.
Петък, 17 Юни 2022 15:45

Възходът на десните дигитални контрапубличности

Иво Инджов

Резюме: Статията разглежда развитието и структурата на десните дигитални контрапубличности, включително някои техни български проявления, в условията на задълбочаваща се криза на либералната демокрация, в контекста на дискусиите за постистината и постдемокрацията. Макар че страховете от глобализацията, неравенството, ксенофобията и други структурни фактори са решаващи за успеха на десния популизъм, анализът се фокусира върху ролята на интернет и социалните медии. Тяхното значение като катализатор на десните контрапубличности е в основата на научно-изследователския интерес на автора.

Ключови думи: България, десни дигитални контрапубличности, десен популизъм, дигитален фашизъм, постдемокрация, постистина, публичност

 

The Rise of the Right Digital Counter-Publics

Ivo Indzhov

Abstract: The paper examines the development and structure of right-wing digital counter-publics, including some of their Bulgarian manifestations, in the context of a deepening crisis of liberal democracy and in the framework of the discussions on post-truth and post-democracy. While fears of globalisation, inequality, xenophobia, and other structural factors are crucial to the success of right-wing populism, the analysis focuses on the role of the Internet and social media. Their importance as a catalyst for right-wing counter-publics is at the core of the author’s research interest.

Keywords: Bulgaria, right-wing digital counter-publics, right-wing populism, digital fascism, post-democracy, post-truth, public sphere

 

Кризите на либералната демокрация, превръщаща се в „постфактическа демокрация“ (Hendricks and Vestergaard, 2017), са в основата на възхода на десния популизъм. Макар че често се „излива“ на улицата и превзема избирателните урни, той „живее“ основно във взаимосвързани дигитални светове (алтернативни сайтове, социални мрежи, онлайн платформи). Статията разглежда спецификите на десните дигитални контрапубличности: отграничаване от мейнстрийм медиите, инструментариум за разпространение на съдържание и послания, структура. Има и „българска“ част. Левите контрапубличности са споменати бегло, защото имат много по-слабо влияние в обществото.

Анализът отчита решаващото значение на „структурните фактори и дългосрочното развитие“ за разгръщане на силни дигитални контрапубличности в дясно-популисткия спектър, направили възможни Брекзит, победата на Тръмп през 2016 г. или възхода на „Алтернатива за Германия“. Такива фактори са „страховете от глобализацията, неравенство, ксенофобия и расизъм или тенденциите към индивидуализация“ (Rau and Simon, 2019). Макар че технологиите се явяват по-скоро катализатор за новото дясно, успехът му в глобален мащаб щеше да бъде немислим без интернет и социалните медии. Статията анализира тяхното значение за успеха на десните дигитални контрапубличности.  

Десните дигитални контрапубличности са пространство на „традиционните ценности“, конспирации, национализъм, десен популизъм и десен радикализъм. Свързващата материя на антисистемните настроения в съвременното общество е десният популизъм. Той апелира към „народа“ и е срещу равнодушния политически истаблишмънт, като конструира единството на този народ на ксенофобска основа (Mouffe, 2015). В най-ново време, особено след световната финансова и икономическа криза от 2007-2009 г. и големите мигрантските потоци към Европа и САЩ, във възход е „националпопулизмът“, който съчетава дясна политика с популистки теми и реторика. В този меланж не трябва да се пропуска една друга особеност на националпопулизма – въпреки декларирания си антиелитаризъм, като „крайнодесен национализъм“ той е „по същество реванш на олигархичните елементи на модерните представителни управления над демократичните елементи“ (Тодоров, 2007: 99).

Дигитални контрапубличности, постистина и постдемокрация

Дигиталните контрапубличности като пространство на антисистемни дискурси, подхранвани от „алтернативни“ факти, дезинформация и фалшиви новини, са интегрална част от новия обществен и информационен порядък в епохата на постистината и постдемокрацията.

Постистината беше обявена за дума на годината през 2016 г. от Оксфордския речник. Post-truth означава „след истината“ и „отвъд фактите“. С израза се назовават обстоятелства, при които обективните факти имат по-малко влияние върху формирането на общественото мнение от емоционалните призиви. Постистината триумфира при решението на Великобритания за Брекзит и победата на Тръмп на изборите в САЩ (БНТ, 2016). В модуса на постистината големите постижения на Просвещението и модерността като рационалност, обективност, научност, придържане към фактите, демокрация се прогонват от емоционалност, ирационалност и нови авторитарни политически структури (Hendricks and Vestergaard, 2017). Анна Кръстева отбелязва в малко по-различен контекст, че в „света на популистката младеж“ „фактите не са заменени с фейк; те бяха премахнати и маргинализирани, изгонени от фокуса на обществения дебат и политическата идентичност. […] Постдемократичният популизъм и младежта взаимно се подсилват“ (Krasteva, 2017).

Постистината се родее с постдемокрацията, защото се намираме на „на прага на постфактическата демокрация“ (Hendricks and Vestergaard, 2017). Маргинализирането или пренебрегването на фактите, които досега бяха в основата на рационалните политически дебати, води до мимикрия на демократичните процедури и държавните институции.

Още през 2003 г. британският социолог Колин Крауч анализира как вследствие на глобализацията и секуларизациите западният свят се носи „по течението към една ситуация, при която демокрацията се превръща в сянка на самата себе си. Нейните институции и привички си оставаха: провеждаха се оспорвани избори; правителствата можеха да бъдат сваляни и сменяни по мирен път; политическият дебат изглеждаше ожесточен. Но жизнеността и устремът й бяха намелели; партията и правителствата не толкова реагираха на желанията, изразявани от автономните граждански групи, колкото манипулираха темите и общественото мнение.“ Авторът уточнява и в чий интерес е това развитие на нещата: „ Междувременно реалната енергия на политическата система бе преминала в ръцете на малки елити от политици и корпоративните богаташи, които все повече обезпечаваха условия, при които политиката да отговаря на желанията на вторите“ (Крауч, 2020: 11). При тази нова политическа констелация „бунтът“ срещу елитите в различните му форми е логичен и неизбежен, а радикалните контрапубличности дават слово и образ на антисистемните настроения.

Десните дигитални контрапубличности се явяват опозиция на класическата буржоазна публичност. Преди повече от половин век Хабермас (1995 [1962]) анализира развитието на медиите от началото на XVIII в. до днес и констатира възникването и последващия упадък на публичната сфера – една от централните категории в буржоазното общество. Неговият модел на публичността е известен като „дискурсивен“: в публичната сфера се обсъждат на равни начала въпроси от общ интерес, формират се мнения. Този модел е силно идеализиран, защото възпроизвежда античния модел на комуникация на агората, който макар и демократичен, е пространствено ограничен и социално изключващ (жените, чужденците, робите). Самият Хабермас констатира, че отрицателно въздействие върху демократичните дебати в модерните общества оказва културната индустрия, а политиката се режисира в парламента и от медиите с техния комерсиален интерес.

Социологът Ралф Шрьодер от Интернет института на Оксфорд разглежда публичната сфера като арена с ограничено предлагане на внимание. Тя е доминирана от няколко големи медийни играчи – gatekeepеrs, които определят до голяма степен дневния ред, какво ще се дискутира. Така се води игра с нулева сума (Rau and Simon, 2019). Проблемът при тази игра е, че в публичното пространство се появяват все по-малко алтернативни и критични гледни точки за развитието на обществото и света, за тях по правило остават маргиналните медийни трибуни.

Публичност и контрапубличности

Преди време лявата социална изследователка Нанси Фрейзър разглежда концепцията за контрапубличностите като алтернативно дискусионно пространство за маргинализирани групи: работници, жени, малцинства, мигранти. Шрьодер пренася концепцията на Фрейзър към политическата десница и в интернет епохата: с помощта на дигиталните медии десните заобикалят традиционните „пазачи на входа“, при това с безпрецедентен успех. Докато в зората на интернет мрежата е разглеждана като катализатор на демокрацията и свободата, в наши дни това е пространство за социални ботове, фалшиви новини, eхокамери, психологическо микротаргетиране. Интернет се превръща в катализатор за промени, от които печелят десни и консервативни движения чрез контрадискурси срещу наложените идеологиите в публичното пространство (Rau and Simon, 2019).

През последните години се появиха редица алтернативни и популистки сайтове, както и пристрастни медии (partisan sites), които се разраснаха в някои страни благодарение основно на безплатното разпространение в социалните медии, установява Digital News Report 2018 на Института Ройтерс (Newman, 2018). Повечето от тези сайтове са в спектъра на десните, националистическите, антимигрантските онлайн медии, макар че има и ляво ориентирани. Същевременно тези сайтове трябва да се разграничават от онези, които „умишлено фабрикуват новините“, въпреки че често биват обвинявани в преувеличение или приспособяване на фактите в зависимост от каузата им.

Общото между потребителите на повечето сайтове като „партизанския“ Breitbart в САЩ, антимиграционните и десни Unzensuriert в Австрия, Fria Tider и Nyheter Idag в Швеция и др., e доста по-ниското доверие в новините в сравнение с общата извадка в изследването на Института Ройтерс. Тези сайтове рефлектират темите и посланията на по-големите популистки и анти-истаблишмънт движения в Европа. Много от тях се стремят да бъдат алтернатива на масмедиите на „консенсуса за корпоративна или политическа коректност“ (пак там). Светът, представен от крайнодесните дигитални медии, „винаги е в извънредно положение“, обяснява виенският политолог, блогър и автор на книги Наташа Щробл. „Има война, която трябва да бъде спечелена срещу злите леви, срещу бежанците и други“ (Staud, 2016). Като цяло обхватът на алтернативните, популистките и „партизанските“ сайтове остава ограничен, но високата им ангажираност предполага, че те влияят върху основния дискурс в редица европейски страни (Newman, 2018).

Изследователите на интернет комуникациите Феликс Саймън и Ян Рау правят опит да обобщят дигиталните контрапубличности в четири типа (Simon and Rau, 2019):

- политическите актьори или партии могат да комуникират директно със своите (потенциални) привърженици чрез социални медии или уебсайтове. По време на т. нар. бежанска криза от 2015 г. „Алтернатива за Германия“ успя да информира и мобилизира успешно последователите си чрез Фейсбук, без да ѝ се налага да работи с мейнстрийм медиите.

- хибридна стратегия. При нея дигиталните канали на партията създават и популяризират „оригинално“ съобщение, за да бъде подето от традиционните медии с тяхната по-широка аудитория. Така действат водещи политици от Австрийската партия на свободата. Шансовете за успех нарастват, когато съобщението съдържа много силни или скандални твърдения.

- десните движения могат да се възползват от дясната медийна сфера в интернет, която се опитва да се утвърди, например алтернативните новинарски сайтове в Швеция и в Австрия. И при този подход се разчита на относително ниските разходите за публикуване на съдържание в мрежата, както и на децентрализираните канали за разпространението му.

- дигиталните медии създават терен за възникване на политически движения, структурирани „отдолу–нагоре“. Те се организират без помощ от партии или други политически актьори като very digital grassroots movements, описани някога от „първите интернет утописти“.

Антисистемната комуникация завладява нови дигитални пространства. Телеграм – онлайн платформата за обмен на съобщения, ползвана от над 400 млн. потребители в света, „все повече се превръща във важна контрапубличност за теоретиците на конспирацията и десните екстремисти“ (Römermann, 2020). Чрез т. нар. обществени канали и затворените групи в Телеграм „в Германия се е развила един вид контрапубличност. Свят, в който осведомяването на утвърдените медии е особено критикувано – и в същото време се разпространяват всякакви теории на конспирацията… масова популярност добиват групите на „бунтовници срещу „короната“… по-старите теории на конспирацията на критиците на ваксините понякога се смесват с теории за предполагаем „нов световен ред“… или дори еврейската световна конспирация.“ Най-новият „враг“ на тези общности е милиардерът Бил Гейтс с абсурдно приписваните му планове за чипиране на световното население в процеса на имунизация срещу коронавируса.

Направеният до момента обзор показва, че успехът на десните контрапубличности не се дължи само на усилващия ефект на „ехокамерите“, които създават армии от единомишленици в онлайн пространството. Десните дигитални медии експлоатират и възможността да взаимодействат на различни нива с традиционните масмедии, които по правило са техни врагове.

Същевременно актуални развития илюстрират опасността от прерастване на противопоставянето между контрапубличностите и мейнстрийм публичността в сблъсък между паралелни светове. В нощта на изборите в САЩ през 2020 г. се видя „пълен разрив между реалностите и световете“. Двата противникови лагера описват две напълно несъвместими реалности в обществото. Но и след избора на Байдън, и след коронавируса контрапубличностите ще са едни гърди напред, те експлоатират безскрупулно технологичните нововъведения, прогнозира немският журналист Бернд Граф (Graff, 2020).

Социалните медии са посочени като „най-голямата пропагандна машина в историята на човечеството“ в книгата Дигитален фашизъм на изследователите на онлайн комуникацията Майк Филиц и Холгер Маркс. Аргументирането на дигиталния фашизъм надали е най-убедителната част в произведението им за разлика от задълбочения анализ на ролята на социалните медии за генериране на култури на омразата и разделяне на обществото. Десните екстремисти „използват засилване на страховете, създаване на объркване и изкривяване на отношенията в мнозинството“, като експлоатират „механизмите за свързване и фаворизиране на съдържание“, които ускоряват разпространението на конспиративни теории и разкази за гибел (Graff, 2020).

Възход на консервативно-конспиративните контрапубличности в България

Десният популизъм в българското общество е във възход, включително като политическо представителство, а едно от възможните обяснения за това е задълбочаващото се социално разслоение (Костов, 2020). При участието на коалицията „Обединени патриоти“ като партньор на ГЕРБ в управлението (2017–2021) нарасна популярността на идеите за „твърдата ръка“, „традиционните семейни ценности“, защита на православната нация – от ромите, мигрантите, хомосексуалните и лесбийките. На този етап обаче реално видимите, а донякъде и измерими десни контрапубличности в България имат не толкова националпопулистки, колкото консервативно-конспиративен характер. Тази специфична дясна контрапубличност е полюс, противоположен на либералната контрапубличност, развила се като контрапункт на „разпада“ на медийния пейзаж (Шопов, 2014) и „завладяването“ на медиите от политико-олигархични интереси.

Журналистическото разследване „От Истанбулската конвенция, та на „Измамата к0вид-19““ разкри как „тъкмо фалшивите новини, поднесени със смесване на истина и лъжа, са използвани за изграждането и доразвиването на общности в социалните мрежи, които се обединяват около конспиративни теории. Беше установено, че фалшивите новини в сайта „Измамата к0вид-19“, който поддържа едноименна страница във Фейсбук, се списват от автора bulgarianfathers, който стои и зад сайт и Фейсбук-група на Асоциацията на бащите в България. Хората зад сдружението са част от успешната кампания срещу Истанбулската конвенция, както и зад съпротивата срещу приемането на Стратегията за детето (Киркова, Костадинова и Марчев, 2020).

Подобни теми частично се експлоатират и от русофилските и путинофилските групи във Фейсбук. Такива са „Обичам СССР! Обичам Русия! Обичам България (25 хил. членове), „ЕВРАЗИЙСКИ БАЛКАНИ“ (25 хил. членове), „БЪЛГАРИЯ И РУСИЯ – ДРУЖБА ОТ ВЕКОВЕ ЗА ВЕКОВЕ“ (19 хил. членове) и др.[1] „Визитката“ на третата група е показателна: тя започва с призива „БЪЛГАРИ РУСОФИЛИ, да се обединим за промяна!!! Един за всички и всички за един! С БОГ НАПРЕД !!! Амин!“. Групата е създадена „за подкрепа политиката на ВЛАДИМИР ВЛАДИМИРОВИЧ ПУТИН И РУСИЯ, така, че тролове (русофоби) не се толерират всред нас“. В такива групи с публичен достъп до тях „редовно се публикуват конспиративни мнения за вредата от 5G мрежата и призиви за унищожаването на нейната инфраструктура, както и от опасността от стерилизация от все още несъздадената ваксина против COVID-19. Забелязва се и лавина от споделяния главно от фейк нюз български сайтове копиращи руски такива…“, пише в блога си Юрий Александров (2020).

Най-вероятно групи като споменатите по-горе споделят съдържание и от една категория съмнителни български сайтове, често без ясен собственик, които не спазват базови журналистически стандарти и „бълват псевдоновини на конвейер“. Сред любимите теми е тази за „руското величие“, „продавана“ в комплект с антизападната насоченост на повечето от тях. Голяма част от съдържанието на тези сайтове се разпространява основно чрез социалните мрежи (Антонова и Димитров, 2015).

Дигиталните десни контрапубличности в България досега не са изследвани задълбочено. Техните консервативни (защита на „традиционните ценности“) и „конспиративни“ сегменти („Измамата к0вид-19“) се вписват в характерните за такъв тип антисистемни дигитални пространства в днешните медийни демокрации. До каква степен тези контрапубличности имат пресечни полета – като инфраструктура, участници и съдържание, с русофилските и путинофилски групи във Фейсбук, е важен изследователски въпрос, чийто отговор изисква време и ресурси, далеч надхвърлящи замисъла на тази статия. В последващо проучване може да се изследват взаимовръзките между популистката антимодерна, антилиберална и антизападна (вкл. анти-ЕС и антиамериканска) пропаганда сред русофилските общности в интернет и „външните“, респ. „вътрешни“ фактори, които евентуално ѝ влияят. Обект на изследване могат да бъдат сродни руски групи в социалните медии и контролирани от Кремъл медии, респ. български проруски и/или ориентирани „против“ Запада медии. Такова проучване може да стъпи върху вторичен анализ на резултатите от проучването „Антидемократичната пропаганда в България. Информационни сайтове и печатни медии, 2013-2016 г.“ (Джунс, Вайсова и Вацов, 2017). При това трябва да се държи сметка за спецификата на българските русофилски групи – макар че посланията им често са консервативни, а идолът им Путин е десен автократ, мнозинството от участниците в тях имат ляв социално-икономически профил.

Вместо заключение

Радикалните контрапубличности, разгръщащи се като алтернативни сайтове, в социалните медии, на онлайн платформи и в други интернет сфери, претендират да говорят от името на „малкия човек“, пренебрегнатите в обществото, „народа“. В техните рамки се експлоатира максимално гарантираната в конституцията на всяка либерална демокрация свобода на изразяване, като се материализира в нестихващи критики към елитите и системата. Заради пропагандата на омраза и насилие десните контрапубличности са негативно конотирани в научно-изследователския дискурс и мейнстрийм медиите.

На това място обаче бих маркирал проблема в по-различна, леко провокативна светлина. За целта ще цитирам от дописка по темата в немското ляво алтернативно издание taz. Според авторите контрапубличността отдавна се е превърнала в боен термин: левите и десните движения си я „заплюват“, „защото тъкмо тя им придава по-голяма достоверност и автентичност – на фона на потока от фалшиви новини и морето от булевардна журналистика. От друга страна, кой каза, че плуването срещу течението не е усилие? Демокрацията живее от различни мнения, понякога и от противоречия“ (Feddersen and Buchert, 2017).

Десните контрапубличности могат да стимулират оздравителни процеси за Политическото и либералната демокрация, но същевременно продължават да бъдат сериозна заплаха за тях. Разрушителният им потенциал не трябва да бъде подценяван. Дългосрочното противодействие на радикализацията в обществото обаче изисква да се създадат условия за редуциране на социално-икономическите и политическите причини, които я генерират и правят възможна чрез интернет.

На разрастването на десния популизъм може да се противодейства и в краткосрочен план с реабилитиране на автентичната политическата конкуренция, икономически автономни и социално отговорни медии и, може би на първо място – чрез регулиране на дигиталния капитализъм. Защото в наши дни свободата на изразяване в интернет често се изражда в слободия. Възможни са и мерки във функционален план чрез рутинно взаимодействие на основните участници в процеса на политическа комуникация, както се случи в кризисната 2020 г. Загубата на Тръмп на президентските избори, поне временното намаляване на електоралната тежест на Алтернатива за Германия и пораженията на ниво обществено мнение за политици като Борис Джонсън, Жаир Болсонаро и Нарендра Моди, които пренебрегнаха престъпно заплахата от коронавируса, се случиха в условията на пандемия с милиони жертви. През същото време нови конспиративни теории като тези за произхода на COVID-19 и „вредата“ от ваксините срещу вируса, а също и „пъкления план“ на Бил Гейтс за чипиране на световното население, колонизираха интернет. Въпреки тях и пропагандата на десните популисти, че пазят „свободите“, последните започнаха да губят почва, защото гражданите преценяваха политиците, избирайки между емоционално оцветените мнения и неумолимата фактологична истина – всекидневния брой на умрелите от COVID-19; казаното от експертите; милиардите за противодействие на пандемията, които реабилитираха ролята на социалната държава. Голяма роля за налагане на реалистичния „разказ“ за пандемията в публичното пространство изиграха журналистическите медии с тяхната вярност към фактите, макар че бяха обвинявани, донякъде с право, за предимно безкритично отразяване на действията на правителствата, както и за инфодемията.

Библиография

Джунс, Том, Вайсова, Леа и Вацов, Димитър (съст.). 2017. Критика и хуманизъм, 47 (1): Медии и пропаганда след Студената война.

Крауч, Колин. 2020. Постдемокрация след кризите. София: Изток-Запад.

Тодоров, Антоний. 2007. „Националпопулизмът срещу демокрацията“. Критика и хуманизъм, 23 (1): 85–100 (последно посетен на 15.02.2021 г.).

Хабермас, Юрген. 1995 [1962]. Структурни изменения на публичността. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Център за изследване на демокрацията.

Krasteva, Anna. 2017. „Facts will not Save (the Youth) from Fake. Citizenship will“. Open Democracy, 04.11.2017 (последно посетен на 15.02.2021 г.).

Mouffe, Chantal. 2015. “Für einen linken Populismus”. Internationale Politik und Gesellschaft, 30.03.2015 (последно посетен на 15.10.2016 г.).

Newman, Nic. 2018. “They tell the truth I like – Partisan and Alternative News Sites in Europe”. European Journalism Observatory, 14.06.2018 (последно посетен на 22.01.2019 г.).

Rau, Jan and Simon, Felix. 2019. “Have Digital Counterpublics Given Us Donald Trump, The AfD, and Brexit?”. European Journalism Observatory, 14.01.2019 (последно посетен на 22.01.2019 г.).

Staud, Toralf. 2016. “Die neue Gegenöffentlichkeit von rechtsaußen – und wie sie wirkt”. BpB, 19.12.2016 (последно посетен на 27.01.2021 г.).

Hendricks, Vincent F. and Vestergaard, Mads. 2017. “Verlorene Wirklichkeit? An der Schwelle zur postfaktischen Demokratie. APuZ, 13: 4–10 (последно посетен на 24.02.2022 г.).

Медийни публикации

Александров, Юри. 2020. „Проруските групи във Фейсбук са развъдник на идиотизъм и тоталитаризъм“. Мястото на Юрий Александров, 22.05.2020 г. (последно посетен на 19.02.2022).

Антонова, Весислава и Димитров, Мартин. 2015. „Димната завеса на мнимите ‘медии‘“. Капитал, 18.12.2015 (последно посетен на 06.09.2017).

БНТ. 2016. „Думата на годината, според Оксфорд, е POST-TRUTH (постистина), БНТ, 16.11.2016 (последно посетено на 17.01.2019).

Костов, Любослав. 2020. „България в затворения кръг на неравенства и десен популизъм“. Барикада, 16.02.2020 (последно посетен на 02.03.2021).

Марчев, Георги, Костадинова, Симона и Киркова, Мина. 2021. „От Истанбулската конвенция, та на Измамата к0вид-19‘“. Mediapool.bg, 04.01.2021 (последно посетен на 09.02.2021).

Шопов, Владимир. 2014. „Българската контрапубличност. Гьоте-институт. 15.02.2021 (последно посетен на 19.02.2022).

Graff, Bernd. 2019. “Im digitalen Faschismus-Strudel”. Süddeutsche Zeitung, 08.09.2019 (последно посетен на 19.02.2022).

Römermann, Stephan. 2020. “Gegenöffentlichkeit für Corona-Zweifler”. Deutschlandfunk Webseite, 12.05.2020 (последно посетен на 19.02.2022).

Feddersen, Jann and Buchert, Gina. 2017. “50 Jahre gegen den Strom”. taz (o.D.). (последно посетен на 19.02.2022).


[1] Данните за членската маса са към дата на последното посещение: 22.04.2021 г.


Биографична справка

Д-р Иво Инджов е доцент по журналистика във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Ръководител е на проекта „Медийната система и журналистическата култура в България“. Експерт по политически комуникации. Работил е като журналист в различни печатни медии.

iindzhovts[at]uni-vt.bg

Прочетена 158 пъти

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

ЗА НАС - В процес на разработване.

Новата Празничност

Този уебсайт използва бисквитки за управление на навигация и други функции. Използвайки нашия уеб сайт, вие се съгласявате, че можем да поставим тези видове бисквитки на вашето устройство.
Повече информация Съгласие Отказ