Градът винаги е бил терен, на който процъфтяват антикапиталистически борби. Историята на тези борби, от Парижката комуна през Шанхайската комуна, общата стачка в Сиатъл, бунта в Тукуман и Пражката пролет, до по-общите, градски движения от 1968 г. (които сега чуваме слабо да отекват в Кайро и Мадисън), е смайваща. Тази история обаче е изпълнена с политическите и тактически усложнения. Въпросните трудности карат мнозина в левицата да подценяват и да недоразбират потенциала и силата на градските движения, да ги разглеждат като отделени от класовата борба и следователно лишени от революционен потенциал. А щом такива събития станат знаменателни, например Парижката комуна, обикновено се наименоват като част от ‘най-великите пролетарски бунтове’ в световната история. Независимо, че са свързани с революционизирането на класовите отношения в производството толкова, колкото с възвръщането на правото върху града.

Антикапиталистическата борба се състои в унищожаването на онова класово отношение между капитала и труда в производството, което позволява производството и присвояването на принадена стойност от капитала. Крайната цел на антикапиталистическата борба е, съвсем просто, да унищожи това класово отношение. Това важи с особена сила за случаите, в които разглеждаме тази борба, както неизменно се случва, през призмата на расата, етноса, сексуалността и социалния пол. В последна сметка стремежът е към достигане до вътрешността на капиталистическата система и към изтръгване на тумора на класовите отношения в самото й ядро.

Твърдението, че марксистката левица дълго е привилегировала промишлените работници по света като авангард, водещ класовата борба към диктатурата на пролетариата и съответно към свят, в който държавата и класата угасват, е обосновано огрубяване. Обосновано огрубяване е и да кажем, че нещата никога не са се случили точно така. Маркс твърди, че класовите отношения на господство трябва да бъдат изместени от организираните работници, контролиращи собствените си протоколи и производствения процес. Оттук произтича и дългата история на политическия стремеж към работнически контрол, самоуправление, работнически кооперативи и др[1]. Повечето подобни опити се оказват неприложими в дългосрочен план, независимо от благородните усилия и саможертви, които ги задвижват, и въпреки жестоките военни действия и репресии срещу тях[2]. Основната причина за провала им, в дългосрочен план, е достатъчно проста. Както показва Маркс във втория том на Капиталът, обращението на капитала включва три отделни процеса: на парите, на производствените капитали и на стоковите капитали. Те са взаимосвързани и нито един не може да съществува без другите два: сливат се и се предопределят взаимно. По същата логика, нито един процес на обращение не може да бъде променен, без да се променят и останалите. Работническият контрол в изолирани производствени единици трудно може да оцелее, независимо от целия оптимизъм на автономистката и самоуправленческата реторикa, щом е изправена пред враждебна кредитна система и хищническите практики на търговския капитал. Мощта на търговския капитал (явлението Уол-Март) се проявява особено силно през последните години (това е друга арена на особено пренебрегван анализ в марксистката теория).

Отчитайки въпросната трудност, голяма част от левицата достига до извода, че борбата за пролетарски контрол на държавния апарат е единственият друг възможен път към комунизма. Държавата ще бъде деецът, който контролира тези три процеса на обращение на капитала и който усмирява институциите, силите и класовите дейци, управлявали и поддържащи увековечаването на класовите отношения в производството. Проблемът, разбира се, винаги се е съдържал в това, че източникът на енергия за държавата идва именно от улесняването и включването в същите тези потоци, които трябва да контролира. Това важи както за социалистическата, така и за капиталистическата държава. Централизираното управление отгоре не работи, освен чрез някакъв тип освобождаване на потоците (китайците се доказаха като експерти в това). Щом потоците са освободени, всичко отива по дяволите, тъй като капиталистическият дух е пуснат от бутилката. Какви са политическите перспективи за намиране на среден път между самоуправлението и централизирания държавен контрол, след като нито едно от двете само по себе си не е ефективна противоотрова срещу властта на капитала?

Проблемът с работническия контрол се крие в това, че борбата е съсредоточена във фабриката като привилегировано място на производство на принадена стойност, а промишлената работническа класа е привилегирована като авангард на пролетариата и основен революционен деец. Парижката комуна обаче не е създадена от работниците. Някои изследователи показват, че не е пролетарски бунт или класово движение. Според тях, това е градско социално движение, което си възвръща правото върху града, вместо да търси революционен път към изграждането на антикапиталистическа алтернатива[3]. Но защо да не е и двете? Самата урбанизация е произведена. Хиляди работници са въвлечени в този процес, а работата им произвежда стойност и принадена стойност. Защо да не преосмислим града, а не фабриката като пространството за производство на принадена стойност? В този случай може да разглеждаме Парижката комуна така: пролетариатът произвежда града и цели да си възвърне правото да управлява своя продукт. Това е (а в случая с Парижката комуна е било) много различен вид пролетариат от онзи, който марксистите обикновено привилегироват. Днес в местата определяни като развит капитализъм индустриалният пролетариат е намалял значително. Следователно сме изправени пред следния избор: да се вайкаме за отминалата възможност за революция или да изменим схващането си за пролетариат, отчитайки съществуването на тълпите неорганизирани производители на урбанизация и изследвайки отличителните им революционни сили и характеристики.

Кои са тези работници, които произвеждат града? Строителите на градове, строителните работници изобщо са най-очевидният кандидат, макар да не са нито единствената, нито пък най-многобройната работна сила, въвлечена в този процес. Като политическа сила строителите в последно време в САЩ (а вероятно и на други места) често подкрепят едромащабни форми на развитие, които са в интерес на едрия бизнес, но отварят много работни места. Не е задължително това винаги да е така. Зидарите и строителите играят важна роля в Парижката комуна. В началото на 70те години, „Грийн Бан”, синдикалното движение на строителите в Нов Южен Уелс, забранява работата по проекти, които членовете му смятат за вредни за околната среда и успява в повечето си начинания. В последна сметка движението бива унищожено от външния държавен натиск и действията на собственото си маоистко национално ръководство, смятащо природозащитата за слабохарактерна буржоазна сантименталност[4].

Съществува неразривна връзка между добива на желязна руда, превръщането й в желязо, с което пък се строят мостове, по които пътуват камиони със стоки към своята крайна цел – фабриките или домовете, където се случва и потреблението. Всички тези дейности (включително и движението в пространството), според Маркс, произвеждат стойност и принадена стойност. А ако, както твърди Маркс, поддръжката, поправките и заменянето (които са практически неразличими) са част от потока, произвеждащ стойност, то огромната армия работници, въвлечени в тези дейности в градовете ни, също допринася за инвестирането на произведена и принадена стойност във физическите инфраструктури, изграждащи градовете. Ако преминаването на стоките от мястото им на производство до крайната им цел произвежда стойност, то същото важи и за работниците, заети в хранителната верига, свързваща селските производители с градските потребители. Работниците могат да задушат всеки град, стига да се организират. Стачките на транспортните работници (например във Франция през последните двайсет години и сега в Шанхай) са изключително ефективни политически оръжия (използвани негативно в Чили през 1973 г. по време на преврата). Синдикатът на автобусните шофьори в Лос Анджелис и организацията на таксиметровите шофьори в Ню Йорк и Лос Анджелис са друг сходен пример[5].

Ако погледнем отвъд потоците на храни и други битови стоки, към енергията, водата и други трудни за пренасяне стоки, картината ще се уплътни. Производството и възпроизводството на градския живот, макар и в марксисткия канон частично да могат да са ‘отхвърлени’ (колко неуместна дума) като ‘непроизводителни’, остават обществено необходими, т.е. ‘faux frais’ във възпроизводството на класовите отношения между капитала и труда. Голяма част от този труд винаги е бил краткосрочен, нестабилен, изискващ пътуване и несигурен. Работната сила, която произвежда и поддържа града, изисква нови форми на организация. Наскоро основаният Конгрес на изключените работници в САЩ е пример за изникващите нови форми – съюз на работниците, измъчвани от временни и нестабилни условия на заетост, често, както при домашните помощници, разпръснати из цялата градска система[6].

Историята на традиционните работнически борби трябва да се пренапише от тази перспектива. Конкретните изследвания показват, че повечето борби, представяни като съсредоточени единствено върху работниците във фабриките, са с действително значително по широка база. Маргарет Кон, например, критикува левите историци на труда за това, че възхваляват торинските работнически съвети от началото на ХХ в., но изцяло пренебрегват факта, че политиката им се оформя предимно около искането за “домовете да са на хората” в общността. Това им подсигурява сериозна логистична подкрепа[7]. Е. П. Томпсън описва как създаването на английската работническа класа зависи в еднаква степен от случващото се в черквите, жилищните квартали и на работното място. Дали седящата стачка във Флинт от 1937 г. щеше да е успешна без масовата материална, морална и физическа подкрепа на безработни и на членове на квартални организации? И не е ли любопитно защо по време на стачките на британските миньори от 70те и 80те години, миньорите от разпръснати градски райони като Нотингам, се отказват първо, а сплотените общности, като Нортумбрия, остават солидарни до края? Организираността в общностите е ключова за поддържането на работническите борби и за организирането на работното място. А поради това, че традиционните работни места изчезват на много места в т.нар. развит капиталистически свят (разбира се, не в Китай или Бангладеш), организирането около работата в общностите придобива още по-голяма значимост.

Във всички тези случаи, изменяйки зрителната си перспектива към обществената среда, в която възникват борбите, се променя и усещането за това какво всъщност означава пролетариат и към какво се стреми. Половият състав на опозиционната политика изглежда много различно, когато се включат и отношенията извън фабриката. Социалната динамика на работното място не е хомологична с тази в жилищното пространство. В последното разграниченията въз основа на пола, расата, етноса и религията са дълбоко вплетени в социалната тъкан, а въпросите относно социалното възпроизводство имат водеща роля в оформянето на политически субективности и съзнание. От тази гледна точка, динамиката на класовите борби и естеството на политическите искания изглеждат твърде различно. Щом погледнем назад и се замислим, ще видим, че нещата значително се различават от пожелателното марксисткото въображение.

Флетчър и Гапасин твърдят, че работническите движения трябва да обръщат повече внимание на географските, а не на браншовите организационни форми; че освен да се организира браншово, движението трябва да овластява и централните работнически съвети в градовете.

Доколкото трудът се отнася до въпроси, свързани с класата, той не трябва да се разглежда като отделен от общността. Понятието труд трябва да обозначава организационни форми, произтичащи от работническата класа и следващи класовите искания на работническата класа. В този смисъл, организация, базирана на вградена в работническата класа общност (като работнически център), която се занимава с проблеми специфични за тази класа, е организация на трудещите се, сходно на синдиката. Още повече, синдикат, който се отнася до интересите само на една част от работническата класа (например, занаятчийски съюз на бели расисти) е организация на трудещите се в по-малка степен от организация, която подпомага бездомните и безработните, и е вградена в общността[8].

Затова, те предлагат нов подход към организирането на труда:

...подход, който отрича настоящите синдикални практики във формирането на съюзи и при политически действия. Предпоставката е, че ако класовата борба не се свежда до работното място, то и синдикатите не бива да са. Стратегическото заключение е, че синдикатите трябва да мислят как да организират градовете, вместо само как да организират работните места (или отделни промишлени отрасли). Организирането на градовете е възможно, само ако синдикатите работят заедно със съюзници от жилищните квартали в градските райони[9].

‘Как тогава’, питат те, ‘се организира град?’ Това, според мен, е един от ключовите въпроси, на които левицата трябва да отговори, ако цели да съживи антикапиталистическата борба през следващите години. Всъщност тези борби имат сериозна история. Вдъхновението от “Червената Болоня” през 70те години е пример за това. И любопитната ирония на историята е, че Френската комунистическа партия се отличава много повече с работата си в градската администрация (отчасти, защото няма догматична теория и не получава указания от Москва), отколкото с дейността си в други сфери на политическия живот от 60-те до днес. Борбите, водени от общините във Великобритания срещу тачеризма през 80-те години, не са просто ариергард, а, както в случая с Общинския съвет на Голям Лондон, са обещавали новаторски решения преди Тачър да унищожи цял пласт в управлението на градовете[10]. Дори в САЩ, Милуоки години наред има социалистическа администрация и си струва да помним, че единственият социалист избран за сенатор в Сената на САЩ започва своята кариера и печели доверието на хората като кмет на Бърлингтън, Върмонт.

Ако производителите на Париж в Комуната са искали да си възвърнат правото върху града, който са произвели, то можем ли да разглеждаме лозунга “право върху града” като “вик и искане” (както казва Льофевр), като ключов лозунг за антикапиталистическата борба, около който да се обединят различни политически сили? Разбира се, този лозунг е празно означаващо, богато на иманентни, но не и безкрайни възможности. Това не означава, че е нерелевантен или политически импотентен. Всичко зависи от това кой ще запълни означаващото с революционен, а не с реформистки смисъл. Този смисъл със сигурност ще бъде оспорван и тогава, както пише Маркс, “между равни права решава силата”[11].

Наистина е трудно да се разграничат реформистките от революционните инициативи в градската среда. Участието в бюджетирането в Порто Алегре, програмите за опазване на околната среда в Куритиба или пък кампаниите за базов доход в много американски градове на пръв поглед изглеждат реформистки (а и маргинални). Инициативата Чонгкинг, въпреки маоистката си реторика, прилича повече на преразпределящата скандинавска социалдемокрация, отколкото на революционно движение. Но докато влиянието на тези инициативи се увеличава, те разкриват други слоеве от възможности за по-радикални концепции и действия на нивото на града. Все по-разпространената реторика (от Загреб и Хамбург до Лос Анджелис) за правото върху града, например, сякаш подсказва, че става въпрос за нещо по-революционно[12]. Вероятността тази възможност да се осъществи се проявява в отчаяните опити на съществуващите политически сили (например, неправителствените организации и международни институции, включително и Световната банка, се събраха на Световния градски форум в Рио през 2010 г.) да си присвоят този език за свои цели.

Няма смисъл да се оплакваме от тези опити за присвояване на езика. Левицата трябва да го приеме като комплимент и битка за нашия отличителен иманентен смисъл, който се състои в това всички, чийто труд е въвлечен в производството и възпроизводството на града, да имат колективно право не само върху онова, което те са произвели, но и на това да решават какво, как и кога да се произвежда. Нужно е изобретяването на демократични инструменти (различни от сега съществуващата демокрация на парите), които да съживят градския живот отвъд господстващите класови отношения и да преследват желанията ни (на нас, производителите на урбанизация и урбанизъм).

Едно от възраженията, които неизменно ще се появят, е, разбира се, свързано със съсредоточаването върху града след като има толкова много активни селски движения и движения на местни жители, които също могат да поискат свои собствени отличителни права? Във всеки случай градът като физически обект не е ли изгубил своя смисъл като обект на борба? Разбира се, има истина в тези възражения. Урбанизацията е произвела силно обособена мозайка от общности и пространства на взаимодействие, които трудно могат да бъдат обединени около какъвто и да е съгласуван политически проект. Наистина има много съперничество и конфликти между пространствата, съставляващи града. Подозирам, че именно поради тази причина Льофевр измества фокуса си от градската революция към по-широкия терен на производството на пространство, или както аз бих го нарекъл, на производството на неравно географско развитие като фокус на теоретичен анализ и политическа борба.

В баналното въображение на учените, които възприемат всичко буквално, подобни възражения понякога ги карат да заключат, че градът е изчезнал и че преследването на правото върху града следователно е преследване на една химера. Но политическите борби са вдъхновени колкото от визии, толкова и от практики. А понятието “град” има изобразителна и символна история, която е дълбоко вкоренена в преследването на политически смисли. Божият град, градът на хълма, градът като обект на утопическо желание, отношението между град и гражданство, отличаващото се място, към което принадлежим в постоянно променящ се пространствено-времеви ред, всичко това придава на града политически смисъл, който мобилизира политическото въображение, изгубено в лозунги като “право да се произвежда пространство” или “право на неравно геоградско развитие”!

Правото върху града не е изключително, а събирателно право[13]. То не включва само строителни работници, а всички онези, които улесняват възпроизводството на всекидневния живот: болногледачи, учители, шивачи, служители в метрото, водопроводчици и електротехници, медицински работници, шофьори на автобуси и таксита, работници в ресторанти и артисти, банкови служители и общински чиновници. Това право цели обединение на невероятно разнообразие от фрагментирани социални пространства. И има много предполагаеми форми на организация: от работнически центрове и регионални работнически асамблеи (като тази в Торонто) до съюзи (като съюзите Право върху града, или пък Конгреса на изключените работници и други организационни форми на несигурния труд), поставяйки градското на своя политически компас. Това е силата на пролетариата, която трябва да бъде организирана, за да се промени светът. Трябва да започнем точно така и точно оттам, ако искаме да организираме целия град. Производителите на града трябва да въстанат и да си възвърнат правото върху колективно произведения от тях град. Трансформацията на градския живот и преди всичко унищожаването на класовите отношения в производството на урбанизация трябва да е един от, ако не и единственият път към антикапиталистически преход. Левицата трябва да си представи именно това като съставляващо ядрото на нейната политическа стратегия за следващите години.

Превод от английски: Мадлен Николова

Библиография:

Castells, M., The City and the Grassroots, Berkeley: University of California Press, 1983; Roger Gould, Insurgent Identities: Class Community and Protest in Paris from 1848 to the Commune, Chicago: University of Chicago Press, 1995.

Cheney, G., Values at Work: Employee Participation Meets Market Pressures at Mondragon, Ithaca: ILR Press, 1999

Excluded Workers Congress, Unity for Dignity: Excluded Workers Report, December 2010, c/o Inter-Alliance Dialogue, New York, достъпно на http://www.excludedworkers.org.

Fletcher, B. and F. Gapasin, Solidarity Divided; The Crisis in Organized Labor and a New Path Toward Social Justice, Berkeley: University of California Press, 2008, стр. 174.

Harvey, D., Paris, Capital of Modernity, New York: Routledge, 2003.

Jaggi, M. et al., Red Bologna, London: Writers & Readers, 1977.

Kohn, M., Radical Space: Building the House of the People, Ithaca: Cornell University Press, 2003.

Lefebvre, H., Writings on Cities, Translated and edited by Elenore Kofman and Elizabeth Lebas, Oxford: Blackwell, 1996; Marx, Capital, Volume 1, стр. 344.

Levitt, J. and G. Blasi,‘The Los Angeles Taxi Workers Alliance’, in Ruth Milkman, Joshua Bloomand Victor Narro, eds., Working for Justice: the L.A. Model of Organizing and Advocacy, Ithaca: ILR Press, 2010, стр. 109-24.

Ness, I. and D. Azzellini, eds., Ours to Master and to Own: Workers’ Councils from the Commune to the Present, Chicago: Haymarket Books, 2011.

Sugranyes, A. and C. Mathivet, eds., Cities for All: Proposals and Experiences Towards the Right to the City, Santiago: Habitat International Coalition, 2010.

Tully, J., ‘Green Bans and the BLF: the Labour Movement and Urban Ecology’, International Viewpoint Online, 357, 2004, достъпно на http://www.internationalviewpoint.org.

Wines, M., ‘Shanghai Truckers’ Protest Ebbs with Concessions Won on Fees’, New York Times, 23 April 2011;

Биографична справка: Дейвид Харви е професор по антропология и география в City University of New York. Защитава докторска степен в Кеймбридж. Автор е на книгите: Social Justice and the City, The Condition of Postmodernity, The Limits to Capital, A Brief History of Neoliberalism and Spaces of Global Capitalism: Towards a Theory of Uneven Geographical Development и др. Виж: тук и тук.