.
Петък, 17 Юни 2022 15:53

От пост-комунизъм към пост-демокрация: видимите и невидимите политически трансформации

Анна Кръстева, Антоний Тодоров

Резюме: Анализът тръгва от един ключов въпрос: колко трансформации действително осъществи посткомунизмът, който дойде като обещание и проект за една трансформация. Тази статия е концептуален, а не събитиен разказ за трансформациите на демократизацията. Теоретичната му амбиция е тройна. Първата цел е да се разработи нов аналитичен модел за изследване на трансформациите, базиран на концепцията за „символично-идеологическа хегемония” и матрица от две двойки индикатори. Първата двойка отразява интенционалността на промяната и разглежда (не)съществуването на изрично формулиран политически проект, както и неговото (само)определяне от елитите и гражданите. Втората двойка индикатори се отнася до актьорите и обхваща предлагането и търсенето, перспективата и ролята на елитите, от една страна, и от друга страна, перспективата и ролята на гражданите. Другите амбиции на изследването са да идентифицира ключовите трансформации в продължилото три десетилетия посткомунистическо развитие на България – демократично, (национално) популистко и постдемократично, и да ги анализира в сравнителна перспектива.

Ключови думи: демократизация, посткомунизъм, пост-демокрация, популизъм, преход, трансформация, България

 

From Post-communism to Post-democracy:

Visible and Invisible Political Transformations

Anna Krasteva, Antony Todorov

Abstract: The analysis starts from a key question: how many transformations did post-communism, which came as a promise and project for one transformation, actually carry out. This article is a conceptual, not an event narrative about the transformations of democratization. Its theoretical ambition is threefold. The first aim is to develop new analytical model for the study of transformations based on the concept of ‘symbolic-ideological hegemony’ and a matrix of two pairs of indicators. The first pair reflects the intentionality of the change and examines the (non-)existence of an explicitly formulated political project as well as its (self-)designation by elites and citizens. The second pair of indicators concerns agency and covers the supply side and the demand side, the perspective and role of elites, on the one hand, and on the other hand, the perspective and role of citizens. The other ambitions of the study are to identify the key transformations in Bulgaria’s three-decade-long post-communist development – a democratic, a (national) populist, and a post-democratic one, and to analyse them in a comparative perspective.

Keywords: democratization, post-communism, post-democracy, populism, transition, transformation, Bulgaria

 

Шест месеца, шест години, шест десетилетия – така впечатляващо лаконично и синтетично Ралф Дарендорф (Dahrendorf, 1990) резюмира пост-комунистическия преход: създаване на институциите на парламентарната демокрация, поставяне основите на пазарната икономика, изграждане на гражданско общество. Този синтез формулира три ключови идеи: третата вълна източно-европейски демократизации (Huntington, 1991) са по-комплексни от предходните, защото са триизмерни; темпоралността на преходите е асиметрична и продължителна. Третото послание е най-интересно, защото противоречи на първите две. Ако първите експлицитно подчертават комплексността и сложността на прехода, третото послание имплицитно въвежда телеологичната перспектива за континуитета и постъпателността на пост-комунистическата демократизация. Списъкът на преходите варира от автор до автор. Ако първите два – демократизация и маркетизация, плурализация на политиката и денационализация на икономиката – са единодушно приети, третият бива идентифициран различно. В. Ганев го определя като трансформиране на държавните структури (Ганев, 2013), Р. Дарендорф го свързва с изграждането на гражданското общество (Dahrendorf, 1990), Д. Сегерт – с разграждането на авторитарната социална държава (Сегерт, 2009). Независимо от концептуалните различия, множество автори (Offe, 1994; Elster, 1991) разсъждават върху „дилемите на едновременността“ – върху паралелните синхронни преходи.

Настоящата статия[1] не игнорира, но не се интересува от „дилемите на едновременността“, а разработва различна теоретична перспектива: тя идентифицира диахронните преходи. Нейната цел е да диагностицира основните трансформации на демокрацията в тридесетилетното пост-комунистическо развитие. Тръгваме от ключово питане: пост-комунизмът, който дойде като обещание и проект за един преход, колко всъщност трансформации осъществи.

За да откроим спецификата на теоретичния дизайн, трябва да подчертаем какво не включва той. Той не включва реконструкция на събития: дори ключови като влизането на България в НАТО (2004 г.) и ЕС (2007 г.) или епичното многогодишно (не)влизане в Шенгенското пространство; възходът и падението на множество лидери като например Симеон Сакскобурготски ще останат извън скоби. Първо, защото са многократно и детайлно анализирани, второ, защото целта ни е точно обратната: зад пъстрото разнообразие от събития да откроим дълбинните трансформации. Статията е концептуален, не събитиен разказ, за трансформациите на демократизацията. Теоретичната амбиция на изследването е трояка: да идентифицира ключовите трансформации в три-десетилетното пост-комунистическо развитие, да разработи аналитична матрица за тяхното изследване и да ги анализира в сравнителна перспектива.

Ключов критерий за разграничаването на трансформациите е „символно-идеологическото господство“ (Schmitter, 1994), това, което Чарлз Тили дефинира като елитния проект, който господства на политическата сцена (Tilly, 1975): превръщането на определен проект за трансформация в хегемонен и доминиращ дискурсите, стратегиите, политиките, от една страна, ценностите и нагласите, от друга страна. Освен този ключов индикатор, аналитичната матрица включва две двойки индикатори. Първата двойка разглежда (не)наличие на експлицитно формулиран политически проект, както и (само)назоваването му от елити и граждани. Първите две измерения или индикатора на трансформацията обхващат интенционалността на промяната – доколко тя е обявена като проект, с чието дефиниране и реализиране се ангажират значителни групи елити и граждани. Важно измерение на интенционалността е назоваването – тук емблематичният пример е демократизацията, политически етикет, единодушно приет от елити, граждани и анализатори. При пост-демокрацията е точно обратното – никой политически актьор не се ангажира с този негативен термин, а политико-психологическият комфорт е осигурен от синдрома на Молиер – говорят проза и пост-демокрация, без да знаят това. Втората двойка се отнася до agency и обхваща предлагането и търсенето – перспективата и ролята на елитите, от една страна, както и перспективата и ролята на гражданите, от друга страна,

Стартираме от разбирането на М. Минкенберг за трансформиране на трансформацията (Minkenberg, 2015b), за обратимостта на пост-комунистическата демократизация. Петър-Емил Митев – наред с много други автори – разсъждава върху алтернативите: прото-демокрация или прото-авторитаризъм (Митев, 1994). Нашето изследване и продължава, и се разграничава от тези подходи, като идентифицира три трансформации, последната от които не е към авторитаризъм или други предхождащи демокрацията режими, а към нова форма – пост-демокрацията. Разграничаваме три трансформации в тридесетилетното пост-комунистическо развитие: демократична, (национал)популистка, пост-демократична.[2]

Темпоралността на периодизацията трябва да се разбира в две различни перспективи. Първата е хронологично-специфична: трите трансформации определят трите вълни или периоди в тридесетилетното пост-комунистическо развитие. Демократичната трансформация бележи началото на прехода. Популистката трансформация сравнително точно може да бъде датирана от 2005 г., когато „Атака“ отбелязва мощното влизане на крайната десница в политическия живот. Пост-демократичната трансформация има най-флуидна темпоралност; тя все по-ярко започва да се проявява през последното десетилетие. Втората перспектива на разбиране на темпоралността е универсално-трансверсална. Елементи на всяка от трансформациите срещаме и в трите етапа. В този ракурс може да четем трансформациите като три паралелни линии, които трансверсално пресичат отделните вълни. Обособяването им цели както по-ярко да открои специфичните им характеристики, така и по-ясно да идентифицира периода, в който отделна трансформация доминира над останалите и става хегемонна.

Анализирани са три корпуса данни – електорални, политически дискурс, изследвания на нагласите и ценностите, вкл. European Values Study. Съществено е да се отбележи една библиографско-теоретична особеност: в анализа на демократичната трансформация са използвани предимно тези западни автори, които са вплетени в българската академична публичност (най-вече чрез преводи в списание Политически изследвания) през първото десетилетие на прехода като част от усвояването на теориите на демокрацията от българските политически и социални науки.

Статията разработва нов теоретичен модел, но е базирана и на дългогодишните изследвания на двамата автори върху (пост)демократизацията. Да концептуализираш в краткия формат на статия динамиката, противоречивостта, обратите на три десетилетия демократичен опит е мисия невъзможна, която изисква неортодоксални теоретични избори. Ключов за този текст е триадата – три трансформации, всяка от тях артикулирана в три измерения, които са илюстрирани с не повече от три тенденции. Авторите не са скрити хегелианци, не конструират триадата като теза-антитеза-синтез. Триадата е избрана заради нейната симетричност, тя е щрих естетика, която да дисциплинира текста. Понеже преходите са три – и това е теоретична, а не естетическа констатация – сме се самоограничили епистемологично до максимум три от техните измерения.

I. Демократичната трансформация

На 21 август 1999 г. взрив разтърсва центъра на София. Цялата страна наблюдава със затаен дъх събарянето на мавзолея на Георги Димитров. Мавзолеят не помръдва. Втори взрив отнася малко парче. Както иронично резюмира сайт, „6 дни строят, 7 дни разрушават Мавзолея на Георги Димитров” (Днес, 2017). Замислено като грандиозен спектакъл, разрушаването на ключовия символ на комунизма се превръща в политико-строителна комедия. Започваме с този пример на символна политика като метафора на пост-комунистическия преход, която резюмира три негови ключови измерения: радикален дисконтинуитет; елитите като демиурзи на новия политически режим; театрализацията и естетизацията на политическото. В теоретичната рамка на настоящата статия демократичната трансформация е артикулирана в следните насоки: „краят на историята“ като израз на безспорното символно-идеологическо господство на демократизацията; поляризацията отгоре и отдолу – несъвършеният, но устойчив начин, по който елити и граждани усвояваха демокрацията; контестаторната гражданственост – изграждане на фундамента на демократичния етос чрез формирането на активни граждани.

Демократизацията като „край на историята“

„Няма дело по-трудно по замисъл, с по-съмнителен успех и по-опасно за осъществяване от въвеждането на нови порядки“, ни обяснява Макиавели (Макиавели, 1985: 34–35). Изумителното в пост-комунистическата демократизация е точно обратното – лекотата на хегемонизиране на демократичния дискурс и на бързо установяване на символно-идеологическото му господство. Янош Корнай говори за „невиждан пример за успех“ (Kornai, 2006).

Парадоксално, началото на демокрацията започна като „край на историята“. Концепцията на Ф. Фукуяма (Fukuyama, 2006), че краят на историята бележи края на конкурентите на либералната демокрация и нейния възход, е големият наратив на демократичната трансформация. Три послания на този наратив са съществени за настоящия анализ – глобализацията на демократизацията, либералният й характер, безсубектното концептуализиране на political agency.[3] Първите две са видими и признати, третата може да бъде скрита в софистицирани концептуализации. „Кадифените революции в Източна Европа са [...] част от процеса на глобална демократизация“ (Минчев, 2016). Любопитното в твърдението на Огнян Минчев не е самото то – тези твърдения са легион, а неговата устойчивост – този първи аспект на символно-идеологическото господство на демократизацията звучи категорично както в началото, така и почти три десетилетия след прехода. Демокрацията беше привидяна като либерална по същия очевиден начин: Б. Крауфорд и А. Лийпхарт[4] пишат за „императивите на либерализацията“ и интересното, което виждат в тази очевидност е едновременността: „[има] консенсус между чуждестранните и собствените елити относно едновременната икономическа и политическа либерализация както в Източна Европа, така и в Латинска Америка” (Крауфорд и Лийпхарт, 1995: 193–194). Тази двойна едновременност – геополитическа и секторна – бива „превеждана“ в широката гама от „консенсус“ до „липса на историческо въображение“, „имитация“, „липса на оживен дебат“. Очевидността на демократизацията е толкова безспорна, че понякога креативността докосва своята противоположност и става „технология“, като при Стивън Холмс: „необходимост от творчески подход при „трансфера на технологиите“ (Holms, 1993). Независимо от различния си патос – от апологетичен до критичен, всички концептуализации илюстрират хегемонията на идеята за либерално разбраната демократизация. Символно-идеологическото господство на демократизацията е споделено отгоре и отдолу, както ще демонстрираме при анализа на следващия индикатор, то е и най-силното, както ще видим от сравнението със следващите трансформации.

Символно-идеологическото господство на демократизацията изкристализира в разнообразие от форми: става модерно да си политолог – „всички станаха политолози“ както преди бяха социолози или икономисти, а тази свежа атрактивност се дължи на институционализирането на политологията като „наука за демокрацията“ в процеса на демократизация (Сабо, 1995: 100), като теоретичен дискурс на ценностите на западните демокрации. Ако политологията като наука за демократизацията се утвърди като видимият теоретичен хегемон на прехода, други теоретични промени съдействаха за символно-идеологическото господство на демократизацията по противоположен и парадоксален начин. Българските хуманитарни и социални изследвания в началото на прехода възторжено въздигнаха своите нови интелектуални гуру-та, М. Фуко и П. Бурдийо. Тези пост-структуралистки интелектуални моди „убиват субекта“ така както „краят на историята“, а безсубектната концептуализация на agency не носи потенциал за създаване на алтернативи.

Поляризацията отгоре и отдолу – несъвършената, но устойчива партийно-плуралиистична демократизация

Най-категоричната илюстрация на демократизацията като новия политически хегемон е включването и на гражданите, и на елитите в нейното конструиране, естествено в неразвити първи форми като поляризацията, каквито единствено можеха да бъдат, когато всички учеха демокрацията, правейки я. Гражданите харесаха демокрацията: световното изследване на ценностите, проведено и в България, показва устойчивост на подкрепата за демокрацията в българското общество през първите десетилетия на прехода.

Таблица 1. Отговори на въпроса „Добре или зле е да имаме демократична политическа система?“. Източник: http://www.worldvaluessurvey.org/WVSOnline.jsp.

През следващото десетилетие подкрепата за демократичната политическа система в обществото се запазва, както се вижда от данните на Европейското изследване на ценностите.

Таблица 2. Оценка на демократичната политическа система. Източник: https://europeanvaluesstudy.eu/.

В демократичната трансформация граждани и демократични елити са еднакво на страната на демократизацията. Изключително показателно е, че мнозинството граждани ще продължат да харесват и ценят демокрацията и при другите трансформации, въпреки че нарастващи групи от елита ще се отдалечават от либералната демокрация по посока на крайно-десния популизъм или пост-демокрацията и ще се стремят да увличат и нарастващ брой избиратели.

Какъв тип политическо предлагане предоставиха елитите на прехода на очакването за демокрация. То изкристализира в две ключови форми: партийна поляризация и електорална волатилност. Интерференцията им породи парадоксалната електорална симетричност на цялото първо десетилетие на прехода, когато избирателите на всички парламентарни избори снемаха доверието си от управляващите и го даваха на противоположната политическа сила: „сините“ замениха „червените“[5] през 1991 г., за да бъдат на свой ред сменени от „червените“ през 1994 г. и махалото очаквано се завъртя в обратната посока през 1997 г.

Фиг. 1. Електорална волатилност като гражданска санкция за елитите 1991–2001. Данни: Парламент.

Парадоксално, тази непоследователност на вота изразява последователно демократично поведение. Избирателите веднага усвоиха демокрацията като поляризация и систематично санкционираха управляващите елити, независимо от цвета им, заради неспособността им убедително да превърнат демократичното обещание в ефикасни политики. Редуването във властта и опитът в управлението оказа влияние и върху еволюцията на СДС и БСП: „сините“ станаха по-прагматични и по-малко радикални, докато „червените“ направиха завой към Запада, възприемайки не само интеграцията на България в ЕС, но и в НАТО. Тази последователност на електоралната санкция намери логически завършек в санкционирането и на двата полярни полюса в името на новата алтернатива, каквото ярко и за кратко въплътиха Симеон Сакскобурготски и неговата партия НДСВ през 2001 г.

Не два, а три полюса структурират българската партийна система през първото десетилетие на прехода. Третият полюс – ДПС – внася и нов принцип на структуриране на партийната система. Ако принципът на опозицията СДС–БСП е чисто политически – класическото и логично за прехода противопоставяне на антикомунисти – бивши комунисти, ДПС внася етно-културен принцип. През първата демократична трансформация ДПС изпълнява две ключови функции: да представлява интересите на най-голямото турско малцинство и да гарантира етническия мир в страната, който политическият дискурс назова като „български етнически модел“ (Krasteva and Todorov, 2011).

Позитивният партийно-политически парадокс на прехода е, че, независимо от еклектичния си характер, СДС обхващаше широка политическа палитра, от леви и лявоцентристки партии като БСДП или БЗНС „Никола Петков“ до десни и консервативни партии. Независимо от липсата и на демократичен, и на управленски опит за превеждане на респективния политически проект в ефикасни политики, и трите партии (СДС, БСП, ДПС) изпълняваха своята ключова роля на представителство и на изразяване на идеологическите нагласи и интереси на ранното пост-комунистическо общество.

Момчил Баджаков – наред с мнозина изследователи – определя демокрацията в България като „фасадна“, повърхностна, единствено процедурна, но не и същностна (Баджаков, 2007). Критиката на демокрацията приема и конструктивна форма и екип политолози (Канев и Тодоров, 2014) осъществяват мащабно изследване на „качеството на демокрацията“ – нормативно-аналитично понятие, което цели да се отиде отвъд процедурните и техническите критерии за консолидация на демокрацията. Настоящият текст не спори с тези подходи, още повече неговите автори са от екипа на конструктивната критика (Кръстева, 2014), но отива отвъд тях с твърдението, че символно-идеологическото господство на демократизацията през първата демократична трансформация се подхранва от два източника – демократичен проект и демократични актьори: елити и граждани, които неумело и несъвършено, но вървяха по пътя на натрупване на демократичен опит и реализиране на демократичния проект.

Контестаторната гражданственост – компетентни или протестиращи граждани

„За да работи, демокрацията изисква определено ниво на политическа компетентност от страна на гражданите“, пише Робърт Дал (Dahl, 1992). Българските пост-комунистически граждани избраха първо да станат гневни, преди да станат компетентни. Анализът на контестаторната гражданственост осъществява прехода „от съществуването до съществуващите“ (Levinas, 1969), от демократизацията като проект в развитие до демократичните актьори. Гражданският активизъм и мобилизации адресират конкретен проблем, но постигат двоен резултат – произвеждат промяна и носители на промяна. „Ако хората се ангажират с борба за права, те създават не само нови начини да бъдат субекти с права, но и нови начини да станат субекти с отговорности“ (Isin and Nielsen, 2008: 1). Идеята за гражданствеността като произвеждаща и актове, и субекти (пак там: 6) е ключова и за разбирането на А. Кръстева и съавтори за гражданствеността като политика на трансформация (Krasteva, Siim, Saarinen, 2019: 232). Три вълни граждански мобилизации и три поколения активисти са релевантни на настоящия анализ, който концептуализира гражданите като ключови актьори на демократизацията и като гаранти за трансформирането ѝ от проект в действителна промяна.

Първата вълна граждански активизъм се въплъти в създаването, мултиплицирането и диверсифицирането на неправителствените организации. Те допринесоха за появата на плуралистична обществена агора и популяризираха европейските стандарти и дискурси за правата на човека. Този резултат е положителен и осезаем. Вторият резултат – „гражданско общество без гражданственост“ (пак там) – е по-двусмислен: неправителствените организации не отчитат напълно „актовете на гражданственост“, как хората стават граждански актьори и как се превръщат в граждани.

Втората, зелената вълна граждански активизъм включва първото поколение активисти, което не се идентифицира с опозицията анти-комунизъм v/s комунизъм. Зелените мобилизации са истинска лаборатория за иновативно създаване на гражданствеността като „дела и нови субекти“ (Isin and Nielsen, 2008: 6), нов тип граждански актьори. Парадоксът на зелените мобилизации е свързан с относително малкия брой зелени активисти, предимно млади и градски, и същественото им влияние върху демократизацията: „Борбата за опазване чистотата на околната среда е борба срещу замърсяването на политиката“ (Krasteva, 2019: 217).

Третата вълна са контестаторните мобилизации: 2013 г.[6] остана в демократичната ни история като най-дългата година на протести. Те не постигнаха „смяна на системата“, но осъществиха два значими резултата: утвърдиха фигурата на протестния гражданин и развиха контестаторната гражданственост. Протестът остана трайно в арсенала на мобилизациите, гражданите не се колебаят да излязат на улиците и площадите – и за да бъде чут гневният им глас, и защото няма достатъчно работещи канали между представлявани и представляващи. Формирането и укрепването на контестаторната гражданственост (Krasteva, Siim, Saarinen, 2019) допринася за усвояване и гарантиране на демократичния проект „отдолу“, от гражданите.

В обобщение, символно-идеологическото господство на демократичната трансформация е силно, безспорно и хегемонно. Демократизацията е експлицитно формулиран и назован политически проект, реализиран с консенсуса и приноса и на елити, и на граждани. Елитите допринесоха – с „малко, но завинаги“, според култовия слоган на първите спечелени от СДС демократични избори – с плуралистична партийна система, мирна смяна на властта, геополитическа преориентация на България чрез евро-атлантическа и европейска интеграция. Гражданите са фундаментът на демократичната трансформация, който те гарантират основно по два начина: чрез относително висока привързаност към демократичните ценности и чрез протестна дейност като желание за коректив на често безотговорно и неефикасно управление.

Демократичната трансформация беше замислена като стратегическа с дългосрочен хоризонт. Политическото развитие обаче съществено коригира оптимистичната визия и само десетилетие и половина след прехода се зае да „трансформира трансформацията“.

II. Национал-популистката трансформация

“В своята фронтална атака срещу либералния демократичен ред и неговите протагонисти, радикалната десница се превръща в трансформираща сила и наистина може да се каже, че трансформира трансформацията“ – така М. Минкенберг (Minkеnberg, 2015a: 30) диагностицира преобръщането на демократичната трансформация. Нашият подход е значително по-близък до неговия и се отдалечава от оптимистичната оценка на Transformative Index BT1, който през 2012 г. класифицира България в първата от петте политически трансформации –  „демокрация в процес на консолидиране (von Beyme, 2015).

Концептуално приемаме разграничението на К. Муде (Mudde, 2007) между радикална и екстремистка крайна десница, първата оставаща в рамките на конституционните правила, както и сближаването на радикално-десен популизъм, радикална десница и (ултра)национализъм на М. Минкенберг: „Десният радикализъм е политическа идеология, чийто основен елемент е митът за хомогенна нация, романтичен и популистки ултранационализъм, който оспорва концепцията и реалността на либералната плуралистична демокрация и нейните основни принципи на индивидуализъм и универсализъм“ (Mickеnberg, 2015а: 30) Най-адекватни на българския случай са понятията национал-популизъм и радикална десница, като първият може да приема и по-меки форми, както и да е резултат от мейнстрийминг на радикалната десница. Целта на тази част на статията е да анализира втората голяма трансформация – национал-популистката, като я артикулираме в триадата: парадокси на радикалната десница, мейнстрийминг на крайната десница като новия политически оксиморон и хегемонизация на крайно-десния популизъм, като всеки елемент на триадата ще бъде операционализиран в три измерения.

Парадоксите на радикалната десница

Радикалната десница не е фен на логиката и последователността. Парадоксите са нейната страст и стихия. От множеството тук ще откроим три – демократичен, популистки и символен. Национал-популизмът се появи на българската политическа сцена под формата на демократичен парадокс: през 90-те години на миналия век демокрацията беше крехка, но нямаше силни радикални крайнодесни партии; след като демокрацията беше консолидирана, се появиха радикални десни партии, които веднага постигнаха електорален успех (Krasteva, 2016).

Популисткият парадокс е, че крайната десница възниква в ситуация, в която липсват „обичайните заподозрени“. През 2005 г., когато „Атака“ с летящ щурм влиза на политическата сцена – страната се е възстановила от икономическата катастрофа, предизвикана от социалистическото правителство от 1997 г., икономиката е в относителен подем, икономическата криза все още е зад хоризонта. България е на прага на членството си в ЕС. Ромската интеграция получи шанс благодарение на Десетилетието на ромското включване; бежанската криза няма да се случи до 2013 г. Очаквано Симеон Сакскобургготски не оправда големите надежди, които създаде, но и не тласна страната към хиперинфлация и застой на икономиката като предшественика си Жан Виденов. „Обичайните заподозрени“ – тежка икономическа криза, политическа нестабилност, вълни от бежанци – ще се появят по-късно и не могат да бъдат държани отговорни за генезиса на първата радикална партия (пак там).

Символният парадокс се проявява в мултиплицирането и диверсифицирането на крайно-десните политически актьори, от една страна, и устойчивата символна картография, от друга. Тази символна картография е ключова за разбиране на популистката трансформация. Тя бива дефинирана от Волен Сидеров и „Атака“, като остава трайно в символната политика на крайната десница, независимо от флуктуациите на възхода и политическото падение на партията и нейния лидер. Нативизъм, авторитаризъм, популизъм са трите стълба на радикално десните партии (Mudde and Kaltwasser, 2013: 497). Всички присъстват в символичната вселена на „Атака“. Последното обаче би могло да се разбере по-добре чрез друга триада: идентичност, постсекуларизъм, етатизъм. Идентитарният полюс концентрира свръхпроизводството на Другост и изразява неговата политика на страх. Религиозирането на политиката е основна посткомунистическа тенденция на политическата инструментализация на религията. Той е още по-централен в националистическата символична карта, действайки като неин втори стълб. „Православна солидарност“ е името на програмата на „Атака“ на няколко избори и е от решаващо значение за постсекуларисткото послание. Връщането на държавата в политиката, съживяването ѝ срещу неолибералното отслабване е ядрото на третия полюс на етатизма и политиката на суверенитета. Той приема парадоксалната форма на „международен национализъм“, на българския национализъм, тясно свързан с Русия. Народът – задължително условие на всеки национален популизъм – е в центъра на триполюсната карта. Радикалната демофилия се дефинира и защитава чрез радикален антиелитизъм (Krasteva, 2016).

Крайнодесните партии подготвят, но сами по себе си не възвестяват национал-популистката трансформация. За да се случи тя, е необходимо системни партии и политически лидери да преминат на страната на национал-популистката трансформация. Това са случва на два етапа: 1) мейнстрийминг и 2) хегемонизация на крайно-десните дискурси, имиджи и символи. М. Минкенберг анализира санитарния кордон като политика на множество партии в редица срани за противодействие на радикалната десница (Minkenberg, 2015b). Национал-популистката трансформация осъществява обратната промяна – нарастващ брой системни партии и лидери избират не да противостоят, а да се присъединят, не да образуват санитарен кордон, а да влязат в орбитата на национал-популистката реторика и дневен ред. БСП се утвърди като хард национал-популистка, ГЕРБ и президента Р. Радев[7] – макар на противоположни позиции по почти всички геополитически и политически въпроси – са носители на един и същи тип по-мек национал-популизъм.

Мейнстрийминг на крайната десница като новия политически оксиморон

Този мейнстрийминг може да бъде резюмиран в електорално-политически парадокс: влиянието на крайната десница е значително по-голямо от електоралната ѝ тежест.

Фиг. 2. Гласове на крайно-десните партии като процент от общия брой гласували. Източник: ЦИК. L – парламентарни избори. P – президентски избори, E – европейски избори.

Данните показват, че независимо от флуктуациите на пикове и спадове, електоралната ниша на крайно-десните партии е около 10–15% от гласуващите. Перформативността на популистката комуникация, способността ѝ да рамкира публични дискурси и да влияе върху политическия дневен ред e несравнимо по-голяма от електоралната ѝ тежест.

‘Right-wing, left-wing, everything’. Този ефектен израз на Годси (Ghodsee, 2008) концептуализира идеологическата еклектичност на крайната десница. Тя не е предмет на анализ в настоящия текст. Възприемаме я тук като метафора на трансформацията на крайната десница отвъд крайната десница в две отношения: електорално и политическо. Профилът на избирателите на „Атака“ показва, че той е пределно разтегнат върху цялата политическа сцена – от крайно ляво до крайно дясно. Той е като отворен чадър, който приютява и десни, и леви, и центристи, и крайни, и крайно десни, и крайно леви.

Фиг. 3. Ориентации по оста ляво-дясно на избирателите на избрани партии. Източник: Проучване на Маркетлинкс от 2006 г.

Преходът от демократичната към популистката трансформация се проявява в отношението на ключовите партии към национализма. Ако през демократичната трансформация СДС и БСП аутсорсваха национализма към свои малки партньори – ВМРО и „Нова зора“, национал-популистката трансформация радикално промени тази политическа конфигурация. Символно-идеологическото господство на национал-популизма се проявява в промяната на самата идентичност на големи партии: най-яркият пример е БСП. Лидерът ѝ Корнелия Нинова с ускорени темпове трансформира социалистическата партия в консервативно-националистическа, с позиции противоположни на Партията на европейските социалисти. Най-впечатляваща и парадоксална е третата промяна: бившият премиер Бойко Борисов, най-силният лидер на прехода, както той сам се определя и както често го определят, по отношение на символната политика, всъщност е под идеологическата доминация на БСП. Характерна илюстрация на национал-популистката трансформация и победата на консервативния дневен ред на БСП е отхвърлянето на Истанбулската конвенция. Същият сценарий беше приложен по отношение Глобалния пакт за миграция и бежанската политика. Наред са абортите. Мейнстриймингът започна да прераства в хегемонизация.

*

Национал-популистката трансформация е втората след пост-комунистическия преход и първата, която успява да обърне посоката на демократичната трансформация. Двете трансформации съществено се различават. Ако първата започва от центъра – не в партийния, а в политическия смисъл, като критично мнозинство политици и граждани за консолидация на демократизацията, втората трансформация започва от национал-популистката крайна десница, но чрез мейнстрийминг постепенно обхваща системни актьори като БСП, президента Радев, флуидния ГЕРБ, който винаги е крачка напред, две назад, но чиито флуктуации все по-често в края на управлението са около национал-популистката ос. Символно-идеологическото господство на национал-популистката трансформация не успява – засега – да достигне това на демократичната трансформация – и тази относителна слабост е в няколко направления. Демократизацията гордо се самоназовава като такава, БСП все още не е сменила името си от социалистическа на националистическа. Самата трансформация бива назована различно от изследователите и от актьорите. Академичният дискурс я определя като национал-популистка (Krasteva, 2016), носителите ѝ предпочитат да се наричат патриоти и националисти. Символно-идеологическото господство на национал-популизма не успява да заличи алтернативните актьори и такива съществуват и от страна на търсенето, и от страна на предлагането.

III. Пост-демократичната трансформация

„Демокрациите могат да просъществуват, без да удовлетворят стремежите на своите граждани и без да се стигне до консолидиране на приемлив и предвидим набор от правила за конкуренция и сътрудничество. Първият сценарий предполага „внезапна смърт“ чрез преврат, а вторият – „бавна смърт“, при която демокрацията постепенно се разтваря и се превръща в друга форма на господство“ (Шмитер, 1994: 301). Именно бавната смърт, описана от Ф. Шмитер, по време на която демокрацията е това, което е, и все повече става това, което демокрацията не е, е предмет на настоящето изследване. Базираме го на концептуализацията на Колин Крауч (Crouch, 2004) за пост-демокрацията – състояние и процес, при който демократичните институции продължават да съществуват, но все повече се превръщат в празна черупка, а двигателят на развитието и промените се отмества от тях и демократичната агора към тесни, частни, непрозрачни икономико-политически кръгове. Главният прокурор Иван Гешев, преди да поеме поста, публично в телевизионно интервю заявява, че разделението на властите е позиция на „екстремисти“. За да бъде завършена картината на демокрацията като празна черупка, журналистът от публичната национална телевизия, пред когото флагрантно се нарушава ключов конституционен принцип, услужливо не реагира и просто преминава към следващ въпрос.

Преди появата на понятието пост-демокрация, Ф. Шмитер вече диагностицира два от пътищата, по които се достига до нея: елитите в името на своите интереси „инкрустират“ авторитарни процедури и „либерализират, без да демократизират, т. е. признават някои основни индивидуални права, но не приемат да станат отговорни пред гражданите“ (Шмитер, 1994). Вторият път минава през дефицитната консолидация. Консолидацията на демокрацията се различава съществено от прехода. При нея елитите не трябва да привличат разнообразни политически сили в „голяма коалиция“, за да градят критична маса от елити и граждани за утвърждаване на демократичен консенсус, а точно обратното – трябва да насочват съперничещите си планове към политическата арена, да вкарват в дневния ред стратегически важни теми, по които вероятно ще има разделения, и да покажат готовност за задълбочаване на реформите. „За да се разчупят моделите на протяжна автокрация в Източна Европа [...] демократизаторите трябва да се научат не само да обединяват, но и да разделят“ (Шмитер, 1994: 313–314). Точно обратните процеси характеризират отказа на ГЕРБ от истинско лидерство по отношение на реформи и политики: лесно и бързо оттегляне на реформи под дори най-слаб натиск на улицата – Истанбулската конвенция, Стратегията за детето – без да се отчита обществения интерес и отговорността на представителите да представляват именно него, а не частни, макар и гласовити интереси.

Понятието пост-демокрация е сравнително ново в българската политология. Операцонализацията на пост-демокрацията и приложимостта ѝ към българските преходи все още са в своето начало (Кръстева, 2019), така че анализите в тази част имат теоретичния статут на първоначални хипотези. Политическото предлагане ще бъде анализирано през темата за пост-демократичната партия и прихванатата държава, докато отчуждаването на гражданите от демократизацията ще бъде изследвано през един социален индикатор – нарастващите социални неравенства и втори политически индикатор – намаляващото електорално участие и абстенционизма. Характерен израз и ключов актьор третата трансформация е пост-демократичната партия.

Пост-демократичната партия

Пост-демократичната партия прилича на фирма: в нея лобистите заместват активистите, а капиталите – кампаниите (Crouch, 2004; Кръстева, 2019). На практика пост-демократичната партия поддържа тесни контакти не толкова с вътрешния кръг на активистите си, колкото с „елипсата“ на „обръчите от фирми“:

Фирмите, които все повече се концентрират около партийното ръководство, могат да осигурят на партията парите за националната – най-вече медийна – кампания, която все повече замества местните активисти за осигуряване на гласове. От гледна тока на партийните лидери отношенията с новата „елипса“ са много по-лесни и възнаграждаващи, отколкото със старите кръгове на активистите […] и техния аматьорски ентусиазъм (Crouch, 2004: 74).

Както дефиницията на пост-демократичната партия, така и нейните практики в концепцията на Колин Крауч са адекватни за българския случай – изборите като стриктно контролиран спектакъл и политиката като представляваща не общи и публични, а тесни и частни интереси:

Изборите със сигурност се провеждат и могат да сменят правителства, но публичният електорален дебат е строго контролиран спектакъл, менажиран от конкуриращи се екипи от професионалисти – експерти в техниките на убеждаването, и разглеждащ малък набор от теми, избрани от тези екипи. Зад този спектакъл на електоралната игра политиката в действителност е формирана във взаимодействие между правителствените елити и елити, които представляват частни бизнес интереси (пак там: 4).

Пост-демократичната партия е идеален тип, нейни проявления откриваме в редица партии, тук ще посочим трите най-емблематични примера: утвърждаването на ГЕРБ като без-идеологическа клиентелистка и хегемонна партия; превръщане на ДПС от партия на турското малцинство в партия на обръчите от фирми, „Воля“ – пример за партиен бизнес проект.

ГЕРБ - политиката като мениджмънт. Флуидната природа на ГЕРБ се изплъзва от рамките на ригидните дефиниции. Пост-демократичен бонапартизъм – така бихме характеризирали специфичния стил на управление на лидера на партията – харизматично лидерство без политическа идеология, свеждане на политиката (politics) до политика (policy) на елитите, подчиняването на публичните политики на привилегировани частни интереси, постепенно анихилиране на възможността за алтернативи и санкции чрез овладяване на медиите и превземане на съдената власт; приемане (2019 г.) на закон за финансиране на политически партии, който позволява неограничено финансиране от бизнеса; премахване на машинното гласуване (местни избори 2019 г.), а то би било мярка против фалшифициране на резултатите; утвърждаване на разбиране за политиката предимно като баланс между различни частни групировки;

ДПС – „обръчите“ на Доган като „елипсите“ на пост-демократичната партия. „Обръчите от фирми“ са българският превод на пост-демократичната партия на Ахмед Доган.[8] Именно под неговото формално и неформално лидерство ДПС беше трансформирана от „партия на българските турци“ в партия на „фирмените обръчи“,[9] отворена и към други етноси, но преди всичко към определени икономически кръгове. Причините и факторите за тази низходяща конверсия (descendant conversion) не са предмет на детайлен анализ тук, но тя ярко илюстрира прехода от демократична партия, чиято цел (макар и не винаги реализирана) е да представляват широки, включително малцинствени, публични интереси, към пост-демократична партия като политическо лице на все по-тесни и частни интереси.

„Воля“ – пост-демократичната партия като бизнес проект. Пост-демократизацията и на ГЕРБ, и на ДПС разширява политическото пространство за нови партии, не толкова идеологически, колкото персоналистки или клиентелистки, залагащи на ограничени частни интереси в обществото. Още в началото на прехода (1990 г.) беше създаден Българският бизнес блок (БББ). Ако по време на демократичната трансформация БББ изигра малка роля в плурализацията на партийната система, а лидерът ѝ внасяше персонален колорит в жадната за нови лица пост-комунистическа публичност, множеството „бизнес партии“, които се нароиха след 2001 г. действащи регионално и клиентелистки, както и партията „Воля“ на бизнесмена Веселин Марешки днес, експлицитно изразяват трансформацията на партии от политически към бизнес проект.

Трите ключови измерения на третата трансформация са прихванатата държава, социалните неравенства и абстенционизмът.

Прихваната държава

Прихванатата държава концептуално синтезира прехода от корупцията като отклонение от системата към фундаментална трансформация на самата политическа система, все повече доминирана от „политика за кеш“ (policy for cash) (Power and Taylor, 2011: 7). Класическото разбиране за прихваната държава я дефинира като усилия на лица, групи, компании, както в публичния, така и в частния сектор, за оформяне на закони, разпоредби и политики в техен интерес (Hellman, Jones and Kaufmann, 2000). Спецификата на българския и по-общо на балканския случай е необходимостта анализът да отиде отвън класическото разбиране и да се фокусира върху управляващите елити и тяхното вкопчване във властта (Perry and Keil, 2018: 8). Ако в някои страни в Източна Европа „частните участници купуват влияние върху законодателството и регулирането, за да произвеждат благоприятни закони за бизнеса си“ (Hulsey, 2018: 16), в държави като България и Унгария политическите партии са в центъра на прихванатата държава „като основни инициатори, които се интересуват поне толкова от политическия контрол, колкото и от незаконната икономическа печалба“ (Magyar, 2016: 74, цит. по Hulsey, 2018: 16–17). Механизмите, актьорите, последствията от прихванатата държава надхвърлят целите на настоящето изследване. За неговите цели съществени са два негативни прехода: от пост-комунистическа корупция към хронична корупция; от хронична корупция към прихваната държава.

България държи незавидното първенство на най-корумпираната държава в ЕС. С корупционен индекс от 42/100 при среден за ЕС 64.6/100 тя се нарежда на 77 място в света. Втората негативна тенденция е „застоят в борбата с корупцията“ (Transparency International 2018: 7) на фона на положителна промяна в други източноевропейски страни (Естония, Латвия, Чехия, Литва), които бележат позитивен тренд (пак там: 4). Именно липсата на динамика за придвижване от последното място по корупция, на политическа воля за антикорупционна политика, на резистентност към систематичните критики на ЕК илюстрират първия преход от пост-комунистическа към хронична корупция.

Вторият преход – от липса на анти-корупционна политика към липсваща държава, от „плячкосана“ (Ганев, 2013) към „прихваната“ държава – на базата на солидно емпирично изследване обобщава Ст. Стойчев:

Създава се институционален вакуум, запълнен от непублични (корупционни) регулации. Институциите бездействат, освен когато се използват за разпределение на ресурси или разчистване на частни сметки между противостоящи си клиентелни мрежи (олигархични кръгове). Тези мрежи, включващи престъпници, бизнесмени, политици, полицаи, съдии, прокурори, публични личности и религиозни лица, създават паралелен регулаторен ред. Центърът на властта при този тип държава е извън институциите. Нeформалното взема връх над публичното на всички нива и в частния живот на хората (Стойчев, 2017: 19; получер наш, А. К., А. Т.).

Няма институции, които да не са засегнати от корупцията, а най-показателно за пост-демократичния характер на „прихванатостта“ е, че топ корупция – 42% има в съдебната система, която би трябвало да бори корупцията в останалите сфери. Следват Парламентът – 41%, данъчните служби – 32%, публичната администрация – 31%, полицията – 31%, местната власт – 29%, бизнесът – 20%, президентът и правителството – 20%; не остават незасегнати дори религиозните институции – 18% (Transparency international 2018b). Тази „липсваща“ (Стойчев, 2017) държава, в която институциите формално съществуват, но биват изпразнени от общия интерес и прихванати от ограничени частни интереси, в която отделните власти не се контролират една друга, а са вплетени в неформални мрежи, които са присвоили истинския център на властта, е изразът par excellence на пост-демократичната трансформация.

Социални неравенства

България държи и друг тъжен рекорд – на държавата в ЕС с най-голямо неравенство в доходите. През 2017 г. 20-те процента от населението с най-високи доходи са получили 8.2 пъти повече пари от 20-те процента от населението с най-ниски доходи. През 2018 г. разликата спада до 7.66 пъти, но и за двете години сме водещи в тази негативна класация. По този показател страните от Източна Европа не са в един и същи лагер: близки до нашите негативни резултати са Румъния (7.2 пъти) и Латвия (6.8 пъти), докато на позитивния полюс са Чехия (3.3 пъти) и Словения (3.4 пъти) (Eurostat, б.д.). Горните 10% по доходи в България притежават през 2021 г. почти 58% от цялата собственост в страната, а горният 1% получава 18% от всички доходи. (WID, 2021)

Социалните неравенства не са каузално свързани с пост-демокрацията, но са важен фактор за разочарование на гражданите, за засилващото се убеждение, че след три-десетилетен пост-комунистически преход политиката продължава да се отдалечава от обикновените граждани, както и те от политиката. Динамиката на Gini-индекса за подоходното неравенство показва кратки периоди на спад, но общата му тенденция е възходяща. Последното десетилетие, което свързваме със засилване на пост-демократични тенденции, се характеризира и със засилване на социалните неравенства.

Фиг. 4. Динамика на Gini-index в България. Източник: https://ourworldindata.org/search?q=gini.

Един от изразите и предпоставка за задълбочаване на неравенствата е изключителната концентрация на собствеността в селското стопанство: 22 големи стопанства контролират 60% от земеделската земя, а едва 4% от фермите у нас стопанисват 80% от земята (Институт за икономически изследвания, 2016). Ефектът общо в икономиката е силното ограничаване на малкия и средния бизнес, а с това и всъщност нарастващият дял на наетите на трудов договор (Инфостат, б.д.).

България е на 61-ва позиция от общо 174 държави в света по среден доход на човек от населението (23 984 USD) през 2018 г. (Shorrocks, Davies, Lluberas, 2018). Един от най-драматичните социални ефекти на прехода е маргинализацията на групи от българското общество. България е на първо място по дял на живеещите в крайно материално лишение (почти 30%, Дневник, 2018) – част от пенсионерите, голяма част от ромското население.

Високият Gini-индекс, задълбочаващите се неравенства са бумеранг на тясно-политическото разбиране за демократизацията на първата вълна трансформация, която не държи достатъчно сметка за по-широкото разбиране на Самюъл Липсет, подчертаващо ниското ниво на бедност и високото ниво на благосъстояние като ключови фактори на стабилността на демокрацията и нейната легитимност (Минков, 2014: 543).

Абстенционизъм

Ако високите неравенства илюстрират социалните дефицити и дисбаланси, абстенционизмът – и като протестен вот, и като самоизключване от политическия процес, възприеман като изключващ – е един от ярките политически изрази на отдръпване на гражданите, форма на низходяща гражданственост (Magnette, 1999). От 1990 г. насам тенденцията е на намаляване на гласувалите на парламентарните избори както в процентно отношение, така и в абсолютен брой. За България общо спадът на населението 1990–2017 г. е от 8,7 млн. на 7 млн., докато гласувалите са спаднали от над 6 млн. на под 3 млн.

Фиг. 5. Източник: Авторите, по данни на Централната избирателна комисия.

Процесът на спадане на участието на изборите се наблюдава систематично във всички страни от Централна и Източна Европа, където спадът е с над 20%. „Старите демокрации“ също отбелязват спад, но той е едва 5%, и участието остава средно значително по-високо от „новите демокрации“ – ярък индикатор за по-големите демократични дефицити на последните.

Фиг. 6. Източник: Авторите, по данни от International IDEA.

Абстенционизмът е израз на ключов политически парадокс: гражданите харесват демокрацията като режим, както показахме при първата трансформация, но не са удовлетворени от нейното функциониране в България и тази неудовлетвореност достига алармиращи стойности, като само за десетилетие се увеличава от 71.5% (1999 г.) на 90.5% (2008 г.)[10] (EVS/WVS, 2022). Високият – и абсолютно, и спрямо западноевропейските демокрации – абстенционизъм е съществен индикатор на пост-демократичната трансформация: гражданите не харесват изпразваните от съдържание демократични институции, прихванатата държава и неизбежното нарастване на неравенствата в държава, обслужваща повече олигархични кръгове отколкото гражданите, и отказват да легитимират представителността на представителите[11] чрез своя вот.

*

Пост-демокрацията е последната, най-нова вълна пост-комунистически трансформации. Тя е невидима в България по две различни причини – политическа и епистемологична: тя не е публично деклариран проект на елитите, още по-малко на гражданите. Тя се изразява в постепенно изпразване на демократичните институции от съдържание. Различава се и по това, че не е идеологически проект като илибералната демокрация, не е „вход“, а „изход“, резултат от прихванатата държава и отчуждаването на гражданите от демократичния проект – социално чрез неравенства и политически чрез абстенционизъм. Пост-демократичната трансформация е най-невидимата, защото не предлага нов политически проект, но лишава либералната демокрация от атрактивност, съдържание, хоризонт, „метафизика на надеждата“ (Ганев, 2013), като трансформира политика и управление в „паяжина от политически зависимости“ (Tilly, 1975).

Заключение или трите трансформации в сравнителна перспектива

„В кой момент демократите могат да си отдъхнат?“ (ди Палма, цит. по Канев, 1995: 242). Анализът показа, че в никой: пост-комунистическата политическа темпоралност е динамична, а развитието – обратимо и непредвидимо: три трансформации само за три десетилетия – демократична, национал-популистка и пост-демократична. Следващата таблица ги синтезира по аналитичната схема, артикулираща трансформациите в матрица от пет измерения.

Трите пост-комунистически трансформации

Таблица 3. Легенда: + наличие на съответната характеристика, ++ високо наличие на съответната характеристика, – липса на съответната характеристика.

Демократизацията започна със силен, дългосрочен и безспорен проект с двойно послание – радикална вътрешна политико-икономическа промяна и включване в глобалната тенденция на „край на историята“ (Fukuyama, 2006). „Либерална демокрация“ беше гордото самоназоваване на този проект, толкова гордо и самоочевидно, че двете му съставки – демокрация и либерализъм – изглеждаха неразривно свързани. Демократизацията беше и input-проект и output-трансформация, изграждане и консолидация на отворено демократично пост-комунистическо общество със съ-участието и на реформаторски елити, и на ангажирани граждани. Национал-популистката трансформация започва не със създаването и мултиплицирането на крайно-десни партии, а с мийнстрийминг и хегемонизация, с усвояването на дискурса и политическия им дневен ред от нарастващ брой системни политически играчи. За разлика от първата трансформация, където вътрешната идентичност на проекта и оценката отвън изкристализират в едно и също понятие – демократизация, при втората трансформация те се разминават: авторите ѝ се самоназовават като патриотична вълна, експертният термин я диагностицира като национал-популизъм. Пост-демокрацията не е публично обявен проект, тя е изход (output) – резултат от прихващането на държавата, маргинализирането на ключови демократични постижения като правова държава, автентичното разделение на властите и т. н. Самият термин е изцяло експертен и доколкото той е критично-отрицателен, диагноза и прогноза съвпадат – няма и няма да има политически играчи, които да се идентифицират с него.

Символно-идеологическото господство също съществено варира при трите трансформации. То е безспорно най-силно при демократизацията, където въпросите са тактически или „технически“ – шокова терапия или постепенни реформи, а не стратегически. Символно-идеологическото господство е по-двусмислено при втората вълна: от една страна, национал-популизмът все повече се хегемонизира, от друга страна, социални, интелектуални и политическите носители на демократизацията продължават да бъдат алтернатива. Най-слабо, почти несъществуващо е символно-идеологическото влияние на пост-демокрацията, защото последната представлява ерозия на демокрацията, но без експлицитен проект, така че не носи и не може да носи политически капитал.

Търсенето и предлагането, граждани и елити взаимодействат по различен начин при трите трансформации. Критична маса граждани и значими кръгове елити интерферират, за да осигурят солидна социално-политическа база за демократичната трансформация. Електоралната ниша на крайната десница е около 10–15%, но влиянието ѝ върху нагласите е несравнимо по-голямо и тя успява и да ерозира демократичния етос, и да хегемонизира в публичното пространство. Национал-популистката трансформация също се осъществява със съ-участието на елити и на граждани: политическите дискурси на демонизиране на другостта изкристализират в нарастващи ксенофобски нагласи, екстремистки практики като „лов на бежанци“ биват медийно героизирани и естетизирани. Пост-демокрацията се случва поради присвояване на държавата от тесни политико-икономически олигархични кръгове. В прихванатата държава няма „невинни“: „големи групи избиратели биват включени в хищнически проекти на разни елити“ (Ганев, 2013: 270). Ключова отговорност за пост-демократичната трансформация носят елитите, гражданите или понасят нейните последствия като разпадане на правовата държава, растящ Gini и социални неравенства, или съдействат пасивно чрез абстенционизъм, отдръпване от политиката, не предлагане на алтернативи.

Ще успеят ли гражданите, конституирали се в пост-комунистическия период като активна и ангажирана гражданственост, да обърнат тенденцията на ерозиране на демократизацията и да открият хоризонт за четвърта, позитивна трансформация, би било предмет на следващо изследване.

Библиография

Баджаков, Момчил. 2007. „Елементи на фасадната демокрация – обречени ли са България и Балканите на нея?“. В: Богомилова, Нонка, Димитрова, Нина (съст.) Балканската културна матрица и европейският проект. Велико Търново: Фабер, 64–104.

Ганев Веселин. 2013. Плячкосването на държавата България 19891997. София: Изток–Запад.

Дневник. 2018. „България е първа в ЕС по дял на хората в тежки материални лишения“. Дневник, 25.04.2018 г. (последно посетено на 1.05.2022 г.).

Днес. 2017. „6 дни строят, 7 дни събарят мавзолея на Георги Димитров“. Днес, 21.08.2017 г. (последно посетено на 1.05.2022 г.).

Институт за икономически изследвания при БАН. 2016. Годишен доклад 2016: Икономическо развитие и политики в България – оценки и очаквания. София: Горекс прес (последно посетено на 1.05.2022 г.).

Инфостат. б.д. „Заети лица по възрастови групи и статус в заетостта“. Инфостат. София: Национален статистически институт (последно посетено на 1.05.2022 г.).

Канев Добрин и Тодоров, Антоний (съст.). 2014. Качество на демокрацията в България. София: Изток–Запад.

Канев, Добрин. 1995. „За перспективите на консолидация на демокрацията“. Политически изследвания, 3: 237–243.

Крауфорд, Бевърли, Аренд Лийпхарт, 1995. „Историческите дадености, новите институции, господстващите норми и международният натиск като фактори, обясняващи политическата и икономическата промяна в пост-комунистическа Източна Европа“. Политически изследвания, 2: 189–206.

Кръстева Анна. 2019. „От посткомунизъм към постдемокрация“. В: Фотев, Георги (съст.) Европейските ценности. Новата констелация. София: Изд. на НБУ, 161–179.

Кръстева, Ана. 2014. „Граждански протести, е-демокрация, нови мобилизации“. В: Канев, Добрин и Тодоров, Антоний. (съст.) Качество на демокрацията в България. София: Изток–Запад, 449–492.

Макиавели, Николо. 1985. Избрани съчинения. София: Наука и изкуство.

Минков, Живко. 2014. „Социални неравенства, качество и легитимност на демокрацията“. В: Канев, Добрин и Тодоров, Антоний (съст.) Качество на демокрацията в България. София: Изток–Запад, 539–572.

Минчев, Огнян. 2016. „Идейно-политически контекст на прехода след комунизма“. Политически изследвания, 1–2: 22–37.

Митев, Петър–Емил. 1994. „Пост-тоталитарно развитие: протодемокрация или протоавторитарни режими“. Политически изследвания, 1: 22–25.

Сабо, Мате. 1995. “Институционализирането на ‘наука за демокрацията’ в процеса на демократизация“. Политически изследвания, 1: 100–107.

Сегерт, Дитер. 2009. „Дилеми на едновременната трансформация на политиката и икономиката в Източно-Централна Европа между 1989 г. и 2008 г.“. Политически изследвания, 1–2: 3–15.

Стойчев, Стойчо. 2017. Контролираният и купен вот като инструмент за завладяване на държавата от организирани престъпни мрежи: политически рискове и тенденции. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

Шмитер, Филип. 1994. „Опасности, дилеми и перспективи за консолидиране на демокрацията“. Политически изследвания, 3: 300–315.

Crouch Colin. 2004. Post-Democracy. Cambridge: Polity Press.

Dahl, Robert. 1992. “The Problem of Civic Competence”. Journal of Democracy, 3 (4): 45–59.

Dahrendorf, Ralf. 1990. Reflections on the Revolution in Europe: In a Letter Intended to Have Been Sent to a Gentleman in Warsaw. London: Chatto and Windus.

Elster, Jon. 1991. “The Necessity and Impossibility of Simultaneous Political and Economic Reforms”. In: Ploszajski Piotr (ed.) Philosophy of Social Choice. Warsaw: IFiS Publishers, 309–316.

Eurostat. б. д. Inequality of Income Distribution (последно посетено на 01.05.2022 г.).

EVS/WVS. 2022. European Values Study and World Values Survey: Joint EVS/WVS 2017-2022 Dataset. GESIS Data Archive, Cologne. ZA7505. Dataset Version 3.0.0, doi:10.4232/1.13899.

Fukuyama, Francis. 2006. The End of History and the Last Man. New York, London: Free Press.

Ghodsee, Kristen. 2008. “Left Wing, Right Wing, Everything. Xenophobia, Neo-totaliatarianism and Populist Politics in Bulgaria”. Problems of Post-Communism, 55 (3): 26–39.

Hellman, Joel, Jones, Geraint and Kaufmann, Daniel. 2000. “Seize the State, Seize the Day: State Capture, Corruption, and Influence in Transition Economies”. World Bank Policy Research Working Paper No. 2444 (последно посетено на 01.05.2022 г.).

Holms, Stephen. 1993. “Back to the Drawing Board”. East European Constitutional Review, 2 (1): 21–25.

Hulsey, John. 2018. “Institutions and the Reversal of State Capture. Bosnia and Herzegovina in Comparative Perspective”. Southeastern Europe, 42: 1–14.

Huntington, Samuel P. 1991. “Democracy’s Third Wave”. Journal of Democracy, 2 (2): 12–34 (последно посетено на 01.05.2022 г.).

Isin, Engin and Nielsen, Greg (eds.). 2008. Acts of citizenship. London and New York: Zed books.

Kornai, János. 2006. “The Great Transformation of Central Europe: Success and Disappointment”. Economics of Transition, 14 (2): 207–244.

Krasteva, Anna. 2016. “The Post-communist Rise of National Populism: Bulgarian Paradoxes”. In: Lazaridis, Gabriella, Campani, Giovanna, Benveniste, Annie and Shmith, Michael (eds.) The Rise of the Far Right in Europe: Populist Shifts and ‘Othering’. London: Palgrave Macmillan.

Krasteva, Anna. 2019. “Post-democratic Crisis and Political Leadership. From Crisis Management to Crisis Creation”. In: Salvatore, Sergio, Fini, Viviana, Mannarini, Terri, Valsiner Jaan, and Veltri, Giuseppe A. (eds.) Symbolic Universes in Time of (Post)crisis. The Future of European Societies. Cham: Springer, 3–23.

Krasteva, Anna 2020. “Voice, not Exit. Portraits of Protesters”. OpenDemocracy, 17.08.2020, (последно посетено на 4.05.2022 г.).

Krasteva, Anna, Siim, Birte, and Saarinen, Aino. 2019. “Being a Citizen in Times of Mainstreaming of Populism: Building Post-communist Contestatory and Solidary Citizenship”. In: Krasteva, Anna, Siim, Birte, Saarinen, Aino (eds.) Citizens’ Activism and Solidarity Movements. Contending with Populism. Cham: Palgrave Macmillan, 213–242.

Krasteva, Anna and Todorov, Antony. 2011. “Ethnic Minorities and Political Representation: The Case of Bulgaria”. Southeastern Europe, 35 (1): 8–38.

Levinas, Emmanuel. 1969. Totality and Infinity. Pittsburgh: Duquesne University Press.

Magnette, Paul. 1999. La citoyenneté européenne : droits, politiques, institutions. Bruxelles : Editions de l’Université Libre de Bruxelles.

Magyar, Balint. 2016. Post-communist Mafia State: The Case of Hungary. Budapest: Central European University Press.

Minkеnberg, Michael. 2015a. “Profiles, Patterns, Process. Studying the East European Radical Right in its Political Environment”. In: Minkenberg, M. (ed.) Transforming the Transformation? The East-European Radical Right in the Political Process. New York: Routledge, 27–56.

Minkenberg, Michael (ed.). 2015b. Transforming the Transformation? The East-European Radical Right in the Political Process. New York: Routledge.

Mudde, Cas. 2007. Populist Radical Right Parties in Europe. Cambridge: Cambridge University Press.

Mudde Cas, Kaltwasser, Cristóbal Rovira. 2013. “Populism”. In: Freeden, Michael, Sargent, Lyman Tower and Stears, Marc (eds.) The Oxford Handbook of Political Ideologies. Oxford: Oxford University Press, 493–512.

Offe, Claus. 1994. “Das dilemma der Gleichzeitigkeit. Demokratisierung, Marktwirtschaft und Territoriaalpolitik in Osteurope”. In: Offe, Claus (ed.) Der Tunner am Ende des Lichts. Frankfurt: Campus, 57–80.

Perry, Valery and Keil, Soeren. 2018. “The Business of State-Capture in the Western Balkans”. Southeastern Europe, 42: 1–14.

Power, Timothy J. and Taylor, Matthew M. 2011. “Accountability Institution and Political Corruption in Brazil”. In: Power, Timothy J. and Taylor, Matthew M. (eds.) Corruption and Democracy in Brazil: The Struggle for Accountability. Notre Dame: University of Notre Dame Press, 1–30.

Schmitter, Philippe. 1994. “Dangers, Dilemmas, and Prospects for the Consolidation of Democracy”. Journal of Democracy, 5 (2): 57–74.

Shorrocks, Anthony, Davies, Jim, Lluberas. Rodrigo. 2018. “Global Wealth Report“. Credit Suisse (последно посетено на 1.05.2022 г.).

Tilly, Charles. 1975. “Reflections on the History of European State Making”. In: Tilly, Charles (ed.) The Formation of National States in Western Balkans. Princeton: Princeton University Press.

Transparency International. 2018. „Индекс за възприятие на корупцията“ (последно посетено на 9.06.2022 г.).

von Beyme, Klaus. 2015. “Transforming Transformation Theory”. In: Minkenberg, Michael (ed.) Transforming the Transformation? The East-European Radical Right in the Political Process. New York: Routledge, 12–25.

WID. 2022. Word Inequality Database. Bulgaria. (последно посетено на 9.06.2022).  


[1] Друг вариант на статията е публикуван като Anna Krasteva and Antony Todorov. 2020. “From Post-communism to Post-democracy. Visible and Invisible Transformations”. Southeastern Europe, 44: 177–207. doi:10.30965/18763332-04402004.

[2] Изследването не обхваща периода на правителството на четворната коалиция (2021) и събитията, довели до неговото създаване.

[3] Възможно е да предадем съдържанието на този термин на български като „политическа дееспособност“, стига последното понятие да не е толкова силно натоварено като юридически термин.

[4] Тази транслитерация на името се е наложила в много текстове, но напоследък е и като Лайпхардт.

[5] „Сините“ са партиите от антикомунистическата коалиция СДС (Съюз на демократичните сили), „червените“ са БСП, наследник на комунистическата партия.

[6] За протестите от 2020 г. вж. Krasteva, 2020. 

[7] Национализмът на президента Радев все повече се втвърдява.

[8] Ахмед Доган е създателят на Движението за права и свободи (ДПС) и днес негов почетен председател, а и действителен негов лидер.

[9] По изказване на лидера на ДПС Ахмед Доган от 25 юни 2005 г. по БТВ: „в цял свят, като започнете от Америка до Япония, всяка партия си има, така да се каже, обръч от фирми“, Медиапул.

[10] Тенденцията се запазва и през 2018 г., но методиката е различна и това прави резултатите по-трудно сравними.

[11] Нивата на доверие в институциите са рекордно ниски: едва 1.7% имат много високо и 14.5% високо доверие в Парламента, съответно 2.4% и 11.4% - в политическите партии, според European Values Study (EVS/WVS, 2022).


Биографични справки

Анна Кръстева е доктор хонорис кауза на университета в Лил, Франция, професор по политически науки, ръководител на Център за изследване на миграциите (CERMES) в Нов български университет, председател на Политическа и гражданска обсерватория, главен редактор на международното списание Southеastern Europe. Сред последните ѝ публикации е Citizens’ activism and solidarity movements. Contending with populism’ (co-ed, 2019, Palgrave).

anna.krasteva[at]gmail.com

Антоний Тодоров е професор по политически науки в Нов български университет. Специализирал в областта на политическите режими и изборите. Автор на Елементи на политиката. Трактат върху политическото (2012).

antony.todorov[at]gmail.com

Прочетена 51 пъти

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

ЗА НАС - В процес на разработване.

Новата Празничност

Този уебсайт използва бисквитки за управление на навигация и други функции. Използвайки нашия уеб сайт, вие се съгласявате, че можем да поставим тези видове бисквитки на вашето устройство.
Повече информация Съгласие Отказ