История и генетика – етногенезисът между интердисциплинарността и (пара)науката

Евгения Троева

Резюме: Студията представя дебата за българския произход в пресечното поле на историята и генетиката, в което геномни изследвания нерядко ползват обяснителни схеми от (пара)историята. Чрез изследвания и сравнения на съвременни и древни проби ДНК се правят опити да се решат значими въпроси на историографията, като основните изводи, които се представят на обществеността, са за европейския характер на древните българи, за ранното формиране на българския народ в периода IX–X век и за над хилядолетен етнически континуитет. Ясен е стремежът древните и сегашните българи да бъдат причислени към европейските популации, с пренебрежими монголоидни примеси. В текста е очертана ролята на (онлайн) медиите и социалните мрежи като част от механизма на работа на публичната история, както и връзката на интерпретациите на генетични изследвания с настоящи идентичностни ориентации.

Ключови думи: (пара)история, палеогеномика, етногенезис

History and Genetics – the Ethnogenesis between Interdisciplinarity and (Para)science

Evgenia Troeva

Abstract: The study presents the debate about Bulgarian origins at the intersection of history and genetics, where genomic studies often employ explanatory schemes from (para)history. Through research and comparisons of both modern and ancient DNA samples, attempts are made to address significant historiographical questions. The key conclusions presented to the public include the European nature of the ancient Bulgarians, the early formation of the Bulgarian people in the IX^th – X^th centuries, and more than a thousand years of ethnic continuity. The intention to classify both ancient and contemporary Bulgarians as part of European populations, with minimal Mongoloid admixtures, is evident. The text highlights the role of (online) media and social networks as components of the public history mechanism, as well as the connection between interpretations of genetic research and contemporary identity orientations.

Keywords: (para)history, paleogenomics, ethnogenesis

Citation: Троева, Евгения. 2024. „История и генетика – етногенезисът между интердисциплинарността и (пара)науката“. Семинар_BG, 28. URL: https://seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy28/889-troeva.html

„Вземи ДНК тест и се свържи с корените си“ гласи реклама на една от популярните платформи за извършване на индивидуални генетични изследвания. С бърза и безболезнена процедура[1] на съвременника се предлагат възможности да разбере какъв е генетичният му профил, в кои географски райони са живели неговите далечни предци и къде по света в наши дни живеят негови генетични роднини. Така генетичното изследване конструира два типа принадлежности – единият хронологичен, по оста на времето, с идеята за континуитет между живели преди векове и дори хилядолетия хора и съвременници, а другият синхронен, с откриване на „родственици“ в различни географски райони в наши дни. От периода на модерността насетне се наблюдава драматично разширяване на представата за родина и родство, като първото понятие градира от родното селище до националната територия, а второто – до сънародниците, формиращи националното тяло. В постмодерната епоха генетичните изследвания дават нова перспектива за осмисляне на сходства и различия между хората и за тяхното групиране. Новопоявилите се представи за родство, които не са свързани с традиционни роднински мрежи и взаимоотношения, са индикативни за преплетеното развитие на биологичните науки и биотехнологиите с хуманитарните науки, както и за промяна в конструирането на общностни принадлежности и идентичности. Същевременно новите представи за генетична близост черпят изразност от утвърдената представа за „кръвно родство“, което получава синоним в таксономията за „генетично родство“.

Бумът в генетичните изследвания, които в наши дни значително поевтиняват и влизат в комерсиална употреба, се дължи на технологичния напредък и реализирането на Човешкия геномен проект, стартирал 1990 г. и приключил в значителна степен през 2003 г. Резултатите му показват, че всички съвременни хора са потомци на група индивиди с произход от Африка, които в резултат на миграции се разселват по земното кълбо и обменят гени с други човешки видове като неандерталците и денисовия човек (вж. Zeberg, Jakobsson and Pääbo, 2024). Оказва се, че в генетично отношение хората са удивително сходни – споделят над 99% еднакъв геном, а различията се дължат на генетични мутации. С развитието на биотехнологиите се подобряват възможностите за по-детайлно изследване на съвременна и на древна ДНК (вж. Porubsky and Eichler, 2024). Появяват се изследвания върху географията на човешките гени с оглед древни миграции на човешки групи (вж. Cavalli-Sforza, Menozzi and Piazza, 1994), развиват се направления като археогенетика/палеогенетика[2], популационна генетика, която изследва структурите на популациите, и ДНК-генеалогия, която се занимава с историята на популациите (Кременски, 2017). Както посочва Дейвид Райк, свидетели сме на геномна революция в изследването на човешкото минало (Reich, 2018: XXII).

Същевременно пренебрегвайки обстоятелството, че съвременните етнически общности и нации са продукт на социално-политически процес на многопосочни взаимни влияния и трансформации през вековете, мнозина се изкушават да потърсят в генетиката „истината“ за етническите „корени“. (Не)очакваният ефект е, че генетичните изследвания допринасят за представата за идентичността като вродена (вж. Brodwin, 2002: 323) и пораждат опасения за ревитализиране на расови дискурси (Schramm, Skinner and Rottenburg, 2012). Р. Брубейкър предупреждава за възможен негативен ефект от „завръщането на биологията“ и за потенциала на генетичните изследвания да подкрепят есенциалистки подходи към етничността и расата и изказва предпочитанието си към своеобразен „биосоциален конструктивизъм” (Brubaker, 2015: 84). И наистина, трупани и трупащи се междугрупови и междуобщностни противоречия получават в лицето на генетиката нов и претендиращ за научност аргумент в дебати за спорни и оспорвани произход и етногенезис. Посредством генетични изследвания се правят опити да се решат историографски проблеми, като се пренебрегва социо-културната (а не биологичната) природа на националната идентичност, както и базисното разбиране за етничността като динамичен социален феномен, въпрос на отношение между „нас“ и „тях“ (вж. Eriksen, 2002). В последните десетилетия социалните науки се изправят пред предизвикателството да осмислят измеренията и последствията от навлизането на биотехнологиите в живота, като се въвежда терминът „биосоциалност“ (вж. Rabinow, 2008), особено в изследвания на медикализирани контексти. Появяват се термини като „генетична история“, „генетично наследство“, „генът като исторически документ“, „ДНК като исторически архив“, „история в гените“, които социалните науки проблематизират (вж. Sommer, 2008, 2010). Според някои наблюдатели генетичните изследвания в Източна Европа и Азия са по-склонни да обслужват националистически проекти от тези в Западна Европа (McMahon, 2020). Оформя се и рефлексивно поле със сериозна критика на биодетерминизма в археогенетиката и на претенциите му за политическа неутралност (вж. Blakey, 2020; Furholt, 2020). Как се развиват проучванията в пресечната точка на историята, биологията и генетиката в България? Какъв е фокусът в това интердисциплинарно поле, повлияно от глобализирани науки като биологията и генетиката и от национално центрираната българска история?

Физическа антропология, биополитика и етногенезис

Едно от нещата, което обединява биологичните и социалните науки, е стремежът да предложат класификационни схеми за изследваните от тях обекти. Как тези таксономии се съотнасят една с друга? Групиране на хората по генетичен профил като принадлежащи на различни хаплогрупи е нова форма на биологизирана концептуализация за разлики и прилики между индивидите, своеобразно продължение на традициите на физическата антропология за класифициране по фенотипове[3]. През XIX и първата половина на XX век тя приема делението на човечеството на раси, като се предполага техен произход от по-ранни различни хоминиди (вж. Стоянов, 2003). През втората половина на XIX век расовата идеология вижда свой опонент в предложената лингвистична теория за родството на индоевропейските езици, като антропологичните различия на говорещите индоевропейски езици се обясняват със смесвания с други народи; популярни стават кранеологичните измервания, според които долихокефалността, светлите очи и коси са характерни за т. нар. арийска раса (Pereltsvaig and Lewis, 2015: 23–24).

От втората половина на XIX век датират и първите опити за физико-антропологично определяне на българите, като според румънския медик Михаил Обеденаре те са смес от брахикефални българо-татари, латинизирани траки, наречени „гало-келти“, и неизвестни долихокефали (Promitzer, 2010: 51). Първите антропологични изследвания на жива българска популация, публикувани през 1891 г., са дело на литовския лекар Йонас Басанавичус (Басанович), според когото римляни, траки и сармати, последните авторът приравнява на славяните, имат основен принос за създаване на българския народ, като траките в антропологично отношение „живеят и сега“, тъй като след заселването на сарматите/славяните на Балканите, те са се славянизирали (Бассанович, 1891).

В края на XIX век д-р Стефан Ватев изразява становище за това, че българите са смес от славяни и българи от финско племе (Promitzer, 2010: 51–52). В началото на новото столетие Ватев, с подкрепа на институциите, провежда мащабни физико-антропологични изследвания на българско население (основно ученици и войници), както и на представители на малцинствата, като публикува резултатите си преимуществено на немски език (Promitzer, 2014a). Тезата на Ватев за фински елементи в антропологията на българите намира своеобразно продължение в публикациите на Крум Дрончилов през второто и началото на третото десетилетие на XX век (Promitzer, 2014a: 160). Двамата автори чрез антропологичните си изследвания защитават тезата за българския характер на славяноезичното население на историко-географската област Македония в контекста на противоборствата на балканските държави по време на Балканските войни и на Първата световна война (Promitzer, 2014a). Според Кр. Промицер до Първата световна война в България доминира расовата антропология, която през 20-те години на XX век отстъпва на расовата евгеника, а от средата на 30-те години двете конкуриращи се направления в биополитиката[4] са равностойно представени в съзвучие със случващото се в Третия райх (Promitzer, 2014b: 45). През 20-те и 30-те години в контекста на реваншистки настроения, определящи външнополитическата ориентация на страната, профашистки и пронацистки политици усвояват реториката за прабългарите туранци като „раса на господари и създатели на държавата“, възраждат се и автохтонни теории за произхода на българите, последните без значима подкрепа в академичната общност (Nikolov, 2017: 140).

През 30-те години на XX век се извършват серологични изследвания, според които пропорциите на кръвните групи сред българите са сходни с тези при фини, австрийци, датчани, германци и руснаци, но различни от тези при съседните на българите народи (турци и гърци) (Promitzer, 2010: 54; Promitzer, 2014b). През 1937 г. излиза анонимното издание Расовият облик на българите, вероятно с автор биолога Стефан Консулов, в което се твърди, че българите нямат славянски произход и носят доминантен прабългарски елемент (Promitzer, 2015: 240, бел. 16). В отговор биологът Методи Попов в лекции критикува тези идеи, застъпвайки тезата за славянския произход (Promitzer, 2006: 241). Дебат по темата за „расата на българите“ се разгръща в края на 30-те години и между Ст. Консулов и Димитър Михалчев, като Михалчев се противопоставя на расистките идеи на Консулов и поддръжниците му (Цацов, 2018: 40).

Видно е, че в края на XIX и през първата половина на XX век физико-антропологичните изследвания в страната се развиват в съзвучие с доминиращата през този период расова теория (вж. Detchev, 2010) и черпят интерпретационни модели от сюжетите на историческия наратив. Представите за българския генезис са повлияни от политическите промени в обществения живот, поради което в определени периоди (от Възраждането до Балканските войни и през социалистическия период) славяните, а в други (между двете световни войни, както и в постсоциалистическия период) – прабългарите се очертават като предпочитани предци на българите[5]. Общото, което свързва тези идентичностни проекции, е идеята за нацията като основен исторически актьор през вековете, с корени в далечното минало (вж. Daskalov, 2021: 14). През втората половина на XX век хуманитаристиката и в частност историческата наука са подложени на коренно идеологическо преосмисляне с акцент върху класовите борби и фокусиране върху славянската тематика. Със завръщането на национализма в Големия национален разказ от 60-те години на XX век насетне (вж. Даскалов, 2018: 47) пантеонът на националните предци се разширява, като освен славяни и прабългари, включва и траки. В контекста на честванията на 1300-годишнината от създаването на българската държава се засилва изследователският интерес към прабългари и траки, като се полагат усилия тезата за хилядолетен континуитет да бъде широко популяризирана. Тази преработка на националната история осигурява автохтонистка перспектива към българското минало, очертава национална специфика, идваща от древността, и прекласифицира съвременните български територии от периферни на Европа в център на древна цивилизация, имаща принос към световната култура. Без съмнение тези историографски тенденции целят идентичностни трансформации, а тяхното отражение е осезаемо и в постсоциалистическия период.

Въпреки настъпилите значими политически промени, през социалистическия период в страната продължава традицията на физико-антропологични изследвания от предвоенния период, силно повлияни от школата на немската физическа антропология. През 1972 г. Петър Боев публикува на немски език монография за „расовите типове“ на Балканите, в която застъпва становището, че съвременните българи са смес от славяни и прабългари, като според него славяните са асимилирали траките, докато българите са тюркски народ с елементи от угри и сармати (Promitzer, 2010: 56–57). В периода на засилена асимилационна политика на властите срещу мюсюлманите в България екип на Петър Боев провежда през 1980 г. антропологично изследване на древно и съвременно родопско население в рамките на Националната комплексна научноизследователска програма „Родопи“ (Муратова, 2015: 254–258). Според проучването прабългарският елемент в региона е резултат от заселването на Куберовите прабългари, а представителите от различни етно-конфесионални групи са потомци на утвърдените в Големия разказ предци на българите: траки, славяни и прабългари, макар и в различни пропорции (Муратова, 2015: 259–261). Изследването е в пряка връзка с подготовката и реализирането на т. нар. „Възродителен процес“ в България, при който властите се опитват да заличат редица елементи от културата на мюсюлманите (вж. Груев и Кальонски, 2008), аргументирайки се с тезата за българския им етнически произход.

След политическите промени от 1989 г. и новата евроатлантическа ориентация на страната настъпва преструктуриране и в представата за етногенезиса на българите, като на прабългарите се отдава все по-голямо значение за сметка на славяни и траки (Нягулов, 2010; Marinov, 2016: 201; Даскалов, 2018: 492). Някои историци дори отхвърлят тезата за славянски корени на българите и признават за предци единствено прабългарите (напр. Цветков, 1998). С проблемите на българския генезис и особено с произхода на прабългарите започват да се занимават любители без познания в историческата методология (Степанов, 2008: 9–19). Забелязва се размиване на границите между наука и паранаука, като явлението не подминава и академични среди (Нягулов, 2010: 426; Даскалов, 2018: 449). Широко коментиран е въпросът дали прабългарите са тюркоезични, каквато е наложилата се към онзи момент теза, която бива критикувана в полза на тезата за прабългарското ираноезичие, преразглежда се и хипотезата за средноазиатската прародина на прабългарите за сметка на прикавказката (вж. Николов, 2013; Nikolov, 2017). В този дебат прозира желанието „предците“ да бъдат разграничени езиково от османските турци, особено в контекста на засилващ се национализъм през 90-те години на XX век.

Продължават и физико-антропологични проучвания, застъпващи идеята за континуитета на хората, живели по българските земи през хилядолетията. От 1989 до 1993 г. екип на антрополога Йордан Йорданов[6] провежда физико-антропологично изследване на над 5000 индивиди, финансирано по Национална антропологична програма (Йорданов, 2006: 41). Според Йорданов само 0,4% от съвременните българи носят характеристики на монголоидната раса (Александрова, 2015). Подновеният интерес към произхода на българите се свързва с идеологическата промяна при смяната на режима и неокапиталистическите трансформации в страната (вж. Promitzer, 2010: 58). Икономическите, политическите и социалните промени през 90-те години на XX век дестабилизират утвърдени в предходните десетилетия идентичностни представи и водят до тяхното преформулиране, както и до търсене на нови опори за „идентичността по произход“, сред които се открояват (палео)генетичните изследвания.

Реконструирана геномна история на евразийското пространство

Международни генетични изследвания от второто десетилетие на XXI век показват, че съвременните европейци произхождат от три основни изходни групи (Lazaridis, 2014; Haak et al., 2015). Първата е съставена от мезолитни ловци и събирачи, които в източната част на континента се смесват със сибирски ловци събирачи. Втората представляват дошлите от Анатолия земеделци, които осъществяват неолитната революция на континента. Третата група се формира от масирани миграции на степно население към Европа през бронзовата епоха, с което се свързва разпространението на индоевропейските езици. В дебата за произхода на индоевропейските езици се предполага тяхното носителство от население от степите или от предхождащата неолитна миграция от Анатолия (Lazaridis et al., 2014; Haak et al., 2015). Последващо изследване идентифицира четири основни генетични приноса през последните 50 хил. години, които оформят съвременния генетичен профил на европейското население: западни и източни ловци събирачи (които в предходните изследвания се разглеждат като една група), кавказки ловци събирачи и анатолийски земеделци, като генетичният принос на четирите групи е в различни пропорции в отделните европейски региони (Irving-Pease et al., 2024).

Според мащабно генетично изследване на древни проби носителите на индоевропейските езици може да се проследят до Ямната култура, която на свой ред, заедно с говорещите анатолийски езици, произхожда от Западна Азия (Lazaridis et al., 2022a). През 2023 г. е лансирана хибридна теория, според която индоевропейските езици произлизат от територията южно от Кавказ преди около 8100 години и впоследствие се разпространяват, като единият клон се отправя към степната зона на север и след това към Европа, а другият – през Мала Азия към Балканите. Изследването е интердисциплинарно, съчетаващо лингвистичен анализ на съвременни и древни индоевропейски езици с данни от автозомен ДНК анализ (Heggarty et al., 2023).

От трите големи групи, формирали генетично европейското население, за българите се констатира най-голям дял от неолитните земеделци, следвани от степните номади от Ямната култура, а най-малък е приносът на мезолитни ловци събирачи (Lazaridis et al., 2014; Haak et al., 2015; Lazaridis, 2018). Археогеномните изследвания показват генетично сходство на населението на Балканите през неолита и медната епоха, както и последвала смяна на популацията през бронзовата епоха, дължаща се на миграция на население от степната зона (Penske et al., 2023: 360). За скитите, населяващи евразийските степи през желязната епоха, се разкрива разнороден генетичен произход – с компоненти от скотовъдци от късната бронзова епоха, от европейски земеделци и южносибирски ловци събирачи, като и по-късно смесване на скитите с хуните (Damgaard et al., 2018). По отношение на съвременните народи, говорещи славянски езици, генетичните изследвания идентифицират наличие на две големи групи: източни и западни славяни, от една страна, и южни славяни – от друга, като разликите между тях се отдават на асимилирането от страна на южната група славяни на местно население на Балканите (Kushniarevich et al., 2015). Според изследване на североизточноевропейския генетичен принос, асоцииран със славяните, към балканските популации, резултатите за българската популация са за около 50% славянски принос (Olalde, 2021, Fig. 2). Международно (палео)генетично изследване очертава картина на висока мобилност на хората в Европа, която се проявява в локална генетична хетерогенност и крос-регионални връзки, като същевременно се наблюдава стабилност на генетичната структура на европейското население от желязната епоха до наши дни. Изследването определя съвременните българи като генетично най-близки до хървати, унгарци, гърци и албанци (Antonio et al., 2022). Така геномът на българите и на предхождащото ги през хилядолетията население на Балканите се вписва в реконструирана от (палео)генетиката геномна история на евразийското пространство.

Майчините **и бащините линии: хаплогрупи и публична (пара)история**

Как се развиват респективните генетични изследвания, фокусирани върху населението на страната, и как те се съотнасят към историческите наративи[7] (академичен, публична история, параистория)? Очертаването на взаимовръзките и разминаванията в тези преплетени полета е важно с оглед изясняване на процеса на интернализация на определени представи за етногенезиса в общественото съзнание. Първите генетични проучвания имат за цел да подпомогнат съдебно-медицински експертизи с установяване на характеристики на различните етнически групи, живеещи в съвременна България. В средата на 90-те години на XX век е проведено проучване на митохондриална ДНК (майчината линия) на българи и на турци, като пробите са сравнени с налични тогава данни за други народи, установявайки хомогенност на европейските образци (Calafell et al., 1996). Първите изследвания върху ДНК на У хромозомни маркери (бащината линия) за определяне на хаплотипове и хаплогрупи при българи, български турци и български роми показват значими разлики между трите проучени групи (Zaharova, 2001).

Следват и по-обемни генетични изследвания, чиито резултати се използват за екстраполации върху етногенезиса на българите, като интерпретациите са белязани от субективните оценки и исторически познания на коментиращите. Проучване на алели и честота на хаплогрупите в българската популация води изследователи до извода, че българите са по-близко свързани с италианци, населението от Средиземноморието, арменци и румънци, отколкото с други източно- и западноевропейски народи (Ivanova, Spassova, Michailova and Naumova, 2001). Отбелязва се обаче наличие на редки алели и хаплотипове, които, според авторите, индикират азиатски генетичен приток. Генетичното различие на българите се обяснява с миграции и смесване на различни етнически групи. Резултатите дават основание на изследователите да характеризират българската популация като принадлежаща към южноевропейските антропологични типове (Ivanova, Spassova, Michailova and Naumova, 2001; Ivanova et al., 2002). Оттук насетне в (палео)геномиката си дават среща две тези, които имат дълга традиция в историографията. Едната настоява за миграционния произход на древните българи и техните предходници, а другата застъпва тезата за автохтонността на българите на Балканите от далечно минало, когато те са назовавани с други етноними.

През 2004–2005 г. се провежда европейско проучване на Y хромозома, според чиитo резултати българските мъже по генотип са причислени към групата на румънци, гърци и унгарци (Roewer et al., 2005). Няколко години по-късно с водещо участие на български автори се публикуват резултатите от изследване на Y хромозомата на 127 български мъже (Karachanak et al., 2009). Според него близо 20% от изследваните проби принадлежат на местна хаплогрупа (E-M 35), с хилядолетна история на Балканите, а 27.5% са част от хаплогрупа (I), представяща преднеолитните европейци. 18.1% от пробите са от хаплогрупа (J), която авторите на изследването свързват с траките. 17.3% принадлежат на хаплогрупа (R1a), за която се предполага, че представя великото преселение на народите (Karachanak et al., 2009: 395–398).

През същата 2009 г. медиите публикуват резултати на швейцарската компания за генетични изследвания „Игенеа“, според които „освен 49 на сто тракийска, във вените на българите течала по 15 процента славянска и елинска кръв, 11 на сто от гените ни идвали от античните македонци и 8 процента – от финикийците“ (Труд, 2009). Данните от изследването предизвикват разнопосочни емоции и дори скандали в някои балкански страни, поради което са свалени от сайта на компанията (вж. Sommer, 2010). Тяхното популяризиране през медии (24 часа, 2009) и социални мрежи обаче оставя трайна следа в общественото мнение години след това. Т. напр. според член на клуба за исторически възстановки „Антична Тракия“ (Ямбол)

учени са изследвали гени на българите... и се установява, че 47% от нашите гени са тракийски. Това е много голям процент, това е половината гени са тракийски. А останалите гени – през нас са минали Персийска империя, Римска империя, Византийска империя, Турска, Османска, всякакви империи. Останалите 50% са всички, прабългари, тъй че ние си носим тракийските корени[8].

Сходни идеи се застъпват и в литературни произведения. В Български хроники на Стефан Цанев например се лансира тезата, че гените на една четвърт от днешните българи са сходни с гените на траките – „в нашите жили тече и тракийска кръв“ (Цанев, 2006: 67).

С генетични изследвания се заемат и екипи с доста различен профил. През 2010 г. се осъществява експедиция в Азия, при която са събрани генетични проби от местни жители, като се твърди, че гените на българите са много близки до тези на народите в Памир. Самото начинание е инициирано с презумпцията за търсене на прародината на българите в Средна Азия сред ираноезично население. Тезата на екипа е, че Памир, а не Сибир, е прародина на прабългарите, които били индоевропейци, а не тюрки. Участникът в изследването, медикът Славян Стоилов, оповестява, че българите генетически са отдалечени от славяните (Dir.bg, 2010). Според специалисти проблемът в конкретния случай е, че е изследвана митохондриална ДНК на ученици от едно училище в Памир, а получените резултати са различни от тези за българите и не са издържани в научно отношение (Кмета.bg, 2014).

Популярен опит за осмисляне на генетичните данни за произхода предлага публикация на уеб сайта „Роден край“, наименована Произход на българите според ДНК изследванията (Каравеликова, 2011). В нея се подчертава, че българите генетично са европейци, а не монголци. Това, както ще видим в следващите редове, става лайтмотив в представянето на резултати от генетични изследвания в страната. В тях често се открива и твърдението, че съвременните и древните българи генетично се различават от „тюркскоезичните народи“, като се пренебрегва обстоятелството, че културата и езикът като нейна съставна част са променливи категории в хода на времето. Самата древнотюркска култура, от която се стремят да се разграничат някои изследователи, е продукт на ирано-алтайски взаимодействия (вж. Стоянов, 2003).

През 2012 г. се провежда мащабно изследване на митохондриална ДНК на 855 съвременни българи, което показва географски хомогенно разпределение и принадлежност към западноевразийски типове хаплогрупи, като българите заемат междинна позиция между средиземноморските и източноевропейските популации. Изследователите предполагат, че средиземноморската компонента е тракийско наследство, а източноевропейската се дължи на славяни и прабългари (Karachanak et al., 2012). Според проведено изследване и на Y-хромозомата на 808 мъже се очертава преобладаване на западноевразийски хаплогрупи при съвременните българи, характерни за Близкия изток и Югозападна Азия хаплогрупи са открити респективно при 19% и 5% от изследваните. От друга страна, специфични за алтайските и централно-азиатските тюркскоговорящи народи групи се засвидетелстват при 1,5% от включените в проучването българи. Географски разпределението на хаплогрупите в днешните български земи оформя западен, централен и източен регион. Изследователите посочват, че група R-L23 присъства в Източна България от периода след последния ледников период; група E-V13 е от мезолита, а хаплогрупа J-M241 вероятно отразява неолитната експанзия на запад от Черно море. Прави се изводът, че в светлината на нови исторически изследвания за значителен прабългарски принос към съвременния български народ, участвалите в българския етногенезис прабългари по-скоро нямат родство с алтайски и централноазиатски тюркскоговорящи народи (Karachanak et al., 2013). Под въпросните „нови изследвания“ авторите всъщност имат предвид тезите на Петър Добрев[9] за древните българи като многоброен ираноезичен народ с развита цивилизация. Така историята на прабългарите се реконструира през недоказани, често екзотични хипотези, а не на основа на извори, археологически разкопки и публикации на утвърдени медиевисти. Като извор за ранната българска история в текста на цитираното генетично изследване се използва и книгата за параисторията на Румен Даскалов (2011), без да е схванат нейният саркастичен характер. Изследването с водещ автор С. Карачанак[10] е включено в популярен дебат за българския етногенезис, като според изразените мнения с изложените резултати „отровната заблуда, че българите са мелези, поема по пътя към небитието“[11]. С него се аргументира и автохтонистката теза за произхода, като според коментиращите българите са „най-старият европейски народ, създател на съвременната цивилизация“, който носел „уникален, автохтонен, рядък и ендемичен ген“ (prarodinata, 2013). Акцентът върху предполагаемата генетична уникалност и автохтонност идва да подкрепи идеята за обособеност на българите от далечна древност.

Цитираните по-горе генетични изследвания, проведени от екип на Медицинския университет в София и институт на БАН, не се приемат еднозначно. През 2013 г. между Божидар Димитров, тогава директор на Националния исторически музей, и члена на изследователския екип Ангел Гълъбов (академик, директор на Института по микробиология на БАН до 2011 г.) се разгръща медиен дебат. Божидар Димитров нарича изследването „смешно“, като според него Италия плаща на българските генетици да твърдят, че българите са италианци (Флагман, 2013). По същество спорът между Димитров и Ангелов отразява два различни възгледа за ролята на траките в българския етногенезис, като според медика такава е налична, докато историкът я отрича.

Един от водещите изследователи в областта на генетичните изследвания в България, Иво Кременски, също споделя по-различна позиция в медиите:

Изследванията на генетиците по линия на Y-хромозомата и мутациите на ядрената ДНК, сочат, че българите са отдалечени от славяните. Това обаче не означава, че нямаме славянска кръв. Проследяването на гените в поколенията назад сочат, че сме по-близо до румънци, на първо място, гърци, унгарци и македонци. (Кмета.bg, 2014)

Две години по-късно генетикът заявява мнение за по-различно съотношение на съставките, формирали българския народ. Според Кременски „ние сме славяни, но примесени с много българи [...] 22 на сто от мъжете у нас носят генни характеристики на хора, които са живели по тези земи преди около 7000 г. Те нямат нищо общо нито със славяните, нито с българите, не са и траки“ (Здравето, 2016), с което акцентира върху наличието на автохтонен, макар и не доминиращ, генетичен компонент у съвременните българи.

Повечето палеогенетични изследвания в страната се фокусират върху траките и особено върху прабългарите, изтъквани като основни предци на българите в последните десетилетия. В подкрепа на прабългарската теза за произхода на съвременните българи се интерпретират генетични данни от археологически останки от древно население на Балканите в доклад, представен от Я. Й. Шопов на научния семинар по древни цивилизации в Софийския университет „Св. Кл. Охридски” (декември 2015 г.)[12]. Според Шопов българите са древен индоевропейски народ, произлязъл не от славяните, а от прабългарите, които също са били индоевропейци, наследници на балканско неолитно население, напуснало Балканите, чиито потомци след няколко хиляди години се завръщат на полуострова. В публикация Шопов изказва твърдението, че съвременните българи са близки генетично до средновековните кумани, които пък са близки на прабългарите (Шопов, 2015).

На основа на изследване на митохондриална ДНК на 13 проби от некрополите при Ножарево, Манастира на Мостич и Туховище, датирани в периода VIII–X век, изследователи изказват становището, че прабългарите нямат тюркски произход, майчините им генетични линии са със западноевразийски произход и съществува генетично подобие между древните и съвременните българи, както и на прабългарите с италианската популация. Въпросното генетично изследване показва липса на източноазиатски или африкански хаплогрупи, което води авторите до извода, че прабългарите нямат монголо-алтайски и хуно-татарски произход, а са разположени между югоизточните и южноевропейските популации (Nesheva et al., 2015). Етническото определение на некрополите при Манастира на Мостич и Туховище като прабългарски обаче е проблемно, особено когато се коментират погребения от християнския период, когато погребалният обред се унифицира и се прилага към покойниците, независимо от етническия им произход. В цитираното изследване авторите отново реконструират ранната история на прабългарите по популярните книги на Петър Добрев, които не са базирани на археологически доказателства. Същият екип изследователи и в последващи публикации твърди, че няма връзка между българите, от една страна, и алтайските и кавказките популации, от друга (Karachanak-Yankova, Nesheva, Galabov and Toncheva, 2015). През лятото на 2015 г. Списание 8 популяризира изследването на Нешева, Тончева, Гълъбов и Йорданов, като обявява на страниците си, че генетиката е доказала европейския характер на прабългарите (Списание 8, 2015).

Един от основните участници в споменатото изследване, Десислава Нешева, защитава през 2016 г. дисертация[13], посветена на генетичните предци на българите, в която прави сравнителен анализ на митохондриална ДНК от 160 проби със заявката, че половината са на траки, а другата половина – на прабългари (Нешева, 2016: 5–6). Образците са получени от Института по антропология към БАН, като „прабългарските“ са от периода VIII–X век, а „тракийските“ – от трето хилядолетие пр. Хр., за който период обаче все още не може да се говори за оформен тракийски етнос. Според авторката „славяните изцяло са практикували кремирането. Поради този факт останки от славяни не могат да бъдат изследвани“ (Нешева, 2016: 7). Всъщност това важи за езическия период, но със заселването си на Балканите на територията на Византийската империя славяните са християнизирани и приемат погребалния обред трупополагане. Д. Нешева анализира проби от костен материал от некрополите в Габрова могила, Шекерджа могила, Берекетска могила и от споменатите Манастир на Мостич, Ножарево, Туховище и Трошево (Нешева, 2016: 9). „Прабългарските“ проби, според изследователката, притежават основно европейски хаплогрупи, а данните „показват тясна връзка и приемственост на прабългарите със съвременните българи“. Близо половината от пробите (47%) се причисляват към хаплогрупа Н и нейните клонове, 15,8% – към хаплогрупа Т, 10,5% се отнасят към хаплогрупи J и U4, 5% – към групи H5, HV и U3 (Нешева, 2016: 49). На тази основа Нешева прави извода, че прабългарите са близки със съвременните българи, населението на Италия, Хърватия, Унгария, Гърция и Румъния, но са много отдалечени генетично от татари, удмурти, чуваши и турци, не показват и близост с популациите в Северна и Източна Европа (Нешева, 2016: 50). Заключението на авторката е, че прабългарите имат значителна роля при формиране генофонда на съвременните българи и нямат общ генетичен произход с алтайски и тюркски народи (Нешева, 2016: 63). Изследването показва липса на приемственост между траките и съвременните българи, както и близост на траките с населението на Австрия, Латвия, Словакия и Босна (Нешева, 2016: 53, 60). На въпрос на журналист дали по някакъв начин тези резултати противоречат на историческата наука, Десислава Нешева отговаря, че „историята може да се манипулира, а генетиката не“ (Иванова, 2016). През август 2016 г. в. 24 часа излиза със заглавие, че според учени българите носят гени на траки и прабългари и нямат връзка със славяни и тюрки (24 часа, 2016). Вестникът се позовава на изследването на Нешева, а за интереса към темата говори обстоятелството, че статията е прочетена над 28 хил. пъти. В коментар към публикуваното читател споделя своето виждане за идентичност:

не съм славянин и никога няма да бъда. Не съм брат на руснака и никога няма да бъда. Не съм православен от степите и никога няма да бъда. Не съм евроазятец и никога няма да бъда. Ние сме европейски народ културно обвързан с Византийската част на римския свят […].

Същото генетично изследване е представено и на страниците на в. Труд (2016). По повод изнесени генетични данни за връзка между траките и българите мнение изразява и един от най-активните привърженици на автохтонната теза, Павел Серафимов, който поддържа блог под името Спароток. В него публикува многобройни текстове с тезите си за древната българска история. Според Серафимов българите са автохтонен народ, наследник на траките. Той интерпретира резултатите от генетичното изследване за родство на българите с населението на Северна Италия като дължащо се на тракийското население (Actualno.com, 2015).

Резултатите от дисертационното изследване на Д. Нешева се мултиплицират в следващи научни публикации. В една от тях на база на митохондриалното геномно изследване на 25 проби от три могили (Шекерджа, Габрова и Берекетска) „траките“ са определени като междинни между раннонеолитните земеделци и скотовъдците от късния неолит и раннобронзовата епоха. Отбелязва се, че отдалечеността в генетично отношение спрямо степните популации подкрепя хипотезата за това, че траките в значителна степен произлизат от местни хора (Modi et al., 2019). В друга публикация отново се отхвърлят теориите за монголо-алтайски или хуно-татарски произход на прабългарите, като се твърди, че те са „генетично отдалечени от северните и западните европейци и от народите от Близкия изток и Кавказ“, което пък води екипа до заключението, че „прабългарите генетично са близки със съвременните българи и с определени югоизточни европейци, както и с италиански народи“ (Нешева et al., 2019). Същите автори твърдят, че южнославянските популации са разположени по-близо до съседните неславянски и северноиталиански популации, отколкото до другите славянски народи (Karachanak-Yankova, Nesheva, Toncheva and Galabov, 2017).

Резултатите от изследването отново се популяризират от Ангел Гълъбов, според когото проведените генетични анализи доказват, че прабългарите не са „хуно-татари“ или „татаро-монголи“, а „европейци или западни евразийци“ (Фокус, 2015), както и че съществува генетично подобие между прабългарите и съвременните българи (Гълъбов, 2016). Същевременно с оглед получените резултати археолози изразяват съмнения за грешка при вземане на пробите за генетичните изследвания на Д. Нешева и нейните съавтори (Савкова, 2018). Отбелязва се, че т. нар. „прабългарски“ проби са от погребения с неясна етническа характеристика, което компрометира обявените резултати, а проучената „тракийска“ ДНК всъщност е на индивиди от т. нар. Ямна култура от ІІІ хил. пр. н. е., която предшества собствено тракийската (Цанева, 2022: 36).

На въпроса доколко траките може да се смятат за предци на българите отговор търси и проектът „Траките – генезис и развитие на етноса, културни идентичности, цивилизационни взаимодействия и наследство от древността“. Той се реализира от 25 научни звена на БАН през 2016 г., като финансирането е предоставено от частен дарител – Петър Манджуков. Дарението е прието с уверението, че изследванията ще укрепят националното самочувствие и идентичност на българите, а фокус на проучването е „установяването на приемственост в генофонда, произхода на траките, ДНК-анализи с използването на най-модерни методи и средства, показване богатството и изяществото на запазеното тракийско културно наследство, генетични, ботанически, езиковедски, астрономически и акустични изследвания“. Според съобщението на страницата на БАН „научните изследвания по проекта ще позволят да се извърши качествен скок в знанията ни не само за траките, но и за генезиса на българския етнос, които ще обогатят не само българската, но и световната култура“[14]. Проектът се рекламира на страниците на в. Стандарт с внушаващото гордост заглавие Носим кръвта на Севт III (Манева, 2016). Проведеното в хода на проекта генетично изследване на няколко проби от могилен некропол (Стамболово, Хасковско) идентифицира преобладаваща при тях митохондриална хаплогрупа H, която е характерна за европейското население (Джебир et al., 2017: 47).

Историографски обзор на публикувани генетични изследвания[15] на съвременни българи предлага М. Янева, която обобщава, че женската популация има наследство от древно население, вероятно траките, докато мъжкото население носи западноевразийски хаплогрупи. Янева включва и един специфичен аспект в проблематиката с тезата, че викингите имат по-голям принос към генома на средновековните българи, отколкото самите древни българи. Историческите позовавания в текста на авторката са по популярни публикации на Петър Добрев и Божидар Димитров (Yaneva, 2015).

През 2020 г. книга, посветена на генома на българите, издава Драга Тончева, специалист по медицинска генетика. Според авторката при съвременните българи генетично е видим средиземноморски принос, вероятно от траките, и източен – от древните българи (Тончева, 2020: 63). В текста същевременно се подчертава отдалечеността на българите от съвременните алтайски и памирски популации и от кавказкото население (Тончева, 2020: 91, 94). Тончева (2020: 99) определя южното славяноезично население като генетично по-близко до неславяните на Балканите и Северна Италия, отколкото до западните и източните славяни. Същата година А. Гълъбов отново тиражира в медиите резултати от представеното преди години ДНК изследване за „европейска генетична структура“ на съвременните българи. Според Гълъбов за българите са характерни

автохтонни, почти ендемични, редки и уникални генни комбинации [...] българите не са близки родственици със славяните [...] имаме корен, който сме наследили от прабългарите, които са дошли от Изтока. Оттам е индоевропейския ни корен. Нашите предци на коне обаче нямат нищо общо с тюркските племена, сочат резултатите – нямаме и 1% гени, свързана с монголоидната раса, към която спадат тюркските племена.[16]

Редакторът на медията коментира изнесените от Гълъбов резултати като дискредитиращи „чудовищната лъжа“, че прабългарите са били тюрки. Според него

истината е, че българите са изключително древен народ. Нещо повече. Те са преки наследници на най-древния народ в Европа. Народът, притежаващ най-старата писменост в света, народът, започнал пръв да обработва златото и металите, народът, чиято култура е била на такова високо ниво, че с увереност може да се нарече люлка на знанията, които са превърнали европейската цивилизация в това, което е днес. Този народ не е бил пришълец. Не е дошъл от Иран, Пакистан, Афганистан, Татарстан, Хиндукуш, Памир и откъде ли не още. Той е живеел тук от незапомнени времена. И ние сме неговите наследници.

Редакторът на медията смята, че „великата българска история“ е умишлено укривана – „От хилядолетия насам историята на българите е била писана от недоброжелатели. Била е преиначавана и манипулирана. Днес обаче, нашата собствена българска научна общност да прави същото – това е престъпление срещу народа, престъпление срещу кръвта“. Последният упрек е отправен към историческата гилдия и отразява ширещото се неприемане на официалната версия на историята и желание за нейното редактиране. То е показателно и за навлизането на аматьора в пространства, които преди бяха запазена сфера на науката (вж. Дичев, 2017).

Един от резултатите на този процес е, че генетичният произход на българите ангажира вниманието на извънакадемични центрове и инициативи, пример за което е Българският генетичен проект, ръководен от инженера Евгени Делев. Според Делев в България най-многобройни са потомците на предтракийското население (Славчева, 2012), „българите сме по-стари от всички други народи в Европа. Така да се каже, ние сме дънерът на едно дърво, което се разклонява из целия Стар континент“ (Славчева, 2015). Неговите идеи се популяризират пред широката общественост и от телевизионния екран, напр. в предаването на bTV „120 минути“ (2016 г.)[17]. През 2017 г. Е. Делев издава книгата Българите, основоположници на европейската цивилизация, в която твърди, че мнозинството българи са потомци на население, което повече от 8000 години живее на Балканите, прабългари и българи според автора са едно и също население, докато славяните са плод на политическа измислица (Делев, 2017: 227–228). Телевизия „Скат“ излъчва интервю с Евгени Делев, в което гостът разказва за работата си с американска компания за ДНК изследвания и за собствения си генетичен проект, в който са включени генетични данни на около 800 българи[18]. „Ние сме потомци на местното коренно балканско население“, твърди Делев в интервюто. Според него у съвременните българи около 50% от гените са наследство от неолитното население на Балканите, а 26% са от палеолитно население. По повод историческия разказ за миграцията на прабългари, Делев развива тезата за циркулиращо население, което се движи в един голям регион и периодично се връща на Балканите.

Автохтонната теза се застъпва и от медика Живко Войников, който издава монография, посветена на генетиката и история през 2019 г. Въз основа на привличане на значителен обем генетични данни той заключава, че българите имат около 30% славянски гени, 60% автохтонни и по-малко от 10% прабългарски (Войников, 2019: 390). „Най-солидното доказателство за древните ни корени обаче си остават гените ни“, твърди и един от доайените на автохтонизма П. Серафимов в своя монография (Серафимов, 2022: 16). Тезата за „тракийските гени“ на българите, както бе споменато, се споделя и от любители на историята, занимаващи се с исторически реконструкции. Според реконструктор, член на Пловдивското историческо общество, „25% от гените ни са тракийски, имаше такива изследвания... доказано съвсем категорично“[19].

Идеите за древните корени се откриват и в учебни пособия с автори от академичните среди. Помагалото Моята България по предмета „История и цивилизация“ за 8–12 клас, предназначено за обучение в чужбина и финансирано от Фондация „Българска памет“, внушава на децата, че генетиката е „в защита на „тракийската теория“ (Любенова, Вачкова, Митев, Павлов и Вачков, 2021: 31). Според изданието генетичните изследвания показват, че „съвременните българи са наследници още на палеолитното население на Балканите. Генетично днес българите са най-близки с жителите на Хърватия, Р. Северна Македония и Италия, а за някакво генетично родство между т. нар. славянски народи доказателства липсват“ (Любенова, Вачкова, Митев, Павлов и Вачков, 2021: 33). Представата за генетична приемственост между халколитните жители на Източните Балкани и днешните българи се популяризира и от праисторика Васил Николов, според когото ние „носим гени на хората, създали първата европейска цивилизация“ (Бозукова, 2024).

Както е видно, в началото на XXI век с напредъка на генетичните изследвания последните изместват физическата антропология като метод за изследване на сходство и различие между човешките индивиди и групи в синхронен и диахронен порядък. Представените генетични изследвания от края на XX и първите две десетилетия на XXI век оформят своеобразно поле на дебат относно значимостта на генетичното наследство, което българите получават от предхождащите ги популации, живели и/или мигрирали на Балканите в различни исторически периоди. Оказва се, че резултатите от генетичните изследвания и най-вече техните интерпретации относно популационната генетика и ДНК-генеалогията съвсем не са безспорни и безпристрастни. Наблюдаваните проблеми се дължат както на предпочетените от авторите исторически обяснителни рамки и хипотези, така и на самото развитие на генетиката. Проследяването на предците само по митохондриална ДНК (майчината линия) и/или по ДНК на Y хромозомата (бащината линия при мъжете), каквито са преобладаващите към този момент проучвания, е ограничаващо, тъй като геномът е една мозайка с наследство от множество предци (Reich, 2018: 10–11). Затова и целогеномните изследвания, които навлизат в последните няколко години, са много по-информативни от предхождащите ги – по майчини и бащини хаплогрупи, въпреки че все още липсват референтни геноми[20] на отделните популации (Тончева, 2020: 283). Ясно е обаче, че генетичната структура на популациите се характеризира с определени честоти на вариантите (Тончева, 2020: 112) и сходството се определя спрямо тези съотношения, като никоя антична или съвременна популация не е генетично хомогенна (Gokcumen and Frachetti, 2020: 282).

Кавказката теза и автохтонизма във фокуса на палеогеномиката

С навлизане на методите на по-цялостни геномни изследвания започва публикуването на данни за древни проби, формиращи специализирани бази данни с хиляди образци (вж. Mallick et al. 2024). Това дава възможност на изследователи да сравняват генетични профили на индивиди, живели в различни географски райони и през различни периоди и на тяхна база и с помощта на исторически и археологически данни да реконструират сегменти от минал живот: миграции, демографски промени, родство, брачни модели, социален живот, болести, хранене и др.[21] В тези бази данни фигурира и информация за секвенирани образци ДНК, произлизащи от хора, обитавали днешните български земи в миналото. Това дава възможност на изследователи и екипи да провеждат сравнителни изследвания и да градят тези за историята на даден регион, за етногенетични процеси, допринесли за формиране на определена популация, както и за генетична близост или отдалеченост между популациите. Резултатите от такива изследвания до голяма степен зависят от подбора на въведена в компютърна програма информация, която софтуер обработва и подрежда по степен на сходство на пробите. В подобна процедура, оказва се, личната преценка за това кои данни за древни образци да обработи програмата, са решаващи за резултата. Субективността намалява при сравняване на голям брой секвенирани образци. За територията на България техният брой към момента е сравнително малък, особено когато се имат предвид образци от конкретен исторически период. Пробите се предоставят от български археолози, а самите геномни изследвания се провеждат в някоя от големите световноизвестни лаборатории. Респективно данните от подобни изследвания се публикуват от международни екипи и резултатите от тях обикновено остават неизвестни за широката публика в страната.

Все пак в последните години в публичното пространство се очерта медийна активност на екип, фокусиран върху ранносредновековната история, разчитащ на генетични изследвания в обосновка на тезите си. За разлика от коментирани до момента академични изследвания, чиито автори са с професионален опит в медицинските науки, в следващите редове ще стане дума за визия за етногенезиса с водещ учен с историческо и археологическо образование. Става дума за Тодор Чобанов, който съвместно с антрополога Светослав Стамов популяризира своя версия за генетичните предци на българите в публикации, медии и социални мрежи. Според двамата автори у българите се забелязва сравнително по-голям, спрямо други европейски популации, дял на кавказки генетичен компонент, който свързват с номади мигранти от Понтийско-Каспийската степ, носители на Салтово-Маяцката култура (Stamov and Chobanov, 2019; Chobanov and Stamov, 2019). Двамата автори предполагат, че съвременните българи са резултат от смесването на славянски групи, абсорбирали местно население, и прабългари, които имат кавказка ДНК и са близки с носителите на Салтово-Маяцката култура от VIII–X в., без да носят средноазиатски и сибирски примеси. Предложеният анализ е направен на основа на генетични данни за хора от бронзовата, желязната и средновековната епоха от Западна и Централна Евразия, които са сравнени с публикувани данни за 40 съвременни българи и за 100 индивиди от съседни популации (виж цит. лит. у Stamov and Chobanov, 2019). Двамата автори се фокусират върху произхода на прабългарите, като излагат тезата за формирането им в началото на новата ера от късни сармати и кавказко население, свързано с аланите (Chobanov and Stamov, 2019: 13). Впоследствие прабългарите пренасят този кавказки генетичен компонент с миграцията си на Балканите и го предават на съвременните българи (Chobanov and Stamov, 2019: 20). Според Чобанов и Стамов славянският компонент при средновековните и съвременните българи се дължи на солидно западноскитско наследство (Chobanov and Stamov, 2019: 26). Авторите застъпват тезата, че съвременните гърци и българи имат значителна дистанция спрямо населението от бронзовата епоха, носител на балканската Ямна култура, и тракийският принос е възможно да е медииран от хърватите (допускат и възможност това да е илирийско, а не тракийско наследство у хърватите). Двамата съавтори предполагат, че самите прабългари са смес от две близки популации – алано-сарматско племе от региона северно от Кавказ и друго/и неизвестно/и племе(на) с произход от Арменското плато. Стамов и Чобанов споделят разбирането, че племената на Аспарух са неразличими от сармато-аланските групи от късната античност и ранното средновековие. Според тях има генетични връзки между съвременните българи и обитателите на Арменското плато и Централен Кавказ от бронзовата епоха, както и на българите със скитите, обитавали Унгарската равнина през желязната епоха. Анализът на Стамов и Чобанов поставя молдовските гагаузи в междинна позиция между съвременните българи и гърци, а прототраките от бронзовата епоха са определени като генетично по-близки до ранносредновековните славяни отколкото до съвременните българи, като се посочва, че влиянието им върху българската популация не е директно, а вероятно медиирано от ранните славяни (Stamov and Chobanov, 2019).

През 2021 г. Т. Чобанов публикува на английски език монография, посветена на дебата за произхода на прабългарите (Chobanov, 2021), като в частта, базирана на генетични изследвания, преповтаря тезите от цитираните по-горе съвместни публикации със Св. Стамов. Чобанов разглежда българите като резултат от смесване на прабългарите със славяни от западната група. В книгата си от 2021 г. авторът не поставя под съмнение основанието за подбора на т. нар. „прабългарски некрополи“ от изследването на Д. Нешева, коментирано по-горе, на основа на което се правят изводи за отдалечеността на прабългарите от азиатците.

В самостоятелно изследване Св. Стамов твърди, че половината от генетичната наследственост съвременните българи получават от европейски неолитни земеделци. Авторът изключва значим генетичен принос на траките към съвременните българи, но открива такъв халколитен дял, свързан със Западен Иран, пренесен вероятно от племената вусуни от Средна Азия. Авторът изказва различни хипотези за възможни медиатори на този азиатски халколитен сигнал в съвременните българи – било чрез хунските нашествия, било чрез ранните славяни или пък с посредничеството на Салтово-Маяцката култура и прабългарите (Stamov, 2021).

Макар в последните години да се публикуват генетични изследвания, фокусирани върху сравнения на последователности в автозомна ДНК на древни и на съвременни индивиди, те остават извън полезрението на средностатистическия читател поради сложния, използван в публикациите специализиран речник, изискващ специфични познания. Много по-голямо въздействие върху масовите представи имат интервюта с автори на изследвания, огласени в медии и коментирани в социални мрежи.

В интервю за БНТ от септември 2020 г. антропологът Св. Стамов коментира популационната генетика и разказва за изследването на български проби в лабораторията на Дейвид Райк в Харвард. Според антрополога, макар етносът да е социално понятие, той може да бъде разчетен. Стамов изразява подкрепата си за миграционната теория за българския произход, като според него неолитният компонент при съвременните българи е само 5–10%, докато останалите 90% са резултат от Великото преселение на народите през Ранното средновековие, когато има масивна популационна подмяна на Балканите. „Генетичният дрифт на всеки народ е уникален... Народите са съставени от по-стари народи“, смята Св. Стамов, като добавя, че „много от нещата в генома са въпрос на интерпретация от историците“[22].

Издание на популярното предаване „История.BG“ по БНТ 1, излъчено на 2 ноември 2020 г., също е посветено на етногенезиса на българите, като се изразява мнението, че българите са резултат от смесването на различни племена и народи. Докато единият от участниците, Т. Чобанов, споделя мнението, че в етногенезиса участват равни части прабългари и славяни и че генетиката е обективна наука, то историкът Хр. Матанов и археологът Ст. Станилов изразяват скептицизъм относно резултатите от етногенетичните изследвания. Подобен скептицизъм не е изключение в археологическата общност и в други държави (вж. Sykes, Spriggs and Evin, 2019). В чата на Фейсбук страницата на споменатото предаване се разразява дискусия, в която надделяват негативните впечатления от чутото от събеседниците, като мнение изразяват основно застъпници на автохтонизма[23].

Последващо издание на същото предаване („История.BG“, БНТ 1, 19.12.2022 г.) е посветено на гените на българите. Като събеседници са поканени Десислава Нешева (Медицински университет – София) и Тодор Чобанов и Светослав Стамов (Институт за балканистика с Център по тракология – БАН). Т. Чобанов изразява становище, че хора от т. нар. Ямна култура заливат Европа и подменят неолитното население, като мъжките генетични линии от неолита изчезват, но остават женски линии. Чобанов се позовава на европейски изследвания, които според него показват, че българският етнос е формиран в края на IX–X век, като той е европейски и само 2% носят източноазиатски генетични сигнали. Това, според госта на предаването, е индикативно за погрешността на тезата за източния произход на прабългарите. Чобанов споделя пред телевизионната аудитория виждането, че генетиката не се влияе от политически норми. Д. Нешева повтаря данните от предходни свои изследвания за отдалечеността на траките от българите, както и за значителния прабългарски компонент. Споменава обаче, че при съвременните българи кавказкият компонент е малък (5%). Изследователката използва определението „генетична принадлежност“, когато обяснява генетичната близост на българите със съседните им балкански народи (без турците). Няколко месеца след предаването в интервю за в. 24 часа Т. Чобанов представя тезите си за прабългарите като част от сарматската общност, които са включени в Хунската империя, и за наличието на „силен“ кавказки сигнал у съвременните българи, интерпретиран като наследство от прабългарите (24 часа, 2023).

Дискусионното студио на телевизия „Скат“ също неколкократно дава трибуна на изследователите Св. Стамов и Т. Чобанов. В едно от предаванията Стамов отново изразява тезата за прабългарите като късносарматски народ със силно кавказко влияние. Според него съвременните българи почти нямат тракийска ДНК от бронзовата епоха, но носят славянски гени, които са около 40–50%, както и гени на хора от византийската епоха. Според Стамов докато албанците са свързани 40% с траките от желязната епоха, то при българите този компонент е към 10%. Водещ при Стамов е възгледът за миграционния произход на българския геном, чиито две трети „пристигат“ след VI–VII век, докато тракийският и неолитният компоненти разглежда като пренебрежими[24]. Три години по-късно в същото студио на „Скат“ се излъчва предаване на тема „Кои сме ние българите?“[25]. Според участника Св. Стамов досегашните изследвания показват, че сарматите отвъд Тиса от времето на Атила са генетично най-близки до съвременните българи, като предполага, че те са участвали както в етногенезиса на прабългари, така и на балканските славяни. Формирането на прабългарския етнос антропологът локализира между териториите на Унгария и Стара Велика България, като новият народ носи компоненти от украинската степ и от унгарската, с основа старо скито-сарматско население.

Светослав Стамов обстойно коментира резултати от нови генетични изследвания на древна ДНК във Фейсбук страницата си. В редица публикации там той споделя мнението, че съвременните българи генетично са много близки на българите от Първата българска държава – „Колкото и да е странно, оттогава насам, в българите няма нищо ново. Етногенезисът ни е приключил там и народите, минали през българското землище от 10 в. нататък, не са оставили нищо в гените ни...“[26]. Тези заключения се правят на основа на данни от само няколко средновековни проби. Първите секвенирани проби от погребения в Търновско, които коментира Св. Стамов, според международно изследване показват сходство на дела анатолийско генетично наследство сравнен с този при съвременни българи, хървати и румънци, с изключение на образеца от Самоводене, при който, подобно на белоруси и литовци, такъв дял почти липсва (Lazaridis et al., 2022b). Обобщения, като цитираното по-горе за генетично припокриване на популации, разделени от широк времеви период – над хилядолетие, трябва да се използват изключително предпазливо, особено като се има предвид, че се базират на много ограничена база данни. Не бива да се забравя и предупреждението, че от биологизирането на съвременни общностни идентичности се възползват есенциализиращи етничността политически актьори и проекти (вж. Frieman and Hofmann, 2019).

През 2023 г. в рамките на проекта „Епохи на историята – интегриране на генетичните методи в историческите изследвания“, финансиран от Фонд „Научни изследвания“, Институтът за балканистика с Център по тракология при БАН организира няколко публични лекции за употребата на генетиката в историческите изследвания, като Десислава Нешева говори на тема „Генетичният код на историята“ (14 февруари 2023 г.), а Светослав Стамов – на тема „Археогенетиката в историческата наука – обещания и капани“ (14 март 2023 г.). Тодор Чобанов също изнася презентация пред академичната общност в Големия салон на БАН (март 2023 г.), в която популяризира идеите за тохарците индоевропейци и за скити и сармати като участващи във формирането на ранните славяни, последните представени като имащи „изключително примитивна култура“. Според Чобанов траки е обобщаващо название за три групи население – родопска, северна и одриси, като дошлите славяни асимилират местното население. В лекцията се коментира приносът на готи и келти, както и на по-късните печенези за етногенезиса. В предаването „100 % будни“ (БНТ 1, 18 май 2023 г.) Т. Чобанов разказва за проекта си с Медицинския университет в София и лабораторията на Дейвид Райк (Харвард), на която са изпратени над 1000 древни образци за генетичен анализ. Изследователят споделя мнението, че днешните българи удивително приличат на средновековните – „ние сме те“, като оформянето на българите като народ отнася към IX–X век. Според Чобанов „ние сме едни от бащите на Европа в буквалния смисъл на думата“.

През 2023 г. Тодор Чобанов публикува преведено от английски на български и преработено издание на монографията си за дебата върху произхода на прабългарите. Част от изданието включва резултати от (палео)генетични изследвания, които би следвало да решат историографски спорове и догадки на историци, археолози и лингвисти относно древните българи. Авторът отново се позовава на данните от изследването на Д. Нешева на проби от трите „прабългарски“ некропола (Чобанов, 2023: 133), без да коментира нито спорния характер на етническото определение и времевата характеристика на погребаните в некропола при Туховище, още по-малко видимите разлики в получените резултати от трите некропола. В посветената на генетични изследвания глава като цяло се повтарят постановки от предходните съвместни публикации на Чобанов и Стамов от 2019 г., представени по-горе (Stamov and Chobanov, 2019; Chobanov and Stamov, 2019).

Многократно популяризираната в публикации и пред медии теза на Чобанов/Стамов за сармато-аланския кавказки произход на прабългарите и тяхната генетична връзка със съвременните българи не се приема еднозначно, като критиката идва основно от кръгове извън академично свързаните с проблематиката генетици, историци и археолози. Във виртуалното пространство се публикуват интерпретации на генетични изследвания, които застъпват противоположна теза – за силна генетична приемственост с античното население на Балканите и за липса на кавказка миграция през Средновековието[27]. В публикациите на уебсайт, носещ основното послание в названието си – „Автохтон“ и с подзаглавие „ДНК за произхода на българите“, програмистът Никола Църцаров излага анализи на палеогеномни данни, според които е видна генетична приемственост на населението на Балканите през хилядолетията[28]. Със сходна насока са дебатите в дискусионната Фейсбук група за „възстановяване на ранната балканска история“ (посетено на 24.09.2023 г.), чийто администратор е Илиан Йорданов. В нея се коментират редица публикации, като се промотират застъпващи идеите на автохтонизма и се критикуват опонентите от групата Чобанов/Стамов/Нешева. Илиан Йорданов съвместно с Грета Димитрова публикува през 2019 г. текст с критичен анализ на кавказката теза на Чобанов и Стамов по отношение малкия брой използвани проби, като според Йорданов и Димитрова техните резултати се променят при по-широк набор от данни. Критикуват се и некоректни позовавания на чуждестранни изследователи в публикациите на Чобанов и Стамов (Йорданов и Димитрова, 2023 [2019]). Подобно на Йорданов и Димитрова[29] и П. Георгиев посочва, че Чобанов и Стамов цитират в подкрепа на тезата си текстове на археолози и генетици, в които всъщност не се откриват подобни мнения, а дори са застъпват противоположни (Георгиев, 2023: 3–6). Сравнение на цитати с изворовите публикации потвърждава тази констатация. Средновековният археолог Евгения Коматарова коментира съживяването на кавказкия мит като анахронизъм и застъпва тезата за липса на пряка връзка между погребалния обред в езическа България и предполагаемия му източник в източноевропейската степна зона (вж. Коматарова-Балинова, 2018: 56, 62). Същевременно авторката е посочена като научен редактор на главите с археологическо съдържание на книгата на Т. Чобанов (2023), в която авторът застъпва тъкмо обратното становище. В монографията си Чобанов се аргументира с позоваване на по-стари публикации на Коматарова (вж. Чобанов, 2023: 121–124), чиито тези по-късно самата тя преразглежда в цитираната по-горе нейна студия от 2018 г., която Чобанов по този проблем пренебрегва. Т. Чобанов се позовава и на международно изследване от 2014 г. (Hellenthal et al., 2014: 79) като доказателство за смесването на славяни и прабългари през IX–X век (Chobanov, 2021: 136; Чобанов, 2023: 133). В публикацията на Хелентал се предполага модел с няколко изходни групи, допринесли за генетичното оформяне на българите, популационни смесвания, случили се около 858 г. (634–1082 г.), както и по-късна дата на популационно формиране на българите – 1138 г. (942–1334 г.)[30], за разлика от румънци, поляци, гърци и унгарци, за които са дадени по-ранни векове (Hellenthal et al., 2014: 79). При позоваване на друго изследване (Busby et al., 2015), в което за българите са посочени генетични предци от Североизточна Европа и Анатолия, Чобанов интерпретира втората група като прабългари от Кавказ (Chobanov, 2021: 138; Чобанов, 2023: 134), въпреки липсата на такава конкретизация в изворовата публикация. В таблицата на Бъзби този „прабългарски“, според Чобанов, компонент е обозначен като арменски клъстър (armen27), с който се маркират комплексни процеси на смесвания с източници от Кавказ, Турция и Леванта, събития, които трудно могат да бъдат конкретизирани етнически[31]. На основа на тези две изследвания (Hellenthal et al., 2014; Busby et al., 2015), цитирани неточно, Чобанов прави извода за прабългарски наследствен компонент при българите от порядъка на 25–40% (Chobanov, 2021: 138; Чобанов, 2023: 135). Същият подход се забелязва и при позоваване на Дейвид Райк, който според Чобанов разглежда повечето съвременни европейски народи като продукт на смесване на три групи (неолитни земеделци, западни ловци-събирачи и северноевразийци), с изключение на някои балкански народи, които са смес от две групи, като при българите това са неолитни земеделци и кавказко население (Chobanov, Stamov, 2019: 27; Chobanov, 2021: 147; Чобанов, 2023: 144–145). В цитираното генетично изследване от 2014 г. обаче двусъставният модел се тества и отхвърля от авторите в полза на трисъставния (Patterson, Lazaridis and Reich, 2014: 86–89). За българите учените предлагат следното съотношение на съставните части: преобладаващи неолитни земеделци (0.718) и значително по-малък дял на западноевропейски ловци събирачи (0.132) и на древни северноевразийци (0.151) (Patterson, Lazaridis and Reich, 2014: 120). В български контекст зона на интердисциплинарни изследвания, каквато е съчетаването на исторически, археологически и генетически подходи в реконструирането на ранна история, се оказва удобна за по-свободни исторически интерпретации, при които се очертава фокус върху етногенезиса, етнизиране на древни популации и желание за налагане на определени тези, понякога в разрез с налични доказателства и академични стандарти.

През ноември 2023 г. Св. Стамов и Т. Чобанов изнасят на научна конференция нови палеогенетични данни за генетичните връзки на съвременните българи с представители на групи, живели в далечното минало (Stamov and Chobanov, 2023)[32]. Новото изследване предлага много по-нюансирана картина на многобройни етнически взаимодействия в степната евразийска зона в хода на столетията преди и след новата ера. Според изложението съществува тясна връзка между панонските хуни, дунавски сармати, сарматите по Тиса, степните мигранти южно от Дунав в края на Римската империя, ранните славяни и съвременните южнославянски народи. Авторите откриват сигнал от Каспийската степ, който липсва в античните и късноантичните популации на Балканите, но е наличен в степни образци от късноримския период от два „сарматски“ некропола във Виминациум (дн. в Източна Сърбия). Този степен сигнал присъства и при българите от Първото българско царство и при съвременните българи, по което те се отличават от съвременните гърци и румънци. Стамов и Чобанов изразяват хипотезата, че сарматите по р. Тиса са потомци на мигриралите от черноморските степи сармати язиги, които асимилират съществен илирийски и италийски компонент. Авторите на доклада твърдят, че най-силен алански сигнал сред съвременните европейски популации се открива при българите, подобна е ситуацията и със сигнал от древни проби от Анапа (дн. в Русия). Докладът донякъде ревизира предходни тези на Чобанов и Стамов с направения извод, че при българите по значимост на генетичния принос най-силен е сигналът от ранни славянски групи, следван от трансфер от сармати от долината на Тиса и на трето място от балкански групи от желязната епоха (Stamov and Chobanov, 2023).

В последвала публикация авторите защитават тезата за генетично сходство на средновековни български образци (от Битоля и Ряхово) със сарматски от Транс-Тиса от V век, както и за трети средновековен образец (от Самоводене), който е по-близък по профил на сарматски проби от желязната епоха от Казахстан и на съвременни севернокавказци (Chobanov and Stamov, 2024: 70–71, 89). Чобанов и Стамов застъпват хипотезата, че има значим генетичен континуитет между панонските сармати от V век и българите от IX–XII век, с което предполагат че прабългарите поне частично произлизат от мигрирало към Балканите сарматско население, както и че прабългарите са се смесили със славяни, които им дават между 20 и 40% генетичен принос. Същевременно анализът показва под 5% тюркски компонент, с което авторите заключават, че тюркското влияние върху прабългарите е по-скоро културно и езиково, но не и генетично (Chobanov and Stamov, 2024: 71–75).

Международно генетично изследване потвърждава информацията на античните автори за значителна славянска миграция на Балканите, като според публикуваните данни славяните допринасят генетично между 30 и 60% за формирането на балканските народи (с по-голям процент при днешните славяноезични балкански народи и по-нисък – при гърците, особено на островите). Същото изследване установява, че идентифицираните в историята като готи племена всъщност имат различен генетичен произход (Olalde et al., 2023). Резултатите, идентифициращи славянско генетично наследство, обаче не се приемат еднозначно в контекста на нарастващи антируски настроения по повод руската агресия в Украйна от февруари 2022 г. Във Фрог нюз научната публикация на международния екип (Olalde et al., 2023) е определена като „уж научни данни“, които „рухват“ пред тезата на Тодор Чобанов за това, че в първите векове от съществуването на българската държава прабългарите са мнозинство, като до IX век в нея почти няма славяни (FROG NEWS, 2023). Цитираното изследване, в което освен сръбски учени, участват и утвърдени палеогенетици като Дейвид Райк, е набедено за обслужващо политиката на Белград и Москва (FROG NEWS, 2023). Такива мнения се застъпват и в коментари към публикацията на Фрог нюз, според които „измислените“ славяни всъщност са наследници на траките, теза с дълга историографска традиция. Така въпросът за произхода и в съвременността, както и в миналото, се оказва политически натоварен, обусловен от настоящи идентичностни ориентации и геополитически съображения.

*** * ***

Формулирането на представа за национални предци като основополагаща част на историческия разказ съпътства процеса на формиране на нации и национални държави с цел да обоснове правото им над определена територия. Съвременни общностни идентичности, каквато е националната, продукт на модерната епоха, се приписват на хора, чиито групирания, принадлежности и лоялности в далечното минало, особено в додържавен период, имат съвсем друг мащаб и характер. В популярното говорене не се прави диференциация между използвани в изворите политоними и етноними, нито се отчита различната значимост на дадена групова идентичност (етническа, религиозна) в определен исторически период и регион. В съвременността въпросът за етногенезиса се оказва важен за общества в период на значим социален преход, придружен с предоговаряне на груповите идентичности. Тенденции за търсене и преосмисляне на етнически предци се наблюдават по отношение на редица народи, за които се „откриват“ корени в далечното минало – широко се коментират предполагаеми връзки на унгарци с хуни и кумани, на албанци – с пелазги и илири, на румънци – с даки и римляни, на осетинци – със скити и алани, на татари и чуваши – с волжки българи.

В българския случай устойчивият интерес към произхода е благоприятстван от прекъсвана за столетия и късно възстановена държавна традиция, липсата на дълги фамилни генеалогии, от променливи исторически наративи, силно повлияни от политически контексти, както и поради оспорвания характер на територии, които през XIX и XX век съседни балкански държави припознават като собствено „национални“. Всеобхватните трансформации след 1989 г. пораждат несигурност в общностните идентичности и търсене на нови опори за тях. Етногенезисът на българите в популярната история от последните десетилетия се коментира най-често във връзка с прабългари и траки, докато славяните губят позицията си на основен етнически елемент на българския етногенезис, отреждан им в предходния социалистически период. С напредъка на биотехнологиите през XXI век мнозина виждат в генетиката алтернативен източник за обективно познание за миналото, който да не страда от „слабостите“ на историята. Същевременно в публичното пространство резултати от генетични изследвания се коментират основно относно спорни въпроси в историографията, а предлаганите интерпретации заемат обяснителни модели и схеми от неспециализирани исторически наративи, ориентирани към широка публика. Публикации и изяви както в академичната, така и в извънакадемичната сфера стават проводници на (не)научни тези и идеи в синхрон с настроенията за „редактиране“ на официалния исторически наратив и за „разкриване на истинската история“.

Така конкуриращите се в историографията миграционна и автохтонна тези за българския произход си дават своеобразна среща и в полето на палеогенетиката. Чрез сравнения на съвременни и древни проби ДНК се правят опити да се решат оспорвани въпроси на етногенезиса: прародина, автохтонност, роля на миграциите, принос на различни етноси за формиране на българския народ, етническа и езикова принадлежност на прабългарите. Т. е. новата наука към момента е увлечена в отдавна започналия дебат и едва ли скоро ще даде окончателни отговори на тези проблеми, доколкото и сред занимаващите се с (палео)генетични проучвания се очертават „автохтонисти“, „прабългаристи“, „антиславяни“, привърженици на сарматската теза за прабългарите. Основните изводи, които се представят на обществеността, са за европейския характер на древните и на съвременните българи, за ранното формиране на българския народ в периода IX–X век, за над хилядолетен етнически континуитет, както и за хомогенност на съвременната българска популация. Данните за генетично сходство на българите със съседни балкански народи се коментират в публичното пространство като свидетелство за древни общи предци, без да се проблематизират балканските национализми от по-ново време. За разлика от други общества, расовият въпрос на пръв поглед не изглежда да е водещ в коментарите на генетичните изследвания в страната. Прави впечатление обаче акцентът в редица публикации и изказвания, че „само“ няколко процента от българската популация носят генетични маркери, характерни за народите от Източна Азия, като от това се правят и заключения за расовия облик и език и на древните (пра)българи. Ясен е стремежът древните и сегашните българи да се определят като част от европейските популации, с пренебрежими монголоидни примеси. Разположена географски в периферия на континента, където Европа среща Азия, и заемаща обичайно последните места в класациите за жизнен стандарт в Европейския съюз, страната посредством институции и политики в сферата на науката и културата търси основания за гордост и самочувствие на гражданите си в минало величие и древност. (Палео)генетичните интерпретации на български терен се явяват част от този процес, в синхрон с обществените настроения.

Публичната история с фокус върху генома на българите поставя с острота въпроса за ролята и отговорността на медиите като проводници на (не)научни тези за колективни идентичности и принадлежности. (Онлайн) медиите и социалните мрежи функционират не само като средство за популяризиране на определени генетични изследвания, но и в поле на дебат по проблемите на произхода. Тенденцията за превръщането им в основна среда за комуникиране на дадена информация води до фрагментиране и множественост на хипотезите, без да се отдава значение дали те са академично подкрепени. Въздействието на конкретни тези върху по-широка общественост зависи от политическа и медийна подкрепа, и е обусловено от неподготвеността на публиките за критичен анализ на поднасяната информация, последното следствие на дефицити в образователната система. Медийното огласяване е част от механизма на работа на публичната история в наши дни, когато информацията се разпространява през канали, в които сериозната наука е по-рядко представена в сравнение с гръмко огласени параисторични тези. Трябва да се отбележи фактът, че дебатът за (генетичен) принос на един или друг етнос за оформяне на българския народ се води основно в извънакадемични кръгове.

Биологизирането на личностни и групови идентичности, както показа историята, може да нанесе невъзвратими щети на човечеството. Съвременните геномни проучвания имат огромен потенциал – например в областта на персонализираната медицина, както и за по-добро разбиране на историческите адаптации на човека към различни хабитати, за интердисциплинарно изясняване на миграции, популационни контакти, родство и брачни модели, демография и на редица други сфери от живота на хората в миналото. И макар генетиката да не може да предостави информация за идентичността, която се формира в процеса на социални взаимодействия, остава опасността „свързването с корените“, основаващо се на гените, да послужи като легитимация за политически възгледи и проекти, залагащи на йерархизиращо възприемане на човешкото различие.

Библиография

Бассанович, Иван. 1891. „Материяли за санитарната етнография на България. Ломският окръг“. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина¸ 5: 3–186.

Войников, Живко. 2019. Генетика и история. Велико Търново: Абагар.

Георгиев, Петър. 2023. Митът „Кавказка връзка“. Генетика и археология. Начин на употреба (посетено на 24.09.2023 г.).

Груев, Михаил и Кальонски, Алексей. 2008. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. София: Сиела.

Даскалов, Румен. 2011. Чудният свят на древните българи. София: Гутенберг.

Даскалов, Румен. 2018. Големите разкази за Българското средновековие. София: Рива.

Делев, Евгени. 2017. Българите, основоположници на Европейската цивилизация: генетична генеалогия и популационна генетика на Българите. София: БОМИ. Издателство на Международна фондация за българско наследство „Проф. Петър Детев“.

Джебир, Гюлнас, Петрова, Мария, Христов, Петър, Радославов, Георги, Русева, Виктория, Нехризов, Георги и Угринова, Ива. 2017. „Генетичен анализ на антропологичен материал от могилен некропол при Стамболово, Хасковско“. В: Николов, Васил (съст.). Тракийската древност: технологични и генетични изследвания, история и нематериално наследство. Сборник в чест на 75-годишнината на Петър Манджуков. София: Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“, 33–51.

Дичев, Ивайло. 2017. „Ерата на аматьора“. Семинар_BG, 14 (посетено на 10.12.2023 г.).

Йорданов, Илиан и Димитрова, Грета. 2019. „Усилията за доказване чрез генетиката, че българите имат кавказки произход, представляват ненаучно шарлатанство“. От извора (посетено на 3.01.2024 г.).

Йорданов, Йордан. 2006. Антропология на населението на България в края на XX век: Възрастова група 30-40 г. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“.

Каравеликова, Десислава. 2011. „Произход на българите според ДНК изследванията“. Роден край (посетено на 3.01.2024 г.).

Коматарова-Балинова, Евгения. 2018. „Прабългарите“ при Балчик и номадите в полето на „Прабългарската археология“. Приноси към българската археология, т. 8, В памет на доц. д-р Ирина Щерева, 47–92 (посетено на 21.01.2024 г.).

Любенова, Лизбет, Вачкова, Веселина, Митев, Пламен, Павлов, Пламен и Вачков, Даниел. 2021. Моята България. Учебно помагало по „История и цивилизация“ за 8–12 клас, в помощ обучението, организирано в чужбина. Фондация „Българска памет“.

Муратова, Нурие. 2015. „‘Пряк потомък на славяните и траките, а сега вече и на прабългарите’. Етническата антропология и възродителният процес в България“. Балканистичен форум, 1: 252–267.

Нешева, Десислава, Карачанак – Янкова, Сена, Лари, М., Йорданов, Йордан, Гълъбов, Ангел, Тончева, Драга, и Карамели, Давид. 2019. „Митохондриална ДНК разкрива западно-евразийски произход на древните (пра-) българи“. Българска наука. (посетено на 21.01.2024 г.).

Нешева, Десислава. 2016. Характеризиране генетичните корени на населението по българските земи. Автореферат на дисертационен труд за присъждане на образователна и научна степен „доктор”. Медицински университет – София.

Николов, Александър. 2013. „‘Параисторията’ като феномен на прехода: преоткриването на древните българи“. В: Тодоров, Юри и Лунин, Александър (съст.) Историческият хабитус: опредметената история. Сборник в чест на 65-годишнината на доц. д-р Румен. Донков. София: Исторически факултет на СУ „Св. Кл. Охридски“ и Кооперация ИФ-94, 24–63.

Нягулов, Благовест. 2010. „Деконструкции на митове от националните истории: България и Румъния в сравнителен контекст.“ В: Колева, Даниела и Грозев, Костадин (съст.) История, митология, политика. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 417–436.

Серафимов, Павел (Sparotok). 2022. Неразказаната история на траките. София: Атеа букс.

Степанов, Цветелин. 2008. История vs псевдонаука. Древнобългарски етюди. София: Сиела.

Стоянов, Валери. 2003. „Евразийският свят до появата на тюрките“. Историческо бъдеще, 1–2: 3–45.

Тончева, Драга. 2020. Геномът на българите. София: Издателство „Захари Стоянов“.

Троева, Евгения. 2023. „Автохтонност, миграции, език: дебати около българския етногенезис“. Във: Васева, Валентина (съст.) Етнографски проблеми на народната култура, т. 13. София: Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“, 7–41.

Цанев, Стефан. 2006. Български хроники. София: Издателска къща „Труд“.

Цанева, Станислава. 2022. „Произходът на българите – стереотипи и реалности“. Годишник на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Факултет по хуманитарни науки, 33 A/2: 28–38 (посетено на 21.01.2024 г.).

Цацов, Димитър. 2018. „Димитър Михалчев като критик на Хитлер.“ Политически хоризонти, 4: 34–62.

Цветков, Пламен. 1998. Славяни ли са българите? София: Тангра ТанНакРа.

Чобанов, Тодор. 2023. Произходът на българите. Дебатът през XXI век. София: Българска история.

Шопов, Явор. 2015. „Генетични данни от археологически останки от древното население на Балканите и близостта му с българите“. Авангардни изследвания на древните българи, т. 2, 5–48 (посетено на 21.01.2024 г.).

Antonio, Margaret, Clemens L. Weiß, Ziyue Gao, Susanna Sawyer, Victoria Oberreiter, Hannah M. Moots, Jeffrey P. Spence, Olivia Cheronet, Brina Zagorc, Elisa Praxmarer, Kadir Toykan Özdoğan, Lea Demetz, Pere Gelabert, Daniel Fernandes, Michaela Lucci, Timka Alihodžić, Selma Amrani, Pavel Avetisyan, Christèle Baillif-Ducros, Željka Bedić, Audrey Bertrand, Maja Bilić, Luca Bondioli, Paulina Borówka, Emmanuel Botte, Josip Burmaz, et al. 2022. “Stable Population Structure in Europe since the Iron Age, despite High Mobility”. bioRxiv (посетено на 21.01.2024 г.).

Blakey, Michael. 2020. “On the Biodeterministic Imagination”. Archaeological Dialogues, 27 (1): 1–16.

Bösl, Elsbeth. 2017. “Zur Wissenschaftsgeschichte der aDNA-Forschung. aDNA Research from a Historical Perspective”. Zeitschrift für Geschichte der Wissenschaften, Technik und Medizin, 25: 99–142 (посетено на 21.01.2024 г.).

Brodwin, Paul. 2002. “Genetics, Identity and the Anthropology of Essentialism”. Anthropological Quarterly, 75 (2): 323–330 (посетено на 21.01.2024 г.).

Brubaker, Rogers. 2015. Grounds for Difference. Cambridge: Harvard University Press.

Busby, George B. J., Garrett Hellenthal, Francesco Montinaro, Sergio Tofanelli, Kazima Bulayeva, Igor Rudan, Tatijana Zemunik, Caroline Hayward, Draga Toncheva, Sena Karachanak-Yankova, Desislava Nesheva, Paolo Anagnostou, Francesco Cali, Francesca Brisighelli, Valentino Romano, Gerard Lefranc, Catherine Buresi, Jemni Ben Chibani, Amel Haj-Khelil, Sabri Denden, Rafal Ploski, Pawel Krajewski, Tor Hervig, Torolf Moen, Rene J. Herrera, James F. Wilson, Simon Myers, and Cristian Capelli. 2015. “The Role of Recent Admixture in Forming the Contemporary West Eurasian Genomic Landscape”. Current Biology, 25 (19): 2518–2526 (посетено на 21.01.2024 г.).

Calafell, F., Underhill, P., Tolun, A., Angelicheva, D. and Kalaydjieva, L. 1996. “From Asia to Europe: mitochondrial DNA sequence variability in Bulgarians and Turks”. Annals of human genetics, 60 (1): 35–49 (посетено на 21.01.2024 г.).

Cavalli-Sforza, Luigi Luca, Menozzi, Paolo and Piazza, Alberto. 1994. The History and Geography of Human Genes. Princeton: Princeton University Press.

Chobanov, Todor. 2021. The Debate about the Origin of Protobulgarians in the Beginning of the 21^st century. Second edition. Sofia: Siela.

Chobanov, Todor and Stamov, Svetoslav. 2019. “Archaeological and Genetic Data Suggest Ciscaucasian Origin for the Proto-Bulgarians”. Papers of BAS. Humanities and Social Sciences, 6 (1): 13–31 (посетено на 21.01.2024 г.).

Chobanov, Todor and Stamov, Svetoslav. 2024. “Rasho Rashev and the Sarmatian theory for the origin of Protobulgarians – New Archaeological and Genomic Data in support of the Theory“. Studia academica Šumenensia, 11 (1): 61–90.

Damgaard, Peter de Barros, Nina Marchi, Simon Rasmussen, Michaël Peyrot, Gabriel Renaud, Thorfinn Korneliussen, J. Víctor Moreno-Mayar, Mikkel Winther Pedersen, Amy Goldberg, Emma Usmanova, Nurbol Baimukhanov, Valeriy Loman, Lotte Hedeager, Anders Gorm Pedersen, Kasper Nielsen, Gennady Afanasiev, Kunbolot Akmatov, Almaz Aldashev, Ashyk Alpaslan, Gabit Baimbetov, Vladimir I. Bazaliiskii, Arman Beisenov, Bazartseren Boldbaatar, et al. 2018. “137 Ancient Human Genomes from across the Eurasian Steppes”. Nature, 557: 369–374 (посетено на 21.01.2024 г.).

Daskalov, Rumen. 2021. Master Narratives of the Middle Ages in Bulgaria. Leiden and Boston: Brill.

De Groot, Jerome. 2023. Double Helix History: Genetics and the Past. New York: Routledge.

Detchev, Stefan. 2010. Who are Our Ancestors? “Race”, Science and Politics in Bulgaria, 1879–1912. Saarbrücken: Lambert Academic Publisher.

Eriksen, Thomas. 2002. Ethnicity and Nationalism: Anthropological Perspectives. Second edition. London: Pluto Press.

Frieman, Catherine J. and Hofmann, Daniela. 2019. “Present pasts in the archaeology of genetics, identity, and migration in Europe: a critical essay”. World Archaeology, 51 (4): 528–545 (посетено на 8.03.2024 г.).

Furholt, Martin. 2020. “Biodeterminism and Pseudo-Objectivity as Obstacles for the Emerging Field of Archaeogenetics”. Archaeological Dialogues, 27: 23–25 (посетено на 8.03.2024 г.).

Gokcumen, Omer, Michael Frachetti. 2020. “The Impact of Ancient Genome Studies in Archaeology”. Ancient Genome Studies in Archaeology, 49: 277–298 (посетено на 21.01.2024 г.).

Haak, Wolfgang, Iosif Lazaridis, Nick Patterson, Nadin Rohland, Swapan Mallick, Bastien Llamas, Guido Brandt, Susanne Nordenfelt, Eadaoin Harney, Kristin Stewardson, Qiaomei Fu, Alissa Mittnik, Eszter Bánffy, Christos Economou, Michael Francken, Susanne Friederich, Rafael Garrido Pena, Fredrik Hallgren, Valery Khartanovich, Aleksandr Khokhlov, Michael Kunst, Pavel Kuznetsov, Harald Meller, Oleg Mochalov, Vayacheslav Moiseyev, et al. 2015. “Massive Migration from the Steppe was a Source for Indo-European Languages in Europe”. Nature, 522: 207–211 (посетено на 21.01.2024 г.).

Harris, Keith, and Greenbaum, Gili. 2024. “DORA: An Interactive Map for the Visualization and Analysis of Ancient Human DNA and Associated Data”. bioRxiv (посетено на 10.03.2024 г.).

Heggarty, Paul, Cormac Anderson, Matthew Scarborough, Benedict King, Remco Bouckaert, Lechosław Jocz, Martin Joachim Kümmel, Thomas Jügel, Britta Irslinger, Roland Pooth, Henrik Liljegren, Richard F. Strand, Geoffrey Haig, Martin Macák, Ronald I. Kim, Erik Anonby, Tijmen Pronk, Oleg Belyaev, Tonya Kim Dewey-FIndell, Matthew Boutilier, Cassandra Freiberg, Robert Tegethoff, Matilde Serangeli, Nikos Liosis, Krzysztof Stroński et al. 2023. “Language Trees with Sampled Ancestors Support a Hybrid Model for the Origin of Indo-European Languages”. Science, 381 (6656): eabg0818 (посетено на 21.01.2024 г.).

Hellenthal, Garrett, Busby, George B. J., Band, Gavin, Wilson, James F., Capelli, Cristian, Falush, Daniel and Myers, Simon. 2014. „A Genetic Atlas of Human Admixture History. Supplementary Materials“. Science, 343 (6172): 747–751 (посетено на 21.01.2024 г.).

Irving-Pease, Evan, Alba Refoyo-Martínez, William Barrie, Andrés Ingason, Alice Pearson, Anders Fischer, Karl-Göran Sjögren, Alma S. Halgren, Ruairidh Macleod, Fabrice Demeter, Rasmus A. Henriksen, Tharsika Vimala, Hugh McColl, Andrew H. Vaughn, Leo Speidel, Aaron J. Stern, Gabriele Scorrano, Abigail Ramsøe, Andrew J. Schork, Anders Rosengren, Lei Zhao, Kristian Kristiansen, Astrid K. N. Iversen, Lars Fugger, Peter H. Sudmant et al. 2024. „The Selection Landscape and Genetic Legacy of Ancient Eurasians“. Nature, 625: 312–320 (посетено на 10.03.2024 г.).

Ivanova, Milena, Rozemuller, E., Tyufekchiev, N., Michailova, A., Tilanus, M. and Naumova, Elissaveta. 2002. „HLA Polymorphism in Bulgarians Defined by High-Resolution Typing Methods in Comparison with Other Populations“. Immune Response Genetics, 60 (6): 496–504 (посетено на 21.01.2024 г.).

Ivanova, Milena, Spassova, P., Michailova, A. and Naumova, Elissaveta. 2001. „Distributions of HLA Class I Alleles and Haplotypes in Bulgarians – Contribution to Understanding the Origin of the Population“. Immune Response Genetics, 57 (3): 208–215 (посетено на 21.01.2024 г.).

Karachanak, Sena, Simona Fornarino, Viola Grugni, Ornella Semino, Draga Toncheva, Angel Galabov and Boris Atanasov. 2009. „Y-Chromosomal Haplogroups in Bulgarians“. Comptes rendus de l’Acad´emie bulgare des Sciences, 62 (3) : 393–400 (посетено на 21.01.2024 г.).

Karachanak, Sena, Valeria Carossa, Desislava Nesheva, Anna Olivieri, Maria Pala, Baharak Hooshiar Kashani, Viola Grugni, Vincenza Battaglia, Alessandro Achilli, Yordan Yordanov, Angel S. Galabov, Ornella Semino, Draga Toncheva and Antonio Torroni. 2012. „Bulgarians vs the Other European Populations: A Mitochondrial DNA Perspective“. International Journal of Legal Medicine, 126 (4): 497–503 (посетено на 27.01.2024 г.).

Karachanak, Sena, Viola Grugni, Simona Fornarino, Desislava Nesheva, Nadia Al-Zahery, Vincenza Battaglia, Valeria Carossa, Yordan Yordanov, Antonio Torroni, Angel Galabov, Draga Toncheva and Ornella Semino. 2013. „Y-Chromosome Diversity in Modern Bulgarians: New Clues about their Ancestry“. PLoS One, 8: e56779 (посетено на 21.01.2024 г.).

Karachanak-Yankova, Sena, Nesheva, Desislava, Galabov, Angel and Toncheva, Draga. 2015. „Distribution of East Eurasian Y-Chromosome and Mitochondrial DNA Haplogroups across Eurasia: Insights into the Genetic Ancestry of Bulgarians“. Advances in Anthropology, 5, 205–266 (посетено на 21.01.2024 г.).

Karachanak-Yankova, Sena, Nesheva, Desislava, Toncheva, Draga and Galabov, Angel. 2017. „The Uniparental Genetic Landscape of Modern Slavic Speaking Populations“. Advances in Anthropology, 7: 318–332. (посетено на 21.01.2024 г.).

Klich-Kluczewska, Barbara. 2023. “Is Biopower Something To Be Afraid Of?”. In: Klich-Kluczewska, Barbara, von Puttkamer, Joachim and Rebitschek, Immo (eds.). Biopolitics in Central and Eastern Europe in the 20^th Century: Fearing for the Nation. New York: Routledge, 8–20.

Kushniarevich, Alena, Olga Utevska, Marina Chuhryaeva, Anastasia Agdzhoyan, Khadizhat Dibirova, Ingrida Uktveryte, Märt Möls, Lejla Mulahasanovic, Andrey Pshenichnov, Svetlana Frolova, Andrey Shanko, Ene Metspalu, Maere Reidla, Kristiina Tambets, Erika Tamm, Sergey Koshel, Valery Zaporozhchenko, Lubov Atramentova, Vaidutis Kučinskas, Oleg Davydenko, Olga Goncharova, Irina Evseeva, Michail Churnosov, Elvira Pocheshchova et al. 2015. „Genetic Heritage of the Balto-Slavic Speaking Populations: A Synthesis of Autosomal, Mitochondrial and Y-Chromosomal Data“. PLoS ONE, 10 (9): e0135820 (посетено на 21.01.2024 г.).

Lazaridis, Iosif, Nick Patterson, Alissa Mittnik, Gabriel Renaud, Swapan Mallick, Karola Kirsanow, Peter H. Sudmant, Joshua G. Schraiber, Sergi Castellano, Mark Lipson, Bonnie Berger, Christos Economou, Ruth Bollongino, Qiaomei Fu, Kirsten I. Bos, Susanne Nordenfelt, Heng Li, Cesare de Filippo, Kay Prüfer, Susanna Sawyer, Cosimo Posth, Wolfgang Haak, Fredrik Hallgren, Elin Fornander, Nadin Rohland, Dominique Delsate, et al. 2014. „Ancient Human Genomes Suggest Three Ancestral Populations for Present-day Europeans“. Nature, 513: 409–413 (посетено на 21.01.2024 г.).

Lazaridis, Iosif. 2018. „The Evolutionary History of Human Populations in Europe“. Current Opinion in Genetics & Development, 53: 21–27 (посетено на 21.01.2024 г.).

Lazaridis, Iosif, Alpaslan-Roodenberg, Songül et al. 2022a. „The Genetic History of the Southern Arc: A Bridge between West Asia and Europe“. Science, 377 (6609) (посетено на 21.01.2024 г.).

Lazaridis, Iosif, Alpaslan-Roodenberg, Songül, Acar, Ayşe, Açikkol, Ayşen et al. 2022b. „A Genetic Probe into the Ancient and Medieval History of Southern Europe and West Asia“. Science, 377 (6609): 940–951 (посетено на 21.01.2024 г.).

Mallick, Swapan, Adam Micco, Matthew Mah, Iosif Lazaridis, Iñigo Olalde and David Reich. 2024. „The Allen Ancient DNA Resource (AADR) a Curated Compendium of Ancient Human Genomes“. Sci Data, 11 (182) (посетено на 6.03.2024 г.).

Marinov, Tchavdar. 2016. Nos ancêtres les Thraces: Usages idéologiques de l’Antiquité en Europe du Sud-Est. Paris: L’Harmattan.

McMahon, Richard. 2020. „Resurecting Raciology? Genetic Ethnology and pre-1945 Anthropological Race Classification“. Studies in History and Philosophy of Biological & Biomedical Sciences, 83 (посетено на 21.01.2024 г.).

Modi, Alessandra, Desislava Nesheva, Stefania Sarno, Stefania Vai, Sena Karachanak-Yankova, Donata Luiselli, Elena Pilli, Martina Lari, Chiara Vergata, Yordan Yordanov, Diana Dimitrova, Petar Kalcev, Rada Staneva, Olga Antonova, Savina Hadjidekova, Angel Galabov, Draga Toncheva and David Caramelli. 2019. „Ancient Human Mitochondrial Genomes from Bronze Age Bulgaria: New Insights into the Genetic History of Thracians“. Scientific Reports 9 (5412) (посетено на 21.01.2024 г.).

Nesheva, Desislava, Sena Karachanak-Yankova, M. Lari, Yordan Yordanov, Angel Galabov, David Caramelli and Draga Toncheva. 2015. „Mitochondrial DNA Suggests a Western Eurasian Origin for Ancient (Proto-) Bulgarians“. Human Biology, 87 (1): 19–28 (посетено на 21.01.2024 г.).

Nikolov, Alexander. 2017. „The Phenomenon of “Parahistory” in Post-Communist Bulgaria: Old Theories and New Myths on Proto-Bulgarians“. In: Dobre, Claudia-Florentina and Ghita, Cristian Emilian (eds.) A Quest for a Suitable Past: Myths and Memory in Central and Eastern Europe. Budapest and New York: CEU Press, 135–147.

Nikolova, Lolita. 2018. „Balkan Archaeology, Genealogy, and Population Origin from the Perspectives of Cultural Genomics“. ArheoVest, 2 (6): 554–568 (посетено на 3.01.2024 г.).

Olalde, Iñigo, Pablo Carrión, Ilija Mikić, Nadin Rohland, Shop Mallick, Iosif Lazaridis, Miomir Korać, Snežana Golubović, Sofija Petković, Nataša Miladinović-Radmilović, Dragana Vulović, Kristin Stewardson, Ann Marie Lawson, Fatma Zalzala, Kim Callan, Željko Tomanović, Dušan Keckarević, Miodrag Grbić, Carles Lalueza-Fox, and David Reich. 2021. „Cosmopolitanism at the Roman Danubian Frontier, Slavic Migrations, and the Genomic Formation of Modern Balkan Peoples“. bioRxiv (посетено на 21.01.2024 г.).

Olalde, Iñigo, Pablo Carrión, Ilija Mikić, Nadin Rohland, Swapan Mallick, Iosif Lazaridis, Miodrag Grbić, Carles Lalueza-Fox, and David Reich. 2023. „A Genetic History of the Balkans from Roman Frontier to Slavic Migrations“. Cell, 186 (25): 5472–5485 (посетено на 21.01.2024 г.).

Patterson, Nick, Lazaridis, Iosif and Reich, David. 2014. „Supplementary Information. Ancient Human Genomes Suggest Three Ancestral Populations for Present-day Europeans“. To Lazaridis et al. Ancient Human Genomes Suggest Three Ancestral Populations for Present-Day Europeans. Nature, 513 (7518): 409–413 (посетено на 21.01.2024 г.).

Penske, Sandra, Adam Rohrlach, Ainash Childebayeva et al. 2023. „Early Contact between Late Farming and Pastoralist Societies in Southeastern Europe“. Nature, 620: 358–365 (посетено на 21.01.2024 г.).

Pereltsvaig, Asya and Lewis, Martin W. 2015. The Indo-European Controversy. Cambridge: Cambridge University Press.

Porubsky, David and Eichler, Evan. 2024. „A 25-year Odyssey of Genomic Technology Advances and Structural Variant Discovery“. Cell, 187 (5): 1024–1037 (посетено на 11.03.2024 г.).

Promitzer, Christian. 2006. “Taking Care of the National Body: Eugenic Visions in Interwar Bulgaria, 1905 – 1940“. In: Turda, Marius and Weindling, Paul J. (еds.) Blood and Homeland: Eugenics and Racial Nationalism in Central and Southeast Europe, 1900–1940. Budapest and New York: Central European University Press, 223–252.

Promitzer, Christian. 2010. „Physical Anthropology and Ethnogenesis in Bulgaria, 1878 – 1944“. Focaal – Journal of Global and Historical Anthropology, 58: 47–62.

Promitzer, Christian. 2014a. “‘Betwixt and Between’: Physical Anthropology in Bulgaria and Serbia until the End of the First World War”. In: Johler, Reinhard, Christian Marchetti and Monique Scheer (eds.) Doing Anthropology in Wartime and War Zones. Bielefeld: Transcript Verlag, 141–166 (посетено на 11.03.2024 г.).

Promitzer, Christian. 2014b. “‘Cultures of Defeat’: Reflections on the Adoption of German Racial Anthropology and Racial Hygiene in Bulgaria (1878–1941)”. Zeitschrift für Balkanologie, 50 (1): 42–60 (посетено на 11.03.2024 г.).

Promitzer, Christian. 2015. “‘Racism under the Protection of Biology’ – A Controversy among Bulgarian Scholars about ‘Race’, ‘Nation’, and ‘Biology’ on the Eve of the Second World War”. Balkanistic forum, 1: 237–251.

Rabinow, Paul. 2008. „Afterword. Concept Work“. In: Gibbon, Sahra and Novas, Carlos (eds.) Biosocialities, Genetics and the Social Sciences. London and New York: Routledge, 188–192.

Reich, David. 2018. Who We Are and How We Got Here: Ancient DNA and the New Science of the Human Past. Oxford: Oxford University Press.

Roewer, Lutz, Peter J. P. Croucher, Sascha Willuweit, Tim T. Lu, Manfred Kayser, Rüdiger Lessig, Peter de Knijﬀ, Mark A. Jobling, Chris Tyler-Smith, and Michael Krawczak. 2005. „Signature of Recent Historical Events in the European Y-Chromosomal STR haplotype Distribution“. Human Genetics, 116 (4): 279–291 (посетено на 21.01.2024 г.).

Schramm, Katharina, Skinner, David and Rottenburg, Richard (eds.). 2012. Identity Politics and the New Genetics. Re/Creating Categories of Difference and Belonging. New York and Oxford: Berghahn Books (посетено на 21.01.2024 г.).

Sommer, Marianne. 2008. „History in the Gene: Negotiations Between Molecular and Organismal Anthropology“. Journal of the History of Biology, 41: 473–528.

Sommer, Marianne. 2010. „DNA and Cultures of Remembrance: Anthropological Genetics, Biohistories and Biosocialities“. BioSocieties, 5: 366–390. (посетено на 29.01.2024 г.).

Stamov, Svetoslav. 2021. „Significant (Z|−4|) Admixture Signal with a Source from Ancient Wusun observed in Contemporary Bulgarians“. bioRxiv (посетено на 21.01.2024 г.).

Stamov, Svetoslav and Chobanov, Todor. 2019. „Genetic Evidence Suggests Relationship between Contemporary Bulgarian Population and Iron Age Steppe Dwellers from Pontic-Caspian Steppe“. bioRxivз (посетено на 21.01.2024 г.).

Svetoslav Stamov and Chobanov, Todor. 2023. „From the Sarmatians to the Proto-Bulgarians: Paleogenetic Perspectives on the Population Changes in the Eurasian Steppe and the Balkans during the Migration Period“. In: International Scientific Conference „History and Archaeology of Southeastern Europe during the Middle Ages – 80 Years since the Birth of Prof. D.Sc. Racho Rashev (1943–2008)“. Shumen, November 14–16, 2023 (посетено на 21.01.2024 г.).

Sykes, Naomi, Spriggs, Matthew and Evin, Allowen. 2019. „Beyond Curse or Blessing: The Opportunities and Challenges of aDNA Analysis“. World Archaeology, 51 (4): 503–516 (посетено на 8.03.2024 г.).

Yaneva, Mariana. 2015. „A Genetic Analysis of the People Currently Inhabiting the Country of Bulgaria“. ResearchGate (посетено на 21.01.2024 г.).

Zaharova, Boriana, Silvia Andonova, Anja Gilissen, Jean-Jacques Cassiman, Ronny Decorte, and Ivo Kremensky. 2001. „Y-Chromosomal STR Haplotypes in Three Major Population Groups in Bulgaria“. Forensic Science International, 124 (2–3): 182–186 (посетено на 21.01.2024 г.).

Zeberg, Hugo, Jakobsson, Mattias and Pääbo, Svante. 2024. „The Genetic Changes that Shaped Neandertals, Denisovans, and Modern Humans“. Cell, 187 (5): 1047–1058 (посетено на 10.03.2024 г.).

Медийни източници

24 часа. 2009. „8% от гените ни са финикийски“. 24 часа, 27.05.2009 г. (посетено на 29.01.2024 г.).

24 часа. 2016. „Учени: Носим гените на траки и прабългари, нямаме връзка с тюрки и славяни“. 24 часа, 22.08.2016 г. (посетено на 14.01.2024 г.).

24 часа. 2023. „Доц. д-р Тодор Чобанов: Носим гени на „хуните“ на Атила. Неслучайно е сочен за родоначалник на Дуло“. 24 часа, 26.04.2023 г. (посетено на 21.09.2023 г.).

Александрова, Калина. 2015. „Проф. Йорданов: Българите сме опазили гена си през вековете“. StandartNews, 24.02.2015 г. (посетено на 27.09.2023 г.).

Бозукова, Славка. 2024. „Акад. Васил Николов: Носим гени на 8 000 години“. Стандарт, 1.01.2024 г. (посетено на 14.01.2024 г.).

Гълъбов, Ангел. 2016. „Анализ на древната митохондриална ДНК показва – прабългарите нямат тюркски произход“. Credoweb, 21.10.2016 г. (посетено на 20.01.2024 г.).

Здравето. 2016. „Проф. д-р Иво Кременски: ДНК-то на българите е много добро“. Здравето, 8.06.2016 г. (посетено на 21.09.2024 г.).

Иванова, Ема. 2016. „Истини и митове за българския ген“. Интервю на Ема Иванова с Десислава Нешева“. Webcafe, 30.08.2016 г. (посетено на 26.01.2024 г.).

Йорданов, Илиан и Димитрова, Грета. 2023. [2019] „Усилията за доказване чрез генетиката, че българите имат кавказки произход, представляват ненаучно шарлатанство“. От извора, 11.05.2023 г. (посетено на 26.01.2024 г.).

Кмета.bg. 2014. „По гени сме най-близо до румънците“. Кмета.bg, 3.06.2014 г. (посетено на 26.01.2024 г.).

Кременски, Иво. 2017. „България – генетика и ДНК-генеалогия“. Facebook, 5.08.2017 г. (посетено на 27.01.2024 г.).

Манева, Росана. 2016. „Носим кръвта на Севт III“. Стандарт нюз, 18.03.2016 г. (посетено на 14.01.2024 г.).

Савкова, Мария. 2018. „Близост между българи, словаци и унгарци установи ново изследване за генетичния ни произход“. bTV, 14.08.2018 г. (посетено на 14.01.2024 г.).

Славчева, Диана. 2012. „Инж. физик Евгени Делев: Най-много у нас са потомците на предтракийското население на Балканите“. Патриотичен десант, 1.08.2012 г. (посетено на 14.01.2024 г.).

Славчева, Диана. 2015. „Българите сме по-стари от всички други народи в Европа“. Патриотичен десант, 14.08.2015 г. (посетено на 14.01.2024 г.).

Списание 8. 2015. „Старите българи са траки?“ Списание 8, 6 (посетено на 26.01.2024 г.).

Труд. 2009. „Българите взели най-много гени от траките“. Труд, 27.05.2009 г. (посетено на 3.01.2024 г.).

Труд. 2016. „Носим гените на траки и прабългари“. Труд, 22.08.2016 г. (посетено на 14.01.2024 г.).

Флагман. 2013. „Професори се карат за кости, гени и пари от Италия“. Флагман, 11.10.2013 г. (посетено на 20.01.2024 г.).

Фокус. 2015. „Интервю на акад. Ангел Гълъбов“. Фокус, 23.09.2015 г. (посетено на 22.01.2018 г.).

Actualno.com. 2015. „Павел Серафимов пред Actualno.com: Българите са наследници на траките“. Интервю на Десислава Любомирова“. Actualno.com, 14.01.2015 г. (посетено на 14.01.2024 г.).

Dir.bg. 2010. „ДНК доказа, че не сме славяни, идваме от Памир“. Dir.bg, 10.06.2010 г. (посетено на 20.01.2024 г.).

FROG NEWS. 2023. „Уж научни данни: Българите били най-славяни на Балканите. Наши учени оборват сръбските внушения в изследването“. FROG NEWS, 8.12.2023 г. (посетено на 20.01.2024 г.).

prarodinata. 2013. „Авторитетно генетично изследване потвърди, че българите са тук от поне 10 000 г. Антибългарският мит за ‘смесения народ’ отива в небитието“. prarodinata, 4.09.2013 г. (посетено на 20.01.2024 г.).

[1] Пробите за изследването се вземат чрез натривка от устната кухина. При геномно профилиране на хора, живели преди стотици или хиляди години, се вземат проби от зъб, от кост. Генетичното родство или отдалеченост се определят спрямо наличието или отсъствието на сегменти ДНК с определени мутации в сравняваните проби. С времето се появяват бази данни, в които информация за индивидуални генетични профили е съчетана с такава за географска локация и времеви отрязък (вж. Harris and Greenbaum, 2024).

[2] Историографски преглед на развитието на изследванията на древна ДНК от 60-те години на XX век до наши дни и на проблемите за комбиниране на генетични, археологически и лингвистични извори у Bösl, 2017.

[3] За приемствеността между расовата антропология и т. нар. „генетична етнология“ вж. McMahon, 2020 и цитираната там литература.

[4] За понятието биополитика и съдържателните му аспекти виж Klich-Kluczewska, 2023.

[5] Подробно за историографското развитие на тезата за българския произход вж. Николов, 2013; Даскалов, 2018; Троева, 2023.

[6] Йордан Йорданов създава реконструкции на живели в миналото индивиди (напр. тракийска принцеса, Мостич, Самуил, Калоян), като следва методиката за реконструиране на образи по черепи, разработена от съветския антрополог Михаил Герасимов. Вж. https://historymuseum.org/m-m-gerasimov/ (посетено на 8.03.2024 г.).

[7] За взаимовръзката между история и генетика виж подробно: De Groot, 2023.

[8] Интервю, проведено на исторически фестивал в Пловдив, 2019 г., по проекта Да преживеем миналото. Историческите възстановки като феномен на културата, финансиран от Фонд „Научни изследвания“ – МОН.

[9] Стопански историк, който публикува редица книги върху произхода и прародината на прабългарите, аргументирайки се с интерпретации на езикови сходства от широк ареал на Евразия.

[10] Цитираното изследване отразява резултати от дисертацията на Сена Карачанак Генетична структура на българската популация по Y-хромозомата и митохондриалната ДНК (Медицински университет – София, 2013).

[11] Вж. Форум Ти си това, 5.09.2015 г. (посетено на 27.01.2024 г.).

[12] „Исторически заключения от генетичните данни за българите от древното население на Балканите“. Доклад, представен от доц. д-р Я. Й. Шопов на научния семинар по древни цивилизации в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“, 17.12.2015. (посетено на 26.01.2024 г.).

[13] Нешева, Десислава. Характеризиране генетичните корени на населението по българските земи (Медицински университет – София, 2016).

[14] http://bas.bg (стар сайт на БАН, посетен през 2016 г.) Лично участие на автора в рамките на етнологичната част на проекта.

[15] Последващ синтез на генетичните изследвания за произхода на населението на Балканите и у Nikolova, 2018.

[16] Интервю с Ангел Гълъбов, 13.11.2020 г. (посетено на 10.12.2023 г.).

[17] Вж. предаването „120 минути“. bTV, 11.09.2016 г. (посетено на 14.01.2024 г.).

[18] Вж. предаването „Дискусионно студио“. ТВ Скат, 26.07.2019 г. (посетено на 30.12.2023 г.).

[19] Интервю, проведено на исторически фестивал в Мездра, 2019 г., по проекта Да преживеем миналото. Историческите възстановки като феномен на културата, финансиран от Фонд „Научни изследвания“ – МОН.

[20] През 2023–2024 г. чрез набиране на доброволци се провежда мащабно генетично изследване „Геномът на България“, чиято цел е установяване на референтен геном на съвременните българи. Вж. Предаването „България сутрин“, Телевизия Bulgaria ON AIR, 29.01.2024 г. (посетено на 29.01.2024 г.).

[21] Пример за такова комплексно изследване е проектът HistoGenes (2020–2026), посветен на популационната история в Източна Централна Европа от 400 до 900 г. с фокус върху аварите. В рамките му 6000 погребения се изследват комплексно с геномни, археологически, исторически и антропологични методи с цел създаване на нов исторически наратив за проучвания регион и период (посетено на 6.03.2024 г.).

[22] Вж. интервю със Светослав Стамов в предаването „100 % будни“ по БНТ, 14.09.2020 г. (посетено на 9.12.2023 г.).

[23] Вж. предаването „История.BG“ във Фейсбук, 2.11.2020 г. (посетено на 3.11.2020 г.).

[24] „Светослав Стамов, антрополог: Нови данни за произхода ни“. ТВ „Скат“, 20.10.2020 г. (посетено на 4.01.2023 г.).

[25] „Светослав Стамов: Кои сме ние, българите? Хуни, траки, слОвяни, тюрки? Генетика и археология“. ТВ „Скат“, 25.09.2023 г. (посетено на 30.12.2023 г.).

[26] https://facebook.com/svetoslav.stamov.1, публикация от 5.09.2022 г.

[27] Вж. напр. статиите и графиките на програмиста Никола Църцаров в страницата Атохтон (посетено на 15.03.2024 г.), популяризирани и в подкаста От извора, поддържан от Иван Стаменов (напр. „Сравнителни графики с ДНК изследвания върху произхода на българите“, 31.01.2023 г.) (посетено на 15.03.2024 г.).

[28] Вж. напр. следните статии на Никола Църцаров в Автохтон: „Българите като автохтонен народ (графики към разговора с otizvora.com за ДНК изследванията върху произхода на българите)“ (31.01.2023 г.); „Challenging the Lack of Thracian Ancestry in Contemporary Bulgarians: A Reanalysis of Svetoslav Stamov’s f3 Approach with Additional Populations“ (10.01.2023 г.); „Нови ДНК данни от древността дават информация за нашите роднини – древните македонци и илири“ (22.09.2023 г.); „Нов подкаст с мое участие, но главният гост е Илиан Йорданов. Много добре се получи“ (2.07.2023 г.) (посетено на 26.01.2024 г.).

[29] Вж. Дискусионна група по възстановяване на ранната балканска история (посетено на 24.09.2023 г.).

[30] A genetic atlas of human admixture history – Bulgarian. Full analyses (посетено на 25.09.2023 г.).

[31] Подточка S5.3 в Приложението на цитираната статия (Busby et al., 2015).

[32] Изследването е качено в база данни с научни публикации от Св. Стамов преди официалната публикация на текста на доклада в сборник от конференцията (посетено на 21.01.2024 г.).

Биографична справка

Доц. д-р Евгения Троева работи в секция „Историческа етнология“ на Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей към Българската академия на науките. Изследванията ѝ са фокусирани върху проблеми на религиозността, културното наследство и културната памет, идентичностите, етно-културните взаимодействия. Автор е на книгите Демоните на Родопите (2003), Религия, памет, идентичност: българите мюсюлмани (2011) и съавтор (с Ана Лулева и Петър Петров) на монографията Принудителният труд в България (1941–1962). Спомени на свидетели / Zwangsarbeit in Bulgarien (1941–1962). Erinnerungen von Zeitzeugen (София, 2012).

Email: evgenia.troeva[at]iefem.bas.bg