Резюме: Три погледа към съвременните употреби на историята: политическият ревизионизъм, който практикуват новите популисти, консумирането на историята, която ни харесва, и радикалният опит да се освободим от миналото с помощта на фантазията.
Ключови думи: история, наследство, исторически възстановки
Revisionists, Tourists, Existentialists. On the Uses of History Today
Ivaylo Ditchev
Abstract: Three perspectives on the contemporary uses of history: the political revisionism of the new populists, the consumption of the history we like, and the radical attempt to get rid of the past with the help of fantasy.
Keywords: history, heritage, historical reenactments
Citation: Дичев, Ивайло. 2024. „Ревизионисти, туристи, екзистенциалисти. За употребите на историята днес“. Семинар_BG, 28. URL: https://seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy28/888-ditchev.html.
1. Патриотът-ревизионист
Караниците за историята от векове са продължение на описаните от нея битки. Католическа Европа представя кръстоносните походи като героична жертва за вярата, докато за мюсюлманския свят те са отвратително престъпление. Страна, която нарече депортирането на арменците в Османската империя през 1915–1917 г. „геноцид“, се превръща автоматически във враг на съвременна Турция. Бомбардирането на Сърбия от НАТО за спиране на „етническото чистене“ в Косово и до днес противопоставя американския лагер на руския.
В съвременната епоха мемориалните отбори често са дефинирани не на племенен, а на класово-партиен принцип. Левите например смятат преврата срещу социалистическия президент Алиенде за начало на фашистка диктатура, десните – за нормализация и условие за икономическия просперитет на Чили. По подобен начин са разделени възгледите за Френската и Октомврийската революции, за американска интервенция във Виетнам, за студентските бунтове през 1968 г., за падането на Берлинската стена.
Историческият ревизионизъм, който наблюдаваме през последните десетилетия, е различен. При него един отделен, смел говорител повежда партизанска война вътре в установения исторически консенсус, наричан „политическа коректност“[1]. Може да увлече малка група съмишленици, да стане емблема на маргинална партия, но по принцип се старае да поддържа скандала с обвиненията си срещу „платените“ експерти, предателите и техните глобални господари.
Със своя версия за историята излизат на сцената много радикални реформаторски движения. Марксизмът вижда в народните маси основен двигател на прогреса; Мустафа Кемал зачерква османското наследство за сметка на предполагаемата предислямска туранска култура; нацизмът обосновава всячески мита за арийското превъзходство. Институционалната битка на историческото поле съвсем не е загубила своята актуалност. През 2021 г. режимът на Путин обяви центъра „Мемориал“ за чуждестранни агенти, като по този начин практически им забрани да работят върху паметта за сталинските репресии, защото изопачавали истината за социализма. Това беше ясен знак за преориентацията на режима в крайно дясно. Подобен опит направиха и полските десни популисти, които въведоха така наречения „закон за Холокоста“ (2018): той заплашва със съд всеки, който твърди, че полското население по някакъв начин е сътрудничило на нацистите. Подобни политики целят отгоре да наложат нов идеологически консенсус, поставяйки интелектуалеца, който все пак държи на историческата истина, в положение на маргинален дисидент.
Ревизионистът позира в същата дисидентска роля – претендира, че казва истини, които са забранени от властта, поема смело рискове и в демократичния свят често бива съден за мненията си (във Франция такива присъди получиха и Жан-Мари льо Пен, и Ерик Земур). Понякога диверсията на обществения консенсус има чисто интелектуален характер. Такъв беше случаят на немския историк Ернст Нолте, който през 80-те години подхвана така наречения „спор на историците“. Той постави под съмнение установилата се след Втората световна война теза за уникалността на нацистките престъпления, а това идваше да разтовари сънародниците му от острото чувство на вина, с което живееха от десетилетия. Според Нолте нацизмът е отговор на съветския комунизъм, започнал тоталитарните си престъпления много по-рано. Андреас Хилгрюбер стигна до там да релативизира Холокоста, твърдейки, че съюзническите бомбардировки, съветските изнасилвания и окупацията на Германия били страдания, които надхвърлят преживяното от евреите. Що се отнася до малкия съюзник Австрия, там по-тихо, но настоятелно развиха тезата за това, че страната била не съучастник, а „първата жертва на нацизма“. По подобен начин почнаха да оневиняват България десни историци като Пламен Цветков или Евелина Келбечева след 1989 г.: тук не било имало фашизъм и ако държавата е взимала някакви по-твърди мерки, то е било срещу пратени от Москва терористи. Щом не е имало фашизъм, значи не е имало с кого да се борят комунистите, ерго тяхното идване на власт не е било легитимно.
Разликата между дисидент и ревизионист е съдържателна. Дисиденти като Адам Михник, Андрей Сахаров или Георги Марков (след емиграцията) опитват да събудят съвестта на съгражданите си, да ги натоварят с вина за онова, което е вършено в тяхно име. Ревизионистът, обратно, им предлага приятни преживявания: той оневинява нацията, като лансира една по-добра версия на историческите факти, т. е. казва на хората това, което те искат да чуят.
В тази перспектива става ясно защо историческият ревизионизъм е любимо оръжие на политиците-популисти, доколкото популизъм означава именно това безотговорно да предлагаш на избирателя неговите собствени предубеждения и желания. „Алтернатива за Германия“ и австрийската „Партия на свободата“ скандализират с това, че оневиняват страните си за нацисткото им минало (Kristkoiz, 2021). Нова версия на френския ревизионизъм, практикуван по-рано от Националния фронт[2], предложи кандидатът за президент през 2022 г. Ерик Земур. Публицист и исторически популяризатор, той умело облекчава историческата памет на сънародниците си, например със странната теза, че капитан Драйфус, несправедливо обвинен в предателство и станал символ на френския антисемитизъм от края на XIX век, всъщност наистина бил виновен или поне не било съвсем сигурно. А науката е за това да търси, да се съмнява, нали? Друг негов хит е твърдението, че режимът на маршал Петен не бил съучастник на Холокоста, защото „дал“ на германците само евреи с чуждо гражданство, а своите дори опазил.
Подобна гордост се наблюдава и сред българските политици, които отричат вината на България за депортирането на близо 12 хиляди евреи от окупираните територии – нямали сме избор дали да го направим и в този смисъл не носим никаква вина; затова пък се гордеем със „спасените“ (благодарение на протести от църквата, депутати, интелектуалци) 18 хиляди от старите територии, подготвени и те за извозване в Треблинка. Не се уточнява само от кого са били спасени. Колко харесва на хората да се отрича фашисткият характер на тогавашната българска държава стана ясно от масовото одобрение на ветото пред започване на преговори със Северна Македония за членство в Европейския съюз – една от „обидите“, които съседната страна нанасяла на България, е, че там наричали окупацията от 1941–1944 г. „фашистка“. Разбира се, политици и идеолози почнаха да се надпреварват да намират обяснения за антисемитските закони, за съучастието във войната, за разпускането на партиите и всичко останало с различни обективни обстоятелства. Тезите им се посрещаха с нескрито задоволство, но и превърнаха България в странен ревизионистки остров насред Европа.
Оправдания тип „такова беше времето“ (по прочутия израз на Живковия съратник генерал Добри Джуров) често се срещат при историческия ревизионизъм: маршал Петен така опазил Франция, пък генерал Луков, ръководител на Съюза на българските национални легиони, само искал да гони комунистите. Тъмните страни в биографиите на двамата се избутват назад, за да излезе напред геройското им участие в Първата световна война. А не се ли беше отличил в окопите на Голямата война и самият ефрейтор Хитлер?
Удивителен е аргументът, който използва евродепутатът Андрей Ковачев (ГЕРБ), ангажиран по македонската тема. Имало социологическо изследване, което показало, че 80% от българите са категорични, че в България е нямало фашизъм (Христов, 2020). В превод това значи, че понеже на повечето от нас не им е приятна мисълта за определени исторически събития, то те автоматически изчезват.
Това всъщност е логиката на популярната култура, която заменя фаталната необратимост с вълнуващ набор от персонажи, сцени, сюжети. Дори при най-старателно възпроизводство на отминалата епоха, остава свободата да се пренесеш в нея, после да се върнеш невредим – тъй, както туристът се пренася в далечни страни, предварително заплатил обратния курс. В това е и разликата със сериозната историческа наука, която опитва да хване цялостното движение на времето. Преднамерената селективност (cherry-picking) е основният похват и на ревизиониста – възмущава се от несправедливостите, причинени на нацията му, но пропуска онези, които тя самата е причинила на други (например клейми клането в Батак, забравя обаче за опожарените за отмъщение от българите околни помашки села през времето на Балканските войни).
Ревизионистът не е само политик-популист: той се бори да стане медийна звезда. Твърденията му са не само трансгресивни, но и сензационни. Това не е трудно в една разпадната публичност като българската, където научните стандарти трудно се налагат. „Готите не са германи, а старият тракийски народ гети – четем в блога на Павел Серафимов, – Хуните не са тюрки, а потомци на древните масагети“. Често ще прочетете, че през 1976 г. ЮНЕСКО обявила прабългарския календар (който никой не е виждал!) за най-точния в света. Или пък: „Ново откритие на Николай Овчаров доказва, че цар Иван Шишман не бил мекушав, а смело се е бил срещу османците“. Сайтовете ни обясняват, че дал сестра си на султана, но пък тя смело запазила вярата си в харема. Според новия политик, доктор по етнология, Костадин Костадинов, българите са създатели на една от 12-те световни цивилизации, а половината славянски държави и култури (включително и руската) са дъщерни на българската. Безспорно е удоволствието, което доставят подобни открития. В поредицата съвсем естествено се нареждат пламенни позиции за това, че никога не сме губили битка, че българските жени са най-красивите, а българските мъже – най-надарени. А ако някакви неблагополучия все пак са се случвали на тази благословена земя, те винаги идват от завистнически зли външни сили.
В немската следвоенна публичност дълго се обсъжда едно понятие, което на български може би трябва да преведем като „преборване на миналото“ (Vergagnenheitsbewältigung). Там става дума за осъзнаването на историческата вина, с която немският народ трябва да живее; за възпитаване на такива ценности, които да не позволят никога престъпленията на нацизма да се повторят. В страни като България (но и Австрия, Русия…) преборването на миналото като че ли има съвсем друг смисъл. С художествени средства – митове, метафори, страстни публични пози – ние се борим да променим миналото така, че да ни е по-поносимо. Наместо да се учим от историята, ние не спираме да се бунтуваме срещу нея.
2. Патриотът-консуматор
Обвързването на консумация и идентичност не е привилегия на капитализма. Във всяко човешко общество потреблението задава мястото на човека в света; консумираният продукт съдържа една добавена идентичностна стойност отвъд биологическите потребности. Дрехата пази от студа, но една се предписва на жените, друга – на мъжете. Любимите и табуираните храни очертават границата между наши и чужди. Показното потребление на аристократите ги поставя над поданиците.
Но едва в модерното общество идентичностната консумация от хабитус и норма се превръща в индустрия. Започват да се произвеждат стоки, които все по-детайлно диференцират идентичностите, социални, културни, индивидуални. За едните – Мини Купър кабрио, за другите – фабрично скъсани дънки, за третите – кухня стил „рустик“.
В това движение се вписа и консумацията на националните идентичности, родени от модерната епоха. Хората консумират в кадъра на нацията, която предлага специфични продукти; но те консумират и за да демонстрират принадлежността си към нацията. Възхваляват националните ястия, подкрепят поне на думи родната индустрия, носят фолклорно стилизирани ледерхозен в Австрия или дрехи с шевици у нас, прехласват се показно от родна музика и пейзажи. По-невидимо, но далеч по-важно е зараждащото се консумативното отношение към историята: неусетно тя престава да задава културния хабитус на групата и става въпрос на пристрастие, на избор. Сякаш вече не тя оформя идентичността на човека – човекът си избира историята, която подхожда на неговата идентичност.
В традицията миналото има морално измерение: животът на предците ни натоварва с изисквания да бъдем верни, да изпълняваме завети. В продължение на хилядолетия активната страна в отношението сякаш е било миналото, което насочва настоящето. Изборът на наследство в предмодерната епоха е елитарно занимание; чрез него определени групи търсят да легитимират новата религия, династия, научна парадигма. През Ренесанса мислителите от Флорентинската школа обръщат поглед назад към забравеното наследство на Платон и античната древност. През XVII век във Франция се разразява „караницата между древните и модерните“, която по същество поставя въпроса за избор на предци: древните, предвождани от Боало, твърдят, че изкуствата трябва да подражават на образците от миналото; модерните, начело на които е Шарл Перо – че съвременните образци са по-добри, защото обществото е прогресирало.
Строежът на националната държава увлича за промяната на отношението към миналото много по-широки слоеве. Новата политическа общност се конструира посредством замяната на едни наследства с други, чрез скъсване и преоткриване. Историята на империите, от които нациите се освобождават, бива стигматизирана; идентификацията се измества към бунтове, народни вождове, фолклори легенди. Връх на тази тенденция са тоталитарните режими на XX век, които съвсем откровено инструментализират миналото според нуждите на настоящето. По този повод се появи анекдотът, че Съветският съюз е страната с най-непредсказуемото минало.
С развитието на всеобщата грамотност и свързания с нея възход на популярната култура историческите идентификации рязко се демократизират; историята се прелива в раждащата се популярна култура. Началото на историческия роман, сложено с Уейвърли на Уолтър Скот (1814), позволява на модерния човек да се пренася в един съвсем друг свят – вълнуващ, различен, загубен завинаги. Но това не е чудесният свят на митологията, нито пък поучителният свят на предците: светът на популярната история е стилизиран реалистично, с претенция за научност, така че да e противопоставен на нашия. По този начин миналото е станало „чужда страна“, както го показва Дейвид Лоуентал (Lowenthal, 1985). Можем да пътуваме до него като туристи, сякаш с историята се е случило онова, което по същото време става с географията – озоваваме се другаде, но продължаваме да бъдем себе си.
Да го кажем така: обособяването на историческите „чужди страни“ със средствата на науката, литературата, живописта, всеобщото образование, националните ритуали – то прави възможно човек да избира къде му е приятно да се пренася, кои периоди да избягва, с кои персонажи да се гордее и от други да се срамува. Изкушава ме един паралел с психическия феномен, който Фройд нарича „фамилен роман“: фантазиите на детето, че родителите му всъщност не са тези, които го отглеждат, а някакви велики, богати, благородни хора, които един ден ще дойдат и ще го потърсят. Фантазмът, пресъздаден в много митове и литературни произведения, поставя детето пред сравнение и избор – въображението му позволява да се пренесе в по-доброто семейство, да преживее един по-добър живот. За Фройд фамилният роман е важен момент в процеса на порастването, което по същество е свързано с отхвърлянето на родителския авторитет; парадоксът е, че това отхвърляне става чрез идеализиране на един друг, по-добър родителски авторитет (Freud, 1993).
Тази психоаналитична асоциация, разбира се, е съвсем условна. И все пак в модерния човек безспорно има стремеж да се прекъсне фаталната зависимост от миналото, да надрастне „непълнолетието“, в което надрастване според Кант се състои Просвещението. И все пак аналогията дава някаква идея за това как човешките групи преработват миналото си: изтласкват едни неща и идеализират други, точно както го прави подрастващият на Фройд.
Примери за избирателно отношение към историята дават политическите революции, с които е наситена модерната епоха. Френската измисля нови празници и дори опитва да смени календара, а революционерите държат речи, маскирани като римски сенатори. Октомврийската е още по-радикална – преименува, заменя царете с народни бунтовници и комунистически лидери, вади светците от гробовете, за да покаже, че са се разложили и са най-обикновени трупове. Кои ще признаем за свои предци се превръща в повод за страстни битки. Вагнер измисля магическата немска гора, изпълнена с герои, джуджета, дракони. Шотландците се разпознават в епоса на Макферсън, макар веднага разобличен като фалшификация. Във Франция се появява тезата за двойния произход на нацията: франките са предци на господарите, галите – на народа[3]. В България до ден днешен текат емоционални спорове за това дали сме прабългари, славяни или траки, като всеки от тези избори е свързан с определени политически (ако не геополитически) предпочитания – прабългаристите са по-надясно, славянофилите – по-близки до Русия, тракоманите се състезават с Гърция по древност и автохтонност. От определена перспектива подобни борби много напомнят на фенски спорове за любимия филм или футболен отбор. Не предците пораждат нас – ние си избираме предците, които ни прилягат.
Под „консуматорство“ обикновено разбираме пасивност, но това е недоразумение. Модерният консуматор активно сравнява, изгражда вкусове и стилове, обича и мрази. Наистина индустриите се мъчат да го манипулират и да му създават потребности, но той лавира между тях, прескача от една към друга, отстоява идентичността си.
Така е и с потребителя на история. Той активно търси, прави свои собствени проучвания, разобличава противникови тези, пристрастява се към едни периоди и герои, намразва други. Идеалният консуматор на история в този смисъл е реенакторът – онзи, който влага не само мисъл, но и физическа енергия в подкрепата на любимия „отбор“ от миналото.
Първо, възстановките са елемент от икономиката на преживяването, която характеризира съвременния капитализъм. Наистина, обичайна отправна точка в анализа им са идеите на Колингуд, според когото за да разберем миналото, трябва да го преживеем (Collingwood, 1964). Но за разбиране ли става дума наистина? Онези, които опитват да проникнат в психиката на историческите персонажи или да извършват експерименти за доказване на една или друга теза, са малцинство; всъщност онова, което мотивира повечето възстановчици, е да преживяват прескачането от свят в свят без да напуснат модерната си идентичност. „Туризъм във времето“ – това гласят често рекламите за реенакторските събития по света. Но преживяването е туристическо и в буквалния смисъл, доколкото възстановката е излет сред природата, придружен с разходка и похапване на зелено. За разлика от ходенето на риба, новото хоби у нас се практикува по семейства, като за всеки се намира роля, подчертаваща маскарадно възрастовата му и полова позиция – мъжете се бият, жените готвят; старите командват, младите се строяват. Възстановката обикновено е местен празник с музика, сувенири, речи на официални лица, гости. Тя е спектакъл, който прави възможно самодеецът да стане за кратко център на вниманието и да получи своите „15 минути слава“ от прочутата фраза на Анди Уорхол.
Реконструкторът е фен (думата на английски идва от „фанатик“) на епохата и събитията, които изобразява. Някои се специализират в Средновековие, други в Априлско въстание, трети в римската древност. У нас обаче няма да срещнете възстановчици на събития, свързани с Османската империя, която се смята за чужда и срамна. Не се сещат и за комунистическия период, например за участието на България в потъпкването на Пражката пролет или разправата с горяните.[4] Възстановяват победни битки, но не и поражения и нещо в емоцията на специално облечените в дрехи от епохата дейци напомня футболните агитки, пременени с шалчета и знамена, с които отиват да подкрепят отбора си.
Важен елемент на фенството е компетентността. Тъй, както футболният фен знае точно с кой крак любимият нападател е вкарал гола в предпоследната минута, така възстановчикът се специализира в детайли, които съперничат със знанието на историка. Разликата е, че в тях няма система – те са организирани около пристрастието, не около цялостната картина на миналото.
На трето място, възстановките много напомнят друго хоби – колекционерството. В него има нещо мистериозно, пише Бенямин, притежаваната вещ се откъсва от утилитарното; в колекцията тя е като на сцена, сякаш играе роля, която надхвърля практическия ѝ смисъл (Benjamin, 1999). Освен че притежава самите предмети, колекционерът пази разказите за сдобиването с всеки от тях и това е важен елемент от идентичността, която изгражда.
Възстановчиците са собственици на удивителни колекции от дрехи, въоръжения и аксесоари, в които понякога влагат не само страст, но и много пари; няколко хиляди лева би струвала една римска екипировка например (колкото скиорската?), но нека имаме предвид, че аматьорите обикновено се подготвят за повече от една роля – така, че да могат да участват в различни събития според случая, т. е. охарчват много повече. На събития като фестивала на средновековното всекидневие в Търново участниците гордо излагат своите притежания – някои купени, други саморъчно направени – и с радост разказват как са се сдобили с всяко едно от тях. В домовете им често ще видите окачен на стената средновековен шлем или пушка-кремъклийка.
Както във всеки фендъм, и тук има йерархии според нивото на автентичност – например ушитото на ръка се цени повече от това на машина, изкованата от местен майстор сабя – от евтината индийска, купена в интернет. Въпрос на социален статут, на мерак, на педантичност, на исторически познания. В общия случай обаче – за разлика от аристократичните колекции на уникални предмети – сбирките на българските възстановчици са относително евтини, а предметите – типови. Онова, което ги прави ценни, е ролята им в патриотичния разказ за миналото, който отключват. С това те приличат на сувенирите, посредством които туристът разказва за преживяванията си. Доколко трябва всичко да е автентично и доколко важна е играта, театърът, това си остава един вечен спор между феновете.
Възстановките сблъскват сакрализиращо и потребителско отношение към историята. И това не е от днес. Да вземем английските средновековни мистерии, предходници на съвременния театър. Върху пътуващи из градовете платформи се разиграват сцени от библията по време на празници като Корпус Кристи: на една страна е ритуално-сериозното изобразяване на Исус, укрепващо каноничния разказ на църквата, на друга – хумористичните импровизации около Ирод, тримата влъхви и други второстепенни персонажи, които имат за цел да забавляват публиката.
До края на комунистическия период у нас доминира ритуалното преживяване на историята. Отклонения от канона водят до тежки обвинения, както става със сериала на Вили Цанков Демонът на империята, който опитва да представи националния светец Левски в приключенски ключ, или Българският Великден или страстите български, където Тончо Жечев уж „реабилитира“ княз Богориди, стигматизиран от националната идеология колаборационист с Високата порта. Страната е покрита с патетични монументи като „1300 години България“ пред НДК, „Създателите на българската държава“ в Шумен или „Парк-паметник на Българо-съветската дружба“ във Варна: пазят ги с въоръжена охрана, както пазят мумията на Димитров и покоите на самите управници.
С насочването на социалистическа България към туристическата индустрия през 50-те години пред режима се появява изкушение, подобно на онова пред английските средновековни гилдии: как наред със сакралния исторически разказ да удържат интереса на публиката с нещо забавно. Една безопасна посока за търговска експлоатация на миналото, това е фолклорът: на гостите предлагат традиционни занаяти в Етъра, маскират кукери в Перник, играят нестинарски танци по морето. Успешен опит за включване на собствено исторически обекти в туристическото преживяване е инициативата на „Стоте туристически обекта“, чийто канон също като горните атракции се оформя през 60-те години. Участниците обикалят забележителности, събират печати в специални книжки и получават значки, които им дават право да участват в томбола с награди от пет екскурзии в чужбина. Така туристическото поклонение пред културните светини[5], идентифицирани от комунистическата идеология, се съчетава с модерни потребителски практики като туристически обиколки, състезание, награди.
Историческите възстановки във времето на комунизма са изцяло ритуални мероприятия, най-често посветени на Априлското въстание[6] и боевете при Шипка – събития героични и бунтовни, но заедно с това достатъчно отдалечени във времето, за да бъде безопасно театрализирането им (за разлика от пак така героично представяните от идеологията комунистически борби, поверявани само на професионалисти, та да няма „грешки“). В тези събития се ангажират ученици и войници, което ги прави далеч по-масови от сегашните, но, по мнение на реенактори, по-малко исторически достоверни. Самодейността по комунистическо време също е практически невъзможна без одобрението на властите, което прави възстановките да приличат повече на манифестации и поднасяне на венци, отколкото на градска субкултура.
Ритуалният момент на възстановките не само не изчезна след 1989 г., а се засили – вече няма празник, в който, наред с речта на кмета, концерта, кебапчетата, да не се театрализира някаква история – обявяването на Съединението в Пловдив, шествието на тракийските царе в Казанлък, демонстрации на предполагаемите прабългарски бойни изкуства и тъй нататък. Според един реенактор в Перущица продължават да възстановяват героиката на въстанието от 1876 г. по същия сценарий, който е бил използван във времето на социализма.
Но разликите са много. Успоредно с ритуалистиката, която хората си обичат, в края на 90-те години започва да се развива бурно забавната страна на възстановките. Възникват групи, които си поделят историята, а и географията на страната; всяка от тях се характеризира със специфичен фендъм към едни или други събития и герои. Между някои от тях има напрежения подобни на футболните – например „за“ и „против“ благодарността към Русия, „за“ и „против“ връзката с Византия, „за“ и „против“ славянския произход на българите. Представянето на жива история дава възможност за стопанска дейност – предлагат се ръчно изработени сувенири, художествени обекти, уж древни храни. По общо мнение обаче частната инициатива не е достатъчна за поддържането на тези мащабни мероприятия, както се случва другаде.
Сред рееакторите преобладава мнението, че държавата трябва да ги спонсорира – тъй, както прави с театралните трупи поради обществената полза, която допринасят. Много реенакторски трупи обикалят училищата и изнасят там костюмирани лекции, които наричат „уроци по родолюбие“. При подобна ориентация на групите трудно може да се очаква възстановките да опитват да разчупват канона и да представят алтернативни версии на историята. Те по-скоро се стремят да представят до болка познатото в пластична форма. Както впрочем прави и туристическата индустрия: отивате да видите Айфеловата кула, която сте виждали милиони пъти в снимки и филми не за да научите нещо, а да се уверите, че тя е там. Появяват се сдружения като „Хайдути“, които се насочиха и към производството на филми.
Финансирането на възстановките, доколкото го има, си остава в сферата на проектната култура – подкрепата на събитията и фестивалите идва най-вече от страна на местната власт. В периода 2011–2015 г. с европейски пари се построиха към 120 бутафорни обекта, много от тях без особена историческа достоверност; кандидатурите, които общините преписваха една от друга, почти винаги предвиждаха средства за „социализирането“ на новопостроените замъци и именно тези пари за няколко години захранваха реенакторските групи. След като те секнаха, очите се обръщат към частни оператори, като например Историческия парк край с. Неофит Рилски, който представлява естествен декор за подобни събития. Впрочем тук отново възниква дилемата достоверност/театър. Някои реенактори отказват да играят в „исторически Дисниленди“, за други театралното представяне на миналото е дори по-въздействащо.
Стремежът към професионализиране на групите, което се забелязва през последните десетина години, ни поставя пред още едно двусмислие: производители или консуматори на история са реенакторите? Разликата невинаги е ясна – както впрочем в много други сфери на съвременния капитализъм. Това накара Алвин Тофлър да измисли думата „просюмър“, производител-консуматор (Toffler, 1980) .
Реенакторите са именно просюмъри: произвеждат историята, които им е нужна, за да консумират желаната си идентичност. Актьорските им изпълнения понякога са тромави и непрофесионални, особено в бедна страна като България, където зрелищността едва ли скоро ще носи финансови постъпления, а страхът от прекрачване на националния канон все още прави възстановките по-слабо интересни за чуждите туристи.
Но дори обърната само към местна публика, новата историческа популярна култура ще трябва да се съобрази със съвременната икономика на преживяването: тя не търпи онази монотонност, която реенакторите допускат, стараейки се да не излизат от националния канон и да не си навличат медийни атаки. Подобно на безбройните сайтове и сензационни мислители, те ще трябва да се обърнат все по-смело към обогатяването на историята със сензационни открития, радикални интерпретации, непознати моменти от интимния живот на едни или други персонажи, вампири, езотерични числови съвпадения, легенди, сюжети от света на фентъзи и ЛАРП[7]. И разбира се, да влизат в шумни конфликти с официалната историческата наука, защото скандалът продава. Тази комерсиална посока вероятно ще се окаже чужда на много от сегашните ентусиасти.
На другата страна на „просюмърството“ е преживяването на самите участници. Фантастичните светове, които изграждат, са онази „друга сцена“ (Фройд), върху която въображението осъществява желанията за гордост, мъжественост, величие. Търсенето на идентичност през история е парадоксално – пренасяш се в друг свят, за да станеш себе си. Но дали реенакторът е онзи националист, който сме свикнали да си представяме? Повечето от дейците, които съм интервюирал, енергично отхвърлят всякаква симпатия към национал-популистките партии, твърдят, че отказват по принцип покани за техни мероприятия. Наистина повтарят, че трябва да сме българи, но практиката им някак ме връща към казаното от покойния Богдан Богданов: „Всеки е българин по различен начин“. В случая – един като мъдър трак, другият като гот, третият като башибозук, който патриотично се оставя да бъде застрелян. Произвеждайки за уикенда своя собствен славен предтеча, реенакторът не става част от някаква човешка маса, а напротив, индивидуализира се посредством модно хоби, както се полага на всеки модерен човек. В понеделник ще прибере такъмите, ще сгъне ризниците и пак ще е адвокат, учител, охранител.
3. Патриотът-екзистенциалист
Голямата несправедливост на живота ни е, че трябва да приемем своето минало. Да носим вина или да се гордеем, да се обясняваме и оправдаваме с него.
Работата е там, че миналото е конструкция – консенсусна халюцинация, както Уилям Гибсън нарече киберпространството. Дори собствения си живот не можем да си припомним без помощта на цяла машинария от дневници, снимки, разкази на приятели, камо ли за епохи, в които изобщо не ни е имало. Миналото е виртуална реалност, която опитва да ни убеди с помощта на наличните за съответната епоха изразни средства. Най-често не се замисляме, понякога обаче почваме да изследваме неизбежните дребни повреди в картината (glitches), както правят онези, които искат да докажат, че живеем в гигантска симулация. Но до самото него няма как да стигнем, трябва да се доверим на конструкцията.
А това прави още по-несправедливо бремето, с което то ни натоварва. Защо трябва съвременният немец да носи вината за нацистките престъпления, извършени преди баща му и майка му изобщо да са се срещнали? Защо посрещат и най-простия французин като изтънчен ценител на културата, а образования българин като потенциален простак? Един приятел, отишъл да прави докторат в Оксфорд, беше посъветван от научния си ръководител: „Ако се занимаваш с България, никога няма да стигнеш и до заместник-декан, вземи поне Полша“.
Където има несправедливост, там модерният човек започва борба и в този случай – борба за освобождение от несправедливото тегло на миналото. Изглежда лесно, защото нищо не пречи да сглобяваме фрагментите, в които идва до нас миналото, в нови сюжети, където да ни е по-уютно. Бедата е, че трябва да убедим и останалите в нашата версия, а това съвсем не е лесно. Защото като кажем конструкция, следва да добавим и това, че тя е била строена от много хора в продължение на векове.
Докато историята е част от митологията никой не поставя под съмнение нейната съдбовност. Фантазмът за поправяне на несправедливото минало тръгва от раздялата между наука и фикция през XIX век: историческите романи на Уолтър Скот, Виктор Юго и Хенрих Сенкевич произвеждат миналото като „чужда страна“. Загадъчна, неразбираема, екзотична, но различна от настоящето и в този смисъл една от многото възможности, която писателят пресъздава.
Както институционализираната историография, така и жанрът на историческия роман, театър или живопис имат за цел да подкрепят проектите на роящите се в Европа национални държави. Тяхната идентичност вече не е общочовешка, като християнска, нито дори представлява връщане към предзададената племенна общност. Нацията си модерният човек избира сред други нации, за които знае: тя е една възможна идентичност наред с други и в този смисъл се нуждае от обосноваване. Историческата сцена прави това: създава едно определено минало, което ни е направило възможно. Най-вълнуващото, най-достойното, най-страдалческото и тъй нататък.
Какви случайности са предизвикали големите исторически събития, които знаем от учебника? Как бихме се чувствали, ако ние бяхме там, как бихме могли да поправим грешките на предците си? С развитието на театрализациите и карнавалите, киното, видеоигрите, историческите възстановки, подобно съпреживяване на уж необратимите събития от миналото заема все по-важно място в съвременната ни идентичност. Знаем как да влизаме и да излизаме от ролята (играчите наричат това прескачане вътре и вън, или in-character и out-of-character). Можем да се върнем при себе си, защото сме били други, там.
Този туризъм във времето прави още една крачка – конструира едно друго възможно минало, от което следва друго настояще. Това е жанрът на алтернативната история. За разлика от политическия ревизионизъм тя е откровена спекулация; за разликата от историческата фикция – измисля не само анонимните персонажи, но и големите събития.
Най-старият образец на жанра е каталунският роман Тиран, белият от XV в., който разказва за рицар от Бретан, който спасява Византия от османското нашествие. През XIX в. Луи Жофроа фантазира за това как една победа на Наполеон над Русия довежда до световна държава под егидата на Франция. Впрочем мега-звезда като Наполеон често се появява в подобни сюжети – вече в нашия век Шанън Селин например му помага да избяга от Света Елена и да се засели в Америка.
Но безспорно най-любима тема на алтернативната история, това е Хитлер и неговият нацизъм. В Заговорът срещу Америка Филип Рот разиграва версия на историята, в която американският нацист Линдберг взима властта и си сътрудничи с нацистите. При Филип Дик е победила Оста и САЩ са поделени между Германия и Япония. В Родина на Робърт Харис Германия е победила отдавна и застаряващите нацисти се адаптират към демокрацията. А що се отнася до героите на Стивън Фрай, те се връщат назад във времето, за да дадат на бащата на Хитлер противозачатъчно лекарство (от подобни промени на времевата линия винаги следват неочаквани обърквания).
Някои алтернативни сюжети преобръщат очевидностите. Например филмът от 1995 г. Бремето на белия човек (ироничен цитат на Киплинг) показва свят, където дискриминирани са белите – Джон Траволта говори с „негърски“ акцент, а представителите на институциите, които го унижават, са чернокожи. Има дори алт-версия на еволюцията, при която динозаврите не измират, вследствие на което земната фауна се развива по съвсем друг начин.
Наред с политическите ревизионисти, популярните медии преобръщат представите за миналото по свой начин, като откриват неподозирани сензации. В едно свое историческо предаване каналът Франс 2 например предлага на зрителите си неочаквани обрати. Наистина ли носът на Клеопатра е бил толкова дълъг? Наистина ли е умрял Молиер на сцената? Наистина ли Айнщайн е бил калпазанин като ученик? Разбира се, има апликация, чрез която зрителите участват, има и награди.
В България интерактивни страсти предизвикват игри като Великите българи (2006), където публиката с гласуване трябваше да подреди по величие своите герои – след предвидимия Левски най-неочаквано се нареди езотеричният учител Петър Дънов, което предизвика лека патриотична конфузия. Исторически викторини, победи, класации – всички те са начин да се размърда необратимостта на миналото, да се вкарат в него събития, изненади, с една дума – интерактивност.
В България жълтата преса превърна комунистическите величия в звезди, чиито любовни истории, таен живот или психически особености пълнеха страниците във времето на прехода. Любим персонаж е червената принцеса Людмила Живкова с елитните петъчни салони, с тайния окултен живот зад стените на цензурата и най-вече – с разнообразните хипотези за това от какво е умряла, тръгващи от психическа болест, довела до самоубийство и стигащи до заговор на СССР (със или без участието на баща ѝ) за нейното ликвидиране поради прозападния ѝ курс.
Сред историческите възстановки, които позволяват да изживееш избрани по вкуса на играещия исторически събития, интересни са пътуванията – вероятно защото създават усещане за пътуване във времето, за исторически туризъм. Английската компания „Белмонд“ възстанови легендарния влак „Ориент експрес“, а по Мисисипи можете да попътувате с парния кораб на Том Сойер. У нас честваха годишнината от жп линията до Радомир с ретро-влакова композиция, където VIP пътници могат да се возят във вагона на цар Борис Трети; за историко-корабния туризъм се бяха сетили още през 1966 г. комунистите, които направиха реплика на кораба „Радецки“ с уж доброволни дарения на гражданите.
Най-новото развитие на алтернативната история, това е бясно развиващата се индустрия на видео и настолните игри, вече далеч надминала филмовата (според Супер дата рисърч отношението между двата пазара през 2020 г. е 160:20 милиарда в полза на игрите).
В някои случаи става дума за стратегия, например местят се войски и други ресурси по картата, както е в Чингис хан: кланът на сивия вълк или Танков генерал. Забавното тук е, че изходът на историческите схватки може да се окаже съвсем друг, защото играчът може да вземе решения, различни от тези на историческите лица и да поправи или да развали каузата на империята си. Настолната игра Исторически избори ни изкушава така: „Представи си цар Симеон Велики да беше превзел Константинопол, превръщайки България в абсолютен хегемон на Балканите. Звучи страхотно, нали? Или пък да бяхме от страната на победителите през Втората световна война?“
В други случаи историческото е само стилизиран фон, на който се развиват съдбите на персонажите, които играчите изобразяват – както са го правили вече два века историческата литература и кино. Степента на свобода по отношение на фактите варира. В Рим: тотална война за целите на игровия баланс е измислен нелепият от историческа гледна точка съюз между гърци, гали и германци. В други като Порталът на Балдур или Ловец на вещици фентъзи жанрът изцяло надделява и от историята остават само аксесоари като мечове, магии, замъци. В тази категория попада и първата успешна българска видеоигра Цар (1999). В нея царството Каен пада под властта на злодея Борг, а младият престолонаследник Сартор, отгледан от селяните, трябва да оглави борбата срещу злото с помощта на магьосника Гиорн. Миналото е вълнуваща сцена, на която въображението може свободно да се развихри. И впрочем неизвестната никому България да спечели вниманието на глобалната публика.
Най-радикалната версия на освобождаване от теглото на миналото обаче се роди извън сферата на историографията: това е представата за мултивселената. Лансират я фундаментални физици, научно-фантастични филми или просто Ютюб влогъри. Тя винаги е хипотеза – не може да се докаже, но и да се отхвърли; налудна, но истински привлекателна. За разлика от моно-вселената (опозицията е universe/multiverse), тя е съставена от безброй вселени, които непрекъснато възникват подобно на мехури в кипяща тенджера. Във всяка от тях нещата се случват по малко по-различен начин и в тази безкрайна вариация ние всъщност живеем не просто по различен начин, а по всички възможни начини. Случват се всички възможни неща, които следват от случайните избори, които правим в живота си, защото от всеки избор следва нова времева линия. В една от тях вие пишете този текст, аз го чета, в друга просто сме си останали динозаври и ядем дървото, от което можеше да е направена хартията за него. Историята е окончателно победена, ние сме свободни.
Библиография
Колева, Даниела. 2015. „Наследство, туризъм, възпитание. 100-те национални туристически обекта и техните метаморфози“. Семинар_BG, 12 (посетено на 19.07.2023 г.).
Христов, Христо. 2020. „Андрей Ковачев: Нашето общество е категорично, че България не е била фашистка държава преди 9 септември 1944 г.“. Държавна сигурност.com, 13.11.2020 г. (посетено на 19.07.2023 г.).
Benjamin, Walter. 1999 [1931]. “Unpacking My Library: A Talk about Collecting”. In: Arendt, Hannah (ed.) Walter Benjamin: Illuminations. Essays and Reflections. New York: Schocken Books, 486–493.
Bunzl, Martin. 2004. “Counterfactual History: A User’s Guide”. The American Historical Review, 109: 845–858.
Collingwood, Robin G. 1964. The Idea of History. Oxford: Oxford University Press.
Freud, Sigmund. 1993 [1909]. “Der Familienroman der Neurotiker”. In: Freud, Sigmund. Gesammelte Werke, vol. 7, Werke aus den Jahren 1906–1909. Frankfurt am Main: Fischer Taschenbuch Verlag, 227–231.
Krasner, Barbara (ed.). 2020. Historical Revisionism: Current Controversies. New York: Greenhaven Publishing.
Kristkoiz, Susanne. 2021. “The Utilisation of Historically Revisionist Narratives by the FPÖ and the AfD”. E-International Relations, 21.04.2021 (посетено на 19.07.2023 г.).
Lowenthal, David. 1985. The Past is a Foreign Country. Cambridge: Cambridge University Press.
McCalman, Iain and Pickering, Paul A. (eds.). 2010. Historical Reenactments: From Realism to the Affective Turn. London: Palgrave Macmillan.
Toffler, Alvin. 1980. The Third Wave. New York: William Morrow.
[1] Терминът възниква сред левите в Америка през 70-те години на миналия век като приятелска шега за онези, които се престарават. Днес десните използват термина най-сериозно като синоним на наложена от левите цензура.
[2] „Газовите камери са подробност на историята“, беше казал Жан-Мари льо Пен.
[3] По подобен начин разделя самия английски език Уолтър Скот в романа си Айвънхоу (1819): когато прасето трябва да се гледа, пише той, то носи англосаксонското название swine; когато стигне до трапезата, бива преведено с френското porc на езика на нормандските нашественици.
[4] Музеят на Димитровград направил през 2015 г. малка възстановка на социалистическа манифестация, но в хумористичен стил, без идея за пренасяне в „чуждата страна“ на онова време.
[5] Наред с историческите места и паметници в 100-те обекта има индустриални предприятия, гордост на режима. Постепенно те отпадат от списъка, който днес далеч надхвърля числото 100 от заглавието (Колева, 2015).
[6] Възстановките някак естествено представят началото на въстанието, не кървавото му и безславно потушаване.
[7] Ролеви игри, от англ. LARP – live action role playing.
Биографична справка
Ивайло Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, писател, есеист, активен участник в публичния дебат. Научните му публикации са в областта на политическата антропология, градските изследвания, медиите и др. Основател и дългогодишен главен редактор на списание Семинар_BG.
Статията е подготвена през юли 2023 г. (бел. ред.).
