Всеки текст е изтъкан от решения. На първо място решения какво и как да се пише. Но също и кога е приключено писането, какво да се прави с написаното, дали и как да се публикува, дали кога, как, колко внимателно да се чете.

Понякога решенията, втъкани в един текст, са спорни. Те могат да изискват да се избира например между противоречиви начини на четене, писане, публикуване. За да се превъзмогнат такива спорове, трябва да се реши кое е правилно или кой е прав. Следователно трябва да бъде установено някакво право.

Подобни права рядко са кодифицирани. Не е кодифицирано например правото на учените да знаят повече и по-добре значението на един текст от непрофесионалните читатели или правото на читателите да избират една книга вместо друга. Когато такива права бъдат кодифицирани, това става в резултат на нуждата да бъде сложен край на дълги спорове. Такъв е случаят и с авторското право, направило възможно раждането на литературата през втората половина на XVIII век.[1]

Тази статия има за цел да покаже, че уеб технологиите днес пораждат нови спорове, които могат да променят не само начина на кодифициране на авторското право, но и начина на кодифициране на правата като цяло. С тази цел ще анализирам случаят с chitanka.info от лятото на 2010 г., разкрил с особена острота крехкостта на правата днес под влияние на съвременните политики на сигурност.

Авторското право и неговите противоречия

Авторското право произлиза от книготърговските монополи от епохата на ранната модерност (Rose 1991: 47-48, 54; Deazley 2006: 41, 141; Seville 1999: 24, 93). Те са предоставяли на даден търговец изключителното право да отпечатва и продава дадена книга в териториите, върху които се простира суверенното право на предоставилия ги владетел. Монополите като правило са траели няколко години и търговецът е плащал на владетеля както за получаването, така и за евентуалното им продължаване.

Авторското право се ражда от демократизирането на тези монополи.[2] През ХVII и първата половина на XIX в. те постепенно са освободени от вкоренеността им в правото на суверена над определена територия, направени са достъпни, тъй като за получаването им вече не е необходимо да се плаща висока цена, удължени са или са премахнати ограничаващите ги срокове, разширени са, така че да се простират не върху отделни индивиди, а върху всички, които отговарят на определени условия, в този смисъл върху определено население.

Демократизирането на книготърговските монополи ги превръща от изключения в правило. Тъй като предоставя на авторите и техните представители изключителното право да решават за публикуването, то ги овластява да решават не само какво, кога и на каква цена да предоставят на публиката, но и до какво, как, при какви условия да има достъп публиката. С оглед на това те решават не само за публикуването, но и за публиката.

Някой има право, когато може да решава сам. Например имам право на свобода на политическото мнение, когато мога да решавам сам какво е мнението ми за политиката. Имам право на собственост над нещо, когато мога да реша сам какво да правя с него. Обратно, нямам право на нещо, когато не мога да решавам за него сам и следователно когато за него трябва да решавам с друг или да решава друг. Когато е спорно кой може да решава, би следвало да решава съдът.

Правото обаче не винаги е израз на права. То често е израз на политики. Например ако Народното събрание приеме закон, гарантиращ необичайно нисък корпоративен данък, той ще изразява не правото на корпорациите на минимално данъчно облагане, а политиката да се стимулира икономическата активност, като се стовари основната данъчна тежест върху гражданите. Разликата между политики и права се състои на първо място в това, че докато правата налагат задължения, политиките изискват избор (Дворкин 2003: 118-123). Например представителите на държавната власт са свободни да решават каква данъчна политика да изберат, но те не са свободни да решават дали да зачитат правата на гражданите. Ако имам право на свобода на словото например, представителите на държавната власт не са свободни да решават кога, каква или колко свобода на словото да ми предоставят, защото щом имам право на нея, те са длъжни да ми я предоставят и следователно нямат право да решат да ми я откажат. Втора важна разлика произтича от това, че както днес е прието да се мисли, политиката се състои във взимане на решения за общото.[3] Но нещо е общо, когато е споделяно с други и в такъв случай да се взимат решения за общото означава да се взимат решения за други.

Ако обобщим, някой е субект на право, когато за него не може да решава друг. Някой е обект на политика, когато за него решава друг. От тази гледна точка авторското право е право, защото вместо авторите не може да решава друг.[4] Но то същевременно се конституира и като политика, защото позволява на авторите и техните представители да решават за публиката. Първият закон за авторското право, законът на Анна от 1710 г. формулира тази политика като „окуражаване на учените мъже да съчиняват и пишат полезни книги”. Сходна политика лежи и в основата на континенталното авторско право (Hesse 1991: 85-94, 114-124).

Но политиката, върху която се основава авторското право, противоречи на самото право. Защото правото на собственост на авторите и техните представители ограничава достъпа на публиката, т.е. това, което тя може да прави с текстовете. От друга страна обаче политиката, върху която се основава авторското право, настоява, че неговата основна цел е да разшири достъпа на публиката до все повече книги и оттук все повече знания. Поради това първоначално авторското право е предизвиквало ожесточени спорове от рода на тридесетгодишната война между лондонските и шотландските издатели (Rose 1991: 67-91). То е било оспорвано преди всичко, защото предоставянето му на едни им е позволявало да го използват като оръжие срещу други, и защото е създавало риск знанието да се окаже монополизирано, а цената му – освободена от контролните механизми на пазарната конкуренция (Deazley 2006: 19).

Тези спорове стихват в средата на XIX в. Стихването им се дължи не на решаването на противоречието в основанията на авторското право, а на постигането на равновесие между правото на собственост на авторите и техните представители и политиката, на която трябва да служат те.

Впоследствие това равновесие се измества в полза на правото на собственост. В началото на XIX в. все още не е било третирано като нарушение на авторското право публикуването на съкратен или преработен вариант на чужда книга, преиздаването на книга, първоначално публикувана в чужда страна, или дори запазването на правото на собственост след първото публикуване на книгата. В края на XIX в. Бернската конвенция от 1886 г. вече обосновава авторското право на собственост не само с политиката да се стимулира разпространението на знания, но и с моралното право на авторите да решават как да бъдат публикувани и употребявани текстовете им, при това гарантирайки валидността на авторското право отвъд националните граници. Договорът за авторските права на WIPO от 1996 г. и Digital Millennium Copyright Act от 1998 г. разшириха авторското право върху изрази на програмни езици.[5]

Но нарастването на тежестта на авторското право на собственост не води до изоставяне на политиката на стимулиране на публичния достъп до знания. Напротив, правото на собственост остава ограничено от права на свободно ползване, чиято устойчивост заслужава по-внимателен анализ. Да се публикува нещо по принцип означава то да бъде предоставено на публиката. Но когато предоставянето му на публиката бъде конституирано като предмет на изключително право, то става частна собственост и в този смисъл бива приватизирано. И ако това приватизиране не бъде оправдано с грижа за публиката, то лесно може да бъде оспорено като отнемане от нея или дори като ограбване.

Публикуването даром

Преди книгопечатането книгите не са можели да бъдат продавани. Тъй като изработването им е изисквало инвестирането на голям труд и много знания, те са имали твърде висока цена и поради това са били по-скоро поръчвани.

Книгопечатането е намалило цената на книгите и ги е направило продаваеми.[6] То обаче е изисквало постоянен капитал – печатна машина, шрифтове, хартия, машини за рязане и лепене. Писателите рядко са разполагали с такъв постоянен капитал. Поради това са били принудени да предоставят трудовете си на издатели. Обратното е означавало да ги обрекат на ограничено циркулиране в рамките на собствените си социални мрежи, приблизително както днес циркулират ръкописните или принтираните стихове. Нещо повече, то е означавало да признаят, че трудовете им нямат достатъчна стойност, за да бъдат отпечатани.

С времето принудителната сила на договарянето с издатели е нараснала дотам, че докато в началото на века те са договаряли правата на текстове, оставяйки писателите да пишат, както решат, днес договарянето с издател нерядко е елемент на самото писане. Големите международни компании например днес често купуват права предварително, въз основа на концепция и няколко десетки страници, за да овластят редактора да насочва и договаря написването на текста от името на публиката (Saller 2009: 23-42).

Уеб технологиите намалиха цената на публикуването до такава степен, че практически премахнаха нуждата от постоянен капитал и направиха възможно циркулирането на текстовете сред потенциално неограничена публика, независима от социалните мрежи на авторите, без това да ги декласира като недостатъчно стойностни. Поради това те направиха възможно не само продаването на текстове, но и публикуването им даром.

Но възможността да се публикува даром породи проблеми, непредвидени от конвенционалното авторско право. Възловият сред тях може да бъде формулиран по следния начин: има ли някой право да публикува даром това, което друг би публикувал на определена цена.

В остатъка от тази статия ще опитам да покажа, че подобни проблеми не могат да бъде редуцирани до спорове за и против авторското право, защото променят смисъла и начина на функционирането му. С тази цел ще разгледам случая със сайта chitanka.info от лятото на 2010 г., поставил особено остро проблема за публикуването даром.

Правото на публикуване vs. правото на четене

На 22.06.2010 г. сектор „Компютърни престъпления и интелектуална собственост” на ГДБОП провежда акция срещу администраторите на сайта chitanka.info, публикувал даром над 600 книги, при която е блокиран достъпът до сайта и е конфискуван един от сървърите. Пресцентърът на МВР разпространява съобщение за акцията и клип от залавянето на сървъра, излъчени по практически всички електронни медии и широко отразени в печата.

http://www.youtube.com/watch?v=5iTtWPk1CpY&feature=player_embedded

Видео 1. Клип на пресцентъра на МВР.

На другия ден сайтът възобновява работа на адрес chitanka.gdbop.info. В следващите дни се появяват няколко огледални сайта, а съдържанието на chitanka.info е предоставено като торент в тракера The Pirates Bay. В деня на акцията е създадена Facebook група в подкрепа на chitanka.info, набрала 3350 члена, и относително по-малко активна група в egg.bg с 29 члена. Създадена е и петиция в bgpetition.com, подписана от няколко хиляди потребители. Акцията на ГДБОП е критикувана и в много блогове и форуми, както и в статии в по-малко масови вестници от рода на Култура и Дневник.[7] Подкрепата за chitanka.info обаче не прераства в протест, макар някои от участниците във Facebook групата да призовават за това. При все това недоволството от акцията се оказва достатъчно значимо, за да бъде отразено в електронните медии, и в следващите дни сутрешните блокове на БНТ, Нова телевизия и ТВ7 излъчват кратки дискусии по случая с chitanka.info.[8]

Видео 2. Дискусия за казуса chitanka.info в „Здравей, България”, Нова телевизия, 24.06.2010 г.

Видео 3. Дискусия за казуса chitanka.info в „Денят започва” на Канал 1, 25.06.2010 г.

http://www.youtube.com/watch?v=7T3Bevb2gfg&feature=player_embedded

Видео 4. Дискусия за казуса chitanka.info в сутрешния блок на ТВ7, 23.06.2010 г.

В тези дискусии акцията на ГДБОП е защитавана предимно от представители на Асоциация „Българска книга” (АБК), по чийто сигнал се предполага, че е проведена тя. Недоволството обаче не успява да накара ГДБОП да се извини или да върне конфискуваната техника. От друга страна акцията не предизвиква съдебно преследване, тъй като публикуването даром не нарушава чл. 24., ал. 8 и 9 от Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП), забраняващ свободното ползване на произведения с цел печалба, както и защото остава неясно как следва да бъдат тълкувани понятията библиотека и образователна цел, дефиниращи публичното право на достъп в ЗАПСП. Акцията на ГДБОП няма и значителни практически следствия, защото след около месец сайтът възобновява работа на стария адрес.

Случаят с chitanka.info може да бъде представен като спор за права. Създателите на chitanka.info не просто публикуват даром, те претендират, че имат право на това, че могат да решават сами да публикуват даром. ГДБОП от друга страна също претендират, че имат право, че могат да решават сами кой има право да публикува. Множеството, подкрепило сайта, от друга страна настоява, че ГДБОП не може да решава такива въпроси сама. В резултат на преплитането на тези противоречиви решения правото да се публикува даром се превърна в спор за начина на артикулиране на права.

Когато подобни спорове са предизвикани от непредвидими и вследствие на това извънредни обстоятелства, например от възникването на нови технологии, те не могат да бъдат решени със средствата на съществуващото право. Същевременно решаването им често не може да бъде отложено до времето, в което правото би се развило по подходящ начин. При това такива спорове не са периферни по отношение на правото, те са неизбежно преплетени с прилагането му, пронизват цялата му област и са способни да променят смисъла на привидно неизменни права (Agamben 2005: 31).

Понеже подобни спорове не могат да бъдат решени със средствата на съществуващото право, те биват решавани с практически методи, с различни начини на изкусно говорене и правене (Серто 2002: 104-6), артикулиращи права преди правото. В спора за акцията срещу chitanka.info установих 12 практически методи, с които страните доказват правото си и които най-общо нарекох пресмятане, представителност, дефиниране на публичното, сигнализиране, позоваване на закона, производство на тайна, сериализиране, аналогия, специфициране, нормализиране, изместване на тежестта на доказване, възпитаване на публиката. Ще илюстрирам функционирането им с резюме на 6 от тях:

1. Пресмятане. ГДБОП пресмята активността на сайта и загубите, предполагаемо причинени от тази активност. Според тези пресмятания всеки месец в сайта са качвани над 600 заглавия от престъпна група с поне 6 члена от различни градове на страната, някои от най-популярните заглавия са теглени десетки хиляди пъти, в резултат на което конфискуването на един от сървърите на сайта е спряло загуби за милиони левове. Сходно пресмятане предприемат представителите на АБК, които изчисляват загубите от публикуването на „Шестото клеймо” на Дан Браун на 40000 лв., а общите загуби от работата на сайта – на 4,5 млн. лв. От друга страна пресмятания правят защитниците на chitanka.info, стремейки се да покажат, че изчисленията на противниците й са необосновани.

2. Представителност. Субектите на права са като правило множества. Тези множества често са разноречиви. В случая с chitanka.info разноречиви са не само интернет потребителите, но и носителите на авторски права – автори, преводачи, художници, издателства, асоциации за управление на права. За да може да бъде организиран спор за права, тези множества трябва да бъдат накарани да говорят в един глас въпреки разногласията си. Методът на представителството позволява тъкмо това, разногласните множества да бъдат заместени и същевременно изместени от гласа на техни представители (Латур 2007: 51). В случая с акцията срещу chitanka.info множеството на правоносителите е заместено от тяхната представителна организация, въпреки несъгласието на някои от тях с нейната политика. Множеството на интернет потребителите от друга страна като правило е заместено от гласа на блогър, способен да ги представя, доколкото не е нищо повече и нищо по-малко от обикновен потребител със собствен глас. Този метод на организация на спора дава допълнителното предимство, че замествайки разногласието на множествата с гласовете на техни представители, прави възможно постигането на съгласие или дори на единогласие, както в случая с ГДБОП и асоциациите за управление на авторски права.

3. Дефиниране на публичното. Този метод се състои в очертаването на границите на публичното по начин, който оставя другата страна в спора извън тях. Привържениците на акцията срещу chitanka.info са склонни да прокарват границата на публичното така, че то да съвпада с държавното. Този метод се използва особено често за оспорване на аргумента, че chitanka.info е библиотека. Привържениците на акцията твърдят, че библиотеките са публични и тъй като да бъдат публични означава да бъдат организирани от държавата, частните библиотеки не могат да претендират за това да бъдат публични и следователно не могат да се ползват от предвиденото в ЗАПСП право на свободно ползване, дори да не преследват търговска цел и да разпространяват книги с образователни или научни цели. Противниците на акцията от друга страна използват този метод, за да настояват, че публичност означава преди всичко гражданско общество, а представители на гражданското общество са тъкмо те, защото за разлика от привържениците на акцията не представят корпорации или държавата, и понеже не говорят в качеството на собственици, защитават публичния интерес.

4. Позоваване на закона. Този метод позволява на участниците в спора да усилват позициите си, като привличат закона на своя страна. Това може да се постигне на първо място с цитиране или перифразиране на законови текстове. В случая с chitanka.info обаче цитирането се оказва относително неефективно, тъй като на ЗАПСП се позовават и двете страни, настоявайки, че в случая смисълът му трябва да бъде тълкуван в тяхна полза. Поради това по-ефективно се оказва заставането на страната на закона чрез призоваване за законност, чрез искане да бъдат наказани закононарушителите и преди всичко чрез настояването, че тъй като правоохранителните органи охраняват закона, те винаги са на негова страна и следователно законът винаги е на тяхна страна, а оттук и на страната на онези, зад които застават правоохранителните органи. Ефективен начин на привличане на закона на своя страна е и позоваването на европейското законодателство или на прецеденти от рода на делата срещу Google Books (щом адвокатите на толкова могъща корпорация не са успели да докажат, че не нарушават авторското право, когато публикуват книги в мрежата, твърди председателят на АБК, това не може да се докаже, следователно е доказателство за обратното).[9]

5. Сериализиране. Пресцентърът на МВР вписва акцията срещу chitanka.info в серия други акции, потъващи в неизвестността, например тази срещу сайта bookbg.net, предлагащ сканирани книги срещу SMS на цена от 4 лв. Това позволява на привържениците на акцията да настояват, че ГДБОП действа срещу същото престъпление въпреки разнородността на обектите на намеса, както и че действията му надхвърлят известното на публиката, предотвратявайки престъпления и щети, за които публиката не знае и за които следователно трябва да се довери на ГДБОП. От друга страна, до сериализиране прибягват и защитниците на chitanka.info, които настояват, че акцията на ГДБОП продължава серията акции на издателска къща „Труд”, принудила ред сайтове да свалят произведения на Йордан Йовков и Елин Пелин на основание на това, че правата върху тях са й били преотстъпени от Министерство на културата,[10] и е продължена от дълбоко драматични акции като предотвратяването на незаконно разпространение на сканиран учебник по латински език през ноември 2010 г.[11]

6. Възпитаване на публиката. Привържениците на акцията използват този метод, за да противодействат на обвиненията, че преследват икономически интереси. Той се състои в представянето на намесата на правоохранителните органи като морален урок за публиката, необходим за превъзмогването на нейната неморалност. Представителите на асоциация „Българска книга” са единодушни, че българското население има ниска правна култура, че то не е научено, че не трябва да се краде и че акцията срещу chitanka.info има за цел тъкмо да промени неговия манталитет. По време на дискусията по Нова телевизия заместник-председателят на АБК например възкликва: „Когато разбрах, че ГДБОП се е намесил и е затворил този сайт, аз си казах: най-сетне, една стъпка към цивилизацията!”.

Тъй като тези методи са устроени да артикулират правата, те произвеждат семантични мрежи, или с други думи списъци на неща, свързани с авторските права, и на отношенията между тези неща.

За да реконструирам тези семантични мрежи, избрах за обект на изследване съобщението за акцията срещу chitanka.info на пресцентъра на МВР, петицията в защита на сайта, отвореното писмо на АБК и дебатите в сутрешните блокове на Нова телевизия и Канал 1.[12]

Анализирах отделно изказванията, подкрепящи и отхвърлящи акцията. Обработих текстовете с помощта на софтуера за анализ на семиотични мрежи Automap. Опростих анализираните текстове с функцията за риторично изтриване, запазваща дистанцията и броя на заскобените думи, игнорирайки семантиката им. Опростяването не доведе до съществено изместване в относителната тежест и свързаността на наблюдаваните термини. Тъй като софтуерът не е предвиден за работа с български текстове, извърших ръчно операциите по изясняване на деиксиса, разпознаване на собствените имена, обобщаването на словоформите и конструирането на метаречник.

След конструирането на семантичните мрежи на изказванията за и против акцията срещу chitanka.info анализирах структурата на последните с помощта на софтуера за мрежов анализ ORA. Първо оцених комуникативната сила на съставящите ги понятия.[13] В изказванията на привържениците на акцията в качеството на обикновени понятия бяха класифицирани понятията сигнал и вина, в качеството на фактоиди потребители и решение, в качеството на стереотипи – книги, българско, европейско, в качеството на символи – права и автори, със значително по-висока проводимост и плътност от останалите понятия, следвани от достъп, АБК, chitanka.info, закон. В изказванията на противниците на акцията като обикновено понятие беше класифициран Google, като фактоиди – лъжите на АБК и ГДБОП, като стереотипи – българското и достъпът, като символи – произведенията, потребителите, chitanka.info, икономическите интереси, правата и публичността.

Илюстрация 1. Облак на стратегията на привържениците на акцията.

Илюстрация 2. Облак на стратегията на противниците на акцията.

И двете семантични мрежи придават на правата значителна тежест. Но те ги вписват в различни речници. Първата опитва да ги свърже колкото е възможно по-плътно с правоносителите и с организациите за управление на права, както и да представи публикуването даром като обикновено закононарушение, свързано със същата вина и заслужаващо същото наказание. Втората семантична мрежа опитва да свърже правата възможно най-плътно с потребителите, интерпретирайки четенето като право, чието ограничаване не може да бъде в публичен интерес и следователно е предизвикано от замаскирани частни икономически интереси.

Описаните семантични мрежи променят смисъла на авторското право, защото променят баланса на политики и права, върху които то се основава.

Първата стратегия редуцира авторското право до право на собственост. Това позволява даряването на текстове да бъде отхвърлено като правонарушение. Защото освен ако не е дело на самите собственици, то изглежда даряване на чужда собственост. Нещо повече, то изглежда даряване на чужда собственост, която би могла да бъде продадена и следователно неправомерно отнемане на чужда печалба.

Но ако авторското право е просто право на собственост, то вече не може и не трябва да бъде ограничавано в името на определена политика, дори тази политика да предвижда увеличаване на публичните знания. С оглед на това победата на тази стратегия би означавала незабавна и пълна приватизация на знанията.

Втората семантична мрежа артикулира авторското право като форма на политиката на увеличаване на публичните знания. Поради това тя предполага, че дори когато се разпространяват чужди знания, това не е правонарушение, тъй като знанията са по природа публични и не могат да бъдат предмет на изключително право, дори то да е артикулирано като право на собственост.[14]

Разгръщането на тези семантични мрежи разрушава баланса на политика и право, върху който се е основавало авторското право преди интернет. Тъй като тъкмо този баланс е правел възможно решаването на свързаните с него спорни въпроси, разрушаването му предизвиква разрив в авторското право, защото ни принуждава да решаваме дали то е преди всичко политика или преди всичко право на собственост.

Този разрив променя функционирането на авторското право. Защото щом е разцепено между политика и право, щом сме принудени да вземем страна срещу политиката на увеличаване на знанията или срещу правото на собственост, то е станало спорно право.

Ако едно право е оспорвано, това позволява на правоохранителните органи да се намесят, за да го защитят от противниците му. Но когато се намесват, за да защитават спорни права, правоохранителните органи взимат не само решение какво е предполагаемото правонарушение и кои са предполагаемите нарушители. Те взимат решение също и в какво се състои правото, което охраняват.

Тъй като, както е прието да се казва, това решение е оперативно, то изпреварва правото и поради това позволява да се артикулират предварителни права, които не са откъснати от законовите права, съпътстват ги като техни сенки, но се прилагат и защитават преди закона.

Когато правоохранителните органи се занимават със защитата на тези сенчести права, това им позволява да артикулират правонарушения отвъд правото, да очертават области на правонарушение и правоохраняване, свободни от правото и от правата. Накратко, това позволява правоохраняването да бъде еманципирано от правата.

Отвличане на права

Правата имат черти, които често не забелязваме, но за които си струва да държим сметка:

1. Прилагането им има цена, например цената на завеждането на дело или на знанието как може да бъде заведено дело, как да бъде обосновано и формулирано искането, как да бъде защитено в съда, от кого си струва да бъде потърсена помощ.

2. Прилагането на права отнема време. Тъй като то изисква съдебно време, което е ограничено, можем да предположим, че е толкова по-бавно, колкото повече са исканията за него. Разбира се, времето, което отнема, зависи също и от детайлите на съдебните процедури, начините и сроковете на обжалване, нестабилността, променливостта, сложността на законодателството.

3. Прилагането на права е свързано с риск, например от това съдът да вземе решение в полза на ответника или да не вземе навременно решение. Можем да предположим, че този риск е толкова по-голям, колкото по-малко установено е правото, за което се претендира, или колкото по-голяма е мощта на ответника.

Колкото по-висока е цената на прилагането на права, колкото повече време отнема, колкото по-рисковано е, толкова повече отслабват правата. Колкото по-скъпо, бавно, рисковано е прилагането им, толкова повече стават онези, които губят правата си, защото не могат да платят цената на прилагането.

Нещо повече, колкото по-скъпо, бавно и рисковано е прилагането на права, толкова повече се разширява промеждутъкът, ничията земя между възникването на спор за права и решаването му.

Но колкото повече се разширява този промеждутък, толкова повече нараства рискът нечии права да бъдат нарушени. Когато става дума за права на собственост, този риск има икономическо измерение. Тъй като съответната собственост би подлежала на облагане от страна на държавата, нарушаването й намалява държавните приходи и следователно накърнява държавните интереси. Това позволява на представителите на държавата да се намесят, за да защитят интересите й. Тъй като намесата им е предизвикана от риск, дори впоследствие да се окаже, че правото на собственост и следователно държавният интерес всъщност не са били нарушени, това би говорело не толкова за неправомерността на държавната намеса, колкото за овладяването на риска и следователно за ефективността на намесата.

Но когато правата бъдат конституирани като обект на държавна намеса, еманципирана от намесата на съда, те се превръщат от права пред държавата в права на държавата, или по-скоро едновременно в двете, защото позволяват от правата пред държавата да се произвеждат права на държавата. Можем да наречем подобни случаи отвличане на права.

Технологиите сами по себе си не освобождават и не подчиняват. Те могат да служат за освобождаване и подчиняване. Уеб технологиите могат да служат за свободно публикуване, за освобождаване на потребителите от цената на публикуването. Но тъкмо благодарение на това те могат да служат и за идентифицирането на рискове, за дефинирането на обекти на намеса, за еманципиране на правоохраняването от правото. Тези рискове, обекти на намеса, области на еманципиране възникват в точки на конфликт с авторското право. Но когато авторското право бъде вплетено в подобни конфликти, то може да бъде преработено от право пред държавата в право на държавата, в право да се изисква и налага подчинение в защита на държавния интерес или в защита на публични асоциации, регистрирани и признати от представители на държавната власт. Поради това уеб технологиите позволяват да бъде отвличано авторското право.

Библиография

Дворкин, Роналд. 2003. Да се отнасяме към правата сериозно. София: Критика и хуманизъм.

Латур, Бруно. 2007. Реасемблиране на социалното: Увод в социологията на дееца-мрежа. София: Изток-Запад.

Серто, Мишел дьо. 2002. Изобретяване на всекидневието. София: ЛИК.

Фуко, Мишел. 1991. Що е автор? Литературен вестник, 21.

Agamben, Giorgio. 2005. State of Exception. Chicago: Chicago UP.

Buerger, Peter. 1997. The Decline of Modernity. Pennsilvania: Pennsilvania State UP.

Deazley, Ronan. 2006. Rethinking Copyright: History, Theory, Language. Cheltenham: Edward Elgar.

Derrida, Jacques. 1987. The truth in painting. Chicago: Chicago UP.

Kawohl, Friedemann. 2010. The Berlin Publisher Friedrich Nicolai and the Reprinting Sections. In: Deazley, Ronan, Martin Kretschmer, Lionel Bently (eds.) Privilege and Property. Essays on the History of Copyright. Cambridge: Open Book Publishers, pp. 207-241.

Hesse, Carla. 1991. Publishing and Cultural Politics in Revolutionary Paris, 1789–1810. California UP.

Hofman, Julien. 2009. Introducing Copyright: A Plain Language Guide to Copyright in the 21st Century. Commonwealth of Learning.

Rose, Mark. 1991. Authors and Owners: The Invention of Copyright. Harvard UP.

Saller, Carol. 2009. The subversive copy editor: advice from Chicago. Chicago: Chicago UP.

Seville, Catherine. 1999. Literary Copyright in Early Victorian England: The Framing of the 1842 Copyright Act. Cambridge: Cambridge UP.

Stallman, Richard. 1996. Reevaluating Copyright: The Public Must Prevail. Oregon Law Review. [06.03.2011].

Westbrook, Steve (ed.). 2009. Composition & copyright: perspectives on teaching, text-making, and fair use. New York: SUNY Press.