Новата автентичност или тъждеството със самия себе си

Райна Гаврилова

Резюме: Българският тълковен речник обяснява думата „автентичност“ като „достоверност, меродавност, истинност, точност, оригиналност“, а качеството „автентичен“ – като „който е основан на първоизточници; същински, достоверен“. Екзистенциалистката философия, представена в популярната енциклопедия Уикипедия мисли понятието като „степента до която действията на индивида съответстват на неговите вярвания и желания, независимо от външния натиск“. Това противоречие между внушаваната обективност на първото и очевидната субективност на второто не смущава всекидневното говорене, доколкото дефинициите оперират в различни полета, но изследването на съвременните културни практики позволява да се формулира хипотеза, че за участниците в тях разбирането на автентичното е много по-близко до екзистенциалистката гледна точка, отколкото до експертната преценка, съдържаща се в най-разпространената дефиниция. Предложеният текст представя материали, почерпени от изследване на визуалния образ и самовъзприемането на организаторите на няколко кулинарни фестивала в България, за да предложи гледна точка към съвременните културни практики.

Ключови думи: автентичност, кулинарни фестивали, образи, възприятия

The New Authenticity or the Fealty to Oneself

Rayna Gavrilova

Abstract: Bulgarian Dictionary defines the word authenticity as “credibility, veracity, authority, correctness, originality”, and the quality of being authentic as “being based on primary sources; true; credible”. On the other hand, existential philosophy as presented in the popular Wikipedia thinks of the concept as “the degree to which an individual's actions are congruent with their beliefs and desires, despite external pressures”. The apparent contradiction between the implied objectivity of the first definition and the obvious subjectivity of the second does not disturb the everyday speaking as these two definitions operate in different fields. The study of some contemporary cultural practices however makes it possible to advance the hypotheses that as far as the participants are concerned, their perception of authenticity is much closer to the existentialist understanding rather than the expert judgment, implicit in the first definition. The proposed text presents material collected during research of the visual presentation and the self-perception of the organizers of three culinary festivals in Bulgaria and attempts to propose a reading of the present day cultural practices.

Keywords: authenticity, culinary festivals, images, perceptions

Заглавието на настоящия текст проблематизира тема, очевидна за всеки, който се е вглеждал в проблема за автентичността и по-точно за двете разминаващи се гледни точки за това какво е автентичност. Едната от тях, музейната, е тази, която мнозина от нас възприемат и е свързана с всекидневното разбиране на автентичност; тя предполага връзка с произхода, с оригинала, с нагласата, че става въпрос за нещо истинско – такова, каквото е – и е че съществуват критерии за неговото идентифициране именно като автентично (Речник на българския език). Другата гледна точка e надхвърлила философските дебати и навлязла в общественото говорене през 1960-те години чрез екзистенциалистите Сартр и след това Бовоар, които отхвърлят съществуването на трансцендентални ценности и разбират автентичността като тъждеството със самия себе си, тоест вярност към своите собствени ценности, преценки и възприятия за това какво си всъщност. Тя постулира максимална свобода на индивида, в която той сам определя собствената си идентичност, респективно автентичност (Varga and Guignon, 2020). Без да представям изключително интересната философска рефлексия, в която срещаме имена от Русо до Хайдегер и от Адорно до Фуко, ще се опитам да огледам на терена коя от двете гледни точки може да ни помогне да разберем съвременните културни практики и по-точно празнуването. Ще отбележа само, че бих добавила като ключова и една трета гледна точка – тази на комунитарно ориентираните мислители като Чарлз Тейлър, която може да бъде представена с едно изречение: “Onе is self only among other selves” (Taylor, 2001: 35). Тейлър твърди, че идентичността може да се мисли само в свързаност с колективните въпроси за това какво е значимо и с позиция за това какво е добро, независимо от личното ни, индивидуално самовъзприятие. Тази идентичност се мисли, дори и когато не се артикулира, в пространството на конкретната езикова общност, даваща думи на въпросите, които си задаваме. Моята първа хипотеза тук е, че тази конструктивистка гледна точка може да ни помогне по-лесно да разберем наблюдаваното и да потърсим отговор на въпроса „Кое е автентично?“. Впрочем, разминаването, с което започнах, отслабва, като си припомним, че при Сартр дори и тогава, когато оставаме напълно свободни и верни на самите себе си, се изисква непрекъснато критично вглеждане в нашите собствени основания и разбиране, че боравим със сложна и далеч не еднозначна материя.

Втората ми хипотеза е, че бумът на новите празници и форми на празнуване отговаря на дълбоки и отново неартикулирани потребности, както на индивидите, така и на общностите, в един свят, който все повече се глобализира и фрагментира; в който всички усещат дефицитите на общност и идентичност и се опитват да (си) ги набавят с други средства. Това, което наблюдаваме, е преди всичко културен и ценностен бриколаж, който помага да запълним липси, независимо дали мислим себе си като индивиди или като общности. Тази хипотеза предполага, че събитията и поведението на хората са в отговор на дълбока екзистенциална потребност.

Теренът

Материалите за този текст са събрани в хода на текущо изследване и тук ще представя първата част от него: наблюдението на празници или фестивали, организирани около някаква храна.^[1] Следва да отбележа в скоби, че в отговор на питането ми за даден фестивал един от моите респонденти ме поправи: „Празник; фестивал е преувеличено“ (И. Г.). Струва ми се, че това изказване показва необходимост от изследването на материала на чисто дискурсивно ниво: какво и как се казва. Направените интервюта са богат резервоар от езикови материали, особено като си припомним акцента, поставен от Тейлър именно на езика и езиковите общности в конструирането на идентичността и автентичността. Аз правя още една стъпка в тази посока чрез изследването на визуалните разкази като език, и то език на споделени значения.

И така, кои фестивали и защо именно те? Обект на изследването са хранителните фестивали: не само заради персоналния интерес на автора, а защото храненето е един от онези феномени, от онези тотални социални събития, които не само срещат природа и култура, но предлагат добри възможности за изследване на икономическото, социалното, културното и психологическото едновременно. При изследването на храната и храненето в много чист вид могат да се наблюдават индивидуални, междуличностни и групови стратегии и отношения. Храната е особено ценна и защото почти винаги тя е емоционално натоварена, емотивна, което добавя топлост към едно типично „студено“ изследване, както и онези чисто хедонистични аспекти, които не са част нито от икономическия, нито от чисто социологическия анализ.

Изследователската работа включваше няколко стъпки. Първата от тях беше проучване на онлайн пространството. Както знаем, днес там съществува информация по огромен брой теми и това ми позволи да сглобя архив от визуални материали, които формират емпиричната база на изследването: нито една от снимките тук не е правена от мен самата. Основната част са почерпени от платформата Фейсбук. Правилността на избрания от мене подход беше подкрепена от факта, че всичките ми събеседници, за които ще стане дума по-долу, ме препращаха към Фейсбук страницата на празника, на селището им, на читалището и т.н. На второ място, бяха взети данни от тематични портали като Фестивалите на България, FEST-BG и Празниците на България, както и от дигитални медии или дигитални версии на традиционни медии – Добрич онлайн, Дарик нюз и др., които отразяват събитията. Втората част от изследването бяха дълбочинни интервюта от 40 минути до 1 час с трима организатори на три различни фестивала, с които разговаряхме около това, какво правят, защо го правят, откога го правят, кой им е дал идеята, какви са (според тях) възприятията на публиката. Трите виртуални „терена“ бяха: 1) Фестивалът на ореха в с. Голямо Дряново, Казанлъшко; 2) Празникът на фасула и курбана в с. Смилян, област Смолян; и 3) Фестивалът на огледната баница, селския труд и вкусния воден лук в с. Баничан, Гоцеделчевско. Трите събития имат различна история: празникът в Смилян се организира за седемнадесети път; този в Голямо Дряново – за шести; и в Баничан – за първи.

Ил. 1. На листа пред орехите пише „Уолнътс“. Източник: https://www.kazanlak.com/news-16687.html , последно посетен на 21.10.2019 г.

За да въведа в темата, реших да започна с една снимка от Фестивала на ореха в с. Голямо Дряново, Казанлъшко, която за съжаление е изчезнала от сайта на kazanlak.com (ил. 1). На нея виждаме: 1) орехи, белени и небелени; 2) пушки и пистолети за продан; 3) табелка пред орехите, на която е изписано Уолнътс с кирилица; 4) част от купувачка, облечена в народна носия (ръкав); 5) продавач, облечен по начин, по който се обличат 90% от хората – джинси и пуловер; 6) пластмасови чаши с червено вино пред двамата продавачи. В тази снимка видях събрано всичко онова, което навежда на размисли за автентичността и същността на празника: спокойно и активно съседство на „истинско“ с фалшиво автентично и на идеално с комерсиално. Анализът на материалите, който да подскаже ключ към разбирането, изяви общите черти на тези събития, които ще огледам в няколко посоки: храната, програмата и външните белези.


Ил. 2. Орехи и всичко около орехите – пазаруването е важен елемент и за гостите, и за домакините, с. Голямо Дряново. Снимка: Катя Тотева, Фейсбук, последно посетен на 21.10.2019 г.	Ил. 3. Най-оригиналното ястие от смилянски фасул. Автор: Д. Михалева. Източник: kmeta.bg, последно посетен на 21.10.2019 г.

Храната

Храните, които са повод и емблема на празниците са: орехи, боб, курбан, баница и лук – три естествени продукта и два приготвени. Суровите продукти присъстват в насипен и пакетиран вид (ил. 2), но също така и, задължително и навсякъде, като състав на приготвени ястия (ил. 3). Във визуалното представяне виждаме голям брой приготвени ястия или самия процес на приготвяне. Това експониране на храни, готови за употреба, ми се струва многозначително, доколкото заявява възможни вкусови удоволствия. В суров вид нито фасулът, нито лукът събуждат апетит, желание за вкусване, а именно възможността за вкусване, за сетивно преживяване на събитието, е една от водещите причини за популярността на хранителните фестивали (Cooper and Hall, 2008: 5). Организаторите съзнателно или несъзнателно надграждат природната храна с трапеза, отрупана с орехови сладкиши, баници с лук или сварен боб в керамични паници (ил. 4), за да достигнат до желанията на възможните посетители/потребители с обещанието за лично участие, или ако заемем християнската метафора – причастие. Тази стратегия не е нова, но доби име и популярност след известната книга на Пайн и Гилмор, посветена на „икономиката на преживяванията“ (Pine II and Gilmore, 1998). Независимо от критиките към изцяло прагматичната им позиция, това е полезна гледна точка за разглеждане интензивното разпространение на фестивалните събития и празници като цяло и хранителните фестивали в частност. Ние не разполагаме с анкети за преживяванията на посетителите на нашите събития, но Гърсой и колектив, цитирани от Мария Лаура Торалдо, установяват, че хедонистичните аспекти (удоволствието от вкусването), а не утилитарните (възможност да се купи някаква стока) преобладават в преживяването на потребителите на фестивали (Toraldo, 2013: 386). Консумирането на храни е същностна част на кулинарния празник, но наблюдения над други празнични форми по други поводи показаха, че предлагането на храна, безплатно или срещу заплащане, се приема за задължителен елемент на празника, който се очаква и употребява от присъстващите. Индивидуалното консумиране на дадена храна в условията на публично, колективно предлагане и приготвяне ми се струва съществена характеристика на това, което бихме могли да наречем нова празничност (ил. 5). Свързването на личното преживяване (консумиране) с неговата несъмнена автентичност за преживяващия е важен градивен елемент в оформянето на аура на автентичност на цялото събитие.


Ил. 4. Филмът, заснет по време на празника в с. Баничан дава добра представа за събитието. Източник: https://www.youtube.com/watch?v=gYPY-T-Rr0E , последно посетен на 21.10.2019 г.	Ил. 5. Консумацията си е празник. „Цялото село дарява продукти за курбана и фасулевата чорба“, съобщава БГ Вести-Смолян. Източник: smolyan.bgvesti.net, последно посетен на 21.10.2019 г.

Втора посока на мислене е типът на честваните храни. Три от тях – орехът, лукът и баницата – могат да се приемат за автохтонни за територията на България, тъй като са познати от времето, предшестващо появата на българска държава и етноним. В този смисъл могат да се приемат за „автентични“ регионални храни в първия смисъл на думата. Фасулът (Phaseolus) обаче, който днес се нарича също боб, е внесен след откриването на Америките, заедно с други американски растения. През XIX в. е вече широко разпространен, а днес вероятно масово би бил определен като „автентична“ българска храна. Прегледът на наименованията на много други фестивали^[2] показва същата тенденция – присъствие на традиционни и внесени храни, които еднакво се полагат в основата на събитие, което има за цел да чества местни традиции. Припознаването им като местни и автентични очевидно се припокрива; вкусовата разпознаваемост и популярност в дадено населеното място няма отношение към времето на усвояване. Няколко откъса, посветени на разглежданите фестивали, дават представа за публичното говорене: „Празникът на най-българското ястие е в село Смилян“ (БНР, 16.10.2019); „Празникът е посветен на прочутия в региона баничански воден лук и местния специалитет огледна баница“ (БНР, 08.09.2019; подч. м., Р. Г.); „около с. Голямо Дряново се намира най-големият български орехов масив с площ повече от 2500 дка. Дървото е символ на селото поколения наред, тук се намира и 500-годишен орех – най-старият на Балканския полуостров“ (БНР, 19.10.2019; подч. м., Р. Г.). Фактическият произход, популярността в други региони и култури в крайна сметка нямат значение: използваните прилагателни обозначават високата стойност на предлаганите ястия и чествани храни именно като „български“, „емблематични“, „автентични“, „местни“, „традиционни“, „баничански“ (дори и тогава, когато журналистите са внимателни и внасят пояснения – „за региона“, „за града“, „за сезона“).

Програмата

Ако поводите са разнообразни и понякога уникални, то програмата на кулинарните празници е стандартна: 1) изложба на производители и произведения на епонимната храна; 2) кулинарна изложба (ил. 6), с или без конкурс; 3) демонстрация на традиционни занаяти (ил. 7); 4) фолклорна програма с гостуващи състави (ил. 8); 5) народно веселие с хоро (ил. 9). Тази програма е добре позната от организираните повсеместно празници на градове и села, като, разбира се, отсъстват обществено-политическите елементи като заседания на общинските съвети и поклонения на паметници. Това не означава, че кметовете и други политически лица отсъстват от картината (ил. 10), независимо че в повечето случаи основни организатори са местните читалища. Следва да отбележим, че и съвсем новоизобретените празници следват установен протокол на публичния празник. Някъде креативността и енергията на местния читалищен секретар въвежда нови форми, предимно свързани с организиране на събития за деца (игрите на фасула в Смилян, Щъркелова академия в Баничан; възможност за яздене на коне в Голямо Дряново). Като цяло те следват стратегията на утвърдените градски празници – за всеки по нещо, което е естествено и разбираемо: празникът е за цялата местна общност (млади и стари); за гости и за местни. Организаторите държат всеки да открие своето удоволствие.

Ил. 6. Смайващо разнообразие от десерти с орехи – приносът на ХХ в. До края на XIX в. десертите изобщо не са популярни в традиционното хранене, с. Голямо Дряново, 19.10.2019. Източник: https://www.facebook.com/photo?fbid=2607811899280345&set=pcb.3015641805118435, последно посетен на 21.10.2019 г.

Ил.7. Демонстрация на традиционни занаяти – плетене на чорапи, фестивал в с. Баничан, 8.09.2019 г. Източник: Фестивалите на България, последно посетен на 21.10.2019 г.


Ил. 8. Самодейци… Снимка: Динко Иванов, Фейсбук, последно посетен на 21.10.2019 г.	Ил. 9. … и гости. Източник: Фейсбук страницата на НЧ „Проф. д-р Ас. Златаров 1927“, с. Смилян, последно посетен на 21.10.2019 г.

Интересният за мене елемент на програмата е, разбира се, кулинарният. Сравняването на кулинарните умения между хората от дадена общност винаги е съществувало под различни форми на общи трапези. Гостуването е добре известна сцена за себепредставяне (Goffman, 1959) както с изпълнението на стандартните семейни роли, така и със сръчностите за изпълнението им, така и с обстановката и предметите. Кулинарна изложба на площада има двойната цел да представи уменията (качествата) на членовете на общността пред съселяните/съгражданите им, но и покана към гостите да оценят/да съпреживеят качествата на населеното място. Зад изложбата стои колективно усилие за организирането на атрактивна трапеза – „да покажем на света“, както можем да чуем в думите на организаторите. Дори и там, където няма състезание, съпоставянето между качествата на отделните гозби и респективно готвач(к)и е неизбежно. Позволявам си да привлека вниманието към този аспект, защото желанието да се съпоставиш със съседите ми се вижда важно доказателство за оцеляването на възприятието за общност. Съзнанието за това може да бъде проверено само през допълнителни разговори с хората, приготвящи ястията, но смятам за вероятно твърдението, че при свиващата се социалност тази възможност за заявка на Аз-а пред публика е несъмнено привлекателна. Броят на включващите се не е голям, защото и усилието, и смелостта да изложиш на показ уменията си изискват мотивация.

Ил. 10. Собственици на орехови градини засаждат орехово дръвче. Източник: https://www.kazanlak.com/news-16687.html, последно посетен на 21.10.2019 г.

Образите

Във визуалното представяне на кулинарните фестивали доминиращият мотив е национално-фолклорният. Част от действащите лица (хората, обслужващи трапезата; читалищните секретари) са облечени в национални костюми (ил. 11); местните и гостуващите фолклорни изпълнители и състави без друго са облечени в народен стил; често публиката също (ил. 12). В костюмите и сценографията има голям доза сглобено и/или изобретено – от материалите и изработката до самите образци. Някои от тях са извадени от семейните сандъци (ил. 13), други са стилизирани и/или свободно изобретени. Тази етнографска и стилова еклектичност на облеклото, възприемано като „народна носия“, изглежда нормалния образ на празника. Дори в комерсиалната част виждаме да се предлагат както антикварни (автентични) традиционни дрехи, така и стилизирани. В допълнение към облеклото, виждаме различни атрибути или украси: в два от трите случая използват дървени топчета (ил. 14); в Голямо Дряново играят кукери (през октомври месец); селището, сцената, сергиите се украсяват с инсталации с несъмнена връзка със селската земеделска култура (ил. 15). Наблюдаваме как отделни елементи от различни системи на предметното, от различни езици на това, което бихме нарекли традиционна култура или селска култура или музейна култура, се използват по-скоро според възможностите, отколкото според някаква предзададена представа за автентично, но също така универсалното впечатление е, че те са безвъпросно възприемани от всички като знаци на българското. Отсъствието на стил (по Барт) не пречи на разпознаваемостта на речта. Подробният анализ на това кои са тези сигли и комбинации от сигли (орнаменти, материали, цветове, предмети и т.н.), които конституират този език, би бил много интересен, но обект на друго изследване.

Ил. 11. Двигателите на празника на ореха в с. Голямо Дряново: Катя Тотева, секретар на НЧ „Зора-1902“; Петьо Апостолов, кметски наместник; Георги Василев, производител на орехи и спонсор на събитието. Снимка: Катя Тотева, Фейсбук, последно посетен на 21.10.2019 г.


Ил. 12. И домакини, и гости се обличат в носии, стари или новопроизведени, които често се различават от регионалната традиционна носия, с. Голямо Дряново, 19.10.2019 г. Снимка: Катя Тотева, Фейсбук, последно посетен на 21.10.2019 г.	Ил. 13. Автентични носии на фестивала в с. Баничан, 8.09.2019 г., Източник: в. Хроника, гр. Гоце Делчев, 08.09.2019 г., последно посетен на 21.10.2019 г.


Ил. 14. Дървените топчета са много популярни, с. Голямо Дряново, 19.10.2019 г. Снимка: Катя Тотева, Фейсбук, последно посетен на 21.10.2019 г.	Ил. 15. Знаците на традицията: слама, царевичак, черга, знаме, колело от каруца, орехи, с. Голямо Дряново, 19.10.2019 г. Снимка: Катя Тотева, Фейсбук, последно посетен на 21.10.2019 г.

Участието

По-горе стана дума за мотивите на публиката (местна и гостуваща) на тези празници и за причините, които ги извеждат/довеждат. По-нататъшно проучване може да се осъществи чрез разпитването на реални участници, което е задача на бъдещето. Тук обаче бих искала да коментирам на базата на изследваните терени участието, включването и мотивите на организаторите. На друго място предложих теорията на Турино за презентационните и партиципативните (представящи и участващи) музикални представления като модел за изследване на участието в празниците (Гаврилова, 2018: 499). Наблюдението може да започне с въпроса, за кого се организират тези празници? За вход към темата отново предлагам една снимка (ил. 16). Активно участващи са без съмнение организаторите и участниците в програмата: местни и гостуващи състави за фолклор и участниците в кулинарните и спортни състезания, които по визуална преценка представляват от 1/10 до 1/2 от присъстващите. Извън собственото си участие, те полагат видими усилия да ангажират публиката. В предходен параграф маркирах консумацията като една възможност за изследване на включването ѝ, но подготовката и структурирането на програмите от организаторите на празниците-фестивали подсказват по-скоро намерения и очакване за организиране на представление. В програмите (ил. 17.1. и 17.2.) изложбите и представленията на сцена (концерт, награждаване) съставляват важна част от събитията; каненето на известни изпълнители демонстрира явно намерение да се предложи забавление. Възможности за активно включване са организираните спортни състезания, най-вече за деца, и пазаруването.

Ил. 16. Празникът като спектакъл. Снимка: Катя Тотева, Фейсбук, последно посетен на 21.10.2019 г.


Ил. 17.1. Програма на Първия кулинарен фестивал на Огледната баница, селския труд и вкусния воден лук в с. Баничан. Източник: Фейсбук страницата на Читалище „Изгрев“, последно посетен на 21.10.2019 г.	Ил. 17.2. Програма на празника на Смилянския фасул, 2014 г. Източник: http://smolyanpress.net/?p=44380, последно посетен на 21.10.2019 г.

Част от възможните обяснения на тази стратегия вероятно могат да бъдат открити в особеностите на съвременната българска култура и обществен живот, които все още носят особеностите на мълчаливото „участие“ на комунистическия период, когато публичното говорене ставаше единствено от сцена или по сценарии, разработени от идеологически работници. Спонтанното индивидуално включване все още е неприемливо поведение, особено сред по-възрастното поколение. От друга страна, споменаването на пазаруването позволява да въведем една втора посока на мислене. Според направените от мене интервюта причините или мотивите за организиране на фестивалите са:

В Смилян:

2003 г., бяхме една група, която се събрахме с тогавашния кмет и в търсене на това как да помогнем на производителите да продават директно реколтата от смилянски фасул, защото пък тогава в края на 90-те години стана една икономическа трансформация, беше закрит 1996 – 98 г. единственият в страната тогава завод за бланширани картофи и упадна рентабилността на картофопроизводството, тъй като нямаше пазар за тази суровина и се пренасочихме към фасула като местен земеделски продукт. И в търсене на начин да подпомогнем директните продажби решихме да организираме празник на смилянския фасул. Идеята, трябва да кажа, е заимствана от село Радуил, които по-отдавна, преди нас организират празник на радуилския боб. […] Дотогава беше произвеждан само за собствени нужди в домакинството. (И. Г., Смилян).

В Голямо Дряново:

Тогава нашият тогавашен кмет […] Отдавна назряваше мисълта да организираме фестивал на ореха, защото в нашето землище има 2500 декара орехи. […] Когато мислехме, срещнахме голяма подкрепа от арендатора на ореховата градина Георги Василев. Това момче, малко са такива хора като него, ние се издържаме от него, и от читалището малко подкрепа. Фестивалът ни не е фолклорен. Ние каним производители, и не само на орехи, тази година 60 щанда имаше, никакви панаирджийски работи, никакви китайски стоки или близалки. Изцяло български фестивал и като акцент е кулинарната ни изложба, в която се включват 30–40 ястия, основно сладкиши. (К. Т.)

В Баничан:

За нас това е първи фестивал, но за това аз работя от предишни години. […] Фестивалът се случи благодарение на една инициатива на Метро Кеш енд Кери България – „20 години Метро България“, които миналата година пуснаха един конкурс „Кулинарното наследство на България“, онлайн кандидатстване – по-лесно. Ние кандидатствахме с местни храни, което беше изискването, и ние кандидатствахме с огледната баница. Това е един вид, всичките баници – ние нали сме известни пред света, пред чужденците, нали, с баницата, и тя като всички баници, но в състава ѝ една от съставките е баничанския лук, или кромид, ние тук му казваме кромид. (Р. Д.)

И при трите наблюдавани празника икономическият мотив е изключително силен и в него се срещат две допълващи се намерения. Инициативни групи в трите села (и в трите случаи те включват кмета и читалищния секретар) търсят нестандартни възможности за насърчаване на местната икономика. От друга страна, професионалният бизнес (местният арендатор на ореховите градини в Голямо Дряново, Метро Кеш енд Кери в Баничан и групата производители в Смилян) играе централна роля. Твърде интересно, през 2019 с. Житница, където се намира един от известните производители на колбаси „Деликатес - 2 ООД“ и Смилян организират съвместен Събор на боба с наденицата. В Голямо Дряново на първото му провеждане се създава асоциация на производителите на черупкови плодове, която оттогава всяка година се събира в дните на фестивала. Жителите на Баничан се изненадани от количествата лук, които са продадени на първия и единствен засега фестивал (Р. Д.).

На всеки празник се организират базари, основно за продажба на фестивалната храна, но не само: на тях редовно и навсякъде се появява една група от амбулантни търговци, специализирани в продажбата на сувенири, козметика от натурални продукти, антиквариат и др. (ил. 18). Връзката между бизнеса и празниците изглежда укрепва: големият бизнес отдавна използва празнуването като брандиране; любопитно е насочването на средния местен бизнес, който очевидно припознава празничната ситуация като бизнес възможност, но базирането му в населеното място прави връзката много по-органична и, защо не, автентична. На трето място, за една прослойка от дребни търговци (местни индивидуални производители, амбулантни търговци) празничният бизнес се е превърнал в сериозна възможност за реализация, за „включване“, със или без връзка с повода или намеренията на организаторите.

Ил. 18. Автентично и не съвсем. Източник: Снимка: Катя Тотева, Фейсбук, последно посетен на 21.10.2019 г.

Заключение

Ако се върна към началните предположения на това наблюдение, то първото заключение, което можем да направим е, че автентичността на празниците изобщо не се проблематизира. Нито един от моите респонденти, които са читалищни секретари със стаж от 3 до 17 години, не използва думата „автентичност“ (или синоними на първото значение на думата, споменато в увода – оригинален, истински); очевидно това е изследователско, внесено отвън понятие, което няма живот извън експертната общност. Дори и когато говорят за това, което ние бихме припознали като представяне на автентичното, те използват думата „традиция“, но дори и тя се появява рядко. Независимо от това, изводът ми е че организаторите споделят основополагащо припознаване на местния празник като нещо „свое“ чрез настояването на историчното (история на празника, на идеята, на продукта, на собственото си участие) и чрез препратките към „българското“ (рецептите, носиите, музиката, хората, ястията). Бих предположила, че организатори и участници са единодушни, че така трябва да бъде, т.е. нямат никакви съмнения относно формата на проекта, защото го смятат за общ. В един случай събеседникът ми каза, че те гледат какво се прави на други места и го повтарят; в друг случай – че читалищни секретари от други села гледали и казали, че догодина искат да направят това и при тях. При участниците автентичността възниква в съпреживяването – на храната, музиката, танцуването, дори пазаруването. Тази норма, това, което Чарлз Тeйлър нарича споделени външни разбирания за това какво е ценно за общността, независимо от личните вкусове – ми се струва (временно) утвърдена. Гледната точка, която настоява на експертно установената автентичност (и критикувана от Тeйлър) на терена, изглежда ирелевантна.

Второто ми предположение за водещите мотиви при организирането на празниците – че хората са водени от желание да намерят своята общност в глобализиращия се свят – изглежда вярна само донякъде. В трите изследвани случая видяхме, че икономическият мотив е водещ при създаването на събитието, а мисълта за общности – вторична. Но в хода на изобретяването се оформя практика и разказ, които „забравят“ за произхода си и се вписват в споделен разказ на споделен език за тъждество със самия себе си.

Библиография

Гаврилова, Райна. 2018. „Храна и публичност: срещи в празника“. Българска етнология, 54 (4): 488–506.

Varga, Somogy and Charles, Guignon. 2020. “Authenticity”. In: Zalta, Edward N. (ed.) The Stanford Encyclopedia of Philosophy (последно посетен на 24.02.2020 г.)

Taylor, Charles. 2001 [1989]. Sources of the Self. The Making of Modern Identity. Cambridge: Harvard University Press.

Cooper, Chris and C. Michael Hall. 2008. Contemporary Tourism: An International Approach. Oxford: Elsevier.

Pine II, B. Joseph and Gilmore, James H. 1998. “Welcome to the Experience Economy“. Harvard Business Review, July–August (последно посетен на 30.01.2020 г.)

Toraldo, Maria Laura. 2013. “Mobilising the Cultural Consumer Through the Senses: Festivals as Sensory Experiences”. International Journal of Work Organisation and Emotion, 5(4): 384–400.

Goffman, Erving. 1959. The Presentation of Self in Everyday Life. Garden City: Doubleday.

^[1] Текстът е разработен в рамките на проект „Новата празничност: общности, идентичности и политики в ХХI в.“ на Софийски университет „Св. Климент Охридски“, финансиран от Фонд „Научни изследвания“ – МОН, договор № 05/7, 14.12.2016 г.

^[2] Например фестивали на черешата в с. Габарево, с. Приселци, с. Кирилово, с. Крепост, гр. Кюстендил; фестивали на динята в с. Никюп, с. Завой, с. Салманово, гр. Варна. И двете храни произхождат от Азия или Африка. Но и фестивали на зелето (с. Петърч и с. Дъбене) или райската ябълка (с. Хрищени), които са автохтонни за Балканите.

Биографична справка

Райна Гаврилова е професор в специалност Културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Тя е била Фулбрайт стипендиант в Харвардския университет; изследовател в Аненбърг Институт за близкоизточни и юдейски изследвания във Филаделфия, Пенсилвания; изследовател в Maison des Sciences de l’Homme в Париж; и гостуващ професор в Макалистър Колидж, Сейнт Пол, САЩ. Проф. Райна Гаврилова води курсове по „Историческа антропология на Югоизточна Европа“, „Антропология на храненето и храненето“ и „Градът като начин на живот“.