Резюме: Текстът се опитва да проследи темата за историческите възстановки, като ги разглежда по три проблематични оси. От една страна се прави опит за обяснение на това защо историята влиза отново в обращение, от друга се проследява разглеждането на историческите възстановки като комуникиращи си с фентъзи жанра, а в трета посока преиграването на миналото се разглежда като празненство на общността. Текстът се опитва да постави проблема в постмодерната ситуация и да потърси основание и обяснение за разглежданата културна практика. Статията стъпва предимно върху теренно наблюдение на събитието „Благовец с Бага-тур“, интервюта с участници и онлайн проучване на сайтовете на сдружение „Бага-тур“, както и на снимков материал.

Ключови думи: исторически възстановки, прабългари, фентъзи, празници

Abstract: The text attempts to trace the topic of historical re-enactments looking at them through three different axes. On one perspective, it searches for an explanation on why the history is back in circulation; on another, it looks at historical re-enactments in communication with the fantasy genre; and in a third direction the re-enactment of the past is seen is a celebration of the community. The text puts forward the problem in a post-modern setting and searches for grounds and explanation of this cultural practice. The article is mainly based on a field work observation of the event ‘Blagovets with Baga-tur’, interviews with participations and online research of the channels of ‘Baga-tur’ and visual materials.

Keywords: historical re-enactments, proto-Bulgarians, fantasy, celebrations

Рицари, възрожденци, римски сенатори, самодиви шестват парадно из различни региони в България. Костюми, роли, сценарии, битки и епична музика като че от саундрака на „Гладиатор“ пленяват зрители и участници. Защо този поглед към миналото не спира да ни връща назад към историята, какво ни кара да се обръщаме към нея? Фантазмът около миналото се ражда някъде по средата, между обективната история и субективния трепет на преоблечения прабългарски войн или легионер, да речем. В този текст, през наблюдението на конкретно събитие – „Благовец с Бага-Тур“ – ще се опитаме да разгледаме проблема за преиграването на историята, въображаемия свят и обединението на общността в преплитането на тези две теми.

Еднопосочен билет към миналото, моля

Историята е като далечна дестинация, към която така стремглаво сме задвижили креативния механизъм. Филми, приказки, възстановки, ролеви игри, строене на крепости в 21-ви век. Романтизираме историята, търсим в нея някакви изконни основи, сюблимни, достойни, патетични, героични. Защото човекът е предимно uomo nostalgico. Отминалото време е колкото будещо гръмки научни полемики, толкова и не подлежи на коментар, необратимо, бивало, в което се настанява и идеята за неговата сигурност, легитимност, категоричност, неоспоримост. То не отговаря, не коментира, мълчаливо е. Става въпрос за това, което казва Мишле (Андерсън, 1998): разказите на мъртвите постепенно се превръщат в разкази за мъртвите. Създаваме митологични образи, които говорят в съвремието и изграждат него самото, а историческата нация се превръща в мемориална нация, както твърди Артог (2007).

^{Ил. 1. Източник: https://www.pinterest.com/pin/369998925616997844/.}

Споменът, паметта и действията около тях сякаш изместват първоначалното съдържание на „онова, което помним“. Ние помним спомена; величаем самото величие на героя, а не личността му, държим идеологическата представа в съзнанието си и товарим с надреалистична символика подвига му. Това, което казва Фуко в една от лекциите си от цикъла Трябва да защитаваме обществото, ми се струва удачно: „днес дотолкова не се интересуваме от смъртта че принуждаваме мъртвия да живее след смъртта си“ (Фуко, 1978: 270-297). Тук той говори за смъртта на Франко и изкуственото поддържане на живота му след това. Такива метаморфози в човешките ментални нагласи по отношение на житейски събития като живота и смъртта, които се проявяват в хода на модерността, ми се струват приложими към темата с историческите възстановки: умрелият герой живее в нови измерения, той бива възкресяван, интерпретиран, преиграван. Изобщо около образа му се заплита тъкан от смисли, явяващи се в причудлива аура, която сама се превръща в почитан образ.

Така днес сме опълченци, утре сме римски легионери, а следващия уикенд прабългари, крадящи самодиви. Навлизаме в еклектичното пространство на пресъздаването на история, а към линията, която проследихме: спомена за спомена, величаеното на величието, култа към митологизирания образ се включва и празнуването на празника като сантиментално действие на дадена общност.

„От всичко и по-много“: метежът по традицията и кипежът на постмодерността

На 25-ти март „Прабългарска школа за оцеляване „Бага-Тур“ организира събитието „На Благовец с Бага-Тур“. Организацията се самоопределя като младежка и в идейната й програма са заложени запазване, възстановяване, разпространение и популяризиране на древните български ценности и българския дух. Събитието се проведе в „Аул – Бага-Тур“, определено от община Стара Загора пространство, разположено в парка на зоологическата градина. Събитието не беше рекламирано вън от фейсбук, не се отличаваха рекламни материали в градското пространство, нито служителите на Информационния туристически център и Историческия музей бяха информирани. Дори и на входа на зоологическата градина касиерът колебливо упътва с думите: „Ако се прави нещо, то ще е горе при Бага-Тур“. По-късно стана ясно от самите организатори, че „време за реклама не е имало“. На входа вероятно за постоянно е поместен малък щанд със сувенири и рекламни материали: тениски, шапки с името на сдружението, както и висулки за врат или ръка, натоварени не само с частна символика (т.е., спомен от посетеното място, който да отнесеш в личния си свят), а своего рода общовалидна, „национална“: амулети на българските предци с послание към носителите му и сила, която те получават (например: „Всеки, който носи този амулет, носи символа на меча Багатур и получава сила за защитата на българските ценности!“).[1]

Ил. 2. Автор: Фотина Бакърджиева.	Ил. 3. Автор: Фотина Бакърджиева.

Събитието не се радва на забележителен интерес, но и сякаш целта му не е такава. То е по повод „българският празник Благовещение, в който се получава благата вест за зачеването на Исус Христос и днес по прабългарска традиция се събуждат самодивите, които зимата са били заспали. Днес се събуждат и ще видите пресъздаване на прабългарския обичай „Благовец“ (информира ни с усмивка дамата от сергийката със сувенири), следвайки добре подготвен и разработен сценарий, на който сме свидетели. Така имаме двустранна формула по линията религия-християнство-православие-български празник, но и по оста фолклор-митологични вярвания-български празник. Причудлива анахронична амалгама. Самодиви, прабългари и Дева Мария сбират ведно образите си и изграждат ново тяло на почитта.

Всичко това напомня малко фентъзи сюжетите и тъй като въвеждаме една нова жанрова категория, добре е да й обърнем внимание. Разграничават се няколко вида фентъзи. Високото фентъзи поставя фокус върху действието и историята. Изгражда се цяла една концептуална система за свят, в който се развиват социо-културни феномени, както и личностни характеристики на персонажите. Тук става въпрос за акцент върху религия, ментални структури, поведение, йерархия, обичаи, икономически особености, бит, мода. Улавя се акцент върху пътя на героите, тяхната трансформация, личните им качества, които ги водят към взимането на едни или други решения, които са фундаментални в разгърнатата сюжетна линия. Епичното фентъзи е изпъстрено с голям брой предизвикателства, пред които са изправени героите по пътя към решаването на мащабния конфликт, заложен в сюжета. Съществува също и героично фентъзи, при което често героят изживява трансформация, мотивирана от смяна в неговия социален статус. Ако при високото фентъзи се наблюдава персонаж, представян в многопластовостта на своя характер, в интелектуалните му характеристики и мисловните му възможности, то в героичното фентъзи персонажът е герой, отличаващ се със своите физически качества. Той е силен, красив, смел, ясно идентифициран като добрия борец срещу злото (тази борба е основната динамика на разказа). Неговата награда винаги е кралство и любима. Установени са още видове фентъзи като hard fantasy, ниско фентъзи, urban fantasy.

Защо навлизаме в такава конкретика и защо бихме си позволили да разглеждаме багатурите като фентъзи герои? На първо място, светът на фентъзи културата е свят на въображение, където реалистично и нереалистично си кореспондират без необходимостта от логика. Оправдаността на този свят се определя от неговите собствени правила: безбрежни фантазии около исторически сюжети, които ни оставят да гадаем за връзката между „Властелина на пръстените“ и Първата световна война или за викингите, опитомяващи дракони (например детската анимация „Как да си дресираш дракон“).

Освен това не трябва да забравяме, че фантастиката и фентъзи съдържанията често развиват идеята за утопичната земя. Онова мечтателно място на герои, доблестни мъже и благочестиви девойки, които се отдават на химерните идеали за свобода, равенство и братство. Член на сдружението споделя: „Веднъж с едно момче от школата си говорихме за какво мечтаем. Той ми каза: Аз мечтая да има град Багатур. Да правим всичко по нашите си правила, така, както ние си знаем“ (строгостта на йерархичния характер на сдружението може да се види ясно на сайта му). Същото момиче споделя: „Аз не мога да отида на дискотека и да се напия най-долно и да правя простотии, защото аз съм Ива от Бага_Тур и не мога да излагам другите. Аз съм Ива[2] от Бага-Тур, аз съм Ива от Бага-Тур и това е непрекъснато в главата ми”. Забележително е как този свят на въображението се приплъзва в света на реалността, в света на всекидневието. Така може би въобразеното достига реална образност, може би не говорим за бягство от реалността, а изживяваме бягството в самата му реалистичност – аз живея като жената боец, като самодивата, лазарката и пр., и това е моята реалност. Ето какво споделя момичето: „В йерархията на Бага-Тур аз имам свои майка и баща, понякога на Вики аз споделям неща, които не бих споделила от притеснение на собствената си майка. Ние сме едно голямо семейство“.

Ако в големите теми на автори като Толкин, Пратчет, Урсула ле Гуин елфи, орки, дракони, магьосници, феи владеят съдържанието на сюжетите, то в български контекст взимаме образите на самодивите, кукерите, караконджулите, гущерите. Метаморфозираме, преформулираме някак авторски западните модели и ги приспособяваме в тона на местната, народната култура. Прабългарското фентъзи на Бага-Тур вплита багатурът, рицарят и предмодерната българска мома в рамките на една героическо-фентъзи приказка (вж. Ил. 5). Тук всичко излиза от страниците на литературните произведения и изписва както цяла система от съвременни културни практики, така и изрази от политическия дискурс. Политически, защото се наблюдава претенцията за изграждане на национално самосъзнание, което прави възстановките в определени случаи обвързани с политическата власт, най-често под формата на финансова подкрепа.

Ил. 4. In LIFE, Източник: тук.	Ил. 5. от фейсбук страницата на Багатур.

Въпреки че някой критично и с укор ще отбележи, че български исторически символи и митологични персонажи не подлежат на подобно разглеждане и полагане в полето фентъзи жанра, аналитичният подход допуска подобна интерпретация. Вместо рицари, дракони и русалки Бага-Тур представят „багатурът“ – тежковъоръжен конник, овладял до съвършенство изкуството да воюва. Самодивите пък са онези хтонични същества, които са колкото опасни, толкова и предизвикателни, интригуващи и поддържащи машината на въображаемото, която в потока на работата си създава бриколажни фигури. Всеки може да стане самодива, ако пожелае, „въпрос на усещане е“, споделя респондентка. „Казваме й, затвори си очите, представи си, че си самодива, ти си нежна, феерична и се издигаш над земята“. Така в очертанията на същия този фантазмен образ спокойно може да влезе ту жената войн, ту жената изкусителка, ту майката пазителка на дома или срамежливата мома.

^{Ил. 6. Момиче, наградено за стрелба с лък на международен събор в Унгария. „Освен стрелба с лък тя е една от най-изявените участници в групата по самодивски танци и обичаи.“, Източник: тук.}

Как анализираме всичко това? Постмодерната ситуация е времето на свободната интерпретация, свободното творчество и свободната консумация на културни продукти. Сравнително без напрежение българите се изживяват и преиграват като траки и като прабългари. Ролан Барт пише:

„Така се разкрива абсолютното битие на писането: един текст се състои от множество начини на писане, произлезли от много култури, които влизат в диалог помежду си, пародират се и се опровергават, но съществува едно място, където тази множественост се уталожва, и това място не е Авторът, както се е приемало досега, а читателят: читателят е самото пространство, в което се вписват, без да изгуби нито един, всички цитати, от които се състои писането”.

И още: “читателят е човек без история, без биография, без психология; той е просто този някой, който удържа съвместни в едно и също поле всички следи, от които е съставено писането“ (Барт, 1968). Важността на „читателя“ сваля ореола на експертния авторитет – престижът на професионалиста е загубил част от светлината си или както пише Ивайло Дичев (2016) „обикновеният човек не приема вече да живее с историческите разкази, които му налагат учените, иска да поправи миналото“. Масите взимат нещата в свои ръце, те фрагментират историята, преправят я, пудрят, а в някои случаи, в които съществува вече опасността от фигурата на лаикът историк – я хибридизират. Така честваме едновременно идването на пролетта – силата на пантеизма; загатваме религиозна сакралност в християнски контекст, връщаме се към фолклорни вярвания и исторически моменти, докато в един момент може би ще се окаже, че Христос действително е българин, а Аспарух крадял самодиви.

 „Пълникът“ или празникът на общността

Нека се върнем отново на събитието. Съвсем по сценарий „станаха рано, ошетаха къщите, засадиха посеви, защото на този ден всичко, което посееш се хваща“, пробиха символично ушите на малките момиченца, „за да са красиви“, защото на този ден „не боляло“, а момчетата „изпъдиха змиите и гущерите, накрая „изпратиха зимата и злите сили и посрещнаха децата на пролетта – самодивите“ (както разказваха водещите по време на пресъздаването на ритуалите). Празникът завършва със самодивско хоро, в което са поканени да се включат и гостите. Каква е рефлексията на публиката от видяното? Няма особено чувство на празничност, присъстващите не се припознават нито в образите на трудолюбивите народни хора, нито във вярванията за самодивите, а религиозният сюжет остава някак на заден план сред тангрични поздрави, с които всеки от групата се самозаявява след изпълнена сценка. Семейства с малки деца (повечето роднини на участниците) гледат с условен интерес, родителите – с търпение и любопитство, а децата по-скоро с досада и неразбиране. Онова, което оставя чувство за празничност, е не самото съдържание на християнското честване или фолклорният ритуал от предмодерните народни практики, а това, че общността се събира. Макар и старозагорци да не се самоидентифицират като багатурови съграждани, а Стара Загора определено да не носи името „градът на Бага-Тур“, то в тези два часа от присъствието на двайсетте семейства има усещане за празнуване на бъденето заедно. Усмихнати лица, ведри коментари, езда на кон и стрелба с лък, които се предлагат обичайно в аула, снимките с участниците и финалното хоро накрая, създават усещане за нов тип празничност: парадоксално организирано-спонтанна. Защо? В концептуалната рамка на „Бага-Тур“ членовете си поставят за цел да съхраняват и разпространяват български обичаи, но на практика децата от публиката до голяма степен не разбират смисъла на демонстрираните културни практики. За родителите това сякаш е просто повод да прекарат част от слънчевия уикенд по полу-забавен, „полу-просветителски“ начин Парадоксът се ражда някъде по средата: идеята на организаторите и рефлексията на реципиентите, резултатът е в трети смисъл различен, като изследователят открива нова картина на празничността. Всъщност едва ли някой вярва в събуждането на самодивите, а вярващият в благата вест вероятно би отишъл на църква или да поздрави майка си (на 25-ти март се чества денят на майката в религиозния, а не в социалния контекст, за което пък си имаме 8-ми март).

Ако често свързваме празника със забава, веселие, хапване, свободно време и едно благородно, оправдано лентяйство, то в този „пълник“ от съдържания имаме стремеж да бъдем заедно, да си измислим повод, в който да се вкопчим, да ровим в корените му и да градим идентичност. „Пълникът“ представлява изобилие от символни форми, поучителни слова, исторически прочити и стремеж към идентичност. Защото, ако в домодерния свят имахме Бог и крал, след това социума, просветителските концепции за общността и националните идеологии, то в постмодерната ситуация субектът сякаш е останал твърде сам пред себе си и пред света, un homme blasé, препълнен от съдържания и смисли и празен откъм преживяна споделеност. Преситен от големи и малки разкази, той търси отново собствените си, независими основи, макар и преминавайки през багрилата на религиозните догми, политическите дискурси и нереалистичните приказки на изкуството. Но преди всичко остава човек, търсещ човешкото и човешкостта. Не празнува всъщност нито съществуването на Бог, нито почита авторитетите на миналото, а може би празнува просто своето собствено откриване, откриването чрез другите и сред другите.

Библиография

Андерсън, Бенедикт. 1998. Въобразените общности. София: Критика и Хуманизъм.

Артог, Франсоа. 2007. Режими на историчност. София: Нов български университет.

Барт, Ролан. 1968. „Смъртта на автора“, Литклуб, последно посетено на 13.06.2017 г.

Дичев, Ивайло. 2016. Културата като дистанция. София: УИ „Св. Климент Охридски“.

Фуко, Мишел. 2003. Трябва да защитаваме обществото. София: Лик.

[1] Амулет Багатур във „Вашият e-магазин за сувенири и подаръци от България”.

[2] Всички имена са сменени.

* Текстът е разработен в рамките на проект "Новата празничност: общности, идентичности и политики в XXI век" на СУ "Св. Климент Охридски", финансиран от Фонд "Научни изследвания" - МОН (договор № ДН 05/07, 14.12.2016 г.).

Биографична справка

Фотина Бакърджиева е студент в 4-ти курс в специалност „Културология“ в Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. Изследователските й интереси се концентрират върху темите на културната антропология, историческото наследство и неговите социализация и интегриране в градското пространство, антропология на храненето, социологията, Модерността и Постмодерната ситуация в европейската култура.