По природа средностатистическият българин е мърляв и разрушителен човек. Най-доброто поле за неговата изява за съжаление се оказва градското пространство, където може да прави безнаказано всичко, което му хрумне. Парадоксално е, че същият този средностатистически българин държи домът му да е в блестящо състояние и събува обувките си още пред вратата, за да не цапа килима и да спазва благоприличие, но щом излезе от дома си, забравя привидното си възпитание. В София, може би най-мръсният град в България, често можеш да срещнеш найлоново пликче, висящо от дървото, опаковка от току-що изядена вафла на тротоара, пластмасова бутилка в градинката пред блока, торба с боклук, изхвърлена през прозореца, изпочупени указателни знаци, пейки и пр. 

   Често се питам приятно ли им е на същите тези хора, сътворили целия този хаос и боклук, когато сутрин излязат от домовете си и се сблъскат с действителността. Някои се възмущават от кочината, в която живеят, плюейки по държавата и съдбата си и забравяйки, че снощи и те са си изхвърлили боклука през терасата. Други пък се чувстват добре в тази кочина и тя отдавна не им прави впечатление.

   Защо се получава така? Защо се възхищаваме на другите европейски градове, а продължаваме да се отнасяме така към своя собствен? Защо чувстваме града си като чужд, защо не го възприемаме като свой дом? Защо цапаме мястото, където живеем, вместо да го пазим и поддържаме така че да ни е приятно да живеем в него? На тези въпроси отговор трудно може да се даде. Поведението ни е парадоксално. А обстановката – отчайваща. 

   Но въпреки всичко това в града ни се забелязват и признаци, вдъхващи надежда, че все пак има хора, макар и малко, които не рушат, а създават. Хора, които възприемат града си като свой дом и които се стараят да го направят по-добър. Честно казано, става ми приятно, когато в междублоковите пространства, като контраст на разрухата и разпръснатите навсякъде боклуци, видя старателно създадени градинки с боядисани във весели цветове гуми или части от тръби, превърнати в саксии; с ограда от боядисани плочи за паваж; грижливо засадени (и все още неизскубани) цветя; украсени с коледни играчки борчета, красиви мартреници, окичени по входовете по случай Баба Марта и т.н.

   Някои хора до такава степен считат пространството пред блока като част от дома си, че създават и удобни условия за хапване и пийване със съседите. Ето защо самоделните масички и пейки са честа гледка. 

   По време на „изследването” си, в една градинка срещнах дори саморъчно изкована къща за гълъби, украсена с шарени пластмасови чинии – център на вниманието на обитателите на околните входове. 

   А ето как хора бяха украсили един най-обикновен платен паркинг за коли. Шарени огради, боядисани гуми, а на входа тържествено те посреща европейското знаме.

   Ето пък каква градинка са си сглобили непосредствено до паркинга жителите на околните блокове.

   Този феномен може да бъде тълкуван по най-различни начини. Държавата не се грижи за облагородяването на междублоковите пространства и най-вероятно тези хора се принуждават да го правят сами. В повечето случаи опитите на хората да разкрасят околната среда изглеждат трогателно наивни и често лишени от вкус. Затова мнозина се отнасят с насмешка към тези действия. Но независимо от всичко, мен лично тази гражданска активност ме радва. Поне се успокоявам, че все още има хора, които вместо да рушат, градят.  Простичко, наивно, според вкуса и възможностите си.