Резюме: Културните изследвания по традиция са разположени ляво-либералния спектър: изследователите дават глас на потиснатите, осветяват девиантни практики, бранят идентичности. В съвременния свят като че ли всичко е по-сложно: маргиналните култури все по-често се комерсиализират, инструментализират се от политически играчи. Дали това налага да преосмислим изследователските си стратегии?

Ключови думи: култура, културни изследвания, идеология

Understanding as Ideology

Ivaylo Ditchev

Abstract: Cultural studies have been traditionally situated on the liberal left: the researchers gave voice to the oppressed, shed light on deviant practices and defended identities. Things seem more complicated in the contemporary world, as marginal cultures are being commercialized and instrumentalized by political actors. Would it be time to reconsider our research strategies?     

Keywords: culture, cultural studies, ideology

Културните изследвания са критикувани от момента на тяхното възникване върху развалините на следвоенната хуманитаристика. Строгата стара наука виждаше в тях един вид тюрлюгювеч без собствена методология и канон – убежище за учени, които не могат да си намерят място в традиционните катедри.

Една причина за появата на новото поле беше експанзията на самото понятие за култура, което днес обединява високите, нормативни и всекидневните антропологически определения – от „културата на душата“ по Цицерон до масовата култура, произвеждана в Холивуд. Всичко е култура, съответно достойна тема за дисертация.

Оттук политическите атаки – откъм морализаторската десница на Запад, откъм образованите елити на Изток – че културните изследвания са твърде снизходителни към нестойностни и дори девиантни феномени, с което им придават незаслужена значимост. Субкултурни феномени като татуиране, графити, драг куин облекла, ТикТок видеа и каквото още се сетите – те стават обект на сериозни аналитични дискурси с методологичен апарат и библиографии, каквито по-рано бяха запазени за красивото и сюблимното. Основният скандал е в това, че новата дисциплина се въздържа да йерархизира, тя опитва да разбира преди – или може би вместо – да съди, което е предизвикателство към досегашната хуманитарна традиция.

В първата си версия културните изследвания са определено ляво-либерални: според дефиницията на Ричард Хогарт целта им е да дават глас на безгласните, да правят видими онези, които обществото маргинализира. В този смисъл те естествено застават на страната на онеправданите – на младите, на бедните, на малцинствата. Естествено популярната култура, разбираема и близка на обикновения човек, им е по-интересна за анализиране отколкото изучаваната от векове висока такава, която налагат образованите елити.

Но капитализмът, както знаем, има способността да всмуква и адаптира към нуждите си всяка критика, всяка революция – в това е тайната на неговото дълголетие. Вземете съдбата на типичните бунтарски практики, върху които културните изследвания се фокусират през 1960-те години. Графитите – ами днес те се поръчват от кметствата на София и Париж, наместо арести, уличните артисти получават грантове. Футболните агитки – те все по-често се оказват инструмент за натиск на едни или други политически партии. Скандиращите ритми на рапа – те днес озвучават комерсиални реклами. Дънките, торбести, смъкнати, скъсани – произвеждат ги индустриално за специално таргетирани клиентели... Нещо е станало с обществената геометрия, пренаредена според прочутия лозунг на 1968-ма „забранено е да се забранява“: предишните маргинали са заели своите ниши в общата икономика на вниманието, културните революционери са приобщени, разбирани и обгрижвани, скандалът – превърнат в моден тренд. Това поставя стария културен изследовател, защитник на невидимите, в двусмислена позиция.

Българският случай е още по-объркан.

Дисциплината „Културология“ (терминът е измислен от Лесли Уайт) възникна в края на 1980-те години – първо като център, а през 1989 г. като катедра – в борба с тогавашния научен естаблишмънт, както става навремето с Бирмингамския център за културни изследвания. Но тази формална прилика не пречи новата дисциплината да си поставя съвсем различни цели от англосаксонските културни изследвания. Ако последните се противопоставят на националната културна хегемония, то културологията се заема, напротив, да реабилитира националното след десетилетията на марксистко-ленински интернационализъм.^[1] Проектът беше насочен не към популярната, а към високата култура, не към невидимата периферия, а към забравения център. Затова в културологията не се преподаваха постколониални, младежки, визуални, джендър или куиър изследвания – говореше се за съкровищата на траките, за тайните на православието, за престижните западни мислители, които цензурата не беше допускала у нас. Излишно е да се казва и че критичната марксистка парадигма на западните културни изследвания нямаше особен шанс в Източна Европа тъкмо след краха на комунистическата диктатура. (Нека отбележа, че постепенно палитрата на българската културология се обогати с много теми от традицията на културните изследвания – списанието Семинар_BG, което през 2019 г. отбеляза своята десетгодишнина, е свидетелство за това развитие).  

Комунистическата пропаганда не допускаше разграничението между висока и популярна култура: цялата културна сфера трябваше да бъде едновременно идеологически висока, но и достъпна за масите; грехове бяха и елитарното, и комерсиалното. Културологията тръгна към реабилитиране на елитарната страна на културата: една причина беше рязкото либерализиране на пазара през 1990-те години, когато в публичното пространство нахлуха брутални, самодейни, ултра-комерсиални продукти, посрещани от образованите хора с погнуса. На практика битката, която тогава се състоя на хуманитарното поле, беше между две версии на нормативната култура: за едните тя беше свързана с връщане назад, към социалистическата, за другите – със скок напред, към западната. Така редица нови феномени останаха извън интереса на културните изследователи.

Ще дам три примера за теми, които пропуснахме да анализираме с разбиране, увлечени от културни войни.

Паметта за комунизма наистина беше свръх-обследвана, но винаги идеологически – едните възхваляваха идилията на стария режим, другите демонизираха режима, поставяйки в една кошница лагерите и бонбоните „Лукчета“. Но и двете гледни точки идваха „отгоре“ – едната откъм отстъпващата дълбока социалистическа държава, другата – от новите елити, окуражавани от Запада. Фронтовата линия минаваше през медии, учебници по история, паметници, ритуали.

Междувременно обаче паметта си пробиваше път „отдолу“, отвъд политическите опростявания на преживяното. Колекционираха се снимки, а интернет направи възможно скоро те да се превърнат в същински галерии на детството, квартала, вещите от бита. Някои ентусиасти почнаха да събират предмети, свидетелство на отминалото време, и направиха миниатюрни музеи на социализма (в странен контраст с липсата на истински национален музей на това време). Епохата подхрани всевъзможни легенди, вицове, мемове, авто-митологизации. Рекламистите усетиха, че в тази работа има хляб и взеха да използват света на социализма за полу-иронични, полу-носталгични реклами. В медиите заваляха „новини от миналото“, изпълнени с пикантни подробности от личния живот на комунистическите величия, с пророчества на Ванга, с версии за смъртта на Людмила. Някои от тези теми привлякоха интереса на изследователите, но като цяло полето си остана разделено на политически принцип, до степен някои изследователи да не си говорят.

Най-очевидният пример за стигматизирана от високата наука практика, това беше чалгата – онази кръчмарска култура, която избуя след срива на социалистическата идеология благодарение на отвързания от всякакви правила пазар. Ритуалното ѝ оплюване от интелектуалците се превърна в лайтмотив на прехода, един вид гаранция за добро възпитание. Едни изразяваха презрение към липсата на професионализъм, просташките текстове на песните, антиморалните послания. Други се възмущаваха от нашествието на консумативната култура, капитализма, новите богаташи. Трети бунеха народа срещу „чуждите“ на така наречения автентичен фолклор ориенталски и цигански музикални мотиви, които обиждали патриотичните им чувства.

Сравнително редки бяха опитите да се разбере чалгата като вид съпротива срещу елитите, каквато културните изследвания бяха откривали в движения като пънк, мод, скинхед, рап. Тия стилове идват от Запада и някак естествено се превръщат в култура, докато нашата си чалга е срамна, безформена, природна. Така културните изследователи у нас сякаш пропуснаха българския бунт на масите (по Ортега-и-Гасет) – оставиха темата на етнолозите. От една страна, чалгата беше победа на популярното над благообразната и цензурирана бюрократична култура на социализма – победа, която се беше състояла на Запад двайсет години по-рано с рок музиката, сексуалната революция и възхода на консумативното общество. От друга страна, заслужаваше сериозно внимание спонтанното възникване на феномена. При социализма всичко беше под държавен контрол и дори естрадните изпълнители трябваше да са завършили Консерваторията, а текстописците – да са членове на Съюза на писателите. Чалгата създадоха аматьори в гаражи, преобразени в музикални студия (помните „гаражния рок“ от 1950-те и 1960-те в Англия и Америка?); от тази стартова позиция за десетина години тя се превърна в най-успешната културна индустрия в България. Теоретичната дилема: това масова култура ли е, с която богатите притъпяват критичната способност на гражданите (както биха мислили Адорно и Хоркхаймер)? Или популярна култура, която потребителят адаптира към собствените си нужди (в тази посока вероятно би тръгнала Бирмингамската школа)?

Третият ми пример е от сферата на киберфолклора, който днес залива интернет и който още по-слабо интересува културните изследвания. Гражданската битка срещу „фалшивите новини“, в която се ангажира всеки от нас, прави труден опита за разбиране на феномена или пък за анализ на социалните му значения. При това киберфолклорът не влиза в нито една от традиционните категории – литература, мит, медии, визуална комуникация.   Вземете вълната от емоции по българските платформи, предизвикана от страха, че норвежците ще вземат децата ни и ще ги дават за осиновяване на гей двойки поради някакви неясни международни споразумения. Тази съвършено абсурдна идея предизвика класическа морална паника, свързана с интернет-петиции, но и физически протести, шествия, а и спиране на деца от училище в Сливен.

Реакцията на интелигенцията, включително на изследователите на културата, беше нормативна и политическа: тя отчаяно се мъчеше да вразуми сънародниците си и да демаскира манипулаторите, които бяха задвижили слуха. Увлечени в обявената културната война, те пропуснаха да анализират смисъла на случващото се. Дали защото беше твърде близо? Или защото учените не съумяват да запазят дистанция от битките на деня? Или просто не искаме да разбираме културни феномени, които презираме?

Основните предизвикателства пред културните изследвания продължават да са пред нас. Анджела Макроби описа водещите тематики за дисциплината в три периода: 1) възходът на телевизионната култура през 1960-те, или ако използвам израза на Дебор – преходът към „обществото на зрелището“; 2) авторитарният популизъм на 1970-те години, който накара Стюарт Хол да търси отговори в идеите на Грамши за културната хегемония; и накрая 3) мултикултурализмът на 1980-те години като практика и идеология.

Всъщност и трите теми са актуални за нас днес. Културното смешение поражда нов културен авторитаризъм, а войните между първата и втората тема ни се представят във все по-зрелищна форма, заменяйки всякаква съдържателна политика. Ако нещо е ново, то е, че малко от изследователите, особено в Източна Европа, споделят марксистките нагласи на предшествениците си от Бирмингам; често се срещат ляво-либерални симпатии към слабите, но с догматичната машина на идеологията (или изобщо на идеологиите) изглежда сме се простили. Обществата са станали по-сложни и еднозначните рецепти не вършат работа. Ако се върнем към българските примери – къде паметта за несправедливостите на комунистическия режим е искрена, откъде нататък почва само-митологизирането, пригаждането към новата ситуация? Чалгата: контра-хегемония на маргинални, бедни хора или обратно, елемент от културната хегемония на новата господстваща класа? Дигиталните градски легенди: манипулация отгоре или съпротива на официалния дискурс отдолу? 

Стратегията на изследователя вероятно трябва да стане по-предпазлива – по-културна, доколкото с „култура“ обикновено определяме сложни феномени, за които нямаме еднозначни определения. Терените ни няма да обяснят кой е прав и кой крив; но те могат да изработват концептуални карти на все по-сложните ни траектории, да идентифицират споделените кодове, да чертаят фронтовите линии, около които се договарят властовите отношения, интересите, идентичностите.

С една дума да ре-политизират културата, но този път без да я опростяват.

^[1] Създателят на Центъра по културознание проф. Николай Генчев беше известен с патриотичните си възгледи, а важна роля за възникването му изигра групата около Людмила Живкова, осъществяваща националистически завой в соц-културата.

Биографична справка

Ивайло Дичев е професор по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски“, работи в сферата на политическите култури, медиите, града. Най-новата му книга е Културни сцени на политическото (2019). Главен редактор на списание Семинар_BG. Есеист, участник в публичния дебат.