.
Вторник, 25 Август 2020 22:42

Форми за конструиране на колективна памет и идентичност на малките общности. По примера на каракачаните в България

Красимира Кръстанова

Резюме: Статията е изградена на съвременно теренно изследване на каракачанската общност в България и Гърция и предлага конструктивистки прочит на груповата идентичност. Той е насочен към формите и практиките, чрез които каракачаните съпреживяват своето материално и нематериално наследство, към опита да го впишат в процеса на изграждане на собствената идентичност и начините, по които го представят и предават на младите. В съвременността членовете на общността търсят нови принципи и основания, почиващи на културното своеобразие, които те въвеждат активно чрез (пре)осмисляне на паметта и традициите, сближаващи ги с миналото, но които оценяват и използват днес. Да бъдеш каракачанин, българин или грък или пък трите едновременно е въпрос на избор, който се полага в линията на оста културна интимносткултурна дистанция, теоретично изведени от антропологичния поглед на Майкъл Хърцфелд, Ивайло Дичев, Пиер Нора. Научният разказ, основан на етноложки и исторически изследвания, се допълва и съпоставя със събитията и преживяванията, описани от членовете на групата, което изтласква на преден план тяхното рефлексивно отношение към собственото си минало и настояще. По този начин се осветяват механизмите за изграждане и споделяне на колективната памет, действията на социалните актьори, които ги задвижват, завръщането към номадското минало след усядане и повече от половинвековна промяна в начина на живот и социална свързаност.

Ключови думи: етнична общност, избор на идентичност, културна интимност, културна дистанция, културно наследство, колективна памет, традиции, промяна.

 

Forms of Constructing Collective Memory and Identity of Small Communities. The Example of the Karakachans in Bulgaria.

Krasimira Krastanova

Abstract: The article is built on recent field research of the Karakachan community in Bulgaria and Greece and offers a constructivist reading of the group identity. This reading is focused on the forms and practices through which the Karakachans co-experience their material and non-material heritage, attempting to include it in the process of building their own identity and the ways through which they present and pass it to the young generation. Nowadays, the community members look for new principles and grounds, rooted in cultural originality, which they actively introduce through rethinking of memory and traditions bringing them closer to the past but which they value and use in the present. Being Karakachan, Bulgarian or Greek – or the three of them simultaneously – is a matter of choice laid on the line of cultural intimacycultural distance, theoretically explored by the anthropological gaze of Michael Herzfeld, Ivaylo Ditchev, Pierre Nora. The scientific narrative, based on ethnological and historical research, is being accompanied and juxtaposed to the events and experiences of the group members which brings forward their reflective attitude towards their own past and present. This sheds a light on the mechanisms for constructing and sharing of collective memory, the acts of the social actors which put them in motion, the return to nomadic past after settling down and more than half a century change in the way of life and social connectedness.

Keywords: ethnic community, choice of identity, cultural intimacy, cultural distance, cultural heritage, collective memory, traditions, change.

 

Формирането на идентичността на малките общности и групите в диаспора се влияе както политиките на националните държави в отношението им към малцинствата, така и от стратегиите на тези общности да запазят оразличаването си от Другите, вкл. от мнозинството, и да заявят културното си своеобразие. Този процес, чието начало се открива още в епохата на създаването на нациите, в съвременността претърпява промени, които започват да се наблюдават от 70-те години на ХХ в. насам, и са резултат от постепенното разпадане на връзките между обществото, държавата и нацията. Мишел Виевьорка твърди, че тогава се забелязва вече известно раздалечаване на рационалността и идентичността, които до този момент са продължавали да функционират заедно, макар и под напрежение. Епохата на постмодернизма изтласква настрани категорията универсалност, която започва да губи своята значимост, и се придава по-висока стойност на разбирането за ролята на културните особености и идентичности в изграждането на съвременните общества (Wieviorka, 2005). От друга страна, силно влияние оказва глобализацията, която през потреблението и масовите комуникации води до хомогенизация, но едновременно с това се развива и един друг процес – този на фрагментация. Тя се проявява като отграничаване и усилване на различни видове обособени идентичности (градски, местни, етнични, религиозни групи и т.н.), които (могат да) взаимодействат в полетата на обществото, държавата и нацията (Appadurai, 2001; Михайловска, 2006; Знеполски, 2007). Очевидно, изграждането и възприемането на идентичността в съвременността търси нови принципи и основания, които почиват на културното своеобразие, а включването на колективни знания, умения, опит и памет се превръщат във важен белег и възможност за избор на общностна и индивидуална самоличност.

Какви са основанията на идентичността днес? До каква степен една малка общност преработва опита от миналото и как интерпретира паметта, за да я вплете в белезите на своята самоличност? Ще се опитаме да потърсим отговор на тези въпроси на основата на съвременно изследване на каракачанската общност в България и Гърция.[1] Битието на каракачанската общност в България в течение на векове се e определяло от нейната основна дейност – подвижното овчарство. То е проучено от множество български и чужди изследователи (Маринов, 1964; Kavadias, 1965; Губогло, 1966: 164–176; Пимпирева, 1998a; Нешев, 1998; Кальонски, 1998, 2000, 2006; Рене, 2002; Fatková, 2015). До средата на ХХ в. номадската община организира изцяло нейния социален и икономически живот, а основната социална среда за поддържане на общностни връзки и културни практики е станът (челенгàто, оджàк) (Пимпирева, 1998б: 249–253). Традиционните културни практики се предават между поколенията чрез механизма на обучение в култура, който действа постоянно в социалното пространство на групата във всекидневния и празничния живот и се обосновава от светогледа, социалните норми, убеждения и ценности, които са отражение на опита.

В изследването на екипа на Пловдивския университет си поставихме по-конкретна задача, чийто фокус беше насочен към формите и практиките, чрез които каракачаните съпреживяват своето материално и нематериално наследство днес, към опита да го впишат в процеса на изграждане на собствената идентичност, към оценката, която му дават, и начините, по които го представят, за да го предадат на следващите поколения. Възприетият от нас изследователски подход е антропологичният, който ни обвързва с парадоксалния на пръв поглед възел на културата като интимност и културата като дистанция. Тук се опираме на теоретичните възгледи на двама автори – Майкъл Хърцфелд (2007) и Ивайло Дичев (2016). В своята книга М. Хърцфелд разгръща понятието „културна интимност“, за да го превърне в средство за назоваване и разбиране на болезнените зони на културна чувствителност, която се проявява в навлизането както в индивидуалното частно пространство, така и в „частното пространство“ на нацията, бих добавила – и на общността. В нея той обръща специално внимание на политиката на значението, в която „един от големите залози е кое ще бъде признато за значимо и кое ще бъде отправено в периферията на баналното“ (Хърцфелд, 2007: 10). Ние се опитваме да очертаем онова поле, което се изгражда и представя в публичния живот значимите за общността факти, утаяващи се в разбирането за това „кои сме ние“. От друга страна, важно е виждането, което намираме в изследванията на Ив. Дичев за културата като контекст, в който се случват нещата. „Въпросът е в дистанцията, от която избираме да наблюдаваме определено явление. … Отдалечаваме се – и чуждият живот започва да има цялост, откриваме непознати смисли, екзотични мотивации“ (Дичев, 2016: 8). Използвайки този подход, чрез теренното изследване ние най-напред се потопихме в средата, в живота на каракачанската общност, за да преживеем с техните разкази, дейности и празници миналото и настоящето им, а след това – се отдалечихме и опитахме да разберем какво се случва.

Като имаме предвид, че контекстът също е динамичен, насочихме идеята за дистанцията към орбитата на общността, така че да осветим приближенията и отдалечаванията към/от факти, събития, институции и добавянето в тях на смисъл, който ръководи придаването на характерен облик на културното поле на каракачанската общност днес. Целта ни беше да обърнем внимание на механизмите за изграждане и споделяне на колективната памет и разбира се, да разберем кои са и как действат социалните актьори, които ги задвижват, каква е тяхната роля за осмислянето и съхраняването на културните ценности, как се завръща интимността с номадското минало след усядане и повече от половинвековна промяна в начина на живот и социална свързаност. Тя ни отведе към подробности, които трябваше да уточним: какви са формите за (ре-)конструиране на колективната памет, какво се черпи от ресурсите на наследеното, какво е важно да бъде споделено от всички и да бъде предадено на поколенията, кои са важните образи на общностна идентичност, какви значения носят те и как изграждат разказа за миналото, кое се оказва значимият факт, който си струва да бъде запазен, защото показва същностни характеристики на каракачанската общност и я олицетворява? Въпросите са много и едва ли в този анализ ще могат да бъдат изчерпани всички с отговори докрай.

Номадският начин на живот, даже в съвременния свят, кара всяко едно същество да става по-смело по своему

Културното своеобразие на своята общност каракачаните определят на основата на езика, принадлежността към православното християнство, наследените традиции, строгия морал и социални норми, присъщи на задружния живот в родовата група, знанията и уменията, свързани с отглеждането на овце и подвижното пастирство. Всички те носят отпечатъка на номадския живот, протичащ в течение на столетия в преходите между зелените пасбища високо в планината лете и зимуването край бреговете на Черно и Бяло море и широката равнина на Тракия и Македония. Както отбелязва Уолтър Голдсмит, пастирският начин на живот изисква изграждане на силни лични качества, борбеност, устойчивост – черти, които произлизат от природата на битието в планината и заниманията с животните, и са присъщи на пастирските народи (Голдсмит, 1997). Преодоляването на граници и отдалеченост им помага да формират такива качества, като способност за договаряне, приспособяване към средата и обществата, но и устояване на ярка независимост и собствена самоличност. Това битие ги кара да се сливат с природния ритъм, познавайки добре неговите начала, да се договарят с представители на държавната и местната власт, да търгуват и осъществяват непрекъснат обмен с хората, установили се трайно в своите поселища.

Ил. 1. Каракачански стан  – Каракачански стан, сниман около 1940 г. Личен архив на Димитрис Гривас.

Аз откакто се помня, това беше животът

Описаният в научната литература номадски начин на живот постепенно се променя, като малко по малко каракачаните започват да купуват къщи и се сдобиват с постоянен дом. По спомени на събеседниците процесът на усядане започва още през 30-те и 40-те години на ХХ в.

Въпреки че имахме къща, баща ми още 41-ва година е купил къща в Габарево, лятно време излизахме всяка година на Балкана. И въпреки че 53-та година купихме в Казанлък къща, пак ходехме да зимуваме овцете в Елховско, до 56-а година. (П. К., 73 г., мъж)

Ил. 2. Каракачани в Садовския Балкан – Каракачани от родовете Гривас и Лолови. Един от тях е мандраджия и държи в ръката си пита кашкавал. Личен архив на Димитрис Гривас.

Номадският начин на живот приключва в края на 60-те години на ХХ в., след издаването на Постановление на МС от 1954 г., отнасящо се до установяване на постоянно местожителство за каракачаните (Постановление МС, 1954: 2). В него всички каракачански семейства се задължават в 20-дневен срок след излизане на постановлението да се заселят на постоянно местожителство. Една от препоръките на постановлението е за постоянно местожителство на каракачанските семейства да се определя селището, в района на което ще зимува добитъкът му. То дава указания на изпълкомите на окръжните, околийските, градските или селските народни съвети за реда за подпомагане на каракачанските семейства при настаняването им на постоянно местожителство, одворяването и снабдяването им с подръчни материали. (Постановление МС, 1954: 4–13). Насилственото усядане се провежда още същата година и много от хората носят все още жив спомен за този период.

Аз съм свидетел, съвременник на революционната смяна от номадския и полуномадския начин на живот да преминеш в градовете да заживееш – това е голяма промяна, голяма промяна е и преминава в коренно различна среда да живеем и отношението ни към труда става различно. Преди се занимавахме единствено с овце само. Каракачанин не гледаше други животни. Овцете ни ги взеха и останахме на произвола на съдбата и всеки се чудеше каква работа да захване. И най-трагичното беше, когато овчарят, чиракът на баща ми, стана бригадир, шеф на баща ми. … В Котел имаше един старец – дядо Яни го думаха, с лулата, и му викаха: „Дядо Яни, какво става, твоят племенник беше чирак, а пък сега го гледаме с бял кон, като месия нещо“. Бай Яни много мъдро отговаря: „Ами какво да ти кажа, моето момче (държи си лулата), когато стадото се подплаши, въртоглавите излизат напред“. Можете ли да си представите колко мъдрост има в този отговор? Плаши се стадото, смени се строя, частното мина към държавното. (Д. Г. 73 г., мъж)

С изпълнението на това постановление и национализирането на овцете през периода 1954–1958 г. се установява промяна в начина на живот на каракачанската общност. Хората се заселват в села и градове, където механизмът на образуване на каракачанските квартали поставя на преден план родствените и съседските връзки, които са действали от времето на пастирското номадство (Рене, 2002). Това улеснява тяхната адаптация към новото място, защото така те разчитат на солидарността и сътрудничеството между членовете на групата. Те бързо се приобщават към българското общество и уседналия начин на живот, като изграждат трайни професионални и/или социални взаимоотношения с местните жители.

Ил. 3. Лолови на сватбения си ден – Мария и Георги Лолови на сватбения си ден 1964 г. Семеен архив.

Социалистическата държава си поставя за цел да създаде плътни национални връзки и цялостна социално-етнична общност от хора (Янков, 1988: 28), което се осъществява с различни мерки, насочени към различните малцинствени групи и етнични общности. От 1971 г. методично се провежда целенасочена и с всички средства политика на унификация на отделните малцинства (Държавна сигурност и малцинствата, 2015: 6–17). Публикуваният от Комисията за разкриване на документи Документален сборник за партийно-държавната политика спрямо малцинствата представя механизмите, които се прилагат за „преодоляване на етническите различия“ през периода до 1989 г., които спрямо каракачаните се състоят в откъсване от езиковата им среда и от опита на каракачански задгранични организации да създадат свои филиали на територията на България (Държавна сигурност и малцинствата, 2015: 8, 495–506). Изследователите насочват вниманието и към разрушаването на тяхната традиционна социално-професионална структура, което е следствие от национализирането на стадата и изоставянето на основния им поминък, усядането и включването им в нов начин на живот (Пимпирева, 1998б: 249–253). Промяната в бита, включването на всички деца в образователната система, появата и приемането на смесените бракове оказват влияние върху преобразуването на характера на социалните връзки и културните практики както вътре в общността, така и в общественото пространство.

Ние сме във времето и времето е в нас, ние съумяваме да променяме времето и то ни променя нас

С обществено-политическите промени след 1989 г. правата за културни различия и равнопоставеност на малцинствата стават водеща политика в България[2] и се появява възможността различните етнични и религиозни общности отново да заявят своята идентичност. Тя се осмисля със своеобразието на културните и езиковите практики, религиозните вярвания, връзката с природната среда и устройството на пространствата за живот. На преден план се появяват уважавани и утвърдени личности, които работят за развитие на процеса за заявяване и утвърждаване на тяхното съществуване в общественото пространство при нова променена ситуация (Бокова, Ганева-Райчева, 2012). След промените сред каракачаните се възражда интересът към собственото минало и идеята за реконструиране на общностната идентичност.

Ил. 4. Събор в Пертули – Пресъздаване на Пътя. Снимка: Милена Ангелова от гр. Сливен – участник в събора.

Първата стъпка е да се създадат нови форми на културно представителство:

Направихме федерацията на 28 декември 1990 г. … В него период изградихме 21 културно-просветни дружества, там където има каракачани. ... Ако вземем принципа на Левски, че ние сме във времето и времето е в нас, че ние съумяваме да променяме времето и то ни променя нас естествено, настъпи просто подходящият момент 90-та година. Това беше 20 юли 1990 г. и като получихме един тласък успяхме да обиколим още хората и така да създадем нашата федерация. Първи бяха ромската организация, които я бяха създали още 1989 г. Няма само ромите да имат организация … И бяхме втората организация, която се учреди в България. На 28 декември за коледните празници се събрахме в залата на МТС около 450 човека, приехме устава на организацията и избрахме първия председател. (Т. Б., 67 г., мъж)

Ако до 50-те години на ХХ в. номадската община организира изцяло живота на каракачанската общност, то през 1990 г. се появява нова форма на представителство – Федерацията на културно–просветните дружества на каракачаните в България.[3]

Според устава нашата организация е неполитическа организация, която се занимава с четири пункта, които имаме основни – запазване на матерния език, който е гръцкият за нас, ние сме гръкофони, значи – изучаването на гръцкия език е първото, второто е опазване на религията, която е източноправославна, и се смятаме за много ревностни християни, източноправославни, и сме съумели да запазим религията си, третият основен момент е да запазим традициите, които бяха позабравени в тези 45 години. Четвъртият момент е да кажем, че нас ни има тук, български граждани от гръцки произход, и съумяхме с нашия фолклор, с традициите да допълним тази палитра на цвят в България с всички етноси, което е доброто. (Т. Б., 67 г., мъж)

Така се създава и институционализира съвременна социална структура, която има за задача да обединява и представлява каракачаните, залагайки на техните собствени културни особености и традиции. Роля на организацията е да работи за възраждането и съхраняването на културните ценности на каракачаните и да ги предаде на идните поколения. Заедно със създаването на културно–просветните дружества и на Федерацията започва и изпълнението на основните цели.

Една от задачите на тези дружества е да запазят културата, бита, традициите на каракачаните, да запазят фолклора, песните, танците

Фолклорът продължава да бъде важен белег за идентичност, но мелодиите не са същите, каквито са пеели при подвижния начин на живот. Днес те се възприемат като наследство и играят съществена роля при публичното представяне на общността (Кисикова, 2019). При организирането на събори или по-големи тържества акапелното пеене отстъпва място на професионални певци и групи, най-често канени от Гърция. По подобен начин строгата норма за спазване на подреждането на мъжка и женска част на хорото, която се е съблюдавала в традиционната празничност и изиграване на събора, отстъпва място на общите танци по време на веселие (γλέντι). Този дребен факт показва, че социалните норми, налагащи определени отношения между половете, се променят, но и че традицията се преживява по нов начин, съобразно съвременния стил на живот.

Ил. 5. Музейна колиба в Гликонери – Уредбата в една от колибите на музейното каракачанско селище в Гликонери. Снимка: Красимира Кръстанова.

Ние ползваме 400 думи от Омирово време

Изучаването на езика също е задача номер едно на Федерацията и на всички културно-просветни дружества. Каракачаните говорят на северногръцко наречие с архаични белези, за които те смятат, че са доказателство за техния произход. Живели векове в изолация, те предават езика в семейството и той е основа за общуване между поколенията и за предаване на общоностните традиции и фолклор:

Нашите каракачани говорят един северногръцки диалект, чисто гръцки, ние нямаме чужди думи. В Янина, в селата на планината Пинд – тъй си говорят и днеска там. ... (Д. Г.,73 г., мъж)

Този диалект се възприема като „народен“ каракачански, който се е развивал самостоятелно, заради откъсването на общността от мястото на произход, и е заел място на изконния майчин език.

В мен живееше тази искра да науча първо себе си, а после – другите на матерния си език. Литературно да догоним това, което е изтървано за 200 години, ние сме от 200 години в България. Нашите прадядовци са родени в Гърция. Самообразовахме се по гръцки, учехме чистия гръцки, не народния каракачански. (Д. Г.,73 г., мъж)

Задължителното образование на децата в училище в периода на социализма намалява възможността за овладяването на родния език. След промените започва организирано училищно обучение по съвременен гръцки език, което в началото се осъществява от културно-просветните дружества.

Езикът определя националността на човека. Така мисля аз. Учредихме дружества по всички места, където има концентрирана маса от каракачани. Открихме училища. … Като станаха промените, пратихме младежи да учат в Гърция. (Д. Г.,73 г., мъж)

Постепенно възможностите за педагогическа работа с децата в културните дружества започват да намаляват, което налага да се търсят нови възможности.

Единственото дружество сме, в което се изучава гръцки под формата на СИП [свободноизбираем предмет]. Училището е само едно в квартала – Девето, и с помощта на директора и съответно има преподаватели по гръцки, малките деца от I до IV клас сформират група и учат СИП гръцки език 2 часа седмично. (Е.К., 43 г., жена)

Изучаването на гръцки език съответства на станалата отново възможна в годините на прехода идентификация „да бъдеш каракачанин“ и съдържа смисъл за отделните индивиди, които могат да избират между това да бъдат каракачани, българи и гърци или да бъдат и трите едновременно (Рене, 2002). В зависимост от личните и общностните стратегии работи избирателното отношение към миналото, което (може да) се интерпретира в зависимост от настоящето (Pouillon, 1975: 155–173). Пространствата на обитаване и колективната памет правят възможно да се реконструират връзки и смисли, които са съществували в преднационалната държава.

Историята я доказваме с песни

Животът в планината налага на каракачаните да опознаят добре природната среда, тяхната работа, свързана с отглеждането на овцете, изисква многобройни знания, които се отнасят до наблюдението за климатични промени, състоянието на пасбищата, практически познания от етнозоологията, народната ветеринарна медицина, практическата астрономия, придвижването в географската среда и т.н.

Имам много важен спомен от дядо си, щото стоях лятото при него с овцете, питах го: „Тези хора като стоят тук в гората, няма ли да се загубят, щото гора?“ Той ми отговори: „Запомни една работа от мен – пчелата, вълкът и каракачанинът никога не се губят. Пчелата знаете, където и да тръгва, пак се връща, ако ще най-тежката мъгла да има. Вълкът никога не се губи. И каракачанинът не се губи, защото каракачанинът ще си намери най-пряката пътека от единия хълм да стигне до еди-къде си, по най-прекия път ще стигне там, където трябва. Това е начин на живот“. (Т. Б. 67, мъж)

По време на всекидневните трудови дейности човек получава знания и опит за природната среда, което му позволява да използва нейните ресурси и да създава материални блага. Маршал Салинс специално отбелязва факта, че когато са от значение за преобладаващото производство, природните ресурси обуславят разположението на технологии и популации (Салинс, 1997). Това не означава, че географската среда определя културните особености, а че природата и обществото си взаимодействат. Хората си създават един сантиментален и емоционален образ на околността, която превръща пространството в елемент от колективната памет (Кръстанова, 2004). Местата на живот се включват и в песните, запечатвайки събития и случки, отнасящи се както към цялата група, така и към отделни хора.

Всички събития … намират отражение в песните. Това е интересен момент в характеристиката на каракачаните – събитията веднага получават песенен израз. И ние по тези неща разбираме докога сме били в Гърция. Пеем песен за обсадата на Янина, 1822 г. … И тези събития исторически, спазени на 100%, са влезли в нашия фолклор. Това е характерна черта. … Историята я доказваме с песни. (Д. Г.,73 г., мъж)

Фолклорът се приема като форма за предаване на информация между членовете на различни родове, а също и между поколенията.

Може да има някоя с нашите местности … от последните години, докато са били в Балкана. Не „може“, има такива. Възпяват например тука пасищата в Медвен, в Жеравна… Значи, те са най-последните песни, откогато са пребивавали вече тука последно, преди да слязат. А има и песни стари, за които не се знае откога са предавани. (Н. К., 45, мъж)

Песните стават неразделна част от устната история, разказваща за миналото, но и случки от настоящия живот, които се вписват в разказа, като представят битието и премеждията, през които преминават хората в своя личен жизнен път и общностна съдба.

Това, което характеризира номадските пастирски общности на Балканите, е отсъствието на историографски традиции и документи, които се заменят от устната история, фолклора и митологията (Kalionski, 2007). Тази особеност до голяма степен се отнася също и за каракачанската общност, която разчита на устни повествования, изграждащи паметта за миналото.

Номадският живот в планината вече се е превърнал в спомен и е обект на множество разкази с различни акценти, гледни точки и житейски съдби. В своята книга „Миналото е чужда страна“ Дейвид Лоуентал настоява, че близостта с миналото трябва да бъде възвърната, като то се усвои и впише в постоянно променящото се настояще, тъй като е важният залог за идентичност, ценности и качества, формирани в предишни времена (Лоуентал, 2002: 97–114, 301–419). Превръщането на всички спомени в монолитен разказ, представящ една обща история на общността, е важна задача на съвременниците.

Вие видяхте ли музея?

Отличителна черта на своята култура, идваща от миналото, каракачаните виждат в номадския бит и се стремят да създадат представа за него, като включват някои основни елементи в музейни колекции. Примерът, който те виждат от дейността на своите събратя в Северна Гърция, създали Музея на каракачаните в Серес, колекцията на каракачанския бит, изложена в дружеството на Комотини, Каракачанският културен дом в Есими – село, намиращо се недалеч от Александруполи, ги вдъхновява и те започват да събират материални свидетелства. Още със създаването на организиран общностен живот през 1990 г. започва и създаването на музейни колекции – такива има в дома на Федерацията на културно-просветните дружества на каракачаните в България в гр. Сливен, както и в културния дом на каракачаните в кв. Речица, в с. Голямо Чочовене, Сливенско и др. Ръководството на Федерацията обръща внимание на своите членове, че след създаването на музея има нужда от обогатяване на неговата експозиция.[4] Този почин е възприет и от отделните дружества. Целта е да се запознаят всички и особено младото поколение с особеностите на номадския каракачански бит. Музеите и музейните колекции към културно-просветните дружества в България не са вписани в регистъра на Министерството на културата. Техните експозиции не са разработени от музеографи, а от начетени и знаещи членове на дружествата. Това дава допълнителна информация кои материали и предмети общността намира за ценни и си струва да намерят място в съответната представителна колекция.

Задължително в експозицията присъства зимната каракачанска колиба (καλύβα, мн. ч. кαλύβια) – най-често в макет, изработен от слама.[5] Колибата е образ на номадския живот – тя е временно сезонно жилище, построено от нетрайни материали и в зависимост от вида ѝ обозначава живот в зимно или лятно местообитание. Традиционните норми на каракачаните предписват задължение на жената да направи дома и женските задължения надхвърлят символното съграждане на неговото вътрешното пространство, а засяга и физическото му конструиране (Кръстанова, Кисикова, 2019). При кратките спирки по време на преход се издига шатра от дебел козиняв плат, наричана чатура. След като се избере място за зимуване и/или летуване, жените са тези, които създават материалната среда за живот, като прилагат познатите практики на усядане и устройване на селището и дома.

Двойка манекени, представящи женски и мъжки вариант на каракачанското облекло, посреща посетителите във всеки един от музеите на общността. Цветът на облеклото става повод за разказ, който отвежда към далечното (митологично) минало на групата. Изработени от черен вълнен плат, носиите се характеризират със специфична кройка и декорация, като се допълват с плетени и украсени части с типични за каракачанския текстил геометрични орнаменти.

Когато Балканите, Константинопол пада под турско робство, тогава нашите каракачани изколват всички бели овце, остават само черните овце. Тогава се предрешват – дрехите са им били в червен цвят, което е било цветно, и става чисто черна, заради падането на Константинопол и второ, за да съхранят жените, които не могат да се явяват пред турците в лятно облекло, и то обличането произтича от начина на живот горе в Балкана…(Т. Б., 67 г., мъж)

При обличането на женската носия трябва да се знае не само редът на обличане на отделните части, но и стойката на тялото, позицията на ръцете, дланите на които се поставят над престилката, начинът на сядане. Облеклото и позата могат да се разгледат през прочита на „Техниките на тялото“ на Марсел Мос, който вижда в тях телесното изразяване на биологичното, психологичното и социалното начало на „цялостния човек“ (Mauss, 1936). Тези позиции на тялото изразяват качествата, които общността предписва на каракачанката – скромност, смиреност, уважение. Те се проявяват също и в начина на танцуване на хорото, където жените са подредени след мъжете и за разлика от тях следва да играят със ситни стъпки, не могат да правят високи подскоци и т.н., което по своеобразен начин изтъква тяхното място в патриархалното общество.

Това, което виждате в носията – всичко е правено на ръка. Няма мъж, който да шие носия, нали. Да не говорим, че са подкарвали, доили, месили и колибата каракачанската се прави от жена. И раждали деца и са ги гледали. А мъжете са ставали сутринта, взимали са си гегата и торбичката и със стадото. Не че не е тежка работа да можеш да опазиш едно стадото от 1000 овце, ама... Жената, цялата работа е минавала през нея, включително да приготви храната на мъжа си сутринта, за да тръгне с овцете. (Е. К., 43 г., жена)

Мъжкото облекло носи неподправена особеност, изразяваща се в използването на материи и връхни дрехи, предпазващи от дъжд и лошо време в планината. В миналото е разпространена дрехата от вълнен плат, която стига до коленете и носи името шингун.

Тази снимка е много стара – толкова стара, че никого не познавам. Но е много ценна, защото всички мъже са с фустанели, а момченцата са с шингунь – всекидневна дреха, която е цепната отпред. Откакто ние сме се родили, никой не е носил вече шингунь, премахнат е. (Д. Г.,73 г., мъж)

В литературата откриваме, че подобни черти на облеклото и на названията на неговите елементи водят началото си от индоевропейската общност и се откриват в традицията на балканското население, включително на пиндските и тесалийските пастири (Зеленчук, 1984). В днешно време каракачанският мъжки костюм се представя от черен елек и пояс, с бяла риза и бяла, силно надиплена (памучна) пола – фустанела на кръста.

Информаторите разказват, че с усядането, с придобиването на нови професии и живот в друга социална среда традиционното облекло постепенно започва да отпада – най-напред при мъжете, а след това и жените престават да се обличат в носии. То придобива нееднозначен смисъл – някои хора го съхраняват в раклите, но други го възприемат като знак за стар тип изживени отношения и каракачанското облекло започва да губи своята ценност.

Още, когато са се оженили 35-та година, майка ми е хвърлила каракачанската носия, баща ми е бил войник. Може би се е срамувал да бъде с каракачански [дрехи – бел. моя] – реже ù косите, хвърля ù плитките. Аз вкъщи не помня каракачанска носия. Сега по-късно купих каракачанска носия, за да имам. Защото обичаме историята и е добре да имаме. (П. К. 72, мъж, В. П., 50 г., жена )

Навремето някои си ги продаваха в Гърция на музеите. Имаше такива случаи. Който имаше четири – пет носии, не им стигаха парите вкъщи и ги продаваха в Гърция по музеите. (Н. К., 45, мъж)

Социалната интеграция и модернизацията на всекидневието намират израз и в начина на обличане. С началото на процеса за завръщане на спомена и преосмисляне на собствената културна идентичност, облеклото придобива ролята на идентификатор. Форематологичният код насочва към тясната връзка с природните условия и трудовите дейности, които са характерни за групата и нейната култура. Заедно с това, може да се наблюдава и процесът на музеифициране на традиционното облекло и неговото униформизиране, започнал през XIX в. и разгърнал се изцяло през XX в. (Дечев, Вуков, 2010). Той се съпровожда и с отпадане на неговата утилитарна употреба, както и със забравата на технологичните умения и прекъсване на неговата изработка.

Разваляме стари дрехи или намираме фуста, за да ушием носията на децата. Това не са купени гайтани, а са ръчно правени – засукваш го два три пъти, после го зашиваш, качèле се казва. Тези дрехи се носеха до 59-та година, даже и до по-късно. Имаше наши жени, баби, носеха до късно, не знаеха български. (П. Д., 70 г., жена)

В съвременността традиционното облекло се приема като символ на каракачанската общност и изразител на общностната принадлежност.

Ил. 6. Кът с кукли – кът с кукли, облечени в носии в каракачански дом. Снимка: Елица Стоилова.

В музеите се съхраняват и са изложени различни предмети от домашния бит – прибори за обработка на мляко и млечни храни, съоръжения за огнище – σταχτοκλούρα (подница и връшник), пиростия, съдове за готвене, инструменти за обработка на вълната – хурка и вретено, дарак, тъкачен стан. Текстилните умения на жените са били изключително ценни, защото именно тъканите са били основна част от домашния бит. Всички тези предмети се оказват важни, защото представят опростения, но достатъчен за живот в планината всекидневен бит. Тяхното създаване е резултат от специализирани умения, придобивани в групи по полов признак, на основата на които се е организирала трудовата дейност. И макар днес конкретните технологични сръчности да са изоставени, то вещината за създаване и самите предмети се осмислят като ценни и съдържат висока символна стойност.

Музейните колекции изграждат един носталгичен образ на номадското минало, чиито основни знаци са колибата, текстилните изделия, традиционното облекло, овчарската гега, прибори и инструменти, свързани с преработката на мляко и млечни произведения. Изложените предмети насочват към пастирския бит и начин на живот, връзката с планината, естетическите качества на материалната среда, ценностите на общността. Сами по себе си вещите не могат да разкрият пълното знание за миналото, но поставени в музейна колекция, те го осветяват и му придават значимост. Чрез тях каракачанската общност възстановява близостта с номадския бит, който тя смята за същностна част от своето наследство.

ΚΑΛΟΓАΝΝΙΑ се прави, за да научат младите какво е било и да го помнят

От 2006 г. насам всяка година дружеството на каракачаните в гр. Комотини организира празнично отбелязване на летния Ивановден с обичая Καλογάννια. То се провежда в с. Гликонери, където е разположен музеен тип каракачански стан с пресъздадени зимни колиби, параклис, чешма/извор, информационен център и място за провеждане на тържества. В една от колибите е подреден музеен кът, представящ традиционния каракачански бит. Тържеството се организира в уикенда около Еньовден. Предварително се подготвя храна и се подреждат маси за гостите. Всички хора от общността, които желаят, се обличат в каракачански носии, за да оживят стана (τσελεγγάτο), представяйки неговата социална структура. Поканени са музиканти, които свирят и пеят хороводни мелодии.

Девойки от общността в ученическа възраст се обличат в носии и представят основните моменти от обичая „напяване на пръстени“, който тук се нарича Καλογάννια. Той вече не се практикува в празничния живот на общността, но е възстановен от местни знаещи хора, които са го оформили като сценарий с описание на действието, диалози и необходимите обредни предмети. В предходните месеци момичетата са заучили текста, репетирали са обреда и в този момент го „изиграват“ публично. Обичаят е театрализиран и се показва като спектакъл, който цялата публика наблюдава. Чрез изпълнението младите научават повече за отминалите традиции и по специфичен начин ги поддържат със съдействието на цялата общност. След представлението празникът преминава в обща веселба с трапеза, песни и хорà. Впрочем, както в случая, така и в останалите веселия на каракачанската общност се постига общо преживяване и емоционално изразяване на идентичността.

Ил. 7а, 7б. Репетиция на младите момичета от каракачанската общност за изпълнение на обреда Калояния. (една по избор) Снимка: Красимира Кръстанова.

Вместо заключение

Процесът на осмисляне на наследството и предаването на паметта между поколенията в каракачанската общност съдържа характеристиките на акселерация – явление, в което Пиер Нора вижда дистанцията между паметта, която се споделя в среда, подчинена на традиционните норми и светоглед, и онова, в което тя се превръща след подбор и промяна (Нора, 2004). Нещо повече, социални структури, материална среда и духовни форми, които са имали водеща роля в миналото при изграждането на общността, каквито например са номадската община, „народният каракачански“ език, акапелното пеене, традиционното облекло, колибата в планината и т. н., са изоставени и тяхната роля се поема от културните дружества, гръцкия език, обработената и акомпанирана инструментално фолклорна песен, съвременното облекло, дома на семейството. Те насищат културното поле на дистанцията, без да намират пряко продължение в живота на общността, променят своята функция и се превръщат в спомен и пример със силен символен характер. За да могат да се осветлят и да заемат подобаващо място в процеса на културно сближаване с миналото, те се представят в музея, на сцената, на фестивалите.

Наследеното, към което се обръща каракачанската общност днес, е богатство, което има социално, технологично, културно, фолклорно измерение, и продължава да играе укрепваща роля в основите на идентичността. Ако приемем едно кратко определение на Жан-Луи Торнатор за наследството като обект на привързаност, връзка, която се изгражда и осъществява във или чрез предметите (Tornatore, 2011), ще трябва да обърнем внимание и на обстоятелството, че самата общност трябва да ги оцени и приеме като свидетели на времето и да утвърди тяхната заслуга. Това е споделена колективна дейност, която подлежи на постоянно договаряне, избирайки решения измежду повече възможни отговори. В този случай са важни отношението и убедителността на знаещите и внушаващи доверие членове на групата, които насочват преосмислянето на собствената история, преоткриване на наследството и съживяване на (определени) традиционни ценности.

Ил. 8. Пред Шипченския манастир – каракачанска фамилия пред Шипченски манастир. Архив на Панайот и Параскева Костови.

 

Библиография

Бокова, Ирена, Ганева-Райчева, Валентина. 2012. Културното разнообразие на България. Пловдив: Изд. „Летера“.

Голдсмит, Уолтър. 1997. „Общ модел на пастирската социална система”. В: Бонева, Таня (съст. и ред.) Културна Екология. София: Изд. „Лотос-Траян Колев“, 283–295.

Губогло, Михаил. 1966. К вопросу о происхождении каракачан, Этнографическое обозрение/Советская Этнография. Институт этнологии и антропологии РАН, кн. 4.

Дечев, Стефан, Вуков, Николай. 2010. „От калпака до цървулите: Как се създава българската национална носия“. В: Дечев, Стефан (съст.) В търсене на българското: Мрежи на национална интимност (XIX-XXI век). София: Институт за изследване на изкуствата, 159–254.

Дичев, Ивайло. 2016. Културата като дистанция. Единадесет есета по културна антропология. София. УИ „Св. Климент Охридски“

Зеленчук, В. С. 1984. „Некоторые проблемы этнической истории народов Юго-Восточной Европы. (Балканский субстрат в традиционной одежде восточно-романских народов)“. Балканские исследования. Вопросы социальной, политической и культурной истории Юго-Восточной Европы. Москва. Вып. 9, 407–415, (последно посетен на 15.02.2018 г.).

Знеполски, Ивайло. 2007. „Глобализацията: културна и социална идентичност в периферните култури“. Вестник Култура, 39 (2743), 16 ноември 2007 г., (последно посетен на 20.03.2019 г).

Кальонски, Алексей. 1998. „Каракачански етюд“, Демократически преглед. Есен, 243–245.

Кальонски, Алексей. 2000. „Каракачаните в България – изчезваща традиция и нови идентичности“. В: Аспекти на етнокултурната ситуация в България. Осем години по-късно, АКСЕС. София: Изд. „Отворено общество“, 84–91.

Кальонски, Алексей. 2006. „Каракачаните“, Анамнеза. Историческо списание, год. I, кн. 2, 80–89, (последно посетен на 13.02.2018 г.)

Кисикова, Мария. 2019. „Песента на пътя“. В: Кръстанова, Красимира, Златкова, Меглена, Кисикова, Мария, Стоилова, Елица. По пътя. Образи, звуци и истории. Пловдив: Изд. „Ракурси“, 49–58.

Държавна сигурност и малцинствата. 2015. Документален сборник. София: Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГДСРСБНА), (последно посетен на 24.08.2020 г.).

Кръстанова, Красимира. 2004. „Културна технология и културен пейзаж“. Български фолклор, 3: 68–82.

Кръстанова, Красимира, Кисикова, Мария 2019. „Обитаване на планината – женските знания и умения при каракачаните“. Трета национална научна конференция „Родопа планина – земя на богове, хора и храмове“. София, 442–450.

Лоуентал, Дейвид. 2002. Миналото е чужда страна. София: ИК „Критика и хуманизъм“.

Маринов, Васил. 1964. Принос към изучаването на произхода, бита и културата на каракачаните в България. София: Изд. на БАН „Проф. Марин Дринов“.

Михайловска, Елена. 2006. Възхвала на (г)локалното или културният факт днес: между глобалното и локалното, между диалога и сблъсъка на цивилизациите. София: ИК „СемаРШ“.

Нешев, Георги. 1998. Българските каракачани. София: Изд. „Македония прес“.

Нора, Пиер. 2004. “Между паметта и историята. Проблематиката на местата”, В: Знеполски, Ив. (съст.). Места на памет. Том I. От републиката до нацията. София: Изд. „Дом на науките за човека и обществото“, 35–71.

Пимпирева, Женя. 1998 а. Каракачаните в България. София: Изд. МЦПМ.

Пимпирева, Женя. 1998 б. „Каракачани“, В: Кръстева, Анна (съст.). Общности и идентичности в България. София: Изд. „Петекстон“, 249–253.

Постановление МС. 1954. 100-но Постановление на МС от 15 март 1954 г., относно установяване каракачаните на постоянно местожителство, Известия на Президиума на Народното събрание от 25.III.1954 г.

Рене, Мари-Пиер. 2002. „Каракачаните: между Гърция и България“. Български фолклор, 1: 83–87.

Салинс, Маршал. 1997. „Култура и околна среда: изследване по културна екология“. В: Бонева, Таня. (съст. и ред.) Културна Екология. София: Изд. „Лотос-Траян Колев“, 56–66.

Хърцфелд, Майкъл. 2007. Културната интимност. Социална поетика на националната държава. София: Просвета.

Янков, Георги. 1988. „Формиране и развитие на българската нация и възродителния процес“. В: Проблеми на развитието на българската народност и нация. София: Изд. на БАН „Проф. Марин Дринов“, 7–32.

Appadurai, Arjun. 2001. Après le colonialism. Les conséquenses culturelles de la globalisation. Paris: Ed. “PAYOT&Rivages” pour la traduction française.

Fatková, Gabriela. 2015. “Bulgarian Karakachans and Re-Domestication of Religion: Migration, House and Bread”. In: Hristov, Petko, Kassabova, Anelia, Troeva, Evgenia, Demski, Dancislav (eds.). Contextualizing Changes: Migrations, Shifting Borders and New Identities in Eastern Europe. Sofia: Paradigma, Institute of Ethnology and Folklore Studies with Ethnographic Museum Bulgarian Academy of Sciences, Institute of Archaeology and Ethnology Polish Academy of Science, 279–292.

Kalionski, Alexei. 2007. “How to be Karakachan in Bulgaria?”. Working Paper Series, CAS Sofia, issue: 1, 1–22.

Kavadias, Georges B. 1965. Pasteurs nomades miditerraneens. Les saracatsans de Grece. Paris.

Mauss, Marcel. 1936. “Les techniques du corps”. Journal de Psychologie. XXXII, nо 3-4. 15 mars-15avril, (последно посетен на 24.08.2020 г.).

Pouillon, Jean. 1975. Fétiches sans fétichisme. Paris: Ed. „Maspero“.

Tornatore, Jean-Louis. 2011. “Mais que se passe(nt)-il(s) au just ? Sur la relation au passée (patrimoine, mémoire, histoire etc.) et ses amateurs”. Ethnologues et passeurs de mémoires. Ed. „Karthala“, 75– 91.


[1] Изследването се проведе в периода 2016–2017 г. в рамките на проекта CU TENDA: ИСТОРИИ, ОБРАЗИ И ЗВУЦИ В ДВИЖЕНИЕ (живата памет на Югоизточна Европа), съфинансиран по програмата „Творческа Европа“ на Европейския съюз за периода 2015–2019 г. През следващите години постигнахме и други резултати от проекта, каквито са пътуваща изложба ПО ПЪТЯ, съпътствана от творчески работилници, един документален филм и три тематични видеа (на български и английски език). Повече информация може да се намери на фейсбук страницата на проекта https://www.facebook.com/cutenda, сайта на проекта: http://www.cutenda.com/ и нашия YouTube канал: CU TENDA BG. Участието в конференцията „На терен в културата“ е с подкрепата на Националната научна програма „Културноисторическо наследство, национална памет и обществено развитие“, финансирана от Министерството на образованието и науката.

[2] Към Министерския съвет са учредени Дирекция по вероизповеданията и Национален съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси, който през 2011 г. е преименуван на Национален съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси към Министерския съвет. 38-ото Народно събрание ратифицира Рамковата конвенция за защита на националните малцинства.

[3] Федерация на културно-просветните дружества на каракачаните в България. Нейните основни цели са: изучаване, популяризиране и съхраняване на историята, културата, традициите и езика на каракачаните; защита и утвърждаване на културните и духовните права на каракачаните в България; поддържане на контакти със сродни организации от страната и чужбина, http://www.karakachani.com/home-page.html#.

[4] „Федерация на Културно-просветните дружества на каракачаните в България уведомява всички свои членове и приятели, че набира под формата на дарение всякакви вещи от живота на каракачаните в Балкана (носии, черги, покривки, чанове и др.). Нужни са за обогатяване на музейната експозиция, която се намира в Културно-информационния център в град Сливен“, http://www.karakachani.com/bg/news/predstoyashto/100-2016-09-19-12-42-03.html.

[5] В с. Гликонери, общ. Иазмос, може да се види музей на открито, представляващ построени колиби от слама, които представят устройството и начина на живот в каракачанския стан (τσέλτενγγάτο). То е и място, където се провеждат събори и празници на каракачанската общност в Северна Гърция.


Биографична справка

Красимира Кръстанова е доцент по етнология в Катедра по етнология на Философско- исторически факултет, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“. От 2013 г. е декан на факултета. Научните ѝ интереси са в сферата културното наследство, социалните динамики, културния пейзаж, паметта, идентичностите и др.

Прочетена 69 пъти

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

ЗА НАС - В процес на разработване.

Новата Празничност

Този уебсайт използва бисквитки за управление на навигация и други функции. Използвайки нашия уеб сайт, вие се съгласявате, че можем да поставим тези видове бисквитки на вашето устройство.
Повече информация Съгласие Отказ