Печат на тази страница
Петък, 17 Юни 2022 15:49

Пост-идеологии: популизмът в пандемията и отвъд нея. Популистите в САЩ, Италия и Франция

Владимир Славенски

Резюме: В първите седмици на кризата с COVID-19, докато действащите правителства ударно затваряха страните си, популистите изглеждаха изолирани и неподготвени за идващото невиждано изпитание. Рейтингите на умерени управляващи като Ангела Меркел, Еманюел Макрон или Джузепе Конте се вдигаха бързо и дори се заговори за край на популизма в Европа, поради това, че популистите не могат да отговорят на кризата. Това обаче е твърде прибързано. В своето изложение показвам, че кризата следва да се разглежда като възможност за популистите, поради несигурността и икономическите проблеми, които вирусът донесе. Проследени са примери на популистки политици в САЩ, Италия и Франция. Приложени са изводи за тенденциите на популистите в края на пандемията и за техните възможности отвъд нея. 

Ключови думи: популисти, криза, възможности, идеология, несигурност, рискове

 

Post-ideologies: Populism in the Pandemic and Beyond.

Populists in the USA, Italy and France

Vladimir Slavenski

Abstract: In the first weeks of the COVID-19 crisis, as governments were shutting down their countries, populists seemed isolated and unprepared for the unprecedented ordeal to come. Ratings of moderate rulers such as Angela Merkel, Emmanuel Macron or Giuseppe Conte were rising rapidly and there were even suggestions of an end to populism in Europe as populists could not respond to the crisis. However, this is too hasty. In my analysis, I show that the crisis should be seen as an opportunity for populists, due to the insecurity and economic problems that the virus has brought. Examples of populist politicians in the United States, Italy and France are examined. The analysis summarises populist tendencies at the end of the pandemic and displays their possibilities beyond it.

Keywords: populists, crisis, opportunities, ideology, uncertainty, risks

 

Въведение и опит за дефиниция на популистката политика

Ако можем да дадем определение с една дума за изминалата 2020 г., то тази дума е криза. При това шокираща криза, породена от пандемията от COVID-19. Вирусът шокира още със своето идване. Ударното затваряне на държавите и бизнеса в Европа и по света сякаш прати хората във филм на ужасите с неясен сюжет и с още по-неясен край. Събитие от такъв мащаб няма как да не промени множество аспекти на досегашния живот, сферите на политиката и управлението, на социалните и икономическите връзки. Ние ще съсредоточим нашето внимание върху политическите аспекти на кризата и по-специално на един определен сегмент на политическите елити – този на популистите, на политиците правещи популистка политика и техният досег с вирусната пандемия. С идването на вируса политиците бяха поставени в една нова среда на правене на политика, в нова нормалност на рискове, страх и несигурност. Така пандемията нанесе универсален, общ за всички удар, който изкриви представите за досегашната политика и даде импулс на нови подходи и методи за реакция и нови политики, които да съответстват на променената среда. Това не важи само за политиците, които държат властта, но и за тези, които са в опозиция. Превръщайки се в топ тема, Коронавирусът създаде очакване у гражданите да чуят и видят от политиците решения на проблема, без значение от тяхната позиция спрямо управлението. 

Пандемията наложи нови подходи на правенето на политика, или ако не наложи, показа, че старите подходи не вършат работа (Bárd и др., 2020). Популистките лидери също усетиха тази тенденция. Най-значимата причина да проявя интерес към темата за популистите, тяхната идеология и реакциите им в кризата бе появата след май месец 2020 година на публикации и изследвания (Bufacchi, 2020), чийто общ тон бе, че популистите не са отговорили на кризата, държали са се неадекватно към кризисните въпроси и вследствие на това наближава техният край. Тази теза подтикна интереса ми към популистките отговори на кризата и моето желание да проверя дали това е вярно. Наистина в един момент – около средата на 2020 г. – умерените политици в Европа, като френският президент и германският канцлер, бележеха рекордно доверие в тях, а популистите стояха някъде в ъгъла на големите въпроси покрай пандемията (Casaglia и др., 2020). Популистите, както ще стане ясно по-надолу в изложението, реагираха неподготвени в началото на кризата, но нека си дадем сметка, че всички политици се оказаха неподготвени и през месец март 2020 г. бяха изправени пред невиждана и непредвидима заплаха. Да, риск от пандемия винаги е съществувал, но явно е системно пренебрегван, поне ако съдим по примера на европейските лидери. Институциите на ЕС, се оказаха още по-неподготвени и уязвими.

Преди да навлезем в темата за популисткия отговор на пандемията, е добре да се даде дефиниция на понятието популизъм, за да е ясно кои политици наблюдаваме и защо тях. Природата на популизма според повечето изследователи е анти-елитна, той е релационен и опозиционен, дефиниран от това, на което се противопоставя (de Cleen & Glynos, 2021). Обект на популистките атаки почти неизменно са действащите управляващи. Особена значимост популизмът придава на моралната опозиция „властващи–народ“. Представяйки се винаги като народни, популистите отказват да разберат и прилагат легалните процедури на политическата власт. Инструментите на управлението трябва да бъдат сведени до лесни и бързи решения, лесно приемани от широките маси, без оглед дали се следва някаква политическа логика или законност. „Лесните решения“ са запазена марка за политиците популисти. Друга важна тяхна особеност, която се появява навсякъде, е национализмът и поставянето на нацията/родината в центъра на тяхната политика (Pevehouse, 2020). Популизмът е традиционно протекционистичен и се застъпва за водещата роля на държавният апарат, освен в икономика и в широк набор от социални въпроси и дейности. Всички тези характеристики ни дават фокус, за да набележим изследваните държави и политически лица, но тук е особено важно да дадем и една финална обосновка на популизма.

Популизмът е представен като една „тясна идеология“, фокусиран върху две–три основни теми често обществено значими каузи или конкретни проблеми (Gugushvili и др., 2020). Например популистите в Европа, силно фокусирани върху проблемите на миграцията от Близкия Изток и Северна Африка, в общия случай нямат общ идеологически облик, който да дава възможни решения на всички въпроси в държавата. Липсата на цялостна идеологическа система миналата година се прояви в липсата на завършена визия за действие в кризата. Всички политически сили и институции бяха неподготвени за вирусната пандемия, но ясно си пролича, че гражданите в момент на трудност предпочитат да дадат доверие на доказали се политици, носещи стабилност дори само с поведението си. Такива бяха Еманюел Макрон, Ангела Меркел, Джузепе Конте и други. Радикалното говорене в пика на пандемията, когато заплахата и страха се усещаха от всяко едно публично изказване, отстъпи място на сдържането, на опазването и на сигурността. За това през април–май 2020 г., популистите намалиха своята инерция, а умерените управляващи трупаха доверие. До лятото на 2020 г. и последвалото настъпване на втората вълна. Популистите страдат от липсата на цяла и завършена политическа визия, затова може да говорим за тях като една пост-идеология. Тази липса обаче далеч не означава, че популистите залязват и че тяхното време е приключило. В оперативното политическо действие рязката промяна на позиции не винаги носи негативи, особено в бурните времена на пандемия и кризи.

През 2020 г. се забеляза интересен парадокс, особено сред популистки лидери, които са в опозиция. С идването на вируса ролята на държавата се увеличи значително в нашият живот, както икономически, така и здравно, и социално. Обществата в Западна Европа в един момент станаха силно протекционистични, грижещата се държава ударно се завърна. На този фон популистите промениха значително досегашните си виждания сегашните си виждания, като застанаха (някои политици особено твърдо) срещу мерките на правителствата за дълбоко затваряне и предпазване на населението. Така се получи парадокса, че най-протекционистично настроените политици в момента на кризата заеха позиция на атака на правителствата от антипротекционистични позиции. Това е достатъчно показателно за политическите наратив и етика на популистите (Brubaker, 2021). 

Държавите, които съм избрал да представя, са Италия, Франция и САЩ. Според нашите дефинирани характеристики в тях спокойно може да се определят популистки политици и движения. В САЩ това се бившият вече президент Тръмп и протестиращите срещу ограниченията, породени от пандемията; във Франция – Марин Льо Пен от „Националния сбор“ и Жан-Люк Меланшон от радикалните леви среди; в Италия – Движение „Пет Звезди“, „Италиански Братя“ на Джорджия Мелони и „Лига“ на Матео Салвини. Трите страни са подбрани неслучайно. Във всяка една популистите са разположени по различен начин според властта и дават интересна картина за наблюдение. В САЩ Тръмп бе действащ президент, във Франция Льо Пен е главна опозиционна сила, а в Италия имаме популисти в управлението – Движение „Пет Звезди“, и в опозиция – „Италиански Братя“ и „Лига“. Разположени по този начин партиите в трите държави ни дават поле за сравнение на популисткия отговор и от управляващи, и от опозиционни политици в популисткия спектър. 

За да конкретизираме с точност проучването и да дадем прогноза за близкото бъдеще, си поставям няколко въпроса, чиито отговори се търсят в анализа : 

- Промени ли кризата свързана с COVID-19 популистите, възможно ли е те да изчезнат от политическата карта в Европа и света? 

- Краят на управлението на Тръмп означава ли, че популистите започват да губят, ще се пренесе ли този „вятър“ в Европа?

- Възможно ли е икономическата криза и „новата нормалност“ да увеличат шансовете на политиците популисти?

- Възможно ли е традиционните партии да започнат да се обръщат към популистки тези и практики?

Популизмът в трите държави по време на пандемията 

Трите избрани държави са ударени от вируса в относително един и същи период (края на февруари – началото на март 2020 г.). Ударът е меко казано изненадващ за всички политици и управници. Споменатият период, удължен до май 2020 г., започва да се нарича от всички изследователи и специалисти „първа вълна“ на вируса. След като се премина първоначалният шок, през лятото се заговори за „втора вълна“ на вируса, която се очакваше през есента (McKee и др., 2020). Правим това уточнение, тъй като бихме могли да разграничим политическите реакции към разпространението на вируса между първата и втората вълна. Съответно по този начин разграничаваме и реакциите на популистите. През първата вълна на пандемията те, както споменахме, реагираха неподготвени и с неяснота за отношението си към вируса и мерките против него. През втората вълна, вече много по подготвени популистите и в трите страни се противопоставиха на твърдия локдаун, а някои от тях (напр. протестите в САЩ) бяха ръководени от конспиративни теории и фалшиви новини в своето противопоставяне. 

Ще започнем прегледа с Франция. Там основната популистка сила в лицето на Марин Льо Пен реагира бурно на идващата криза, макар и да не основа своето мнение на доказателства и конкретни факти. Пандемията и заплахата, която носи вируса, за Льо Пен показва за пореден път слабостта на модерните отворени държави и икономики. Льо Пен отново затвърди своята позиция, че националната държава е водеща и силният контрол на границите и миграцията може да възпрепятства разпространението на вируса. Отново лидерката на „Националния сбор“ използва кризата, за да атакува ЕС за организационна и политическа слабост, отворените граници и свързаността на съюза. които декларираше като основна заплаха, дори по-голяма от самия вирус. Според нея френското правителство умишлено дава предимство на имигранти от трети страни, които разнасят заразата и управлението работи в ущърб към хората „родени французи“. За Льо Пен кризата показва отново крещящата нужда от връщането на френския суверенитет и излизането от Европейския съюз. Другият споменат популист, но този път от радикалната левица – Жан-Люк Меланшон, подчерта своята теза за случващата се екологична криза и застана зад правата на хората в изолация. За него действията на правителството затварят либералната демокрация и изолират социалните групи. При втората вълна и двамата посочени политици популисти се обърнаха срещу твърдите мерки на правителството и застанаха на позиции, че темата с вируса е преекспонирана и не са нужни строги ограничения. Популярността им не се увеличи вследствие на кризата, като само при Льо Пен беше отчетено леко нарастване, което вероятно отново ще ѝ осигури балотаж на президентските избори през 2022 г., ако дотогава политическият пейзаж не претърпи драматично разместване (Mason, 2020). 

В Италия – специфична поради това, че популистите са и в управлението, и в опозицията – се случи най-тежкият първоначален удар на пандемията в цяла Европа. Шокът от удара бе толкова голям, че, макар и със закъснение, италианската държава получи хуманитарна помощ от много страни, включително и извън ЕС. Популистката опозиция в лицата на „Лига“ (Матео Салвини) и „Италиански братя“ (Дж. Мелони) се противопоставиха на крайните мерки, които пратиха публичните и частните финанси на страната в дълбока рецесия. Салвини в началото призна за опасността на вируса, ползвайки обичайната си антиемигрантска и евроскептична риторика (Guasti & Buštíková, 2020). „Лига“ атакуваше правителствата и с протести пред сградата на Парламента в Рим против тежките икономически щети нанесени от затварянето. Салвини се опита да представлява обикновените италианци, засегнати силно от рецесията, обвинявайки премиера, че не ги е защитил, а напротив – не е могъл да опази границите от африкански мигранти донесли вируса на Ботуша. Партията поиска възстановяване на стария ред и остро се противопостави на затворените църкви по време на католическия Великден. Цялостно погледнато, Салвини и хората му са много активни по въпросите за COVID-19 и това им носи увеличаване на електоралната подкрепа, но не колкото на „Италиански Братя“. Последните заложиха на твърда риторика спрямо правителството и ЕС, дори стигнаха до там, да заявят, че Планът за възстановяване ще фокусира всичко върху вируса и ще доведе до „Ковид – диктатура“. Също така те организираха протести и могат да бъдат определени като най-печеливши: подкрепата за тях достигна рекордните за партията 14%, като по всяка вероятност, в коалиция заедно с „Лига“ ще спечелят следващите парламентарни избори с 40% обща подкрепа. В последвалата втора вълна двете партии насочиха своите усилия към делегитимиране на правителството и представиха себе си като „мълчаливото мнозинство“ италианци, които искат свобода, а не пореден локдаун. При Движение „Пет звезди“, нещата не изглеждаха в норма, когато пандемията тежко удари управляваната от тях Италия (Mason, 2020). Самата партия е разделена на няколко крила, включително и дясно крило, близко до „Лигата“ на Салвини. На Движение „Пет звезди“, определено му пречи, че е в управлението, от гледна точка на нейната антиелитарност, но все пак в хода на пандемията се появиха опозиционни гласове срещу решенията на правителството за твърдо затваряне. В партията се възвръщат с нова сила евроскептичните гласове, поради липсата на бърза солидарност с Италия от страна на европейските партньори, някои от изявените лидери на Движението пряко упрекват ЕС за тежката криза, която удари страната им. Партията си служи винаги с външен враг в своята пропаганда. Това към момента са европейските институции и онези държави от ЕС, които се съпротивляват на отпускането на големи помощи за справяне с кризата. Предвид участието в управлението Движението губи подкрепа, като прави всичко възможно да избягва непопулярни политики. Политиците му ще се опитат, доколкото е възможно, да наваксат изоставането с популистки тези от правителствената трибуна. Общата оценка за Италия е, че въпреки първоначалния шок от пандемията, популистите се възползваха от ситуацията, за да прокарват старите си идеи, обяснявайки ги чрез кризата, като популистките партии си остават водещи играчи в политическият терен, дори надграждат електорална подкрепа (Katsambekis & Stavrakakis, 2020). 

САЩ са най-яркият пример за популистко управление. Мандатът на Тръмп бе белязан от нелогични решения, слаба обосновка на основни политики и недоверие в експертите. Страната бе силно засегната от вируса и, за съжаление, бившият президент спомогна за това. Вирусът не бе припознат като сериозна заплаха, а на места в публичния дебат, науката бе заместена от конспиративни и недоказани теории. Феномен в Америка бяха организираните „отворени“ протести срещу затварянето. На тях демонстративно не се носеха маски и не се спазваше дистанция (пак там). Прояви се традиционната за американския политически етос съпротива срещу голямата държава, която наставлява гражданите какво да правят. Към протестиращите се присъединиха и други социални групи, като изповядващите антиваксърска идеология или притежателите на оръжие. Съпротива в отделни щати бе много силна. Всичко това следва да се разглежда и през призмата на президентските избори в Щатите, които вълнуваха обществото през цялата изминала 2020 година. Президентът и неговите поддръжници видяха по-голяма заплаха за икономиката, отколкото за здравеопазването, но с бурното развитие на пандемията в цялата страна бяха принудени да смекчат тона. Тогава Тръмп заложи на проваксинационен популизъм, прилагайки натиск към компаниите разработчици по-бързо да пуснат на пазара ваксини, за да има това политически ефект (пак там). В крайна сметка Тръмп загуби изборите, но получи по-висока подкрепа в брой гласове отколкото при победата му през 2016 г. Това следва да покаже, че неговите популистки политики далеч не са отшумели. Напротив, американското общество остава силно разделено. Популисткият отговор на пандемията нанесе значителни щети и предотврати по-нататъшно управление на Тръмп, „отворените“ протести затихнаха, но при евентуално бъдещо затваряне е възможно да избухнат наново. 

Прегледът на трите държави показва, че популистите, макар и първоначално несигурни в отговора си на пандемията, все пак конструират политики през тяхната идеологическа призма и на моменти, както например в Италия, натрупват позитиви. Споменатият парадокс, свързан с това, че популистите не действат протекционистично, не прави особено впечатление на техните поддръжници и виждаме, че електоралната сила на популистите остава висока. Последните 12 години показват, че популистите търпят развитие в криза, ползват се от нея и, ако могат, я създават и експлоатират. Дали ще бъде така и в настоящата пандемия ще разберем след като се опитаме да дадем отговор на поставените по-горе въпроси.

Основни изводи 

Преди да пристъпя към отговор на зададените във въведението четири въпроса ще опиша феномена на „новата нормалност“, спомената от редица изследователи. След настъпването на пандемията под „нова нормалност“ се има предвид ново състояние на нашето съвремие, на политиката и на обществата, което се характеризира с неизвестности, постоянни турбуленции, реализиране на слабо известни рискове или пък поява на изцяло нови заплахи, които са непредвидими (Фотев, 2016). Съвременният свят е свързан и високо информиран, но в същото време това го прави уязвим и все по-несигурен. Малка криза в единия край на света може да предизвика криза в другия край. Съвременното общество поема повече стрес, отколкото предишните поколения; усещането за тревожност, за криза и заплаха е по-голямо. От 2008 г. насам популистките партии, лидери, тези и действия печелят подкрепа, често насаждайки точно такива усещания. Риториката на „кризата“ служи като опит за привличане на внимание, маркер за спешност, конотация, че извънредните времена изискват извънредни мерки. Популистите не реагират просто на съществуващите кризи; те се стремят по-скоро да култивират, изострят или дори създадат усещане за криза, представяйки кризата като такава, която само те имат силата да разрешат (Gugushvili, 2020). 

Промени ли кризата с COVID-19 популистите, възможно ли е те да изчезнат от политическата карта в Европа и света? Както вече не веднъж бе споменато, пандемията се отрази на всеки един аспект на общественият живот, а „новата нормалност“ на рискове и несигурност кара политиците и обществата да се променят. Този процеси не подминаха и популистите. Промените и начинът, по който реагираха на кризата, не показват намаляване на политическата тежест на популистите в трите разглеждани страни. Както заключих в предната част на текста, при първата вълна популистите не можаха бързо и адекватно да отговорят на въпросите, породени от кризата, а доверието в умерените европейски лидери бе високо, но популистите не загубиха реална електорална подкрепа. При втората вълна те имаха много по ясни цели и яростно отправяха критика към правителствата, заставайки зад граждански искания за смекчен локдаун. Не се наблюдава изчезване или маргинализиране на популистките партии, както прогнозираха някои експерти. Популистите промениха своите цели на критика: ако преди атакуваха европейските институции и правителства, сега се фокусират върху експертите и мерките за затваряне, също и върху мерките за подкрепа на гражданите и бизнеса. Парадоксално, популистите застанаха на антипротекционистични позиции, изживявайки се като говорители на „мълчаливото мнозинство“ граждани, които не желаят затваряне и намеса на държавата в личните им дела (Brubaker, 2021). 

Краят на управлението на Тръмп означава ли, че популистите започват да губят, ще се пренесе ли този „вятър“ в Европа? Загубата на президента Тръмп на изборите през ноември 2020 г. се дължи на много фактори, като пандемията безспорно засили противопоставянето срещу него. Това обаче далеч не е краят на популизма в Америка, поради поне два факта: Тръмп загуби изборите, но събра рекордна подкрепа от над 74 млн. гласа, с 12 млн. повече от 2016 г., когато бе избран; протестното движение срещу мерките не е изчезнало и недоволството от затварянето и намесата на държавата/щата е много силно. Тези факти показват, че популизмът като теория и практика е жив и готов във всеки един момент да се завърне под някаква форма, още повече, че това се случва в едно изключително разделено общество. Загубата на Тръмп определено е лоша новина за популистите в Европа, особено за тези, които се опитваха да са близо до него и да му подражават. Това обаче видимо не намалява тяхната електорална подкрепа. „Вятър“ на промяната по скоро не се усеща, идването на либерална администрация в Белия дом едва ли ще повлияе на електоралните нагласи на европейците, насочили гласовете си към популистите. Водещи въпроси си остават справянето с пандемията на местна почва, а не толкова промяната на властта във Вашингтон (Katsambekis & Stavrakakis, 2020). 

Възможно ли е икономическата криза и „новата нормалност“ да увеличат шансовете на политиците популисти? Ако се проследи историята на възхода на популистите в Европа, то определено икономическата криза от 2008–2009 г. е основен катализатор на увеличаването на популистките гласове. Усещането за криза, възпроизвеждането ѝ чрез реториката на популистите, е основен инструмент за политическа пропаганда. Заплахата и социалните разделения са това, с което си служат популистите, често тяхната политика стъпва на остро противопоставяне (срещу имигранти или в последно време срещу експерти). Икономическите  последствия от пандемията са повсеместни, а в Италия и Франция особено дълбоки: икономиките и на двете страни спаднаха с над 5% през 2020 г., безработицата се увеличи, нарасна усещането за икономическа депресия. Поеха се нови огромни дългове, програмите за възстановяване и подпомагане са основна тема на всички европейски лидери. Новата среда на рискове и турбуленции допълнително подхранва страха и несигурността на обществата. Средата няма как да бъда по-добра за популистите. Икономиката ще се възстановява още поне две години, прозорецът за популистите е отворен. В момент на криза тяхната радикална риторика намира добра почва. Изборите в Италия 2020 г. и президентските избори във Франция през 2022 г. ще са ключови за общото популистко движение в Европа и ще дадат отговор на много въпроси. Самото наличие на силни популисти увеличава рисковете за ЕС и оттам – усещането за несигурност и безпътица. Шансовете на популистите са високи, вероятно ще наблюдаваме как те притискат до безкрай умерените политици в Европа. 

Възможно ли е традиционните партии да започнат да се обръщат към популистки тези и практики? Последният въпрос е изключително фундаментален. Възможно ли е популистите, които имат вече осезаемо влияние, да разбалансират политическата система, така че и умерените партии да заемат популистки позиции? Простият отговор е да. Заради новата среда на правене на политика, заради все по-острия политически дебат, заради масовата информираност много умерени политици могат да се обърнат към популизма. В новата обстановка нищо не гарантира, че традиционните партии от ляво или от дясно няма да направят завой към популизма. В трите държави обект на този анализ, това може да се прояви в САЩ, като например новата президентска администрация заложи на радикални движения като BLM, с какво ще се различава тогава от администрацията на Тръмп? Във Франция Макрон може да завие към по-протекционистични позиции, опитвайки се в същото време да заеме лидерска позиция в ЕС след оттеглянето на Меркел. „Републиканците“ – старата френска десница, в борбата си за гласове не е невъзможно да възприемат част от националистическите позиции на „Националния сбор“. В Италия „Демократическата партия“ (левицата) е възможно да се опита да се противопостави на „Лига“, „Италиански братя“ и партията на Берлускони с по-радикални леви идеи. 

По-сложният отговор е, че, когато популистите са на терена, се променят правилата на политическия дебат. Популистите като анти-системни искат да развалят статуквото и са готови да нарушат всякакви норми за постигането на това. Колкото по-силна е една популистка формация, толкова отговорът срещу нея трябва да е по-неконвенционален. Политиците от умерения спектър трябва да иновират, за да спрат възхода на популистите, така че последните да не могат да се възползват от кризата. Това може да се случи и на цената умерените партии да приемат доза популизъм в своите действия. 

Заключение

Кризата с COVID-19 удари и промени всички, включително и популистите. Те обаче не преживяха тежък разгром и в основни линии запазиха своите позиции, а на места, като Италия, увеличиха своята подкрепа. Не трябва да се залъгваме – кризата е възможност за възход на популистите. Неравномерните нива на икономическа и човешка болка, причинени от вируса на избирателите с ниски доходи, са идеалният инкубатор за поляризирана и популистка политика. Икономическата и социална криза наливат масло в двигателя на популистите. Загубата на Тръмп далеч не е краят на популизма в САЩ и също практически не повлия на европейските популисти. 

Ако се опитаме да направим прогноза за близкото бъдеще на САЩ и Европа, то вероятно популистите ще заемат все повече водещи позиции. В Италия е възможно да има популистко мнозинство в Парламента, Марин Льо Пен с голямо доза сигурност ще е на балотаж на президентските избори във Франция. В други държави в ЕС популистите уверено държат властта. Вероятно в кризата и след нейния край популистите ще вземат едни от важните решения за бъдещето. Как ще се отрази това предстои да разберем. Със сигурност в новия свят, изпълнен с рискове и несигурност, популистите ще носят още заплахи от турбуленции и политически кризи.

Библиография

Фотев, Георги. 2016. Човешката несигурност. София: Изток-Запад.

Bárd, Petra, Magen, Amichai, Neu, Viola, and Zaborowski, Marcin. 2020. Populism in Times of Pandemics. Berlin: Konrad-Adenauer-Stiftung e. V. (последно посетено на 30.03.2022 г.).

Bergsen, Pepijn. 2020. “Why the Pandemic and Populism Still Work Together”. Chatham House, 24.11.2020 (последно посетено на 30.03.2022 г.).

Brubaker, Rogers. 2021. “Paradoxes Of Populism During The Pandemic”. Thesis Eleven, 164 (1): 73–87.

Bufacchi, Vittorio. 2020. “Is Coronavirus Bad for Populism?”. Global-e Journal, 13 (5), 27.04.2020 (последно посетено на 30.03.2022 г.).

Casaglia, Anna, Coletti, Raffaella, Lizotte, Christopher, Agnew, John, Mamadouh, Virginie, and Minca, Claudio. 2020. “Interventions on European Nationalist Populism and Bordering in Time of Emergencies. Political Geography, 82: 1–9 (последно посетено на 30.03.2022 г.).

De Cleen, Benjamin, and Glynos, Jason. 2021. “Beyond Populism Studies. Journal of Language and Politics, 20 (1): 178–195 (последно посетено на 30.03.2022 г.).

Guasti, Petra, and Buštíková, Lenka. 2020. “A Marriage of Convenience: Responsive Populists and Responsible Experts”. Politics and Governance, 8 (4): 468–472 (последно посетено на 30.03.2022 г.).

Gugushvili, Alexi, Koltai, Jonathan, Stuckler, David and McKee, Martin 2020. “Votes, Populism, and Pandemics”. International Journal of Public Health, 65: 721–722.

Katsambekis, Giorgos, and Stavrakakis, Yannis. 2020. Populism and the Pandemic. A Collaborative Report. Thessaloniki: Populismus (последно посетено на 30.03.2022 г.).

Mason, Alex. 2020. Europe’s Future: The Impact of Covid-19 on Populism. Paris: International Development Research Network (последно посетено на 30.03.2022 г.).

McKee, Martin, Gugushvili, Alexi, Koltai, Jonathan, and Stuckler, David. 2020. “Are Populist Leaders Creating the Conditions for the Spread of COVID-19? Comment on “A Scoping Review of Populist Radical Right Parties’ Influence on Welfare Policy and its Implications for Population Health in Europe””. International Journal of Health Policy Management, 10 (8): 511–515 (последно посетено на 30.03.2022 г.).

Meyer, Brett. 2020. “Pandemic Populism: An Analysis of Populist Leaders’ Responses to Covid-19. Tony Blair Institute for Global Change. 17.08.2020 (последно посетено на 30.03.2022 г.).

Osuna, José Javier Olivas. 2020. “From Chasing Populists to Deconstructing Populism: A New Multidimensional Approach to Understanding and Comparing Populism”. European Journal of Political Research, 60 (4): 1–25.

Pevehouse, Jon C. W. 2020. “The COVID-19 Pandemic, International Cooperation, and Populism”. International Organization, 74 (S1): 191–212.


Биографична справка

Владимир Славенски е докторант по политически науки в катедра Политически науки и национална сигурност на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Политолог и магистър по бизнес администрация. Основните научни направления, с които се занимава, са международни отношения, геополитика, политически идеологии. Роден в град Пловдив, на 27 години.

v.slavenski[at]uni-plovdiv.bg

Прочетена 175 пъти