.
Петък, 17 Юни 2022 15:52

Меритокрация, пост-демокрация и кризата на либералната демокрация

Ружа Смилова

Резюме: Задълбочаващата се криза на либералната демокрация провокира мнозина да търсят обяснения. Особено интригуващи са обясненията, които свързват тази криза с възхода и доминацията през последните години на меритокрацията – идеала за подреждане на обществото, който определя успеха и разпределя мястото на всеки човек в обществото според неговите собствени „заслуги“ – индивидуален талант и усилия. Връзката между доминацията на меритократичния идеал и кризата на либералната демокрация може да се открие в диагнозата на Колин Крауч, че съвременните развити демокрации са се превърнали в „пост-демокрации“, където институциите се превръщат във формална черупка. Социалните практики, които меритократичният идеал въвежда – както за рекрутиране на управляващите елити, така и за цялостно структуриране на обществото – може да бъдат разглеждани като задвижили и задълбочили именно такива процеси на изпразване на демократичните институции от тяхното демократично съдържание. Въпросът, който разглеждам в този текст, е дали има ясни свидетелства за тясна връзка между господството на меритократичния идеал, от една страна, и кризата на либералната демокрация, задълбочаването на процесите на пост-демокрация и глобалния възход на популизма, от друга?

Ключови думи: криза на либералната демокрация, пост-демокрация, меритокрация, криза на представителността, причинно-следствени механизми, обяснителни модели за възхода на популизма

 

Meritocracy, Post-Democracy and the Crisis of Liberal Democracy

Ruzha Smilova

Abstract: The deepening crisis of liberal democracy has prompted many to seek explanations. Particularly intriguing are those explanations that link this crisis to the rise and dominance in recent years of meritocracy – the ideal for ordering society, which determines success and distributes each person’s place in society according to her own ‘merits’ – individual talent and effort. The link between the dominance of the meritocratic ideal and the crisis of liberal democracy can be found in Colin Crouch’s diagnosis that modern developed democracies have turned into “post-democracies”, where institutions have become just a formal shell emptied of democratic content. The social practices that the meritocratic ideal introduces – both for recruiting ruling elites and for the overall structuring of society – can be seen as driving and deepening precisely such processes of emptying democratic institutions of their democratic content. The question I am addressing in this text is whether there is clear evidence of a close link between the dominance of the meritocratic ideal, on the one hand, and the crisis of liberal democracy, the deepening of post-democracy and the global rise of populism, on the other.

Keywords: crisis of liberal democracy, post-democracy, meritocracy, crisis of representation, causal mechanisms, explanatory models for the rise of populism

 

Пост-демокрацията и меритократичният идеал

Кризата на либералната демокрация надали е новина днес след многократно обявяваната ѝ неизбежна смърт. Затова едва ли ще се намерят лековерни читатели, които да се впечатлят от подобна новина. Но през последните 15 години организациите, наблюдаващи свободата и демокрацията в света, действително отчитат задълбочаваща се тенденция на глобално влошаване на качеството на демокрация, която засяга дори „консолидирани демокрации“ като САЩ – главният износител на демокрация доскоро. По време на пандемията 2020 г. тази тенденция се ускори и задълбочи (Freedom in the World, 2021).

Има различни хипотези за това какво стои в основата на тази криза. На база ранната критика на меритокрацията, предложена от Майкъл Йънг още в края на 50-те години на XX в. (Young, 1958), редица автори (Hayes, 2012; Krastev, 2017; Littler, 2017; Markovits, 2019; Goodhart, 2020; Sandel, 2020, сред много други) предлагат интригуващо обяснение за случващото се с либералната демокрация напоследък – меритокрацията е виновна за тази криза. Меритокрацията като компетентно управление на най-умните – победителите в свободната и честна, отворена за всички конкурентна борба за високите позиции в обществото, и то в интерес на всички, е ключово либерално обещание. Изпълнението на именно това обещание според редица автори стои зад безпрецедентното икономическо и човешко развитие, което модерността донесе (Wooldridge, 2021). Разгръщането на човешкия талант също стои зад триумфа на либерализма като победоносната идеология на XX в. (McCloskey, 2019).

На фона на този впечатляващ успех, поредицата все по-остри критики срещу меритокрацията (определяна като „мит“ от Littler, 2017, като „капан“ от Markovits, 2019, като „тирания“ от Sandel, 2020, и т. н.) изглеждат изненадващи. Какво кара критиците на този идеал за подреждане на обществото, който определя успеха и разпределя мястото на всеки човек в обществото според неговите собствени „заслуги“ – индивидуален талант и усилия – да го държат отговорен за настоящата криза, и да го определят като водещ двигател за нарастващата подкрепа на популизма?

Връзката между меритократичния идеал и кризата на либералната демокрация може да бъде открита в диагнозата, която Колин Крауч даде преди време на съвременните развити демокрации. В книгата си за пост-демокрацията (Crouch, 2004) той дефинира пост-демократичното общество като такова, което „продължава да има и да използва институциите на демокрацията, но в което те все повече се превръщат във формална черупка. Енергията и устремът към иновативност се оттеглят от демократичната арена и се прехвърлят в тесните кръгове на един политико-икономически елит“.

Социалните практики, които меритократичният идеал въвежда – както за рекрутиране на управляващите елити, така и за цялостно структуриране на обществото – може да бъдат разглеждани като задвижили и задълбочили именно такива процеси на изпразване на демократичните институции от тяхното демократично съдържание. Днес демократичните институции все по-често стават арена за разгръщане и процъфтяване на анти-демократични и анти-егалитарни практики на възпроизводство и укрепване на елити. Това засилване на елитите става за сметка на мнозинството граждани, които все по-малко участват в демократичната политика. Разбира се, изпразването на демократичните институции от демократично и запълването им с недемократично съдържание може да се случи не само защото и не само когато властта бъде успешно узурпирана от политико-икономически елити, а гражданите се оттеглят от политиката. Пост-демокрация може да се роди и в резултат на повече, а не на по-малко популярно участие в политическия процес. Това например може да стане чрез повишена мобилизация в рамките на движения от типа на т. нар. „изключващ популизъм“ (Betz, 2001; Mudde and Kaltwasser, 2013). Гражданската активност не само може да напълни институциите с повече и с по-добре работеща демокрация, но може да ги запълни и с повече нелиберално съдържание – като отричане на граждански права и атакуване на върховенството на закона например.[1]

И все пак, процесите на ерозия на демократичните институции и на изпразването им от либерално-демократично съдържание обикновено са провокирани „отгоре“. Това най-често се случва в резултат на опитите на нови елити да изместят и заменят предходните. Такива проекти наблюдаваме не само в държави от Централна и Източна Европа, като Унгария и Полша, където популисти провокираха и оглавиха „изключващи“ мобилизации, довели ги на власт. Триумфът им позволи да започнат и разграждането на либерално-демократичния режим и заменянето му с „не-либерална демокрация“. Подобни процеси протичат и в страни с отдавна консолидирана, добре работеща демокрация.[2] 

В този смисъл надали може да има съмнение, че процесите на засилваща се пост-демокрация са налице, макар и да е далеч от установено, че демократичните институции и процедури са се превърнали в напълно лишени от демократично съдържание „празни черупки“. Най-малкото оцеляването на демокрацията в САЩ след 4 години управление на Тръмп, завършило с безпрецедентна за новата история на страната физическа атака срещу Капитолия, са индикатор, че институциите имат все още достатъчно устойчивост, и са далеч от точката на счупване, която би възвестила окончателното и пълно настъпване на „пост-демокрация“.

Накратко, тенденциите на демократична ерозия са безспорно налице, като това е може би най-удачният начин да представим „кризата на демокрация“, наблюдавана през последните 15–16 години.

Въпросът, който разглеждам в този текст, е дали има основания за обяснението, придобило популярност напоследък, което открива именно в меритократичния идеал – и в породените от приложението му меритократични елити – основният виновник за тези процеси на демократична ерозия. Има ли наистина доказателства за връзка между господството на меритократичния идеал, от една страна, и кризата на либералната демокрация, задълбочаването на процесите на пост-демокрация и глобалния възход на популизма, от друга?

Обещанията на меритокрацията

Меритократичният подбор на администрацията в демократичната държава може да се разглежда като централен елемент от либералното обещание демокрацията да бъде направена по-безопасна – както за индивидуалните права и свободи, така и за икономическото развитие. Това обещание, със своя меритократичен елемент по-специално, проправи пътя за превръщането на либералната демокрация – в нейната представителна форма и с нейните либерални гаранции за индивидуални права и върховенство на закона – в най-атрактивната форма на управление в края на XX/нач. на XXI век.

Демокрацията отдавна е била смятана за опасна – не само поради мажоритарната заплаха, но и поради склонността ѝ да води до некомпетентно управление, когато всички, независимо от тяхната квалификация или знания, получават безусловно право да участват/изпращат свои представители в управлението. Тъй като меритократичният подбор на държавни служители обещава (поне минимално) компетентно управление от професионалната бюрокрация, дори когато ненапълно рационални гласоподаватели (Caplan, 2011) се случи да изпратят в управлението по-слабо квалифицирани представители, това помага да се разсеят опасенията, че масовата демокрация с всеобщо право на глас ще доведе до катастрофа. Хората очакват демокрацията не само да позволи на гражданите да участват в управлението, като избират свои представители, но и че следването на демократичните процедури също ще доведе до сравнително добри резултати (Estlund, 2009).

За да се съвмести компетентна бюрокрация с егалитарното изискване за равно гражданство (т. е. с равно право на участие), бюрокрацията в една демокрация трябва да бъде избрана меритократично в справедливо и отворено за всички състезание за всяка позиция: т. е. тя трябва да бъде излъчена при условие на „честно равенство на възможностите“ (Rawls, 1971).

Тук е мястото да отбележим, че реално съществуващите представителни демокрации (REDs, по израза на Филип Шмитер, Schmitter, 2011) с ниско качество на управление не осигурят справедливи (защитаващи индивидуалните права) и добри (повишаващи човешкото благосъстояние) резултати от управлението (Rothstein, 2019). Затова мнозина автори смятат, че меритократичният подбор в публичната администрация е начинът за подобряване на „качеството на управлението“ и за постигане на по-справедливи и по-добри резултати от политиката (пак там). Една „демокрация за реалисти“ (Achen and Bartels, 2017), в която гражданите имат „правото да грешат“ (Waldron, 1998), но също така могат да се надяват и на добри резултати от управлението като цяло, едва ли може да се мисли без някакъв значим меритократичен елемент на безпартийна, безпристрастна експертност, която да предпазва институциите от разпадане. Затова меритокрацията е мислена днес като един от основополагащите принципи за политическия ред в либералните демокрации.

Но в западните либерални демокрации не само бюрокрацията е по идея меритократична. Елитите – политически, икономически и т. н. – също легитимират своята привилегирована позиция, като твърдят, че тя е резултат от честна и лоялна конкуренция за получаване на качествено образование и за достъп до високи позиции в обществото. Въпреки увеличения достъп до висше образование от средата на XX век насам – и това донякъде подкрепя твърдението, че елитите в развитите демокрации са по-меритократични в сравнение с наследствените елити – 70% от електората в Европа все още нямат висше образование. Това е в рязък контраст с техните представители в законодателните органи – по различни данни между 75% и 97% от законодателите в Европа имат висше образование. На това значително разминаване в образователния статут на обикновени граждани и управляващи елити се дължи и етикетът, който някои автори слагат на представителната демокрация в началото на XXI век: „демокрация на дипломите“ (Bovens and Wille, 2017). Тревогата тук е, че образовани елити завладяват представителните демокрации и изтласкват обикновените граждани с техните разнообразни социални, професионални и т. н. профили (Lamprinakou и др., 2017). Това прави тези елити по-малко представителни и допринася за отчуждението между тях и редовите граждани, които все по-трудно припознават в тях – с различния им образователен, културен, идейно-ценностен, житейски, професионален и т. н. опит – представителството на своите интереси, и което за мнозина е не по-малко важно – своята идентичност.

Приемането на меритократична бюрокрация и управляващи елити в съвременните представителни демокрации са елементи от една по-всеобхватна идеология, според която меритокрацията е привлекателен морален идеал за структуриране на обществото. Според този обществен идеал успехът и всички награди, които следват от него, включително мястото на всеки един в обществото, се определя единствено въз основа собствените „заслуги“ – индивидуалния талант и усилия – на всеки.

Меритократичният идеал е дори по-амбициозен от гарантирането на компетентно бюрократично управление с егалитарен достъп и допускането на управляващи елити в демокрация при условие, че те са меритократично формирани. Той предлага модел за структуриране на цялото общество, където мястото на всеки, включително в разпределението на общественото признание и наградите, се определя единствено от собствените заслуги. Този идеал е широко припознат в западните общества. Според данни за периода 1980–2010 г., събрани от социолога Джонатан Мийс, към края на периода няма демокрации в Европа, в които вярата в меритокрацията да е под 60%, като в САЩ тя е споделяна от над 90% от жителите (Mijs, 2018).

Обещанието на този идеал, накратко, е за възходяща социална мобилност, която да отприщи човешкия талант и да донесе икономическо и човешко развитие. Както високата легитимност, дадена на меритократичния модел като подтикващ възходяща социална мобилност, така и произтичащото от това безпрецедентно човешко развитие, вероятно допринесоха за триумфа на либерализма като победоносна идеология (McCloskey, 2019; Wooldridge, 2021).

На фона на тези щедри обещания, а и на редицата постигнати успехи, критиките срещу меритокрацията като политически и социален идеал са на пръв поглед изненада. Защо меритокрацията да е една от основните причини за настоящата криза и основен двигател за нарастващата популистка подкрепа?

Меритократична не-представителност и кризата на либералната демокрация

Когато управляващите елити в една демокрация са избрани меритократично с обещанието да подобрят управлението и работата на институциите, често, вместо да бъде постигнат такъв резултат, може да се стигне до криза на представителството.

Процесът на приплъзване към кризата на представителството започва с отварянето на разлом между меритократичните елити и части от обществото, които се чувстват третирани „несправедливо или неуважително“ (Galston, 2021). Разрастването на този разлом е трудно да се спре, защото идеологическият триумф на либерализма в началото на века направи меритократичните елитите твърде самодоволни (Galston, 2018: 17) – неспособни или пък без достатъчно желание да се справят с някои от наболелите проблеми на своите общества. Това раздалечи още повече тези елити от обикновените граждани. Неуспехите на елита да се справя своевременно с основателните оплаквания на гражданите разочароваха мнозина, като ги изпълниха с негодувание към меритократичните, „не-лоялни елити“ (Krastev, 2017: 90).

Това негодувание е подклаждано и от своеобразната „меритократична дързост“ (‘meritocratic hubris’, по удачния израз на Майкъл Сандел, Sandel, 2020), която характеризира отношението на меритократичните елити към по-малко успешните участници в състезанието за позиции в меритократично структурираното общество. Понеже „победителите“ вярват, че успехът им е единствено и само тяхно дело, за което не дължат благодарност никому, те развиват и особено надменно, снизходително отношение към „загубилите“. Последните са допълнително демонизирани – към загубата им се добавя и приписването на морална вина, че са допуснали да загубят. За надменните победители, загубилите заслужават мястото си, защото не са положили достатъчно усилия, и затова няма на кого друг да се сърдят, освен на себе си. Пасивната резигнация, която загубилите състезанието изпитват, лесно може да премине в по-активно негодувание, дори озлобление, когато загубата им бъде „морализирана“ по този начин от все по-често възприеманите като безотговорни елити. Тези динамики в отношенията между спечелили и загубили меритократичното състезание добавят допълнителна психологическа тяга към кризата на представителността, която от десетилетия характеризира развитите представителни демокрации.

Според Такис ​​Папас (Pappas, 2019) най-добрият индикатор за възхода на популистки, нелиберал-демократични партии, които задълбочават кризата на либералната демокрация след като дойдат на власт, е именно кризата на представителността. Различни фактори могат да допринесат за тази криза и да обяснят мотивацията на избирателите да изоставят традиционните партии и да започнат да подкрепят радикални, дори анти-системни играчи. Тези фактори най-общо могат да се разделят на социално-икономически, социо-културни и политически. Общият причинно-следствен механизъм, водещ от криза на представителството до задълбочаваща се криза на представителната либерална демокрация, е представен на фигура 1 по-долу.[3]

Фиг. 1. Модел тип „Лодката на Колман“ (Coleman’s boat) за причинно-следствени механизми за успех на популизма.

Част от обяснението как кризата на представителството може да доведе до криза на либералната демокрация е типът заварен управляващ елит и как този елит изпълнява демократичния си мандат. Както вече беше посочено, меритократичните елити често не са представителни за общото население, тъй като пътищата им рядко се пресичат. Такива елити могат да се откъснат твърде много от някои части от населението – особено от тези, които са образователно, културно, географски, професионално и т. н. отдалечени от тях. Това обитаване на различни жизнени светове нерядко пречи на дори и най-добронамерени представители на елитите да видят, разберат и отговорят на оплакванията на определени обществени групи. Вместо своевременен отговор на легитимните им оплаквания, това, което гражданите често получават, е „политика без избор“, без приемливи алтернативи за тях. Предлаганите – и представяни за безалтернативни решения – нерядко имат особено негативни последствия за тези части от обществото, които имат най-малък капацитет да упражняват политическо влияние – поради комбинация от ниско ниво на образование, ниско ниво на свързаност и достъп до ресурси и следователно – по-големи трудности при организирането им за колективни действия и т. н. Болезнените решения, които отдалечените елити предлагат, често биват представяни като неизбежна, неотменима сила на природата – като политики, които „нямат алтернатива“.[4] Тази „безалтернативност“ добавя и липсата на отговорност към недостатъците на меритократичните елити: тъй като политиките се представят за безалтернативни, елитите, които ги предлагат, често са освободени от отговорност за негативните им ефекти. Вследствие на това доверието в такива неотзивчиви, възприемани като безотговорни, елити допълнително ерозира. Мнозина от почувствалите се изоставени, развиват негодувание към „предалите“ ги елити. В съчетание с нарастващото им чувство за загуба на контрол над живота им – тъй като дори политиките, които имат за цел да им помогнат, се оказват неконтролируеми „природни сили“, с опустошителни ефекти върху живота им – възмущението им лесно може да прерасне в гняв.

Превръщането на негодуванието в гняв обикновено се провокира от „политически предприемачи“. Те „разиграват кризи“ (‘perform crises’, Moffitt, 2015), като успешно превръщат натрупаните оплаквания, предизвикали до този момент само пасивно негодувание, в гняв, изискващ спешни действия. И все пак решенията тип „разярена политика“, които такива политически предприемачи предлагат, са често по-опасни от породилите и задействали ги проблеми. Тези решения противопоставят части от обществото една на друга, засилвайки поляризацията до точка, в която оцеляването на политическата общност може да се окаже трудно.

Но защо точно сега се случва това приплъзване на либералните представителни демокрации към все по-дълбока криза, застрашаваща дори тяхното оцеляване? Вече беше подчертана нарастващата дистанция между меритократичните елити и обикновените граждани. Ускореното технологично развитие и глобализацията също водят до изоставането на мнозина, което отдалечените от тях елити не забелязват, и не съумяват да се справят с връхлитащите един след друг проблеми. Ускоряването на застъпващи се кризи (финансова, икономическа, климатична, COVID-19, енергийна...) натрупват множество негативни последствия и произвеждат оправдани оплаквания, които обаче изискват взаимно несъвместими (и изключително непопулярни)решения.

Популистите („нелибералните демократи“, по израза на Такис Папас) обещават да намерят лесни решения едновременно на всички тези оплаквания, с което привличат гласовете на отчаяните и изоставените. Веднъж влезли във властта, тези „демократи“ започват систематично подриване на демократичните институции с цел консолидиране и окончателно закрепване на властовите си позиции – ако се налага и с цената на премахване на демократичната отчетност и отговорност, до пълно елиминиране на демократичните процедури и състезание.

По този най-общ модел се стига от дефицити на представителността и демократичната отговорност до криза – и заплаха – за оцеляването на представителната демокрация.

Меритокрация и криза на представителната демокрация: причинно-следствени механизми

Тази част от текста обобщава и анализира резултатите от изследвания, които идентифицират причинно-следствените механизми, свързващи различни обяснителни фактори за подкрепата на популистки играчи с появата на успешни популистки партии (Smilova и др., 2020). Моята цел е да покажа каква роля играе меритокрацията в тези механизми: дали е и къде по-конкретно присъства меритокрацията – като идеал и/или практика – в причините за популисткия възход и кризата на либералната демокрация.

Страхът от загуба на статус: ролята на възприятията

Често се смята, че възходът на популизма е пряк резултат от икономически фактори, като влошаване на икономическите условия, финансова криза, нарастване на неравенствата и т. н. Трудността да бъде установена силна корелация между обективното влошаване на икономическата ситуация (било то в абсолютно, т. е. бедност, или в относително изражение, т. е. растеж на неравенството) и гласуването за антисистемни играчи, като радикално десни популисти, отдавна се отбелязва, въпреки популярността на тезата, че икономическите трудности и оплаквания стоят зад глобалната вълна от популистки мобилизации (за подробности вж. дискусията в Smilova и др., 2020.) Мотивът за „оставените да изостанат“, често използван и в популистките наративи, е особено ефективен за мобилизиране на популистки нагласи и превръщането им в гласове за популистки играчи. В Западна Европа проблемът за „оставените да изостанат“ е поставян най-вече в контекста на глобализацията и масовата имиграция, докато в Източна Европа подобни оплаквания се артикулират най-вече в тропи като тези за „загубилите от прехода“. Все повече свидетелства обаче показват, че популистите привличат гласове не непременно от най-изостаналите, нито от най-тежко засегнатите от глобализацията или от прехода. По-скоро много по-широки социални слоеве, които не са понесли пряко най-тежките икономически последици от тези трансформации, се обръщат към популисти за своето представителство.

Това наблюдение кара учените да преминат към изследване на субективните за сметка на обективните икономически фактори зад популистките нагласи/гласове, към анализа на възприятия за несправедливост, възприятия за относителна депривация, възприятия за загуба на статус, и т. н. Фокусът на изследванията на популистките нагласи и гласуване по този начин се измести от анализ на обективното състояние на нещата към свидетелства за възприятията като основни обяснителни променливи. Някои автори например твърдят, че това, което предизвиква масово недоволство и може да предизвика популистка реакция, не е нито бедността, нито неравенството като такова, а възприеманата несправедливост. Въз основа на констатациите, че най-важно за хората е справедливото, а не непременно равното разпределение, Дани Родрик (Rodrik, 2018) приема за основна движещата сила на „гневния популизъм“ на Тръмп масово разпространени усещания за икономическа несправедливост. Безпокойството, породено от страх от загуба на икономическия статус, също предизвиква подкрепа за популистки играчи. Курер (Kurer, 2020) например проследява промяната на нагласите на полу-квалифицирани работници, заплашени от изместване заради нарастващата автоматизация на производствените процеси. Дори и когато „оцеляват“ на работното си място, те изпитват тревожност за статуса си, което ги кара да подкрепят популисти. Обратно – тези, които обективно губят статус (дългосрочно безработни, нискоквалифицирани и т. н.), от друга страна, са по-малко склонни да гласуват за радикално десни, предпочитайки леви партии, които обещават компенсации и други форми на преразпределение. Парадоксално, подобни страхове от загуба на статус могат да накарат дори относително заможни представители на средната класа да подкрепят антисистемни партии. Тези страхове са обхванати от понятия като субективна относителна депривация, страх от бъдещи лишения, „носталгично лишение“ и т. н. Още по-удивителна характеристика на тези чувства е, че те могат да нараснат както по време на относителни лишения, така и във времена на икономически растеж – и дори сред членовете на „средната класа“. Този резултат е известен като „парадоксът на богатството“ (Jetten, 2019), като авторите на изследванията, които го разкриват, установяват, че както относителните лишения, така и относителното икономическо благоденствие могат да засилят подобни нагласи, особено в периоди на нарастващо неравенство. Нарастващото неравенство води до очаквания за по-голяма конкуренция за статус – до нарастване на меритократичното състезание, при което всеки изпитва по-голяма несигурност за запазване на собствения си статус и съответно – развива тревожност.

Изучавайки пъзела на нарастващото противопоставяне към миграцията по време на просперитет дори сред по-заможните, Молс и Жетен (Mols and Jetten, 2016) определят като една от основните причини за това умелото провокиране на кризи от страна на популистки играчи. Като хитри брокери на колективна идентичност, тези лидери успяват да представят хората за жертви на несправедливости, извършени от меритократичните елити, събрани в единен фронт – заговор с мигрантите. Такива популистки брокери умело използват различни дискурсивни техники и разчитат за успеха си на жадните за инфотейнмънт, търсещи сензации медии. Изкуствено предизвиканите възприятия за колективна „жертва“ създават чувство на несправедливост и негодувание към външни групи, представяни като заплаха за интересите на групата в уж неравностойно положение. Забележително е, че това дискурсивно формиране на идентичност (като жертви на несправедливост) понякога е достатъчно, за да превърне обективното относително благоденствие във възприятие за относително лишение (пак там). Жетен (Jetten, 2019) показва, че ниската толерантност и нарастващата враждебност към външни групи сред по-богатите групи от населението може да се обясни със „статусна тревожност, заплахата от загуба на статус и страха от падане“ сред членовете на такива групи, тъй като границите на групата стават все по-пропускливи и богатството на тези слоеве се усеща като по-малко сигурно.

Резултатите от тези изследвания забележително корелират с аргументите, направени в произведението на Даниел Марковиц The Meritocracy Trap (Меритократичният капан) (Markovits, 2019). Там той дава много свидетелства за тежкия данък, който меритокрацията налага дори върху „победителите“ в главоломното състезание за статус и богатство. Механизмът как точно става това е добре документиран в цитираните тук емпирични изследвания. Победоносното удовлетворение от постижението им винаги има и своята по-непредставителна обратна страна – постоянният страх от падане.

Ролята на емоциите

Идентифицирането на специфичните емоции, които провокират гласуване за популистки партии, е от решаващо значение за разбиране както на техния успех, така и на кризата на либералната демокрация, за която този успех допринася.

Мико Салмела и Кристиян Фон Скеве (Salmela and von Scheve, 2017) идентифицират емоциите, свързани конкретно със статусната тревожност, като основен източник на подкрепата за радикално десни популисти – и то по-специално сред представители на средната класа. Несигурността на средната класа „се проявява като страх, че тя не е в състояние да живее в съответствие със своята социална идентичност и конститутивните ѝ ценности, и като срам от тази действителна или очаквана неспособност“. Връзката между страха и срама е особено очевидна в съвременните капиталистически общества с тяхната индивидуализирана отговорност за успех и неуспех, където неуспехът е допълнително стигматизиран в отношението към безработицата и получаването на социални помощи като личен провал. Подробно описани от тези автори са два психологически механизма, които конкретно свързват тревожността за статуса с гласуването на популисти. Първият е ressentiment – той обяснява как негативните емоции (страх и несигурност от загуба на статут) се трансформират чрез потиснат срам в гняв, негодувание и омраза към възприеманите за „врагове“. Списъкът на предполагаемите врагове включва бежанци, имигранти, дългосрочно безработни, политически и културни меритократични елити и „основните“ медии. Вторият механизъм обяснява процеса на емоционално дистанциране от социалните идентичности, които причиняват болезнени отрицателни емоции (като срам). Изоставяйки подобни социални идентичности, тревожните членове на средната класа търсят смисъл и новопридобито самочувствие от аспекти на идентичността, които се възприемат като стабилни и (до известна степен) изключителни. Такива стабилни, не носещи риск идентичности се постигат чрез идентифициране с ascriptive  характеристики на нечия личност – като националност, етническа принадлежност, религия, език и традиционни роли на пола.

На мястото на меритократичната социална идентичност, изградена на база лични постижения (и чието постигане е рисково, и затова може да предизвика негативни емоции на страх и срам), те постепенно развиват аскриптивна идентичност – която не е нито рискова, нито изисква някакви постижения, защото е на база изключителната, незаслужена лично, а „заварена“ принадлежност към група.

Тези два психологически механизма (фиг. 2) обясняват добре как икономическите тревоги и страховете от загуба на статус се превръщат в променящи се ценности и формиране на ексклузивистки националистически идентичности, които са някои от определящите характеристики на профила на избирателите на радикално десните, национал-популистки партии (Dunn, 2013).

Фиг. 2. Психологически механизми, свързващи статусната тревожност с национал-популистки вот (Източник: Smilova и др., 2020).

Тези резултати – за това как силната вяра в меритократичния идеал предизвиква тревожност за статуса, която от своя страна кара членовете на средната класа да приемат популистките идеи – отново се съгласуват добре с хипотезата, която изследваме тук за връзката на меритокрацията с възхода на популизма и кризата на либералната демокрация.

Гидрон и Хол (Gidron and Hall, 2020) по подобен начин разглеждат психологическите механизми зад радикално популисткото – ляво или дясно – гласуване. Основният психологически източник тук е не толкова тревожност за запазване на статуса, а проблеми със „социалната интеграция“ – с нивата на „социални отношения, свързващи индивидите и насърчаващи чувството им, че са ценени членове на обществото“. Проблемите със социалната интеграция са по-широко разпространени сред хора с възприятия за нисък и влошаващ се социален статус, които чувстват, че са „изтласкани в периферията на своята национална общност и са лишени от ролите и уважението, които обикновено са предоставяни на пълноправните ѝ членове“. Този подход обединява икономически и културни обяснения за популистката подкрепа. Тук чувството за социална маргинализация (ниски нива на привързаност към нормативния ред, ниски нива на доверие в другите и социална ангажираност, ниско чувство за обществено признание) се свързва с гласуването за радикални партии.

В по-ранна своя работа Гидрон и Хол (Gidron and Hall, 2017) подробно представят причинно-следствения механизъм, свързващ субективния спад в социалния статус – чувството, че си „изоставен“ – с гласуването за популисти. Обяснителният механизъм тук е по-сложен. Започва с икономическите и културни промени в развитите демокрации от средата на 80-те години на миналия век, довели до низходящо изместване в нивата на социален статус на хората с по-ниско квалифицирани професии – и особено за мъжете без специално и висше образование. Това става поради постепенното изчезване на сигурни работни места за тази категория труд, поради концентрацията на добри работни места в градовете и настъпилите промени в социалните роли на половете и междуетническите отношения. Промените в културните рамки може допълнително да са засилили въздействието на икономическите промени върху субективния социален статус на тези категории граждани – това засяга особено промените в отношенията между половете, свързани с бързото нарастване на социалния статус на жените (спрямо мъжете) поради увеличената им заетост и повишен образователен ценз. Тъй като социалният статус е позиционно благо, субективният социален статус на поставените първоначално по-високо намалява, когато тези под тях започнат да ги настигат и да се изравняват с тях. В резултат на нарасналото равенство между половете, тези мъже без други източници на самочувствие, освен доминиращата им джендърна позиция, изпитват спад в субективния си социален статус. Хората, които най-често гласуват за десни популисти, не са тези от най-ниските социални страти, а тези, чийто социален статус е достатъчно нисък, за да предизвика безпокойство, но които все още имат какво да загубят. Хората от тази категория особено ревностно защитават заварените социални граници, тъй като изпитват остър страх да не изпаднат до последното място. Те развиват по-консервативни нагласи, свързани с гласуването за радикално консервативно дясно: загрижеността да защитават социалните граници може да предизвика враждебност към имиграцията (дори без наличието на имиграция); културното им негодувание към тези с по-висок социален статус предизвиква антиелитни нагласи, а относителното неблагоприятно положение пък може да ги кара да търсят протекционистки политики.

Тук имаме по-сложен причинно-следствен механизъм за „национал-популистко“ гласуване. Кумулативният ефект от тези процеси води до подкрепа за радикално десните популистки партии (фиг. 3).

Фиг. 3. Обяснителен механизъм от влошаване на субективното социално положение (Източник: Smilova и др., 2020).

В допълнение към обширната литература, изучаваща ролята на различни емоции – страхове и тревоги (от глобализация, от загуба на статус, от относителна депривация, загуба на контрол върху живота си, или на политическо влияние, и т. н.), обобщена по-горе, някои се фокусират върху очертаването на източниците на негодувание (Betz, 1994) и на самото недоволство (Salmela and von Scheve, 2017) като възможни обяснения за такъв вот. Възмущението не винаги води пряко до увеличаване на подкрепата за популистите, тъй като ефектът му може да бъде допълнително опосреден от отчуждаване от основните партии, което пък най-често води до въздържане от гласуване. При наличие на по-проактивни популистки партии обаче недоволството може да активира подкрепата за тях, тъй като може да засили антиимигрантските нагласи, предизвикани от аморфни страхове. Тук, освен емоцията на негодувание, ключова роля играят самите популистка партия и лидер, които чрез различни дискурсивни стратегии помагат за превръщането на латентните популистки нагласи в активна популистка подкрепа.

Проучвания напоследък показват, че гневът в по-голяма степен, отколкото различни видове аморфни страхове и тревоги, е тясно свързани с популистките нагласи (Rico и др., 2017; Magni, 2017). Гневът стимулира по-целенасочени, по-силни анти-елитни настроения чрез по-ясното приписване на вина. Гневът обикновено предизвиква желание и готовност да се действа за промяна, дори и сред тези, които имат усещане за своята слаба политическа ефективност, поради убеждението им, че гласът им не се чува и нищо не зависи от тях. Това усещане за загуба на политически глас – за загуба на контрол – е резултат от нарастващата дистанция между гражданите и управляващите меритократични елити.

Ролята на политическите предприемачи като „актьори-изпълнители на криза“

За популистката подкрепа превръщането на аморфния страх и тревожност в проактивни емоции (като гняв) е ключово. В този момент популистките предприемачи и благоразположените към тях медии играят решаваща роля. Те помагат да бъдат политизирани аморфните страхове, тревоги и недоволство на резигнираните граждани, и да ги превърнат в проактивен, а чрез приписването на вината на цели групи „други“ – и целенасочен гняв. Но популистките лидери могат да постигнат политизация дори без наличието на значително заварено недоволство. Действайки като „актьори-изпълнители на криза“ (Moffitt, 2015), умели политически предприемачи са в състояние дори да превърнат обективното относително материално благоденствие в субективно относително лишение, както бе отбелязано по-горе.

Това, че популистките лидери играят централна роля във възхода на популистките партии, е добре демонстрирано именно от способността им да превърнат ситуация на обективно относително благоденствие в криза, т. е. в ситуация на тежко субективно относително лишение, както показват Жетен и нейните колеги в поредица от влиятелни публикации. Новата порода мощни политически предприемачи, които се появиха наскоро, за да се възползват от натрупаното напрежение в либералните демокрации, е изследвана от Бенджамин Мофит. В статия от 2015 г., която зададе нови посоки на изследване в тази област, Мофит уместно ги нарича „актьори-изпълнители на криза“ (‘performers of crisis’, Moffitt, 2015). Тези предприемачи, по инструментални причини, успешно политизират някои от проблемите, произтичащи от нарастващата разлика в богатството – като наблягат например на пренебрежително арогантното отношение на елита към масите. По този начин те помагат за превръщането на бавно къкрещото негодувание към далечни, смятани за нелоялни, елити, в разгорещен гняв.

Те обаче насочват този гняв не към елита – в края на краищата често предприемачите „изпълнители на криза“ сами са членове на елита. Нито пък оспорват меритократичните митове, които така или иначе добре служат за поддържане хегемонията на елитите (Littler, 2017). Те по-скоро насочват гнева към различните, към „другите“ – малцинства, мигранти и т. н. Анти-либералната им програма обаче рядко включва някакви преразпределителни политики, които всъщност единствени биха могли да намалят разликите в богатството. Вместо това те използват по своята същност меритократична реторика, призовавайки за борба срещу „незаслужилите“ мигранти и други малцинства. Тези „незаслужили“ групи, според мантрите на анти-либералните демагози, са облагодетелствани от политиките, въведени от „корумпираните“ либерални елити, готови така да ги подкупват, само и само да останат на власт с техните гласове. Жадните за сензации медии са особено полезни за разпространението на посланията за „незаслужили“ групи в неравностойно положение, което стимулира разпространението на подобни масови и погрешни възприятия. Тези погрешни възприятия е трудно, почти невъзможно да бъдат разколебани, дори когато хората са изправени пред обективни факти в рязък контраст с техните погрешни възприятия (Alesina и др., 2018).

Предлагайки дневен ред, който е едновременно социално консервативен и далеч в посока на икономическата десница, решенията, които тези предприемачи предлагат, попадат върху благодатна почва. Особено готови да отговорят на техните призиви са групите, преживели спад в субективния си социален статус. Както беше показано в предишния раздел, това не са най-бедните, нито най-неравностойните групи в обществото. По-скоро те често са полу-квалифицирани, ниско образовани бели мъже, живеещи в райони на развития свят, които са най-силно засегнати от процесите на глобализация и автоматизация. Техният достъп до стабилни, добре платени и носещи обществено признание работни места става все по-оскъден, което увеличава конкуренцията и води до растяща тревожност. Страхът от по-нататъшна загуба на статус може да ги накара да подкрепят антисистемни, крайно десни политически играчи, които обещават лесни решения. Но и много по-широки социални слоеве също лесно попадат в популистката мрежа, тъй като страхът от загуба на статус засяга много по-широки групи. Всъщност, никой не е напълно свободен от такъв страх. За хора, страдащи от хроничен „страх от падане“ (Jetten и др., 2017) – широко разпространено състояние дори сред най-успешната, най-богатата група в обществата, в които победителят взима всичко – играта на посочване на виновници, която популистите предлагат вместо работещи решения, е добре дошъл начин за бягство от проблемите. То поне временно облекчава симптомите и изглежда по-добра терапия от пренебрежителното, унизително отношение към жертвата, често проявявано от самодоволните „меритократични“ елити.

Заключение

Отговорът на въпроса дали меритокрацията – като идеал и/или практика – носи отговорност за настоящата криза на либералната демокрация, е квалифицирано „да“. Този отговор стъпва на анализа ми на причинно-следствените механизми, които свързват кризата на представителността, характерна за управлението на меритократичните елити в развитите представителни демокрации, с повишената вероятност разочаровани от тези елити граждани да подкрепят анти-системни играчи и така да задълбочат процесите на пост-демократизиране. Тези процеси са започнати от самите меритократични елити, често не успяващи (или не желаещи) да овладеят силите, които страстта им за победа на всяка цена – в състезания, където победителят получава всичко – завихря. В тази напревара „на живот и смърт за запазване или загуба на статус“ голяма част от гражданите се чувстват все по-отчуждени, все по-„оставени да изостанат“. В резултат на това мнозина губят вярата си в демокрацията като добра система за управление и са склонни да подкрепят нейни алтернативи. Меритокрацията, в настоящата ѝ интерпретация на свръх награди за победителите в главоломната конкуренция, характеризираща развитите постиндустриални общества в периода на ускоряваща се глобализация, е поне отчасти отговорна за задълбочаващите се напрежения, изпитвани от западните либерални демокрации днес. За да бъдат спрени, а още повече – обърнати тези процеси на изпразване на демократичните институции от демократичното им съдържание, е необходимо сериозно преосмисляне на този основополагащ за либерално-демократичните общества идеал. Като минимум това преосмисляне изисква разширяване на определението за достойни качества, които са основа за признанието в едно общество. От решаващо значение при подобно претълкуване е и да се запази връзката на идеала с равенството на възможностите. Нещо повече – равенството на възможностите не може да оправдава всички форми на неравенства, които произтичат от равните шансове, както бива тълкувана меритокрацията днес. Така предефинирана, тя би позволи да се отделят принципът, че кариерите трябва да са отворени за широк набор от таланти и че трябва да се предоставят възможности за образование на всички, за да развият таланта си, ако искат, от всякакви по-нататъшни претенции за морално превъзходство, повече права и по-висок престиж на по-успешните гражданите. На по-подробния анализ на посоките, в които би могъл да бъде развит меритократичният идеал за структуриране на обществото, за да не допринася за описаните в този текст негативни процеси, ще бъде посветен последващ текст.

Библиография

Achen, Christopher, Bartels, Larry. 2017. Democracy for Realists. Princeton and Oxford: Princeton University Press.

Alesina, Alberto, Stantcheva, Stefanie and Teso, Edoardo. 2018. “Intergenerational Mobility and Preferences for Redistribution”. American Economic Review, 108 (2): 521–554.

Betz, Hans-Georg. 1994. Radical Right-Wing Populism in Western Europe. Houndmills and London: The Macmillan Press.

Betz, Hans-Georg. 2001. “Exclusionary Populism in Austria, Italy, and Switzerland”. International Journal, 56 (3): 393–420.

Bovens, Mark, and Anchrit Wille. 2017. Diploma Democracy: The Rise of Political Meritocracy. Oxford: Oxford University Press.

Caplan, Bryan. 2011. The Myth of the Rational Voter. Princeton and Oxford: Princeton University Press.

Crouch, Colin. 2004. Post-democracy. Cambridge: Polity Press.

Dunn, Kris, 2013. “Preference for Radical Right-Wing Populist Parties Among Exclusive-Nationalists and Authoritarians”. Party Politics, 21 (3): 367–380.

Estlund, David. 2009. Democratic Authority. Princeton and Oxford: Princeton University Press.

Freedom in the World. 2021. Democracy under Siege.

Galston, William A. 2018. “The Populist Challenge to Liberal Democracy”. Journal of Democracy, 29 (2): 5–19.

Galston, William A. 2021. “The Bitter Heartland”, American Purpose, https://www.americanpurpose.com/articles/the-bitter-heartland/

Gidron, Noam and Hall, Peter. 2017. “The Politics of Social Status: Economic and Cultural Roots of the Populist Right”. The British Journal of Sociology, 68 (S1): S57–S84.

Gidron, Noam and Hall, Peter. 2020. “Populism as a Problem of Social Integration”. Comparative Political Studies, 53 (7): 1027–1059.

Goodhart, David. 2020. Head Hand Heart: The Struggle for Dignity and Status in the 21st Century. London: Allen Lane.

Hayes, Chris. 2012. Twilight of the Elites: America After Meritocracy. New York: Crown Publishing Group.

Jetten, Jolanda, Mols, Frank and Postmes, Tom. 2015. “Relative Deprivation and Relative Wealth Enhances Anti-Immigrant Sentiments: The V-Curve Re-Examined”. PLoS ONE 10 (10): e0139156.

Jetten, Jolanda, Mols, Frank, Healy, Nikita and Spears, Russell. 2017. “‘Fear of Falling’: Economic Instability Enhances Collective Angst among Societies’ Wealthy Class”. Journal of Social Issues 73 (1): 6–79.

Jetten, Jolanda. 2019. “The Wealth Paradox: Prosperity and Opposition to Immigration”. European Journal of Social Psychology, 9 (6): 1097–1113.

Krastev, Ivan. 2017. After Europe. Philadelphia: University of Pennsylvania Press.

Kurer, Thomas. 2020. “The Declining Middle: Political Reactions to Occupational Change”. Comparative Political Studies, 53 (10–11): 1798–1835.

Lamprinakou, Chrysa, Morucci, Marco, Campbell, Rosie and van Heerde-Hudson, Jennifer. 2017. “All Change in the House? The Profile of Candidates and MPs in the 2015 British General Election”. Parliamentary Affairs, 70 (2): 207–232.

Littler, Jo. 2017. Against Meritocracy: Culture, Power and Myths of Mobility. London: Routledge.

Magni, Gabriele. 2017. “It’s the Emotions, Stupid! Anger about the Economic Crisis, Low Political Efficacy, and Support for Populist Parties”. Electoral Studies, 50: 91–102

Markovits, Daniel. 2019. The Meritocracy Trap. London: Penguin Random House.

McCloskey, Deirdre N. 2019. Why Liberalism Works. New Haven and London: Yale University Press.

Mijs, Jonathan JB. 2018. “Visualizing Belief in Meritocracy, 1930–2010”. Socius, 4: 1–2.

Moffitt, Benjamin. 2015. “How to Perform a Crisis: A Model for Understanding the Key Role of Crisis in Contemporary Populism”. Government and Opposition, 50 (2): 189–217.

Mols, Frank, and Jetten, Jolanda. 2016. “Explaining the Appeal of Populist Right‐Wing Parties in Times of Economic Prosperity”. Political Psychology, 37 (2): 275–292.

Mudde, Cas and Kaltwasser, Cristóbal Rovira. 2013. “Exclusionary vs. Inclusionary Populism: Comparing Contemporary Europe and Latin America”. Government and opposition, 48 (2): 147–174.

Pappas, Takis S. 2019. Populism and Liberal Democracy. A Comparative and Theoretical Analysis. Oxford: Oxford University Press.

Rawls, John. 1971. A Theory of Justice. Cambridge, Massachusetts: Belknap Press.

Rico, Guillem, Guijoan, Marc and Anduiza, Eva. 2017. “The Emotional Underpinnings of Populism: How Anger and Fear Affect Populist Attitudes”. Swiss Political Science Review, 23 (4): 444–461.

Rodrik, Dani. 2018. “Populism and the Economics of Globalization”. Journal of International Business Policy, 1 (1): 12–33.

Rothstein, Bo. 2019. “Epistemic Democracy and the Quality of Government”. European Politics and Society, 20 (1): 16–31.

Salmela, Mikko and von Scheve, Christian. 2017. “Emotional Roots of Right-Wing Political Populism”. Social Science Information, 56 (4): 567–595.

Sandel, Michael J. 2020. The Tyranny of Merit: What’s Become of the Common Good?.  New York: Farrar, Straus and Giroux.

Smilova, Ruzha, Smilov, Daniel, Fölsch, Marco, Jansesberger, Viktoria, Dolezal, Martin, and Heinisch, Reinhard. 2020. “D4.1 Causal Mechanisms of Populism”, PaCE H2020 Project, WP4: Causal, Policy and Futures Analysis (последно посетено на 27.03.2022 г.).

Smilova, Ruzha. 2021. “The Ideational Core of Democratic Illiberalism”. In: Sajó, András, Uitz, Renáta, Holmesр Stephen (eds.) Routledge Handbook of Illiberalism. New York: Routledge, 177–202.

Smilova, Ruzha; Meike Schmidt-Gleim and Claudia Wiesner (eds.). 2022 (forthcoming). Revisiting the Crisis of Democracy. The Dialectics of Politicisation and Depoliticisation. NOMOS.

Schmidt-Gleim, Meike, and Wiesner, Claudia. 2021. “Theorizing the EU’s Crisis”. Integration, 44 (3): 235–241.

Schmitter, Philippe. 2011. “Diagnosing and Designing Democracy in Europe”. In: Alonso, Sonia, Keane, John and Merke, Wolfgang (eds.) The Future of Representative Democracy. Cambridge: Cambridge University Press: 191–211.

Young, Michael. 1958 The Rise of the Meritocracy. London: Thames and Hudson.

Waldron, Jeremy. 1998. “Participation: The Right of Rights”. Proceedings of the Aristotelian Society, 98: 307–337.

Wooldridge, Adrian. 2021 The Aristocracy of Talent: How Meritocracy Made the Modern World. London: Allen Lane.


[1] За представяне и анализ на различни практики на популярни мобилизации, които подкопават либералните демократични ценности, вместо да ги засилват, вж. статиите в част втора “Experimenting with Repoliticisation” на сборника Revisiting the Crisis of Democracy. The Dialectics of Politicisation and Depoliticisation (Smilova и др., 2022)

[2] За по-подробно представяне на различните механизми, по които се случва тази ерозия на демократичните институции както в страните в ЦИЕ, така и в установени – и смятани доскоро за устойчиви – демокрации, вж. Smilova, 2021.

[3] За повече подробности относно факторите и причинно-следствените механизми, вж. Smilova и др., 2020.

[4] За дефиниране и анализ на такъв вид ‘there is no alternative’ политика, или ‘TINA’ politics, вж. Schmidt-Gleim and Wiesner, 2021.

Изследователската работа по тази статия е подкрепена финансово от Европейската комисия в рамките на проект „Популизъм и демократична ангажираност“, програма „Хоризонт 2020“, договор 822337. Статията бе написана в рамките на моята специализация (септември 2021 г. – февруари 2022 г.) в Института за науки за човека във Виена (Institute for Human  Sciences – Vienna, Democracy Fellowship). Изразявам своята благодарност на Института за финансовата подкрепа и стимулиращата академична среда.


Биографична справка

Ружа Смилова преподава политическа философия и история на политическите идеи в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, катедра Политология. Тя е и програмен директор (политически изследвания) на Центъра за либерални стратегии в София.

Последните ѝ публикации включват:

(2021) “The Ideational Core of Democratic Illiberalism”. In: Sajó, András, Uitz, Renáta and Holmes, Stephen (eds.) Routledge Handbook of Illiberalism. New York: Routledge, 177–202.

(2020) “The Ideological Turn in Bulgarian Constitutional Discourse. The Rise Against ‘Genders’”. In: Sajó, András and Uitz, Renáta (eds.) Critical Essays on Human Rights Criticism. The Hague: Eleven International Publishing, 177–197, ISBN: 978-9462361232.

(2015, with Daniel Smilov) “Informal Politics and Formal Media Structures. In: Zielonka, Jan (ed.) Media and Politics in New Democracies: Europe in a Comparative Perspective. Oxford: Oxford University Press, 200–213, ISBN :9780198747536.

(2014) “Jeremy Waldron on Dignity and Responsibility Rights: Can the Tragedy of Liberty be Avoided?”. In: Uitz, Renáta (ed.) The Tragedy of Liberty. The Hague: Eleven International Publishing, ISBN: 978-9462364325.

(2014) “The General Will Constitution: Rousseau as a Constitutionalist”. In: Galligan, Denis J. (ed.) Constitutionalism and the Classics: Patterns of Constitutional Thought from Fortescue to Bentham. Oxford University Press, Oxford, 265–289, ISBN: 9780198714989.

rsmilova[at]phls.uni-sofia.bg

Прочетена 227 пъти

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

ЗА НАС - В процес на разработване.

Новата Празничност

Този уебсайт използва бисквитки за управление на навигация и други функции. Използвайки нашия уеб сайт, вие се съгласявате, че можем да поставим тези видове бисквитки на вашето устройство.
Повече информация Съгласие Отказ