Преодоляването на тоталитарното наследство след 1989 г. в България създава предпоставки за формирането на гражданско общество, което аксиоматично заема пространството между допреди това преливащите една в друга държава и частна сфера. Смяната на режима води до институционализиране на комуникационни свободи. Формира се партийно-политическа преса под формата на Дума и Демокрация, която има интензивен, но кратък живот; юридическите гаранции за свободата на пресата я освобождават от „натиска на съвестта" (Habermas 1962: 275).
В контекста на българските развития 1996 г. е ключова в две направления: на президентските избори на трето място с почти 22% се класира Жорж Ганчев, лидер на Българския Бизнес Блок, чието политическо послание съдържа популисткото противопоставяне между народа и управляващите и е проникнато от комичното, гротескното, аполитичното. Успешното представяне на Жорж Ганчев съвпада с идването на WAZ, което бележи появата на хибридно-таблоидната преса, опитваща се да бъде едновременно качествена и популярна (Spassov 2004).
Същото хронологично съвпадение в развитието на популизма в политиката и на булевардизацията на пресата откриваме и след 2000 г. - годината, в която започват официалните преговори за присъединяване на България към ЕС, а една година по-късно министър-председател става Симеон Сакскобургготски. На мястото на политическия дискурс с ляв и десен лагер идва политическо послание, което съдържа стремеж за надпартийност и преодоляване на „политическата партизанщина". Опитът за преодоляване на политическите различия в основата си отрича същността на политическото - това проличава в апела към ирационалното („Разчитам на безрезервната подкрепа на всеки, който досега е вярвал в мен"), към традиционна егалитарна етика („Не е нито морално, нито политически оправдано, че ... повечето хора у нас ... живеят в мизерия, докато някои политици тънат в необяснимо охолство") и социално възмездие („Мога да ви уверя, че тези, които са ограбили плодовете на вашия труд ... ще се сблъскат с цялата строгост на законите"). През този период се появява сериозният вестник Дневник, но същевременно започва и възходът на „откровено жълтите издания" (Спасов 2009) и се поставя началото на „масовото таблоидизиране на пресата" (Монова 2010: 137-138). Като пример бихме могли да приведем отразяването на „сватбата на годината" на премиерската дъщеря Калина през октомври 2002 г., изместила всички останали събития по това време. Личният живот на премиера се опубличностява, достигайки почти сакрален статус (напр. "Царската двойка Калина и Китин", „Роклята й отива в музей", „Пеят на двойката 'Слава във висините'" и т.н.).
Подобна е ситуацията и след 2005 г. Управлението на социалистическото правителство на Сергей Станишев съвпада по време с приемането на България в ЕС. Същевременно се развива и политическият възход на Бойко Борисов, за да се стигне до формирането на еднопартийно правителство на ръководената от него партия ГЕРБ през 2009 г. Характерно за периода след 2005 г. е отново присъствието на популистки елементи в политическия дискурс. Политическото пространство се редуцира дискурсивно върху дихотомията между „народа" и неговите „врагове", вариращи между „корумпирани олигарси", преразпределящи "огромните пари", бившите управляващи, „изцоцали държавата", чужденци с небългарски геном, радикални ислямисти или европейски учени, останали несъпричастни към основополагащото значение на българската култура за формирането на „европейската цивилизация". Откриваме и фаворизиране на силата („противникът е силен и е грешно да се счита, че са били слаби, просто ние бяхме много силни"), налице е и дискурсивно единство с „народа" ("И аз вечерям по някой път. Вярно е, че всички досега са били като извънземни, но аз си вечерям, спя като нормален човек"), който повсеместно е „пряка или косвена жертва на корумпирани управници". Като цяло популистките елементи намират благоприятна почва за разгръщане и мащабно възпроизвеждане в политическия дискурс.
Дихотомията между Борисов и Станишев се поема от медиите, които активно ги превръщат в двете най-коментирани и коментиращи фигури в медийното пространство (Media Index 2009, Media Index януари-март 2010, Media Index април-юни 2010). Положителното отношение към Бойко Борисов в мейнстрийм изданията се допълва от преобладаващото отрицателно отношение към Сергей Станишев. Успоредно с положителното отношение към Бойко Борисов се наблюдава и цялостен процес на персонализиране на политическия процес и свеждането му до личността на премиера ("Бойко вдигна със 126% парите за чиновници", "Борисов вдигна блокадата на Кулата").
Тук бихме могли да си зададем въпроса дали не сме свидетели на едно дискурсивно възпроизвеждане на доминантното присъствие на фигурата на вожда в политическото и медийното пространство - въпреки фундаменталната разлика между тоталитарния и демократичния политически режим, между правителствената пропаганда, от една страна и свободното изразяване на мнението, от друга, можем да открием известна дискурсивна приемственост, напр. реториката на „стария режим" и доброжелателно-патерналистичното отношение към „народа", близостта между „първия учител" („Марш на септемврийчетата") и „учителя" Бойко Борисов (пресконференция 2009), между моралното удовлетворение от служенето в МВР („Гордост е да служиш в редовете/ на България и МВР!") и партията („Води ме, Партийо, води ме/ под свойте бойки знамена!/ ... / Аз всичко бих дал да мога да бъда твой достоен син."), между „пазещата" ни полиция и „разперилата крила" партия.
Приемането на България в ЕС през 2007 г. е събитие от фундаментално значение за България, предполагащо изпълнение на критериите от Копенхаген (демокрация и правова държава, пазарна икономика, приемане на способност за изпълнение на условията за членство в ЕС). От 2008 г. се забелязва и нов етап в булевардизацията на медиите, асоциирана предимно с вестниците Уикенд, Шоу, Шок, Папарак, Tорнадо, Галерия, които вече не се ограничават само върху малките населени места, а се разширяват и към столицата и големите градове и читатели с по-високо образование и доходи (Стоилова 2009, Коен 2009).
Един поглед върху съдържанието и ценностната ориентация на в-к Уикенд като техен представител позволява да отговорим на въпроса доколко в подобен род издания са представени европейски и граждански ценности. Като „жълт" вестник Уикенд предлага криминална хроника, истории за представители на организираната престъпност и политици, спорт, злободневни битови теми. Подробно се отразяват т. нар. олигарси през призмата на личния им живот или на връзките им с лица от организираната престъпност (напр. „Бетина Жотева била съпруга на гангстер от ВИС" [Уикенд 41/ 2010], „Алексей Петров с незаконен син", „Вдовицата на Кюлев платила на ‘Килърите'" [Уикенд 40/ 2010], „Стрелбата по Драгановеца подарък за Митьо Очите" [Уикенд 39/ 2010]). Специално внимание се отделя на пикантерийни теми (напр. „Спи ли Калин Врачански с Радина?" [Уикенд 41/ 2010], „Божидар Димитров: Пенсионирах се като любовник!", „Иван Вазов умрял върху циганка" [Уикенд 29/ 2010]). Успешно се паралелизира с конспиративни догадки („Масоните издирват кой предаде Маджо" [Уикенд 40/ 2010], „Нацията ни е прокълната" [Уикенд 49/ 2010]). Други булевардни моменти са акцентът върху личните/интимните детайли на отразяваните субекти (вж. „Таблоидното тяло" в същия брой), както и преливането между факти и фикция в наратива, за което свидетелстват и (бивши) журналисти от вестника: „А издателите на Уикенд - Мартин Радославов и Недялко Недялков - понякога си измислят неща, дописват историите, но го правят смешно, талантливо и комуникативно" (интервю с Явор Дачков, Чернева 2009в).
Уикенд не се ограничава само до булевардни теми; специфика на вестника е редовното тематизиране на близкото минало, отново представено през личните истории от герои от периода („Горбачов е простак и международен мошеник", „КГБ по следите на Блага Димитрова" [Уикенд 41/ 2010], „Гешев вербувал Тодор Живков в Ломския затвор" [Уикенд 40/ 2010], „Багряна убийца на Вапцаров", „Вечната и святата преспала с 1000 мъже" [Уикенд 39/ 2010]). Друг характерен елемент е разработването на политически теми, изнасянето на неизвестни факти за лица от криминалния контингент, държавни служители, бизнесмени (Стоилова 2009). Подобен род информация надхвърля рамките на опубличностяване на личния живот на съответните лица и често се разминава с официалните версии - в тази сфера вестникът остава „контрапункт на официалната преса" (Чернева 2009а). В собствените си представи вестникът става носител на информация, която се укрива официално, на информация за корупция, сенчести бизнесмени, една възродена Касандра за ултимативната и неподправена истина, която остава премълчана заради вездесъщата цензура (интервю с Люба Кулезич, Чернева 2009б).
Ценностната ориентация на вестника разкрива едно своеобразно осцилиране между разследваща амбиция, от една страна, и многократното релативиране на резултатите от нея, от друга. Разследващият подход и осветляването на неизвестни факти за лица от организираната престъпност превръща изданието в „специализирана хроника за политиката в криминалния свят и/или за криминалните проявления на политиците" (Карадечев 2010). Eфектитe от такова осветляване обаче се релативират от „романтично-носталгичната представа" (Карадечев 2010), престъпленията са business as usual: „като че ли визитите за по ‘едно показнό' със саморъчна бомба в колата са просто дребна формалност в потока от задължения" (Карадечев 2009). Критиката към останалите медиите (напр. „Проститутки ли ще гледаме по телевизията?" [Уикенд 41/ 2010], „Да се кискаш на инат" [Уикенд 39/ 2010]) се неутрализира от скъсяването/игнорирането на дистанцията на комуникативната свобода. Нееднозначно е и третирането на етническата проблематика: призивите за етническа толерантност („Защо ромите не искат да се образоват", Уикенд 39/ 2010) контрастират с придаването на етническо измерение на политически проблеми („Цигански лидер от БСП източи Монтана и Видин" [Уикенд 41/ 2010]). Това е съпроводено от задушевно отношение към миналото, представено „без назидаване и разчитайки главно на сентиментите на публиката" (Ангелова 2009), с което се постига една апостериорна легитимация на времето преди 1989 г.
Оттук следва, че необходимата нормативна ориентация на таблоидите, в частност на в. Уиекенд, за да изпълнят функцията си на Четвърта власт, е само отчасти налице. Според собствените им оценки авторите във вестника възприемат себе си като алтернативни източници на информация, като реагиращи на обществена потребност от независима журналистика (вж. цитираните интервюта с Явор Дачков и Люба Кулезич). Това обаче се релативира от недостатъчно ясно изразения оценъчен елемент, без който са немислими функционирането на политическата общественост и критичната публичност. Сантименталното отношение към лица от организираната престъпност, както и неутралното отношение към миналото по-скоро свидетелстват за ценностна аморфност, отколкото за ясно изразена съпричастност към регулативните идеи на отвореното общество.
Споменатите факти ни позволяват да се доближим до същността на mcjournalism.bg, а именно: съчетанието на булевардни и по-сериозни теми и похвати; позиционирането на булевардната преса като алтернатива, като противовес на „официалните медии", при което езиковите и етически конвенции се отхвърлят и същевременно се заема пространството на сериозните медии.
Как би могла да се обясни популярността на вестник като Уикенд? Не наличието на таблоидни медии, а тяхната меродавност се счита за проблем (Георгиева 2010: 16). От една страна можем да идентифицираме глобални тенденции. Така напр. Херман ван Ромпой, председател на Европейския съвет, счита популизма за основна заплаха за Европа (Martinez 2010). В доклада си за 2010 г. Фрийдъм Хаус характеризира 2009 г. като осма поред година във влошаването на ситуацията на медиите (Freedom House 2010: 20). Това кореспондира с изчерпването на оптимизма след падането на Берлинската стена, продължил до около 2000 г. и отстъпил място на бавното ограничаване на свободата на медиите, най-осезаемо в Южна Америка и Източна Европа. Не остава незасегната и Западна Европа, която е застрашена да загуби лидерското си място по отношение свободата на медиите (Freedom House 2010: 21/2) - факт, отбелязан и от Репортери без граници (Press Freedom Index 2010). В същата насока е и анализът на International Research and Eхchange Board на медийната ситуация в Европа и Евразия - въпреки че Югоизточна Европа има най-добри показатели в региона, икономическата криза се е отразила негативно върху медиите (IREX 2010: ix), допълнително заострена и от настъпването на онлайн медиите.
Световните тенденции на концентрация и булевардизация се конкретизират и допълват в българския контекст от сложни взаимовръзки, от които можем да споменем: полу-криминалния характер на прехода, кризата на ценностите, влиянието на корпоративни и политически интереси върху медиите, неясната собственост и произтичащата от това възможност за манипулация и подмяна на общественото мнение под маската на независима преса. От значение е и недостатъчната разграниченост между журналистика и пиар (БХК 2006). Важни са и социално-структурни специфики на България, а именно отсъствието на достатъчно еманципирана интелигенция като потребител на качествена преса (Spassov 2004), която би неутрализирала ефектите от таблоидизацията. В този контекст се вписва и оттеглянето на важни електронни медии като Радио Свободна Европа (2003) и ВВС (2008). Разширява се и езикът на омразата - докато в съседните страни той намалява, в България той все по-често присъства в медиите (Breuer 2010).
Всички тези причини обаче не обясняват хронологичното съвпадение на възхода на булевардните медии с периода около приемането на България в ЕС, т. е. несъответствието между официалната съпричастност към европейски ценности, от една страна, и меродавността на жълт вестник, от друга. Интересно съвпадение е, че България е оценявана все по-негативно в международните рейтинги по отношение на медийните процеси. В класацията на Репортери без граници България постепенно отпада от 51 (2007) през 58 (2008/9) до 68 място (2010). IREX отчита намаляващия брой на информационни източници, т.е. нарастващата концентрация на медиите в страната от 2008 г. насам. Freedom House от 8 години неизменно класифицира пресата в България като частично свободна.
Бихме могли да предположим, че става дума за своеобразно припокриване на националните с глобалните и европейски развития в публичността, което формално компенсира недостатъчната оформеност на европейските ценности в „жизнения свят" (Хабермас), респективно във възпроизвеждащите се от актьорите и бавно променящи се структури. Към това бихме могли да добавим и глобалната тенденция на засилен натиск върху гражданското общество, което води до изкривяване на общественото мнение и до невъзможност на читателите да изпълняват ролята си не само на потребители, а и на граждани с право на наблюдение и участие в политическия живот (Habermas 2007). В България „завладяването на гражданското общество" от актьори, често оставащи скрити, е факт от 2000 г. насам, а влизането на страната в ЕС и отпадането на множество рестрикции води до „парадоксалния" феномен на засилване на тази тенденция (Ценков и др. 2010: 35, 40). Бихме могли да предположим, че това засилване на натиска върху гражданското общество води и до деформиране на общественото мнение и в крайна сметка се превръща в благодатна почва за феномена на жълтата преса, представяща се като спасителна алтернатива и противовес на „официалните" медии.
Библиография
Ангелова, Вяра. 2009. "Уикенд" в центъра на новите вестникарски промени. Обектив, бр.172.
Български хелзинкски комитет (БXK). 2006. Преформулиране на публичността. Изследване „Прозрачност във взаимоотношенията пиар агенции и медии". София: Български хелзинкски комитет.
Геориева, Стояна. 2010. Изказване на дискусията „Медии в преход, преход в медиите", в: Журналисти на теория, журналисти на практика. Дневник на Четвъртия Медиен панаир. 30 ноември - 4 декември 2009 г. Преход в медиите, медиите в преход. София: Факултет по журналистика и масова комуникация
Кoeн, Емил. 2009. Анализ на основни данни от социологическо изследване на читателската аудитория на вестник "Уикенд". Обектив, бр. 172
Карадечев, Петко. 2009. Стражарите, апашите и всички останали. Мониторинг на вестник "Уикенд", август 2009. София: Фондация „Медийна демокрация".
Карадечев, Петко. 2010. (Не)пълна промяна по жълтому. София: Фондация „Медийна демокрация".
Минкова, Петя.2002. Концепцията за жизненото равнище. Тема 14(27).
Монова, Тотка.2010. Изказване на дискусията „Медии в преход, преход в медиите", в: Журналисти на теория, журналисти на практика. Дневник на Четвъртия Медиен панаир. 30. ноември - 4 декември 2009 г. Преход в медиите, медиите в преход. София: Факултет по журналистика и масова комуникация.
Официален вестник на Европейския съюз. 2007. Харта на основните права на европейския съюз.
Спасов, Орлин. 2009. Пресата се отказа от усилието да формира обществено мнение. Капитал, 27.02.2009.
Стоилова, Зорница. 2009. „Уикенд" на полето на коментарите и анализите. Мониторинг на вестник „Уикенд", януари-февруари 2009. София: Фондация „Медийна демокрация".
Ценков, Емил и др. 2010. Гражданското общество в България. Тенденции и рискове. София: Център за изследване на демокрацията.
Чернева, Димитрина. 2009. Жълтият вестник в полето на сериозната преса - идентификация на източниците на информация. Обектив, бр. 172.
Чернева, Димитрина. 2009б. Вестник "Галерия" е клониран "Уикенд. Интервю с Люба Кулезич". Обектив, бр. 172.
Чернева, Димитрина.2009в. "Уикенд" се роди от иронията. Интервю с Явор Дачков. Обектив, бр. 172.
Breuer, Rayna. 2010. Hassreden in südosteuropäischen Medien. Deutsche Welle, 25.11.2010.
di Tella, Torcuato. 1995. Populism. In: Lipset, Seymour Martin (ed.) The Encyclopedia of Democracy. London: Routledge, vol. 3: 985 - 989.
Freedom House. 2010. Freedom of the Press 2010. Broad setbacks to global media freedom.
Habermas, Jürgen. 1990 (1962). Strukturwandel der Öffentlichkeit. Untersuchungen zu einer Kategorie der bürgerlichen Gesellschaft. Frankfurt/Main: Suhrkamp.
International Research and Exchange Board. 2010. Media Sustainability Index (MSI) - Europe & Eurasia.
Reporters without Borders. 2010 World Press Freedom Index. Europe falls from its pedestal, no respite in the dictatorships, 20.10.2010.
Schnibben, Cordt. 1995. Der McJournalismus. Spiegel Special 1/ 1995.
Spassov, Orlin. 2004. The "Serious" Press, the Tabloid Context, and Qualities of the Public Sphere. In: Spassov, Orlin (ed.) Quality Press in Southeast Europe. Sofia: Southeast European Media Centre.
