Резюме: Във времена на фрагментиране и индивидуализъм, на социални балони и оспорвани авторитети все по-трудно е една личност да повлияе на много. И все пак от няколко години, включително и в света на архитектурата и градското планиране, такава личност съществува, все по-видима и авторитетна – гражданинът от социалните мрежи. Неговата власт за момента води до оставки, отмяна на конкурси и граждански контрол върху ремонти и обществени поръчки, но трябва да сме наясно и с неизбежните странични ефекти – мнението на експертите се обезценява все повече, а управляващите са все по-парализирани да прокарват смели визионерски решения (особено преди избори). Как реагира архитектурата в тази ситуация? С технократско капсулиране или с архитектурен популизъм, при който флиртът с популярното обществено мнение неминуемо води и до прояви на елементарен кич или до опасни игри с паметта? Разгледани са 3 актуални примера за архитектурно-градоустройствени скандали, които успяват да надхвърлят тясното специализирано поле на професията и да се превърнат в културен феномен: 1) ремонтът на ул. „Граф Игнатиев“ в София; 2) проектът за нов монумент „България над всичко“ на мястото на Паметника на Съветската армия в София; и 3) предложението за преосмисляне на площад „Света Неделя“ в София чрез „гора на паметта“.
Ключови думи: архитектура, архитектурна теория и критика, градоустройство, градска среда, гражданско общество, социални медии, памет, популизъм, кич
The New Architecture Populism:
Between the Civil Society, Social Media and Local Elections
Aneta Vasileva
Abstract: In times of fragmentation and individualism, of social bubbles and contested authorities it is more and more difficult for a single person to influence the many. Nevertheless, in recent years, also in the world of architecture and urban planning, such a figure exists, becoming increasingly visible and influential – the social media citizen. Their power has resulted in resignations, canceling competitions and civic control over construction works and public tenders, but we also need to be aware of some side effects: the expert opinion starts losing weight, while authorities are becoming ever more paralysed to push forward bold visionary solutions (especially before elections). How did architecture react in this situation? With a technocratic capsulation or with an architectural populism, in which flirting with the popular public opinion always results in demonstrations of kitsch or dangerous games with the public memory? The paper analyses 3 recent examples of architectural and urban planning scandals, which transcend their specialised professional field and turn into a cultural phenomenon: 1) the renovation of Graf Ignatiev street in Sofia; 2) the project for a new monument “Bulgaria above all” on the place of the Soviet Army Monument in Sofia; and 3) the project for rethinking Sveta Nedelya square in Sofia through a “forest of memory”.
Keywords: architecture, architectural theory and critic, urban planning, civil society, social media, memory, populism, kitsch
Ще започна този текст с три истории. Всъщност не просто истории, а автентични архитектурно-градоустройствени скандали, които се развиват основно през 2019 г. и успяват да надхвърлят тясното специализирано поле на архитектурната професия и да се превърнат в нещо много подобно на културни феномени:
- ремонтът на ул. „Граф Игнатиев“ в София;
- проектът за нов монумент „България над всичко“ на мястото на Паметника на Съветската армия в София;
- предложението за преосмисляне на площад „Света Неделя“ в София чрез „гора на паметта".
1. Ремонтът на улица „Граф Игнатиев“, София (2018–2019)
В началото на октомври 2018 г. в София избухва поредният скандал, свързан с ремонт на пътища, тротоари и настилки, този път засягащ улица „Граф Игнатиев“ и градината около църквата „Свети Седмочисленици“. Районът е централен и наситен с исторически напластявания, съответно – обществено чувствителен. Проектът за ремонта е резултат от архитектурен конкурс за изграждане, възстановяване и обновяване на публичните пространства в центъра на София, проведен през 2013–2014 г. и обявен от столичното Направление „Архитектура и градоустройство“ (НАГ) под ръководството на тогавашния главен архитект на София Петър Диков. Центърът е разделен на четири зони:
- Зона 1 – булевард „Евлоги и Христо Георгиеви“ по течението на Перловската река от НДК до Орлов мост;
- Зона 2 – улица „Граф Игнатиев“ с прилежащите ѝ площади и пресечки;
- Зона 3 – булевард „Цар Освободител“ от бившия Партиен дом до ул. „Г. С. Раковски“, както и градината пред Народния театър заедно със зоната около Националната художествена галерия – Двореца;
- Зона 4 – районът около храм-паметник „Александър Невски“ или т.нар. „Златна София“ с жълтите павета и основните туристически символи на града.
Конкурсът завършва с общо трима победители и скандал. Последват обжалвания и преработки, резултатите за две от зоните са окончателно отменени и в крайна сметка валидни остават единствено проектите на победителите за Зона 2 и Зона 4, а именно на „Архитектурно дизайнерска агенция“ А.Д.А с ръководител арх. Иво Пантелеев. А.Д.А. сключват договор със Столична община и започват да осъществяват своето решение за еднородни настилки, диагонален растер, сиви плочи, премахване на бордюри и тротоари и превръщането на ул. „Граф Игнатиев“ в споделено пространство.
През май 2018 г. трамваите по улицата спират и ремонтът започва. Най-тясната и гъстозастроена част в центъра на София постепенно е обградена от строителни огради, а пешеходците са принудени да маневрират по сложни и променливи трасета. С началото на учебната година пешеходният трафик по стеснените пасарелки се сгъстява, напрежението расте, а когато махат първите заграждения и се виждат първите резултати от ремонта, скандалът избухва с първична сила. „Ремонтът на ул. „Граф Игнатиев“ разгневи столичани“, съобщават телевизиите; „На кого му дреме за „Графа“ разследват журналисти; „Ремонтите в София: Безобразие, простотия и кражба“, коментират политици, „Българският позор“, обобщават публицисти и търсят причините в „Колективната липса на вкус“ (Василева, 2018).
Ремонтът на „Граф Игнатиев“ е скандал на много нива и последното, оказва се, е цветът на плочите пред църквата „Свети Седмочисленици“, който отпушва реакцията. Имаме:
- Корупционни скандали за избор на изпълнител и качество на използваните материали;
- Организационни проблеми (едновременното затваряне за месеци на всички пешеходни пространства и градинки в центъра, което за кратък период от време влошава сериозно публичния живот там);
- Комуникационни проблеми (дискредитиране на ролята и експертността на възложител и проектант поради тяхната неспособност за ясна и навременна комуникация на намерения, проект, материали и т.н.).
В резултат един на пръв поглед стандартен и всъщност наложителен ремонт се превръща в социален експеримент, в който едновременно се тестват способността на общинската администрация да реагира под стрес и властта на българските граждани в социалните мрежи. Заместник-кметът по транспорта Евгени Крусев подава оставка заради съмнения в корупция, а гражданският натиск в крайна сметка ускорява сериозно финалните фази на ремонта, докато властта паникьосано променя решенията си – с трамвайни разделители, без трамвайни разделители, с призматични гранитни трамвайни разделители, с кръгли бетонни трамвайни разделители и т.н. – в зависимост от реакциите и ироничните колажи в социалните мрежи.
 |
 |
Ил. 1, 2. Колажи на тема „Ремонтът на „Графа“. Източник: Facebook. Автори: Неизвестни.
Въпреки това обществото така и не остава доволно. „Ремонтът на „Графа“ се превръща в символ на архитектурно-строителния провал и в устойчива фраза, която започва да се използва, за да етикетира всички проблеми, свързани с ремонти и обществени поръчки в страната.
2. Монумент „България над всичко“ (2019)
През юни 2019 г. неочаквано появил се архитектурен проект фокусира за пореден път вниманието върху една от най-дебатираните теми, свързани с постсоциалистическата съдба на социалистическите публични пространства, а именно: „Какво да правим с Паметника на Съветската армия в София?“
Тогавашният председател на Камарата на архитектите в България (КАБ) Борислав Игнатов публикува в личния си профил си във Facebook три визуализации на нов монумент „България над всичко“ – триизмерен герб на мястото на фигурите върху пиедестала на Паметника на Съветската армия, снабден със скрита камбана, която да звъни на всеки кръгъл час като във възрожденска часовникова кула. Проектът е резултат от лична инициатива, а публикацията, в която е обявен, започва с думите:
Ако бях кмет на Столична община, бих направил незабавно това действие в три стъпки – превръщането на Паметника на съветската армия в Монумент „България над всичко“. Мястото е изключително подходящо да напомня на нашите политици този основен принцип на държавността, както и ще повдига духа на всички ни“ (Borislav Ignatov, 15 юни 2019 г.[1]).
Предложението бързо набира популярност като в рамките на няколко дни събира 286 споделяния и 308 коментара, както и над 640 харесвания – което е много за публикация на личния профил на относително непопулярен експерт, който в онзи момент все още не е публична личност и чието онлайн влияние достига аудитория далеч от по-малка от тази на истински инфлуенсър.[2]
 |
 |
 |
Ил. 3а, 3б, 3в. Проектът за реконструкция на Паметника на Съветската армия в София „България над всичко“ от 15 юни 2019 г. Източник: Борислав Игнатов
Проектът, очаквано, предизвиква полярни реакции:
Този срам за България трябваше отдавна да се демонтира! [...] Конкретно в този случай – народът е разединен между здравият разум и истината (да се премести паметника) и привържениците на фалшивата история (да остане) (Tn Vb, 15 юни 2019 г.)
Промяната на паметника няма да промени историята. По-добре да се фокусира тази енергия в образованието на младите. Предложението е изключително нелепо като визия и концепция. 2019 година е все пак :) (Valeri Gyurov, 16 юни 2019 г.)
Няколко дни по-късно, на 30 юни, след поредица дискусии и участия на арх. Игнатов в национални медии, включително в предаването „Лице в лице“ на bTV[3], авторът публикува отново в личния си профил във Фейсбук ново предложение със значително променена идея – запазва паметника непокътнат, но го закопава в зелена могила, която представлява изкуствена структура, покрита с дървета и пешеходни маршрути и завършва с наблюдателна площадка на върха.
 |
 |
 |
Ил. 4a, 4b, 4c Проектът за реконструкция на Паметника на Съветската армия в София от 30 юни 2019 г. Източник: Борислав Игнатов.
Борислав Игнатов мотивира новия проект така:
След като толкова много хора смятат, че паметникът е много важна част от нашата история, то той се запазва непокътнат. Нещо повече – запазва се и от разрушаващото влияние на природата и градската среда – бури, киселинни дъждове, сняг, температурни амплитуди, изгорели газове, графити, злонамерени действия. Това става като около паметника се изгражда саркофаг за негова защита, подобен на гробницата в Свещари. Така паметника става експонат в собствено пространствo [sic]. (Borislav Ignatov, 30 юни 2019 г.)
Това предложение се представя малко по-слабо откъм социални реакции, но все пак събира много бързо 158 коментара и 159 споделяния, както и над 460 харесвания. Коментарите, отново, са напълно противоположни:
Според мен всяко запазване на „паметника“ по един или друг начин е половинчато решение, просто опит да се притъпи атаката от страна на руските роби. Никое половинчато решение няма да има толкова добър ефект както пълното и окончателно премахване на всички „паметници“ на окупатора!“ (Мирослав Пенчев, 30 юни 2019 г.)
[...] Но като не одобряваме робовладелството, разрушаваме ли пирамидите. Останаха ли концентрационни лагери, които могат да се посещават, въпреки че по никой начин не оправдаваме холокоста? Как ще се усети свръхмащаба на тези творения ако бъдат заличени? Това са само реторични въпроси. Борбата с идеологиите не е физическа, а идейна. И става страшно когато се превърне във физическа, което направи комунизмът.“ (Ljubinka Stoilova, 30 юни 2019 г.)
Два месеца по-късно, на 14 август, архитект Борислав Игнатов е издигнат за кандидат за кмет на София на обединението „Демократична България“, а в момента е общински съветник в Столичния общински съвет като представител на същата коалиция.
3. Мемориал „Гора на паметта“ (2019)
На 21 август 2019 г. популярното архитектурно „Аедес студио“ изненадва всички с един самоиницииран проект за „Гора на паметта“ зад църквата „Света Неделя” – 213 неравномерно разпръснати пилона, които символизират 213-те души, загубили живота си в атентата в църквата от 16 април 1925 г. Всеки от пилоните е висок 31 метра и е увенчан с кръст на височината на кръста на самата „Света Неделя“. В план те са разположени зад апсидата на църквата, на разстояние 3 метра един от друг.
 |
 |
Ил. 5а, 5б, 5в. Проект за „гора на паметта“ на „Аедес студио“ – план, аксонометрия, 3D визуализация. Източник: https://aedesstudio.com.
„Аедес студио“ са студио, което е изградило името си по-скоро с емблематични жилищни и офис сгради,[4] отколкото с активен интерес в областта на колективната памет и намеси в публичните градски пространства. Толкова по-неочакван е този проект, публикуван отново във Фейсбук на тяхната корпоративна страница и събрал близо 200 реакции и 90 коментара само за няколко, обикновено лишени от активности августовски дни на една дотогава спокойна професионална страница, захранвана предимно със съобщения за браншови събития и проекти.
В обяснението на студиото към проекта четем:
Днес, 96 години по-късно, жертвите все още остават непочетени с паметник, който да не допуска тяхното забвение. Като използваме за повод желанието да се преосмисли площад Св. Неделя и обявения международен архитектурен конкурс, предлагаме съвременна градска инсталация, която да е част от живота на града, но същевременно да напомня за страшните събития, случили се на това място.[5]
Тук коментарите са по-скоро негативни:
Самата възстановена след атентата катедрала „Св. Крал/Св. Неделя“ е паметник неотменим и на това събитие. Наративът за това винаги присъства, когато се споменава черквата. Илюстрацията на отделен исторически фрагмент за сметка на пространството за граждани едва ли ще постигне желания морален прочит на историята.“ (Ljubinka Stoilova, 22 август 2019 г.)
Църквата! Възстановената църква е най-смислената „памет за жертвите“! До нея, всичко ще изглежда парадоксално! (Bojidara Dineva, 29 август 2019 г.)
Това ще е най-агресивно и тягостно гробище правено някога (Teodor Nanev, 29 август 2019 г.)
Ох, адски е тягостно. Все едно днешните софиянци трябва да се чувстват виновни за атентата (Juanita Kiteless, 29 август 2019 г.)
Новият архитектурен популизъм
Във времена на фрагментиране и индивидуализъм, на социални балони и оспорвани авторитети все по-трудно е една личност да повлияе на много. И все пак от няколко години, включително и в света на архитектурата и градското планиране, такава личност съществува, все по-видима и авторитетна – гражданинът от социалните мрежи. Неговата власт за момента води до оставки, отмяна на конкурси и граждански контрол върху ремонти и обществени поръчки, но трябва да сме наясно и с неизбежните странични ефекти – мнението на експертите се обезценява все повече, а управляващите са все по-парализирани да прокарват смели визионерски решения (особено преди избори).
Новият архитектурен популизъм в България става по-отчетлив през 2019 г. в ситуация на все по-хоризонтирано гражданско общество, все по-активни социални медии и предстоящи местни избори.
Строително-архитектурните скандали от 2018–2019 г. водят до реална и често оправдана криза на доверието в експертността, една глобална тенденция, която успешно може да бъде проследена едновременно и в България, и по света. Независимо дали става дума за софийската улица „Граф Игнатиев“ или за концептуалните архитектурни проекти, предлагащи алтернативно възстановяване на изгорялата катедрала „Нотр Дам“ в Париж, обществото е все по-скептично към архитектурно-строителни експерименти (споделена софийска улица или катедрала със стъклен покрив например) и като цяло се страхува от новото.[6]
В резултат имаме постоянни дребни информационни бури и скандали, но малко реална промяна, тъй като управляващите стават заложник на общественото мнение и все по-често се чувстват парализирани да прокарват смели визионерски решения. С други думи – опитват се да тушират гражданското безпокойство с обикновен популизъм.
Как би следвало да реагира архитектурата в тази ситуация? С технократско капсулиране или с архитектурен популизъм, при който флиртът с популярното обществено мнение неминуемо води и до прояви на елементарен кич или до опасни игри с паметта?
Още през 2011 г., в текста си От плурализъм към популизъм (From Pluralism to Populism), холандският архитектурен теоретик и критик Барт Лутсма пише:
Архитектурата се промени: от професия, която правеше обществени сгради, социални и масови жилища, публични пространства, градоустройство и дизайн в служба на по-голяма част от населението във все по-конкретен и вгледан в себе си нишов пазар, обслужващ предимно бизнеса с недвижими имоти, който вече има повече общо с медийната индустрия, отколкото с обществено отговорни задачи (Lootsma, 2011: 254).
Феноменът „стархитекти“ – онези звезди на новото време, които произвеждат сгради-икони по цял свят и вече повече от 20 години са лицето на световната архитектура, са само едно, макар и най-видимо, проявление на този процес.
Лутсма развива теорията за възхода на пазарния популизъм (market populism), дефиниран от Томас Франк през 2000 г. (Frank, 2000), като анализира неолибералните атаки срещу наследството на социалната държава и следвоенния модернизъм като част от процеса на индивидуализация и доминиращата парадигма на свободния пазар. По аналогичен начин, няколко години по-късно, Дъглас Спенсър определя съвременната архитектура като „архитектура на неолиберализма“, която се е превърнала в инструмент за контрол и подчинение, критикувайки някои от най-популярните сгради-икони на нашето време – от централата на BMW в Лайпциг на Zaha Hadid Architects (2001–2005) до сградата на Китайската централна телевизия (CCTV) на ОМА в Пекин (Spencer, 2016).
Лутсма приема популизма като реторичен стил, който поддържа позицията, че: 1) обикновеният човек е потискан от „елита“ в едно общество, което съществува само за да изпълнява собствените си интереси; и 2) инструментите и институциите на държавата и властта следва да бъдат иззети от този самообслужващ се елит и да бъдат използвани за благото и развитието на хората изобщо. Той определя популистите като онези, които се опитват да достигнат до „обикновените хора“, като реагират на техните икономически и социални тревоги чрез „здрав разум“ и разсъждава, че днес, естествено, именно институциите и организациите на социалната държава, които допреди няколко десетки години стоят в основата на социалната жилищна политика в следвоенна Европа например, а оттам определят цялата архитектура на периода, са идеалната мишена за популисти, които подкопават вярата в социалната роля на архитектурата сама по себе си (Lootsma, 2011: 260).
Новият архитектурен популизъм обаче добавя още няколко социални и културологични щрихи към иначе стройния икономическо-политически образ на доскоро формулирания като основно пазарен архитектурен популизъм. От 2011 г. до днес социалните медии се развиват главоломно и допълнително усложняват отношенията на архитектурата с властта. Това е и посоката, в която можем да търсим обяснение за общественото значение на трите гореописани прояви на съвременния архитектурен скандал у нас, които могат да се обобщят накратко като:
- флирт с общественото мнение
- националистически кич
- игри с паметта.
Флирт с общественото мнение
Първо, архитектурата може да бъде използвана като мощен популистки инструмент за флирт с общественото мнение, който успешно да прикрива управленски неудачи.
След ремонта си от 2018–2019 г. улица „Граф Игнатиев“ в София е замислена да стане първата споделена улица в България. Такава е първоначалната идея на спечелилия още през 2015 г. конкурсен проект на А.Д.А, това е и посоката, в която по принцип цели да се развива Столична община, особено след началото на сътрудничеството си с датския урбанист Ян Геел. За тази цел ремонтът включва не просто смяна на настилките, а изливане на нова плоча, която да уеднакви нивата по цялата улица. Именно тези дейности драстично забавят целия ремонт.
Неслучайно в доклада си, представен през октомври 2017 г., екипът на Ян Геел отбелязва, че:
По-голямата част от публичните пространства в София притежават ярка индивидуалност, но организацията им невинаги подчертава характеристиките на сградите, техните функции или дейностите на хората, които ги използват. [...] Качеството на публичното пространство, включително около историческите сгради, силно се влошава от решенията, ориентирани към трафика и потребностите на автомобилите, а не на хората – колчета, грамадни пътни табели и маркировки на паркингите. (Gehl, 2017: 82)
Споделените улици и пространства като концепция са част от новия урбанизъм, който цели възраждането на качествения публичен живот в града и не толерира колите, а дава предимство на пешеходците. Самата идея за споделено пространство се свързва с името на холандския пътен инженер и експериментатор Ханс Мондерман, който установява, че от колите трудно ще се отървем, но нека поне да ги принудим да минат на втори план и да променим дизайна на улиците и площадите, така че да са удобни първо за пешеходците. А това означава улици без бордюри, пътни маркировки и знаци, без колчета и ограничители, с равномерна настилка, по които движението разчита на друг вид организация от стандартната. Такива споделени улици се правят масово навсякъде през последните години, а споделени улици с активни трамваи има от Франция и Холандия през Истанбул и Рио де Жанейро до Окланд, Нова Зеландия.
Ил. 6 Улица „Граф Игнатиев“ в участъка около църквата „Св. Седмочисленици“ в края на ремонта и преди поставянето на чугунените боларди. Снимка: Анета Василева.
По първоначален проект за ремонта на улица „Граф Игнатиев“ ограничители няма, след това по препоръка на КАТ и други експерти такива са предвидени. Предлагат се и се монтират на място първо гранитни кубове, после гранитни призми в различни размери, които стават обект на колажи, клипове и иронични прякори. В крайна сметка Столична община решава да не рискува и подлага на гласуване и експертно обсъждане два съвсем различни варианта – т.нар. „стоманени габъри“ (които са с диаметър 15 см, височина 3 см и създават просто лека тактилна предупредителна неравност) и чугунени боларди (стандартни около 60-сантиметрови колчета с традиционен силует). В крайна сметка на 9 април 2019 г. е взето решение трамвайното трасе по улица „Граф Игнатиев“ да бъде ограничено с чугунени колчета по ред причини, включително безопасност на гражданите. Това е съвсем логично решение предвид чувствителното гражданско общество, което държи властта под постоянно напрежение. Но в същото време 60-сантиметровите чугунени боларди обезсмислят опита за създаване на съвременна споделена улица, както и целия ремонт, премахването на бордюрите и изливането на новата плоча, включително възможността София да получи публично пространство с равномерна настилка, по което движението да разчита на друг вид организация от стандартната.[7]
Националистически кич
Архитектурата лесно се поддава на популистката реторика на нашето време, съществувайки през последните няколко десетилетия предимно или като затворено технократско поле, или като пазарно ориентирана медийна дейност със склонност към създаване на сгради-икони и загубила теоретичната подготовка, която ѝ даде критичната мисъл на ХХ век. С други думи, архитектурата отдавна съществува откъсната от сложните хуманитарни дебати, а оттам – и недостатъчно подготвена за тях. Това лесно лесно води до необосновани проекти, граничещи с националистически кич, които могат да се превърнат в инструмент в една по-голяма политическа игра.
„България над всичко“ не е монумент, който логично да се появи в един съвременен глобален град, особено на място на противоречива колективна памет и особено ако този град цели да стане съвременен „хетерополис“.
Както пише Чарлз Дженкс, от средата на ХХ в. съвременният глобален град преминава постепенно в специфичното постмодерно състояние на хетерополис с мощно растящи фрагменти, които предлагат алтернатива на доминиращата парадигма. Той базира този свой новосъздаден термин на популярната идея на Мишел Фуко за хетеротопия, която Фуко развива за пръв път в радио-интервю през 1964 г. и за да я обясни, използва биологична метафора: алтернативните, „потентни“ места в града са като растящи клетки, толерирани от тялото на града. Първоначално те изглеждат чужди тела, но по-късно стават добре приети части на цялото. Дженкс заема термина хетеротопия и го извежда на едно друго аналитично ниво. Хетерополисът е градско състояние, което съществува благодарение на разнообразието – етническо, икономическо, социално. Особено важни са зоните с различна идентичност, които групират различни начини на живот в тъканта на града (Jencks, 2011: 119–125).
Съвременната култура все по-активно се опитва да ни убеди, че хетерополисът може да се окаже най-успешният досега модел за съвместяване и „възраждане“ на местната специфика в глобален контекст, за създаване на „глобалната локалност“, която успешно да тушира всякакви кризи на идентичността. От тази гледна точка механизъм за поддържане на разнообразието в един постсоциалистически град е десакрализацията на монументите и изобщо на идеологически натоварените публични пространства, които така могат да дадат на съвременния български град необходимия дух на спонтанност и хетерогенност.
От една страна, онова, което прави един съвременен постсоциалистически град различен, е онзи допълнителен слой градска идентичност, който липсва на не-социалистическите му аналози – слоят на социалистическата архитектура. Този слой се смесва с останалите – с античните руини, с националния романтизъм и вносната еклектика на архитектурата от началото на ХХ в., с рационализма и модернизма и заедно с тях формира многообразието на постсоциалистическия хетерополис, който опазва и двете – и съвременността на настоящето, и паметта за миналото в цялата негова сложност и противоречивост.
От друга страна, глобалният консенсус в момента, кое прави един съвременен град добър за живот по принцип, е за градове с човешки мащаб, по-внимателни към климата, с по-хуманна, да я наречем, социално отговорна архитектура и задължително с качествени публични пространства (Геел, 2016; Джейкъбс, 2018; Спек, 2019). А качествените публични пространства предполагат егалитарност и липса на сегрегация – включително политическа и културна.
Игри с паметта
Факт е, че архитектите не са публични интелектуалци. Те рядко взимат отношение по въпроси извън тяхната тясно специализирана област и избягват да участват в дебатите на нашето време. Архитектурата обаче има нужда да бъде легитимирана и като част от културата, отвъд обикновеното строителство и инвестиционно проектиране. Но това е разумно да се случва внимателно, от позицията не просто на експерти, но и на социално отговорни играчи на широката публична сцена. Технократското капсулиране е вредно, но също толкова вреден е флиртът с популярното обществено мнение, нови порции националистически кич или от опасни игри с паметта – като например непроходима „Гора на паметта“ зад църквата „Света Неделя“ в центъра на София.
Паметта не може да блокира един централен градски площад със стотици пилони. Такова решение (освен създаващо сериозен противопожарен казус с оглед достъпността до всички съседни сгради) автоматично превръща един площад от публично пространство в преходна зона. Нещо повече – монументализира негативната колективна памет по един категоричен и перманентен начин, който се заиграва с първосигнални обществени очаквания и нагласи.
Ако все пак приемем архитектурата и като част от културата, то трябва да подчертаем, че тя е малко по-различна област от всичко онова, което обикновено е предмет на оперативната културна критика. Човек може да избира музиката, която да слуша, филмите, които да гледа, книгите, които да чете, театралните постановки, на които да отиде или не. Но архитектурата е незаобиколима, навсякъде около нас. Живеейки в урбанизирана среда, хората живеят сред архитектура, която им е наложена, често от сили, над които малко от тях имат реален контрол. Затова в съвременното хоризонтално общество на социални балони, активни граждани в социалните медии и отмиращи авторитети е още по-важно да се изолира, анализира и блокира архитектурният популизъм във всички негови форми и проявления. Архитектурата е пословично бавна, но е също толкова пословично дълготрайна.
Библиография
Василева, Анета. 2018. „Пречистващата сила на архитектурния скандал“, К, 02 (2), 12 октомври 2018 г. (последно посетен на 26.08.2020 г.)
Василева, Анета. 2019. „За Грац, Графа и споделените улици“, К, 14 (26), 19 април 2019 г. (последно посетен на 26.08.2020 г.)
Геел, Ян. 2016. Градове за хората. Пловдив: Жанет 45.
Джейкъбс, Джейн. 2018. Смъртта и животът на големите американски градове. София: Издателство „Стефан Добрев“.
Спек, Джеф. 2019. Пешеходен град. Пловдив: Жанет 45.
Gehl. 2017. София. Публични пространства и обществен живот. Доклад. Пловдив: Жанет 45 (последно посетен на 26.08.2020 г.)
Jencks, Charles. 2011. The Story of Post-Modernism. Chichester: John Wiley & Sons.
Lootsma, Bart. 2011. “From Pluralism to Populism. Architectural Criticism in Times of the Internet”, SAJ, 3: 254–269.
Spencer, Douglas. 2016. The Architecture of Neoliberalism. London: Bloomsbury Academic.
[1] Тук и по-надолу публикациите от Фейсбук са последно посетени на 14 януари 2020 г.
[2] Активна личност в публичното онлайн пространство на социалните мрежи, чиито публикации достигат до много широка аудитория.
[3] www.btv.bg/video/shows/lice-v-lice/videos/arh-borislav-ignatov-avtorite-na-pametnika-na-savetskata-armija-kazvat-che-ne-biha-napravili-monumenta-ako-ne-sa-bili-prinudeni.html (последно посетено на 20 август 2020 г.).
[4] Техни са разположените в София офис сгради „Urbano Modulo“ (2009–2013), „Q Centre“ (2006–2014), както и жилищните сгради „Red Apple“ (2010–2013) и „Жаклин“ (2015–2006) – единствената българска сграда, стигала до 40-ицата в европейските награди за съвременна архитектура „Мис ван дер Рое“ през 2009 г.
[5] На 14 февруари 2019 г. е обявен поредният и за момента последен конкурс за нов облик на столичния площад „Света Неделя“. Той е замислен като двуетапен и ограничен (само определен брой участници, преминали първата фаза, са поканени да представят проект във втората). На 21 юни приключва първата фаза на конкурса, след която са селектирани 7 международни архитектурни бюра и консорциуми, които са поканени да подготвят проект през втория етап и да го предадат за финално оценяване от международното жури през ноември 2019 г. По времето на публикуване на предложението на „Аедес студио“ през август 2019 г. тече вторият етап – изготвянето на идейните проекти на седемте селектирани участници.
[6] През 2019 г. в интервю за Дневник културологът Ивайло Дичев отбелязва: „Ако някой реши да реформира, тутакси изникват протести от различни страни. Това е глобална тенденция, не е характерна само за България. [...] Преди време имаше например план за реконструкция на Париж, който пропадна след протести и критики, а наблюдатели заключиха: Ако днес се беше родил барон Осман, градът и досега щеше да си е със средновековните улички“.
[7] Вж. повече у Василева, 2019.
Биографична справка
Анета Василева е архитект, архитектурен историк, критик и публицист. Тя е доктор по история и теория на архитектурата с фокус върху архитектурата от втората половина на ХХ век и главен асистент в Катедра „История и теория на архитектурата“ в Университета по архитектура, строителство и геодезия (УАСГ) в София. Анета Василева е член на A10 New European Architecture Cooperative, секретар на българската група към DOCOMOMO International и съосновател на архитектурна група WhAT Association (WhATA).
