Резюме: Текстът разглежда политиките, водещи до социо-културна трасформация на градското пространство и културното наследство на Истанбул. Проследявайки развитието им в исторически план, анализът показва процеса на централизация на тези политики, воден от една неолиберална програма. Така, текстът, условно разделен на две части - преди и след проекта с османските казарми, проследява факторите и условията, довели до "съпротивата Гези".

С понятието „реален неолиберализъм” („actually existing neoliberalizm”)[1] Нийл Бренър и Ник Теодор се опитват да фокусират вниманието върху характера на неолибералната структура в национален, регионален и локален контекст, върху местната институционална рамка, регулативните правила и практики, конструирани чрез реципрочни взаимодействия (Brenner ve Theodore, 2002: 349). Авторите твърдят, че естеството на динамиките и трансформациите, с които се сблъскват градовете, на различните неолиберални политики в тях не могат да бъдат разбрани напълно, ако разбирането ни се базира на абстрактни генерализации върху неолиберализма (пак там: 368). Да, конкретните резултати от различните неолиберални политики са сходни. Такива са например джентрификацията на градовете, съпроводена с прогонване на бедните в предградията и разчленяването на градските пространства и диснификацията на наследството за получаване на по-голямо парче от туристическия пай. Според тези автори обаче, неолиберализмът е следствие на сложни и трудно разбираеми взаимодействия, които той установява чрез специфични за различните локални контексти правила (пак там: 375).

Как можем да опишем спецификите, за които говорим? Как да разбираме предизвикателствата, които градовете отправят към неолиберализма в днешно време, свързани с тяхната собствена история и ресурси? Говорейки за “вписан неолиберализъм”, Бренър и Теодор не навлизат в конкретиката на местните и социално-политическите структури. Анализът им основно се фокусира върху общите властово-политически цели, като улесняването на пазарните механизми и премахването на препятствията пред глобалните капиталови потоци, приватизацията на държавните индустрии и (пре)дефинирането на отношенията труд-капитал, за да се улесни движението на глобалните капитали. По подобен начин, но в рамките на града, целите на неолибералните урбанистични политики са да осигурят пазарно-базиран икономически растеж и да превърнат града в сцена на потребителските практики, свързани с тези политики в рамките на тези общи цели (пак там: 368).

Ако вземем предвид взаимодействието между неолибералните цели и социо-политическата, културна и регулативна система, когато местното се представя като наследство, ще можем да се фокусираме върху пазарните механизми на политиките, които ускоряват градското обновяване.

Може ли тогава да съществуват и други, освен общите цели, споменати по-горе? В настоящия текст бих искала да покажа как в днешна Турция целта на политическата власт, заела се със социо-културните трансформации на обществото и мотивирана от една неолиберална програма, се появява на сцената в контекста на Истанбул. Както твърдят Айда Ерайдън и Туна Ташан-Кьок, управлението в Турция „използва града не само като машина за растеж, а и като поле за реализацията на един проект за социо-политическа трансформация” (Eraydın ve Taşan-Kök, 2013: 2). Джон Ловринг и Хаде Тюркмен поясняват, че „градската трансформация на Истанбул има своя специфика”. Ако се вгледаме в тази специфика, можем да установим наличието на „реален неолиберализъм” в Истанбул и по този начин да предвидим определен тип криза (Lovering ve Türkmen, 2013: 2).

За да се разбере как политическата власт разпознава града като сцена на социо-културна трансформация и как я реализира, трябва да бъдат разгледани в контекста на Истанбул взаимоотношенията между културната идентичност и линията на „консервативна демокрация”, дефинирана във визията и политиките на АКП[2], които управляват от 2002 г. Предлагам следното: първите два мандата, в които АКП поеха политическата власт и я консолидираха, са периодът, когато въпросите за културна идентичност, консервативна култура и отразяването на синтеза от тези понятия върху града още не са на дневен ред. През тези първи два мандата основните цели на партията са бързото подобряване на глобалната конкурентоспособност на Истанбул и осигуряването на икономически растеж; именно затова започнаха да изпълняват една след друга неолибералните рецепти. Видим е натискът на политическата програма и по-важното – доминацията на трудно променимата традиция на централизирано управление. Той е и следствие на силната подозрителност на бившата опозиционна партия към централизираните структури, които АКП желае да придобие чрез пакет от реформи на публичното управление. Неолибералните политики, които ще основат наново Истанбул, в крайна сметка са насочени към овладяването на централното управление. Така започва нов етап от структурата на авторитарната държава: от „страна, която търси развитие” към „страна, която търси глобализация”.

В този период подходът на АКП към културата и формирането на Истанбул като сцена на културна идентичност може да бъде определен като „париране” (Hale ve Özbudun, 2010: 69). Тази картина ще започне да се променя след 2011 г. Имам предвид момента, когато на дневен ред се поставя проектът за възстановяване на военните казарми от самия министър-председател Ердоган, един вид индикация за голямата преориентация на страната. По време на този мандат е предложено изграждането на джамията „паметник” с шест минарета в Юскюдар. Самият министър-председател настоява за строежа на османските казарми в сърцето на Истанбул, които да се превърнат в емблема на турската културна идентичност на консервативната демокрация. Поради това структурирам настоящата статия в две части - „преди казармите“ и „след казармите“.

По време на своя трети мандат, когато се опитват да формулират културното измерение на консервативна си демократична политическа идентичност, АКП предизвикват появата на удивителна опозиция: на „съпротивата Гези”, на която станахме свидетели неотдавна. По-долу ще посоча ахилесовата пета на начина, по който неолиберализмът се случва в Истанбул, като се опитва да обедини неолибералната си програма с търсенето на социална и културна идентичност на политическата власт.

сн. 1: Проектът за реставрация на османските казарми. Източник: http://www.radikal.com.tr/turkiye/topcu_kislasi_erdogan_stadyumunun_yerine_yapilsin-1107594

Преди проекта с османските казарми

През 2011 г. АКП излиза на изборите със следната предизборна декларация: „В продължение на 12 години няма да пропуснем и един мащабен план за развитие.” Програмата, наречена‚ ‘Турция е готова, цел 2023‘ съдържа пет основни точки, а именно: „напредничава демокрация, добра икономика, силно общество, създаване на подходяща за живот околна среда и градове-търговски марки, както и държава на лидерски позиции” (AK Parti, 2011). Целите на добрата икономика са предизвикателни: влизане в топ 10 на най-мощните световни икономики през 2023 г., което означава брутният вътрешен продукт от 1 трилион и 76 милиарда долара през 2015 г. да нарасне до 2 трилиона и 64 милиарда долара през 2023 г., а годишният доход на глава от населението от 14 000 долара през 2015 г., да нарасне до 25 076 долара през 2023 г. (пак там).

Истанбул е в сърцето на тази визия: „През стотната годишнина от създаването на републиката ни[3], Истанбул ще бъде един от световните градове с 10 функциониращи финансови центъра. За постигането на тази стратегическа цел е необходимо да се предприемат социални, икономически, технически, финансови и юридически мерки” (пак там). Според тази визия, Истанбул ще се превърне в турският перфектен глобален град-марка, с добра транспортна инфраструктура, логистични услуги, туристически локации, културни програми, глобално потребление и облагородени градски пространства.

Ще е полезно да цитираме един по-дълъг пасаж от програмата на министър-председателя:

През 2023 г. населението на Истанбул... което сега е малко над 15 милиона, въпреки че намирам цифрата за преувеличена – ще достигне около 17 милиона. Имайки предвид това, ще основем два нови града в Истанбул. Вижте, говоря ви за два нови града! Единият град ще е отново в европейската част, другият – в азиатската. И, дай Боже, с този план ще представим и нашето трето национално летище в Истанбул. Наред с летището, ще подпомогнем туризма като направим много инвестиции в пристанищата и музеите. Третият мост над Босфора ще бъде завършен. Две системи – едната железопътна, другата автомобилна, които обединяват континентите чрез два тунела под морето - ще създадат един нов свят. Железопътната система ще открием през 2013 г., но строителството продължава. Разходих се до там, разгледах, слава на Бога, бързо напредват... […] До 2023 г. поне ще удвоим дългата 235км железопътна мрежа в Истанбул. В Истанбул ще се открият и два нови конгресни центъра, нов международен панаирен център, нов национален увеселителен парк, нови музеи и нови пристанищни структури. Ще бъдат открити търговски центрове и нови пристанища за големи лайнери, оборудвани с различни социални придобивки, ще бъдат реализирани проектите Галатаспорт и Хайдарпашаспорт. Знаете, че имаше опити за спирането на тези проекти, но сега вярвам в бъдещото им реализиране и в преимуществата, които те ще донесат на нашия град.

Истанбул се сблъсква с тази радикална визия откакто през 2002 г. АКП поема както местната, така и централната власт; консервативното седмично списание „Aksiyon” я определя като „повторно основаване на Истанбул”. Журналистът, написал статията, твърди, че опитът за градска трансформация, който е започнат от община Кючюкчекмедже в Икители, има потенциала да промени цялостно лицето на Истанбул (Öztürk, 2004). „Този проект не е само за реновиране на 1000 жилища, а стъпка, с която Истанбул ще се изправи отново на крака и ще се превърне в световен град, отървавайки се от уродливия си облик” (ntvmsnbc, 2004), твърди кметът на Истанбулска голяма община Кадир Топбаш, с което подчертава радикалния характер на промяната и глобалните й амбиции.

Проектът за глобализация на Истанбул води началото си от 80те години, когато амбициозният за времето си кмет на истанбулската голяма община Бедреттин Далан (1984-89) приема план за градско развитие, актуален и до днес. В онези времена Далан се опитва „от заспал и уморен град с величие в далечното минало, да превърне Истанбул в един метрополис на XXI век, пълен с обещания” (Keyder ve Öncü, 1993: 29). През 1980те и 1990те години обаче очакваните резултати от тази глобална визия са постигнати само частично. Инвеститорските проекти в недвижимо имущество, които са реализирани на части, например Парк Хотел и Хотел Гьоккафес; проектите за разрушаване и джентрифициране на жилищни зони, както и отварянето на булевард „Тарлабашъ” или операциите по прочистване на индустриалната инфраструктура по брега на Златния рог предизвикват голяма съпротива сред урбанистите. В предградията на Истанбул започват да разцъфтяват молове, жилищни комплекси и търговски центрове, насочени към потреблението на глобализиращия се елит и намаляването на неформалната градска тъкан[4]. Последната се оказва враг на тези мащабни проекти, зад които стоят турски холдинги с локално финансиране и сериозни капитали. По този начин Истанбул влиза в новото хилядолетие като частично глобализирана метрополия, разкъсвана от конфликти и противоречия (Aksoy and Robins 1994). С настъпването на 2000та година глобализацията е вече основна задача пред управлението на АКП, а Истанбул е привилегировано място за постигането й. В реч на министър-председателя Тайип Ердоган от 2006 г. той предупреждава: „Не трябва да забравяме, че живеем в един все по-глобализиращ се свят” и продължава:

Като пред всяка една страна, пред нас има две алтернативи. Да изберем да се съпротивляваме на промяната, което значи да приемем, че сме достигнали финалния етап от историческото си развитие. В най-добрия случай това би означавало да приемем положението, в което се намираме. Можем обаче да предпочетем да отидем отвъд мисленето от времето на Студената война и модернизирайки се, да избегнем сериозните трудности, които ни очакват (Erdoğan, 2006).

Както Мендерес Чънар пояснява "АКП си е приписала задължението на републиката да достигне нивото на съвременните цивилизации”[5] (Çınar, 2003). Основната мотивация на една партия, която подкрепя глобализацията, трябва да бъде разбрана именно в този контекст. След като АКП поема управлението и на централната, и на местната власт, между двете е сключен много здрав съюз около визията за глобализирането на Истанбул. По време на речта си за откриването на годишната среща на МВФ и Световната банка в Истанбул през октомври 2009 г. министър-председателят Ердоган много ясно подчертава това.

Истанбул е един от градовете в Турция и в света, които притежават неимоверно много исторически, туристически и културни забележителности, а също така икономически и търговски площи. 4.5 години бях кмет на истанбулска община. И оттогава имам една цел, една мечта - Истанбул да се превърне във финансов център. Разбира се, в онези времена това не беше възможно, защото централното управление беше друго. Сега обаче то е в наши ръце, а и Истанбулска голяма община е в наши ръце. Седнахме, поговорихме и бързо решихме, че вече е дошло време да направим нашия Истанбул финансов център. (Erdoğan, 2009)

По този начин, според Чаглар Кейдер, приключва периодът на „неформалната глобализация” на Истанбул от 1980те и 1990те (Keyder, 1999). Настъпва неолиберален период, когато глобализацията на Истанбул е приведена в действие и е в ръцете на правителството, не на общината. Тук обаче е необходимо внимателно да се помисли как този глобализационен процес ще бъде управляван от държавата. Както казва Лоик Вакан, нещото, което прави неолиберализма „нео“ или нещото, което прави новия либерализъм нов, това е новата роля на държавата-регулатор (Wacquant, 2012: 68). Предефинирането на връзките между неолиберализма, държавата, пазара и гражданството представлява политически проект, който изисква не оттегляне на държавата, а нейната реорганизация (пак там: 71). От една страна, това е първият набор от реформи от края на 1990те години, включващ намаляване ролята на институциите на централната държавна власт в Турция и приватизация на държавните предприятия. От друга страна, стартира един втори етап структурни реформи, който има за цел да засили ролята на местната власт чрез законите за общините и специалните административни управления[6], гласувани през 2004 г. и 2005 г. Всъщност, без да губи време веднага след като е избран за кмет на Истанбулската голяма община през 2004 г., Кадир Топбаш основава Центъра за планиране на Метропол Истанбул (ЦПМ), с около 500 служители. Центърът трябва да изработи визии и планове за мащаба на общината, които да подготвят процеса на реконструкция на града. Зад възможността за основаване на ЦПМ стоят закони, гласувани първо през 1984 г., по-късно през 2004 г., които дават нови правомощия на големите общини.

Планът за развитие на града („План за регулация на околната среда”), изработен от ЦПМ и одобрен през 2009 г., се базира на визията за това градът „да може да се състезава на глобалната сцена, да има образовани жители и висок стандарт на живот”. За да се постигне тази цел, ясно се заявява, че „градът трябва да премине през големи структурни трансформации”. Тук ключовото понятие е „структурна трансформация” като с него се настоява, от една страна, за намаляване до 2023 г. с една четвърт на работната сила в производствения сектор и за изместване на услугите към сферите на знание и информация, финанси и информационни технологии. От друга страна, с цел повишаване атрактивността на градските пространства за глобални инвеститори, планът предполага преобразяване на градския профил на Истанбул. В процеса на подготовка на плана за градско развитие шест световно известни архитектурни студиа, сред които Заха Хадид и Кен Еанг, са поканени да участват в международен конкурс. Те следва да предложат трансформации на индустриалните и логистични истанбулски квартали Картал и Кючюкчекмедже в съответствие с директивите в този план. Студиата разработват проекти, които включват площи за реставрация, пристанища, хотели, жилищни кооперации, офиси, подходящи за новата глобална визия без индустриални зони на Картал и слабо използвания Кючюкчекмедже. Приоритет е, чрез повишаване качеството на индустриалните територии, на неформалните и слабо населените жилищни зони, с ниска стойност на имотите и намиращи се извън регулация, тези райони да станат по-атрактивни за управителите във финансовия сектор, за мениджърите на глобалните корпорации и високо квалифицираните служители в сферата на услугите.

Всъщност, общият план на Истанбулска голяма община за оптимизация на градските зони цели да се управлява развитието на града чрез регулиране на неговите граници. В този план ги няма „безумните проекти” като двата нови града, Канал-Истанбул, третият мост и пристанищата. Те се появяват малко по-късно в предизборната програма на Ердоган от 2011 г. Истанбул е и двигателят на „голямата икономика”, наред с визиите за глобализация, отнасящи се и до Анкара. Превърнат в емблема на глобализираната от АКП Турция още от края на 1990те, след 2000 г. Истанбул вече е гигантска сцена на границата с Европа, където се изобразява икономическия бум. На нея АКП излага своята глобална визия, свързана с нови институционални политики и регулации. Както подчертава Айше Йонджу, “в Истанбул след 2000 г. […] наблюдаваме как централната власт директно се намесва на пазарите в града, заставайки изцяло зад определен тип трансформации” (Öncü, 2010: 22).

Правото на централната власт след 2004 г. да се намесва в градското планиране чрез държавната Дирекция за управление на жилищното строителство (TOKİ) представлява повратна точка, “стъпка назад” в политиката на децентрализация (Sertesen, 2011). Един от най-добрите примери за тенденцията към централизация е правото за издаване на нотариални актове и за планиране на имоти от всякакъв мащаб и за всяка общинска земя, което се прехвърля върху новосформираното Министерство на околната среда и градско планиране (пак там). Централната власт всъщност никога не се оттегля напълно от Истанбул. Генералният секретар на Агенцията за организация на "Истанбул – Европейска столица на културата 2010" е назначен от Анкара и от държавния бюджет са отделени значителни средства за нея. Това още веднъж илюстрира нежеланието на Анкара да загуби контрол по въпросите, свързани с рекламата, политиките по изграждане на имиджа и туризма на Истанбул.

Основната причина за по-голямата намеса в града и налагането решенията на централизираното управление може да бъде видяна в увеличаването на апетита към пазара на недвижимите имоти в Истанбул. “Привлекателните приходи, които се печелят от градска земя след 2000 г.”, отбелязва Ербатур Чавушоглу, “превърнаха всички останали форми за трупане на богатство във второстепенни” (Çavuşoğlu, 2011: 44). За да може централната власт да трупа печалба от повишаващите се наеми на общинските земи (така, както се случи с проекта за трансформация на Хайдарпаша), трябва или да бъдат промотирани все нови проекти (Eraydın, 2011: 827), или да се търсят възможности за приватизация. През 2007 г. Министерството на приватизацията продава на турска търговска група за 800 милиона долара 100 000 квадратни метра земи, които принадлежат на Главно управление на пътищата в Зинджирликую. Това е най-високата сума, спечелена от приватизацията на парцел земя. Малко след това Истанбулска голяма община финализира тръжна процедура за депо от 46 000 квадратни метра, което до този момент принадлежи на компанията за публичен транспорт на Истанбул и се намира в непосредствена близост до земите на Главното управление на пътищата. Земята е продадена за 705 милиона долара на компания за недвижими имоти от Дубай, която предлага и проект за строеж на най-високите сгради в града, наречени Дубай Тауърс. Този проект ще струва на града 5 милиона долара. Общинските земи, които се намират във и около града, започват да се предлагат една по една за мащабна приватизация. Когато общината започва да предлага земите си на пазара, скачат и цените на земята в Истанбул. Например, след продажбата на общинските имоти в Зинджирликую цената за квадратен метър се увеличава до 15 000 долара – сума, по-висока дори от средната продажна цена на бизнес центровете в Лондон и Токио.

Земите на Истанбул се трансформират, но не за да бъдат използвани по друг начин, а за бъде извлечена печалба от самата промяна на предназначението им. Успоредно с повишаване стойността на тези земи, градът сам по себе си се превръща в източник на печалби. В този процес централната власт гласува редица законови регулации в областта на недвижимото имущество и строителния пазар, които да увеличат доходността. „Между 2002 г. и 2008 г. са приети 14 броя законови мерки, които ще разширят компетентностите и ще увеличат финансовите източници на Дирекцията за управление на жилищното строителство.” (Balaban, 2011: 24) Централната власт, използвайки Дирекцията за управление на жилищното строителство и поделяйки с нея печалбите, започва да обособява общински имоти с добра инфраструктура, подходящи за новите поземлени проекти, снабдени с разрешения за луксозно жилищно строителство. Правата за планиране и развитие на града са предоставени на Дирекцията по управление на приватизацията, Министерството на културата и туризма и Министерството на индустрията и търговията. „Тези права са централизирани в средата на 1980те години и частично централизирани в този момент” (пак там), когато Дирекцията за управление на жилищното строителство е организацията-инвеститор, която разполага с тях. Зад тази централизация стоят желанието за осигуряване на икономически растеж и доходи въз основа на проекти за недвижимо имущество. Както Осман Балабан подчертава, „една от причините за подкрепата на политиките на растеж в строителния бранш след 2000 г. е разбирането на строителните инвестиции като източник на печалба” (Balaban, 2011: 26).

Накратко, основната цел на „голямата икономика” на управлението на АКП е растеж, основан върху проекти с недвижимо имущество. За успешната и бърза реализация на тази стратегия са приети една след друга редица законови и институционални регулации. Те предоставят на централните държавни институции правото да взимат решения. Накрая икономиката на недвижимите имоти добива ново измерение със Закона за бедствията (Закон № 6306, приет през 2012 г.), който предвижда разрушаването и реновацията на нестабилни сгради, които представляват риск при земетресения и природни бедствия. Само на територията на Истанбул става въпрос за обновяване на един милион сгради. През 2007 г. шефът на Дирекцията за управление на жилищното строителство дори обявява, че половината от сградите, които се използват за жилищни нужди в Истанбул, могат да бъдат реновирани през следващите 20 години (Şentürk, 2007). Централната власт, заедно с всички останали държавни органи, работи сякаш е бизнес-корпорация, която поддържа и разширява пазара на недвижими имоти в Истанбул. Това, което казва министър-председателят Ердоган на среща в Малатия, организирана от неправителствения сектор през 2007 г., показва, че правителството е напълно категорично по отношение на поемането на отговорностите от местната власт за прилагането на неолибералните политики.

В Зинджирликую земята на Главно управление на пътищата беше обявена за продажба. Излязоха разни хора да питат: „Защо продаваш?”. На тези земи се намират паркоместата и жилищата на служителите на Управлението на пътищата. Питам ви: за какво ще използва един бизнесмен земя с такова качество, за гараж или жилище? Когато попитаме влиятелните бизнесмени на Малатия, те казват: „Това е някаква лудост.” Ние какво направихме... Дадохме ги на търг. Казваха ни: „Тук да вземете най-много 200-300 милиона долара.” Отиде на 800 милиона долара. Сега какво казват? Казват: „Изглежда, че земята на Истанбул била златна”. Печелиш три пъти повече от това, което инвестираш. Делото на познавача, желязото на ковача! Ние инвестираме тези пари в строежа на двулентови пътища, инвестираме ги в Управление на пътищата. Гаражите, които се намираха на тези площи, ще преместим на друго място. Не можеше да държим толкова скъпи земи просто така. Има много такива места. С времето и тях по същия начин ще решим. Всъщност, в момента е важен процесът, който следва. Отново излязоха разни хора, тръгнаха към Държавния съвет. „Това не е правилно, онова не е правилно, така било, иначе било...” казват и опитват да объркат нещата. Проследете проблема, уверете се сами! Защо е така? За съжаление, свикнахме с това, че на всяка стъпка срещаме такъв вид препятствия. Каквото и да стане, ние продължаваме решително по пътя си (Başbakan Erdoğan, 2007, Haberler.com).

Производството на неолиберални пространства, които да ускоряват „голямата икономика”, има и политически измерения, но те няма да бъдат разглеждани в детайли тук. Както пише Ихсан Елиачък в списанието “Birikim”, “Едно време казваха ‚Боже, дай ни мъдрост!‘, после стана ‚Боже, дай ни строителство!‘, а сега се стигна до ‚Боже, дай ни власт!‘.” (Eliaçık, 2011: 81)[7]. Недвижимите имоти са сектор, в който политиците правят лесни пари; засилват позициите си като го разширяват и „привличат капитала на Анадола към Истанбул, трупат капитал чрез проекти, свързани с недвижимо имущество” (Çavuşoğlu, 2011: 45).

Ако се вгледате внимателно в цитираната по-горе Предизборна програма 2023 на АКП, нито в дискурса за повторно основаване на Истанбул, нито в политиката им няма да намерите формулирана линията на „консервативна демокрация” в културата. Това е така, защото проектът за османските казарми не е обсъждан публично (или поне не в широк кръг). Може би защото градските политики на АКП досега основно са се съобразявали с политическата икономия. Очевидно е, че зад подкрепата на значително мнозинство избиратели за АКП стоят поуките, извадени след 28 февруари[8], както и отдалечаването на тази партия от линията на политическия ислямизъм, отделянето на политиката от религията и позиционирането й вдясно от центъра (Yıldız, 2008). "Консервативно-демократичната" идентичност на АКП в икономико-политически смисъл се дефинира като „либерална”, но в социо-културен план – като „консервативна” (пак там: 43). Основна тема в културните политики на партията несъмнено е предефинирането на кюрдския въпрос и възприетия в тази връзка "Демократичен пакет" за техните културни права[9]. Различно е положението обаче в сферата на образованието; при дискурсите и опитите за законови регулации, свързани с жените и семейството; при регулациите, забраняващи правото на аборт и законовите разпоредби, свързани със забраната за консумация, реклама и продажба на алкохол – все теми, с които се сблъскваме непрекъснато и които очевидно представляват основните им „консервативни” опорни точки.

Всъщност градът и градските пространства – начинът, по който са въобразени и визуализирани, ежедневният живот на хората с техните социални отношения, културни модели за осмисляне и техните идентичности – доскоро не заемат значимо място в дискурса на АКП. В сферата на високата култура (като театър, визуални изкуства, кино, фестивали, опера и балет, музика, съвременно изкуство) консервативната демокрация защитава завещанието на републиката и нейните институции с модернистичния ѝ, западно-ориентиран подход (включително практиката им да налагат цензура, когато намерят за добре). Културните политики при управлението на АКП имат неолиберална насоченост, която се проявява в строежа на нови културни центрове, организирането на комерсиално-ориентирани мероприятия, приватизацията на държавни институции (като случая с държавните театри) и насърчаването на инвестициите в частния сектор. Ако оставим настрана подкрепата за киноиндустрията, Министерството на културата и туризма не прави нищо значимо, за да подпомогне артистите или производството и излагането на художествени произведения.

Напоследък подходът на АКП към проектирането на градското пространство също започва да става неолиберален: градовете трябва да отчитат значението на това да бъдат маркови (да си спомним целта, свързана с градовете, в предизборната програма на АКП: “подходяща за живот околна среда и създаване на градове-търговски марки”), историческото наследство на града се разглежда като възможност за развитие на туризма. На първата пресконференция след като Истанбул става културна столица на Европа за 2010 г. министър-председателят Ердоган заявява, че “целта е привличане на 10 милиона туристи”, а в първото си изявление веднага след като бива командирован от Анкара, генералният секретар на Агенцията каза, че превръщането на Истанбул в град-марка е фундаментална цел на Програма 2010. В контекста на Истанбул ще бъдат издигнати бизнес кулите на глобалния капитал, като това ще повлияе на градския силует; уличната тъкан ще бъде разрушена от масовата продукция на модерните жилищни пространства на Дирекцията за управление на жилищното строителство; районите с историческо наследство ще бъдат „реновирани” с голямата лекота, която Закон № 5366 осигурява; ще се наблегне на лъскавата и скъпа архитектура, която наподобява Дубай и е предпочитана от арабските инвеститори, а за целта ще се потърсят архитекти с международна известност.

За да насърчи превръщането на градовете в марки, Министерството на културата и туризма започва проекти в 15 града, които предвиждат инвестиции на стойност над 750 милиона турски лири до 2023 г. Целта е приходите от туризма да станат 86 милиарда долара, а броят туристи да достигне 60 милиона души, харчещи по 1350 долара на човек.

Ако най-важното е да бъде марка, то какъв ще е например образът, който ще изгради Истанбул? Кадир Топбаш заявява всеки път, че както градската му тъкан, така и образът на града се нуждаят от подобрение, и за да излезе на предни позиции в глобалното състезание, той почва да чертае образа на „съвременния” град. Неслучайно една от първите задачи на Центъра за планиране на Метропол Истанбул е да покани международно известни архитекти като Заха Хадид и Кен Еанг за участие в конкурси, посветени на новите, развиващи се градски зони. А пък онова, което е подходящо за глобалния образ на града в историческите му райони, е „реновацията”. Под „реновация” се има предвид адаптирането на районите с историческо наследство към очакванията на туристическата индустрия: „изчистване”, реставрация и ако е необходимо разрушаването на сгради, при запазване само на фасадата, както и „преместване на неподходящите”. Централното управление отдава голямо значение на реновацията; то инвестира средства почти равностойни на годишния бюджет на Министерството на културата и туризма в реставрация и обновяване на градското културно наследство в рамките на Истанбул – европейска столица на културата 2010 г.

След спечелването на статута "Истанбул - културна столица на Европа", министър-председателят Ердоган специално търси подкрепата на медиите:

Има неща, които загрозяват Истанбул. Има неща, които сякаш разрушават историческите ни ценности и културни богатства. Те трябва да бъдат премахнати, трябва да ги премахнем. Това изисква сериозна подкрепа от медиите. Ако обществеността започне да съчувства и да ги обявява за защитени, това ще ни затрудни в изпълнението на задачата (2010).

Министър-председателят има предвид критиките на неправителствените организации срещу проектите за реновация, приведени за изпълнение от Закон № 5366 (Закон за употребата на неподдържани исторически и културни недвижими богатства). Този закон позволява разрушаването на сградите, дефинирани като „съборетини” и принуждава обитателите им да ги напуснат. Тогавашният генерален секретар на Агенцията по организацията на "Истанбул културна столица на Европа" по доста удивителен начин разкри целта на „реновацията”: „все още продаваме боклуци, щипки и простори на историческия полуостров[10]. И не успяваме да докараме тук Гучи и Прада” (Altuğ, 2008).

Историческите квартали на Истанбул са наистина обект на много сериозна трансформация през последните пет години. От този момент нататък наследството бива „прочистено” по поразителен начин. Публичната администрация „припознава” градското наследство, което дълго време е занемарено и разбира неговата важност за образа на града и туризма днес. В съществуващото законодателство са направени големи промени, за да бъде тази стойност икономически рентабилна. Приети са нови закони, които осигуряват правомощия и финансови източници, така че местната власт да реновира историческите обекти.

С промените, направени през 2004 г. в Закона за опазване на културните и природни богатства (Закон № 5326 заменя Закон № 2863), отговорността за културните богатства е прехвърлена на местното управление, създаден е специален фонд за възстановяване на имотите, които са определени като наследство. Част от данък имот, събиран във всички градове на Турция, се превежда в отделните банкови сметки на специалните административни управления, за да бъдат използвани за проектите за опазване. Закон № 5366 дава изключителни права на местните управи за определяне на зоните за градско обновяване и прилагане на планове за развитие на районите, където зоните с историческото наследство са остарели. В сътрудничество с Дирекцията за управление на жилищното строителство и понякога съвместно с честни инвеститори, общините имат възможност да отворят исторически пространства за нова употреба (музеи, търговия със сувенири, туризъм, почивка и забавление). Проектите могат да бъдат реализирани от компании в сферата на недвижимото имущество; определени сгради могат да бъдат разрушени и на тяхно място да бъдат построени нови, сякаш са исторически. От този момент нататък решенията относно проектите за реновация не се взимат от комитетите за опазване, а от новоучредените комитети за реновация. Както пояснява един от членовете на Камарата по градско планиране на Истанбул, в сравнение с бавния процес на получаване на разрешително по законодателството за опазване, плановете за реновация привличат вниманието на частните инвеститори именно защото предлагат бързи решения за съответните райони (Özden, P. aktaran Güney, 2008).

Пак заради очакванията да се действа бързо става необходимо да се улеснят правилата на национализацията: според Закон № 5366 в случай, че собствениците откажат да участват в представените им проекти, земята може да бъде национализирана. Друга възможност е осъществяването на реновация не само в един парцел, а в цели острови, съставени от няколко сгради. Подобни решения очевидно целят привличане на частни инвеститори. Тези политики означават пълна ревизия на предишния режим за опазване на културното наследство. Местата с историческо наследство и защитените обекти отсега насетне се дефинират като „зони на урбанистична реновация”. Фокусът на тези проекти е върху околните сгради, а не върху хората, които живеят там.

Общинските управници-предприемачи разрешават въпроса с финансирането на мащабни реставрации в историческите квартали чрез съвместна работа с предприемачи в сферата на недвижимото имущество и със строителни корпорации (42% от имуществото по проекта Тарлабашъ е притежание на собствениците на имотите, а около 58% - собственост на предприемачите) (Aşık, 2007). Както поясни Инджал Динчер, със Закон № 5366 „общините получават правото, без да се консултират със собствениците на имуществото, да ги превръщат в акционери, наред с инвеститорите” (Dinçer, 2009). Общините трудно упражняват контрол: решенията се спускат „отгоре надолу” и имат преки последствия върху обитателите (болшинството от които са бедни наематели), а историческите пространства в тях се възприемат като „празни страници”.

На историческия полуостров (където четирите района са обявени за световно културно наследство и са опазвани като историческо наследство) най-малко 20 махали, заедно с още 9 махали в Тарлабашъ, са определени като обекти за реновация. Община Фатих разрушава квартал Сулукуле на територия от 92 000 кв. м. (620 къщи и 45 магазина); на негово място вече е построен джентрифициран нов район. Тарлабашъ е исторически квартал, в който дошлите от югоизточна Турция кюрди, местното ромско население и нелегални имигранти от Африка живеят едни до други; квартал, пълен с изоставени гръцки православни църкви и с рушащи се къщи от XIX век – и тук също започват разрушенията с цел обновяване. Тези проекти целят да направят от къщите „атрактивни” луксозни жилищни кооперации с търговски площи и автопаркове, а фасадите да бъдат запазени като историческа забележителност. Кметът на община Бейоглу Ахмет Мисбах Демирджан твърди, че, когато обявяват района за реновация в Тарлабашъ, целта им е „да осигурят съществуването на позитивен и привлекателен градски образ на национално и международно ниво на Истанбул и Бейоглу”. Така, Бейоглу от изоставен, рушащ се, меланхоличен османски квартал, какъвто го описва Орхан Памук (Robins 2011), ще се превърне, според кмета, в един вид Шанз-Елизе. Важно е да отбележим прагматизма в избора на културни кодове на АКП при оформянето на градския образ: Истанбул се съотнася с Париж.

сн. 2: квартал Тарлабашъ, Истанбул. Източник: http://www.kanalistanbul.com.tr/istanbulda-basiniza-gelebilecek-olumsuz-10-sey/

След проекта с османските казарми

Несъмнено оправните точки за Истанбул като модерен град на глобалната сцена не са само изключителните символи на световната консумация като Гучи, Прада, Шанз-Елизе. Както твърди Джихан Тугал, „реконструирайки града, вярващите и подкрепящи АКП мюсюлмани, които днес наричат себе си не ислямисти, а консервативни, започват да приемат ролята на религията по-умерено, а това успокоява по-ранните радикални амбиции.” (Tuğal, 2009: 158) Истанбул няма да бъде превърнат в столица на една ислямска република. Пазарно-ориентираният ислям, казва Тугал, заявява себе си в града като умерен; месец Рамазан е превърнат във вид публично празненство с екстравагантни ифтар-павилиони[11] (пак там). Преди местните избори през 1994 г. в репортаж на Нурийе Акман, кандидатът на Партията на благоденствието Реджеп Тайип Едроган е попитан „Повторно ли ще завладеете Истанбул?”[12] Идеята за „второ завладяване” е мотив още по онова време. През 1993 г. Ердоган дава следния отговор:

Завладяване се свързва с война. Всъщност, значението на думата „завладявам” е „отключвам”. Да отключиш тъмнината чрез светлина. В този смисъл можем да говорим за второ завладяване. Истанбул се превърна в град, който представлява кълбо от неразрешени проблеми, трудностите са надвиснали над него като черни облаци. Ние ще отключим това кълбо със свещен ключ (Akman, 1993).

Танъл Бора, който през 1990те се опитва да разбере дискурса на АКП относно Истанбул, пише: „Тази тенденция на културен джихад, която влияе на лицето на модерния космополитен Истанбул, ще бъде ограничена поради стремежа на Партията на благоденствието да осигури изгоди за ислямската буржоазия благодарение на ‚глобалния град’ и да остане в добри отношения с елита, който притежава капитала на Истанбул." Тази теза ще бъде потвърдена напълно след 28 февруари.

Първите два мандата на АКП са белязани от „консервативната демокрация” и са фокусирани върху икономически теми, като глобалното маркетизиране на Истанбул и лансирането на рентиерска икономика. Линиите на напрежение между културната идентичност и глобалния град, Изтока и Запада, модерността и традицията, върху които в началото стъпва Партията на благоденствието, Реджеп Тайип Ердоган опитва да преодолее, избирайки средния път на алианса на цивилизациите. Този път е проправен от него и министър-председателя на Испания Сапатеро и присвоен по-късно от ООН. През 1995 г. Танъл Бора дава много точно определение за търсенето на баланс между крайностите и от Партията на благоденствието в по-късните години на нейното управление:

„[За Партията на благоденствието] даването на алтернативно идеологическо значение на проекта за глобален град може да бъде лесно извършено. Всъщност, алтернативното значение е проектирано като символ на ислямската и/или неоосманска регионална хегемония върху глобалния град; то става важно средство за установяването на тази хегемония” (Bora, 1995: 51).

Виждаме, че с влизането в третия мандат през 2011 г. АКП започва да използва понятието неоосманизъм при обговарянето на урбанистичната визия за Истанбул във връзка с проектите за реставрация и реновация или с архитектурния стил. В този момент понятието вече е навлязло и в международната политическа лексика. С настъпването на 2013 г. културното измерение, което АКП привнася в глобалния дизайн на Истанбул с настояването за османските казарми, потвърждава казаното от Танъл Бора през 1995 г. Очевидно АКП трябва да изчакат докато се почувстват силни и уверени, за да заявят, че глобалният град Истанбул може да бъде сцена на културна идентичност.

Генералният секретар на Президентството проф. д-р Мустафа Исен е известен с критиката си към консервативното изкуство. Още от времето, когато е консултант в Министерството на културата и туризма, той е един от важните актьори, които водят спорове и внасят нови аргументи за културната политика на правителството. В статия, публикувана във вестник „Türkiye” през 2013 г. той казва:

Ако трябва да говорим открито, основните актьори, които създадоха тази власт, със сигурност не са само в икономиката. […] В икономически план Турция наистина се промени много сериозно. […] В икономиката, правната система, политиката, инфраструктурата виждаме революционни промени, които разчистиха пътя пред страната, придвижиха я напред. В цялата тази рамка например, Министерството на народното образование построи много красиви училища. Общините построиха много красиви културни центрове. Вярвам, че тези промени са наистина важни. Ясно е обаче, че тези сгради трябва също така успешно да се изпълнят със съдържание (Koyuncu, 2003).

Според Мустафа Исен, всяка политическа власт, след като докаже мощта си за определено време, започва да се намесва в сферата на културата. За управлението на АКП Исен казва: „Мисля, че след десетата година тя ще се заеме да организира артистичните структури, необходими за формирането на местната културна идентичност. Не може вече да се избяга от това. Преди 4-5 години не можехме да говорим за тези въпроси, но днес говорим” (Koyuncu, 2013). Ето, един от факторите, които противостоят на настояването на АКП за османските казарми: въпреки, че съществува много богат артистичен и културен живот в страната, дори след като Истанбулското биенале се оказа най-харесваното и най-посещаваното биенале в света, това не е достатъчно, за да убедят Исен, че са изградени „артистични структури, необходими на страната”. Артистичното и културно сърце на Турция – Истанбул с неговия глобално атрактивен културен профил не може да задоволи Мустафа Исен.

По подобен начин колумнистът от вестник „Zaman”, консултант по изкуства на Истанбулска голяма община и писател Искендер Пала в своята статия, озаглавена „Манифест на консервативното изкуство”, казва, че „страна, която е на 16-то място по икономическо развитие, но по хуманитарно – на 92ро, не може да бъде прекалено авангардна във вкусовете си. Консервативното изкуство възпира реформаторите, които се опитват да променят естественото течение на реката” (Pala, 2012). Истанбул ще бъде изведен на преден план като един вид сцена на консервативната естетика.

Казвайки, че правителството се нуждае от консервативно изкуство, идеолозите на АКП показват, че разглеждат преосноваването не единствено от гледна точка на икономиката, но също и през призмата на културата. Тази културна експанзия в Истанбул все още не успява да намери установен символен език. Променящите се дискурси за символа на модернизма в Истанбул – Културният център „Ататюрк” (AKM[13]) показват една двусмисленост по отношение архитектурния стил. Когато Министерски съвет за пръв път дискутира законодателството, свързано с организацията на "Истанбул – културна столица на Европа 2010", като отделна точка е добавено обновяването на АКМ чрез разрушаването му. Както казва тогавашният министър на културата Атила Коч, АКМ ще бъде разрушен и на негово място ще бъде построен по-голям и по-модерен културен и конгресен център, който ще функционира в съответствие със съвременните изисквания и, както заявява Кадир Топбаш, културен център, който „има символна стойност, който е красив е и с който ще се гордеем”. Ако тази точка не бе премахната от предложението, АКМ щеше да бъде разрушен и на негово място щеше да бъде построена нова сграда чрез проект, финансиран от централното управление (Aksoy, 2010: 30).

Както знаем, културният център не е разрушен, но е оставен да запада. В началото на юни по време на протестите на парка Гези, докато министър-председателят твърди, че категорично държи на строежа на казармите независимо от всичко, между редовете всъщност се разбира, че след като разрушим АКМ „ще построим тук голяма оперна сграда, която ще дава усещането за барокова архитектура” (Erdoğan, 2013). От съвременна и красива архитектура към барокова архитектура! Единственият устойчив елемент е необходимостта от нова сграда, която трябва да бъде абсолютно огромна.

сн. 3 и сн. 4: Културният център „Ататюрк“ (Atatürk Kültür Merkezi) по време на протестите в Парка Гези, юли 2013 г.

От една страна, съществува двусмисленост за архитектурния език. От друга, Камарата на архитектите на Истанбул говори за „възраждане на османското” след 2000та година в работата по реставрация и реновация, особено тази на историческия полуостров. В своя декларация Камарата призовава за „опазване на историческия полуостров със съвременен и научен подход”. В нея се заявява, че проектите за урбанистична реновация са „‚културно убийство‘ […], което под идеята за възраждане на османското и с приемането му като сценичен декор, разрешава джамията Сюлейманийе, считана за гражданско архитектурно наследство, да бъде използвана за печелене на лесни пари” (Mimarlar Odası, 2007). В своя доклад, написан за един от панелите за планиране на „Визия 2023 – Устойчиво развитие“ (”Опазване на историческото културно наследство”), Йълдъз Сей казва, че това е „работа по „опазване със стойност на декор“, в която очакванията на туриста и това да му се хареса са по-важни от историческата и документална стойност на тези исторически сгради. Или с други думи, нарушават се основните принципи в опазването на т.нар. ‚историческо‘" (Sey 2003).

Модата за „възраждане на османското”, която започва на историческия полуостров, се пренася също върху Пера-Бейоглу[14] и търговския център на Демирьорен[15] се превръща в една от сградите–„примери”, в които историята се възстановява, като се разрушава историческата сграда, предната фасада изглежда стара, а интериорните части са изцяло обновени. Жале Йозгентюрк казва по този повод, че „историята ще бъде декорирана, за да бъде отдадена под наем”. Това ще стане реалност със завършването на сградата на Демирьорен. Йомер Канъпак описва търговския център на Демирьорен като „паметник, където промяната в обществото се отразява на архитектурата” (Kanıpak, 2011).

След честата употреба на понятието неоосманизъм във външната политика, то започва да означава стил османско възраждане. Новопостроените затворени комплекси, кварталите, луксозните жилищни кооперации ще носят имената на османски султани и ще препращат към османското, преразглеждайки турско-ислямския синтез в своя архитектурен стил. Тази османска мода се поддържа от властта чрез опита от страна на Истанбулска голяма община да възстанови построените през XIX век и премахнати през 1940 г. казарми на мястото на парка Гези, точно в центъра на Таксим. Неоосманизмът ще се превърне в културно наследство, което ще бъде използвано за намеса в градското пространство от страна на АКП. Предложението за възстановяване на разрушените и вече забравени казарми на мястото на парка Гези, който е важен компонент от идентичността на Таксим, идва в същия момент, в който се повдига въпросът за културния и артистичен език на консерватизма. Градът е вече сцена, в която е въплътено консервативното културно съдържание и урбанистичните проекти произвеждат отчуждение; вместо да се набляга на абстрактната универсалност, архитектурата заговаря на езика на дизайна. Пъпът на Таксим, който е в центъра на тази сцена, е много важен поради своето символно значение за това консервативно културно представление. Както каза Едхем Елдем, в проекта за реконструкция на казармите „се сблъскваме с една ‚османска‘ измишльотина, която цели да помири османската култура с турския национализъм на републиката”. Йомер Канъпак допълва, че Таксим „е определен като възможност за излагане на властта върху витрина, като място, което трябва да бъде завладяно”. „Като не успяха да разрушат и построят отново Културния център „Ататюрк", както гласяха предизборните им обещания за цялостното преобразяване на най-важния за града площад, АКП хем ще предизвикат географията, хем, възраждайки един изчезнал исторически конструкт, ще покажат своя блясък и своята слава върху тази витрина на властта” (Kanıpak, 2012). Интересното тук е, че не е важно какво ще има вътре в сградите на тези военни казарми: има предложения за търговски центрове, хотели, луксозни жилищни кооперации и множество градски музеи. Важното е, че новосъздадените казарми препращат към идеята за превръщане на Таксим в огромна пешеходна зона и променят символичната функция на мястото. Тук е активиран културният елитизъм; османската архитектура с цялото си великолепие, еднозначност и високи естетически претенции желае да установи символична хегемония върху жителите на града. В този смисъл, османските казарми са модерното лице на ислямизма.

Тук трябва да подчертаем, че министър-председателят е този, който лично направлява и поддържа проекта с казармите. В тази ситуация ролята на местната власт се оказва маргинална. Ролята на кмета на Истанбулска голяма община е да подкрепи спуснатото отгоре. Г-н Топбаш, подчертавайки, че казармите са много важна историческа следа, казва: „Трябва да бъде оценено, че обновяваме тази следа. Ако бъде върната на мястото си, трябва да кажем‚ прави се правилното нещо‘” (İBB, 2012). В предишната част обясних как рентиерската икономика в Истанбул се управлява отгоре от централната власт в много случаи, без да се дава каквато и да било информация на местните власти. В допълнение към моделите на държавно управление на предприемачество и регулация, тенденцията към авторитаризъм е в своя пик – това се подчертава от хората, които изследват неолибералните политики. Градските трансформации могат да ускорят новите авторитарни управленски модели в някои страни (Eraydın, 2013: 5). Организации с централизирано управление като Дирекцията за управление на жилищното строителство поемат задълженията на местната власт за одобряването на планове за опазване и развитие. Заобикаляйки местната власт, те взимат управлението в своите ръце. Това изисква „изключителни” мерки, както казват Ерик Суинхеду и неговите колеги, ако направим сравнение с мащабните проекти за градски реновации в Европа (Swyngedouw et al., 2002). Ситуацията на „изключителност” е знак за авторитарен управленски модел поради това, че се преустановяват съществуващите закони и регулации, както и правото на възражение, също защитено от закона. В Турция наблюдаваме както управленския модел на предприемачество/глобализация, така и този на авторитаризъм. Дирекцията за управление на жилищното строителство изобразява различни видове неолиберално предприемачество. С властта, дадена от новите закони за градско реновиране и трансформация, местното управление също може да бъде по-предприемчиво. Проектът за „обновяване” в района на Тарлабашъ в община Бейоглу е много добър пример за подобно предприемачество. Освен това, за да може тези предприемачески стъпки да доведат до резултати, неолибералните закони и разпоредби „предоставят едностранно правомощия на централното управление”, както казва Иджлал Динчер. (Dinçer, 2009: 8) Опитът да се успокоят пазарните механизми с неолиберални политики не е достатъчен, държавата участва със законови регулации и като изпълнител; играейки активна роля, тя иска да гарантира пазарните механизми (Eraydın ve Taşan-Kök, 2013). Първият сериозен разрушителен ефект от тази тенденция към авторитаризъм в социалната сфера е изпитан в Сулукуле. Както Туна твърдят Куюджу и Йозлем Юнсал, преотстъпването на проектите за градско преобразяване на частния сектор и липсата на регулации в посока на справедливи, егалитарни правила, защитаващи бедните и беззащитните, ще доведат до радикалната подмяна на социо-културната тъкан на Истанбул (Kuyucu ve Ünsal, 2010).

В същото време, авторитарното поведение в сферата на културата, изразено в проекта с казармите, произведе ответна реакция в съпротивата в парка Гези. Както пишат Айла Ерайдън и Туна Ташан-Кьок “тъй като държавата в лицето на днешното управление иска да предпази себе си от всички видове социални движения и активизъм, тя или въвежда популистки политики, или разпръсква демонстрантите със сила”. Авторките предполагат, че държавата е загубила своята демократична мисия и играе ролята на “наказващия баща” (Eraydın ve Taşan-Kök, 2013: 13-14). Със същата идея Мустафа Дикеч използва термина “републиканска наказваща държава” (Dikeç, 2007). Опитвайки се да се намеси в културни теми като идентичността на публичните пространства и свободата на индивидуалните пространства (напр. начина на живот), страната - “наказващ баща” разкрива в цялата си голота своя авторитарен модел на управление и става видима в града.

Ахилесовата пета

Глобализацията на Истанбул, реконструкцията, която има за цел да увеличи рентиерската икономика и градските трансформации не създават никаква полемика, когато съвпадат с очакванията на елита на града и собствениците на недвижими имоти, чиито брой се увеличава. Значителен брой от населението на града се облагодетелства директно от увеличаващите се наеми и икономиката на променящия се град. Истанбул днес е сбор от замлъкнали/облагородени зони[16], културният му образ постепенно бива оформен от тези каращи го да замлъкне проекти. Обитателите му до момента не възразяваха срещу тази смълчаност. До съвсем скоро господстваше разбиране, което може да бъде обобщено като желанието Истанбул да бъде глобализиран и смълчан град. Град, който съдържа обществени пространства, изпълнени с ред и контрол, както и жилищни райони и “изчистено” наследство. Когато обаче партията, която е на власт, започва да диктува изборите на хората относно съдържанието и формата на публичната култура в града и обществените пространства, тази интервенция смущава гражданите, последователи или поддръжници на неолибералните трансформации. В този смисъл, както пише Ню Йорк Таймс, проектът с казармите може да се превърне в ахилесовата пета на Тайип Ердоган. Движението на съпротива от парка Гези показва, че днешните политики относно пространството не могат да бъдат осъществени без плуралистичен дебат. Протестиращите от парка критикуват неолибералната политика, засягаща общите ни пространства и общото ни бъдеще, а също и държавата и пазарните механизми. Те показват, че това са двете страни, които не допускат други играчи, че хората и другите живи организми с техните права са част от това уравнение.

Нека се върна на въпроса, който зададох в началото на тази статия. Сред целите на АКП като икономически растеж, глобализиране на Истанбул и печалба от глобалната флуидност, е и събирането на хора в общество, основано на „консервативни“ ценности, като забраната на алкохолни напитки. Как изглежда тази цел, отнесена към мащаба на града? Истанбул е много привлекателна сцена, където консервативното управление може да се изяви; използването на тази сцена означава вмешателство в публичната култура, опит да й се придаде форма. Опитах да обясня, че когато това вмешателство означава копиране на ценностите от модерните глобални градове, ориентирани към потреблението, проблем не възниква и хората не възразяват срещу “овехтелия” Бейоглу. Не възразяват и срещу опитомяването на тихите зелени пространства на Емиргян с изключително регулативен проект... Но когато неоосманизмът опитва да наложи конкретни ценности, упражнявайки власт над публичните пространства, това предизвиква ответна реакция. Намесата в публичната култура на града е именно ахилесовата пета на властта.

Има и още една чувствителна тема, която неолибералната урбанизация в контекста на Истанбул отвори. Всъщност, това може да е обща тема в градовете, които се гордеят с богатството на своето историческо наследство и многопластовата социална и културна тъкан, създадена вследствие на миграциите. Казано просто, в резултат от неолибералната организация една след друга изчезват онези специфики на града, превърнали Истанбул в обичано място.

В статия, написана за вестник „Zaman”, отнасяща се до “безумните проекти” на управляващата партия, Емине Учак Ердоган пише: “Трябва да разберат, че понятията "опазване и памет", чрез които анализират Истанбул и които не им излизат от устите, съответстват много повече на понятия като "копиране, репродукция, строеж чрез разрушаване". Ако е възможно, консерваторите трябва да бъдат считани за пазители[17] на Истанбул” (Erdoğan, 2012). Пазарният механизъм е освободен от поставените му юзди чрез неолибералните политики и не се интересува от този тип носталгия: удря и продължава.

Докато Истанбул се отдава изцяло на тази глобална флуидност, градът губи още една специфика – своята „нерегулираност” и „неформалност”, която дава възможност за съжителство на различни граждани и предоставя условия за заселване и оцеляване на маргинални, новопристигнали мигрантски общности в неизгодно положение. Градът, който вече постепенно е превърнат в разпокъсан сбор от острови от затворени комплекси, жилищни кооперации, места за почивка и туристически райони, се отдалечава от идеята за истински град.

сн. 5: Строеж на барикади по време на протестите в Парка Гези

Накрая, макар жителите на Истанбул да не успяват да предотвратят изпълнението им, проектите за градски реновации в районите с историческо наследство и обществените пространства, които хората ценят и пазят в паметта си, като кино Емек, предизвикват реакция. Проектите в историческите Фенер-Балат и Тарлабашъ са критикувани, а медиите реагират и на проектите за реновация на Сулукуле. Изпълненията на инвеститорите и безочието на политиците и приближените им все повече мотивират опозицията. Наскоро кметът на община Фатих Мустафа Демир, защитавайки разрушаването на Сулукуле, казва: „Ако ще ме обесят в Сулукуле в името на човешките права, да ме обесят” (Özkan, 2010). Този тип „решителност” всъщност внушават на жителите усещането за несигурност, уязвимост и маловажност. Поради това те следват много едно просто искане: „Искаме да бъдем ценени”. Това много просто искане събира на едно място най-различни социални актьори, както видяхме в протеста на Парка Гези – протест, който със своите различни лица вещае бурята на промяната на Истанбул.

превод от турски: Славка Каракушева, Гьокхан Гюрдал

Библиография

Akman, N. (1993) Recep Tayyip Erdoğan - İstanbul’un İkinci fethi!.

AK Parti, Türkiye Hazır Hedef 2023 <посетен на 14 октомври 2013 г.>.

Aksoy, A. (2009) “The Atatürk Cultural Centre and AKP’s ‘mindshift’ policy”, S. Ada ve H. Ayça İnce (haz.) Introduction to Cultural Policy in Turkey içinde. İstanbul: Istanbul Bilgi University Press.

Aksoy, A. and Robins, K. (1994) “Istanbul between civilisation and discontent” [Uygarlık ile huzursuzluk arasındaki İstanbul], New Perspectives on Turkey 10, pp. 57–74.

Bora, T. (1995) “Fatih’in İstanbul’u” “İslam Şehri” ile “Dünya Şehri arasında İslamcıların İstanbul rüyası, Birikim, Sayı 76, Ağustos

Altuğ, E. (2008) “Avrupa ‘Tadilat’ Başkenti”, Sabah, 17 Kasım.

Arkitera (2008) “Topbaş’tan AKM itirafı: Yöntem Yanlışlığımız oldu” <посетен на 27 март 2010 г.>.

Aşık, M. (2007) “Tarlabaşı Projesi”, Arkitera, 9 Nisan <посетен на 27 март 2010 г.>.

Balaban, O. (2011) ‘İnşaat sektörü neyin lokomotifi?’, Birikim, Ekim.

‘Başbakan Erdoğan Malatyalılar Gecesine Katıldı’, <посетен на 14 октомври 2013 г.>.

Benmayor, G. (2010) “Romanlar TOKİ evlerini çoktan terk etmiş” <посетен на 28 март 2010 г.>.

Mimarlar Odası (2007) “Tarihi Yarımada’yı Çağdaş ve Bilimsel bir Yaklaşımla Korumaya Çağrı”, Mimarlar Odası Istanbul Büyükkent Şubesi “Tarihi Yarımada Sempo-zyumu” Sonuç Bildirgesi.

Çavuşoğlu, E. (2011) ‘İslamcı neo-liberalizmde inşaat fetişi ve mülkiyet üzerindeki simgesel hâle’, Birikim, Ekim.

Çınar, M. (2003) “Is the progressive agenda being handed over to globalization?” [İlerici ajanda yerini küreselleşmeye mi bırakıyor?], Görüş, Mart.

Dinçer, I. (2009) “Kentsel Koruma ve Yenileme Sorunlarını Örnekler Üzerinden Tartışmak: Süleymaniye ve Tarlabaşı”, Planlama Dergisi, 26 Ocak <посетен на 2 април 2010 г.>.

Ekonomist (2007a) “Istanbul’da önce 20 ana gecekondu bölgesi yıkılacak”, 11 Kasım.

Ekonomist (2007b) “Istanbul’da 1 Milyon Ev Yıkılacak”, 11 Kasım.

Eldem, N. (1992) “Tarih Bilinci ve Çağdaş Kimlik”, Arradamento Dekorasyon, Mayıs, 100 –101.

Eliaçık, İ. (2011) ‘Paranın dini imanı olur mu versus ‘dava’nın ölümü’, Birikim, Ekim.

Eraydın, A. (2011) ‘Changing Istanbul City Region Dynamics: Re-regulations to Challenge the Consequences of Uneven Development and Inequality’, European Planning Studies, Cilt 19, Sayı. 5, Mayıs.

Eraydın, A. and Taşan-Kök, T. (2013) ‘State Response to Contemporary Urban Movements in Turkey: A Critical Overview of State Entrepreneurialism and Authoritarian Interventions’, Antipode, doi: 10.1111/anti.12042

Erdoğan, R. T. (2006) “Ak Parti Grup Başkanı ve Başbakan Sayın Recep Tayyip Erdoğan’ın Grup Konuşması”, 21 Şubat <посетен на 12 февруари 2010 г.>.

Erdoğan, R. T. (2009) “IMF – Dünya Bankası Yıllık Toplantıları, AK Parti Genel Başkanı, Başbakan Recep Tayyip Erdoğan” <посетен на 21 февруари 2010 г.>.

Erdoğan, R. T. (2010) “Istanbul 2010 Avrupa Kültür Başkenti- Başbakan Recep Tayyip Erdoğan” <посетен на 12 февруари 2010 г.>.

Erdoğan, R. T. (2013) ‘AKM yerine ‘barok’ bir opera binası!’.

Hale, W. and Özbudun, E. (2010) Islamism, Democracy and Liberalism in Turkey: The case of AKP, Routledge, London.

ICOMOS (2009) “Kamuoyuna Duyuru ve Davet”, ICOMOS Türkiye Milli Komitesi Yönetim Kurulu, 4 Aralık.

İBB (2012) ‘Başkan Topbaş’tan Haydarpaşa ve Taksim ile ilgili çok önemli açıklamalar’.

İBB (2009) Çevre Düzeni Planı.

Kanıpak, Ö. (2011) ‘Faili meçhul alışveriş merkezi’, Radikal, 20 Mart.

Kanıpak, Ö. (2012) ‘Topçu Kışlasını Diriltmek neAnlama Geliyor?’.

Keyder, Ç . (1999) “The setting” [Arka Plan], Ç . Keyder (haz.) Istanbul: Between the Global and the Local içinde, s. 3–28. Lanham, MD: Rowman & Littlefield; Türkçesi: İstanbul Küresel ile Yerel Arasında, İstanbul: Metis, 2009.

Keyder, Ç. ve Öncü, A. (1993) Istanbul and the Concept of World Cities [İstanbul ve Dünya Kentleri Kavramı]. İstanbul: Friedrich Ebert Foundation.

Koyuncu, S. (2013) Mustafa İsen’le ‘Muhafazakâr Sanat’ üzerine.

Kuyucu, T. ve Ünsal, Ö. (2010) ‘‘Urban Transformation’ as State-led Property Transfer: An Analysis of Two Cases of Urban Renewal in Istanbul’, Urban Studies, Cilt.47, Sayı.7.

Markakent.com Marka kent projesiyle 15 kente 750 milyon YTL yatırım yapılacak.

Ntvmsnbc (2004) “İkitelli Kentsel Dönüşüm Projesi”, 13 Haziran <посетен на 21 март 2010 г.>.

Öncü, A. (2010) ‘Küresel Ölçekli bir Mobilite Rejimine Doğru’, Küreselleşen İstanbul’da Ekonomi içinde, yayına hazırlayan Çağlar Keyder, Osmanlı Bankası Arşiv ve Araştırma Merkezi, İstanbul.

Özden, P. P. (2009) “Tematik Sunuş”, Belirsizlik Ortamında İstanbul’un Planlama Gündemi. Istanbul: I˙stanbuluşmaları, TMMOB Şehir Plancıları Odası, Ekim.

Özkan, F. (2010) “Mustafa Demir: Sulukule’de beni asacaklarsa, assınlar”, Radikal, 30 Mart.

Öztürk, M. (2004) “Şehri Yeniden Kurmak”, Aksiyon, s. 522.

Pala, İ. (2012) Muhafazakârın Sanat Manifestosu.

Robins, K. ve diğerleri (2010): “Code unknown: Roman/Çingene Roma/Gypsy montage” [Bilinmeyen kod: Roman/Çingene kurgusu], City: analysis of urban trends, culture, theory, policy, action, 14:(6), pp. 636 –705.

Robins, K. (2011) “How tell what remains: Sulukule nevermore” [Nasıl anlatmalı geriye kalanı: Sulukule bir daha asla], Cultural Politics 7(1), pp. 5–40.

Sertesen, S. (2011) http://www.tepav.org.tr/upload/files/1329840441-3.Yerel_Yonetim_Reformu_Kapsaminda_Yerel_Yonetimlerin_Idari_Ozerkligi_Nasil_Tartisilmali.pdf, <посетен на 13 октомври 2013 г.>.

Sey, Y. (2003) “Vizyon 2023 Öngörü Panelleri: Sürdürülebilir Kalkınma/Tarihi Kültürel Mirasın Korunması” <посетен на 21 март 2010 г.>.

Swyngedouw, E., Moulaert, F. and Rodriguez, A. (2002) Neoliberal urbanization in Europe large-scale urban development projects and the New Urban Policy, Antipode, 34.

Şentürk, A. O. (2007) ‘İstanbul’da 1 Milyon Ev Yıkılacak’, Ekonomist, 11 Kasım.

ŞPO (2009) Belirsizlik Ortamında İstanbul’un Planlama Gündemi. Istanbul: Istanbuluşmaları, TMMOB Şehir Plancıları Odası, Ekim.

Topbaş, K. (2008) “İstanbul için Yeniden Adayım”, Bugün, 20 Ocak.

Tuğal, C. (2009) ‘The Greening of Istanbul: Transformation of a Metropolis Through Religion and World Market’, Arch +, Kasım.

UNESCO (2009) “UNESCO Dünya Mirası Merkezi/ICOMOS Ortak Reaktif İzleme Misyonu’nun İstanbul’un Tarihi Alanları Dünya Miras Sitesi, 27-30 Nisan 2009”, Paris: UNESCO.

Wacquant, L. (2012) ‘Three Steps to a historical anthropology of actually existing neoliberalism’, Social Anthropology, Cilt.20, Sayı.1.

Yıldız, A. (2008) ‘Problematizing the intellectual and political vestiges: From ‘welfare’ to ‘justice and development’, Secular and Islamic Politics in Turkey içinde, derleyen Ümit Cizre, Routledge, London.