РЕЗЮМЕ: Статията разглежда политическата употреба на паметниците на кубинския национален герой Хосе Марти в социалистическа Хавана. Посредством историческа и етнографска интерпретация на тези публични обекти, статията показва, че те са силно оспорвани от различни политически актьори, защото функционират като материални въплъщения на националния суверенитет. Въпреки че в сравнение с други социалистически държави кубинската не е толкова ангажирана с издигането на нови монументални обекти, тя монополизира публичната употреба на образите на предреволюционния грой като перформативни вписвания на властта ѝ в градското пространство. Статията въвежда понятието „политически вентрилоквизъм“, за да анализира техниките – по-специално политическите речи и популярните вицове – които се опитват да легитимират противоположни политически гласове, като „карат паметника да говори“. Сравняват се паметниците и вицовете като мощни форми на политическа комуникация в контекста на държавния социализъм и се показва, че политическият хумор в крайна сметка допринася за утвърждаването и възпроизвеждането на държавните дискурси, които привидно подрива.
КЛЮЧОВИ ДУМИ: паметници, политически хумор, държавен социализъм, постсоциализъм, материалност, национализъм, Куба
MONUMENTS ARE NO JOKE: HERO EFFIGIES IN SOCIALIST HAVANA
João Felipe Gonçalves
ABSTRACT: This article examines the political usage of monuments to Cuba’s national hero, José Martí, in socialist Havana. Based on a historical and ethnographic interpretation of these public objects, the article argues that they have been highly disputed among different political actors because they work as material embodiments of national sovereignty. Although the Cuban state has not been as engaged in the construction of new massive monuments as other socialist states, it has monopolized the public usage of the effigies of this pre-revolutionary hero as performative inscriptions of its power in urban space. The paper introduces the concept of political ventriloquism to analyze techniques – especially political speeches and popular jokes – that try to give legitimacy to conflicting political voices by “making the monument speak”. It compares monuments and jokes as powerful forms of political communication in state socialist contexts, and argues that political humor eventually contributes to the authorization and reproduction of the state discourses that it seems to subvert.
KEYWORDS: monuments, political humor, state socialism, post-socialism, materiality, nationalism, Cuba
На прелестния крайбрежен булевард на Хавана, пред дипломатическото представителство на Съединените щати, е изграден паметник на най-големия национален герой на Куба, Хосе Марти (Ил. 1). Той е представен държащ в ръцете си малко момче и сочещ обвинително към внушителната сграда, която между 1977 и 2015 г. функционира като отдел, представляващ интересите на САЩ, и която наскоро възвърна своя първоначален статут на американско посолство. Няма кубинец, който би се усъмнил в официалното значение на този паметник: Марти – най-честваният символ на кубинската нация – защитава кубинското бъдеще и обвинява вражеска Северна Америка за това, че застрашава кубинския суверенитет. За да се разсеят всякакви съмнения, плоча върху пиедестала представя цитати от Хосе Марти и Симон Боливар, заклеймяващи империалистическите амбиции на САЩ в Латинска Америка.
Ил. 1. Паметникът на Хосе Марти пред Посолството на САЩ, Хавана. Сн. Жоау Филипе Гонсалвес.
Статуята е открита през април 2000 г. в разгара на скандала около Елиан Гонзалес, момчето корабокрушенец, което става обект на продължил няколко месеца съдебен спор между неговия баща в Куба и семейството му, живеещо в изгнание в Маями – спор, превърнал се в драматична проява на политическата борба между социалистическата държава и нейните опоненти в емиграция (Bardach 2002; Grenier and Pérez 2003). Когато интервюирах скулптора на тази статуя – Андре Гонзалес, получил образованието си в Съветския съюз, той ми разказа, че момчето, което Марти държи, може да се разглежда както като неговия действителен син, така и като Елиан Гонзалес, тъй като, по неговите думи, „Елиан също е син на Марти“ (Ил. 2). С тези свои думи той направи препратка към основната реч, произнесена на церемонията по откриване на този паметник, в която Първият секретар на Кубинската комунистическа младеж заявява: „във всички протести за завръщането на Елиан, Марти присъства чрез постоянно позоваване в различни изказвания и сега той също присъства на този площад. Неговата фигура се издига на това място, обградена от обичта на едно момче, което може да бъде негов син, но би могло да бъде и Елиан. Пръстът на Марти, насочен обвинително към империята, ни казва, че ние няма да се уморим и няма да престанем да се противопоставяме на изпълнения с омраза към нас враг. Този площад е още едно потвърждение за антиимпериалистическия и социалистически характер на нашата борба“.[1] Въпросният младежки лидер публично институционализира паметника като представящ живото присъствие на Марти и е първият акт на вентрилоквизъм, станал възможен благодарение на този тип институционализация. Като говори отдолу пред статуята на героя – обявена като въплъщаваща самия Марти – този лидер свързва официалния държавен дискурс с тази статуя, или, с други думи, прави опит да придаде авторитет на официалния дискурс, като предоставя думата на самия паметник.
Ил. 2. Паметникът на Хосе Марти пред Посолството на САЩ, Хавана, в по-близък план. Сн. Жоао Филипе Гонсалвес.
В продължение на десетилетия, поне до оттеглянето на Фидел Кастро от власт през 2008 г., на крайбрежната алея между статията и американското дипломатическо представителство се провеждат безброй масови демонстрации срещу американския империализъм (Ил. 3). Официалното име на мястото е „Антиимпериалистическата трибуна на Хосе Марти“, но скоро след нейното откриване жителите на Хавана предпочитат да я наричат саркастично protestódromo – алеята за протести. Произнасящите речи на тези събития придават на паметника на Марти официалния глас на държавата, според която социализмът и национализмът са неотделими, защото само социализмът бил в състояние да защити кубинския национален суверенитет. Жители на Хавана от различни поколения и с различен социален и расов произход са ми разказвали обаче няколко пъти един виц, съгласно който устата на Марти е произнесла други думи. Според този виц героят всъщност казва на момчето: „Нека да отидем там, синко, нека да вземем виза и да се махнем оттук“. Въпреки незначителните вариации в точната формулировка на това изречение, във всички версии този популярен виц показва в преобърнат вид акт на вентрилоквизъм, придаващ на статуята думи, които противоречат на държавния дискурс. Вместо да обвини САЩ, за да защити момчето, в този виц статуята огласява намерението на Марти да изостави острова в посока Съединените щати, като вземе кубинското бъдеще със себе си.
Ил. 3. Крайбрежната алея между паметника на Хосе Марти и Посолството на САЩ, Хавана. Сн. Жоау Филипе Гонсалвес.
Настоящата статия дискутира основните паметници на Хосе Марти в Хавана и различните опити да се придаде авторитет на политическите възгледи посредством свързването на последните с тези на визуалните и скулптурни изображения. Както показва моят встъпителен анекдот, аз съсредоточавам вниманието си главно върху политическите речи и вицове – не за да възпроизвеждам острата дихотомия между официални и популярни дискурси, а за да покажа взаимните импликации помежду им и да откроя значението на градското пространство и материалността в производството на политическа подкрепа. Особен интерес представляват за мен паметниците като материални интервенции в градския пейзаж, като обекти, които имат важна политическа роля и които помагат при създаването на обществени места. Идеята за политически вентрилоквизъм, която въвеждам тук, е също начин да се провери как хората използват предметите в социалния живот. Дори и Бруно Латур – най-крайният поддръжник на тезата, че предметите могат да бъдат агенти и субекти, признава, че основната характеристика на обектите е тяхното мълчание: „за да отчетем ролята на предметите, трябва да им отделяме внимание. Ако не оставят следа, те не предлагат информация на наблюдаващия и нямат видим ефект върху други агенти. Те остават мълчаливи и вече не са действащи лица. Ето защо трябва да се измислят различни трикове, с които да ги накараме да говорят“ (Latour 2005: 79). Моето намерение тук е да подпомогна разбирането на тези „трикове“, с които предметите са карани да говорят, и по-специално на трика, свързан с отношението на предметите към градското пространство.
След като очертая историческия контекст около Хосе Марти и неговото значение за Куба днес, ще се спра на три паметника в Хавана, посветени на героя, и на актовете на политически вентрилоквизъм, които тези паметници редовно използват. След това ще анализирам вицовете за два от тези монументи като алтернативни прояви на вентрилоквизъм, като посоча ограниченията на вицовете като медия, която преобръща политическото общуване. Основната ми теза тук ще бъде, че вицовете всъщност помагат да се придаде авторитет и да се консолидира държавната власт, която те атакуват толкова безмилостно. Това ще ми даде възможност в заключението да подчертая отново важността на обществените обекти и на интервенциите в градските пространства за създаването на политически симпатии.
Героят
Хосе Марти (1853 – 1895) е виден кубински писател и политически лидер. Неговата забележителна проза и поезия му отреждат специално място в историята на испаноезичната литература и изиграват ключова роля в антиколониалната борба на кубинския народ срещу Испания. Заради своите националистически текстове и участие в движението за независимост, той прекарва голяма част от живота си в заточение – в Испания, Мексико, Гватемала, и най-вече в Ню Йорк, където се установява през 1880 г. В Ню Йорк Марти работи като интелектуалец, извършващ широк кръг дейности – той е преводач, журналист, есеист и поет. Именно там той основава Кубинската революционна партия, която събира наедно повечето фракции на движението за независимост. След дълги години на подготовка, през 1895 г. започва въоръжената борба срещу Испания и Марти заминава за Куба, за да се включи в борбата. Той обаче изкарва малко повече от месец на острова – убит е при първия сблъсък с колониалните сили. Втурвайки се сам в атака срещу испанците – носещ черен костюм и яздещ бял кон през поле с раззеленила се растителност – той сякаш извършва саможертвата, за която толкова често е призовавал в своите текстове. Войната за независимост продължава и след смъртта на Марти и приключва през 1898 г., когато САЩ се намесват в конфликта, станал широко известен като Испано-американската война. След четиригодишна окупация на острова САЩ най-накрая дават на Куба официален суверенитет през 1902 г.[2]
Скоро след края на войната Хосе Марти започва да се чества като най-големия национален герой на Куба и да се нарича почтително „Апостолът“ (Iglesias 1998, 2011; Guerra 2005). В изключително интензивните възпоменателни чествания след смъртта му, Марти е превърнат в един от най-любимите символи на нацията, като е податлив на различни наслояващи се интерпретации – твърде наподобяващи образа на Васил Левски в България. От началото на ХХ век до днес няма политическо движение в Куба, което да не е обявило Марти за свой вдъхновител – всяко едно поотделно и всички вкупом, независимо от мястото си в политическото пространство, представят себе си като реален наследник на Марти, като политическа формация, благодарение на която неговите „мечти“ ще се сбъднат (Ette 1995). Този диспут за интерпретацията на Марти стимулира разгръщането на различни форми на възпоменание, а също и сам е стимулиран от тях. В политически речи, статуи, музеи, изложби, литературни съревнования, класни стаи и граждански ритуали Марти е честван като най-великото въплъщение на кубинския национален дух.
Нищо обаче не изиграва толкова голяма роля в създаването, усилването и разширяването на култа към Хосе Марти в Куба, колкото режимът, установил се след Революцията от 1959 г. Още от началото на въстанието срещу диктатора Фулгенцио Батиста през 1953 г. революционерите заявяват, че се борят за идеалите на Марти и първоначално наричат себе си „поколение на стогодишнината“ – в чест на годишнината от рождението на героя. По-пряко отнесени към темата на статията, масово създаваните паметници изиграват важна роля в тяхната борба – младите въстаници събират средства за своята дейност, като продават също малки статуетки на Хосе Марти. Когато Фидел Кастро е затворен за първата си (неуспешна) въоръжена атака срещу Батиста – придобилата митологични измерения атака на казармите „Монкада“ през 1953 г. – той е запитан кой е интелектуалният двигател на този акт, на което Фидел смело отвръща: „Хосе Марти“. С това Марти се сдобива с едно от най-известните и често повтаряни хвалебствия по свой адрес: „интелектуалният двигател на [атаката при] Монкада“, което е равнозначно на това да бъде наречен „интелектуалният двигател на революцията“. Снимката, която Фидел Кастро прави на същия ден в съда, става един от най-широко разпространените образи в кубинската история, до степен в която тя е незабавно разпознавана днес от всеки един кубинец (Ил. 4). През 2008 – 2009 г. например един плакат в Хавана включва именно този образ и показва снимка на възрастния Фидел, вдъхновен от снимката на младия Фидел, който пък е вдъхновен от Марти (Ил. 5). Плакатът изразява визуално една от идеологическите опори на държавния социализъм в Куба: историческата връзка между настоящия режим, въстанието от 50-те години и водената от Марти през XIX век борба за национално освобождение.
 |
 |
| Ил. 4. „Класическа“ фотография на Фидел Кастро пред портрет на Хосе Марти, 1953. | Ил. 5. Плакат за празненствата по повод годишнина от Революцията, разлепен на улица в Хавана, 2008. Сн. Жоау Филипе Гонсалес. |
За около шест десетилетия кубинската държава прави неуморни усилия да превърне образа на Марти в неотделим от социалистическия режим и от неговото ръководство. Подобно на Ленин в Съветския съюз (Yurchack 2006), Марти е превърнат в основен символ на социалистическата държава и насища със своето присъствие общественото пространство в Хавана. След 1959 г. неговият образ и неговите думи стават неразривна част от кубинското всекидневие и от обществените ритуали. Широко популяризираните политически речи често цитират Марти като източник на морален и политически авторитет, а препратките към него изобилстват в радио и телевизионни програми. Децата в училище постоянно рецитират поемите на Марти и всяка сутрин са събирани ритуално пред бюста на героя, за да заявят официално своята вярност като „пионери към комунизма“. През 90-те години в Куба се продава само един модел телевизионни приемници – „Панда“, произведен в Китай – и всяко едно пускане на устройството показва за тридесет секунди цитат от Марти върху черен фон. Наградите и дипломите, които се раздават на отлични ученици, училища, работници и работнически предприятия включват изображения и цитати от Хосе Марти, като го свързват с възхода на социализма. В държава, където е трудно да се намерят или е скъпо да се закупят дрехи, много кубинци с ниски доходи носят тениски с образи и цитати на героя. Неговото име и откъси от стиховете му се появяват също върху билбордове, плакати и художествени пана по обществени сгради (Ил. 6 и 7). Във всички тези форми основното послание е едно и също: Революцията е продължение на антиколониалните борби от XIX век, а социализмът е кулминация на националните и антиимпериалистични идеи и борба на Хосе Марти.
 |
 |
| Ил. 6. Плакат, насърчаващ брането на захарна тръстика, показващ Марти като източник на вдъхновение, 1971. Сн. Жоао Филипе Гонсалвес. | Ил. 7. Стенопис, изобразяващ Хосе Марти в центъра на други революционни фигури. Главната автобусна станция на Хавана. Сн. Жоау Филипе Гонсалвес. |
Първият паметник
Паметниците без съмнение са средството, с което най-често се предава това официално послание. Още преди Революцията в центъра на Хавана има паметник на Марти, символизиращ кубинската независимост, а социалистическата държава активно използва различни паметници на героя, за да обозначи по недвусмислен и ясен за всеки жител на Хавана присъствието и властта на държавата в града. Нещо повече, посредством тяхната повтаряща се употреба, паметниците на Марти са придобили неразривна връзка със суверенната власт.[3]
Ил. 8. Пощенска картичка, изобразяваща статуята на Хосе Марти на „Парк Централ“ в Хавана, средата на XX век.
Първият паметник на Марти в Хавана е издигнат през 1905 г. на площад „Парк Централ“[4] (Ил. 8). По онова време, както и днес, площадът се радва на забележителна популярност в градското пространство. Той притежава няколко елемента от това, което, по думите на географа Кевин Линч, придава на едно градско място важна роля в начините, по които градът се визуализира, представя и преживява от неговите обитатели и посетители (Lynch 1960). На първо място, площадът е главен път (path). Хиляди хора преминават всеки ден през този най-оживен площад в центъра на Хавана – днес, както и през 1905 г. На второ място, той е разположен недалеч от основен край (edge) на града, в средата на поредица от булеварди, които разделят колониалния център на старата Хавана от новия квартал с развилите се през XIX и ХХ век места за пазаруване и забавление. На трето място, той е централен възел (node) в града, където се пресичат няколко главни търговски улици. На четвърто място, още преди поставянето на статуята на Марти, „Парк Централ“ вече изпъква с няколко забележителности (landmarks), сред които първият салон за продажба на сладолед в Хавана, най-популярното кафене в града и най-големият театър, а през следващите десетилетия около площада се появяват и други забележителни сгради.
Всъщност, значимостта на статуята на Марти произтича отчасти от факта, че тя замества друга по-стара и важна забележителност. През последните пет десетилетия на испанско управление, на мястото се издига статуя на испанската кралица. След американската окупация на острова, кралицата е премахната и на нейно място е издигната статуя на свободата, черпеща вдъхновение от Ню Йорк. След постигането на национален суверенитет, най-четеното списание в Куба – „Ел Фигаро“, инициира проучване за това коя фигура читателите ще посочат като заслужаваща да заеме това място. Избран е Хосе Марти и благодарение на проведена кампания за набиране на средства от градския елит и на силната подкрепа на новото правителство паметникът е издигнат там през 1905 г.
Заместването на испанската кралица с Марти показва ролята на националните герои като заемащи мястото на династичните монарси в символната им роля като човешки въплъщения на суверенната власт[5]. При династичните монархии суверенът е човек, чието тяло може лесно да се възпроизведе в камък; докато в един национален контекст се очаква суверенът да бъде абстрактна въображаема общност, която също представлява и колектива, над който държавата управлява (Anderson 1991; Balibar 2004). Този абстрактен суверен, нацията или „народът“, не може лесно да бъде представен в човешка телесна форма и именно това е което става възможно с появата на националните герои. Последните въплъщават една иначе трудноопределима и изплъзваща се национална суверенност. В случая с Куба именно при Хосе Марти се извършва това ново въплъщение, както е видно от почти дидактичния начин на заместване на паметника на кралицата с този на героя.
Откриването на паметника през 1905 г. е голям обществен спектакъл с акцент върху политическите речи и военния парад. Събитието представя театрално суверенната власт, като обособява три основни групи: тези, които могат да упражняват суверенната власт – висшите държавници, стоящи на предна линия; тези, чрез които суверенната власт се упражнява – маршируващите военни; и онези, над които се упражнява суверенната власт – обществеността като цяло, описвана като „народа“. Нещо повече, няколкото актове на политически вентрилоквизъм, които се провеждат на този ден до статуята на Марти, провъзгласяват, че най-великото дело на героя е самият кубински суверенитет. По един показателен начин в главната реч – на първия кубински президент, Томас Естрада Палма, тържествено се заявява: „Марти! Тази статуя е самият той!“.[6] Точно както водачът на комунистическата младеж ще направи 95 години по-късно, президентът посвещава скулптурно изображение на героя, като го свързва с националния суверенитет и като го обявява не само за скулптурна репрезентация, но и за самия герой.
Свързването на този паметник с националния суверенитет се засилва през 20-те и 30-те години на ХХ век, когато на няколко отсечки встрани от площада са изградени Президентският дворец и Капитолият, поставяйки така „Парк Централ“ точно по средата между сградите на изпълнителната и законодателната власт. Не може да буди учудване съответно, че на 1-ви януари 1959 г., когато тълпи от хора изпълват улиците на Хавана, за да отпразнуват падането на диктатора Фулгенцио Батиста и победата на революционерите, най-голямото празнуване е именно на „Парк Централ“, където от статуята на националния герой се развяват знамената на Куба и на революционното движение.[7]
През следващата година обаче този паметник е в центъра на един от малкото антисоциалистически протести в началото на революционния период (Gonçalves 2013). По време на първото посещение на съветски официален представител на острова, вицепремиерът Анастас Микоян извършва обичаен дипломатически ритуал: полага венец пред статуята на Хосе Марти и държи кратка реч. Той поздравява руските и кубинските революции като израз на народния суверенитет (по това време кубинската революция все още не е официално обявена за социалистическа). Този акт на вентрилоквизъм обаче не се приема добре от всички. Минути след церемонията стотина студенти се опитват да заместят съветския венец, имащ формата на сърп и чук, с друг, който те сами са донесли – оформен като кубинския флаг. Срещу вентрилоквизма на Микоян те представят своя собствен, под формата на плакати с надписи „Революция – да, социализъм – не“ и „Фидел – да, Ленин – не“. Студентите са разгневени от съветската почит към Марти, която те считат като обида за националния суверенитет. Не по-малко разгневени, но далеч по-многобройни са подкрепящите правителството, които нападат протестиращите и с това довеждат до изстрели и общи масови безредици. Протестиращите младежи са арестувани, а разгневената тълпа крещи да бъдат екзекутирани. Освободени са на следващия ден, но събитието показва степента, в която – за всяка една от замесените партии, паметникът е започнал да въплъщава кубинската национална идентичност, което всъщност обяснява и борбите около него.
Социалистическите паметници
Първата статуя на Марти в Хавана обаче губи връзката си със суверенитета, когато между 1959 и 1960 г. революционното правителство премахва ключовите държавни институции, които се намират край нея, и ги премества на ново място няколко километра югозападно от центъра. В тази част на града, в географския център на метрополиса, режимът на Батиста строи комплекс от сгради, които да помещават националните културни и съдебни институции, но новото правителство превръща този комплекс в своя политическа централа. В този социалистически политически център също присъства образ на Марти: неговият най-открояващ се елемент е гигантски паметник на героя, състоящ се от 18-метрова статуя и 109-метров обелиск – планирани и построени, макар и не официално открити по времето на Батиста (Ил. 9 и 10).
 |
 |
| Ил. 9. Паметник на Марти на Площада на революцията, поглед отдалече. Сн. Жоау Филипе Гонсалвес. | Ил. 10. Статуята на Марти, част от паметника на Площада на революцията. Сн. Жоау Филипе Гонсалвес. |
Именно този паметник започва да се свързва със суверенитета в социалистическа Куба.[8] Той представлява публичното лице на центъра на изпълнителната власт на Куба – зад паметника се намира Дворецът на революцията – внушителна сграда, в която се помещават Централният комитет на комунистическата партия, Министерският съвет и Държавният съвет – и трите институции, оглавявани от Фидел Кастро до 2008 г., а след това – от брат му Раул. Паметникът напълно скрива основната фасада на двореца, който може да бъде видян само след като заплатиш такса и се качиш с асансьора до последния етаж на обелиска, където се намира отворена за посещения панорамна площадка (Ил. 11). Играта на видимост и невидимост е допълнително усложнена от факта, че този наблюдателен пункт превръща обелиска на Марти във фукоянски паноптикум. Тази фалическа структура, най-високата сграда в Хавана, се извисява над по-голямата част от града и задава привилегирована гледна точка, от която той може да бъде наблюдаван. Паноптичният ефект не е убягнал на хаванци, сред които се носят слухове, че по стените на обелиска са инсталирани наблюдателни камери, така че никой не може да се скрие от взора на държавата, въплътен в паметника, посветен на Марти (Ил. 12).
 |
 |
| Ил. 11. Дворецът на революцията, видян от панорамната площадка на върха на обелиска към паметника на Хосе Марти. Сн. Жоау Филипе Гонсалвес. | Ил. 12. Обелискът към паметника на Хосе Марти, видян от улица в гъстонаселения квартал Черо. Сн. Жоау Филипе Гонсалвес. |
Въпросният паметник е разположен на един от най-големите площади в света – Площада на революцията „Хосе Марти“ (Plaza de la Revolución José Martí) с площ от близо 72 хил. кв.м. Освен Националната библиотека и Националния театър, на площада също така се намират две ключови институции, носещи отговорност за употребата на насилие от държавата: Министерството на въоръжените сили и Министерството на вътрешните работи. Тук, повече от всякъде другаде, паметникът на Марти е физически асоцииран със суверенната власт, властта върху живота и смъртта. Освен че помещава някои от най-големите забележителности на града и че е разположен на най-високото му естествено възвишение, площадът обостря елементите, които споменах по-горе и които, по Кевин Линч, го превръщат в място с особена видимост в градската тъкан. Първо, той е свръхвъзлова точка (super-node), в която се пресичат няколко големи пътни артерии. Това прави страните на площада свръхпътеки (super-paths), по които минават хиляди хаванци, докато се придвижват между различните точки на града. Трето, площадът оформя свръхграница (super-edge), която го отделя от едни от най-гъсто населените градски квартали, обграждащи го от всички страни.
По този начин площадът спомага за отграничаването на отделните квартали (districts) – петият елемент, който според Кевин Линч формира „образа на града“. Сам по себе си районът около площада не представлява отделен квартал, но аз го мисля за нещо дори още по-видимо – антиквартал (anti-district), защото създава отворено пространство насред силно уплътнената градска тъкан. За разлика от оживения пешеходен трафик в останалата част на града, площадът почти винаги остава по-скоро празен (Ил. 13). Хиляди хаванци преминават покрай площада, но малко пешеходци го пресичат – всъщност те и не могат да пристъпят в централното отворено пространство, а трябва да използват околните тротоари. Туристите са свободни да го пресичат и да се разхождат по него, но ако кубински граждани се опитат да направят същото, те незабавно биват спирани от служителите на реда, които непрекъснато охраняват района.
Ил. 13. Площадът на революцията, видян от паметника на Хосе Марти. Сн. Жоау Филипе Гонсалвес.
Всичко това прави площада, на който се намират най-важните държавни институции, едно специфично градско пространство, което се отличава от останалата част на града с това, че нарушава преобладаващите градски модели (Carter 2011). Така Площадът на революцията и сградите по него способстват да се даде материален и пространствен израз на иначе абстрактната и изплъзваща се единица, наречена „държава“. Архитектурната среда участва по много конкретен начин в това, което Тимоти Мичъл (1999) нарича „ефект на държавата“ – придаването на материална форма на идеята, че държавата съществува като самостоятелна и кохерентна единица, която едновременно с това е част от по-голямата единица – обществото, но и отделна от него – точно както площадът е част от града и едновременно с това – отделен от него.
И все пак повече от пет десетилетия площадът е сцена за най-важните политически обществени събития в социалистическа Куба, които в определени дни изпълват обширното му пространство с ентусиазирани тълпи. В тези случаи става преобръщане: градът е полупразен и парализиран, докато площадът кипи от живот със стеклото се там множество. До оттеглянето на Фидел Кастро от власт тези грандиозни събития лесно събират над един милион души на площада – в град, чието население днес е около два милиона и половина. Най-редовният публичен спектакъл, който се провежда тук, е честването на Първи май – ежегоден ритуал, който от 1959 г. е най-важната патриотична церемония в Хавана. На този ден огромна процесия от хора преминава покрай статуята на Марти, докато политическите лидери и официалните гости наблюдават от трибуната, намираща се пред и под статуята на героя. Честването завършва с речи на един или няколко политически лидери, произнесени от тази привилегирована позиция (Ил. 14).
Ил. 14. Манифестиращи тълпи пред паметника на Хосе Марти на Площада на революцията на Първи май, 2008. Сн. Жоау Филипе Гонсалвес.
Ясната пространствена структура на този ритуал образува триъгълник между тълпата, политическите лидери и образа на героя. Тълпата, най-често представяна в официалния дискурс като „народа на Куба“, е тази, която изпълва площада. Срещу нея, от едната страна застава самото въплъщение на националния суверенитет – образът на Хосе Марти, а от другата – т.нар. „власти“ – органите на държавата и партията. Властите по този начин се нареждат редом до героя и буквално застават между него и „народа“, създавайки форма на посредничество между тях. Казано другояче, скулптурният образ на героя се извисява над едновременната среща и раздяла между двете групи. Честването на Първи май се явява ритуал на суверенитет, който публично проиграва разделянето и йерархизирането между тези, които упражняват суверенна власт („властите“), и онези, които би следвало да са върховният суверен, но всъщност са субекти на суверенната власт („народа“). Същата тази структура стои в основата на много други важни моменти на колективно въодушлевление, които събират големи тълпи на площада – като множество военни паради, отбелязването на края на кампанията за грамотност през 1961 г., посещението на Леонид Брежнев през 1974 г. (на рождения ден на Марти) (Ил. 15), поклонението пред тленните останки на Че Гевара през 1997 г.
Ил. 15. Площадът на революцията, препълнен с хора, по време на посещението на Леонид Брежнев на рождения ден на Марти (28 януари) 1974. Репродукция от En estrecha y eternal amistad (Havana: Editorial Ciencias Sociales, 1974), 60.
Друго ключово сходство между тези събития е фактът, че всички те неизменно включват слова, произнесени под и пред статуята на Хосе Марти. Когато четях отзивите в кубинската преса за първия масов спектакъл, провел се на площада на 1 май 1959 г., бях изненадан да открия, че в първата произнесена там реч се заявява, че гигантският скулптурен образ на Марти е знак за присъствието на самия герой – точно както в речите, произнесени на откриването на по-старата статуя на Марти през 1905 г. и на по-новия му паметник през 2000 г.! През 1959 г. този, който слага знак за идентичност между статуята и героя, е министърът на труда. След като поздравява всички представители на властта, които споделят трибуната с него, той посочва към паметника зад себе си и добавя: „Поздравяваме още една фигура, която присъства днес. Дами и господа, поздравяваме Апостола на кубинската независимост, Хосе Марти, който ни удостоява с присъствието си тук тази вечер“.[9] Тъй като речта на кубинския президент през 1905 г. и тази на министъра на труда през 1959 г. не са особено популярни и са отпечатани единствено в тогавашната преса, това не е имитация на предходен пример, а проявление на символната логика, която кара и тримата оратори да заявят, че скулптурните образи на Марти не са просто каменни късове, изваяни от скулптори, а са... самият герой!
Тези изказвания слагат началото на серия от последващи актове на политически вентрилоквизъм, извършени в близост до тези паметници. На нито една статуя на Хосе Марти обаче не ѝ се е налагало да говори толкова често и толкова въздействащо колкото на тази на Площада на революцията. Точно тук, на трибуната, разположена под и пред статуята на Марти, на масовите тържества, за които споменах, Фидел Кастро произнася повечето от своите най-важни речи (Ил. 16). За публиката, гледаща към Фидел от площада, героят се извисява над лидера, като че хвърля светлина върху него. Замисленото лице на Марти може и да остава безмълвно, но Фидел дава глас на образа, който със своя авторитет утвърждава държавния дискурс. Всички опорни точки в този дискурс са многократно изказвани под и до статуята на Марти: социалните и икономически успехи на социализма, трайната заплаха и неспирната съпротива срещу американския империализъм, непрестанната борба за по-добро бъдеще, „дружбата“ с други социалистически и латиноамерикански нации, героизма на революционерите през 50-те и пр. Статуята на Марти също така дава благословията си за официалните интерпретации на най-важните събития в кубинската история след 1959 г. – от разгрома на нашествениците при операцията в Залива на свинете до скорошните пазарно-ориентирани реформи, през масовата емиграция през 1980 г. и острата икономическа криза през 90-те.
Ил. 16. Фидел Кастро произнася реч пред множеството на Площада на революцията, 2 февруари 1960. Репродукция от La Plaza en Revolución (Havana: Editorial Capitán San Luis, 2006).
Паметниците на „Парк Централ“ и на Площада на революцията са показателни за суверенната власт по отношение на това, което наричам нейно вътрешно измерение – т.е. отношението на държавната власт към субектите, които тя управлява. Но суверенитетът има и външно измерение, което се основава на признаването на автономията на държавата от други държави.[10] Това измерение е най-добре представено в Хавана от паметника на Марти, открит през 2000 г. пред Дипломатическото представителство на Съединените щати, за който стана дума в началото на тази статия. Както споменах, от този паметник се очаква да утвърди независимостта на Куба спрямо най-голямата ѝ външна заплаха. Различното местоположение на тези паметници в градския пейзаж изразява различни аспекти на суверенитета, върху които те акцентират. Докато двата по-ранни паметника са разположени в центъра на града, по неговите вътрешни граници и възлови места, то последният паметник на Марти се намира на неговата най-видима и представителна граница – крайбрежния булевард, която, разбира се, представлява и граница на националната територия. Този булевард, известен като Malecón, е особено оживена градска артерия и се използва активно като място за прекарване на свободното време – там хаванците прекарват дълги часове със своите семейства, приятели и любими хора в приказки, хапване и пийване, закачки, музика и танци.
Вицове и паметници
Както беше споменато, паметникът на Марти на крайбрежния булевард е главен герой в един популярен виц, в който статуята сочи към Дипломатическото представителство на САЩ и казва: „Нека да отидем там, синко, нека да вземем виза и да се махнем оттук“. Този виц преобръща официалния дискурс за антиимпериалиста Марти и го превръща в потенциален мигрант, приобщавайки го към онези хора, които държавата често нарича „нищожества“ или „отрепки“. Подобен жест, с който статуята на Марти проговаря и се обръща срещу държавния дискурс, е налице и при други два вица, които съм чувал неколкократно в Хавана, и двата – за паметника на Площада на революцията (Ил. 17).
Ил. 17. Паметникът на Марти на Площада на революцията – предмет на два популярни вица. Сн. Жоау Филипе Гонсалвес.
В първия виц се разказва как Фидел Кастро стига до площада и забелязва, че статуята на Марти липсва. След като мобилизира агентите на държавна сигурност, те откриват, че статуята е била преместена в Маями. Шокиран, Фидел вдига телефона, обажда се на Марти и го пита: „Апостоле, как можа да ми причиниш това? Как можа да изоставиш страната?“. Марти отговаря: „Защо си толкова учуден? Десетилетия наред ме държиш безгласен на този площад, а тук ми дадоха даже радиостанция“. Става дума за Радио Марти – радиостанция, базирана в Маями, собственост на американското правителство и поддържана от кубински мигранти, която излъчва опозиционни предавания към острова от самото си създаване през 1985 г. Марти тук е представен не само като намиращ се „от другата страна“, където може да говори свободно, но и като протестиращ срещу това, че в Хавана дълго е бил оставян без глас като паметник.
Вторият виц отново използва политически вентрилоквизъм, за да сложи протестни реплики в устата на паметника на площада. В него се разказва как Фидел Кастро се разхожда по Площада на революцията и статуята на Марти внезапно му казва: „Хей, ти, я ми намери кон, омръзна ми да стоя в тази позиция. Искам статуя на кон“. Изплашен, Фидел бърза към двореца и казва на брат си Раул, че статуята му е проговорила. Раул не вярва на Фидел и решава да се върне с него на площада. В момента, в който двамата братя се появяват пред паметника, статуята на Марти казва на Фидел: „О, не, помолих за кон, а не за магаре!“. В този виц статуята на Марти се оплаква от своята неподвижност и се присмива на революционните лидери, по-специално на липсата на интелигентност у Раул.
Вицовете за паметниците на Марти са пример за множеството политически анекдоти, които се разпространяват на острова със смайваща скорост, споявайки две силно въздействащи форми на устен вицов фолклор. Едната е традиционното кубинско choteo – циничен хумор, който последователно осмива най-сериозни теми и отдавна притеснява кубинския елит. Choteo съществува много преди държавния социализъм: още през 1928 г. интелектуалецът Хорхе Маняч (Mañach 1991) го интерпретира като една от определящите черти на кубинския национален характер. Втората форма е по-нова за Куба – това е онзи тип политически хумор, който процъфтява по време на държавния социализъм и се прицелва в системата и нейните лидери (за примери от Източна Европа – вж. Burawoy and Lukács 1992; Verdery 1996; Fitzpatrick 1999; Yurchak 2006). Комбинацията от тези две форми на хумор ни помага да обясним устойчивостта и находчивостта на съвременните вицове в Куба, които се разказват от хора от различни поколения, с различен произход, в различни социални ситуации, но преди всичко в безопасна домашна среда (на маса у дома, на среща с приятели и др.). Тези вицове подриват държавния дискурс по един подигравателен и интелигентен начин, като безмилостно критикуват официалния дискурс, но Марти рядко присъства в тях. Това само по себе си показва, че неговата фигура представлява своеобразна сърцевина на кубинския национализъм, която рядко попада под прицела на политическия хумор – сфера на сериозното, която малцина са склонни да подкопават.
Нещо още по-важно – в тези няколко вица протагонистът не е Марти като личност, а Марти, въплътен в паметник, който внезапно придобива глас и подронва държавния дискурс. Това е много яснa за разчитане хумористична стратегия, която репликира повторните актове на политически вентрилоквизъм, извършвани от политическите лидери, и незабавно отхвърля държавния монопол върху правото да даваш глас на статуите. Освен това, за тези вицове е избран не който и да е паметник на Марти. От трите публични паметника на Марти в цял ръст в Хавана не съм попадал на вицове за статуята на „Парк Централ“ – статуята, която е открита преди Революцията и която е най-слабо обвързана с официалния дискурс и най-малко употребявана за произнасяне на официални речи през социалистическия период. Всичко това сочи, че вицовете за паметници са форма на политически вентрилоквизъм, която отговаря критически на политическия вентрилоквизъм на политическите речи.
Вентрилоквизмът, проявен през тези вицове, освен това е язвителен, защото свързва две медии за политическа комуникация, които в много отношения си противостоят. Разликите между паметниците и вицовете ги превръщат в почти идеални структурни инверсии едни на други. Ако паметниците са вписани в градския пейзаж, то в условията на държавния социализъм, както например в съвременна Куба, политическите вицове не могат да имат никакво публично присъствие. Паметниците са видими и материални, свързани със зрението и осезанието; вицовете се разказват и слушат, свързани са с речта и слуха. Паметниците са официални; вицовете – неофициални. Паметниците са неподвижни; вицовете – мобилни. Хората обикалят около паметниците; вицовете обикалят сред хората. Паметниците са сериозни и рядко будят смях; вицовете подкопават сериозното и предизвикват смях. Паметниците обитават пространството; вицовете обитават времето. Перифразирайки Маркс, паметниците са солидни, а вицовете се разтварят във въздуха.
Можем да се изкушим да интерпретираме вицовете за паметници през призмата на теорията на Мишел дьо Серто за всекидневните практики (1984). От тази перспектива можем да разглеждаме паметниците като официални културни продукти, а вицовия вентрилоквизъм – като форма на съпротива и креативно потребление. Вицовете се основават на остроумие и хитрост, чрез които потребителите преобръщат официалните значения, без открито да им се противопоставят. Точно както пешеходците използват градското пространство по най-неочаквани начини, така и проговарянето на паметниците във вицовете може да се разглежда като субверсивен устен бриколаж, „чиито характеристики – както ги описва дьо Серто – са хитростите, ронливостта по волята на случая, бракониерствата, потайността (clandestinité), неуморният сподавен глъч, накратко – една квазиневидимост“ (де Серто 2002: 99). Но наистина ли? В каква степен са субверсивни горните вицове?
Смятам, че в тези вицове Марти се появява като паметник по една много добра причина: в тях на подбив е взет не самият герой, а неговата монументализация и официалните актове на политически вентрилоквизъм. Смехът е насочен не към Марти, а към неговата монументализация като говореща медия на държавния дискурс, която функционира като метоним за по-широката политическа употреба на образа на героя. Това става ясно при един по-задълбочен поглед към вицовете, за които споменах. Във вица за паметника, сочещ към американското представителство, Марти проговаря, за да възрази срещу това, което вкамененият му образ изглежда, че изразява. Във вица, в който Марти сравнява паметника си с Радио Марти, той разкрива, че с превръщането му в паметник е бил лишен от глас в Куба. Във вица, в който Марти обижда Раул Кастро, той се оплаква от своята неподвижност и неудобна позиция и иска кон. И в трите случая безмълвният Марти внезапно губи функцията си на паметник: той се сдобива с глас и подвижност, за да протестира или да се противопостави на своята монументализация и на официалното му присвояване от държавата.
Нито един от тези вицове не осмива самия Марти, така както правят вицовете за революционните лидери. Като представят Марти само като паметник, вицовете го спасяват от критика и присмех и оставят основите на култа към Марти непокътнати: връзката му с националния суверенитет, безупречната му етика, ценността на политическите и моралните му разбирания. Още повече, като карат статуите на Марти да говорят, тези вицове утвърждават неговия авторитет, защото именно неговият авторитетен глас критикува собствената му монументализация и употребата на образа му от държавата. Тези вицове са хумористични версии на един коментар, който съм чувал многократно в Куба. Изказан по различен начин, той може да бъде обобщен така: „Ако Марти възкръсне днес, няма да му хареса да види какво правят с него в политиката“. Както и вицовете, този често срещан коментар обръща мита за Марти срещу онези, които го манипулират с егоистична политическа цел. Но той също така препотвърждава митологичния му статус, като задава предполагаемата гледна точка на героя като гледната точка, от която се критикува съвременната политика. Вицовете, които дават глас на паметниците на Марти, постигат точно това, което се казва в коментара – те карат вкамененият човек да „възкръсне“ и да изрази своето недоволство от начина, по който е употребен политически. С други думи, тези вицове подриват присвояването на Марти от държавата, но не и митологичния му статус на герой. Подриването на официалните репрезентации по този начин има ясна граница. Политическият хумор се приближава към Марти, но всъщност не го досяга. Още веднъж, прославата на Марти е ядрото на национализма, което дори обединените сили на кубинското choteo и хуморът на държавния социализъм не могат да засегнат.
Тази граница съвсем не изключва вдъхновената от дьо Серто интерпретация на тези вицове – те все така могат да се разглеждат като креативни, морално оцветени потребления на официално наложени теми и дискурси, които манипулират доминантната система отвътре. Моята интерпретация на тези вицове обаче ме води до един по-малко радикален извод. Тъй като оставят култа към Марти непокътнат и дори го подсилват, те допринасят за възпроивеждането на неговия хегемонен характер – Марти продължава да бъде легитимният глас на властта. И това именно стои в основата на официалната употреба на образите на Марти; без това държавата не би могла да извлече легитимност, представяйки себе си като приемник на Марти. Тези вицове имат още един, по-специфичен ефект: те символично затвърждават идеята – фундаментална за официалната употреба на паметниците – че скулптурните образи функционират като истински презентификации на героя, когото репрезентират. Тези вицове са смешни само защото в тях се предпоставя онова, което политическите слова при откриването на паметниците през 1905, 1959 и 2000 г. открито заявяват: че всеки от тези паметници е не просто репрезентация на Марти, а самият Марти!
Към това трябва да се добави и фактът, че в съвременна Куба подривни гледни точки „отдолу“ – такива, които използват тази митология за неофициални цели, като вицовете например, не могат да се заявяват публично, било то в печатна или в скулптурна форма; те нямат място в печата, в масмедиите, в паметниците. Устността остава тяхното състояние – те не придобиват тежестта, силата и значимостта на печатното слово и материалната форма. Контролът върху пространствените намеси от страна на държавата е толкова стриктен в Куба, че дори необичайни прояви на подкрепа на правителството в градското пространство могат да бъдат проблематични. Мога да илюстрирам това със следната история. През януари 2009 г. един мой приятел на средна възраст, твърд революционен ентусиаст, подхванал инициативата да изпише цитати от Марти върху асфалта на основния път, до който живее. Парадът по случай рождения ден на Марти трябвало да мине по неговата улица на следващия ден и той искал да изрази подкрепата си към правителството, като изпише революционни цитати. За негова изненада, полицията покрила цитатите му с бяла боя, а той самият бил задържан и разпитван през нощта. Агентите на държавна сигурност предположили, че е изписал думите на Марти на земята като форма на протест, за да накара хората да маршируват върху цитатите на Апостола. Тези надписи не са истински паметник и със сигурност нямат опозиционно съдържание, но именно затова техният злополучен край добре илюстрира политическото значение на градското пространство. Това е едно силно регулирано поле, с което хората не бива да си играят.
Тъй като писмените и материални репрезентации на мита са силно контролирани и не могат да бъдат открито подривни, когато вентроликвистичните вицове възпроизвеждат култа към Марти, те подсилват авторитета на паметниците, придаващи присъственост на героя, както и на официалния политически вентрилоквизъм, който постоянно ги употребява. Като допринасят за възпроизвеждането на хегемонната митология за Марти, тези вицове изненадващо спомагат за възпроизвеждането на държавния политически проект. Така различните „трикове, благодарение на които паметниците проговарят“, които анализирах тук, имат различна ефективност в зависимост от техните реални възможности да използват паметниците не само устно, но също така материално и пространствено. „Квазиневидимостта“ на вентрилоквистичните вицове силно ограничава техните ефекти. Тяхната нематериалност се оказва твърде слаба в сравнение с видимостта, плътността и трайността на паметниците; същевременно, официалният политически вентрилоквизъм поддържа монопола върху връзката на тези обекти с публичното въображение в тяхната конкретност и пространственост.
Моят анализ сочи, че основната функция на паметниците, посветени на герои като Марти, е перформативната показност на власт, презентифицирането на суверенитета в градския пейзаж. Ето защо хората се конкурират толкова много за привилегията да ги подтикнат да говорят, да направят така, че те да кажат нещо повече, да накарат тези скулптурни образи да изразят не само самия акт на утвърждаване на властта, но и на специфични политически проекти. Тези, които успяват да удържат монопола да се изказват във физическа близост до тези обекти, съумяват да направят своите дискурси дълготрайни и неотвратими. Тъй като няма как хората да не минават покрай тези паметници, тъй като паметниците създават силно видими градски места, тъй като те влияят върху всекидневния и ритуалния живот на хората, затова те имат толкова голямо политическо значение. Както поради техния предмет, така и поради техните ефекти, кубинските вицове, които карат статуите да говорят, са доказателство за властта на паметниците.
Превод от английски: Николай Вуков и Светла Казаларска.
Библиография
Anderson, Benedict. (1983) 1991. Imagined Communities: Reflections on the Origin and Spread of Nationalism. New York: Verso.
Balibar, Etienne. 2004. We, the People of Europe? Reflections on Transnational Citizenship. Princeton: Princeton University Press.
Bardach, Ann Louise. 2002. Cuba Confidential: Love and Vengeance in Miami and Havana. New York: Random House.
Burawoy, Michael and János Lukács. 1992. The Radiant Past: Ideology and Reality in Hungary’s Road to Capitalism. Chicago: University of Chicago Press.
Carter, Thomas F. 2011. “Absence Makes the State Grow Stronger: Preliminary Thoughts on Revolutionary Space, Spectacle, and State Legitimacy”. In: Riodó, Carlos (ed.). Cuban Intersections of Literary and Urban Spaces. Albany, NY: State University of New York Press, 49-64.
de Certeau, Michel. 1984. The Practice of Everyday Life. Berkeley: University of California Press.
Estrade, Paul. 1995. José Martí 1853-1895, ou, Des fondements de la démocratie en Amérique Latine. Paris: Editions Caribéennes.
Ette, Otmar. (1991) 1995. José Martí: Apóstol, poeta, revolucionario. Una historia de su recepción. Mexico City: Universidad Nacional Autónoma de México.
Fitzpatrick, Sheila. 1999. Everyday Stalinism: Ordinary Life in Extraordinary Times. New York: Oxford University Press.
Foucault, Michel. 2003. “Governmentality”. In: Rabinow, Paul, Nikolas Rose (eds.). The Essential Foucault: Selections from the Essential Works of Foucault, 1954 – 1984. New York: New Press, 229-245.
Grenier, Guillermo and Lisandro Pérez. 2003. The Legacy of Exile: Cubans in the United States. Boston: Allyn and Bacon.
Gonçalves, João Felipe. 2006. “The ‘Apostle’ in Stone: Nationalism and Monuments in Honor of José Martí”. In: Font, Mauricio and Alfonso Quiroz (eds.). The Cuban Republic and José Martí: Reception and Use of a National Symbol. New York: Lexington Books, 18-33.
Gonçalves, João Felipe. 2013. “Sputnik Premiers in Havana: A Historical Ethnography of the Soviet Exposition”. In: Gorsuch, Anne and Diane Koenker (eds.). The Socialist Sixties: Crossing Borders in the Second World. Bloomington: University of Indiana Press, 84-117.
Guerra, Lilian. 2005. The Myth of José Martí: Conflicting Nationalisms in Early Twentieth-Century Cuba. Chapel Hill: University North Carolina Press.
Iglesias, Marial. 1998. “José Martí: mito, legitimación y símbolo. La génesis del mito martiano y la emergencia del nacionalismo republicano en Cuba (1895 – 1920)”. In: Arenas, José A. Piqueras (ed.). Diez nuevas miradas de historia de Cuba. Castelló de la Plana, Spain: Universitat Jaume I, 201-226.
Iglesias, Marial. 2011. A Cultural History of Cuba during the U.S. Occupation, 1898 – 1902. Chapel Hill: University of North Carolina Press.
Latour, Bruno. 2005. Reassembling the Social: An Introduction to Actor-Network Theory. New York: Oxford University Press.
Lynch, Kevin. 1960. The Image of the City. Cambridge, Mass.: MIT Press.
Mañach, Jorge. (1928) 1991. “Indagación del choteo”. In: La crisis de la alta cultura en Cuba / Indagación del choteo. Miami: Ediciones Universal, 51-94.
Mitchell, Timothy. 1999. “Society, Economy, and the State Effect”. In: Steinmetz, George (ed.). State/Culture: State-Formation after the Cultural Turn. Ithaca, NY: Cornell University Press, 76-97.
Pérez Jr., Louis 2006. Cuba: Between Reform and Revolution. New York: Oxford University Press.
Poyo, Gerald. 1989. “With All, and for the Good of All”: The Emergence of Popular Nationalism in the Cuban Communities of the United States, 1848 – 1898. Durham: Duke University Press.
Ripoll, Carlos. 1984. José Martí, the United States and the Marxist Interpretation of Cuban History. New Brunswick, NJ: Routledge.
Rodríguez, Pedro Pablo. 2002. De las dos Américas: Aproximaciones al pensamiento martiano. Havana: Centro de Estudios Martianos.
Thomas, Hugh. 1998. Cuba, or, The Pursuit of Freedom. Nova York: Da Capo.
Verdery, Katherine. 1996. What Was Socialism, and What Comes Next? Princeton: Princeton University Press.
Vukov, Nikolai. 2003. “Death and Vitality in Monumental Art in Eastern Europe after the Second World War”. In: Vainoski-Mihai, Irina (ed.). New Europe College Regional Program Yearbook 2001 – 2002. Bucharest: New Europe College, 253-298.
Vukov, Nikolai. 2005. “Beyond the Representation of Power: Monuments of the Socialist Past in Post-1989 Bulgaria”. In: Bartetzky, Arnold, Marina Dmitrieva, Stefan Troebst (eds.). Neue Staaten – neue Bilder? Cologne: Böhlau Verlag, 211-219.
Yurchak, Alexei. 2006. Everything Was Forever, Until It Was No More: The Last Soviet Generation. Princeton: Princeton University Press.
[1] Otto Rivero Torres, “La política anticubana ha sufrido un duro revés”, Granma, 4 април 2000 г. (курсивът е мой).
[2] Този официален суверенитет е ограничен от силната икономическа зависимост на Куба от САЩ, който продължава до 1960 г., и от прословутата Поправка на Плат (1902 – 1934), която позволява на САЩ да осъществи военна намеса в Куба. За преглед на кубинската история – вж. отличните анализи на Thomas 1998 и Pérez 2006. За исторически анализ на живота и дейността на Марти – вж. Ripoll 1984, Poyo 1989, Estrade 1995, Rodríguez 2002, Guerra 2005.
[3] Под „суверенна“ тук имам предвид преди всичко този тип политическа власт, който се опира най-вече на използването на насилие, или ако използваме лаконичната формулировка на Мишел Фуко – върху правото на суверена „да отнеме живот или да остави жив“ (Foucault 2003: 243). На второ място, както показвам в анализа си, използвам „суверенност“ също, за да обознача автономността на държавата-нация спрямо други държави-нации. Определяйки национализма като идеология на популярния суверенитет, Етиен Балибар посочва ясно как отношението между нация и политическа форма се основава на тясна връзка между тези две значения (вж. Balibar 2004).
[4] В разказа за създаването и откриването на статуята се придържам плътно към проведените от Иглесиас и Гонсалвес изследвания (Iglesias 1998; Gonçalves 2006).
[5] Тук следвам тезата на Бенедикт Андерсън за това, че национализмът замества династичните монархии като форма на политическа власт (вж. Anderson 1991).
[6] El Fígaro, 26 февруари 1905 г.; Diario de la Marina, 26 февруари 1905 г.
[7] Diario de la Marina, 2 януари 1959 г.; Hoy, 1 януари 1959 г. и 2 януари 1959 г.; Revolución, 1 януари 1959 г. и 2 януари 1959 г.; Bohemia, 5 януари 1959 г.
[8] Кубинската социалистическа държава не се ангажира със строителството на големи паметници в Хавана през първите три десетилетия от своето управление. И до днес в града има много малко на брой паметници, посветени на социалистически теми, което свидетелства за значителна разлика между кубинския държавен социализъм и източноевропейските му аналози (вж. Vukov 2003, 2005). За разлика от градове като Берлин, Будапеща и София например, в Хавана никога не е имало голям съветски мемориал. Малките бюстове на Ленин, които могат да бъдат открити тук-там из Хавана, сега са изчезнали, а единственият паметник в града, свързан със Съветския съюз, е паметникът на Ленин, построен през 70-те години в отдалечено предградие на метрополиса, потулен в един незабележим ъгъл на парка, който носи неговото име. Чак след разпадането на Съветския съюз и на социализма в Източна Европа, и особено в началото на новото хилядолетие, кубинската държава започва да издига нови паметници в Хавана – като например крайбрежния паметник на Марти, разгледан в тази статия. Дори и тогава повечето нови паметници се посвещават на глобални фигури като Майка Тереза или Джон Ленън, а не на социалистически или патриотически герои и идеали.
[9] “Discurso del Ministro del Trabajo en la Plaza Cívica”, Revolución, 4 май 1959 г., 6.
[10] Вж. бележка под линия 3.
Биографична справка
Жоау Фелипе Гонсалвес е главен асистент по антропология в Университета на Сао Пауло. Има докторска степен по антропология от Университета на Чикаго и магистърска степен по история от Университета Джонс Хопкинс. Изследователските и преподавателските му интереси включват: градско пространство, антропология на историята, държавен социализъм, национализъм, Карибите и Афроатлантическия свят.
