.
Петък, 17 Юни 2022 15:48

Емоцията и демокрацията: антагонизъм или симбиоза?

Гергана Димова

Резюме: Анализът има за цел да провокира размисъл за това дали връзката между демокрацията и емоцията трябва да се преразгледа. Изходната теза е, че политологията до голяма степен базира модела на демокрацията върху презумпцията, че демократичният гражданин е по-скоро рационален, отколкото емоционален.  Статията твърди, че тази презумпция за монопола на рационалността трябва да се обнови, и че това „обновление” ще разклати дори и някои от най-иновативните модели на демокрация.

Ключови думи: демокрация, емоция, рационалност

 

Emotion and Democracy: Antagonism or Symbiosis?

Gergana Dimova

Abstract: The analysis aims to provoke a discussion as to whether the link between democracy and emotion should be reviewed. Its starting thesis is that political science has to a great extent built the model of democracy on the presumption that the democratic citizen is rational rather than emotional. The article argues that this presumption about the monopoly of rationality needs to be updated and that this revision will shake up even some of the most innovative models of democracy.

Keywords: democracy, emotion, rationality

 

Може ли демокрацията да функционира пълноценно, ако демократичната форма на управление е базирана на емоции, а не на рационални мисли? Този въпрос е важно да бъде задаван по две основни причини: първо, образът на (напълно) рационалния политически човек притежава (почти) абсолютен монопол върху политологическите модели на демокрацията. Втората причина да се задава въпроса за симбиозата между емоцията и демокрацията е, че има няколко основателни причини да се смята, че рационалният човек често се поддава на емоции при вземане на политически решения и че понякога емоциите са водещи. Ако тези две тези за верни, а именно, (1) че моделът на разумния човек е основополагащ в политологията като дисциплина и (2) че рациото (вече) не е определящо в степента, в която се смята в политологията, то тогава моделът на демокрацията следва да бъде не само концептуално преосмислен, а и трябва да бъдат проведени много задълбочени емпирични изследвания относно връзката между емоцията и демокрацията. Целта на това кратко есе е да нахвърли една първоначална аналитична скица с цел да се определи потенциала за бъдещо изследване на тези идеи.

Прототипът на рационалния човек държи абсолютен монопол в социалните науки

Тезата, че прототипът на рационалния човек държи абсолютен монопол в социалните науки, вероятно е най-често прилаганата, но най-рядко изговаряна и обсъждана. Точно затова е важно да се дискутира доколко моделите, използвани в различни сектори на политологията, са базирани на презумпцията на рационалния политически човек. Без да сме изчерпателни, нека да се спрем накратко върху основните презумпции на рационалност в икономиката, международните отношения и сравнителната политология.

В икономиката се смята, че хората са водени от личен интерес, според който калкулират действията си. Нещо повече, този (предполагаем) личен интерес е добил не само аналитична, но и нормативна стойност в писанията на Адам Смит, според който индивидуалният личен интерес и съпътстващата рационална инструменталност при прилагането му водят до най-добрия възможен краен резултат за всички. Известният цитат, че „ние очакваме да имаме какво да вечеряме не благодарение на милостта на месаря, бираджията или на пекаря, а благодарение на техния личен интерес“ (Смит, 1976: 18) може да се интерпретира като един от ранните възгледи за несъстоятелността на емпатията в обществото. Смит се е подготвял за тази теза още в книгата си The Theory of Moral Sentiments (Smith, 1759), където той приема, че хората се стремят към щастие, но в същото време смята, че единственият начин да се постигне щастието е да се прилага рационално мислене. Смит дава тласък на теорията на рационалния избор (rational choice theory, Scott, 2000) в икономиката, която акцентира върху рационалността. Това течение в икономиката не оставя реална възможност субектът, било то инвеститор, борсов посредник или просто купувач, да се повлияе от емоциите си. Като цяло, вероятно почти всеки икономист би се затруднил да посочи влиятелна и популярна теза в икономиката, която да третира икономическия субект като повече емоционален, отколкото рационален.

От всички под-специалности в политологията областта на международните отношения навярно най-отчетливо „осиновява“ модела за рационалност заложен в икономическите теории. Само един поглед към най-издаваните списания и най-четените статии подсказва, че реализмът и съответстващата презумпция за рационалност са завзели доминиращата позиция. Легро и Моравчек (Legro and Moravcsik, 1999: 7) смята, че „рубриката на реализма до такава степен е обзела почти целия универсум на теорията на международните отношения, че [...] тя изключва само няколко интелектуални плашила, като директна ирационалност, и повсеместен себе-отричащ се алтруизъм...“. Абсолютната рационалност е почти издигната в култ в дилемата на затворника (prisoner’s dilemma) и теорията на играта (game theory), защото там политиците пресмятат почти с математическа точност ползите и вредите от евентуалните си действия. Накратко, моделът за рационалност, който икономиката прилага на личностно ниво, е прилаган на ниво държавност в сферата на международните отношения.

За разлика от теориите на международните отношения в сферата на сравнителната политология рационалността не е толкова ясно изговорена, но е много често предполагана. Тази скритост на презумпцията за рационалност може да е много подвеждаща, защото създава впечатлението, че такава догма за рационалния човек не съществува, а в същото време има неясно мълчаливо съгласие, че всеки анализ извън догмата е нерелевантен. Преди всичко, липсата на отчетлив диалог за доминантността на емоцията в сравнителната политология не създава предпоставки тази презумпция да се отрече или докаже.

Да погледнем например към основния проблем, който сравнителната политология иска да реши, а именно как се формира решението за кого да гласува един гласоподавател. Гласоподаването в голяма степен е разглеждано като напълно и изключително рационален избор. Някои изследвания показват, че всъщност хората избират кандидатите, които харесват на подсъзнателно ниво, даже и самите избиратели да смятат, че избират техни представители на рационално ниво (Dimova, 2011). Въпреки това, ролята на психологията при гласоподавателите е изследвана най-вече като съпътстващ и социализиращ фактор, но не толкова като водеща причина (Maier and Nai, 2020).

Рационалната калкулация е основополагаща идея в почти всички сфери на сравнителната политология: така наречените „политическите предприемачи“, лидерите в социалните мрежи, протестъри, технократи, популисти, адвокатски коалиции – за всички тях се предполага, че преследват личен интерес по възможно най-рационален начин. За адвокатските коалиции и за политическите предприемачи директно се смята, че са водени от лични и не-емоционални подбуди (Kriesi и др.,1995). За други категории политически актьори тази презумпция или не се дискутира или се загатва, но в никакъв случай не се смята, че те действат емоционално.

Приложим ли е (все още) архетипът на рационалния човек в политическия живот?

Какво би се случило обаче ако парадигмата на рационалния човек, която според горните размишления е доминантна, се окаже невярна или остаряла? Има няколко съществени причини, поради които да се смята, че даже и образът на рационалния човек да не е анахронизъм, степента на доминантност на презумпцията за рационалност спрямо идеята за емоционалност трябва да се преразгледа. На първо място трябва да се отчете, че архетипът на рационалния човек произтича от специфични обстоятелства. Ако това е така, то смяната на обстоятелствата би трябвало да промени и архетипа на човека, който най-добре ще се „сработи“ с тях. Нека разгледаме няколко момента, показващи как историческите обстоятелства предполагат модела на рационалния човек. Да започнем например с периода на индустриализацията, който възлага големи надежди на рационалния човек, навигиращ стриктно разчетеното машинно производство. Емоционалният човек не може да строи метро и да работи така добре с машини, както рационалният човек.

Гореспоменатият икономически модел на Адам Смит неслучайно произтича от времето на индустриализацията. Издадена през 1776 г., в началото на Индустриалната революция, книгата на Смит Богатството на Народите (Smith, 1776) споменава думата „интерес“ 561 пъти, защото осъзнатият и инструментализиран интерес води до печалба. Макс Вебер (Weber, 1930) „осветява“ идеята за рационализация много по-директно от Смит. Пишейки 129 години по-късно от Адам Смит, Вебер осмисля развитието на капитализма през призмата на тоталната рационализация: рационализация на културата, рационализация на трудовия пазар, рационализация на правната система, рационализация на музиката, рационализация в прилагането на науката и, разбира се, рационализацията на бюрокрацията. Индивидуалното изживяване на рационализацията в редиците на бюрокрацията е най-добре описано от Франц Кафка (Kafka, 1994) в Метаморфозата, където главният герой Грегор ненавижда работата си, но въпреки това трябва да си наложи да е самодисциплиниран и тази самодисциплина предполага превес на рационалността над емоцията.

Няма съмнение, че същата самодисциплина, както и планирано и целево действие, са били основният двигател във възхода на така наречените „жени в руините“ (Truemmerfrauen) в Германия след Втората световна война. Тези жени са създали най-силната икономика в света в отсъствието на мъжете, които са загинали на фронта, и при наличието само на руините, останали след бомбардировките. По-късно разработването на финансовите пазари с помощта на прецизни математически и статистически инструменти е изисквало същите съзнателни и целеви действия, както по време на индустриализацията и войните.

Възходът на модела на емоционалния човек

Без да има за цел да е изчерпателен, анализът дотук формулира хипотезите, че историческите обстоятелства са породили модела на рационалния човек и че този модел на рационалния човек е доминантен в социалните науки. Но какво от това? Нима съвременният човек не използва същите сложни финансови инструменти като вълка от Уол Стрийт? Не преследва интереса си като прототипа на търговеца, сътворен от Адам Смит и приет от теорията на рационалния избор? Не се чувства задължен да следва задушаващи правила като героя на Кафка? Или не се вписва в модела на рационализираната бюрокрация, развит от Вебер?

Разбира се, същите обстоятелства, които са служили като първопричини за възхода на презумпцията за рационалния човек, важат и днес. Има обаче и много нови обстоятелства, които подриват този модел, и които постепенно развенчават неговата абсолютност и доминантност в социалните науки. Емоцията – под формата на страх, гняв, наскърбено его, самотност и чувство на неразбраност, незабелязано си прекарва път в областта на политиката и политологията. Това есе е призив да започне да се „осветлява“ и консолидира мисленето в тази насока.

Ето една промяна в обстоятелствата, която би трябвало да промени архетипа на политическия човек от рационален във емоционален. Ако предходните социални и икономически структури са налагали повторяемост и стабилност, то ликвидната модерност според Зигмунд Бауман (Bauman, 2013) се отличава с темпоралност и променливост. В този смисъл никаква конкретна структура не поражда емоциите на страх и безпокойство така, както мисълта, че всяка структура е временна и че никой не знае какво ще я замести. Тази идея за променливост (пак там) е сходна на идеята за прекаритет (Azmanova, 2020), според която липсата на здравна, осигурителна и други мрежи до голяма степен ощетява съвременния човек емоционално. Взети заедно, тези две концепции показват, че днешният индивид е фундаментално самотен. От една страна, тя/той са самотни, защото са физически отдалечени от близките си, а от друга страна, са самотни, защото се чувстват изоставени от държавата си. Едно от предизвикателствата на съвременната политология е да осмисли как този самотен и крайно обезпокоен социален тип се вписва в демократичната политическа система.

На второ място, емоцията започва да заема по-доминантна позиция благодарение на несигурността. В книгата си Political Uncertainty: Comparative Exploration Димова (Dimova, 2021b) разглежда, класифицира и анализира десетки типове несигурност, като например фундаментална несигурност; несигурност на възприятията; несигурност, породена от липса на информация; несигурност, заложена в демократични и недемократични институции; несигурност, породена от въображението в капиталистическата икономика; несигурност, породена от технологическия прогрес; несигурност, породена от обилността на информация, и несигурност, породена от противоречивите изказвания на политическите актьори. Но анализът трябва да продължи в посока на това как тази несигурност влияе върху емоциите на политическия човек.

Например, ако социалният субект получава минимално количество информация, той/тя има избор да я приеме или да я отрече. Но, ако същият този човек е буквално бомбардиран от информация за ефикасността на различните ваксини например, не трябва ли политологията да изследва как политическите актьори могат да се възползват от когнитивния дисонанс и последващото чувство на страх и обърканост на въпросния социален субект? Ние знаем как какафонията от информация се интерпретира от политическия човек на рационално ниво (Nicholson, 2021). Струва ми се обаче, че далеч по-малко усилия са насочени в изучаването на емоционалното възприемане на тази информация и дезинформация и как това емоционална възприемане се превръща в първопричина на други важни, и парадоксално, рационални процеси.

На трето място, но не и по важност, възходът на модела на емоционалния човек е дълбоко провокиран от два на пръв поглед противоречиви, но всъщност огледални, процеса. От една страна, емоцията взима връх чрез чувството на унижение и наранено достойнство на хората от малцинствата, на хората с ниски доходи и на хората в неравностойно положение. Те чувстват страх, гняв и обида (Mishra, 2017). Анализът на Мишра е особено интересен за това, че показва, че проблемът не е само в обективните последствия от неравностойното положение, а и в емоционалния аспект, като презрение, липса на внимание и уважение, които съпровождат тези категории.

От друга страна, в този модел на низвергнатите, са наранените чувства на белите мъже, за които се смята, че властват на върха на социалната стълбица. Според Арли Хохщийлд (Hochschild, 2018) белите мъже (предимно в средните и западните Щати) смятат, че се намират зад „стената на съчувствието“, защото те се чувстват „двойно изместени“: първото изместване е реалното изземане на работните места от имигрантите и от малцинствата, и второто изместване е емоционално, защото те чувстват липсата на каквото и да е обществено съчувствие към това тяхно падение в йерархията. Нещо повече, не само че белите мъже не получават съчувствие или финансова подкрепа заради сравнителното влошаване на тяхното положение, но и получават упреци от това, че се оплакват.

Накратко, (почти) всеки се чувства ранен и обиден. Засега ще оставим настрана въпроса дали гневът на малцинствата, описан от Мишра, и обидата на не-малцинствените групи, описана от Хохщийлд, са съвместими. От политологическа гледна точка е интересно дали обидените и уязвени хора и от двете групи се държат така, както властващият модел на рационалния човек предполага. Ако поведението на гневния човек се различава от поведението на рационалния човек, вероятно е време да се обнови модела на политическия субект.

Един от най-силните аргументи, че политологията не „изостава“ с анализа на емоцията в политиката е, че политологията разбира не-рационалния произход на популизма. Според тази теза един от най-сигурните признаци, че класовото разделение и други „обективни“ категории не са основополагащи, е наблюдението, че бедни и богати прослойки гласуваха за Доналд Тръмп. Това, че се отрича важността на обективни категории, не означава обаче че се предлага алтернативно обяснение, което включва важността на емоцията.

Като алтернатива на класовата теория за произхода на популизма е представена идеята за културния шок, най-вече негативната реакция срещу имигранта (Norris and Inglehart, 2019). Това, което липсва от този анализ, е наблюдението за емоционалната обусловеност на културния шок от имигранта. Теорията, свързваща популизма и имиграцията, говори за категории от имигранти и не-имигранти, но взаимоотношенията помежду им са предимно предполагани и в по-малка степен изследвани от емоционална гледна точка. Политологията тепърва трябва да отговори защо образът на имигранта е плашещ и предполага тревожност извън хипотезите, че имигрантите заемат работни места и натоварват здравната система, и извън теорията за културния шок.

Всъщност, тезата за това как отчуждеността и междуличностните различия водят до популистки нагласи съществува абсолютно самостоятелно напълно извън теорията за културния шок. Матю Гудхарт (Goodhart, 2017) твърди, че изборът за и против Брекзит се е направил от „хората от някъде“ и „хората от всякъде“. Интересното в случая е, че неприязънта между тези две категории няма нищо общо с разликата в езика и произхода на държавата, защото се касае за хора от бялата етническа група и всичките са родени в Англия. „Хората от всякъде“ са произлезли от средата на „хората от някъде“. Различава ги начинът им на живот (например: някои пият фрешове в зен барове, а други пият бира в местната кръчма). Ако следваме идеята на Гудхарт и махнем елемента на национална (имигрантска) обусловеност от теорията за културния шок, логически се стига до извода, че е време сериозно да осмислим емоционалната предопределеност на вота за популистки лидери.

Тенденцията на персонализация на политиката (Karvonen, 2010) също засилва елемента на емоция. Ако политическите решения се взимат не на база на идеологични позиции спрямо например плоския данък, връзките с Русия, аборта, размера на майчинството, корупцията и Еврозоната, а на базата на това колко „симпатичен“, „дебел“ и забавен е един политик, то не трябва ли да се премести анализът от ниво рационалност към ниво емоционалност? Ако една партия не е по-голяма от личната харизма на Слави Трифонов или от обаянието на Бойко Борисов, създава ли този превес на индивидуалната обаятелност върху идеологията предпоставки тези лидери да се „заиграват“ с емоциите на избирателите си поклонници? Ако лидерите могат да експлоатират симпатиите на техните фенове-избиратели, какви са последиците на тази тенденция за парламентарната демокрация? Този въпрос е особено важен, като се имат предвид предложенията за преминаването от пропорционална в мажоритарна избирателна система. Смяната на избирателната система би трябвало да се разглежда и от гледна точка на това, как тези две системи използват емоцията между кандидата и неговия избирател.

Могат ли демократичните процедури да съществуват без монопола на рационалността?

Историята показва, че демокрация може да съществува при определени условия и без идеология, което означава, че демокрацията може да вирее при липсата на рационално осмислени и формулирани приоритети. Например английският парламент е съществувал много преди идеологическото разделение между консерватори и лейбъристи. От близкото минало знаем, че е напълно възможно на „присадиш“ демократични структури върху идейно и идеологически неразвито демократично общество (Carothers, 2002). Колкото и да е парадоксално, някои страни съзнателно прилагат демократични процедури, за да заздравят (а не да подронят) недемократичната си идеология (Keane, 2020; Dimova, 2021а). Също така знаем, че силно персонализирани или технократични партии често подронват идеологическите партии (Caramani, 2017). Ако наистина демократичните процедури могат да съществуват и при липса на (рационална) идеология, можем ли да направим още една аналитична крачка, и да предположим, че демократичните структури могат да прогресират в условията на силна емоционалност? Ако политиката се движи от гняв, страх и чувство на безпомощност, ще заеме ли тя траектория, различна от тази, движена от калкулация, планиране и ясно осъзнат личен интерес?

За съжаление, най-новите форми на демокрацията усилват, а не намаляват, елемента на емоционалност. Моделът на партиципаторната демокрация (participatory democracy) например, както и моделът на делиберативната демокрация (deliberative democracy), ясно акцентират върху това как рационалността взима връх над емоционалността. Те залагат на това, че рационалната дискусия ще размие и потисне чувствата. Предполага се, че дебатът просветлява участниците и ги кара да „разбират“ на рационално ниво хората, които мразят на емоционално ниво. В този смисъл, тези нови и широко разпространени модели анализират точно обратния процес на този, провокиран от емоцията. В тях няма място за хора, които се чувстват объркани от възможността за избор. Няма място за хора, които не са умели и опитни анализатори. Те са стриктно предназначени за хора, които лесно и с удоволствие боравят с обилна и разнородна информация. От нормативна гледна точка това може да е добър модел за подражание. От емпирична гледна точка обаче не е ясно как този модел „откликва“ на гореспомената тенденция към засилване на емоционалността в политиката.

Време ли е за „обновяване на научната парадигма“ (Kuhn, 2012)?

Тезите, разгърнати тук, а именно, че ролята на емоцията в политиката се засилва, и че политологията като наука не е осмислила в достатъчна степен как емоцията си взаимодейства с демокрацията, са предварителни и експериментални. Някои важни първи крачки в тяхното осмисляне са вече направени, като анализа на Дегерман и неговите съавтори (Degerman и др., 2020), които разглеждат връзката между страха, знанието и авторитаризма. Противно на Бауман, който смята, че страхът парализира и лимитира свободните действия, цитираните автори заемат позицията, че страхът може емоционално да мотивира за добри каузи различни прослойки от обществото, които рационално не са склонни да действат градивно. Според тях афро-американската общност в Америка не се доверява на здравната система и вярва на слухове, че чернокожите имат по-добър имунитет към COVID-19 вируса. Емоцията на страха би могла да предпази тази общност от това когнитивно залитане. Така една от бъдещите тези за изследване е дали страхът от COVID-19 засилва потребността от знание и информация, или, напротив, притъпява тази потребност и става проводник на конспиративни теории. Но тезите са много. Ето някои от тях: кара ли чувството на моралната паника хората да се отдръпнат от политиката? Доколко чувството на страх определя необходимостта от силна държава (Hobbes, 1651)? Как си взаимодействат социалните мрежи и чувството на тревога (Walsh, 2020)? Каква е връзката между расизма, омразата и болката (Adubato, 2020)? Каква е връзката между любовта и социалната справедливост (Nussbaum, 2005)?

Освен чисто аналитичните причини да се изучава ролята на емоциите в политиката, това изследване има и методологически аспект. Вероятно има известно колебание, че политологията ще се отдалечи от своята научна същност, ако интегрира социологията, културологията, антропологията и най-вече психологията, и се разграничи от икономиката и правото, които се смятат за „по-научни“ дисциплини. В допълнение към това, има известно безпокойство как този интердисциплинарен подход ще подрони ясно изразената тенденция за тясно и сегментирано профилиране в политологията. Не на последно място, има и страх, че изучавайки емоцията, политологията ще залитне в една не-рационална посока. Този страх неоснователно смесва предмета на изучаване и метода на изучаване. Като цяло, изследването на ролята на емоционалния човек в едно демократично общество може да има много последици и да доведе до смяна на парадигмата. Основният въпрос на една обновена парадигма е следният: ако демокрацията и рационалният човек са неразривно свързани, означава ли възходът на рационалния човек, че е време да се преразгледа модела на демокрацията?

Библиография

Adubato, James. 2020. “Reading James Baldwin can Help Heal the Wounds of Racial Division”. American Magazine (последно посетено на 27.03.2022 г.)

Azmanova, Albena. 2020. Capitalism on Еdge: How Fighting Precarity can Achieve Radical Change without Crisis or Utopia. New York Chichester, West Sussex: Columbia University Press.

Bauman, Zigmund. 2013. Liquid Modernity. Cambridge: John Wiley & Sons.

Caramani, Daniele. 2017. “Will vs. Reason: The Populist and Technocratic Forms of Political Representation and Their Critique to Party Government”. The American Political Science Review, 111 (1): 54–67.

Carothers, Thomas. 2002. “The End of the Transition Paradigm”. Journal of Democracy, 13 (1): 5–21.

Degerman, Dan, Flinders, Matthew and Johnson, Matthew Tomas. 2020. “In Defence of Fear: COVID-19, Crises and Democracy”. Critical Review of International Social and Political Philosophy, 1–22 (последно посетено на 28.03.3022 г.).

Dimova, Gergana. 2011. “Charisma in Politics is not What you Think it is”. The Huffington Post (последно посетено на 28.03.3022 г.).

Dimova, Gergana. 2021a. “Democratic Procedures Are Not Inherently Democratic: A Critical Analysis of John Keane’s The New Despotism”. Democratic Theory, 8(1): 96–109.

Dimova, Gergana. 2021b. Political Uncertainty: Comparative Exploration. Hannover: Ibidem

Goodhart, David. 2017. The Road to Somewhere: The Populist Revolt and the Future of Politics. London: Oxford University Press.

Hobbes, Thomas. 1651. The Leviathan. London: Andrew Crooke at the Green Dragon (последно посетено на 27.03.2022).

Hochschild, Arlie 2018. Strangers in Their Own Land: Anger and Mourning on the American Right. New York/London: The New Press.

Kafka, Franz. 1971. The Metamorphosis. New York: Schocken Books.

Karvonen, Lauri. 2010. The Personalisation of Politics: A Study of Parliamentary Democracies. Colchester: ECPR Press.

Keane, John. 2020. The New Despotism. Cambridge/London: Harvard University Press.

Kriesi, Hanspeter, Koopmans, Ruud, Duyvendak, Jan W. and Giugni, Marco G. (eds). 1995. New Social Movements in Western Europe. A Comparative Analysis. London: UCL Press

Kuhn, Thomas. 2012. The Structure of Scientific Revolutions. Chicago: University of Chicago Press.

Legro, Jeffrey and Andrew Moravcsik. 1999. “Is Anybody Still a Realist?”. International Security, 24 (2): 5–55.

Maier, Juergen and Alessandro Nai. 2020. “Roaring Candidates in the Spotlight: Campaign Negativity, Emotions, and Media Coverage in 107 National Elections”. The International Journal of Press/Politics, 25 (4): 576–606.

Mishra, Pankaj. 2017. Age of Anger: A History of the Present. London: Penguin.

Nicholson, Stephen. 2021. Voting the Agenda: Candidates, Elections, and Ballot Propositions. Princeton: Princeton University Press.

Norris, Pippa and Inglehart, Ronald. 2019. Cultural Backlash: Trump, Brexit, and Authoritarian Populism. Cambridge: Cambridge University Press.

Nussbaum, Martha. 2013. Political Emotions. Cambridge/London: Harvard University Press.

Scott, John. 2000. “Rational Choice Theory”. Understanding Contemporary Society: Theories of the Present, 129: 671–685.

Smith, Adam. 1759. The Theory of Moral Sentiments (Vol. 1). J. Richardson (последно посетено на 21.03.2022 г.).

Smith, Adam. 1776. The Wealth of Nations (последно посетено на 21.03.2022 г.).

Walsh, James. 2020. “Social Media and Moral Panics: Assessing the Effects of Technological Change on Societal Reaction”. International Journal of Cultural Studies, 23 (6): 840–859.

Weber, Max. 1930. The Protestant Ethic and the “Spirit” of Capitalism and Other Writings. London/New York: Routledge (последно посетено на 27.03.2022 г.)


Биографична справка

Д-р Гергана Димова е главен изследовател в Graduate Institute Geneva, лектор по политология в Florida State University (London) и асоцииран изследовател към Oxford University. Нейните научни интереса са в сферата на демокрацията, политическата отговорност и медиите. Тя е асоцииран редактор на списанието Democratic Theory, председател на изследователската група Anti-Politics на английската политологическа асоциация, съосновател и директор на Центъра за глобални анализи (София). Написала е книгите Democracy beyond Elections и Political Uncertainty: A Comparative Exploration. Защитила е докторат по политология в Harvard University.

gergana.dimova[at]politics.ox.ac.uk

Прочетена 126 пъти

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

ЗА НАС - В процес на разработване.

Новата Празничност

Този уебсайт използва бисквитки за управление на навигация и други функции. Използвайки нашия уеб сайт, вие се съгласявате, че можем да поставим тези видове бисквитки на вашето устройство.
Повече информация Съгласие Отказ