Резюме: Джедаизмът е една от популярните изобретени религии. Статията опитва да покаже, че тя е устроена като практика на себе си, сглобявана индивидуално от разнородни елементи, взети от франчайзинга "Междузвездни войни", от други фикционални светове, от други религии, от ню ейдж субкултури, популярната психология. Анализът е фокусиран върху декларирането на вяра в джедаизма в юридически контекст и в контекста на онлайн общността на Храма на джедайския орден. Въз основа на това статията опитва да мисли джедаизма като образцова неолиберална религия, като режим на респонсибилизация, който позволява на последователите да избират религията си, но същевременно ги учи да пресмятат изборите си като предприемачи на себе си, стремящи се да извлекат от вероизповеданието си стойност чрез превръщането му в инструмент за оптимизиране на себе си.
Ключови думи: Джедаизъм, ню ейдж, перформативност, респонсибилизация, неолиберализъм, Джон Остин, Мишел Фуко
Abstract: The paper claims that Jediism, one of the popular invented religions, is articulated as a practice of the self assembled individually from heterogeneous elements drawn from "Star Wars" films, other forms of fiction, other religions, New Age subcultures, popular psychology etc. The analysis is focused on Jediist declarations of faith in legal context, and in the context of the online community of the Temple of the Jedi Order. Building on this, the paper proposes an account of Jediism as an exemplary neoliberal religion shaped as a regime of responsibilization that allows the followers to chose their religion, and at the same turn invites them to calculate their choices as entrepreneurs of themselves trying to make religion valuable in addressing their personal problems.
Keywords: Jediism, New Age, performative, responsibilization, neoliberalism, John Austin, Michel Foucault
1. Несериозност
Ил. 1. Даниел Джоунс, водач на Джедайска църква, източник: тук, посетено на 06.05.2017 г.
Малък град. Той влиза в супермаркет с плащ и качулка. Охранителят го подозира. Иска да свали качулката си, но той му отвръща, че да я носи е негово религиозно право, защото вярва в силата от "Междузвездни войни". Дали говори сериозно?[1]
Когато говорим несериозно, се позоваваме на хоризонтални конвенции, които дават да се разбере, че докато декларираме или изповядваме вярата си, всъщност правим друго, например пишем стихове, играем роля, шегуваме се (Остин, 1996: 19, Searle, 1985: 66-67, 73).
Но той не се позовава на конвенции, които да го освободят от отговорност за казаното. Дали след като не показва, че говори несериозно, говори сериозно?
Понякога говорим наивно, необмислено, оптимистично, патетично. Да си представим например, че обещавам нещо невъзможно. Дори да не го обещавам несериозно, то все пак би било несериозно обещание.
Междувременно са дотичали още двама охранители, всички охранители. Единият опитва да задейства конвенциите на несериозността. Във всеки филм от „Междузвездни войни“, казва охранителят, може да се види джедай без качулка. Той отговаря сериозно кога и при какви обстоятелства е допустимо това. Изтъква, че не му е известно да се е случвало в публично пространство като супермаркета.
Медиите ще превърнат този спор в новина (The Guardian, 2009). Веригата супермаркети ще опита да поправи провала на охранителите си като на свой ред задейства хоризонталните конвенции на несериозността. Ще съобщи на пресата, че уважава вярата на джедаите и че всички те са добре дошли в магазините и, където ще намерят отстъпки за много подходящи стоки. Но също като него, привържениците на джедаизма ще реагират сериозно. Ще дискутират къде минава границата на публично приемливото. Ще отбелязват, че не намират разлика между джедайски капюшон и бурка и че не е честно (The Force Net, 2009).
2. Трансгресия
Да говорим сериозно означава да не говорим безотговорно.
Да опитаме да изясним това със средствата на прагматиката на обикновената реч.[2]
За да имат силата да правят неща, думите ни трябва да са правомерни (Остин, 1996: 128-129). Например за да поставя оценка, трябва да имам право да оценявам студенти, да оценя този студент по това, да съм го оценил така.
След като за да имат думите ми сила, трябва да имам право да ги кажа, силата им може да бъде блокирана, те могат да засекат, ако правото ми се окаже под въпрос (пак там: 27, 129). Както например ако оценя студент преди изпита, ако го оценя по предмет, който не е учил или не преподавам, ако изгубил търпение, студентът реши да се оцени сам.
Ако правото ми да кажа нещо е под въпрос, трябва или да се откажа от думите си, или да отговоря. Ако се откажа, изказването ми би изгубило силата си (пак там: 32). То не би правило нищо, както една неправилно поставена оценка. Ако успея да отговоря на въпроса, ако оправдая казаното, ще съм говорил отговорно. Както например ако убедя студента, че замествам преподавателя му или че прилагам експериментална методика на оценяване.
Но ако не се отказвам от думите си и не успея да ги оправдая?
Остин маркира този проблем, когато разглежда изказванията, които се позовават на несъществуваща или несъответстваща конвенция, например покръстването на пингвин или рационално куче, коварното кръщаване на кораб генералисимус Сталин зад гърба на официалната делегация, бракът с маймуна (пак там: 31, 32, 38, 40).
Той прави тъкмо това. Обкръжен от охранители на входа на магазина, декларира, че вярва във филм. Позоваването на филм би следвало да бъде несериозно, то би следвало да го освобождава от задължението да казва истината, но той претендира да казва истината за себе си. Декларирането на вяра би следвало да го прави вярващ, но той е вярващ от фикционално вероизповедание. Хоризонталната конвенция на фикционалността на киното се е оказала откъсната от сглобките си и преобърната така, че да стане вертикална. Вертикалната конвенция, която превръща декларациите на вяра от думи в неща (Searle, 1985: 65-66) – отвинтена и преобърната като хоризонтална конвенция, която го освобождава от отговорност за казаното, също както хоризонталните конвенции на театъра освобождават от отговорност актьорите. Пресичащата ги конвенция на обичайното поведение в супермаркета – демонтирана от частното пространство на едно търговско предприятие и сглобена с нормативни конвенции, така че да защитава правото на необичайно поведение в едно публично пространство.
Такива речеви актове не са просто неправомерни. Ние знаем какво опитва да направи един неправомерен речеви акт и че не успява да направи нищо, както знаем например, че студентът, който се изпитва сам, опитва да си постави оценка и че всъщност не получава оценка. Но когато някой се позовава на несъществуваща или несъответстваща конвенция, когато пренася конвенция върху неподходящ обект, когато използва неправомерно едно право, ние не знаем какво прави. Не знаем дори, че не прави нищо. Такива речеви актове се различават от засечките, както метафорите от грешките. Предлагам за целите на тази статия да ги наричаме трансгресивни.
Ил. 2. Церемония на джедайската църква в Северен Уелс. Източник: тук. OddCulture.com, посетено на 06.05.2017 г.
3. Безотговорност
Той е извършил трансгресивен речеви акт.
Охранителите опитват да възстановят конвенционалността на ситуацията, като го притиснат. Той отговаря, че ще им търси отговорност в съда. Дали сега говори сериозно? Дали ситуацията е станала сериозна?
След месец подава жалба, основана върху статистически данни от преброяването на населението от 2001 г., когато почти 400000 британци са отговорили, че вярват в джедаизма (Jedi Church, 2017b). Според статистиката това е петото по численост вероизповедание в страната, по-многолюдно от юдаизма и будизма. Нещо повече, ако се съди по статистическите данни от Нова Зеландия, Австралия, Чехия и Съединените щати, джедаизмът е световна религия.
Жалбата му е отклонена въз основа на това, че джедаизмът не е регистриран като вероизповедна общност по надлежния ред. Но обръщайки се към съда, той все пак е постигнал нещо. Показал е, че когато е декларирал вярата си в силата на един филм, не е говорил безотговорно.
Отговорността се ражда не в нас, а между нас.[3] Поради това да не говорим безотговорно не означава да се чувстваме отговорни или да ни чувстват отговорни. Ще опитам да изясня това с хипотетичен пример.
Да си представим, че съм обещал да помогна някому. Би било странно, когато той поиска помощта ми, да му отвърна, че не се чувствам отговорен за обещанието си. Дори да го сторя, ще призная, че съм бил неискрен, но няма да се освободя от отговорност.
От друга страна задължението, което съм поел с обещанието си, не може да бъде мислено като празен чек. Ако другият поиска да му помогна в нещо невъзможно или неприемливо и аз му откажа, би било странно да настоява, че съм безотговорен, защото съм обещал да му помогна с каквото и когато поиска, или дори защото съм бил длъжен да кажа точно с какво и кога се ангажирам да му помогна.
Ако не говоря странно, ако не се намирам в странна ситуация, да не говоря безотговорно означава, щом правомерността на думите ми се окаже под въпрос, да не отказвам да отговарям за тях, да опитам да ги оправдая.
Той не е говорил безотговорно, защото макар да е бил притиснат, макар да е изглеждало, че остава място само за извинение, не само не е отказал да отговаря за трансгресивния си акт, но го е превърнал в търсене на отговорност, преминало прага на съда, макар и само за да бъде отклонено.
След време ще капитализира своята трансгресия. След като е станал известен като борец за вярата, ще опита да се превърне в апостол на джедаизма. Ще основе джедайска църква с донякъде неуверена догматика, която допуска върховно същество или живот след смъртта, но призовава всеки вярващ да решава сам (Jedi Church, 2017a). Църковният му сайт ще предлага контакти на джедайски енории от различни страни, статистически данни от преброявания, брачни церемонии по джедайския ритуал на конкурентни цени, изгодни и качествени стоки от първа необходимост от рода на плащове, ботуши, бижута за медитация.
Ил. 3. Източник: DBMNews.com, посетено на 06.05.2017 г.
4. Религия
Ил. 4. Символ на Храмът на джедайския орган, Източник: тук.
Има няколко джедайски църкви. Една от тях, Храмът на джедайския орден, е регистриран като религиозна организация в Съединените щати.[4] През 2016 г. подава молба да бъде регистриран и в Англия и Уелс (Charity Commission, 2016).
Молбата е подкрепена с материали от сайта на храма, включително кодекс, кредо, три догми, шестнадесет учения на джедаите, описание на правата, задълженията и начина на избиране на синода на храма, обобщени данни от профилите на членовете, мнения и благодарности от привърженици.
Комисията по благотворителността на Англия и Уелс не е съдебна инстанция. Тя решава не дали обърналите се към нея наистина вярват, а дали обществената полза от дейността им оправдава предоставянето на данъчни облекчения. Но решенията и се опират на съществуващата съдебна практика. Тя е формирана от делото Ходкин (Supreme Court, 2013). Ищецът по делото е сключил брак в сциентологическа църква. Службата по регистрация е отказала да регистрира брака и не признава сциентологията за религия, защото макар да има собствени ритуали, те са свързани с едно абстрактно и безлично божество. Съдиите по делото изработват юридико-политически модел на религията, който им позволява да решат, че в крайна сметка е възможна религия без бог, защото по същността си религията е учение, прекрачващо отвъд границите на сетивата или науката, за да учи последователите си как да живеят и какво е мястото им във вселената.
Комисията по благотворителността прилага този юридико-политически модел към джедаизма и открива у него следните недостатъци. Първо, собствената му територия е фикционалният свят на един франчайзинг. Второ, няма граници, които да го отделят от другите религии. Трето, няма политическо тяло, защото представлява само виртуална общност. Четвърто, няма дори собствено небе, защото космосът му е опразнен от богове. Пето, няма норми, които да задължават вярващите. Поради това, шесто, изповядването на джедаизма не е свързано с определена отговорност и следователно той е несериозна религия.
Комисията по благотворителността предполага, че една религия представлява нещо като държава на духа, която заслужава да бъде защитена със специални права, ако има триене между нейните норми и секуларизираното общество, върху което е насложена нейната територия. Тъй като между джедаизма и секуларизираното общество няма триене, той няма нужда от защита. Тъй като предписанията му са от общ морален характер, той заслужава данъчни облекчения не повече от един общ морал.
Но щом джедаизмът не е сериозна религия, щом не може да бъде признат за сериозен дори от една институция, посветена на признаването и подпомагането на необичайни религии, деклариращите вярата си в него казват нещо несериозно. Същевременно те не говорят нито несериозно, нито безотговорно.
Можем да обясним поведението им с глупост. Но това означава да приемем, че в него няма нищо за разбиране. Предпочитам да приема, че то може да бъде обяснено с друг режим на отговорност, който се изплъзва както на съда, така и на институциите, основаващи решенията си върху норми. Ще опитам да го илюстрирам с два случая от онлайн курсовете на Храма на джедайския орден.
Впрочем струва си да се отбележи, че храмът предлага бакалавърска и докторска програма по джедаизъм, присъждащи научните звания бакалавър и доктор по божественост, които се надява да акредитира.
5. Да се учиш да избираш
Избират джедаизма, защото им позволява да избират.
Не само защото не се предава по наследство, защото никой не се ражда джедай.
Джедаизмът е преди всичко практика на себе си. Всеки джедай трябва да сглоби своята практика за себе си от един отворен набор от разпръснати и разнородни елементи, например водене на онлайн дневник, участие в дискусиите на храмовия форум, инвентаризиране на емоции, овладяване на реакции, помощ на нуждаещи се.[5]
Един пример.
 |
Тя учи философия, рейки, бойни изкуства с меч. Преминала е през дълбока интроспекция, алтруизъм, егоизъм, езически култ. Но вече е осъзнала, че е съвършена не въпреки недостатъците си, а заедно с тях. |
 |
Той е ветеран, железар, индивидуалист и либерал. Войната го е научила да не вярва, когато му говорят за битки между доброто и злото. Книгите на Тери Пратчет – че трябва да вярваме в справедливостта, смелостта, дълга, защото иначе те не съществуват. |
Във форума се спори какво означава да си джедай (TOTJO, 2017b). Тя казва, че са обединени от филмите, а не от идеи и че това не е достатъчно. Той възразява, че тъкмо затова предпочита джедаизма пред обичайните религиозни, социални, субкултурни или тайни общности. Тя казва, че с какъвто и въпрос да се заемат, той се разпръсва в несъвместими позиции. Той казва, че предимството на джедаизма е тъкмо в това, че позволява да обсъждат въпросите си с други, избрали сходни интереси, вместо с обикновените хора, чиито интереси са предопределени от мястото им в социалния ред.
В спора участват и други. Казват, че да бъдеш джедай означава да помагаш на другите или дори да поставяш другите преди себе си, да си герой, впуснал се в търсене, което е собственият ти живот, че за разлика от обичайните религии, в които са се родили, джедаизмът дава възможност за критическо мислене, че е полезен за всеки, който опитва да организира разумно живота си, че е само етикет, продаващ доктрини, които са опитали да наложат в езическия орден на келтските мъдреци, но едва сега са натрупали лайкове във Facebook, че са само гости на форума, не разбират каква е темата на дискусията и искат да участват, че за съжаление малцина са останали верни на доктрината и не всеки, който се представя за джедай, е наистина такъв.
След време дискусията им ще бъде подновена в друга тема (TOTJO, 2017c). Дали идеалите, които следват джедаите, са породени от следването им като идеали? Тя ще твърди, че един идеал има смисъл, само ако се противопоставя на нещо, че на какво се противопоставя, зависи от контекста, че ако разширяваме контекста, той се разпръсва в безброй опозиции, следователно идеалът възниква от стесняването на контекста до гледната точка на определен субект, следователно е свойство на субекта, следователно истинският въпрос е не дали са реални идеалите на джедаите, а дали ги избират сами. Смятайки, че се съгласява с нея, той ще каже, че всяко положение може да бъде подобрено с джин, но в случая е необходим Пратчет, който би казал, че идеалите са реални, доколкото някой вярва в реалността им. Сега тя ще го обвини в нихилизъм, той ще настоява върху либерализма и индивидуализма си, тя ще го притиска с философия, докато не се намеси създалия темата съветник от висш ранг, според когото и двамата са едновременно прави и с когото те започват да спорят във внезапен съюз.
Сглобяването на собствена практика е ограничено от предписанията на джедаизма и целта да се напредне в дванадесетстепенната йерархия на ордена. Но те са виртуални.[6] Настина, какво в действителност означават догмите "емоция, но мир" или "смърт, но сила"? Или "няма емоция, има мир, няма смърт, но съществува силата", както твърди алтернативната авторизирана версия на канона? Или какво означава кредото "ще се стремя не толкова да бъда обичан, колкото да обичам ... където има тъга, ще донеса радост ... силата е винаги с мен, защото съм джедай", адаптирано от молитва на св. Франциск от Асизи?[7] Какво повече от аватар с авторитет печели издигналият се до старши рицар или дякон?
Впрочем практиката на джедаизма може да бъде сглобявана дори с други религии, ако се съди по активността на вече утвърдените в храма групи на джедаите будисти или джедаите от авраамически вероизповедания.
За да очертаят конкретна практика на себе си, предписанията и целите на ордена трябва да бъдат актуализирани, да бъдат напаснати към желанието и средата на джедая. Да вземем един елемент, предписван на напредналите (TOTJO, 2017d).
Един джедай трябва да бъде решителен. За да стане такъв, му предписват да реши, че ще прави нещо в продължение на сто дни. Трябва да записва успехите, неуспехите и чувствата си в онлайн дневник, асоцииран към храмовия му профил. Тъй като все още не се е издигнал до степен да има учител, уверяват го, че дневникът му може да бъде четен от всеки и вероятно ще бъде четен от някой от старшите джедаи. Но какво да повтаря сто дни? Трябва да избере сам. Да медитира, да ограничи месото, да спортува, да бъде добър, да гледа филми. Изборът му ще го изразява пред останалите джедаи и пред него самия. Ще отразява начина му на живот и средата, в която е вкоренен.
Но макар да е по волята на самия джедай, изборът не е произволен. Ако избере нещо, което всъщност не го ангажира, например да не прави, каквото не му се прави, той не избира сериозно, не се отнася към участието си сериозно и вследствие на това остава изложен на поученията, неодобрението, несериозното отношение на останалите джедаи, докато не покаже отговорност или не изостави религията.
За да избира сериозно, джедаят трябва да избере проблем, например пристрастяване или недостатък. Тя избира да се разхожда петнадесет минути дневно. Защото знае, че е добре, искала е, започвала, но винаги е изоставяла разходките си. Дневникът, форумът, инвентаризирането на себе си ще и помогнат да осъзнае, че тук се крие проблем, липсата на фокус. Други участници ще изберат други проблеми – склонността да отлагат, да се затварят в себе си, гневът, разсеяността, пристрастяването, напълняването.
Такива проблеми са вкоренени дълбоко в почвата на живота им. Те не могат да бъдат пресечени с предписания и дори да бъдат, след време ще покълнат отново. Затова джедаизмът им предписва да ги решават по модела, изобретен от клиничната психология в средата на ХХ в., посредством серии от повторения, които се натрупват и усилват постепенно, докато добият инерционната сила на навик (Rose, 1999: 239-241). Дори тя да прави незначителни усилия, ако ги прави постоянно, ще се учи на постоянство.
Но за да бъде ефективна, серията от повторения трябва да бъде напасната към средата и начина и на живот. Ако практиката изисква от нея да вложи прекалено малко, ще има прекалено малък ефект. Ако изисква прекалено много, ще стане прекалено трудна. И в двата случая тя вероятно ще я изостави. За да бъде избегнато това, джедаизмът трябва да изисква от нея това, което тя би искала от себе си. Но какво би искала от себе си зависи не само от огъня на желанието, което гори дълбоко в душата и. То е резултат на пресмятането на сложна матрица от взаимозависими променливи, включващи характера и, образа на себе си, напрежението на работа, свободното време, емоционалното състояние, личните проблеми, инерционната сила на старите навици, желанието да компенсираш тежестта на деня с лекотата на забавленията, неудовлетвореността – с малки удоволствия.
Ако например петнадесетминутните разходки я натоварват прекомерно, защото независимо от разумността си стоварват на раменете и още едно задължение, изискването да ги прави сто дни може да се окаже прекомерно. В такъв случай тя може да избере да се присъедини към група, решила да намали продължителността на този елемент от практиката на джедаите до тридесет дни (TOTJO, 2017е). Тъй като предписанията и целите на джедаизма са виртуални, всеки може да ги актуализира гъвкаво, така че да ги напасне към себе си, средата си, към своя начин на живот. Персонализирана религия.
Разбира се, дори да успее да прави разходките си сто дни, тя вероятно няма да реши проблема с недостатъчната си фокусираност. Но ще е направила нещо за него и в случай, че то не и се стори достатъчно добро, може да опита друго – сто дни физически упражнения, медитация върху максимите на джедаизма, друга религия. Каквото и да опита, докато продължава да опитва, проблемът няма да я притиска като фаталността на една съдба или страдание. Изправяйки се пред него, тя вече ще има избор, дори той да се състои само в осъзнаването му, дори пространството на свобода, което този избор разтваря пред нея, да е затворено в главата и. Не е ли в крайна сметка джедаизмът една религиозна самопомощ?
Но той е също и обществено полезен, след като може да научи на дисциплина дори тези, които не са били дресирани от дисциплинарните институции на образованието, работата или семейството.
6. Да станеш отговорен
Можем да бъдем направени отговорни, не само като бъдем държани отговорни за това, което сме длъжни или дължим, не само като бъдем научени или приучени да се отнасяме отговорно към задължения.
Ние можем да бъдем направени отговорни също и ако бъдем оставени да избираме, а изборът ни бъде свързан с риск. След като никой не избира вместо нас, ние ще сме отговорни за избора си. Но в такъв случай ние ще сме отговорни и за риска, с който е свързан той. Ако не сме го пресметнали добре, ако сме направили рискован избор и сме изгубили, ние ще сме отговорни за загубата си и следователно няма да можем да държим отговорен друг. Ако от друга страна рискът се е превърнал в печалба, няма да могат да ни държат отговорни дори онези, от чиято загуба сме спечелили.
Този режим на отговорност, формиран от съчетаването на избор и риск, често обозначаван с термина респонсибилизиране, е сърцевината на неолибералния капитализъм.[8] Той не ни подлага на силата или насилието на един властови апарат, устроен да поддържа реда като отблъсква опасности. Не ни заблуждава, заплашва, ограбва като коварен властелин, прикриващ тиранията си зад фасада от права. Не ни дресира да се подчиняваме на норми, наложени отвън или от друг. Респонсибилизирането ни прави управляеми като ни оставя да избираме, свързва поведението ни с риск и изисква да платим цената на риска. Дресира ни да пресмятаме поведението си като предприемачи. Учи ни не да правим едно или да не правим друго. По-скоро ни казва 'свободен си да избираш, но ще си платиш'. Изисква да пресмятаме рискове, чиято природа е статистическа и вследствие на това статистизира поведението ни, превръщайки ни в населения от един. Санкционира отклоняващите се рискове, упражнявайки неумолима гравитационна сила, която ни притиска към статистически дефинирани норми и превръща всеки от нас в среден човек, в усреднено себе си. Изисква да пресмятаме жизнени шансове, каквито не могат да бъде пресметнати сигурно, представяйки несигурността като погрешни пресмятания, скривайки социалните и корени, индивидуализирайки цената и, превръщайки я в сметка, която плащаме лично, която не можем да не платим, дори да не разполагаме с друг капитал освен живота си и дори да пропилеем и него, ще продължи да се натрупва като кредит. Респонсибилизирането не ни подчинява на външен властови апарат, но ни превръща във властови апарати, в апарати на сигурност. Поради това не бива да подценяваме силата му.
Първо, респонсибилизирането ни прави управляеми по-ефективно от всяка принуда. Ако жесток тиранин заповяда на подвластните си да спрат да пушат под страх от затвор или смъртно наказание, той вероятно би постигнал известно увеличение на затворниците или смъртните наказания, но не и намаление на тютюнопушенето. Но то беше постигнато през последните десетилетия благодарение на респонсибилизирането на пушачите, благодарение на артикулирането на тютюнопушенето като избор, съчетан със здравни рискове, чиято цена плащат самите пушачи (Brown, Baker, 2013: 30-31).
Второ, респонсибилизирането оправдава по-ефективно принуди. За да изясним това, трябва да отчетем, че рисковете имат цена. Например ако съм рискувал с хуманитарно образование и не успея да го превърна в професия, ще съм платил цената на инвестираното в него време и сили, на пропуснатите доходи, на намалените кариерни шансове. Ако финансовият риск от операциите на големите банки бъде гарантиран от правителството, той ще бъде платен с цената на данъци или публичен кредит. Ако едно предприятие произвежда екологични рискове, цената им ще бъде платена със здравето на засегнатите. Модерните общества са разпределяли цената на рисковете, които произвеждат, с помощта на механизми на социална сигурност от рода на публичното здравно осигуряване, евтиното образование, защитата на трудовите права, компенсациите при безработица и бедност (Ewald, 1986, 1991). Тези механизми са облекчавали цената на загубите, които оставя след себе си рисковото поведение. Те са обещавали справедливост на губещите, които не са защитени от права или не могат да платят цената на правосъдието. Тъй като поддържането на такива механизми на социална сигурност има висока цена, страхували са се от времето, в което тя ще стане непосилна. Предполага ли са, че кризата им не може да не прерасне в криза на реда, в революция или разруха. Но днес тези механизми биват изключвани прогресивно и публичните институции си спестяват цената им без криза на реда. Защото изключването им е съчетано с респонсибилизиране на губещите, които знаят, дори да знаят съвсем малко, че щом са избирали сами и са изгубили в резултат на изборите си, щом са изгубили по свой избор, не могат да държат отговорен за загубите си друг, не могат да обвиняват друг, не могат да претендират, че положението им е несправедливо, не могат да се надяват на друго освен на милостта или милостинята на спечелилите.
7. Неолиберална религия
Обичайните религии предписват норми. Тези норми не могат да бъдат пресмятани като изборите. Те са откъснати от рисковете, втъкани в живота на вярващите. Дори когато обещават в замяна ценности, те изглеждат лишени от стойност за един предприемач, дори той да е предприемач само на себе си.
Алтюсер казва, че Паскал е свел религията до материалната практика на един ритуал: „коленичи, долепи длани, движи устните си в молитва и ще повярваш“ (Althusser, 1971: 168). Но ако след Паскал религията се е превърнала в практика, защо да не я оптимизирам? Защо да не заема поза, която би отслабила напрежението или би облекчила схващанията в тялото ми? Защо да не мълвя мотивиращи слова, които ще коригират отлагането, отчаянието, нерешителността, натрупали инерционната сила на вредни навици? След като мога да оптимизирам това, което правя, ако не го оптимизирам, не пропилявам ли възможности? Ако пропилявам възможностите си сам, как бих могъл да държа другиго отговорен за пропилените си възможности? Как бих могъл да обвинявам, да искам справедливост, да претендирам да бъде споделена от други цената на това, което съм пропилял сам?
Обичайните вероизповедания се поддават трудно на оптимизиране. За разлика от тях джедаизмът е гъвкава, напълно респонсибилизирана религия. Религията на неолибералния капитализъм.
Библиография
Вацов, Димитър. 2016. Това е истина!. София: НБУ.
Дичев, Ивайло. 2012. „Киберфолклор: Творчеството на дигиталните народни маси”. Семинар_БГ, 7.
Остин, Джон. 1996. Как с думи се правят неща. София: ИК "Критика и хуманизъм".
Кюркчиев, Симеон. 2017. Територии и граници на субектността – субективация и де-субективация в контекста на Ню Ейдж практиките. Доклад, достъпен тук, посетено на 06.05.2017 г.
Кюркчиев, Симеон. 2015. Субектът в реда и редът в субекта: Грижата за себе си като грижа за чистото и мръсното. Критика и хуманизъм 44.1.
Медаров, Георги; Цонева, Жана; Христов, Момчил, Касабов, Огнян. 2015. Предприемачески дух и призрачни предприемачи: Експертно знание, неолиберално управление и социално страдание. София: Колектив за обществени интервенции.
Паскал, Блез. 1987. Мисли. София: Наука и изкуство.
Фуко, Мишел. 2016. Управляване на себе си и другите. София: ИК "Критика и хуманизъм".
Фуко, Мишел. 1999. Анормалните. Цикъл от лекции 1974-1975 г. София: ЛИК.
Фуко, Мишел. 1993. Волята за знание. Плевен: ЕА.
Althusser, Louis. 1971. Lenin and Philosophy. New York: Monthly Review Press.
Brown, B. J., Baker, Sally. 2013. Responsible Citizens: Individuals, Health and Policy under Neoliberalism. London: Anthem.
Burchell, Graham. 1996. “Governing Advanced Liberal Democracies”. In: Barry, Andrew; Osborne, Thomas and Rose, Nikolas (eds.) 1996. Foucault and Political Reason: Liberalism, Neo-Liberalism, and Rationalities of Government. Chicago: Chicago University Press.
Cavell, Stanley. 1996. A Pitch of Philosophy: Autobiographical Exercises. Harvard: Harvard UP.
Charity Commission. 2016. Charity Commission for England and Wales. The Temple of Jedi Order – Application for Registration. Decision of the Commission, посетено на 06.05.2017 г.
Cusack, C. 2013. Invented Religions: Imagination, Fiction, and Faith. New York: Ashgate.
Ewald, Franзois. 1991. “Insurance and Risk”. In: Burchell, G., C. Gordon, P. Miller (eds.) The Foucault Effect: Studies in Governmentality. Chicago: Chicago University Press, 197-210.
Ewald, François. 1986. L'état providence. Paris: Grasset.
Jedi Church. 2017a. Jedi Doctrine, посетено на 06.05.2017 г.
Jedi Church. 2017b. Voter Demographics, посетено на 06.05.2017 г.
Rose, Nikolas. 1999. Governing the Soul: The Shaping of the Private Self. London, New York: Free Association books.
Searle, John R. 1985. Expression and Meaning: Studies in the Theory of Speech Acts. Cambridge: Cambridge University Press, 66-67, 73.
Supreme Court 2013. R (on the application of Hodkin and another) v Registrar-General of Births, Deaths and Marriages. [2013] UKSC 77.
The Guardian. 2009. “Jedi religion founder accuses Tesco of discrimination over rules on hoods”, посетено на 06.05.2017 г.
The Force Net. 2009. “Jedi Religion Founder Accuses Tesco Of Discrimination Over Rules On Hoods”, посетено на 06.05.2017 г.
TOTJO. 2017a. “Doctrine of the Order”, посетено на 06.05.2017 г.
TOTJO. 2017b. “What does being a member of the group "Jedi" mean to you?”, посетено на 06.05.2017 г.
TOTJO. 2017c. “A question popped in my head”, посетено на 06.05.2017 г.
TOTJO. 2017d. “Team C - 100 days of discipline”, посетено на 06.05.2017 г.
TOTJO. 2017e. “Team Noob 30 days of discipline”, посетено на 06.05.2017 г.
* Бих искал да благодаря на Катерина Кокинова. Тази статия се оформи под влияние на разговорите с нея и материалите за „Междузвездни войни“, които ми осигури.
[1] Описвам този случай въз основа на (Cusack, 2013: 127-128, The Guardian, 2009).
[2] Всъщност няма такава дисциплина. Но се надявам да възникне от съчетаването на философията на обикновения език, етнометодологията, анализа на разговорите и драматиката на речта в смисъла, който придава на този термин късният Фуко (виж Фуко 2016).
[3] Всъщност тъкмо затова можем да обвиним в безотговорност този, който не чувства отговорността си или няма чувство за отговорност. Липсата на чувства не го освобождава от отговорност, също както не оправдава една изневяра. Безотговорността не е безчувственост. Анализът на безотговорните изказвания тук се опира на (Остин, 1996: 20, Cavell, 1996: 88-101). Той би могъл да бъде формулиран по-прецизно, ако се твърди, че отговорността е имплицитна перформативна цел в смисъла на (Вацов, 2016: 48).
[4] Храмът е регистриран като религиозна организация от федералните данъчни власти, за които фактът, че една организация се декларира като религиозна, е достатъчно основание да бъде смятана за такава.
[5] Детайлен и проницателен анализ на ню ейдж като практика на себе си виж в (Кюркчиев, 2015, 2017).
[6] За виртуалността на нормите в изобретените религии виж напр. (Cusack, 2013: 126).
[7] Вж. (TOTJO, 2017a). Специфичната бриколажност на предписанията на джедаизма може да бъде описана с понятието киберфолклор, въведено в (Дичев, 2012).
[8] Формирането на понятието може да бъде проследено в (Фуко, 1993: 142-143, 1999: 294-295, 299; Burchell, 1996; Rose, 1999). За внимателно и продуктивно операционализиране в български контекст виж (Медаров, Цонева, Христов, Касабов, 2015: 63).
