма „Phare“, които маркират планината. Наблюдението обаче показва, че днес този разказ е доста по-активен в съседната кърджалийска област, където статут на „безспорен фаворит“ сред забележителностите има археологическият комплекс Перперикон (Област Кърджали, б.д.).

Ил. 17. Визуална идентичност на проект „Източният свят на Родопа планина“, 2013 г. Източник: Източният свят на Родопа планина.

Ако проследим маркетинга на дестинацията през последните години, може да забележим, че от „Съвместно съществуване на тракийска култура, християнство и ислям“[34] и „Пътят на боговете, пътят на златото и пътят на хората“[35] се пристъпва към „Земя на слънцето“, обитавана от "скални хора", станала известна напоследък със своя "град на мъртвите".[36] Докато по-ранните варианти – поне що се касае до проектната документация – изхождат от необходимостта да се признае значението на съжителството между различни религиозни и етнически общности в Източните Родопи (срв. Генчева, 2000: 116-118), в някаква степен отчитат живото наследство и насърчават местните начинания в собствения им контекст и традиции, то сега се засилва образът на място, изпълнено с величествени паметници, но лишено от живот (дори действащите храмове са представени като стерилни културни забележителности!). Хората – от „най-голямото богатство“ (Азис, 2004) са се превърнали в безгласно „население“, а районът – в „олицетворение на българския етнически модел, сочен за пример на Балканите и в Европа, заради толерантните взаимоотношения между различните етноси и религиозни групи“ (Област Кърджали, б.д.). Последното послание идва от локалния мултикултурен дискурс, установен по евроинтеграционна линия и целящ да наложи имидж за град, в чийто живот малцинствата са се интегрирали успешно, за поддържането на което се търсят донорски програми (Генчева, 2000: 116-118). Проблематичността на твърдението обаче проличава от дейностите на почти паралелно изпълнявания проект „Перперикон – минало за бъдеще“, които са ориентирани към ромите в Кърджали. С това „включване“ на етнически Други по задължение сякаш се изчерпва и присъствието на днешните жители на региона в неговия туристически профил, очертан от институциите.[37]

Ил. 18. Лого и слоган на Кърджали, изготвени по проект „Създаване на маркетингов туристически продукт – „собствена марка” на област Кърджали, посредством обмяна на ноу-хау и най-добри практики в сътрудничество с Регион Хага“, 2009-2010 г. Източник: Туристически портал Кърджали.

Външните посетители, от друга страна, са приоритизирани. Сред атракциите, които Община Ардино обновява, е например тракийското светилище Орлови скали. Най-голямо внимание несъмнено е отделено на Перперикон. Съвременните интервенции по него започват още с предприсъединителните субсидии, минават през споменатите по-горе проекти и достигат до Оперативна програма „Регионално развитие“, по която се създава атракцията „Дом на богове и хора“.[38] Всички тези инициативи успяват да извоюват на Кърджали водещо място в представяне на автохтонното наследство във вариант „мегалитна култура“. Резултатността им се обуславя от синхронизираните усилия между общинска и областна администрация, проучватели от столицата и местните музеи. Значение имат също засилената регионализираща идеология, насърчена от „връщането“ в Европа (пак там: 125), както и търсенето на „споделено наследство“, каквото се изисква при трансграничното сътрудничество, и съответно се прибягва до безпроблемно древно минало – подход, прилаган спрямо местното турско население в годините на социализма (пак там: 114-116). Водещата роля за съвременното активизиране на региона като територия на тракийското обаче е на археолога Николай Овчаров, който съумява да привлича вниманието на медиите и така да убеждава представителите на централната и местната власт във важността на Перперикон. Генерирайки непрестанно сензации (вж. Лазова, 2016: 255-272; Marinov, 2016: 198-200), Овчаров си гарантира подкрепата на (част от) обществото, но също и ангажимента на президенти, премиери и министри, което пък му осигурява щедро целево финансиране за разкопките. Един от основните му информатори пък е местният спелеолог М. Гумаров (участвал и в експедиции с проф. Александър Фол), чиито открития археологът представя и реконтекстуализира на специални пресконференции, което всъщност бележи активността на установените през 80-те години механизми.

Ил. 19. Обектът край с. Татул. Снимка: И. Страхилов, септември 2017 г.	Ил. 20. Николай Овчаров разказва за (символичния) гроб на Орфей пред телевизионната камера, 2016 г. Източник: Haskovo.NET/„Нова Броудкастинг Груп“ АД.

Отвъд очевидното, в своята цялост и комплексност това онагледява завършения вид и триумфа на едно заиграващо се с националните чувства комерсиално отношение към миналото, чиито изобретени за-пред-туристите разкази са увенчани от проектната култура и материализирани с публични средства. Невидимият ефект от случилото се се отнася и до културната памет на местните хора и тяхното живо наследство. Ако до неотдавна античните следи се мобилизираха като „“емпиризирани“ пропагандни внушения“ (Еленков, 2008: 465) в етнически и религиозно хетерогенни региони, за да се докаже „общото генетично начало на тази културна традиция от културата на древните траки по нашите земи“ и да се проследят „многообразни[те] проявления на една и съща светогледна идея, битуваща в рамките на българската етническа територия“ (Тодорова и Николчовска, 1995: 144; срв. Карамихова, 2014: 200), подобни хомогенизиращи интерпретации засягаха предимно симулативния официален дискурс.[39] Днес, посредством пазарните употреби и съпътстващите ги репортерски разкази и посещения на туристи, местата все повече биват категоризирани и остойностявани отвън. Техните общности все по-трудно удържат собствените си разбирания за наследството и, парадоксално, валоризацията може да има негативни последици. Редица от археологическите обекти в Източните Родопи например са свързани с вярвания на живеещите там алиани, а в близост до някои от древните паметници са изградени тюрбета и текета, запазени са традиционни ритуални практики (вж. Кулов, 2016: 181-186). Новопоявилите се етикети от рода на "Гробът на Орфей" (ил. 19-20), които привличат интереса на обществото, обаче невинаги се възприемат от местните хора. Подобен е случаят и с пещерата Тангардък кая край с. Илиница, която Н. Овчаров „открива“ и преименува на Утробата след като разпознава в нея светилище, в което се осъществява символичното оплождане на Великата богиня-Майка от Бога-Слънце. Появилият се впоследствие туристически разказ пропуска да спомене, че жителите на селото не одобряват външната намеса и новото име на пещерата, в близост до която имат свое курбанище (разговор с М. Гумаров, септември 2017 г.).

За всекиго по малко

Представянето на националното минало с разкази, използващи речника на западната капиталистическа модерност (Лазова, 2016: 309; Kaneva and Popescu, 2011: 200) е доловимо из цяла България. Що се касае до тракийското, би могло да откроим още няколко негови локуса, които допълват общата картина, въпреки че интензитетът на проектната работа не е така висок, както при разгледаните дотук примери.

Покрай Източнородопската област се забелязва поредно преоткриване на античното минало, с което отново се осъществява връзка с натрупания преди 1989 г. ресурс. Статутът на Странджа като планина на древните траки се поддържа най-вече от общинските управи в Бургас, Малко Търново и Средец, където се намира Националният археологически резерват „Античен и средновековен град Деултум – Дебелт“. Един от акцентите в техния съвместен маркетингов образ „Магията на древността и красотата на природата от Бургаския залив до Странджа“ е тракийското наследство с емблематичните светилища Бегликташ и Мишкова нива, отдавна влезли в научно обращение (вж. Лазова, 2016: 277-281). Любопитно е впечатлението от подготовката на този продукт, споделено от подизпълнителската фирма, която се занимава с дизайна на марката. То донякъде илюстрира мотивацията и нагласата на този тип актьори, които неизменно присъстват във веригата на проекто-писането.

„[…] захващам дизайна на една корица. Корицата е за брошурка, част от проект на тема колко е хубаво и красиво в Бургаско и въобще в региона. На този етап повече подробности, освен техническото задание, не ми трябват. От него извличаме цялата информация, която е необходима за кандидатстването по проекта: целева група, възложител, акценти. Другата задължителна информация е надлежно сдъвкана и предоставена […]“ (No Comment Group, 2010-2014; подч. м., И.С).

 

„Този проект събуди любопитството ни. Темата е чудесна, за разлика от проекти като „Комуникация и информиране на обществото по проект за изграждане на водопроводна мрежа в село Станимака“. Местата, които се включваха в проекта, са сред най-красивите в България. Форматът на печатните издания беше „дизайнерски“ – симпатични малки квадрати. […] Мисията – да се развие туризма в областите, които са близки до крайбрежието, но не са така посещавани. Важна особеност: всичките обекти, описани в проекта, трябва да бъдат посетени!“ (No Comment Group, 2010-2014).

Разказите от първо лице на дизайнери и фотографи дават информация и за динамиката в работата по такива проекти:

„Срокът за изпълнение е кратък, затова етапът изпълнение започва веднага с организацията на дейностите, с конкретизиране на концепцията на текстовете. […] Някъде в работния процес се намесват и възложителите, които трябва да прочетат и одобрят текстовете. Заради мащаба на проекта графикът на работа е, меко казано, гъвкав. За нас това означава, че се започва една позиция, работи се инфарктно бързо и докато се изпрати за проверка, са пристигнали материалите за още две позиции, които вече се чакат. […] Работата по проекта започва с брошурите, които бързо получават кодовите имена „религия“, „природа“, „регион“. […] Равносметката: четири месеца напрегната работа, десетки печатни материали, един адекватен проект, който рекламира България, а не отвращава“ (No Comment Group, 2010-2014).

В Бургас древността е мобилизирана още веднъж, само че за да отговори на други задачи. Става дума за комплекса „Акве калиде“, който е реставриран и експониран като водещ началото си от откритото край минералния извор тракийско светилище на трите нимфи. Прибягването до предходни пластове замъглява представата за издигнатия на същото място хамам, прокарващ връзки към неохотно приеманото у нас османско наследство. Подходът е добре известен и негови разновидности може да намерим в Стара Загора, където под основите на Ески джамия са търсени и намерени ритуални ями, тракийско светилище и християнски храм. Също и в Ямбол, в чиято водеща туристическа атракция – Безистена, е поместен музей, в който от първо лице разказва мултимедийният братовчед на Севт III – Спарток, „тракийският цар, който управляваше Южна Тракия от резиденцията си в Кабиле“.[40] Пак там богинята Кибела твърди, че „днес наследници на жителите на Кабиле“ са „хората от Ямбол“. Устойчиво е позоваването на траките и в Североизточна България, където по възприетата отдавна репрезентатативна стратегия (Лазова, 2016: 272-277) наред с мюсюлманските култови места се споменават и тракийските.[41]

Ил. 21. Лого на туристическа дестинация „Исперих-Разград-Попово: Път на древни култури и традиции“, 2014 г. Източник: Туристическа дестинация Исперих Разград Попово.	Ил. 22. Лого на проекта „Античното наследство на Тракия“, 2014 г. Източник: Античното наследство на Тракия.

Друг пример за адаптиране и възпроизвеждане на наследени модели забелязваме в Сандански. Там е разработен туристическият продукт „Траки и римляни – по стъпките на легендата Спартак“, в който може да открием отглас от едно от „комплексните мероприятия“ на социализма при подготовката на юбилея „1300 години България“ (Еленков, 2008: 400-401). По онова време фигурата на Спартак е „извикана“, за да осигури приемственост в революционното движение по българските земи, а днес се използва за изграждане на местна митология и привличане на туристи (вж. Ван Хооф, 2002). В близкото село Склаве по време на традиционния събор дори се организират възстановки на гладиаторски битки и пазар на роби (Васева, 2017). Липсата на материален маркер и възможността той да бъде реставриран и атракцизиран обаче възпира проектния гений. Сходна е ситуацията и с един сравнително нов локус на тракийското, към който ни води "пътят на вярата, апостолите и древните цивилизации в сърцето на Стара Планина". Тази съвременна дестинация въвежда в туристически оборот отбелязването на Атанасовден в местността Свети Атанас над Етрополе. За него от 90-те години някои изследователи предполагат, че представлява реликтова Сабазиева обредност (вж. Ботева, 2013). Сега обаче празнуването е извадено от контекста на общностното си значение и посредством преработване на научното знание е превърнато в „запазен стар тракийски обичай в чест на трако-фризийския бог Сабази – бог на пролетта и плодородието“ (Етрополе – Правец – Тетевен, 2013). Заедно с античните обекти в района се работи в посока утвърждаване на поредния туристически пакет, свързан с траките. Търсенето на Дионисово прорицалище там (Ботева, 2013а), което впрочем влиза в конкуренция с Родопите, допълнително засилва този образ и предоставя нови ресурси за бъдещи проектни действия.[42]

Заключение

Написаното дотук съвпада с изказаната от Цв. Лазова (2016: 315) теза, че „капиталистическата неолиберална икономика създава своите амбивалентни съюзи с културния национализъм, който сега доставя гориво на туристическата индустрия“. Прибягвайки към фонда на недискусионното тракийско наследство, се легитимира и необходимостта от развитието на туризъм и свързаните с него проучвания, планове и брандове. Експонирани като опазване на културните ценности и паметта на нацията, публични средства се насочват към частни компании, чиито дейности не непременно се грижат за обществения интерес и местните потребности. Скрити зад претендиращото за справедливост и равнопоставеност проектно начало, тези действия също не се подлагат на дискусия.[43] Нещо повече, с проектите за създаване на атракции и дестинации се официализират (без това да е изричната им цел) практиките на медийната археология, а нейните сензационни открития и интерпретации получават материален израз под формата на градежи, възстановки, холограми; от чалга археология се преминава към чалга наследство (срв. Илиев и Добрев, 2014: 66).[44] По този начин определени обекти повишават значимостта си и затвърждават статута си на приоритетни при следващия цикъл на финансиране.

Ил. 23. Археологът Николай Овчаров представя откритията си (колаж от медийни публикации). Източници: KMETA.bg; БНР; Дума; Нов живот; КърджалиНюз; Кърджали Прес/БНТ; е-вестник/Булфото; iNews; Chudesa.net; Нет Инфо.

Различните социални актьори, които осъществяват тези операции, обикновено цитират актуални документи, в които наследството се разглежда като ключов компонент от идентичността на населените места, но и фактор за повишаване на тяхната атрактивност, необходима за по-нататъшното привличане на бизнес инвестиции и насърчаване на конкурентоспособността (срв. Cultural heritage counts for Europe, 2015: 19-20). Отвъд тези провокирани отвън похвати, процесът е изключително хибриден. В глобални пазарни аргументи са облечени унаследени от предишни периоди „тракийски“ територии докато наравно с това се изобретяват и нови дестинации; националният разказ за „родината на Орфей“ се преповтаря на местно ниво, без от това задължително да изпъкват локални специфики; самата древност вече се защитава и апроприира от много повече играчи – уж независими, но всъщност силно преплитащи експертността си и полетата си на действие, ту конкуриращи се, ту работещи в синхрон. Комерсиалният национализъм в този контекст се явява обединяващият идеологически дискурс, който прави прилагането на неолиберална логика в областта на наследството да изглежда съвсем естествено и приемливо (Kaneva, 2016: 188-189).

В една несигурна за местните общности и техните елити среда обаче този подход, създаващ идентичности по калъп, има доста краткосрочни ефекти и не успява да формира достатъчно широка основа за възприемане на налаганите отгоре образи. Проектните гении идват и си отиват, следвайки паричните потоци; с течение на времето „генофондът“ на местата започва да се изчерпва и обременява от търговски и националистически употреби. В крайна сметка „намирането“ на гения на мястото, макар основаващ се на утвърденото тракийско минало, се оказва непосилна задача. Може би защото той по презумпция е множествен и постоянно променящ се, отговарящ на едновременната потребност на местните хора от промяна и приемственост (ICOMOS, 2008). А може би защото тези, които подготвят проекто-идентичностите, пропускат факта, че се изисква по-всеобхватно, динамично и включващо разбиране, което да взима предвид наследството в неговата непреходност, но и жива същност, променяща се във времето и спрямо различни групи; че духът на мястото може да е повече от един (пак там). Без това да означава, че усилията ни трябва да се изчерпват с изброяването на всички налични културни ценности в една брошура.

От тази гледна точка производството на „тракийска“ локалност, опитваща се да помири конфликтни идентичности в етнически и религиозно хетерогенни места, привидно заглушава напрежението от съпоставянето на живия опит от принадлежността към нацията с конструирания национален или локален бранд (срв. Kaneva, 2016: 187).[45] Тези кампании по изравяне на древността носят ползи по-скоро за въвлечените политически и икономически актьори отколкото за общностите, които би трябвало да репрезентират. При днешното отграничаване на пространствата-котви все още голямо значение имат властта и институциите, а това често е за сметка на живата памет (Кьосев, 2004: 363). Истинският живот, особено когато той е смятан за непредставителен и неестетичен, често не само не получава подкрепа, но е и обект на рестрикции, преследване, заличаване (вж. Медаров, Цонева, Христов и Касабов, 2015). Уместно е да припомним, че още докладът на Чарлз Ландри (1997: 32, 129-130, 138) предупреждава за риска от това да се оформи пропаст между положителните саморепрезентации, които българската държава се стреми да изгражда за чужди медии и туристи, и усещанията на хората, живеещи в България, но неприсъстващи в официалните образи. Поради това е трудно сплотяването на дадена местна общност около поредния спуснат елитарен разказ, ако той просто пренася западни модели, които подкопават местните значения и форми на изразяване (срв. Creed, 2011).

Това разминаване, което по специфичен начин проектната култура осветлява, е плод и на по-общия проблем, забелязан от Ападурай (2006: 73-74), че

„колкото повече груповото минало се превръща в част от музеите, изложбите и колекциите, както на национално, така и на транснационално ниво, все по-малко културата е това, което Пиер Бурдийо би нарекъл хабитус (безмълвната сфера от възпроизводими практики и нагласи), и все повече става арена на съзнателен избор, оправдание и представяне, като последното често е пред множество пространствено отдалечени публики“.

Разгледаните тук проекти в сферата на наследството поставят под въпрос заявената в началото на текста теза, че ролята на държавата отслабва (вж. също Георгиева, 2017а: 99). Истина е, че инициативата е предоставена в ръцете на общинските управи и че около тях са се появили редица нови играчи. Всички те обаче действат в зависимост от централно разпределяното финансиране и по-рядко разчитат на алтернативни източници. Поради това своето значение запазват властовите механизми, които – явни или прикрити – контролират идеите, водещи началото си от (псевдо-)гражданския сектор. Разходването на средства е разпръснато сред бизнес компании за изпълнението на определени дейности, но те рядко излизат от установените параметри. В резултат държавата се репродуцира хем като „гарант за стабилното разгръщане на механизмите на капиталистическия пазар“ (Медаров, Цонева, Христов и Касабов, 2015: 132, 133, 181), хем като пазител на правилната версия на миналото, възпроизвеждана от „независими“ актьори. Трябва да имаме предвид също, че, въпреки държавното си финансиране, подготвените от частни консултанти и агенции туристически продукти не винаги съвпадат с началните приоритети, зададени от обществения възложител (Volcic and Andrejevic, 2011: 613).

По места въпросът се усложнява още повече, защото възникналите там интереси се съобразяват с общата рамка, като често са следствие от или заимстват модели, наложени на централно ниво. Развитието и брандирането на конкретни дестинации върви, предполага се, в синхрон с друг приоритет, какъвто е повишаването на ефективността и влиянието на националния туристически маркетинг. Както подчертава Н. Кънева (Kaneva, 2017), формирането и налагането на такъв бранд по същество е политически акт, като за целта „историята е евакуирана от разказите за националната идентичност в рекламите и заменена с галерия от комодифицирани исторически обекти“, така че да се създаде подходяща за неолибералната глобализация идентичност (Kaneva and Popescu, 2011: 201). Ориентираните към външни посетители дейности превръщат туризма от първоначално алтернативна форма на развитие в основна дейност, макар спецификите му да не се познават напълно, а рисковете от него да се пренебрегват.

Ако се съгласим с Рамковата конвенция на Съвета на Европа за значението на културното наследство за обществото (Council of Europe, 2005, 2005a), че крайната цел на опазването на културното наследство и неговото устойчиво използване е развитието на по-демократично общество и подобряването на качеството на живот за всички, то би трябвало да се търси по-голяма съгласуваност между обществеността, институциите и частния сектор. Бидейки в процес на поредно туристическо райониране на страната е редно да бъде изяснено за кого се прави всичко това, каква е ролята на местните хора и до каква степен вкусовете на туристите може да бъдат задоволявани (срв. Council of Europe, 2017).[46]

* * *

В тези познати, но непопулярни бележки проблемът за тракийското наследство неусетно се изплъзна. Друго нещо, което не успях да удържа при писането на текста, е чисто научния му фокус. През цялото време на разглеждане на проектите личи по-общият коментар върху тяхната логика и изпълнение. Давам си сметка, че така изложението донякъде придоби политически характер, макар и да не формулира ясно някакви препоръки. Но понеже идеята на изследователския проект „Геният на мястото – градската идентичност като ресурс“ беше да се премине отвъд научната дискусия, за да може достигнатите изводи да бъдат полезни за онези, които подготвят планове за местно развитие, на финала ще си позволя да повторя няколко посоки за действие, вече начертани в международни документи от разнороден характер.

В Парижката декларация за наследството като двигател на развитието (ICOMOS, 2011) Международният съвет за паметниците на културата и забележителните места отбелязва, че наследството може да бъде средство за регионално развитие, но също така трябва да се превърне и в цел на политиките за развитие, а когато се ползва от туристическата индустрия, тя трябва да е наясно какви са стойностите на това наследство и колко крехко е самото то. В центъра на политиките и проектите също така трябва да се поставят хората, като е добре това да се случи още в самото начало на разработване на идеите (вж. също Съвет на Европейския съюз, 2014а). Представянето на обектите пък следва да е резултат от сътрудничество между експерти и локални общности, а официалният разказ би трябвало да е отворен за коментари (ICOMOS, 2008а). Туристическите интерпретации трябва да отчитат многопластовостта на наследството в смисъл на минал опит и съвременно разнообразие, както и важността му за местните хора (ICOMOS, 1999). Когато знанията и културните практики на тези хора биват уважавани, а те самите участват в планирането на бъдещи действия и имат възможност да осъществяват икономически ползи, тогава би могло повече хора да припознаят необходимостта от опазването на наследството и да поемат грижата за него. А това пък е предпоставка за развитието на устойчив туризъм (ICOMOS, 2011).

Иначе казано, призивът е за един по-ангажиран подход, за какъвто например пледират Бен Кампкин и Гер Дуйзингс по отношение на случващото се в градската среда (Campkin and Duijzings, 2016: 3, 4). Според тях както теоретиците, така и практиците трябва да взимат под внимание локалния контекст, да си сътрудничат с гражданите и да чуват тяхното мнение, да се грижат за интересите на хората и особено на онези от тях, които биха били уязвени от водените политики. От този подход се очаква „критично и целенасочено [да] отговаря на конкретните проблеми и въпроси, които са важни за подобряването на качеството на живот на жителите“ на съответното населено място. Не бива да забравяме също, че „културното наследство по дефиниция притежава стойност, която надхвърля практическата полза от него в определено време и за определена цел и затова заслужава да бъде запазено, а неговата стойност – по-категорично призната, като се зачитат правата на различните общности и особено на бъдещите поколения“ (Council of Europe, 2005a).

 

Библиография

Азис, Хасан. 2004. Кърджали, Ардино: Пътят на боговете, пътят на златото и пътят на хората (посетен на 03.09.2017 г.).

Аладжов, Димчо. 1984. „Изворът на нимфите“, Хасковска трибуна, бр. 31, 13 март 1984 г.

Бъчварова, Боряна. 2004. „И алтернативният туризъм откри сезона: в сектора гъмжи от инициативи, които засега не са координирани“, Капитал, 19 юни 2004 г. (посетен на 03.09.2017 г.).

АКРДОПБГДСРСБНА – Р, фонд 1, а. е. 6805, т. 2, л. 7-17. Агентурно сведение относно дейността на Научно-координационния съвет по Възродителния процес, София, 24 декември 1986 г. В: Държавна сигурност – смяната на имената – Възродителният процес (1986 – 1990 г.), т. 2. София: Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, 120-130 (посетен на 20.07.2017 г.).

АКРДОПБГДСРСБНА – Р, фонд 1, а. е. 6805, т. 2, л. 28-41. Протокол от заседание на Научно-координационния съвет по Възродителния процес за обсъждане на информация за извършената дейност на НКС през 1986 г., София, 16 януари 1987 г. В: Държавна сигурност – смяната на имената – Възродителният процес (1986-1990 г.), т. 2. София: Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, 131-144 (посетен на 20.07.2017 г.).

АКРДОПБГДСРСБНА – Р, фонд 9, оп. 2, а.е. 564, л. 41-44. Докладна записка от Петър Младенов – министър на външните работи, Димитър Стоянов – министър на вътрешните работи и Людмила Живкова – първи зам.-председател на Комитета за изкуство и култура и председател на Междуведомствената комисия за опазване на българските културно-исторически паметници в чужбина до Секретариата на ЦК на БКП относно по-нататъшното утвърждаване на България в чужбина, София, 1975 г. В: Държавна сигурност и културно-историческото разузнаване (1970-1989). София: Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, 215-218 (посетен на 20.07.2017 г.).

Алексиев, Явор. 2017. „Финансова децентрализация: състояние и перспективи“, Социологически проблеми, 1-2, 64-74.

Ангелова, Милена. 2010. (Не)споделената памет на късния социализъм: движението „Народната памет разказва“ (1983-1989). София: Семарш (посетен на 01.09.2017 г.)

Ападурай, Арджун. 2006. Свободната модерност: културни измерения на глобализацията. София: Лик.

Бокова, Ирена. 1993. „Фолклор и национална идентичност“, Български фолклор, (19) 4, Политика и фолклор, 64-74.

Бокова, Ирена. 2005. „Град в преход: културата като ресурс“, В: Елчинова, Магдалена (съст.) Антропологични изследвания, т. 6, София: Нов български университет, 171-186.

Бончева, Юлиана. 2016. „Кабинетът ще опрости стотици милиони „грешки на растежа“ при европроектите“, Сега, бр. 5724(253), 5 ноември 2016 г. (посетен на 03.09.2017 г.).

Ботева, Диляна. 2013. „Етрополският Атанасовден и преданията за манастир „Свети Атанас“ в района на Етрополе (аспекти на формирането на локална колективна памет)“, В: Коцева, Виолета (съст.) История и култура на старопланинското население: по примера на общините Етрополе и Сунгурларе. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 133-176.

Ботева, Диляна. 2013а. „За локализирането на бесите и на тяхното Дионисово прорицалище (шестнадесет години по-късно)“, В: Коцева, Виолета (съст.) История и култура на старопланинското население: по примера на общините Етрополе и Сунгурларе. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 91-116.

Вагалинска, Ирина. 2004. „Кой е царят зад маската?“, Тема, бр. 34(150), 30 август 2004 г. (посетен на 14.08.2017 г.).

Вагалинска, Ирина. 2004а. „Първичен инстинкт“, Тема, бр. 40(156), 11 октомври 2004 г. (посетен на 14.08.2017 г.).

Ван Хооф, Антон. 2002. „Спартак се завръща в родината си: България и митът за древния роб-бунтовник“, Критика и хуманизъм, 13, 111-124.

Васева, Валентина. 2017. „Тракийското наследство в района на гр. Сандански като ресурс за развитието на културен туризъм“ = Доклад, представен на кръгла маса в чест на Цветана Манова Етнология: национална, регионална и локална култура (Перник, 8 юни 2017 г.).

Вълчев, Георги. 2016. „Дестинация „вампир“.bg”, В: Лозанова-Станчева, Ваня и Фол, Валерия (съст. и ред.) StudiaBalcanica, 31, Mirabilia: Чудеса и чудовища. София: Институт за балканистика с Център по тракология/ Парадигма, 375-391.

Генчева, Росица. 2000. „Европа и създаването на регионални идеологии: област Кърджали“, Социологически проблеми, 1-2: 109-127.

Георгиева, Валентина. 2017. „Властелините на вкуса“, dВЕРСИЯ, 7, Политпоп, 14-32 (посетен на 20.07.2017 г.).

Георгиева, Валентина. 2017а. „Кратка история на популярния национализъм в шест епизода“, dВЕРСИЯ, 8, Как стигнахме дотук?, 86-103 (посетен на 01.09.2017 г.).

Гергова, Диана. 2001. „Тракийска археология“, В: Гергова, Диана, Вагалински, Людмил, Ваклинова, Маргарита, Русева, Боряна и Хаджиев, Коста. „Състояние и проблеми на методиката и методологията на българската археология“, Археология, 3-4: 105-108.

Гергова, Диана, Салкин, Асен и Байраков, Димитър. 2010. „Светилище на Дионис на връх Острец, Велинград“, Археологически открития и разкопки през 2009, 185-188.

Гьобеклиева, Розалина и Василев, Михаил. 2014. „В търсене на „златното руно“: дали Европейският съюз сближава или отдалечава съседни страни днес на кръстопътя на историята?“, Публични политики.bg, (5)2: 63-86 (посетен на 22.08.2017 г.).

Дамянов, Дамян. 2017. Представяне на извършените проучвания и проекти за тракийско и византийско историческо наследство в рамките на трансграничния регион Смолян – Самотраки: книжка-сборник с добрите практики при проучванията и проектите за тракийското и византийското историческо наследство. Тракийско и Византийско културно наследство в Родопите и Северното егейско крайбрежие „THRABYZHE“ (посетен на 13.09.2017 г.).

Даскалов, Румен. 1998. „Образи на Европа сред българите“, В: Даскалов, Румен. Между Изтока и Запада: Български културни дилеми. София: Лик, 7-64.

Дичев, Ивайло. 2016. „Кичът като географско понятие“, Семинар_BG, 13, (Чисто) нови наследства (посетен на 20.07.2017 г.).

Дремсизова-Нелчинова, Цветана. 1985. „Резултати от археологическите разкопки на тракийски крепости и могили в Кърджалийски окръг (1970-1976)“, Ахридъ: Сборник по краезнание на Окръжен партиен архив, Окръжен исторически музей, Окръжен държавен архив и Окръжна библиотека, 19-29.

Държавен архив – Кърджали, фонд 271К Михайлова, Мара Тонева (1901–1989), оп. 1, а.е. 153, ІІІ-1б.

Държавен архив – Кърджали, фонд 925 Балкански, Иван Цеков (1931–1983), оп. 1, а.е. 17, ІІ.

Европейска комисия. 2014. Съобщение на Комисията до Европейския парламент, Съвета, Европейския икономически и социален комитет и Комитета на регионите: За интегриран подход към културното наследство на Европа, COM(2014) 477 (посетен на 10.07.2017 г.).

Еленков, Иван. 2008. Културният фронт: Българската култура през епохата на комунизма – политическо управление, идеологически основания, институционални режими. София: Институт за изследване на близкото минало/ Институт „Отворено общество“/ СИЕЛА.

Етрополе – Правец – Тетевен. 2013. „Антично селище “Свети Атанас”, връх Св. Атанас над Етрополе“, По пътя на вярата, апостолите и древните цивилизации в сърцето на Стара Планина (поетен на 13.08.2017 г.).

Зарев, Косьо. 2008. „Тракийската роза“, В: Проблеми и изследвания на тракийската култура, т. 3. Казанлък: ИМ „Искра“/Ирита, 179-182.

Златкова, Меглена. 2012. „Културно наследство, проекти, локалност (постсоциалистически трансформации)”, В: Локалното наследство – ресурс за местно развитие. Пловдив: Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”, 29-44.

Знеполски, Ивайло. 2007. „Глобализацията: културна и социална идентичност в периферните култури“, В: Българската култура между държавата и пазара. София: Министерство на културата/Институт за философски изследвания – БАН, 44-53.

„Изводи и препоръки от комплексната научна експедиция на отделението за изобразителни изкуства и култура при БАН из Родопите през 1953 г.“. 1955. В: Комплексна научна родопска експедиция през 1953 година: доклади и материали. София: БАН, 221-227.

Илиев, Йордан. 2013. „Родопите и прорицалището на Дионис в Древна Тракия“, В: Тонев, Антоан, Петкова, Антоанета и Харалампиева, Цветелина (съст.) Докторантски и постдокторантски четения 2011. София: Софийски университет „Св. Климент Охридски“, 5-22.

Илиев, Станислав и Добрев, Пенко. 2014. „Човек – технология & информация“, В: Продължаващо обучение в музея. Благоевград/ Хасково: БОН – Благоевград, 64-72.

Информационна система за управление и наблюдение на структурните инструменти на ЕС в България (посетен на 10.07.2017 г.).

Карамихова, Маргарита. 2014. Динамика на свети места и поклонничества в постсоциалистическа България. Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“.

Кирова-Делчева, Радосвета. 2014. „Културната идентичност на Хасково в началото на XXI век“, Публични политики.bg, (5) 2: 87-95 (посетен на 22.08.2017 г.).

Китанова, Деница. 2015. „Габриела Антонова: С проекта за дигитализация и документиране на тракийските мегалитни паметници ще представим неизвестни туристически обекти“, Информационна агенция Фокус, 15 юли 2015 г. (посетен на 03.09.2017 г.).

Китов, Георги. 1999. „Царската долина на траките в Казанлъшко“, В: Зарев, Косьо, Стефанов, Пламен и Матев, Иван (съст.) Казанлък в миналото и днес, кн. V. Стара Загора: Форум, 34-46.

Китов, Георги. 2005. Долината на тракийските владетели. Варна: Славена.

Китов, Георги. 2008. „Далакова могила“. В: Проблеми и изследвания на тракийската култура, т. 3. Казанлък: ИМ „Искра“/Ирита, 138-163.

Китов, Георги. 2009. Александровската гробница. Варна: Славена.

Кожухарова, Анна. 2017. „Културният феномен Празник на розата в Казанлък. Исторически корени и съвременно развитие“. В: Община Казанлък. Фестивал на розата Казанлък, 21-44.

Кулов, Георги. 2016. Хора на истината. Габрово: ЕКС-ПРЕС.

Кьосев, Александър. 2004. „Тракия: преднационално, национално и комунистическо конструиране на места на памет“, В: Знеполски, Ивайло (съст.) Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето. София: Дом на науките за човека и обществото, 362-381.

Лазова, Цвете. 2012. „Монументализиране на легендата: паметникът на Орфей и Евридика в Смолян”, В: Бокова, Ирена (съст.) Годишник на департамент „Антропология“: Културни наследства – политически залози и реконструиране на територии. София: Нов български университет (посетен на 12.12.2015 г.).

Лазова, Цвете. 2016. Античност, археология и национално въобразяване. София: Нов български университет.

Ландри, Чарлз. 1997. Културната политика в България: доклад на европейски експертен екип. Съвет на Европа/ Министерство на културата: Враца.

Манова, Цветана. 2011. Сокове от корена: етноложки интервюта. Перник: Дворец на културата.

Маринов, Чавдар. 2012. „Добре дошли в родината на Орфей: тракийското наследство между конструиране и комерсиализиране”, Критика и хуманизъм, (39) 2, Националното в епохата на неговата популярна възпроизводимост, 11-29.

Медаров, Георги, Цонева, Жана, Христов, Момчил и Касабов, Огнян. 2015. Предприемачески дух и призрачни предприемачи: експертно знание, неолиберално управление и социално страдание. София: Колектив за обществени интервенции (посетен на 16.07.2017 г.).

Министерски съвет. 2016. „Протокол № 45 от извънредно заседание на Министерския съвет, 31 октомври 2016 г.“, Информационна система за правна информация на Министерски съвет (посетен на 03.09.2017 г.).

Министерство на икономиката и енергетиката. 2014. Стратегия за устойчиво развитие на туризма в България 2014-2030 (посетен на 02.08.2017 г.).

Министерство на туризма. 2015. Концепция за туристическо райониране на България (посетен на 02.08.2017 г.).

Муратова, Нурие. 2015. „“Пряк потомък на славяните и траките, а сега вече и на прабългарите”: Етническата антропология и възродителният процес в България“, Balkanistic Forum, 1, Experiences. (Hi)Stories. Policies, 252-267.

Национална стратегия за устойчиво развитие на туризма в Република България, 2014-2030 г.: актуализирана версия 2017 г. 2017 (посетен на 02.08.2017 г.).

Николова, Десислава. 2017. „Доколко ефективни са европейските структурни и кохезионни фондове?“, Социологически проблеми, 1-2, 101-118.

Област Кърджали. б.д. Кърджали: земя на слънце = информационна брошура (посетен на 03.09.2017 г.).

Община Казанлък. 2014. Общински план за развитие на Община Казанлък 2014-2020 г. (посетен на 20.07.2017 г.).

Община Казанлък. 2017. „Хроника на Празника на розата в Казанлък“. В: Фестивал на розата Казанлък, 64-166.

Общински съвет Казанлък. 2012. Наредба № 27 за символиката на община Казанлък, за именуване и преименуване на обекти с общинско значение и за паметниците и другите възпоменателни знаци на територията на община Казанлък, приета 2006 г., изм. 2009 г., 2012 г. (посетен на 20.07.2017 г.).

Одобрени проекти, 2015: Държавен фонд „Земеделие”. 2015. Одобрени проекти по ПРСР към 30 септември 2015 г. (посетен на 05.01.2016 г.).

Пейков, Стефан. 1984. „Още веднъж за Втория интердисциплинарен симпозиум “Странджа-Сакар” (обзор на замисъла, работата и резултатите му)“, В: Пейков, Стефан (съст.) Странджанско-сакарски сборник, II, кн. 2. Малко Търново: Програма за научни изследвания на Странджанско-сакарския край, 3-20.

Рабаджиев, Костадин. 2008. „Храмът на Орфей при Татул или за отговорността на археолога“, Археология, 1-4: 146-149.

Рашенков, Ал. 1932. „Заздравяване на стари архитектурни паметници“, Известия на Българското археологическо дружество 1930-1931, 6, 297-299.

Сакскобургготски, Симеон. 2005. Слово на Цар Симеон II на церемонията по подписването на договора за присъединяване на България към Европейския съюз (посетен на 20.07.2017 г.).

Стайнов, Петко. 1955. „Българското народно творчество: встъпително слово към научно-отчетната сесия за Родопската експедиция“, В: Комплексна научна родопска експедиция през 1953 година: доклади и материали. София: БАН, 7-9.

Стенограма от четиристотин петдесет и пето заседание на Тридесет и девето Народно събрание, 18 февруари 2005 г. (посетен на 12.09.2017 г.).

Стоянов, Тотко и Лозанов, Ивайло. 2006. „Тракийската и античната археология в България в годините на преход (опит за обзор)“, Анамнеза, 1: 110-120 (посетен на 15.08.2017 г.).

Страхилов, Иво. 2016. „Инвестиции в миналото“, Семинар_BG, 13, (Чисто) нови наследства (посетен на 20.07.2017 г.).

Съвет на Европейския съюз. 2014. „Заключения на Съвета от 21 май 2014 година относно културното наследство като стратегически ресурс за устойчива Европа“, Официален вестник на Европейския съюз, C 183/36 от 14.06.2014 г., 36-38 (посетен на 10.07.2017 г.).

Съвет на Европейския съюз. 2014а. „Заключения на Съвета относно основано на участието управление на културното наследство“, Официален вестник на Европейския съюз, C 463/1 от 23.12.2014 г., 1-3 (последно посетено на 16.08.2017 г.).

Тодорова, Стела и Николчовска, Мария. 1995. „Обредни практики и представи, свързани с родопския масив Дамбала“, Български фолклор, 5, 134–145.

Троева, Евгения. 2014. „Завръщането на Орфей”, В: Пейчева, Лозанка (отг. ред.) Дни на наследството 2013. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 183–195.

Троева, Евгения. 2015. „Тракийското наследство в региона на южната българска граница: между културната памет и културния туризъм” = Доклад, представен на конференцията Култури, памет, наследство в региона на южната българска граница, София, 10 октомври 2015 г.

Филева, Лора. 2009. „Внимание: Чалга археология. Спорът за Перперикон и Татул“, Дневник, 5 март 2009 г. (посетен на 15.08.2017 г.).

Филов, Богдан. 1915. „Georges Seure, Archéologie Thrace. Documents inédits ou peu connus. Première série. В Revue archéologique 1911 II стр. 301-316, 423-449; 1912 I 319-336, II 255-276; 1913 I 45-78. II 225-252“, Известия на Българското археологическо дружество 1914, 4, 293-299.

Хранова, Албена. 2011. Историография и литература: за социалното конструиране на исторически понятия и големи разкази в българската култура, XIX-XX век, т. 2. София: Просвета.

Царският некропол на тракийския град Севтополис. 2016. = Kаталог от фотоизложба. София: Министерство на културата.

Централен държавен архив, фонд 1Б, оп. 6, а.е. 1573, л. 37-41. Протокол „А“ № 60 на Политбюро на ЦК на БКП от 17 април 1952 година.

Цонева, Жана и Валявичарска, Живка. 2017. „Общината планира да върне паметника на Първа софийска дивизия от 1934 г. А иска ли да върне Санстефанска България и да разпусне Народното събрание?“, Нови леви перспективи (посетен на 20.07.2017 г.).

Църов, Иван. 2008. Траките край Атрюс. Тракийско погребение от с. Големаните, Великотърновско. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

Buchanan, Donna A. 2015. „Beyond Nation? A Thrice-Told Tale From Bulgaria’s Postsocialist Soundstage“, Anthropology of East Europe Review, 33(1): 1–29 (посетен на 25.07.2017 г.).

Buchanan, Donna A. 2006. Performing Democracy: Bulgarian Music and Musicians in Transition. Chicago: University of Chicago Press.

Campkin, Ben and Duijzings, Ger. 2016. „Introduction. Engaged Urbanism: Situated and Experimental Methodologies for Fairer Cities“, In: Campkin, Ben and Duijzings, Ger (eds) Engaged Urbanism: Cities and Methodologies. London/New York: I.B.Tauris & Co., 1–20.

Council of Europe. 2005. „Council Of Europe Framework Convention On The Value Of Cultural Heritage For Society“,Council of Europe Treaty Series, No. 199 (посетен на 25.07.2017 г.).

Council of Europe. 2005a. „Explanatory Report To The Council Of Europe Framework Convention On The Value Of Cultural Heritage For Society“,Council of Europe Treaty Series, No. 199 (посетен на 25.07.2017 г.).

Council of Europe. 2017. Recommendation Of The Committee Of Ministers To Member States On The European Cultural Heritage Strategy For The 21st Century (посетен на 25.07.2017 г.).

Creed, Gerald W. 2011. Masquerade and Postsocialism: Ritual and Cultural Dispossession in Bulgaria. Bloomington: Indiana University Press.

Cultural heritage counts for Europe (Full report). 2015. Krakow: International Cultural Centre (посетен на 20.07.2017 г.).

ECORYS. 2015. Окончателен доклад: Осъществяване на оценка на въздействието на интервенциите по Оперативна програма „Регионално развитие“ 2007–2013 г. и на приноса им за изпълнение на хоризонталните политики на ЕС. София: ЕКОРИС Саут Ийст Юроп ЕООД.

EMS Bulgaria. 2003. Interim Evaluation Report of the European Union Pre-Accession Instrument Phare, Country: Bulgaria, Sector: Economic Development, R/BG/EC-DEV/03.001.

European Commission. 2015. Getting cultural heritage to work for Europe: Report of the Horizon 2020 Expert group on cultural heritage. Luxembourg: Publications Office of the European Union (посетен на 10.07.2017 г.).

European Commission. 2016. PHARE Financing Memoranda & Project Fiches (посетен на 10.07.2017 г.).

Georgieva, Miroslava. 2005. „Report on the Effectiveness and Relevancy of Investment Activities under SAPARD in Bulgaria in its Role as a Pre-accession Financial Assistance Instrument“, In: SAPARD Review in Bulgaria, Czech Republic, Estonia, Hungary, Latvia, Poland and Romania: Impact Analysis of the Agriculture and Rural Development. Sofia: European Institute Foundation, 11-36 (посетен на 20.07.2017 г.).

ICOMOS, 1999: International Council on Monuments and Sites. 1999. International Cultural Tourism Charter: Managing Tourism at Places of Heritage Significance (посетен на 25.07.2017 г.).

ICOMOS, 2008: International Council on Monuments and Sites. 2008. Quebec Declaration on the Preservation of the Spirit of the Place (посетен на 25.07.2017 г.).

ICOMOS, 2008a: International Council on Monuments and Sites. 2008. The ICOMOS Charter for the Interpretation and Presentation of Cultural Heritage Sites (посетен на 25.07.2017 г.).

ICOMOS, 2011: International Council on Monuments and Sites. 2011. The Paris Declaration on Heritage as a Driver of Development (посетен на 25.07.2017 г.).

JICA, 2006: Japan International Cooperation Agency. 2006. Basic Design Study Report on the Project for the Construction of the Museum Center for Thracian Arts of East Rodopi Mountains in the Republic of Bulgaria (посетен на 25.07.2017 г.).

JICA, 2007: Japan International Cooperation Agency. 2007. Kazanlak Area Revitalization Project: Summary Sheet For Result Of Final Evaluation (посетен на 25.07.2017 г.).

Kaneva, Nadia and Popescu, Delia. 2011. „National Identity Lite: Nation Branding in Post-Communist Romania and Bulgaria“, International Journal of Cultural Studies, 14(2): 191-207.

Kaneva, Nadia. 2012. „Who Can Play This Game? The Rise of Nation Branding in Bulgaria, 2001–2005“, In: Kaneva, Nadia (ed.) Branding Post-Communist Nations: Marketizing National Identities in the ‘New’ Europe’. New York: Routledge, 99–123.

Kaneva, Nadia. 2016. „Nation Branding and Commercial Nationalism: Notes for a Materialist Critique“, In: Volcic, Zala and Andrejevic, Mark (eds) Commercial Nationalism Selling the Nation and Nationalizing the Sell. Basingstoke: Palgrave Macmillan, 175-193.

Kaneva, Nadia. 2017. „The Branded National Imagination and its Limits: Insights from the Post-Socialist Experience“, Strategic Review for Southern Africa, 39(1): 116-138 (посетен на 19.08.2017 г.).

KPMG. 2011. Средносрочна оценка на Оперативна програма Регионално развитие 2007-2013: Окончателен доклад (посетен на 20.07.2017 г.).

Lozanova, Galina. 2015. „Conceptualizing Local History: the Cases of Two Local Historians of Rakovski County, Plovdiv Region“, In: Luleva, Ana, Petrova, Ivanka and Barlieva, Slavia (eds.) Contested Heritage and Identities in Post-socialist Bulgaria. Sofia: Gutenberg, 214-234.

Marinov, Tchavdar and Vezenkov, Alexander. 2014. „Communism and Nationalism in the Balkans: Marriage of Convenience or Mutual Attraction?“, In: Daskalov, Roumen and Mishkova, Diana (eds) Entangled histories of the Balkans, vol. 2, Transfers of Political Ideologies and Institutions. Leiden: Brill, 469-555.

Marinov, Tchavdar. 2016. Nos ancêtres les Thraces: Usages idéologiques de l'Antiquité en Europe du Sud-Est. Paris: Harmattan.

No Comment Group, 2010-2014. „Магията на древността и красотата на природата от Бургаския залив до Странджа“, No Comment Group (поетен на 13.08.2017 г.).

No Comment Group, 2010-2014а. „Магията на древността и красотата на природата от Бургаския залив до Странджа: хронология на дизайн по обществена поръчка или как да спечелим и изпълним европейски проект“, No Comment Group (поетен на 13.08.2017 г.).

Paliova, Iana and Lybek, Tonny. 2014. „Bulgaria’s EU Funds Absorption: Maximizing the Potential!“, International Monetary Fund Working Paper, 14/21 (посетен на 20.07.2017 г.).

Publications Office of the European Union. 2007. Phare Programme (посетен на 10.07.2017 г.).

Roumentchéva, Sofia. 2014. Exposer les Thraces. Les collections thraces de la Bulgarie: Politique d’exposition officielle à l’étranger de 1958 à 2013 = Mémoire de recherche. Paris: École du Louvre (посетен на 05.08.2017 г.).

Troeva, Evgenia. 2015. „The Thracians: Contemporary Identifications and Uses“, Etudes balkaniques, 1: 217-228.

UNESCO, 2010: United Nations Educational, Scientific and Cultural Organization. 2010. The Power of Culture to Development, CLT/2010/WS/14 (посетен на 10.07.2017 г.).

United Nations. 2015. Transforming Our World: The 2030 Agenda For Sustainable Development (посетен на 10.07.2017 г.).

Volcic, Zala and Andrejevic, Mark. 2011. „Nation Branding In The Era Of Commercial Nationalism“, International Journal of Communication, 5, 598-618 (посетен на 25.07.2017 г.).

Volcic, Zala and Andrejevic, Mark. 2016. „Introduction“, In: Volcic, Zala and Andrejevic, Mark (eds) Commercial Nationalism Selling the Nation and Nationalizing the Sell. Basingstoke: Palgrave Macmillan, 1-13.

---

[1] Статията е резултат от проекта „Геният на мястото – градската идентичност като ресурс“, ръководен от проф. Райна Гаврилова и подкрепен от Фонд „Научни изследвания“ на СУ „Св. Климент Охридски“. Текстът е авторски, но някои от идеите и примерите отразяват дискусиите с останалите членове на изследователския колектив. Цитираното тук проучване в Пловдив (юни 2017 г.), както и теренната работа в Казанлък (август 2017 г.) и Кърджали (септември 2017 г.) бяха проведени в рамките на проекта „Новата празничност: общности, идентичности и политики в ХХI век“ с ръководител проф. Райна Гаврилова, финансиран от Фонд „Научни изследвания“ на МОН (договор № ДН 05/07, 14.12.2016 г.).

[2] Археологът и настоящ директор на Регионалния исторически музей във В. Търново Иван Църов (2008: 11), който провежда разкопките на тракийското погребение при с. Големаните, отбелязва, че изследванията на тракийската култура в района са малко, защото „приоритет винаги има проучването на средновековната столица на България, останалите хронологични периоди са на по-заден план“. В същото време, само що се касае до това землище, археологът е регистрирал наличието на некропол с осем могили, като има данни, че през ранножелязната епоха там е съществувало и поселение (пак там: 17-18).

[3] Ярко свидетелство за значението на Търново е проучването му от френския археолог Жорж Сьор, който княз Фердинанд кани през 1900 г. (Филов, 1915: 293-295 и сл.), както и започналата през 1930 г. реставрация на Балдуиновата кула, която не се интересува от „турската надстройка“ на кулата, а от нейните „стари основи“ (Рашенков, 1932: 298-299).

[4] Вж. статиите в бр. 13 (Чисто) нови наследства.

[5] Позовавайки се на Емилия Занкина, като предприемаческия популизъм (entrepreneurial populism) Дана Бюканън дефинира „стратегическата манипулация, употребата или представянето чрез комерсиални дейности на експресивна култура, като песни или танци, чието мултивалентно значение резонира с дълбоко въплътени популистки чувства, вменени посредством окултуряващи социални институции (като училища), и емблематични за националното съзнание, патриотизма и сходни чувства на привързаност или принадлежност“ (Buchanan, 2015: 17-18).

[6] Възприетата отправна точка не означава, че преди 1989 г. общините не участват в тези процеси. При подготовката на юбилея „1300 години България“ местните структури на Партията например са натоварени със задачата да решат „как ще се представи градът […], какво е мястото му в историята на България“, споделя тогавашният председател на Изпълнителния комитет на Градския народен съвет в Перник (1971-1976 г.) Емил Иглев. В резултат на тази заръка в относително младия град са издигнати паметници на Кракра Пернишки и Рада Войвода, за която съществува местна легенда; взето е решение за облика на централната градска част (Манова, 2011: 615-616).

[7] С Протокол № 60 от 17 април 1952 г. от свое заседание Политбюро на ЦК на БКП взема решение у нас и в чужбина да се популяризират постижения на българската култура и нейните най-добри представители. Освен проучване на народното творчество се насърчават и „масови посещения на трудещите се на исторически места, музеи, паметници на културата“ (ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 1573, л. 38-40).

[8] Нурие Муратова (2015: 260-261) показва как в резултат на проведените анализи, иначе доста спорни по своя замисъл и методи, помаците в Благоевградско са обявени за „преки наследници на траките“, докато тези в Смолянско – за по-близки до славяните. Подобна спекулативна теза за „трако-елинския“ произход на помаците, формирана още през 19 в., се лансира от гръцката историография повторно в края на 20 в., като тя е плод на сложните българо-гръцко-турски отношения и претенциите им за Западна Тракия (Marinov, 2016: 127-133). Любопитно е, че днес тезата е възприета от някои помаци у нас, които се разпознават като потомци на траките; експлоатирана е и с политически цели (Троева, 2014: 19; Troeva, 2015: 221-222, 224-227). Евгения Троева уточнява, че „тракийският“ маркер се употребява двояко – за идентифициране с българите и за оразличаване от тях (Troeva, 2015: 222, 227).

[9] В стремежа на държавата да контролира миналото тези усилия добиват осезаеми размери и биват институционализирани посредством движението „Народната памет разказва“, описано от Милена Ангелова (2010). Макар че негов акцент са социалистическата история и разказите за партизани, движението насърчава интереса към миналото в по-общ план сред широк кръг от хора.

[10] Въпреки важността на археологическите проучвания за целите на т.нар. Възродителен процес, разкопки се провеждат по поръчка и със средства на окръзите (АКРДОПБГДСРСБНА – Р, ф. 1, а. е. 6805, т. 2, л. 10-11; АКРДОПБГДСРСБНА – Р, ф. 1, а. е. 6805, т. 2, л. 38-39), което пък свидетелства и за ролята на местните власти в приоритизирането на археологически обекти още в периода на държавния социализъм.

[11] До момента са проведени 13 конгреса по тракология, като първият е организиран в София през 1972 г. Пак тогава е създадена и тракийската изложба, чиято история е подробно разгледана от София Руменчева (Roumentchéva, 2014). Малко по-късно в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО са включени гробниците в Казанлък (1979 г., случайно открита през 1944 г.) и Свещари (1985 г., проучена през 1982 г.).

[12] Така например през 70-те години режимът обмисля възможността да „организира в капиталистическите държави крупни изложби, публикации, телевизионни предавания, кинофилми, издирване и популяризиране на недвижими и движими паметници на българската култура, привличане и използуване на чуждестранни изследователи и културни дейци и друга подобна дейност, чрез която да подобри съществено мнението на световната общественост и специалистите в чужбина в полза на колосалните постижения на българската култура“, като за целта се използват „възможностите на ЮНЕСКО и други международни организации“. От щедро финансираните мероприятия се очаква голям политически и икономически ефект (АКРДОПБГДСРСБНА – Р, ф. 9, оп. 2, а.е. 564).

[13] За силата на утвърдената вече тракология свидетелства разказът на Маргарита Карамихова (2014: 176) за студентска експедиция в Родопите през 1992 г., когато в търсене на едно тюрбе край Крумовград изследователите се натъкват на скална група, която дефинират като останки от „тракийско светилище“. От дистанцията на времето авторката заключава, че направената тогава хипотеза се дължи най-вече на „масираното развитие и пропаганда на науката Тракология, което се случваше буквално пред очите ни. И студентите, и преподавателите в не малка степен бяхме повлияни от трепетните откривателски очаквания при срещата със свещената планина Родопа. Всяка геометрична форма в скалите ни се струваше да е следа от човешка намеса и, съгласно предварителните си нагласи, непременно провиждахме древни тракийски светилища“.

[14] Фокусът върху туризма все пак е резултат от един доста стеснен поглед върху проблема, който не бива да омаловажава ролята на културното наследство за развитието на различни традиционни и нововъзникващи индустрии, както и свързаните с тях работни места, повишена конкурентоспособност и, в идеалния случай, подобрено общо благосъстояние на обществото. Консервационните и възстановителни дейности на културни обекти например са сред най-доходоносните за строителния бизнес (European Commission, 2015: 7). Това важи и за България, където се наблюдава ръст в заетостта и производството в засегнатия от икономическа криза сектор на строителството благодарение на инвестициите в недвижими културни ценности, осъществени по линия на Оперативна програма "Регионално развитие" (ECORYS, 2015: 145-146).

[15] Само за периода 1998-2006 г. помощта от ЕС за България възлиза на 1922,7 млн. евро, предоставена главно по линия на Специалната предприсъединителна програма за развитие в областта на земеделието и селските райони (SAPARD), Инструмента за структурна политика за предприсъединяване (ISPA) и Програмата за подкрепа за преструктуриране на икономиката “Phare”. Неусвоените ресурси за същия период са 742,1 млн. евро (Paliova and Lybek, 2014: 11-13).

[16] Подобен подход се стимулира и при изпълнението на програма SAPARD, като тук фокусът е върху селския туризъм (Georgieva, 2005: 25-26).

[17] Както показват комплексните научни програми от периода на късния социализъм, тогава проучването на наследството се обяснява със сходни мотиви – изучавайки миналото, науката дава „своя принос в изпълнение на партийните решения за ускорено развитие на пограничните региони на страната“ (Пейков, 1984: 20), свързано с демографията, промишлеността, модернизиране на селското стопанство и пр.

[18] В България основният дял от средствата са изплатени чрез Оперативна програма „Регионално развитие“ (2007-2013 г.). Според данните в Информационната система за управление и наблюдение на структурните инструменти на ЕС в България, съгласно последната актуализация от 22.03.2017 г., по приоритетна ос 3 "Устойчиво развитие на туризма" (с подприоритети 3.1 "Подобряване на туристическите атракции и свързаната с тях инфраструктура", 3.2 "Развитие на регионалния туристически продукт и маркетинг на дестинациите" и 3.3 "Национален туристически маркетинг") са осъществени 132 проекта с реално изплатени 259 785 386 лв., или 67% от предвидената обща сума. Тук не се включва собственият принос на бенефициентите, други мерки по ОПРР, подкрепящи културна инфраструктура или обмен на добри практики с туристическа насоченост. В посочената сума не влизат и изплатените суми по Програмата за развитие на селските райони (над 55,5 млн. лева за общо 189 проекта към 2015 г., вж. Одобрени проекти, 2015), програмите за трансгранично и транснационално сътрудничество, нито пък стойността на проектите, подкрепени от Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство.

[19] Трябва да имаме предвид обаче, че, за да усвоят европейски средства, общините прибягват до поемането на дългове, с които осигуряват необходимото съфинансиране, и така на практика увеличават своята задлъжнялост (Алексиев, 2017: 65). Бюджетното изпълнение на проектите се нуждае от допълнителен коментар. Следва да се отчете фактът, че заради допуснати нередности и злоупотреби при изпълнението на проекти по оперативните програми през периода 2007-2013 г. на общините-бенефициенти са наложени финансови корекции в размер на над 300 млн. лева (Бончева, 2016). 80% от тях бяха погасени с приемането на държавния бюджет за 2017 г. Правителството оправда необходимостта от това държавата да поеме тези задължения с невъзможността да се „индивидуализира вината – каква е вината на бенефициента, каква е вината на управляващия орган и каква, например, е вината на несинхронизирано навреме законодателство – част от детските болести на началото и средата на предишния програмен период“ (Министерски съвет, 2016). Според тогавашния министър на финансите Владислав Горанов „[т]ова решение, макар и да съдържа елемент на морален хазарт, в смисъл такъв, че да дава сигнал, че всеки може да греши и след това някой ще плати сметката, според нас като еднократен акт е целесъобразно от гледна точка на това, че то решава натрупани проблеми за целия предходен програмен период, в който всички участници в процеса, можем да кажем, се учеха как се управляват европейските фондове“.

[20] Из изказване на главния архитект на Община Варна арх. Виктор Бузев по време на конференцията „Култура за устойчиво развитие. Нови модели и визия. Нови партньорства“ (Варна, декември 2015 г.).

[21] Тук използвам понятието европеизация не с технократското му значение на прилагане на нормите и правилата на ЕС на национално равнище, а в популярния му смисъл, според който, присъединявайки се към ЕС, „България се завръща политически в семейството на европейските народи, към което винаги е принадлежала“. На церемонията по подписването на договора за присъединяване тогавашният министър-председател Симеон Сакскобургготски (2005) допълва още, че „[с]ъс своята хилядолетна история, със самобитната си култура и с дълбоко европейските си ценности моята страна ще даде своя принос за укрепване на общото благополучие, културно разнообразие и развитие на Съюза“ (вж. също Даскалов, 1998: 51-52).

[22] Любопитно е, че бумът в публикуването на местни истории, какъвто е регистриран през 30-те, а после и през 60-те години на миналия век (Lozanova, 2015: 216), съвпада с периоди, в които се усилват и националните грижи за миналото.

[23] Подобни бурни, предимно онлайн реакции възникват периодично, като последният случай е от септември 2017 г. с откриването на изложбата „Легенди в злато: тракийски съкровища от България“ (2 септември – 10 декември 2017 г.), гостуваща в музея „Бригенс“ в гр. Берген, Норвегия.

[24] Сходен е казусът с връщането на Панагюрското съкровище „у дома“ (вж. Лазова‚ 2016: 294-309).

[25] Благодаря на Петя Александрова, отговаряла за връзките с обществеността в Община Казанлък, която ни разясни гледната точка на местната управа в този спор (август 2017 г.).

[26] При все това, съгласно приетата през 2006 г. Наредба за символиката на община Казанлък, официалният празник на града е Празникът на розата (Общински съвет Казанлък, 2012).

[27] Преди 1989 г. такива връзки прокарва например образът на Севт III (ил. 11), който, качен на своята колесница, води шествието на Празника на розата от края на 60-те години (Община Казанлък, 2017: 69, 71, 73, 75, 77); също творбата на местния скулптор Доко Доков „Тракийка“, разположена на пл. „Севтополис“ в града (ил. 13).

[28] „Песен за Хасково“ (2009 г.), текст: Ели Видева и Петър Ванчев, музика: Стефан Диомов. Цитатът в подзаглавието е част от първия куплет на песента.

[29] Наблюденията и разговорите в Хасково и региона осъществихме заедно с гл. ас. д-р Вяра Калфина, арх. Лиляна Граматикова и други членове на изследователския екип.

[30] Използвам възможността да му благодаря за разговорите, ценната информация и споделените мисли.

[31] Това не е непременно критика, като се има предвид резултатът от превръщането на недвижимите културни ценности в туристически атракции. Противно на казаното по-горе, Община Тополовград извършва значителна работа по проучване и заснемане на мегалитни съоръжения в рамките на проекта „Дигитализиране и документиране на най-ранните тракийски мегалитни гробници и синхронните на тях култови комплекси на Балканския полуостров“, финансиран от програма БГ08 „Културно наследство и съвременни изкуства“. И тук обаче съществува разбирането, че това са по-скоро подготвителни дейности за търсенето на по-мащабни инвестиции за реставрация, консервация и експониране на 25 паметника (вж. Китанова, 2015).

[32] Състоянието на оригинала, посочват още японските експерти в доклада си до българското правителство (JICA, 2006), не е никак добро. Показателно е, че след първоначалния ентусиазъм и включването на обекта в Индикативната листа за Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО през 2004 г. не са направени други постъпки за подготовка на досие за кандидатстване.

[33] Г. Китов е също и патрон на читалището в с. Александрово. Въпросът за общуванията на изследователите с местните власти и перцепцията им у общностите заслужава отделно внимание, както показва и обявяването на проф. Александър Фол (1933-2006) посмъртно за почетен гражданин на Малко Търново, превръщането му в патрон на тамошния музей и издигането на паметник в негова чест.

[34] Такова е наименованието на туристическия маршрут, предложен в проекта на Общинска асоциация за малък и среден бизнес – Хасково. Благодаря на д-р Петър Миладинов, държавен експерт в Министерство на културата, за предоставената информация.

[35] По името на проекта „Пътят на боговете, пътят на златото и пътят на хората“, разработен съвместно от Община Ардино и Община Кърджали.

[36] „Земя на слънце“ е най-новата „собствена марка” на област Кърджали, която сред местното население изважда спомените за неосъществената идея на режима преди 1989 г. да преименува града на Слънчевград. Нарицателните „скални хора“ и „град на мъртвите“ са изковани от археолога Николай Овчаров в медиите и се отнасят съответно до (прото-)траките и некропола, открит на Перперек.

[37] Причината за изричното споменаване на ромите е, че проектът се финансира от Програма БГ08 „Културно наследство и съвременни изкуства“ на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, която повелява „ромското“ да бъде насърчено по някакъв начин в предвидените дейности (вж. Страхилов, 2016). Самата формулировка в резюмето на проекта обаче е достатъчно красноречива, за да разберем, че подходът на институциите към тези хора е проблематичен. В него се казва, че проектът е насочен към „жителите на община Кърджали от различни социални и етнически групи, вкл. и роми“ (подч. м., И.С.).

[38] Още през 1961 г. местната етнографка и журналистка Мара Михайлова (1901–1989) информира за консервация и реставрация на крепостта Перперакион, изпълнени след посещение на специалисти от Института за паметниците на културата (ДА–Кърджали, ф. 271К, оп. № 1, а.е. 153, ІІІ-1б, л. 2-4). Музеят в града е учреден през 1965 г., като през следващите години са проведени разкопки на множество тракийски обекти (вж. ДА–Кърджали, ф. 925, оп. № 1, а.е. 17, ІІ, л. 1-5). Първите проучвания на тракийски паметници в региона пък датират от 1932-1933 г. (Дремсизова-Нелчинова, 1985: 19).

[39] Тук имам предвид единствено научните интерпретации на обекти на културното наследство, без да пренебрегвам факта, че голяма част от тези теории са в подкрепа на колебаещите се във времето асимилационни политики на тоталитарната държава, които имат несъмнени отражения върху всекидневния живот на мюсюлманите.

[40] В Стара Загора фокусът към античността е силен, което личи от съвместния бранд „Античното наследство в Тракия“, подготвен с общините Нова Загора и Раднево (ил. 22). Общините Тунджа, Ямбол, Стралджа и Болярово пък залагат на дестинацията „Тонзос – Магията на Тунджа“.

[41] Такава е например туристическата дестинация „Исперих-Разград-Попово: Път на древни култури и традиции“ (ил. 21), както и прекратеният съвместен проект на общините Дулово, Алфатар и Кайнарджа „На гости в Добруджа“, който предвижда да обедини тракийски и мюсюлмански обекти в общ разказ.

[42] Предположения за светилище на Дионис са изказани и за вр. Острец при Велинград (Гергова, Салкин и Байраков, 2010; срв. Илиев, 2013), който така се превръща в „не само СПА столица, но и столица на бесите“.

[43] Ще си позволя по-пространна бележка относно интересуващите ни тук мерки на Оперативна програма „Регионално развитие“ (2007-2013 г.), като взимам повод от достъпните вече доклади за средносрочна оценка (KPMG, 2011) и оценка на въздействието на интервенциите (ECORYS, 2015). На първо място, важно е да се каже, че в по-голямата част на проектите става дума за дейности, които не биха били извършени, ако нямаше наличие на предвидено външно финансиране (KPMG, 2011: 260). Макар и само по данни към 2009 г., средносрочният анализ потвърждава известното ни вече изоставане в изпълнението на ОПРР (пак там: 41), както и засилване на определени слаби страни, каквито са репродуцирането на едностранен туристически продуктов микс, слабо партньорство и сътрудничество между общините (пак там: 48, 132, 184, 188). Като цяло, твърди се, че ОПРР „няма истински фокус“, съгласуваността между някои от дейностите не е ясна, а ефектът по отношение намаляването на регионалните различия е минимален, поради което се препоръчва създаването на интегриран подход през следващия период (например мерки за туризма на централно и общинско ниво в комбинация с „меки мерки“) (пак там: 66). Последното болезнено напомня на оценките за изпълнението на програма „Phare“, в които се казва, че проектите като цяло са свързани с икономическото развитие, но не са насочени към ясно дефинирани нужди, не са част от цялостна стратегия и не са добре планирани (EMS Bulgaria, 2003: III).

Друга важна констатация, вече от 2015 г., е свързана с неясните индикатори за изпълнението на ОПРР и трудностите при отчитането им, както и склонността на някои от бенефициентите да подават завишени стойности в окончателните си доклади (ECORYS, 2015: 311-314, 329-330). Отбелязано е, че целевата стойност на индикатор „Нетни годишни приходи от международен туризъм“ е постигната още през 2010 г., когато все още няма приключили проекти. Следователно, трябва да се имат предвид външните фактори, които влияят върху резултатите и въздействието на интервенциите по ОПРР заедно с тяхната естествена динамика (пак там: 84-86, 155-158). Въз основа на собствено проучване анализът признава приноса на ОПРР за повишаване броя на посетителите на атракциите и високото ниво на удовлетвореност у тях по отношение на посетените обекти (пак там: 113, 311). Уточнява обаче, че отново не са отчетени външните фактори, като препоръчва сравнение между годишния брой посетители на атракции, които са получили подкрепа, с такива, които не са били подкрепени (пак там: 212). Показателно е също, че сред установените добри практики за подобряване на туристическата инфраструктура липсват „възстановени“ крепости, като добри примери са откроени единствено Трявна и Русе със своите иновативни проекти (пак там: 126-135).

[44] Единичните опити за проблематизация на случващото се в сферата на наследството сякаш съвсем „естествено“ (Илиев и Добрев, 2014: 66) категоризират недобрите практики като „чалга“. По този начин те препращат към формираната у обществото негативна представа за т.нар. чалга култура, която отдавна е напуснала критиките към едноименния музикален жанр, за да означи всичко онова, за което се смята, че е с лошо качество и неестетично; което противоречи на българското и което би могло да подкопае европейскостта на това българско.

[45] Показателно за символната натовареност на подобни операции по преформатиране на местата е съпротивата на Движението за права и свободи срещу археологическите разкопки на Демир баба теке през 2004 г., довели до разкриването на тракийско светилище (вж. Стенограма, 2005).

[46] В Бузовград например местните пенсионери се грижат за наскоро открития информационен център, разказват за мистичните ритуали на траките, влизат в ролята на екскурзоводи по екопътеката до мегалита и споделят своите спомени за мястото, за общуванията си с проучвателите, за това как някога паметникът е ползван за каменна кариера и е щял да се „стопи“, ако не е изпълнявал функциите на маркировка за артилерийски изпитателен полигон. Този пример, който неволно попада в духа на Рамковата конвенция от Фаро (Council of Europe, 2005) и на Стратегията за културното наследство в Европа през 21 век (Council of Europe, 2017), обаче е резултат от сътрудничеството между кмета на селото и съществуващия там Клуб на пенсионера, без това да е заложено като стратегическа цел или дори дейност в конкретен документ.

---

Биографична справка

Иво Страхилов е докторант в катедра „История и теория на културата“, Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Интересите му са в областта на маскарада, идентичността, културното наследство и неговите употреби.