.
Петък, 17 Юни 2022 15:46

Как се глобализира „моралната паника“

Мила Минева

Резюме: Общо място в анализите на настоящето заема диагнозата за фрагментирането на обществата; дебатът тече върху причините за тази фрагментация и можем да го видим през различните понятия като „информационни балони“, „ехо-стаи“, „пост-истина“... Интересува ме, обаче, не тази фрагментация, а успореден на нея процес – „глобализирането“ на темите в публичните разговори. „Политическата коректност“, „свободата на словото“, „провалът на мултикултурализма“ се превръщат в „глобални“ залози на културните войни и успяват да произвеждат локално специфични „морални паники“. Любопитният парадокс е, че тъкмо през тази глобално споделена паника от глобализацията тече процес на глобализиране – дали така се произвежда глобално публично пространство или се договарят нови разбирания за локалното; дали сме свидетели на подкопаване на процесите на глобализация или виждаме усилия по налагане на „консервативна“ алтер-глобализация?

Ключови думи: морална паника, медии, глобализация, културни войни

 

How a Moral Panic is Being “Globalised”?

Milla Mineva

Abstract: The diagnosis of the fragmentation of societies takes a common place in the analyses of the present. The debate is on the causes of this fragmentation, and we can see it through different concepts such as “information bubbles”, “echo-chambers”, “post-truth”, etc. What is of interest of the analysis, however, is not this fragmentation, but a parallel process – the “globalisation” of topics in public discourse. “Political correctness”, “free speech”, “the failure of multiculturalism” became “global” stakes of the culture wars and managed to produce locally specific “moral panics”. The curious paradox is that it is through this globally shared panic of globalisation that a process of globalisation is taking place. Is this how a global public space is produced or new understandings of the local are negotiated? Are we witnessing an undermining of globalisation processes or are we seeing efforts at imposing a ‘conservative’ alter-globalisation?

Keywords: moral panics, media, globalisation, culture wars

 

В началото на януари 2021 г. Нанси Пелоси, като говорител на Долната камара на американския Конгрес, внася Правилник за работата на Камарата на представителите.[1] Правилникът предвижда редица процедурни промени, а целта според Пелоси е „да направи Камарата по-отчетна, прозрачна и ефективна“. Сайтът Breitbart обаче съобщава за промените в Правилника със заглавие: „Нанси Пелоси забранява „джендър“ понятия като майка, дъщеря, баща, син в правилата на Камарата“. Именно това рамкиране на новината се подема от десни политици, медийни водещи и „инфлуенсъри“, и започва да се преповтаря от сайта на сайт, от туит на туит…[2] На 9 януари Красимир Каракачанов, вицепремиер и министър на отбраната, реагира в профила си във Фейсбук със следния постинг:

Няма сила, която да ме накара да наричам моята внучка „то“, за мен тя е моето момиче, защото е от женски пол!

А това, че някой някъде иска да прави експерименти и да възпитава децата не с традиционното отношение към родителите...

Извинявайте, но ние не живеем в някакъв съветски концлагер, където хората нямат пол, нямат имена, нямат етнос и религия, а са със затворнически номера!

Ние не сме в хитлеристки или съветски концлагер! За мен моята внучка ще бъде моето момиче, защото тя е момиче по рождение!

За мен моята дъщеря ще бъде моето момиче, защото аз съм я отгледал като момиче и тя се е проявила като жена, раждайки ми внучка!——

Коментарът ми пред радио К2 спрямо намерението на председателя на американския Конгрес Нанси Пелоси да премахне “полово обвързаните местоимения”

Постингът в рамките на месец януари е споделен 161 пъти, а коментарите под него са над 560, което е значително повече спрямо другите постинги на Каракачанов през същия месец. Реакциите са разнообразни и съвсем не само одобрителни – Фейсбук потребители припомнят на г-н Каракачанов някои граматични правила, други споменават продажба на паспорти и торбички „Билла“, трети се обиждат на съветски лагер и, разбира се, четвърти горещо подкрепят гнева на вицепремиера и неговата загриженост за бъдещето на децата ни. По-любопитното е, че „традиционните“ медии не закъсняват с масовото разпространение на новината и постингът е препубликуван в централни, в местни, в жълти медии…

Нека да обърнем внимание обаче на новината, публикувана в Медиапул чак на 11 януари, а именно „Конгресът на САЩ си забрани думите „тя“, „той“, „майка“ и „баща““. Статията представя коректно информационното съдържание, т. е. уточнява, че става дума за Правилник на Камарата на представителите и акцентира върху съдържателните промени, както и върху каузата на конкретната поправка, а именно да създаде условия за включващ документален език. Заглавието обаче преповтаря рамката, зададена от консервативните американски източници и превърнала се във водеща за начина, по който новината влиза в българското публично пространство.[3]

Въпреки че сюжетът не успява задълго да задържи медийното въображение, нито да се превърна в център на дебата, преповтаряйки „успеха“ на битката с „Истанбулската“ конвенция, по време на предизборната кампания Ернестина Шинова, кандидат за депутат от ВМРО, продължава да се бори „за нормалността“, защитавайки светостта на думата „майка“ в България: „Не се чувствам раждащ родител, аз съм майка. За нас българите тази дума е свята! Бъдещето на България го раждаме ние, жените, раждаме го и го отглеждаме с любов. Нашите деца са отгледани от мама и тате…“ (вж. “Ернестина Шинова, ВМРО: В България „майка“ е свята дума и няма да позволим да ни я вземат“ в Епицентър, 11.03.2021 г.). Явно битката за майката в документите на американския конгрес се привижда от ВМРО като тема с мобилизационен потенциал в национални избори.[4]

Морална паника?!

В края на 60-те години на ХХ в. Коен (Cohen, 2011 [1972]) и Янг (Young, 1971) разработват изследователски понятието за морална паника. Те го предлагат като ключ към разбирането на социалните процеси, разгръщащи се около младежки културни практики, сдобили се с популярност по това време и разказани от медиите като „отклонения“, застрашаващи социалния ред. Любопитен е контекстът, в който понятието става изследователски необходимо – това е време на промени и оспорване на разбиранията на „родители, политици, журналисти…“, изобщо на хора, които се разпознават като заемащи властови позиции (Young, 2011: 246); или казано по друг начин – атмосфера на оспорване на авторитети, според Час Кричър и съавторите му, които се опитват да проследят интелектуалната траектория на понятието „морална паника“ от края на 60-те до съвременния свят (Critcher, Hughes, Petley & Rohloff, 2013).

Какви са всъщност залозите на понятието морална паника, които, струва ми се, могат да са ни полезни и днес? Коен стига до израза морална паника през анализ на медийни репрезентации, за да подчертае механизмите и медийните инвентари, през които се морализира социалния ред, а именно „преувеличаване и изместване; предсказание; символизация“ (Cohen, 2011 [1972]: 25). Нека да добавим още един акцент – понятието морална паника подчертава не просто социалната конструираност на моралния ред, а активното производство (или възпроизводство) на норми от страна на социални актьори – морални предприемачи. Коен заема понятието за морални предприемачи от Бекер (Becker, 1997 [1963]), както и типологията, предложена от него, на контрольори на нормите (активно съдействат за възпроизводството на съществуващия ред) и морални кръстоносци (инвестират усилията си в създаването на нови норми). Каузата на Коен обаче е да интерпретира действията на тези морални предприемачи, доколкото са вписани в медийните логики и играят с медийни ресурси. Специфика на моралните предприемачи, твърди той, е, че имат достъп до медийното пространство и се опитват да си присвояват идеологическата инициатива по назоваване на нещата; когато са успешни всъщност монополизират именно тази идеологическа инициатива по задаването на доминиращите дефиниции на ред и нормативно поведение.

Още един малък детайл около моралните предприемачи – понятието минава отвъд психологическите търсения на искреност и неискреност, автентична вяра в предложения морален ред или цинична употреба на моралистки аргументи. Дори да приемем, че социалните актьори са искрени в усилията си да наложат определен морален ред, дори да не подозираме, че действията им са мотивирани от лицемерие, определянето им като морални предприемачи всъщност фокусира вниманието ни не върху техните „вътрешни“ състояния, а върху тактиките им за морализиране на света и по-точно върху инвестициите в медийно присъствие, в производство на медийни разкази, през които да се рамкира чуждото действие и поведение като застрашаващо „добрия“, „естествен“, „традиционен“ ценностен ред.

Понятието морална паника е подложено на сериозна критика от 70-те години до сега; то не е ценностно неутрално понятие и не би могло да бъде, защото самото определяне на някакви реакции като „панически“ вече е заемана на позиция спрямо тях.[5] От друга страна, отказът от това понятие изглежда ненавременен и съвсем не е случайно, че в последните години моралната паника като изследователски залог се преоткрива, защото поставя акцент върху медийните динамики, идеологическата инициативност на моралните предприемачи и съвсем не на последно място по важност – върху управлението през емоции.[6]

Нека да добавим и още един аргумент, който ни дава основание да мислим, че моралната паника е оптика, през която можем да правим продуктивен анализ на съвременния свят, а именно – разместването на социалните редове. Сблъскваме се с много феномени, свидетелстващи за ситуация на радикални промени: от една страна, имаме оттегляне от политическото, от друга – политизиране дори на тялото, разнообразни форми на популизми, едновременно с еманципативни проекти на различни маргинализирани групи, нарастване на световното богатство успоредно с разширяването на националните неравенства. Можем да опишем промените по различни начини. Изненадващото е, че липсват политики, ориентирани към дефинирането и решаването на проблеми, наместо това политическото се оказва вписано в културни войни и символни битки. Както Коен показва, това е съзнателна медийна стратегия по изместване, ориентирана към запазване на съществуващия социален ред; всъщност моралната паника е обикновено консервативна, т. е. целяща възпроизводство на статуквото.

Увличането на българския дебат в посока на „джендър“, „традиционни семейни ценности“, „свещени майки“, „розови фашисти“ и какви ли още не емоционално оцветени думи всъщност блокира изобщо шансовете да се обсъждат (дори да се дефинират) реални проблеми или пък да се формулират политически алтернативни разкази за колективното ни бъдеще. В този смисъл те са ориентирани към възпроизводство на реда, доколкото отказват да позволят дебат за неговата промяна.

Именно в ситуация на предоговаряне на социалния ред, фигурата на моралните предприемачи става изключително интересна. Този текст започна с припомняне на случка от американския конгрес, отшумяла в статус на български политик. Нека обаче да видим още няколко реакции на същата случка. В предаването Политически НЕкоректно по общественото радио на 16.01.2021 г. Владислав Апостолов в рубриката Културни войни изчита в ефир есе, озаглавено „Конгресът на глупостта“. В него усилията за произвеждане на включващ и полово неутрален документален език са определени като „светкавична война срещу английския език“, иронично се припомня, че „1984“ е написана „като предупреждение, не като наръчник“, а новите правила се сравняват със „Злонамерен софтуер за заличаване на култури и превръщането на мозъци в пюрета“. Владислав Апостолов е позната фигура в българското медийно пространство – той е кинокритик, но редовно се ангажира с каузи на „културните войни“ (отвъд филмовата експертиза) на страниците на в. Труд, в сайтове като Консерваторъ и Уебкафе, коментира по бТВ, БНТ и други; накратко, Владислав Апостолов е вписан в българското медийно пространство и може да превърна това в ресурс за идеологическа инициатива по именуване на новите реалности. Именно това прави, като, от една страна, измества и преувеличава фактите, а от друга, именува „нормалното“ като „езикова култура и традиция, еволюирала с векове и отчитаща очевидни, но твърде вредни и опасни биологични реалности.…“ (Апостолов, „Конгресът на глупостта“. Така редът всъщност е легитимиран не просто като непроменлив, а като естествен, вписан в природата и съответно не-подлежащ на критика, поне доколкото имаме здрав разум. Няма как тук да не припомним тезите на Барт (2007) за мита именно като машина, през която политическото се измества, конфликтният характер на реалността се скрива, за да се фундират социалните отношения в природата и съответно да се разкажат като вечни, естествени, непроменливи, т. е. да се блокират опитите за промяна, съпротива, критика…

В сходна посока върви и друг текст с автор Александър Урумов („Александър Урумов: Войната срещу семейството: 2021 – усеща се като 2018“), публикуван в Епицентър на 03.01.2021 г. и препечатан от Труд същия ден. Още в надзаглавието на статията се казва „Доктринерният джендърски „Титаник“ се разби в айсберга на здравия човешки разум“, а текстът като цяло заявява като своя кауза героичното отстояване на „националните традиции“, „християнските ценности“, „традиционните семейни категории“ и „нормалното възпитание“. Виждаме всички реквизити на моралната паника – от изместването и преувеличаването през предсказанието (ще трябва да се отбраняваме от нашествието на джендъризма) до символизациите (конкретните факти се преработват в симптоми за големи, скрити процеси). Кориган и Сайер (Corrigan and Sayer, 1985) определят моралната регулация като проект по нормализиране, превръщане в природни и приети на доверие, накратко „очевидни“ предпоставките на определена, историческа форма на социален ред. Те подчертават връзката с формирането на определен тип управление, както и факта, че държавите винаги поддържат и са легитимирани от специфичен морален етос (пак там: 4). В тази перспектива битките върху „моралното“ поведение на различни социални групи са всъщност битки върху формата и работата на публичните институции. Когато „консервативните“ морални предприемачи морализират поведението и претенциите на „другите“, те всъщност отбраняват определени действия на публичните институции и се опитват да легитимират публични политики (или тяхната липса) като „естествени“.

Ако се върнем на битката срещу Истанбулската конвенция (там политическите залози бяха по-ясни) или срещу закона, написан с цел защита правата на децата, или срещу закона за социалните услуги, ще видим, че се отбранява именно „пасивност“ на публичните институции и ненамеса в частния живот, но практически се блокират политики, ориентирани към разширяване на шансовете и гарантиране на равенство на старта на социално слаби или маргинализирани групи.

Глобални медийни сюжети – локални паники

Перспективата, в която тази „Пелоси-драма“ ни се струва интересна, е доколкото ни позволява да използваме една случка като лупа, за да се опитаме да интерпретираме практикуването на глобално публично пространство. Още в Свободната модерност. Културни измерения на глобализацията Ападурай (2006 [1996]) дефинира глобализацията като пресечност на потоци. Любопитното е, че пресичането на тези потоци произвежда непредвидими локални ефекти, от една страна, а от друга – че потоците имат различни скорости и никаква твърдост. В този смисъл медийните потоци са мигновени, а идеологическите – не просто по-бавни, но и разпръснати. Идеологиите вече не пътуват като цялостен набор от идеи за света, а като отделни думички, които влизат в неочаквани сглобки. Защо обръщаме внимание на това тук? Защото „Пелоси-драмата“ ни показва няколко парадокса.

Първо, видим е интересът на патриотичните морални предприемачи към случващото се в Американския конгрес. Определящи се именно като „националисти“ политици са основните инициатори в обсъждането на „културни войни“, „политическа коректност“, „джендър“ и т. н. Вторият парадокс е, че тези думи влизат в публичността, лишени от битките, които стоят зад тях, т.е. те са превърнати в пароли без дълбочина, описват реалности, които са много далеч от България (тук все още са почти невидими социалните групи, ангажирани с битки върху езика в публичността), накратко моралните предприемачи водят чужди битки.

Всъщност този текст предлага да интерпретираме битките като симптом именно на глобализирането на публичното пространство. В тази перспектива усилията на моралните предприемачи ще се окажат инвестиции в охраняването на националното и превеждането на „традиционното“ в глобални контексти. Как става това? Основен акцент, който моралните предприемачи поставят, е върху застрашеността на „Западната цивилизация“, но те взимат на въоръжение и една стара разделителна линия между Изтока и Запада (по-точно между Източна и Западна Европа), преобръщайки символните им позиции. Нека да разкажем този сюжет през тезите на Александър Урумов. След като описва „джендъризма“ като идеологията, през която „задкулисен елит в Брюксел и Страсбург“ се опитва да отнеме (и да си присвои) властта от националната държава, именно Източна Европа се оказва героичният агент на отстояването на „интересите на семейството, на традиционните семейни категории, на християнските ценности и на националните традиции“. Всъщност Западна Европа е „в безпомощно състояние“ „на будна кома“ и именно затова „здравият разум“ на Източна Европа може да съхрани статуквото. Употребата на тази разделителна линия съвсем не е случайна. В статия на в. Сега (23.01.2021 г.) „По-внимателно с политическата коректност“ (препечатана в Гласове под заглавие: „Адептите на Нанси Пелоси са решили да се повозят на шейничката на научния комунизъм“, 29.01.2021 г.) напълно безкритично се разказва онази версия, според която „политическа коректност“ и комунистически „политкоректен „дървен“ език“ са синонимизирани, т. е. реферира се към един идеологически разказ като към исторически факт.[7] По-интересното е, че ясно е разработена разликата между „Америка, флагманът на Свободния свят“ и Източна Европа, позиционирана като пространството с опит, което може да предостави ресурси за съпротива срещу „инвалидизирането“ на езика. Така Източна Европа се оказва не просто по-различна, но по-ценна на глобалната сцена, защото именно тя може да се превърне в пазител на „Западната цивилизация“, а моралните предприемачи очертават наднационални идентичности, с които да се идентифицираме, без да се отказваме от националното. „Традиционните“, „семейните“, „християнските“ ценности се превръщат в онези „глобални“ маркери-матрьошки, в които могат да се впишат идентичностни кръгове без напрежение – национално, регионално (Източна Европа), глобално (Западна цивилизация).

И така живеем в свят не просто на глобални медии, а на глобални медийни морални паники. Световните публики обсъждаме сходни сюжети в напълно различни локални контексти. Това, което виждаме през един случай в българското медийно пространство, е изместването на дебата в „дясна“, „консервативна“ посока – „десните“ интерпретации задават рамките, през които се мислят и разказват конкретни случки, „левите“ интерпретации остават маргинализирани. Всъщност имаме български морални предприемачи, които виждат ресурс в глобалните сюжети, и ги използват, за да се позиционират локално. Любопитното е, че тези предприемачи, които често се определят като „патриоти“, изобщо не рефлектират върху преноса на глобални (по-често американски) сюжети и аргументи в измислянето си като „истински българи“. От една страна глобалният сюжет наистина позволява очертаване на врага, но от друга – заемането на „наднационални“ аргументи без критика е любопитно. Всъщност това, което се опитваме да проследим в този текст, е постепенното оформяне и кристализиране на глобално, консервативно публично пространство – пътуват сюжети, аргументи, страхове и паники… Парадоксално, глобализирането на разговорите се случва през локално разиграване на панически сюжети, ориентирани към охраняване на социалния ред на белия мъж европеец и патриот – глобализация на страховете и усилията по затваряне в „традиционното“.  

Библиография

Ападурай, Арджун. 2006 [1996]. Свободната модерност. Културни измерения на глобализацията. София: ЛиК.

Барт, Ролан. 2007. Нулева степен на почерка. Митологии. София: Колибри.

Becker, Howard Saul. 1997 [1963]. Outsiders. Studies in the Sociology of Deviance. London and New York: The Free Press.

Cohen, Stanley. 2011 [1972]. Folk Devils and Moral Panics. London and New York: Routledge.

Corrigan, Philip R. D and Sayer, Derek. 1985. The Great Arch: English State Formation as Cultural Revolution. New York: Basil Blackwell.

Critcher, Chas. 2009. “Widening the Focus. Moral Panics as Moral Regulation”. British Journal of Criminology, 49 (1): 17–34.

Critcher, Chas, & Jason Hughes, Julian Petley, Amanda Rohloff. 2013. Moral Panics in the

Contemporary World. New York. London, New Delhi, Sydney: Bloomsbury.

Furedi, Frank. 2005. Politics of Fear. Beyond Left and Right. London: Continuum.

Young, Jock. 1971. “The role of the police as amplifiers of deviance, negotiators of reality and translators of fantasy”. In: Cohen, Stanley (ed.) Images of Deviance. Harmondsworth: Penguin, 27–61.

Young, Jock. 2011. “Moral Panics and the Transgressive Other”. Crime Media Culture, 7(3), 245–58.


[1] Коректно представяне на каузите на промяната дава например Ройтерс още на 1 януари 2021 г., вж.: “U.S. House Democrats introduce ethics, legislative reforms”, а Правилникът е публикуван на страницата на Камарата на представителите.

[2] Офнюз представя накратко в българското публично пространство този медиен сюжет в статия си „Какво е лъжа и какво е истина в новините, че Пелоси забранява джендър-думите“, публикувана още на 12 януари 2021 г.

[3] Виж например: Офнюз, Дарик нюз, Днес.бг, Уебкафе.

[4] Трябва да отбележим, че ВМРО, което залага на няколко теми в предизборната кампания, само една от които е „джендъра“, всъщност не успява да прескочи 4% бариера на трите парламентарни избора през 2021 г., за да влезе в Народното събрание.

[5] Кратко и коректно представяне на критиките към понятието вж. в: Critcher, 2009.

[6] За връзката между емоции и управление вж. напр.: Furedi, 2005.

[7] Кратко, но ориентиращо представяне за историята на употребите на „политическа коректност“ дава статията “Political correctness: how the right invented a phantom enemy” в: The Guardian, 30.11.2016 г.


Биографична справка

Мила Минева е преподавател в катедра Социология, СУ „Св. Климент Охридски“ и програмен директор в Център за либерални стратегии. Изследователските й интереси са в областите на социология на медиите и популярната култура, визуални изследвания и конструиране на идентичности.

mmineva[at]phls.uni-sofia.bg

Прочетена 178 пъти

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

ЗА НАС - В процес на разработване.

Новата Празничност

Този уебсайт използва бисквитки за управление на навигация и други функции. Използвайки нашия уеб сайт, вие се съгласявате, че можем да поставим тези видове бисквитки на вашето устройство.
Повече информация Съгласие Отказ