Случаят на Братската могила в Пловдив

Градът е наследяем и наследяван, градовете на различните общества отразяват визията на тези общества за самите себе си и проектират тази визия в бъдещето. Градовете помнят и забравят, спомнят си и изличават различните визии, в постоянно търсене на актуалната идентичност на настоящите си обитатели. Непрекъснатото взаимодействие между градските жители и градските места на паметта е фиксирано във физически артефакти, каквито са паметниците. Паметниците, от една страна, увековечават спомена, създават пространствен наратив и насищат града със спомени, но, от друга, са най-лесният механизъм на забравата, защото могат да бъдат разрушени или просто да останат незабележими при културни и социални промени.

Паметниците официализират паметта на групи и общности, които в различни моменти имат доминираща позиция в градското пространство и поради това са залог за символни борби и властови ресурс за легитимиране на идентичности. В настоящия текст това постоянно взаимодействие между символи, общности и градско пространство ще бъде сведено до метафоричната фигура, че градът си спомня „отгоре" чрез практики по ритуализиране на легитимираната чрез официалния дискурс памет и градът забравя „отдолу" чрез съпротивите, просмиването, преоценяването и разрушаването (реално и ритуално) на същите тези места на паметта. Разбира се, едно такова ограничаване поставя по-скоро въпроси, отколкото предлага ясни и категорични отговори, но именно съществуването на паметниците в пространството на града е случване, конструиране, договаряне. Тук, с примери от Пловдив, ще се запитаме как се „случва" градът, кое удържа общата памет, как се изявяват различни идентичности чрез значими градски топоси и кое прави това възможно или невъзможно.

От тази отправна позиция градът може да бъде дефиниран като взаимодействие между обективирана социалност, вписана във физическа рамка и изградена среда, кодификация на поведението, специфичен хабитат и интериоризирана социалност (градски хабитус) - способност на градските жители да усвояват и произвеждат града чрез своите дейности, практики, символи и др.¹

Различните нива на градските феномени, съ-съществуват в хетерогенното пространство на града и в този смисъл той може да бъде наречен палимпсест² . Разпластяването или изстъргването на горните слоеве от текста на града може да бъде използвано като стратегия при изследване на „обживения", случващия се град в преход, за да осветли това, което е било скрито. Градът-палимпсест „помни" и „забравя", като създава нови текстове или разкрива части от предишни чрез официални дискурсивни конструкции, което придава градски идентичности „отгоре", или пък като преоценява, разрушава, пресъздава значими места за градските обитатели „отдолу" - чрез всекидневни практики, чрез именувания, чрез графити или чрез промяна на употребите на тези места.

Един от властовите ресурси на официалните институции при работа по градския палимпсест е обявяването на вече съществуващи или новосъздадени обекти за паметници на културата. Те „закрепват" избрани времеви цялости („исторически периоди") в пространствата на града чрез специални топоси. Тази героична топография на местата на паметта е съчетана с изграждане на паметен пантеон на героични личности, които усилват легитимността и значимостта на времевите цялости и трансцендират градското пространство и сакралното време на историческия (национален) разказ.

В годините след Втората световна война в градското пространство на Пловдив се появяват нови мемориални места, т.нар. паметници на социализма, най-внушителните от които са Паметникът на Съветската армия или мило наричаният от всички пловдивчани и гости на града - Альоша, и монументалният комплекс „Братската могила". Освен чрез тях, героите на социализма са „вплетени" в градската тъкан чрез паметни плочи и паметници на ремсисти, активисти на Комунистическата партия, партизани³.

Социализмът наслагва върху градското пространство още един дискурсивен пласт, легитимиран чрез артефактите и символите (паметници, имена на улици и предприятия, площади и квартали) на борците против, революционерите, изключителните хора, които в случая с Пловдив, а и във всички български градове, се вписват в националния разказ за героичните български ханове, царе и възрожденци. Наративът за „борбата за свобода", който дискурсивно обвързва всички герои в една времева цялост, е официален и легитимен за социализма. Разказът се разполага в пространството чрез специални градски топоси - места на паметта⁴, които от своя страна се конструират и признават като такива от градските обитатели чрез система от празници и ритуали - чествания, тържествени зари-проверки, почетни караули, „шефства" на пионерски отряди и партийни организации над конкретни паметници, преименувания на улици, създаване на музейни експозиции и др.

Идеологическото конструиране на хомогенно градско пространство по времето на социализма е възможно, защото има една легитимна визия за бъдещето на обществото от този период⁵. Не бих могла тук да коментирам причините, поради които тази конструираност се разпадна след 1989, но, за да представя „съдбата" на мемориалния комплекс „Братска могила", ще въведа част от контекста на търсене на градски идентичности на т.нар. „град в преход". Това, което може да се предпостави в началото е, че работата по създаване на градския палимпсест, от една страна, включва създаването на нови места на паметта, а от друга - изтъргване на горните пластове от градското пространство, като по този начин се изличават „текстовете" на социализма. Когато липсва единна визия за обществото, тази работа по създаване на градския палимпсест не е еднозначна и еднопосочна.

{gallery}seminar/broj2/Zlatkova_Broj_2/skulpturi{/gallery}

Ако се върнем към метафората от заглавието, а именно - че градът помни "отгоре" и забравя "отдолу", можем да проследим метаморфозите на градските места на паметта чрез различни стратегии на присвояване и обживяване. Градът Пловдив „отгоре" построи паметник на Филип ІІ в един от своите исторически центрове - площад Джумаята, издигащ се над експонираната част от Римския стадион („Дупката на Главната") и съперничещ по височина на Джумая джамията. Градът Пловдив „отгоре" дискутираше кой е Филип ІІ - градостроител или разрушител, грък или македонец... В същото това време - през лятото на 2004, градът Пловдив „отдолу" нарече по младежки тази статуя „Сервитьорът", защото „героят Филип" в ръката си държи символа на града Тримонциум - трите хълма, които според тийнейджърите приличат на фунийки сладолед.

Четири години по-късно, малко преди коледните празници, на реконструираната с дървета и пейки главна улица, градът отгоре построи „хай-тек" фонтан „Флейтата на Орфей" пред Градската художествена галерия. Новопоявилото се безименно градско място градът Пловдив "отдолу" нарече и продължава да нарича „Рендето Вьорнер" поради аналогията на формата на скулптурата с рекламиран продукт, познат ни от телевизионните канали, и поради това, че пречи на традиционния „тегел" по Главната (вж. в. „Марица", 13 август 2009). Градът "отгоре" белязва и означава градски места, които могат да бъдат градски емблеми за туристи и не-пловдивчани - преводими или екзотични, но локалните значения, истории, имена и употреби се случват в града "отдолу". Официалните значения се забравят, те се просмиват или остават незабелязани, защото са незначителни за градските жители. Такъв е примерът с фонтана на площад Централен, символ на Обединена Европа, който е наречен лаконично „Спиралата" и по никакъв начин не е свързан с градски практики.

В контекста на търсене, конструиране, придаване и приемане на идентичности на Пловдив от началото на 21-ви век, ще бъде изявен един пласт от градския палимпсест, който не е експлициран на повърхността на градското пространство. За този пласт вече стана дума - това са мемориалните места на социализма. Могат да се обобщят три версии на преосмислянето на тези топоси като наследство: демонтирани паметници и паметни плочи - в момента много от скулптурите са в един двор, обрасли с трева⁶; преосмислени паметници - най-ярък пример за това е паметникът Альоша; и паметници, които все още не са „намерили" своето дискурсивно ре-конструиране.

Построяването на огромната фигура на Альоша на един от хълмовете на Пловдив, наречен по това време Хълм на Освободителите, се случва на място, което вече е конструирано като мемориално. Там се намира паметникът, посветен на Руските братя освободители от 1878⁷. „Незнайният руски войн" с внушителните си размери доминира градското пространство на Пловдив и става една от визуалните емблеми на града. Появата му през 1957 е свързана с честването на 40-годишнината от Великата октомврийска социалистическа революция. Много бързо това място е обживяно от градските жители чрез множество практики, свързани не само с официалния граждански празничен календар на социализма, но и чрез една своеобразна ритуалистика на лични празници - например, посрещане на изгрева на върха на хълма от поколения абитуриенти, поднасяне на цветя, посещения от младоженци и др. През 2007 се „отпразнува" половинвековният рожден ден на паметника, който отново стана интересен за пловдивчани с историята на „живия прототип - модел за скулптора". След 1989 Бунарджика остава място за поклонение на 9 май и на 3 март, но организиращите тези празници паметници са различни - Альоша и Паметникът на освободителите.

Дебатът за съдбата този паметник след 1989 е изследван подробно от Николай Вуков (Вуков 2007). Тук само ще спомена най-ексцентричните варианти за реконструиране на това място: демонтиране на паметника или опаковането му като бутилка от "Кока-Кола"⁸. Резултатът от тази изключително интересна и показателна дискусия е, че паметникът все още стои на хълма Бунарджик, защото основната дума имаха гражданите на Пловдив, които пожелаха да си запазят това място и тази визуална емблема като част от града и като място на градската памет.

Друга версия на българския преход може да бъде представена чрез монументалния комплекс „Братската могила", построен през 1974 във връзка с 30-годишнината от 9 септември 1944. Този монументален комплекс увековечава „паметта на борците против османското робство и героите от борбите против фашизма и капитализма 1923 и 1941-44 година" (Пътеводител 1984). Той, за разлика от Альоша, не се намира в градския център, а в близост до най-големия Парк за отдих и култура в Пловдив. Създаден е от скулптурите Любомир Далчев, Петър Атанасов и Ани Далчева и архитектите Любомир Шинков и Владимир Рангелов. В интервю за в. „Пулс" от 1975 проф. Далчев споделя, че идеята е и на ОК на БКП, и на пловдивското гражданство: „Искахме да разкажем суровата, но славна история - от падането под османско робство, през борбите за духовна, национална и социална свобода, до победата на социалистическата революция" (Попов 1975: 16).

{gallery}seminar/broj2/Zlatkova_Broj_2/bratskata_mogila{/gallery}

За да е легитимен Пловдив в националното пространство на социалистическа България от 70-те години, той трябва да се включи в символната топография на „Родината" в сакрален момент - споменатата вече 30-годишнина:

Историята на Пловдив, колкото и самобитна да е тя, е част от историческата съдба на България. Та нима Съединението, провъзгласено в този град не е общонационално дело? Или разстреляните край Марица през кървавите септемврийски нощи пловдивски комунисти не са наши национални герои? Пловдивският белокаменен Альоша също отдавна е станал символ на признателността на България към освободителите. Трагична или щастлива, участта на Пловдив е наша, българска участ. (Попов 1975)

Може би този начин на дискурсивно легитимиране на монумента изявява една от разликите в съдбата на двата паметника след 1989. Тук отново ще се обърна към изследването на Николай Вуков, в което той проследява различните планове за това градско място (Вуков 2007). Едната от линиите е конструирането на мястото като наследство и институционализирането му като част от Регионалния исторически музей. Авторът Любомир Далчев предлага подмяната на допълнително включените композиции с тези, които са били цензурирани от партийната власт⁹. От гледна точка на работата по градския палимпсест това е eдин от градските топоси, които не са получили безспорното си идеологическо легитимиране - част от героите са комунисти, но не всички; построен по времето на социализма, той препраща и към предишните епохи - самата сграда на монумента е изградена като тракийска гробница. За социализма локалното е значимо дотолкова, доколкото то е съизмеримо с националния героизъм. Пловдивският край е включен в това революционно национално пространство чрез този мемориален комплекс. Това, което се случва след 1989 е девалоризация на конструираното наследство поради промяна на официалния идеологически дискурс и търсене на „нови начини" на изразяване на местна идентичност.

Градът е създал място на паметта "отгоре", което обаче, поради това, че не е в центъра, не е станало място на обща градска памет, не е усвоено, не е просмяно и в някакъв смисъл е незабележимо. „Братската" не е била част от всекидневните практики на пловдивчани. Тя е била по-скоро изключително събитие - да те заведат там от училище, да я посетиш в сватбения си ден, за да оставиш цветя на вечния огън или да я видиш за първи път в неделната разходка с майка ти и баща ти. За разлика от Альоша, който е видим и по този начин помнен от целия град, „Братската" е невидима, скрита - визуално и мемориално.

{gallery}seminar/broj2/Zlatkova_Broj_2/rituali{/gallery}

В момента "Братската могила" не е залог на символните борби на българския преход. Затворена за посещения, с разграбени скулптурни композиции и медни възпоменателни плочи, тя е „незабележима" за местната власт и не е включена в проекти за експониране на градското наследство. Общината полага усилия за опазване на паметника, но все още не е предложила анимирането на това градско място и използването му за културни събития.

Тази „незабележимост" на "Братската могила" не е уникална за периода на преход, на разместване на ценностни пластове, на усилена работа по градския палимпсест. При подобен подход на конструиране на града "отгоре" не бихме могли и да очакваме бърза промяна на градски места. Тъй като не са безспорно „конфликтни", те най-често биват разрушавани, демонтирани или засипвани - например съдбата на скулптурите на Йорданка Николова, Лиляна Димитрова (демонтирани), Ленин (откраднат) или случая с мавзолея на Георги Димитров в София (многократно взривяван). Може би пространственото разполагане на "Братската могила" в Парка за отдих и култура и конструирането му като място на местната памет „запазват" монументалния комплекс от стихийното апроприиране на публичното от частното, както се случи с много градски пространства през 90-те години.

Ако е вярна хипотезата, че безсилието на градските политики, които създават градът "отгоре" се дължи на липсата на единна визия за бъдещето и на неясния все още изход от битката за миналото, можем да изкажем оптимистична прогноза за съдбата на това градско място - то е запазено като публично пространство, което е част от градската картография, и е възможно включването му в туристически маршрут на Пловдив. И тъй като градът съществува и като построен, конструиран, и като постоянно обживяван и случващ се тук и сега, върху "Братската могила" са оставили своите знаци различни субкултури - елементи от външните части на паметника са покрити с графити, а алеите около паметника се използват за писти на байкъри и скейтъри.

Това, което се случва с този топос през последните няколко години след 2002 е интересно от гледна точка на евентуално преформулиране на пространството и насищането му с нови смисли и употреби. Поради разрастването на Пловдив в западна посока, "Братската могила" се оказва в една от престижните зони за живеене, поради близостта на Парка и все още незастроените пространства около нея. Поради непосредствената си близост до открития през март 2009 мол „Пловдив" , пространството около нея ще бъде запълнено с места за развлечение и изоставеното паметно място ще бъде включено в консуматорските практики на пловдивчани - разходка с децата след или преди шопинга. Преди построяването на мола, основният маршрут в почивните дни за разходки е около Гребната база и зоологическата градина, в момента голяма част от същите тези хора, които се наслаждават на „природата в града" удължават пътя си и покрай този монументален комплекс. "Братската" става видима, но не и забелязана от посетителите на самия мол, тя просто е там, в близост, в ниското. Пространството около "Братската могила" е алтернативно на мола място за срещи на тийнейджъри, които могат необезпокоявани да поседят „безплатно" по пейките и да побъбрят, да пият алкохол или просто да се събират, преди да отидат на кино.

Дали обаче "Братската могила" ще остане „загадъчно", затворено пространство, покрай което ще се минава, или ще се превърне в място на споделена памет и за родените след 2009 пловдивчани, зависи от отговора на обществената дискусия за това дали местната общност се идентифицира и би желала да бъде разпозната чрез този монумент. Засега около нея се провеждат спортни полудни на ученици, състезания или събития на неправителствени организации, насочени основно към децата, но не като преосмисляне на паметника и посещението му като място на паметта, а като използване на тревните площи около него.

{gallery}seminar/broj2/Zlatkova_Broj_2/brat_sestra{/gallery}

Източник: http://bbbsbg.org/photogallery-12/photogallery-p1.html

В заключение може да се обобщи, че след двадесет години на разместване на пластове, на битки за идентичности и реконструиране на градските места в Пловдив, монументалният комплекс „Братската могила" все още очаква своето ре-интегриране в градската символна картография, обживяване, анимиране и легитимиране като наследство. Това градско място отново ще стане място за посещения и на организирани туристически групи, и на градските жители. Тази „оптимистична" прогноза, обаче, не би могла да се изпълни докато монументалното място не получи идеологическа интерпретация от гледна точка на градските жители тук и сега и на тяхната визия за собственото им бъдеще. Дали паметникът ще продължи да бъде могила на революционери или ще стане сцена за театрални постановки и културни изяви, подобна на Античния театър или Одеона, е предстоящ въпрос за обществен дебат, градски политики и инициативи на гражданското общество.

Библиография

Вуков, Н. 2007. Град и мемориални места (По материали от град Пловдив). В: Български фолклор 1, 46-65.

Дичев, И. 2005. Пространства на желанието, желание за пространство. София: ИК „ЛИК".

Косев, К. 2001. Античният театър в Пловдив - наследство и употреби. Магистърска дипломна теза, ПУ „Паисий Хилендарски".

Кьосев, А. 2003. Пловдив и далечното. Към отношението между културна урбанистика и имагинерна география. В: Социологически проблеми 3-4, 143-172.

Кьосев, А. 2004. Тракия: преднационално, национално и комунистическо конструиране на места на памет. В: Около Нора. Места на памет и конструиране на настоящето. София: „Дом на науките за човека и обществото", 362-381.

Нора П. 1997. Колективната памет. В: Духът на „Анали". София: „Критика и хуманизъм".

Нора П. 2004. Световният възход на паметта. В: Около Нора. Места на памет и конструиране на настоящето. София: „Дом на науките за човека и обществото", 19-35.

Попов, В. 1975. Двадесет песни за безсмъртието. В: Пулс 17, 12 август.

Пътеводител 1984. Пловдив - културно-историческо наследство - пътеводител. София: Държавно издателство „Септември".

Речник на чуждите думи в българския език 1970. София: „Наука и изкуство".

Халбвакс, М. 1997. Колективната памет. София: „Критика и хуманизъм".

Bourdieu, P. 1980. Le mort saisit le vif. In: Actes de la recherche en sciences sociales 32-33, 3-14.

1. Понятията „хабитус" и „хабитат" се използват в смисъла на Пиер Бурдийо (Bourdieu 1980: 6).

2. Палимпсестът (гр. Palimpséston - отново изтъркан) е старинен ръкопис, който е написан върху изтрит по-стар текст на пергамент (Речник 1970).

3. За съдбите на мемориалните места в Пловдив преди и след 1989, вж. Вуков 2007.

4. За колективната памет и местата на паметта, както и за пренаписванията на историята вече е натрупан значителен корпус от изследователски материали и интерпретации. Авторите, които поставят „традицията" в интелектуалното поле на Новата история и предлагат термините, са Морис Халбвакс (1997) и Пиер Нора (1997, 2004)

5. За изграждането на Пловдив като част от Тракия, превърнала се в една от най-българските територии в символната национална география от епохата на социализма, вж. Кьосев 2003, 2004.

6. На откриването на изложбата „Монументите на социализма" в Пловдив беше прожектирана мултимедийна презентация на демонтираните паметници, които са културно-историческо наследство и се водят на отчет като пасив на общината. В този случай имаме „живи" места на паметта и градски топоси с „липсващи" артефакти - паметниците на героите. Повечето скулптурни композиции се съхраняват след демонтирането им в един двор, но има и такива, които са откраднати и вероятно някои от тях са в частни домове, а други са предадени за вторични суровини. Интересен изследователски въпрос би бил „претопената" памет на прехода и рециклирането на спомените, чрез който се изявяват и „гласовете" на различни малцинства и общности, които предлагат друга версия на национална идентичност.

7. Интересен е въпросът за конструирането на статут на едно от тепетата - Бунарджик или Хълм на освободителите, което е било по-известно като Помашката и Турската махала през Османския период на Пловдив. В началото на 20-ти век има проект част от хълма да бъде предоставена за построяване на царски дворец на Фердинанд. След множество спорове и дори скандали, в крайна сметка пловдивските общинари отказват да дадат земята за дворец на тогавашния цар и хълмът остава публично пространство. Хълмът е залесен и в момента това е един от градските паркове, обявен за природен резерват.

8. Различните мнения, обобщени от в. „Стандарт". Дискусията за Альоша може да се „прочете" и в различни форуми и блогове в Интернет.

9.  В. „Сега", 24 ноември 1997, цит. по Вуков 2007, стр. 56.