Употреби на историята: уводни думи

„Историята е объркана; понякога нещата не се случват в реда, в който би трябвало да се случат, за да е лесно четенето“, твърди Филомина Кънк^[1] с типичната си увереност. Както демонстрира и самата героиня на британската (псевдо)документална поредица, тази фундаментална характеристика на историята прави нейните преработвания не само възможни, но сякаш и необходими. Затова и темата за употребите на историята, паметта и наследството е едновременно прекалено обсъждана, почти банална, но и винаги актуална. Този брой на Семинар_BG се включва в съществуващите дебати с примери от съвременна България, които показват част от многоликите, йерархични и оспорвани отношения на настоящето с миналото. Той беше замислен като част от научноизследователския проект Да преживеем миналото. Историческите възстановки като феномен на културата^[2], и предлага по-широк културен и социополитически контекст на развиващия се исторически реенактмънт у нас.  

Броят започва със статия на Ивайло Дичев, когото загубихме твърде рано, но чиито идеи и изследователско любопитство продължават да ни помагат да надскачаме баналностите и привидните очевидности. Поместеният тук негов текст е красноречиво свидетелство за това. В него той ни предлага три погледа към употребите на историята днес: „политическият ревизионизъм, който практикуват новите популисти, консумирането на историята, която ни харесва, и радикалният опит да се освободим от миналото с помощта на фантазията“. Тези три перспективи в значителна степен улавят и допринасят за разбирането на проблематиките, представени в останалите текстове в броя. Насочвайки вниманието към терена на древната история, Евгения Троева детайлно проследява съвременните динамики в дебата за произхода на българите, набиращ нова сила от амбивалентните свързвания между историята и генетиката, при които генетичните изследвания нерядко се инструментализират в неопозитивистки ключ за целите на  настоящи идентичностни ориентации. Ако тук личат стремежите за доказване на етнически континуитет, то Петър Първанов анализира препогребванията на средновековни владетели и показва как те биват използвани като материално свидетелство не просто за утвърждаване на националния разказ, но и за легитимация на политическата власт и идеята за държавническа приемственост днес. Илияна Хубенова пък разглежда възпоменателните чествания на моменти от националноосвободителните борби в Батак и Скравена, където проличават както зададените отгоре рамки и смисли, така и активната роля на местните общности в конструирането на местата на памет, приютяващи едновременно комеморативни практики и елементи на празничност. Приближавайки ни към по-близкото минало, Филип Ляпов проблематизира мнемоничните спорове около личностите на три жени-убийци – Менча Кърничева, Мара Бунева и Виолета Якова – и поставя въпроса за засилването на изключващи националистически дискурси.

Всички тези изследвания разглеждат изграждането и поддържането на доминиращ исторически разказ или пък неговото ревизиране съгласно съответния дневен ред. Трябва да подчертаем, че това не са просто битки за миналото, които се разиграват единствено на историографския фронт или на арената на възстановките. Както пише Ивайло Дичев, „тази работа не е безопасна“, а границата между театрализираното и истинското насилие може да се окаже тънка^[3]. Утвърждаването на определени разкази за миналото от силни властови позиции всъщност представлява форма на археополитика, която мобилизира подходящи фрагменти от наследството, за да управлява и контролира живота в настоящето^[4]. В тази връзка трябва да припомним обаче, че употребите на историята може да са част и от борбите за признаване на различни общности, чието минало е изключено, маргинализирано или присвоено от доминиращия разказ. Оттук и важността на практиките по оспорване на хегемониалните дискурси, реапроприиране на отнетото наследство и формиране на собствена памет. Палестинският писател Рифат Аларир казва, че „историите надживяват всеки друг човешки опит“; затова и „разказването на истории е проява на живот и съпротива“^[5]. Тази перспектива е важна и за включеното в броя интервю на Огнян Исаев с Орхан Тахир, в което те обсъждат както производството на знания за ромите^[6], обикновено от не-роми, така и значението на (не)написаната ромска история за съдбата на ромското движение.

В същото време, ако отместим поглед от елитите, които несъмнено ползват символния капитал на миналото за своите цели, ще видим, че отдолу не съществуват ясни опозиции по отношение на историята като такава, макар структурните неравенства да са налице. Повсеместно е усещането, че историята не се помни достатъчно, че тя е застрашена и че са необходими повече усилия за нейното съхраняване. И това се случва на фона на тенденцията все повече институции, неправителствени организации, всякакви сдружения и отделни хора да се ангажират с миналото: те го изучават, възстановяват, популяризират, продават го като стока, реактуализирайки го непрекъснато в най-разнообразни форми и разкази. Този страх от привидяната загуба на културата и идентичността като едно тотално „загубване на всичко“ е глобален феномен и обикновено е съпроводен от носталгия по минало, което не сме преживели лично^[7]. Своите специфики има и българската ситуация, където напоследък този страх се развива в контекста на засилваща се ретрадиционализация както в публичната, така и в частната сфера^[8].

Повишената роля и видимост на историята, паметта и наследството, присвоявани от напълно противоположни лагери, свидетелстват за нарастващото им политическо значение. У нас то не се изчерпва с втвърдяващия се етнонационализъм, а се проявява по-широко като политически език, платформа за изразяване на социални послания, но и формулиране на нови граждански позиции. В този смисъл историята, паметта и наследството предоставят инструменти и репертоари за политическо участие в условията на намаляващо доверие в институциите и ниска активност на иначе зачестилите избори. В много от тези употреби на историята или позовавания на традицията, независимо какви ценностни позиции заемат, личи как „изхабената надежда за бъдещето се преоткрива в миналото“^[9]. Независимо дали търсят древна ДНК или превръщат травматичната памет в общностен празник, тези практики не са просто тесногръди архаизми на „народа“, както припомня Бруно Латур, а отразяват съвременната ситуация, в която елитите са приели, че е „безполезно да се действа така, сякаш историята ще продължи да води към един общ хоризонт, където ‘всички хора’ биха могли да просперират еднакво“^[10]. Вероятно в контекста на липсата на проекти за бъдещето и носталгията по „вчерашното утре“, т. е. по възможността изобщо да се вярва в утрешния ден^[11], историята може лесно да действа като „мобилизиращо клише“^[12], от което се възползват все повече политически формации.

Иво Страхилов, съставител

 

Корица: Отбелязване на 147 години от Априлското въстание в Панагюрище. Снимка: Иво Страхилов, 2023 г. Дизайн на корицата: Владислав Петков.

---

[1] Cunk, Philomena [Brooker, Charlie, Caudell, Ben, Hazeley, Jason and Morris, Joel]. 2024. The World According to Cunk: An Illustrated History of All World Events Ever*. *Space Permitting. New York: Grand Central Publishing.

[2] Проектът е с базова организация ИЕФЕМ – БАН, и е финансиран от Фонд „Научни изследвания“ – МОН (договор № КП-06-ОПР05/13 от 17.12.2018 г.). Наред с автора на тези уводни думи, в екипа му влизат Димитър Атанасов (ръководител), Ивайло Дичев, Евгения Троева и Анна Алексиева.

[3] Дичев, Ивайло. 2016. „Културата като възстановка“. В: Културата като дистанция. Единадесет есета по културна антропология. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 61–62.

[4] Plantzos, Dimitris. 2023. “Archaeopolitics: The Second Lives of Statues”. CAS Working Paper Series, 14 (2): 72–102.

[5] Аларир, Рифат. 2024 [2013]. „Предговор от съставителя“ (прев. Г. Ценов). В: Аларир, Рифат (съст.) Газа отвръща с думи. Разкази на млади писатели от Газа, Палестина.

[6] Вж. напр. Воденичаров, Петър. 2017. „Предговор. И ромите имат право на история“. В: Пашова, Анастасия и Муратова, Нурие (съст.) Ромски архив. Демократична публичност чрез право на история. Благоевград: Университетско издателство „Неофит Рилски“, 5–13; Fernández, Cayetano. 2021. “The Roma Collective Memory and the Epistemological Limits of Western Historiography”. In: De Sousa Santos, Boaventura and Martins, Bruno (eds.) The Pluriverse of Human Rights: The Diversity of Struggles for Dignity. New York and London: Routledge, 205–217.

[7] Berliner, David. 2020. Losing Culture: Nostalgia, Heritage, and Our Accelerated Times. New Brunswick, Camden, Newark and London: Rutgers University Press.

[8] Лулева, Ана. 2019. „Традиции, традиционализация и културна полиглосия в съвременното българско общество“. Литературна мисъл, 3: 15–30.

[9] Медаров, Георги. 2022. „Кризата в официалните и народните празници: за казусите от Габрово, Вършец и Кости“. Postmodernism Problems/Проблеми на постмодерността, 12 (1): 29.

[10] Латур, Бруно. 2023 [2017]. Къде да се приземим? Как да се ориентираме в политиката (прев. Т. Петков). София: Критика и хуманизъм, 14 и сл.

[11] Cassin, Barbara. 2024. “Hier, c'était mieux demain. Leçon inaugurale”. In: Birnbaum, Jean (ed.) C’était mieux demain? Actualité de la nostalgie. Paris: Gallimard.

[12] Атанасов, Димитър. 2020. „Историята като мобилизиращо клише, политиката като историческа възстановка“. Маргиналия, 23.09.2020 г.