Резюме: И популярната култура, и популизмът се борят за вниманието на клиента на един свръхконкурентен медиен пазар. Културните войни, навлезли през последните десетилетия в политиката, изграждат свои фантазмени сцени, където разполагат приятели и врагове, обиди и геройства. Тези сцени почват да откъсват политическото от връзката му с реалността, генерирайки често необясними страсти, морални паники, исторически анахронизми. Новият момент това е трансформирането на тези сцени в дигитални платформи като Туитър, Фейсбук, стриминги по Ютюб и пр. Това на практика са приватизирани, направлявани политически контексти, където популистът може да конструира и печели своите битки без да допуска конкуренция. Проблемът – разпада се единното публично пространство, нещо, което видяхме в България през 2021 г.

Ключови думи: популярна култура, политически процеси, платформи, публичен дебат, сцени

New Scenes of the Political

Ivaylo Ditchev 

Abstract: Both popular culture and populism fight for the attention of the audience in a hyper-competitive media market. The culture wars that invaded politics in the last decades, create their own fantastic scenes, with friends and enemies, resentment, and heroism. Such scenes start to lose touch with the real world, generating inexplicable passions, moral panics, and historical anachronisms. Those scenes have recently started to be transformed into digital platforms on Twitter, Facebook, Youtube streaming, etc. They are, in fact, privatised political contexts, where the populist can construct and win his/her battles with no competition. The problem: public space falls apart, something we saw in Bulgaria, 2021.

Keywords: popular culture, political processes, platforms, public debate, scenes

„Добър вечер уважаеми зрители. Спите ли или чакате да дойдат поредните спасители?“ започва Слави Трифонов рап-парчето си „Нема такава държава“. Десет години по-късно той ще основе партия с това име, за да спасява спящия народ. В САЩ Доналд Тръмп се прочу с реалити-формата „Стажанти“, където участниците кандидатстват за работа, а той – водещ и работодател – ги уволнява при най-малката грешка. Лайтмотивът „уволнен си“ стана основен слоган на предизборната му кампания, в която обещаваше да „уволни“ корумпираните до един политици във Вашингтон. Още по-удивителен е случаят в Украйна, където комикът Володимир Зеленски се прочу с роля в сериал на обикновен учител, записан тайно от учениците си в момент, когато излива душата си в колоритни ругатни срещу властта. Качен в мрежата, записът става хит и неясни задкулисни сили решават да издигнат набралия милиони лайкове учител на президентски избори, а той неочаквано взима, че ги спечелва. Прочулият се с ролята на президент актьор, решава наистина да се яви на избори и също така учудващо ги спечелва – в живота, както и в сериала, персонажът почва борба с корумпираните, макар и несръчно, просто така, от здрав, народен разум.[1]

Животът не веднъж е имитирал изкуството. Подводницата първо възниква във въображението на Жул Верн, после я построяват инженерите; Мелиес пътува с филм до Луната 67 години преди това да се случи. И така до куриоза от 2021 г., когато 90-годишния Уилям Шантър, известен като командир на космическия кораб „Ентърпрайз“ в прочутия сериал „Стар Трек“, беше поканен от милиардера-визионер Джеф Безос да осъществи истински космически полет с неговата туристическа ракета и да изживее онова, което е играл на екрана.

Политиците също подражават на велики предтечи от легендите. Френските революционери се обличат с тоги, преигравайки римския сенат; италианското Рисорджименто разпалва националното страдание с арията на еврейските роби от „Набуко“, загубили сладката си родина; а гърците в героични моменти стават спартанците на Леонид, спрели настъпващи перси.[2] Новото днес е, че сякаш започва да изчезва дистанцията между история и настояще, между реалност и фантазия. Кървавата война между хървати и сърби през 1990-те сякаш без преход продължи онази от 1940-те между усташи и четници; Брекситът изкуши англичаните да преживеят отново величието на Британската империя; българските обиди към Северна Македония са един вид нов сезон от сериала на Балканските войни. Интересното е, че тези исторически възстановки се играят едновременно на много сцени, както е при телевизионни абонаменти на много канали. В същото време други политици отварят религиозни фронтове (за и против абортите, за и против третия пол...), трети разгарят демографски страхове и ксенофобия, четвърти мобилизират антиваксърски настроения и конспиративни подозрения.

От сериозно към забавно

Политиката и популярната култура днес се сближават неудържимо: и в двете принудата е делегитимирана и дейците трябва да прелъстяват публики на един все по-конкурентен пазар на вниманието.

Популизмът постепенно излиза пред скоби, защото във все по-дълбоко демократизиращия се западен свят всяка битка за избиратели следва именно неговата логика: емоционални дразнения, прости решения, нарочване на врагове. С края на СССР окончателно отмина епохата на идеологическите алтернативи; на запад приключи и епохата на масовото производство, която противопоставяше класата на капиталистите и масата на работниците. Дори опозиционните водачи и бунтовниците от всякакъв вид днес трябва да бъдат преди всичко комуникатори.

Успоредно с това се променя и културата. Старата опозиция между „висока“ и „ниска“ все повече се разпада на жанрове според търсенето. Онова, което Цицерон нарича „култура на душата“, предполага нормативен център, до който се издигаш с усилие. Днес центровете са много, а участието в тях не е свързано със задължителни културни компетентности: свръхбогатият олигарх може да слуша чалга, учителката да играе народни танци, началник-отделът да не е прочел нито една книга през живота си. С избледняването на нормата публичните политики в сферата на културата почват да бъдат проблематични. На все по-глобалния пазар успява онова, което е максимално достъпно и не изисква специални подготовки, което дава незабавно удовлетворение (instant gratification).

Валтер Бенямин (б.д., част 4) писа, че фотографията не случайно е съвременник на социализма: и двете културни форми обещават на широките народни маси просто и незабавно участие – ще могат да правят и култура, и политика. Такова обещание съдържа и телевизията с разпознаваемия материален свят, с едрите планове, с прескачането от тема на тема, с привидната липса на естетически конвенции, с повърхностната си актуалност. Усещането е, че няма тайна, разбираме всичко. Успоредно с ТВ-революцията, в културата се случва и промяна във функционирането на демокрациите, където идеите биват заменени от персонажи, прически, запомнящи се реплики. В този нов свят никой вече не може да си представи, че Рузвелт, един от най-великите президенти на САЩ, би могъл да бъде избран отново. Защо ли? Защото е бил в инвалидна количка – нещо, което пресата през 1930-те и 1940-те не е намирала за важно да акцентира и което в обществото на зрелището би се превърнало в основна тема на всяка предизборна кампания. През 1967 г. писателят Том Стопард писа „Имам чувството, че днес всеки опитва да се идентифицира с някакъв външен образ на себе си, сякаш се вижда на екрана“ (Andersen, 2017: 227). Да го кажем така: преди са се идентифицирали със словото, с морални и политически позиции; днес идентификацията върви по посока на пластично изваяни образи. А първата ТВ звезда в американската политика – Джон Кенеди, Норман Мейлър посреща със статията „Супермен влиза в супермаркета“. 

От публичност към сцени

Усещането за сцена спонтанно се наложи в българския политически речник през 1990-те години, когато враждебността към новите лидери започна да се излива в театрални термини: разобличаваха се „кукловоди“ и „сценаристи“, а политиката се представяше като измамна авансцена и тъмно задкулисие. Успоредно с това в културните изследвания понятието за сцена започна да измества следвоенните младежки култури.

Суб- и контра-културите се мислеха като племена, където връстници са свързани не само с поведения, музикални предпочитания и облекла, но и с определени морални нагласи, например отношение към родителите или властта. Те обитават конкретни квартали, общуват всекидневно и се бият с племената от съседния квартал. Културните сцени са по-скоро градски пространства, които са станали известни с определени практики: сътрудничеството на иначе различните им обитатели не е толкова морално мотивирано, а има за цел да ги направи видими, както прави видими актьорите сцената в театъра (Straw, 2015: 478). В едни градове имаме прочута сцена на техномузиката, в други – на битови бирарии, в трети – на сексуални услуги.

В един по-широк аспект тази тема развива Арджун Ападурай (2006), говорейки за глобализацията: в нея вече няма национални култури, а трансгранични пространства (така е преведено у нас английското scapes, което всъщност значи гледки, сцени). Тези пространства – на етническия пейзаж (напр. индийскостта), на идеологиите (напр. либерализма), на техно-иновациите (напр. дигитализацията) – чертаят нова геометрия, където принадлежностите се множат и все по-лесно се преминава от една идентичност към друга.

Аналогията, която можем да направим в двата процеса – превръщането и на политиката, и на културата в сцени – е в опространствяването им. На това място предлагат такива преживявания, но можем да вземем метрото и да идем в съседния квартал, където ще открием други интересни неща. Отпаднала е същностната, морална основа и на двете практики, които са се изместили към пазара на емоции.

Нека припомня и театрализираната версия на обществото, развита от Ървин Гофман (Goffman, 1959): социалните актьори действат на определени места не само от практически съображения, а за да бъдат видени. Всяко действие в обществото има комуникативен компонент – от една страна, решаваме някакъв проблем, от друга, показваме на другите, че решаваме този проблем. Най-силен е театралният момент в политиката: властта е винаги на сцена според прочутата формула на френския антрополог Жорж Баландие (Ballandier, 1980): тя не действа, а кара други да действат и за това няма друг ресурс, освен светлината на прожекторите, чрез която привлича вниманието.

Какво печелим с това, че заменяме метафората на театъра с тази на културната сцена? Театърът внушава идеята за контрол; декорът е подреден целенасочено, има драматург, режисьор, ясно дефинирана публика, промислени послания. Тази версия на политическото като че ли е остаряла. Културната сцена, както я мислят автори като цитирания Уил Строу, е градски феномен – флуидна, неформална. Пънк сцената в Манчестър, етно-сцената в китайския квартал, на графитерите в Сао Паоло, на пловдивските художници – те нямат еднозначни граници, контексът на мястото е с една идея по-условен от театралния. Политическото устройство, което Баландие нарича „театрокрация“, предполага център – зрителите да „гледат“ битката на вожда и неговия чаленджър, защото нямат избор, тя е самият център на социалността. При новата отворена форма на пазарна демокрация настава нещо, което можем да наречем „сценокрация“ – вниманието на зрителите се мъчат да привлекат различни дейци, битки, сюжети.

Политиците не могат да контролират все по-комплексния декор; всеки новодошъл се стреми да изгради свое собствено пространство, което да му даде предимство. Случва се така, че, подобно на градския фланьор, гражданинът е поканен да преминава от една политическа сцена в друга. Бисмарк, на когото дължим названието „културни войни“, се бори с католическата църква, опитвайки да модернизира образованието. Но културните войни след него започват да се множат. Множат се сцените на политическото, където залогът е отвъд интересите и преразпределението на ресурси. Културните войни са разположени основно в полето на въображението, а партиите, които воюват по тях, често са фиксирани в един единствен проблем (single-issue party).

Появяват се радикални партии, които налагат „научния“ социализъм и „научния“ расизъм, организират се движения около евгениката, на кремацията, на новоизмислени религии като английската Уика, американската сциентология или българското Бяло братство. Революцията на нравите, условно свързвана с бунтовната 1968-ма година, открива нови фронтове – за или против свободната любов, за или против рокмузиката, унисекс прическите и дънките, марихуаната, противозачатъчното хапче. През 1970-те възниква съвсем новото поле на политическата екология, което влиза в сложни отношения с прогресизма, защото от една страна носителите му имат ляво-либерални възгледи, но от друга се борят за забавяне на прогреса, за консервативно отношение към природата. Неолиберализмът на 1980-те обявява война и на социалната държава, и на традиционните възгледи за капиталистически морал.

Терминът „културни войни“ влиза в обръщение отново с неуспешния кандидат-президент на САЩ Пат Бюканън (1992 г.), който тръгва да брани „моралното мнозинство“ срещу аборти, гей бракове и други страшни неща. Глобализацията ражда анти- и алтер-глобалисти, евроинтерграцията – евроскептици и еврофоби. Появяват се пиратските партии, които искат отмяната на авторското право в интернет. Други повеждат борби срещу ваксините, ГМО продуктите, яденето на месо. Във времето на социалната драма от 1990-те в България се появиха партия на репресираните, партия на пенсионерите, дори партия на сърдечно болните.

По-рано идейните сцени (по Ападурай, 2006) хомогенизираха модерния свят – ясно беше какво е социализъм, какво е консерватизъм, а международни организации като Коминтерна или Европейската народна партия целяха удържането на единството. Днес сякаш всеки лидер идва със своята собствена сцена, построена по логиката на сериалите. 1) Предпоставка (premise). В сериалите това е например извънземно нашествие; човечеството, заплашено от изтребление, организира съпротива. В политиката – демографска катастрофа; мигрантите рискуват да претопят християнската същност на народа ни, а гей-браковете пречат на раждаемостта. 2) Протагонист. В сериала – обикновен човек с две деца и куче, който изведнъж се оказва начело на съпротивата срещу нашествениците. В политиката – пак обикновен човек, когото разпознаваме по това, че всеки път прави скандал в телевизионното студио и който единствен има смелостта да „рестартира“ системата... 

Към множенето на сериозни (представящи се за сериозни) политически сцени, следва да прибавим и откровено забавните проекти, където политическото e просто хумористичен жанр на популярната култура. Такива са чешката и полска Бирени партии, шведската „Доналд Дък“, британската „Партия за защита правата и равенството на зомбитата“; италианската „Партия на любовта“ и австралийската на секса. Да не забравим косовската „Силна партия“, която обещава да не променя нищо и да даде право на глас и на онези в отвъдния свят, както и унгарската на „Кучето с две опашки“, която обещава „вечен живот, безплатна бира и намаление на данъците“.

У нас подобна акция беше президентската кандидатура на хумористите Бойчев и Кулеков през 1996 г., която събра 58 000 гласа; единайсет години по-късно сръбският кандидат-президент Лука Максимович по прозвище Прелетатович (което там значи „бояджия“, т. е. човек, който сменя партиите), наричан също Бели, защото се явяваше винаги в бяло, взе цели 9,4% и се класира трети с обещанието да даде „три пъти повече от конкурентите си“, защото на небето се е появил знак за неговата поява. Как да възприемаме подадените гласове за кандидат, който откровено се представя като пародия на политиците? Като протестен вот или като ръкопляскане на комик?

Наблюдаваме и обратното движение, персонажи от популярната култура, които се впускат в политиката, благодарение на известността, натрупана в сферата на шоу бизнеса. И тук все пак трябва да направим разликата между онези, които стават известни в популярната култура, после влизат в политиката и оставят зад себе си предишния живот, за да заживеят като нормални (каквото и да значи това) политици. Такива бяха актьори като Роналд Рейгън и Арнолд Шварценегер, Джина Лолобриджида и Бернар Тапи, както и нашият соц-плейбой Стефан Данаилов. Някои (Рейгън, Данаилов) се оказаха успешни политици, Тапи завърши със скандали и петгодишна присъда.

После на сцената излезе и един нов тип поп-политици, които сливат двата регистъра: продължават кариерите си на шоу-звезди вътре в политиката, създавайки си по този начин собствени, да не кажа частни културни сцени. Туитърът на Тръмп въведе такъв нов стил на управление, неразличимо от импулсивното и емоционално общуване в социалните мрежи – най-силният човек на планетата си позволяваше да общува директно с милиони свои последователи по 4 до 8 пъти на ден, без санкцията на съветници и институции, вдигайки вълни на възхищение и омраза.[3] Унгарско-италианската порнозвезда Чочолина (Илона Сталер) не само влезе в парламента с това си реноме, но и продължи да провокира политическия истаблишмънт с поведението, вида и позициите си; например през 2002 г. и 2006 г. тя предложи секс на Саддам Хюсеин и Осама бин Ладен с цел избягване на военните конфликти (някои наблюдатели шеговито я сравняваха с маймуните бонобо, които решават проблемите си не с агресия, а с любовни ласки). В еталон за популизъм се превърна лидерът на „5 звезди“, комикът Бепе Грило, чиито митигни напомняха представления на стенд-ъп къмидиън от нощен бар; знакът V, който в Италия има смисълът на нашия среден пръст, стана запазена марка на движението му.

В някои случаи провокативното политическо поведение е продължение на провокативна журналистическа кариера. След Борис Джонсън, забавлявал публиката години наред с фалшиви новини и майтапи за Европейския съюз и накрая оглавил Брексита, през 2021 г. във Франция изгря крайно-десният Ерик Земур, който с всяко интервю, с всеки текст прекрачва някаква морална граница, нанасяйки нечувани расови и сексистки обиди на цели групи свои съграждани. У нас това поведение от години поддържа известността на Волен Сидеров, и той дошъл от журналистиката: освен че прекрачва всякакви табута и на няколко пъти вече бива съден, той нерядко се хвърля във физическа саморазправа и целенасочено проваля предизборните студиа, в които като кандидат има право да участва. Разбира се тази конфронтационна политика е добре известна от времето на фашизма, но новата ѝ версия е в това, че представлението се играе вътре в сцената на демокрацията, чиято толерантност така е поставена на крайно изпитание. Да бъдат прогонени от телевизионното студио е най-силната реклама за подобни дейци, заявяващи се като тотална алтернатива на „статуквото“. На подобна сценография се отдаде през 2021 г. и фолк-певицата Луна, кандидатирала се за президент, по собствените ѝ думи, за да си направи удоволствието да гласува за себе си.

Специално внимание заслужава политическият проект на Слави Трифонов „Има такъв народ“ (ИТН, в първоначалната версия заглавие беше споменатият рап „Нема такава държава“). Тук не става дума за музикална подплата на политически проект, каквато вече десетилетия търсят политическите партии: БСП с народната певица Валя Балканска, СДС с рокаджиите от „Щурците“, Цветан Цветанов с чалга певеца Веско Маринов, а през 2021 г. „Продължаваме промяната“ с рападжията-интелигент (?) Ицо Хазарта. Слави Трифонов превърна самата си шоу-програма в политическа партия, където основната лидерска роля играят сценаристите му,  които (първоначално) говореха само по частната му телевизия. Що се отнася до кандидатите за постове – включително предложеният за министър-председател Пламен Николов! – те бяха избирани на кастинги, както се прави в занимателните риалити-формати. Предходник на „Има такъв народ“ в тези стриймвани онлайн кастинги беше партията на певеца Светльо Витков „Глас народен“. Чуваме популисткото послание в двете партийни названия: народът срещу елитите. От 2013 г. „Глас народен“ на няколко пъти спечелва държавна субсидия, получавайки над 1% от гласовете, но успехът ѝ е несравним с второто, а после първо място на Трифонов на изборите през 2021 г. В програмната песен на Витков „На три морета“ звучеше сякаш пророчески стих: „Дали съдбата е проклета или сме в „Шоуто на Слави“?“

От сцени към платформи

Хората на Трифонов не само събраха всичките теми на съвременния популизъм: граждани срещу елити, прости решения, преки допитвания за всичко, политиката е мръсна работа и т. н. Те пренесоха частната си политическа сцена върху дигиталната платформа.

Платформата днес не е само централна институция в търговията и комуникациите. Платформата се превърна във форма на публичността: приватизиран контекст. Тя е дигитална сцена, която операторът не само е създал, за да привлича потоците от потребители; той може и да я контролира чрез модератори, администратори, филтри. Едни платформи обсъждат климатичните промени, други събират любители на мили котенца, в трети си говорят почитатели на определен политик. Ако модерното градско пространство се е разпаднало на сцени, то днес политическото е отишло още по-далеч – всеки проект води своите войни на своята платформа, която често няма много общо с останалите. Платформата прилича на бара или фитнес салона, устроен по вкуса на собственика; да заповяда който иска, който не – сърфира към други сцени.

Когато Трифонов започна политическата агитация с платената си телевизия „7/8 TV“, това вече беше един малко стряскащ жест. Отказваше интервюта на общодостъпните телевизии и в едно от малкото изключения Бойко Василев от „Панорама“ трябваше да го посети в дома му. Но по-радикалният ход беше пренасянето на цялата политическа комуникация във Фейсбук. Изказва някаква мъдрост на страницата си и всички трябва да тълкуват. Платформите на ИТН наистина са отворени за коментари на външни хора, но дигиталната сцена, която създават – с налаганите теми и битки, с централното място на лидера, със състава на участниците – безспорно са техни, не публични.

Това, което Слави Трифонов правеше от своето диванче, отказвайки да се среща с опоненти в общите места на политическия дебат, Бойко Борисов вече отдавна практикуваше от джипката си: обикаляше страната с подходящи журналисти, устройваше си режисирани народни посрещания и качваше всичко това в съответните сайтове. Вече отдавна загубихме надежда да чуем дебат между тези двама лидери на най-големите за 2021 г. партии; впрочем  може би между които и да било лидери.  

Платформената политика (както всичко друго в Европа, както казва политологът Марк Лазар) беше открита първоначално от италианците. Блогърът и уеб-стратег Джанроберто Касаледжо започна проекта на популисткото си движение като сайт, дигитална сцена, управляван контекст. Едва след това той потърси подкрепата на комика Бепе Грило, за да има виртуалният проект и човешко лице. Роди се движението „5 звезди“, модел на новия европейски популизъм, с учудващите 21% и 17% от гласовете на последните два парламентарни избора.

Защо ни е да правим този паралел между популярна култура и политика? Защото популизмът, който все по-често обсъждаме, е само едната страна на проблема. По-тревожната тенденция е, че, уж в името на свободата и избора, лекотата и нетърпението, пред очите ни се разпада публичното пространство на културни сцени, които постепенно се укрепват като дигитални платформи. Във всяка от тях функционира микро-популизъм, всяка конструира битки, които собственикът да може да печели. Във всяка свирят на публиката различна музика по вкуса на клиента, а обществото отчаяно опитва да танцува един танц при нарастващ брой ритми.

Библиография

Ападурай, Арджун. 2006. Свободната модерност. Културни измерения на глобализацията. София: ЛИК.

Бенямин, Валтер. б.д. „Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост“. Литернет (публикувано от Бенямин, Валтер. 1989. Художествена мисъл и културно самосъзнание. Съст. Атанас Натев. София: Наука и изкуство, последно посетен на 13.02.2022 г.).

Andersen, Kurt. 2017. Fantasyland: How America Went Haywire: A 500-Year History. London: Ebury Press.

Ballandier, Georges. 1980. Le pouvoir sur scenes. Paris: PUF.

Goffman, Ervin. 1959. The Presentation of Self in Everyday Life. New York: Anchor Books.

Straw, Will. 2015. “Some Things a Scene Might Be”. Cultural Studies, 29 (3): 476–485.

[1] Текстът е разработен в рамките на научноизследователския проект „Поп-култура, поп-политика: дигиталният обрат. Интердисциплинарни анализи на пресечността между медии, култури и политики“, реализиран от учени от ФЖМК и ФФ на СУ „Св. Кл. Охридски“ и ИИОЗ на БАН, с финансовата подкрепа на ФНИ-МОН, договор № Н55/2, от 15.12.2021 г.

[2] Вазов пренася тази героическа идентификация върху българските опълченци, които устояват на османците „шепа спартанци под сганта на Ксеркса“ („Опълченците на Шипка“).

[3] Изключването му от социалните мрежи през 2020 г. беше политическо погребение – далеч по-малко се интересуват от нормалните за позицията му пресконференции.

Биографична справка

Ивайло Дичев е професор по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски“, работи в сферата на политическите култури, медиите, града. Най-новата му книга е Културни сцени на политическото (2019). Главен редактор на списание Семинар_BG. Есеист, участник в публичния дебат.