Резюме: Разговор относно публичността на мъртвото човешко тяло и възможностите за неговото излагане, пазарене и използване като провокация. Коментирани са различните социални, културни и технологични практики по отношение на човешкия труп. Поставен е въпросът за границите на допустимите въздействия върху мъртвото човешко тяло.

- Какво представлява мъртвото човешко тяло?

Стоян Ставру: Мъртвото човешко тяло винаги е било обект с особен правен статус. В своята цялост мъртвото човешко тяло не е обикновена вещ, а е свещена вещ, свърхвещ и супервещ. Именно поради особения характер на мъртвото човешко тяло като свръхвещ (в смисъл, че то е нещо повече от вещ, то е „отвъд“ вещта) и като супервещ (в смисъл, че то не позволява да бъде сведено до обикновена вещ, съответно – не позволява изключително право на собственост върху себе си), преработването на мъртвото човешко тяло не може да промени неговата юридическа квалификация като човешки труп и съответно да премахне необходимостта от прилагането на императивните правила за отнасяне към и третиране на човешките трупове. Мъртвото човешко тяло винаги е човешки труп.

Идеята за допускането на преработването като способ за промяна на вещта и за придобиване на собственост върху мъртвото човешко тяло, поставя няколко сериозни въпроса. Нека първо цитираме разпоредбата на чл. 94, ал. 1 от българския Закон за собствеността, която урежда правния институт на преработването: „Лицето, което е направило нова вещ от чужди материали, става собственик на вещта, ако стойността на изработването надминава стойността на материала и ако лицето не е знаело, че материалът принадлежи на друг.“

На първо място, прилагането на това правило в контекста на мъртвото човешко тяло изисква разглеждането на човешкия труп като „материал“ - т. е. инструментализирането му и превръщането му не просто в обикновена вещ (вещ със собственик, стойност и предназначение), а в ресурс за произвеждане на обикновени вещи (материал с променлив собственик, със съпоставяна стойност и без собствено предназначение, извън конституирането на създаваната от него вещ). Дотолкова, доколкото мъртвото човешко тяло е свещенна вещ (свърхвещ), то е вещ без злободневно предназначение. „Предназначението“ на човешкия труп като свръхвещ не е свързано с някаква материална облага или функционалност. Човешкият труп е „остатък“ (не просто следа, а част) от това, което е било починалото лице, и като такъв той е обект на траур, преклонение и уважение, без особените чувства, които предизвиква, да се разглеждат като негово предназначение. Третирането му като материал за „производството“ на „обикновени“ вещи е в противоречие с особения статус, който мъртвото човешко тяло винаги е имало в юридическата традиция на европейското право.

Вторият сериозен проблем при прилагане на преработването към мъртвото човешко тяло е свързан с „разпределянето на собствеността“, която може да бъде „дадена“ на преработващия при наличието на две кумулативни предпоставки: „стойността на изработването (трупа до преработване) надминава стойността на материала (на човешкия труд)“ и „лицето (преработващият) не е знаело, че материалът (човешкият труд) принадлежи на друг“. И двете предпоставки са немислими при „преработване“ на мъртво човешко тяло. В качеството си на особен обект на преклонение (свещенна вещ, свръхвещ) човешкият труп няма стойност - „пазарна стойност“, каквато има предвид разпоредбата на чл. 94, ал. 1 ЗС. Човешкият труп е свръхвещ без стойност (в смисъл на вещ „отвъд“ стойността) и без  предназначение (отново в смисъл на „отвъд“ предназначението). Няма как да сравним и съпоставим стойността на човешкия труп със стойността на вложения по преработването му труд. Трудно е да си представим и втората предпоставка за придобиване на собствеността върху човешкия труп от преработило го лице, изразяваща се в незнание от страна на последното, че човешкият труп „принадлежи на друг“. В качеството си на особен обект на защита (свещенна вещ, супервещ) човешкият труп не се притежава от собственик, то няма собственик - „изключителен собственик“, какъвто има предвид разпоредбата на чл. 94, ал. 1 ЗС. Човешкият труп е супервещ без правосубектност (в смисъл на „след“ правосубектността) и без собственост (отново в смисъл на „след“ собствеността). Той се предоставя от закона на близките на починалия за особен вид „стопанисване“, изразяващо се в подготовка (пренасяне, балсамиране, поставяне и др.) на мъртвото човешко тяло за изпълнение на съответните погребални ритуали, допуснати от законодателството на конкретното общество. Няма как лицето да не е знаело, че друг е собственик, след като класическото понятие за собственост, използвано и в чл. 94, ал. 1 ЗС, е неприложимо спрямо мъртвото човешко тяло.

Претенцията за допускането на възможността за преработване на мъртвото човешко тяло (човешки труп) в обикновена вещ (експонат) е изцяло комерсиална. Тя има за цел единствено да обоснове възникването на едно типично имуществено право, каквото представлява правото на собственост, спрямо тялото на едно починало лице. Тази претенция, обаче се сблъсква с особения статут на човешкото тяло в човешкото право. Тялото е най-тясно свързано с понятието за субект в правото (правен субект), поради което неговата защита след смъртта (след правосубектността) е ключова за обосноваването на изключителността, неотчуждимостта и ненакърнимостта на човешките права. Допускането на посегателства спрямо мъртвото човешко тяло след смъртта би рефлектирало върху концепцията за неотменимостта на правосубектността като правно качество, предоставяно автоматично на всяко живо родено човешко същество (живо човешко тяло). Концепцията за правосубектността като телесна неприкосновеност (императивното разглеждане на живото човешко тяло като „невещ“) ще бъде компрометирана чрез нейната крайност във времево, чрез допуснатото от закона нейно ограничаване след смъртта – всеки правен субект ще знае, че след смъртта тялото му може да се превърне в материал, използван от друг правен субект за създаването на негова вещ. Запазването на мъртвото човешко тяло като свръхвещ е послесмъртното продължение на принципа за третирането на живото човешко тяло като невещ. Особената публично правна защита на мъртвото човешко тяло идва да запълни юридическата празнина в защитата на тялото, открила се с отпадането на правосубектността, която е осигурявала защита на живото човешко тяло от евентуални посегателства и претенции на други лица.

Именно принципните положения, свързани с правосубектността и нейната тясна връзка с човешкото тяло, а не принципа на вредата, са определящи за забраната на определени действия с мъртвото (а и с живото) човешко тяло, включително и т.нар. пластинация.

Ина Димитрова: Мъртвото човешко тяло е обект с богата история на употреби от страна на живите, преминало през различни порядъци и икономии на отделните контексти на въвличането му. Това фактическо, а не просто възможно, вписване в разнообразни практики му придава характерната му многоликост. Както твърди един известен историк на архитектурата по повод оформянето на гробищните паркове: „смъртта никога не е била спретнато и порядъчно събитие: глупаво е да се опитваме да я направим насила такава, отделяйки я от живота и от живите” (James Stephen Curl 1972). В известен смисъл, мъртвото човешко тяло е трикстер – митичната фигура, заела територията между трансцендентното и човешкото, което й позволява да функционира като трансформиращ, субверсивен елемент по отношение на нормата, нормализираното и табуираното.

До голяма степен, обаче, съвременната високотехнологизирана медицина прави тъкмо това: обещавайки ни все повече време преди смъртта до голяма степен прекъсва връзките ни с нея. Както посочва един лекар, автор на важно изследване, критикуващо технологизирането на грижата в края на живота, не е било чак толкова отдавна времето, когато на въпроса дали преди постъпването им в университета се е случвало да са в „обкръжението” на мъртво човешко тяло, мнозинството студенти по медицина в САЩ биха отговорили утвърдително, тъй като голямата част от възрастните или терминално болните са умирали в дома си като близките им обикновено са присъствали в мига на смъртта и са участвали в грижите за тях. Това до голяма степен е утвърждавало усещането, че въпреки трагизма на раздялата, смъртта е естествена част от живота, естественият му край. Днес на същия въпрос утвърдително биха отговорили малцина от студентите по медицина и това до голяма степен се дължи именно на претенцията на медицинските технологии, на колосалната (био)технологична и фармацевтична битка и съпротива срещу смъртта. Това фундаментално изместване в отношенията ни с нашата крайност няма как да не окаже влияние върху социалния живот на смъртта и умирането днес.

Мъртвото човешко тяло е функционирало и функционира и до днес в различни режими – на науката, изкуството, забавлението, комерсиалното и т.н. Анатомичното тяло например винаги е било хибрид между изкуство и наука и като такова то е „участвало” във възхода на тази научна дисциплина. Иначе казано, естетизирането не просто „неморална” добавка към „автентичното” отношение към смъртта и мъртвото тяло. Човешкият труп винаги е бил „естетизиран” – това се случва включително при подготовката му за погребение, дори в елементарния жест на затваряне на очите и устата на мъртвия. И днес това естетизиране също се е превърнало в „стока”, в комерсиално „възползване” от мъртвото тяло, но то не е предмет на яростни критики и повод за издигане на претенции към близките в никакъв случай да не предоставят телата на своите починали близки срещу заплащане за извършване на съответните дейности по трупа преди погребението. При това за тези дейности изобщо не се изисква починалото лице да предостави съгласието си приживе и те се извършват именно заради публичността на погребалния ритуал. В този смисъл, според мен изобщо не можем да посочим пример за културна практика, свързана с (мъртвото) човешко тяло, която по прецизен начин да отговаря на строгите изисквания на критиците на пластинацията, например, които призовават към ограничаване на публичността (до погребението и употребата в медицински институции), неестетизиране (доколкото е неуважително, опредметяващо отношение) и некомерсиализация (придобиване на облаги от мъртвото тяло).

Можем обаче да посочим практики, свързани с човешкия труп, които по много по-фундаментален начин поставят под въпрос всички онези ценности, за които се тревожат критиците на пластинацията, и при това те са юридически санкционирани. През 1832 г. във Великобритания се приема Закон за анатомията (The Anatomy Act), чиято цел е да прекрати широко разпространилата се практика на кражби на трупове от гробовете им, които след това се предоставяли на анатомите за извършване на дисекции. Този закон, обаче, полага основата на използването на анонимни мъртви тела – тела, които не са били потърсени от близките. Очевидно, че „притежателите” на такива тела са най-вече бедните, затворниците, по-късно – онези, които умират в психиатрични клиники, т.е. маргинализираната ъндъркласа, за която това вероятно и негласно може да се счете за начин за компенсация на очевидната й непродуктивност и безполезност приживе. И тази класова природа на самата възможност за натрупване на медицинско познание не е просто един останал в миналото срамен епизод от историята на науката – днес източниците на около 20 процента от труповете, използвани в медицинските университети в САЩ и Канада, са същите (Jones).

В този смисъл, отговорът на въпроса какво е мъртвото човешко тяло (а и живото) се оказва, че до голяма степен е икономически детерминиран, т.е. какво е зависи от това къде в социалната йерархия е позиционирано. От това изглежда, че на практика, а не в рамките на абстрактни разсъждения за принципи, зависи допустимостта на употребите му, степента и формите на публичност и режимите на естетизация, в които участва. И именно това трябва да ни тревожи.

Стоян Ставру: Струва ми се, че има дебат не върху това дали да „естетизираме“ мъртвото човешко тяло, а какви да бъдат границите на въздействие върху него. Когато „естетизацията“ е свързана с осъществяването на едно уважително поведение спрямо тялото на починалия, изискващо привеждането му във вид, при който близките роднини биха могли да се сбогуват (съгласно практикуваните религиозни или светски обичаи и практики), тя би следвало да бъде оценена по напълно различен начин от „естетизацията“, осъществявана с оглед задоволяването на едно чуждо и анонимно любопитство, гледащо на трупа като на източник на биологична информация. Причината за това е, че ценността на въздействието се определя от неговата цел и от отношението, с което се извършва то – от неговата субективна страна. Превръщането на човешкото тяло в предмет за платено гледане, лишава тялото от спомена за неговата субективност, от неговата автобиографичност. То става напълно неавтентична биология (предвид сериозната му химическа обработка, за да се запази непроменено във времето), претендираща за разкриване на обективна научна информация или за провокиране на естетическа наслада.

Уважаването на мъртвото човешко тяло в никакъв случай не се изразява в неговото криене. Но както и голото тяло е тяло с ограничен и регулиран достъп, така и мъртвото тяло не следва да бъде девалоризирано до обект на свободна манипулация и до оказионен експонат в частна изложба. Струва ми се, че не е случайно обстоятелството, че във всяка човешка цивилизация присъства специфично отношение към мъртвото човешко тяло, включващо редица забрани. Регулираният достъп до мъртвото тяло не е измислица на модерното, криещо смъртта общество. Всяка цивилизация е имала своето особено отношение към мъртвите, което я е дефинирало като такава. Ритуалите по разкриване и ограниченията в употребите на мъртвото човешко тяло следва да бъдат предмет на широка дискусия, резултатът от която определя и идентичността на общността. Макар и общността да е непрекъснато критикувана от модерните либерални теории, „живите“ и „мъртвите“ винаги ще продължават да съществуват като ясно обособени групи, разделени от границата на смъртта. Тяхното взаимодействие, макар и да не може да почива върху обективно установени факти за „преживяването“ на човешката душа след смъртта, ще преминава през различните социални практики на въздействие върху оставащото в материалния свят мъртво човешко тяло. Тези практики не са просто въпрос на личен избор, а са част от едно общо решение, което „живите“ следва да вземат при дефиниране на отношението си към „своите“ „мъртви“.

Ина Димитрова: Според мен дебатът е не само за това какви да бъдат границите на въздействие на границите върху човешкия труп, но и, очевидно, какво е това, което прави възможно да ги прокарваме, защо са тъкмо там в определен контекст и другаде в друг, кой има легитимността да ги налага и какъв е нейният статут (т.е. колко са важни залозите зад утвърждаването на тази легитимност или зад оспорването й), как са били прокарани? Поставен просто така, този въпрос - „какви да бъдат границите” - е отчайващо нечувствителен към комплексността на контекстите и хетерогенните сили, които търсят надмощие в тях.

Би било полезно критиците на пластинацията да направят няколко мисловни експеримента със собствената си позиция, варирайки факторите, които според тях „дехуманизират” и принизяват човешкото, за да се опитаме да разберем къде всъщност е ядрото на съпротивата срещу пластинацията. Защо тя преминава според тях „границите” – защото тези мъртви, обработени човешки тела са изложени (къде е границата тук – пред колко лица най-много е морално допустимо да се излага един труп, т.е. кога количеството променя „качеството” на излагането?), защото носят печалба (на частна компания), защото са естетизирани и трансформирани? Всичко това заедно или има няколко достатъчни и необходими условия измежду тях? Ако изложбите на фон Хагенс са направени по изричната покана или с изричното съгласие на водещ медицински университет или друга медицинска институция в съответния град, която е предоставила своите зали и организира посещение за широката публика, тогава какво следва относно моралния статут на излагането на кадаври? Има ли значение дали медицинската институция е частна или държавно финансирана? Има ли значение дали посещението е безплатно или се заплаща? Има ли значение дали събраните средства са обявени като благотворителен фонд и за подпомагане на какво по-точно – за ремонт на сградата, за стипендии на най-обещаващите студенти или за лечение на болни деца? Или пък какво следва за общностния морал, ако изложбата е осъществена по покана и с подкрепата на частна компания, действаща в сферата на шоу-бизнеса, която, обаче, я прави напълно безплатна за публиката и допуска единствено дарения, които ще бъдат предоставени на домове за възрастни хора? Считам, че на критиците ще бъде трудно да изработят кохерентна позиция по въпроса кое точно прави пластинацията морално недопустима, освен може би, ако не бъдат абсолютно радикални по отношение на светостта на човешкия труп и не отхвърлят всяка употреба във всеки контекст, включително например дисекцията за образователни цели в медицинските университети – абсолютно анонимизиращото и обективиращо отношение към мъртвото човешко тяло според мен. Иначе казано, те могат да бъдат кохерентни, само ако отхвърлят въпроса за границите и заявят просто, че няма граници – мъртвото човешко тяло по принцип трябва да бъде „недосегаемо”.

Действително всяка култура, останала в историята, има свое особено отношение към мъртвите, но оттук надали можем да извлечем изводи, различни от онези, които утвърждават фактът на почти неописуемо разнообразие, характерно в крайна сметка и за съвременността. Спецификите на погребалните практики зависят както от това кой се погребва (представител на коя социална прослойка е), така и от това, например, какъв тип погребение позволява самата материална среда – добър пример е небесното погребение в Тибет – регион, който обективно прави невъзможно заравянето в земята и изгарянето на тялото. При този ритуал то просто се раздробява на късове и се оставя на птиците, които го изкълвават. В този смисъл, трябва да си даваме сметка, че „конфигурирането” на отношението към човешкия труп се определя не само от „морала”, но и от утилитарно-технологични мотиви, т.е. от това, което можем да правим с мъртвите тела – благодарение на материалната среда и на технологичното ниво на съответната култура.

- Какво ограничава публичността на мъртвото човешко тяло?

Стоян Ставру:  Показването на мъртвото човешко тяло би следвало да бъде ограничено в рамките на погребалните ритуали по сбогуване и отдаване на последна чест на починалото лице. Тези ритуали са едно особено обръщение към спомена за починалия, като въздействията върху човешкия труп са обединени именно с оглед на смисъла на погребалния ритуал. Тялото на починалия преминава транзитно през ритуала, включително през неговите публични части, за да се „успокои“ на място или по начин, който не поставя въпроса за собствеността върху него. Заравянето и изгарянето на тялото – двата, допустими от българското законодателство способа за погребване на починало лице, го дисквалифицират като обект на претенция за притежание. То се превръща в част от земята или в прах – трансформация, която заличава тялото като обособеност, като силует. И в двата случая тялото се обезтелесява, обезвеществява. Тялото изчезва след личността.

Отнемането на мъртвото човешко тяло от този процес на неговото обезвеществяване по правило се допуска само като изключение и само временно. Така например, предоставянето на мъртви човешки тела за целите на медицинското обучение и на медицинската наука е допуснато само в полза на съответните учебни заведения, единствено безвъзмездно и винаги срочно (конкретната уредба се съдържа в Наредба № 2 от 18.05.2012 г. за реда, по който телата на починали лица могат да се използват за целите на обучението и научните изследвания във висшите медицински училища). Оползотворяването на човешкия труп е допустимо в случаите, когато е наложителни и липсва друга алтернатива – бъдещите лекари трябва да работят с тялото, тъй като това изисква тяхната професия. Те трябва да имат опит в работата с човешкото тяло, за да могат да бъдат полезни на своите пациенти. Това е една обществено приемлива и значима цел, която допуска известно отклонение от правния режим на третиране на мъртвото човешко тяло, но отново само временно и без да се отразява върху принципната „отвъдност“ на човешкия труп спрямо вещния свят. Подобно „оползотворяване“ не е свързано с остойностяване на трупа – трупът може да се предостави само безвъзмездно, нито с ненужна (натрапена или продадена) публичност – въздействията се извършват в професионална среда.

Танатоестетиката – украсяването и репрезентирането на мъртвото човешко тяло, включително и когато се оправдава с научнопопулярна мотивация, утвърждава един различен фокус върху мъртвото човешко тяло: фокус върху неговата обективност, вещественост, материалност, която може да се промени, украси и продаде, за сметка на неговата постсубективност, свръхвещественост и отвъдматериалност, които изискват особена юридическа защита. Изваждането на анонимизиран труп като експонат заличава индивидуалността, с която е било свързано мъртвото човешко тяло. Този антибиографичен акт срещу тялото, което е живяло като човек, е посегателство спрямо основата на правосубектността. Тялото, което е представяло в правото конкретен правен субект, е изоставено като анонимна вещ. Подобен акт на изоставяне компрометира един от основните материални стълбове на юридическата правосубектност – тялото.

Ина Димитрова: Нищо принципно, т.е. нищо, продиктувано от универсални, неизменни, трансцендиращи конкретните исторически констелации от фактори, морални закони. Публичността на мъртвото човешко тяло се регулира единствено в рамките на контекстуални взаимодействия, сблъсъци и взаимни укрепвания на интереси, ценности, правила, дисциплинарни механизми, научни и технологични възможности и т.н. В този смисъл, затварянето на мъртвото човешко тяло в медицинската институция с претенцията, че това е единственото допустимо място те да бъдат излагани и използвани, защото това е „добра” и легитимна употреба, за разлика от останалите, които са „лоши” и нелегитимни, демонстрира не друго, а мощта на тази институция. А тази мощ е практически резултат от „работа по прокарване на граници” (boundary work), извършвана достатъчна дълго, за да изглежда нейният резултат като „естествено” положение на нещата, като естествено демаркиране на дисциплинарни полета и институции. Както казват историците и социолозите на науката, в крайна сметка става дума за специфични идеологии, чрез които учените се опитват да създадат публичен образ на науката, разграничавайки го в нейна полза от ненаучните интелектуални или технически практики. Ситуацията днес – това, че приемаме човешки кадаври да бъдат „обработвани” по безброй начини в медицинските университети например (и това, че не приемаме други, несъмнено „полезни” начини на обработване пак в такъв контекст) и наличието на юридическа обосновка защо трябва да бъде именно така – съвсем не означава, че най-после, движейки се по пистата на (моралния) прогрес, сме достигнали състояние, в което се отнасяме адекватно и автентично към човешкия труп, и то трябва да бъде съхранено на всяка цена. „Голямото затваряне” на трупа, неговото интерниране зад стените на медицинските институции, и изхвърлянето на широката публика, е просто една от особеностите на съвременната организация на производство на научно знание, която от десетилетия поражда критики, съмнения и дебати.

Несъмнено мъртвото човешко тяло е специална вещ, но това не означава, че сме морално задължени да избягваме всички противоречия, сблъсъци, несъгласия, които различните начини на третирането му пораждат и съответно, всички „алтернативни” начини за „оползотворяване”.

Ние не можем просто да „затворим” по същия начин, да интернираме, преживяването на смъртта и на собствената ни крайност. Няма как това фундаментално изпитание, ужас, любопитство да бъде ограничено; другото би било патология, пораждаща още повече патологии. Когато се изгубим в тъмната гора, за която разказва Данте, осъзнавайки коя е крайната точка, към която вървим, малцина биха избрали да спазват придирчивите предписания на моралистите, а ще търсят водачи. И тъй като не всеки може да се радва на привилегията Беатриче да му изпрати духа на Вергилий, не виждам защо да не използваме други средства за „обхождане” на крайността ни, включително естетизирани мъртви човешки тела.

Стоян Ставру: Може би правото най-добре разбира патологията на забраната. Съществуват много абсолютни етични ценности, които в правото се релативизират, за дамогат юридическите правила да отговорят на даденостите на практиката. Типичен пример за това е отношението на закона към абортите. Приемането на зачеването като начало на човешкия живот и правосубектност би отговорило на най-високия етичен стандарт, но на цената на огромно количество криминални аборти, осъществявани тайно, извън лечебни заведения и от неспециалисти. Тази цена общността, а от там – и правото, не са готови да заплатят. Правото е предпочело да допусне легалната възможност за аборт, макар и след определен период от развитието на бременността той да е допустим единствено по медицински причини, за да предотврати инцидентите, които една неефективна забрана би могла да предизвика. Декриминализация с цел депатологизация. Фактическата свобода на жената да се разпорежда с бременността и нейното право на лична неприкосновеност са надделели над разглеждането на заченатия като човешко същество.

В случаите с пластинацията, обаче, не става въпрос за подобен конфликт, а ако става въпрос за конфликт, то той е между „търговците“ с „естетиката“ на мъртвото човешко тяло и хората, които търсят „консервативните“ измерения на погребалните практики. Желанието за гледане срещу желанието за уважение. Серийното производство на макети-трупове срещу ритуалното връщане на тялото в природата. Синтетичното безсмъртие срещу скритата смърт. Парите срещу ценностите. Силата на пазара срещу слабостта на ценностите. Струва ми се, че патология може да бъде открита не в опитите да се ограничат (особено комерсиалните) въздействия върху мъртвото човешко тяло, а в желанието за частни колекции от трупове, разкрасени за целите на платеното наблюдаване. Макар и да не оспорвам, че съзерцаването на един труп може да носи определено удовлетворение, и дори просветление на заинтересованата и плащаща си публика, определено считам, че превръщането на тази възможност в лично право на зрителя трябва да премине през преценката на общността като цяло.

Науката и изкуството са оси на човешката активност, които са променили съществено живота на хората. Те са открили нови хоризонти за нашето познание и са ни дали възможност да поставяме въпроси, които преди това са били забранени. Те са обградили и пропукали редица табута, изграждащи своята сила върху неразбирането. Когато обаче става въпрос за ценности, науката, и особено изкуството, са ненадминат инструмент именно за поставяне на въпроси, а не за настояване върху конкретни техни отговори. Организирането и публичното рекламиране на една комерсиална изложба, на една частна колекция от „естетизирани“ трупове, е провокация, а не решение. Тя поставя въпроси, в реакцията на които една общност би могла да се дефинира като цивилизация. Днес – в залеза на цивилизациите и в увеселителния парк на индивидуалността, надеждата на „консервативните“ остава в запазването на ценността.

Ина Димитрова: Не мисля, че е оправдано еднозначно да поставяме от едната страна общността (каквото и да означава това), консерватизмът, ценностите, слабостта а от другата индивидуалността, липсата на ценности, пазара и увеселението. Общностите могат да защитават зловещи ценности и да бъдат силни по опасен начин, (а също така и да се забавляват добре). Не е приемливо общностната преценка, морална нагласа или желания без повече уговорки да се считат за единствен релевантен критерий при взимане на решения. Всъщност, ако беше така, на повечето места, където фон Хагенс е организирал своите изложби, ние няма защо да се тревожим и да дискутираме: проучванията показват доста висок процент на одобрение, удоволетворение и дори възхищение.

Наред с това, преди охотно да приемем „общността” за критерий и да се откажем от идеята, че върху общностите може и трябва да се въздейства в определени случаи, ние трябва да отговорим на много въпроси или поне на следните – коя общност ще изберем за критерий и чий морал, и как всъщност научаваме какво иска или мисли общността, т.е. с каква процедура са излъчени говорителите.

Биографични справки:

Ина Димитрова е доктор по философия, доцент към ПУ “Паисий Хилендарски”, член на Института за критически социални изследвания, хоноруван преподавател в магистърска програма „Интегративна биоетика” към СУ „Св. Кл. Охридски”. Автор е на монографиите Пренатална диагностика и биополитика в България, 2012, Издателство „Изток-Запад” и Рефлексивност и социална онтология, 2009, ИК “Критика и хуманизъм”.

Стоян Ставру завършва висше образование в Юридическия факултет на Софийския университет през 2002 г. Започва професионалния си път в БНТ. Доктор по право от 2009 г. Магистър по Социална и юридическа психология от 2010 г. Основните му изследователски интереси са в областта на биоетика и биоправото, етиката на тялото, невроправото и когнитивните науки. Автор на научни студии, статии, както и на книгите: Човешкото тяло като предмет на вещни права. Сиби, С., 2008; Биоправо. Видения в кутията на Пандора, Книга първа и Книга втора, Фенея, С., 2013. От 2010 г. е основател и главен редактор на Професионален правен сайт Challengingthelaw.com. Активно работи за изграждането на обществена и научна чувствителност към проблемите на биоетиката и етико-юридическите регулации на човешкото тяло."