За древните българи доскоро знаехме малко, а за времето преди заселването им на Балканския полуостров – почти нищо. Което се знаеше, беше несигурно и частично, основано най-вече на византийски източници, а отдавна е известно, че те представят българите по изопачен начин и в невярна светлина. Познанията ни бяха плод на усилията на български и чужди учени, школувани главно в гръцкия и латинския език, чиито плахост и предпазливост ги спираха насред път. Тук ги наричам автори от “старата школа”. Все пак трябва да им се признаят научни приноси и заслуги в зората (по-скоро – здрача) на древнобългаристиката, особено в изследването на периода от 680 г. нататък, който те погрешно обозначаваха като “първа българска държава”. Епохата отпреди заселването на Аспаруховите българи на Дунав обаче тънеше в почти непрогледен мрак, ако не броим малкото, казано от византийски хронисти за Старата Велика България.
Древните българи бяха обкръжени от цяла поредица вредни заблуди, най-лоши от които бяха следните: догмата за тюркския произход; търсенето на прародината някъде из монголските степи или в Сибир; представянето на нашите прадеди като груби и некултурни конни номади, връхлитащи за плячка цивилизования свят; подценяването на тяхната численост и оттук – митът за претопяването им в “славянското море”. Тези и редица други заблуди в крайна сметка закриваха истинския облик, ръст и значение на древните българи с познатия печален резултат на самоподценяване и понижено самочувствие на днешния българин.
За наша радост през последните десетилетия древнобългаризмът преживя огромно развитие и истински разцвет, като даде ценни резултати и зрели плодове. Това стана възможно благодарение на няколко обстоятелства. В обращение бяха въведени множество нови източници извън обичайните византийски и латински, а именно арабски, арменски, индийски, китайски, шумерски, вавилонски, волжко-камски и др. Необременени от древногръцкия и латинския баласт, новите автори ползват свободно горните езици в превод, а особено успешно китайския. Нека споменем само някои от новите извори за българската история: арменската история на Мовзес Хоренаци, географията “Ашхарацуйц”, Джагфар Тарихы, персийската Шехерезада, индийските Махабхарата и Рамаяна, Камасутра, поп Йовчо от Трявна, картата на академик Еремян, Али Баба, историята на йеросхимонах Спиридон, шумерските царски списъци, китайски хроники, интернет, речници на памирските народи, разчетените древнобългарски руни, както и много други. Обогати се и диапазонът на използваните материали – освен обичайните хроники, истории и географски карти в доказателство (след критично четене) бяха привлечени апокрифи, басни, митове и легенди, преписи, преписи на преписи, изчезнали документи и др. В оборот влязоха пренебрегвани доскоро езикови и етнографски материали от десетки съвременни народи, населяващи Кавказ, Украйна, Афганистан, Пакистан, Индия, Китай, Япония, Великобритания и пр. Още по-разнообразни станаха паралелите, които достигат Малайзия и Амазония.
Древнобългаристките изследвания са подпомогнати от ред нестандартни спомагателни дисциплини, като астрология, хиромантия, кабала, тайноведство и др. Навлязоха и нови компютърни технологии. Към нестандартните методи могат да се причислят аналогията, екстраполацията, както и тези по презумпция, алегория, симпатия, хомеопатия и редица други. Наред с обичайните исторически, лингвистични, етнографски, археологически и антропологически методики, те направиха комплексния подход още по-комплексен. На по-дълбоко ниво древнобългаристиката обогати логиката на научното изследване с редица закони и правила, като закона за изключеното второ, закона за необходимото съвпадане на случайностите, закона за тъждеството на подобията, закона за късите съединения, улесняващ движението през епохи и култури, правилото за самодостатъчната очевидност (“по всичко изглежда, че”), както и с редица алгоритми за заместване, извеждане, трансформиране, и пр., прилагани с успех към езици и етноси.
Новите източници и подходи хвърлиха обилна светлина върху древните българи и спомогнаха за решаването на редица загадки. Най-удивителните и безпрецедентни разкрития се отнасят до произхода, етническия облик и древността на древните българи, до тяхната прародина и преселенията им. В общи линии бяха възстановени древнобългарският език и правопис и бе разчетена нашата ранна писменост. Натрупани бяха нови и неочаквани познания за религията, държавното устройство и военното дело, стопанския живот и бита, правото и обичаите, календара, изкуството, медицината, секса, спорта и отдиха на древните българи. Изследванията утвърдиха принципите: първо, че всеки народ произхожда, но някои произхождат повече, второ, че всеки народ говори, без значение дали пише, и трето, че произходът и етническата принадлежност стоят в тясна връзка с езика и културата, както и обратно.
Все пак остават някои не докрай изяснени или спорни въпроси, като например: имало ли е древни българи отпреди древните българи, т.е. преди появата им под това име, и докъде назад можем да стигнем по техните следи; свързаните с това въпроси за прапрародината, маршрутите и спирките по пътя към Европа; някои разногласия относно етническите примеси и наноси върху древнобългарската основа и подобни. Все още е прибързано е да се посочва и точният брой основани от древните българи държави, понеже нашите предци не престават да ни изненадват.
За съжаление в новата школа има известно раздвоение между привърженици на тюркската (хунска) тенденция и печелещото все повече привърженици памиро-иранско направление по въпросите за произхода и прародината. По-нататък ще проличи моето пристрастие към памиро-иранската теория на Петър Добрев, колкото научно издържана, толкова и стройна и привлекателна. Но и на другото направление не липсват дръзновени изследователи и новатори. Справедливостта изисква да се насърчават и едните, и другите, например, като се присъждат почетните титли “доктор хунор-ис кауза” и “доктор иран-ис кауза” за съществен принос по съответното направление. Така или иначе, решителният пробив бе направен и остава да се върви все по-напред, по-точно назад по посока към произхода.
Пробивът стана възможен благодарение на пионерските усилия на плеяда изследователи, обединени около фондацията “Тангра ТанНакРа” и списанието “Ави-Тохол”. Специално трябва да се изтъкне приносът на учения от БАН Петър Добрев – както поради приоритета в изследванията и неговата плодовитост, така и поради строго научната му позиция, която влияе сдържащо върху някои не съвсем обосновани, макар и извиними с пионерския ентусиазъм увлечения на негови последователи. Древнобългаристиката, прочее, се издигна до сериозна и позитивна наука със свой предмет, методи, изворова база, аргументи и доказателства, оригинална своя логика, а също с дълбоко мотивиран и посветен състав от учени и по-широк кръг изследователи, успели да спечелят многобройна читателска публика. Заслужава да се отбележи кипящият древнобългаристичен живот с разнообразни научни изяви и форуми: стотици книги, списанията “Авитохол” и “Българска орда”, дейността на научното дружество “ТанграТанНакра” с неговия авторитетен екип, на Центъра за изследване на българите, както и многобройни соло изяви и древнобългаристки панели на общи исторически форуми. През 2000 г. се състоя и първата вселенска конференция по интердисциплинарна древнобългаристика в близост до Мадарския конник край град Шумен.
Като всяка новаторска и иконоборческа научна мисъл, новата “ревизионистка школа” оставаше встрани от нашите академични институции, печално известни със своя традиционализъм и консерватизъм. Подобно на първопроходците от времето преди комунизма, тя се натъкна на догматизма и недоброжелателността на учените от “академията”, изградили авторитета си върху погрешни схващания, защитавани с ретроградна упоритост. Ако е вярно, че много древнобългаристи формално са аматьори историци, то тъкмо те са носителите на смело научно въображение и творческо дръзновение. Обратно, повечето т.нар. професионалисти страдат от научна импотентност и стерилност, които прикриват под булото на псевдоакадемизъм и професионализъм. Но нещата се променят към добро. Новите идеи печелят авторитетни привърженици и в утвърдените академични институции. В редица научни издания се ревизират догмите за древнобългарския произход и облик и за късното начало на българската държавност. Новите знания пробиват път и към средното училище – радостно е, че някои от изданията на Тангра ТанНакра са утвърдени за учебни помагала от Министерството на образованието, младежта, науката, хумора и забавата. Вярваме, че не е далеч времето, когато истината за древните българи ще блесне с цялата си ослепителна светлина и величие.
Накрая трябва да уточним и един на пръв поглед, но само на пръв поглед, технически въпрос: как ще наричаме нашите предци. В миналото те са били наричани с грозните имена прабългари, протобългари, първобългари и още по-уродливите тюрко-българи, хуно-българи и подобни. По-добре звучат названията древни българи, стари българи, първи българи или ранни българи, но най-добре е да ги наричаме просто българи. Едно, че нашите предци са наричали себе си българи, а не прабългари, и второ, че никой от съвременните народи не нарича предците си на “пра-” или “прото-” – прафранцузи, протогерманци, праруснаци, проточехи или прасърби. Да се вслушаме, прочее, в призива на Петър Добрев и да върнем на нашите предци истинското им име, което е и наше! И последно терминологично уточнение – предводителите на нашите предци са канове, а не ханове, както погрешно са изписвани години наред в историческите съчинения по тюркската хипотеза за произхода. Освен че е несравнимо по-вярно, това е за предпочитане и естетически, тъй като екливото “к” е по-благозвучно от хрипящото “х” и кънти поетично в “конски копита”, за разлика от абсурдното “хонски хопита”.
И така, нека се отнасяме без предубеждения към нашите предци – древните българи – и съградената от тях велика цивилизация.
Откъс от "Чудният свят на древните българи" - Румен Даскалов, 2012, ИК "Гутенберг" София.
