Печат на тази страница
Вторник, 25 Август 2020 22:38

Видими пред Европа, невидими у дома: ЛГБТИ хората в България

Владислав Петков

Резюме: Статията разглежда стратегиите, които местна и национална власт използват, за да навигират между желанието си за достъп до европейски инициативи и опитите си да не подразнят местния, привидян като традиционен, електорат. Тя анализира три казуса: 1) Пловдив като Европейска столица на културата 2019 и проекта Балканска гордост; 2) инициативата Варна – Европейска младежка столица 2017 и ЛГБТИ събития за младежи; 3) кандидатурата на София за домакин на Европейската агенция по лекарствата и дискусиите около правата на настоящите ЛГБТИ служители на агенцията и техните семейства. Взети заедно, тези казуси безспорно чертаят картина на една власт в напрежение между „местното“ и „европейското“ и в непрестанни опити да управлява видимостта на ЛГБТИ общността.

Ключови думи: видимост, невидимост, ЛГБТИ, куиър, Европа

Visible to Europe, Invisible at Home: LGBTI People in Bulgaria

Vladislav Petkov

Abstract: The paper looks at the strategies, which local and national authorities use to navigate between their desire to access European initiatives and their attempts not to tease the local communities, framed as rather “traditional”. The following three cases are analyzed: a) Plovdiv European Capital of Culture 2019 and the project Balkan Pride; b) Varna European Youth Capital 2017 and the events targeting LGBTI youth; c) the bid of Sofia to host the European Medicines Agency and the discussion around the rights of its current LGBTI employees and their families. Taken all together, these cases undoubtfully show authorities being pressured between the “local” and the “European”, constantly attempting to manage the visibility of the LGBTI people.

Keywords: visibility, invisibility, LGBTI, queer, Europe

 

Петък, 13 декември 2019 г., малко след 19:30 ч. Заедно с още около двеста човека сме се събрали в западната част на площад „Народно събрание“ на протест за правата на еднополовите семейства в България. Протестът е организиран за ден, след като предишният следобед става ясно, че Върховният административен съд отказва да признае брака на две българки, сключен във Великобритания. Кратките изказвания от импровизираната сцена са свършили преди малко, като в едно от тях активистка е казала, че Върховният административен съд е пропуснал „да ни види“. След тази „официална“ част някои от нас танцуват на “Freedom” на Джордж Майкъл, други продължават да държат плакати в посока сградата на Народното събрание. Аз и още седем-осем души сме със светлоотразителни жилетки, което ни обозначава пред полицията като отговорници по реда и безопасността. Знаем процедурата – малко от събралите се са на протест за пръв път. Появява се закъснял екип на bTV: оператор светва лампата на камера, журналистка вади микрофон за интервю. Някой се провиква да се съберем в кадър и за по-малко от десет секунди разпръснатото множество се концентрира в плътна маса зад журналистката и пред обектива – с плакати и знамена с цветовете на дъгата. Мисля си как бързината и липсата на всякакво колебание сред протестиращите е ясен знак, че това са хора, които не само не се страхуват да бъдат видени, а съзнателно го търсят. Въпреки заснетите кадри, bTV не излъчва репортаж.

Започвам текста с тази кратка автоетнография както за въвеждане в темата за видимостта на ЛГБТИ общността (т.е. лесбийки, гей, бисексуални, транс и интерсекс хора),[1] така и за обговаряне на позицията си спрямо нея. По професионални, политически и лични причини съм тясно свързан с движението за правата на ЛГБТИ хората в България. Да изследвам движението от тази си позиция на куиър мъж и активист не е изключение в куиър антропологията, която изначално е поставена на антихомофобски основи (Wilson, 2019) и която приветства гласове на вътре-общностни информанти, етнографи и изследователи (Weston, 1993; Walks 2014). Дори вън от куиър антропологията, културната антропология по принцип търпи съвместяване на активизъм и изследване в рамките на т.нар. ангажирана антропология, като дори се поставя под въпрос доколко е етично антрополог да избере поведение на ненамеса, когато става въпрос за защита на правата на човека (Low and Merry, 2010). Поради това от антрополозите, поне от 70-те години на ХХ в. насам, се очаква да бъдат по-саморефлексивни и да дискутират как тяхната собствена идентичност формира начина, по който създават етнография, вместо да твърдят, че разкриват някаква съществуваща обективна реалност. Процесът е известен като „рефлексивен обрат“ и се случва и благодарение на навлизането на феминистки и представители на етнически и сексуални малцинства в антропологичната наука, които откриват там трупали се с десетилетия предразсъдъци, представящи себе си за обективност (Lewin and Leap, 1996). Въпросът, следователно, не е имат ли правото вътрешни за общността изследователи да я изследват, а как да заемат критична дистанция от обекта си на изследване; да отделят „себе си“ от „другите“, за да може в крайна сметка работата им да има научна стойност (Roscoe, 1996: 202–203). Поради всичко това ще направя някои методологични уточнения.

В този текст изследвам три различни казуса, които илюстрират сложните плоскости на видимостта на ЛГБТИ хората в България, най-вече във връзка с опитите на властта да регулира тази видимост спрямо различни публики. Трите казуса са: 1) изложбата Balkan Pride като част от програмата на Пловдив – Европейска столица на културата 2019; 2) ЛГБТИ+ дни във Варна във връзка с инициативата Варна – Европейска младежка столица 2017; и 3) кандидатурата на София за домакин на Европейската агенция за лекарствата. Казусите са подбрани както заради съдържащото се напрежение между „местно“ и „европейско“ по повод видимостта на ЛГБТИ хората, така и заради ограничената ми роля като активист в тяхното развитие. Не съм имал пряко участие в процеси на взимане на решение от страна на ЛГБТИ движението в никой от посочените казуси, което ми дава поле за критично отдалечаване като изследовател от изследователския въпрос.

На второ място, като емпиричен материал за това изследване използвам интервюта с ключови информанти, медийни публикации и публично достъпни мнения и позиции, а в случая с Balkan Pride и включено наблюдение на закриващото събитие. Сред този материал централно значение имат интервютата с двама ЛГБТИ активисти, пряко участвали в развитието на изследваните казуси. Макар в някои случаи да съм получавал информация в реално време поради свързаността ми с движението, постарал съм се тук да използвам добитите данни в рамките на изследователските ми интервюта. Последните са аудио-документирани и са направени при стриктното им разграничаване от друга комуникация между мен и респондентите, с информирано съгласие и ясно комуникирана изследователска роля на интервюиращия.

Въпреки така взетите методологични решения, разграничаването от страна на изследователя на културата, която описва, от културата, която създава (Roscoe, 1996: 207), не може да бъде напълно прецизно. Разделянето на знанието на такова, което сме събрали като данни, и такова, което сме възприели като членове на дадена общност, не може да се направи със стриктно очертана граница. Това важи както за събирането на емпиричен материал, така и за неговото интерпретиране. Нещо повече, изборът изобщо на изследователско поле и изследователски въпрос винаги е повлиян от идентичността на изследователя. Въпросът за видимостта на ЛГБТИ хората като част от тяхната (нашата) борба за признаване (Тейлър, 1999) ме вълнува не само като изследовател. Обратно, част от мотивацията ми за това изследване се корени в запълването на съществуващи празноти в изследванията на ЛГБТИ проблематиката в България. Казано по друг начин, настоящото изследване за видимостта на общността е само по себе си търсене на по-голямата ѝ видимост в академичен контекст. След всички тези уговорки саморефлексивността на изследователя следва да се трансформира в отговорност на читателите, които да четат този текст – тъй както и всеки друг изследователски текст – с необходимата доза критичност спрямо изследователската позиция.

(Не)видимост

В холивудския фантастичен филм Аватар, режисиран от Джеймс Камерън (2009), „Виждам те“ е местният поздрав на езика нàви, който се говори на планетата Пандора, където се развива действието. Чрез този поздрав местното нàви население регистрира присъствието ти, но и е част от по-голямата житейска философия на планетата, базирана на мрежуване и взаимно уважение (Avatar Fandom). Важността на виждането изплува в различни форми и различни култури, като много често носи смисъл, надхвърлящ физиологичния акт по възприемане на форми чрез очите и мозъка ни. В англо-американския свят да се виждаш с някого (seeing someone) е установен израз за интимна връзка. В български контекст пък прави впечатление коренната връзка между глаголите „виждам“ и „ненавиждам“, сякаш „да спра да те виждам“ (т.е. да не регистрирам съществуването ти) е сред най-силните санкции, които можем да приложим спрямо някого. Обратното, когато се уговаряме с някого „да се видим“, това никога не означава просто да сме във визуален контакт, а и да общуваме, споделяме реч, идеи, преживявания, което само по себе си предполага високи нива на близост или дори интимност. Остарялата дума „сгледа“, описваща практиката по „оглеждане“ на потенциална булка, също надхвърля визуалния контакт, а включва и опознаване на момата, семейството, положението им. Да „гледам“ и в съвремието означава да разбирам и/или преживявам (филм, сериал, новини, концерт) или да полагам грижа (за дете или болен човек).

Поради всичко това не е изненадващо, че пренесен в сферата на политическото, проблемът за видимостта надхвърля това да бъдеш регистриран/а визуално в дадена публична среда, а означава също да отвоюваш правото си да бъдеш в тази публична среда, да бъдеш разпознат/а като легитимна нейна част. „Признаването е част от социалната видимост“, пише Бригенти (Brighenti, 2007: 329) и добавя, че това носи особени последствия за взаимоотношенията между малцинствените групи и мейнстрийма: „за расовите и сексуалните малцинства да са невидими означава да им се отказва признаване“ (пак там). Без да влизаме в дълго обсъждане на същността на публичната среда, приемаме, че това е поле, в което хора и общности се позиционират, за да вземат участие в публичния дебат и взимането на общи решения (Хабермас, 1995), както и че това позициониране по подразбиране изисква те да бъдат видими за останалите. Не всички актьори, поставени в това поле обаче, са равнопоставени, доколкото то се конструира и е пряко вплетено във власт (Arent, 1958: 199–207). Да бъдеш видян и разпознат като легитимен участник в публичния дебат съответно е само по себе си въпрос на борба: да бъдеш видян, но и да можеш да управляваш образа си (Brighenti, 2007: 333). Към това добавяме позицията на Джудит Бътлър, според която едно тяло в сферата на политическото не е лишено от своите характеристики като пол, раса или сексуалност (Butler, 2015: 86). Това е особено важно за ЛГБТИ хората, които често (макар и невинаги) имат достъп до публичност, доколкото участват в нея, без да изтъкват идентичностни маркери като сексуална ориентация, полова идентичност или изразяване на пола, т.е. ако направят именно тези свои маркери невидими. Това обаче не им позволява да поставят в публичната сфера свои политически искания, обусловени именно от тези им идентичности.

За ЛГБТИ хората видимостта има специфични измерения – на индивидуално и колективно ниво. За голяма част от нас е хипотетично възможно да навигираме житейската си траектория, без да се обозначаваме като ЛГБТИ: било пасивно, ползвайки презумпцията за хетеронормативност; било активно, подвеждайки околните. В такава хипотеза част от нашата субектност е видима, докато друга остава невидима – тя не бива регистрирана от останалите, които ни категоризират като част от мнозинството. В западните общества, откъдето основно внасяме концепции и терминология, свързани с куиър живота, това състояние се обозначава с израза „в килера“ (in the closet). Тази метафора е пряко свързана с видимостта – зад вратите на килера остава онова, което не се вижда. Обратно, изразът за оповестяване на не-хетеросексуална ориентация или полова идентичност, различна от биологичния пол, описва как става видимо това, което до момента е било скрито: coming out на английски (съкратено от „излизане от килера“), разкриване на български. Разкриването (особено пред биологичното семейство) се мисли като вододелен момент в живота на един ЛГБТИ човек, често е свързано със силни емоционални преживявания и според някои изследователи е необходима крачка за заявяването на ЛГБТИ идентичност (Weston, 1997: 41).

Колективната видимост на ЛГБТИ общността е пряко свързана с видимостта на ЛГБТИ хората на индивидуално ниво и практически не може да съществува без нея. Взаимовръзката между двете е брилянтно илюстрирана от Харви Милк – първият открит гей политик, спечелил изборна длъжност в Калифорния, САЩ. През 1978 г., три седмици преди убийството си, Милк произнася реч, в която казва:

Всеки гей човек трябва да се разкрие. Колкото и трудно да е, трябва да кажете на семейството си. Трябва да кажете на роднините си. Трябва да кажете на приятелите си, ако наистина са ви приятели. Трябва да кажете на съседите си. Трябва да кажете на хората, с които работите. Трябва да кажете на хората в магазините, в които пазарувате. И след като разберат, че всъщност сме техните деца, че сме всъщност навсякъде, всеки мит, всяка лъжа, всяка инсинуация ще бъде разрушена веднъж и завинаги. И след като го направите, ще се почувствате толкова по-добре. (цит. в Garreston, 2018: 84)

В тон с феминисткото послание от 60-те години на ХХ в. за политическото лично, Милк чертае политическа стратегия, според която колкото по-видими са ЛГБТИ хората в своя личен живот, толкова по-вероятна би била социална и политическа промяна. Това продължава да бъде кредо на ЛГБТИ движенията в страни, в които видимостта на ЛГБТИ хората не ги поставя в непосредствена опасност от преследване. Едновременно с това ЛГБТИ хората, които са разкрити на индивидуално ниво, могат да участват в колективни действия и процеси, чрез които да допринесат за позиционирането на общността в публичната среда. Това най-често се случва на улицата (прайд шествия, протести) или в медиите (интервюта, но също репрезентации в популярната култура и изкуството въобще). Навлизането на тези тела, лица и истории в публичната среда – не лишени от сексуалност и пол, а тъкмо обратното – е заявяване на себе си пред няколко публики: останалите участници в публичността, чието поведение касае общността ни; властимащите, чиито решения предопределят живота ни; други ЛГБТИ хора, които разбират, че не са сами. С други думи, чрез индивидуална и колективна видимост ЛГБТИ хората генерират ценен ресурс, в който да правят искания за разрешаване на неотложни нужди, често създадени именно от хетеронормативния образ, по който се гради обществеността и нейните правила.

Не е учудващо тогава, че един от най-устойчивите наративи срещу ЛГБТИ общността атакува именно желанието й за видимост. Известен в българската публична общественост като проблема с парадирането, натрапването или пропагандата, този наратив твърди, че би могло да се толерира съществуването на ЛГБТИ хората, доколкото те са такива тайно: в спалните си, но не и в градския транспорт, на улицата, телевизията или в парламента. Всеки акт, целящ видимост, се възприема като атака и води след себе си реакция: от политици, медии, организации и социални групи. „София прайд“ продължава да бъде заклеймяван въпреки над 10-годишната си традиция, като на местните избори през 2019 г. трима кандидат-кметове в София включиха забраната му в предизборните си платформи. Може би най-илюстративен е примерът с унищожения билборд във Варна (и последващо сваляне на билбордове в други градове) през 2018 г., който изобразява двама прегърнати мъже под надпис „Няма страшно. Това е просто любов“ (BGOnAir). Невидимостта на общността се поставя като условие за нейното толериране или с други думи: от ЛГБТИ общността се иска да изостави вероятно единствения ресурс, който може да я овласти политически. Тя, разбира се, отказва да го направи, а търси начини да извоюва своето видимо място в публичната среда. Със следващите три казуса ще се опитаме да разгледаме някои от тези опити и реакциите срещу тях.

Ил. 1. Билборд от кампанията „Няма страшно. Това е просто любов“, срещнал съпротива и обезобразен и/или свален в няколко града през 2018 г. Източник: Фондация ГЛАС.

Казус 1: Балканска гордост и Пловдив – Европейска столица на културата 2019

Европейска столица на културата е инициатива на Европейския съюз, която от началото си през 1985 г. опитва да постави културата във фокуса на европейските градове. Сред официалните цели на инициативата са да „подчертае богатството и разнообразието на културите в Европа“, „да отпразнува културните черти, които европейците споделят“ и „да повиши чувството на принадлежност към обща културна среда сред европейските граждани“ (Europe.eu). След като работи по кандидатурата си от 2010 г., през 2014 г. Пловдив е избран за Европейска столица на културата 2019 от международно жури от 7 европейски и 6 български експерти (Дневник). Пловдив печели с концепцията „Заедно“. Изписано на английски, мотото на инициативата бива визуализирано на стълбите на Каменица в центъра на града, с шарени обемни букви, препращащи към цветовете на дъгата. „Заедно“ обаче не включва по видим начин ЛГБТИ общността: според Община Пловдив концепцията „обединява хора от различните поколения, етноси, вероизповедания, с различни професии и единна визия за културното развитие на града и целия Южен централен район на България“ (Община Пловдив). ЛГБТИ хората не се споменават в апликационната книга, с която Пловдив печели титлата – за разлика от други кандидатстващи български градове. Така например Варна предлага в своята апликационна книга проекта Walk4Pride, който включва 4-месечен поход за ЛГБТИ толерантност от Варна до Италия (Varna 2019 Bid Book: 36).

В Пловдив инициативата Европейска столица на културата се изпълнява почти изцяло на проектен принцип, като общинската фондация „Пловдив 2019“ финансира проекти чрез различни покани за финансиране във и извън апликационната книга на инициативата. Именно чрез такава покана на конкурсен принцип е избран за финансиране проектът Балканска гордост (Balkan Pride), предложен от софийската ЛГБТИ фондация ГЛАС. Проектът „представя фотографии и аудио-визуални инсталации от прайд шествията в големите балкански градове, включително София“ и „търси съвременен прочит на балканските традиции в контекста на глобалното общество и дигитализираното ни съвремие“ (Пловдив 2019). Проектът всъщност е част от дългосрочни усилия на Фондация ГЛАС за преосмисляне на Балканите, ЛГБТИ общността и активизма чрез култура и изкуство. В интервю с мен Симеон от екипа на организацията разказва, че в конкурса на „Пловдив 2019“ са видели възможност за доразвиване на тази своя идея, която е започнала частична реализация с малка изложба като част от програмата на Sofia Pride Arts в сезона на София прайд 2018.

Останалата част от казуса е медийно известна. През март 2019 г. местните структури на ВМРО и БСП се обявяват против проекта и искат изтеглянето му от културния календар. Стига се и до искането на оставката на артистичния директор на „Пловдив 2019“ Светлана Куюмджиева, което обаче не намира подкрепа в Общинския съвет. С надписи „Без гей пропаганда в Пловдив“, „Крадци“ и „Педали“ осъмва фасадата на фондацията на 19 март 2019 г. През април напрежението около проекта намира място в британския вестник The Guardian със заглавие „Хомофобски скандал удари Пловдив, Европейската столица на културата“, откъдето следват публикации в редица други международни медии. Изложбата е открита по план на 4 юли при засилен интерес, докато пред изложбеното пространство „СКЛАД“ активисти на ВМРО организират мирен протест срещу нея. Закриваща дискусия и музикално събитие с участието на Мила Роберт се провеждат на 16 юли – този път без ответни протестни действия.

Ил. 2. Част от изложбата Балканска гордост. В кадър е кукерът, изработен за криейтив кампанията на „София Прайд“ през 2017 г. Източник: личен архив.

Симеон споделя, че не е бил изненадан от реакцията. Напротив, вижда в нея продължение на процеси по втвърдяване на противопоставяния срещу ЛГБТИ инициативи от дебата за Истанбулската конвенция насам: „Превърнали сме се в постоянни спаринг партньори с националисти и патриоти“. Той е щастлив, че проектът все пак е намерил своето изпълнение, което в някои моменти не е изглеждало сигурно. Има предположения, че кметът на Пловдив Иван Тотев е бил готов да оттегли подкрепата си проекта, докато не се появява публикацията в The Guardian. Тоест, с влизането на казуса в радара на международните медии у местните власти се появява притеснение, свързано с устойчивия в български контекст израз за „излагане пред чужденците“. Това безспорно е свързано с европейския характер на инициативата, под чиято шапка се развива казусът. Част от атаките срещу проекта впрочем са, че се случва с общинско финансиране, поради което в екипа на ГЛАС е имало вътрешно обсъждане да откажат финансирането, но да изпълнят дейностите. Дотам не се стига.

Проектът Балканска гордост се превръща в казус именно заради търсещата видимост ЛГБТИ общност. „Най-големият страх беше, че ние ще организираме прайд в Пловдив. Това беше, което ги разтресе“, казва Симеон. Наистина, такова твърдение има в първоначалните позиции на ВМРО (Дневник). Дори след като става ясно, че провеждането на шествие в Пловдив не е било планирано, местният председател Борислав Инчев заявява, че изложбата „е същото като да проведеш гей парад в Пловдив“ (Дневник). Депутатът от същата партия Александър Сиди заявява, че изложбата ще бъде спряна „с всички законни – и ако се наложи – незаконни средства“ (пак там). Интересна е реакцията и на някои медии, които също показват притеснение от международния отглас на казуса: така например според bTV „[б]ритански медии замесиха името на Пловдив в хомофобски скандал“ – сякаш скандалът е дело на британските медии, а не на пловдивски общински съветници.

Ил. 3. Скрийншот от официалната Фейсбук страница на bTV.

По време на теренна работа в Пловдив през май 2019 г. се срещнах със Светлана Куюмджиева, според която жителите на града нямат силно хомофобски настроения, а шумът около изложбата е просто политическа игра. Малко след това споделя, че се обмисля в последния момент да се промени часът или мястото на откриващото събитие като мярка за осигуряване на безопасност (това в крайна сметка не се случва). Наистина, от целия медиен шум не става ясно какво е мнението на пловдивчани за проекта Балканска гордост отвъд малки, но шумни политизирани групи. Тези групи безспорно оставят петно върху града и подкопават „Заедно“-то на своята европейска инициатива. Симеон от ГЛАС обаче е приятно изненадан от големия интерес, при който в крайна сметка се провеждат събитията.

Полемиките около изложбата започнаха през февруари, а тя така или иначе беше обявена през юли. В този период успяхме да направим прожекция на един документален филм „OUT” за разкриването в Лъки Синема в Пловдив. Аз бях много разтревожен от резултата от тази прожекция, защото дойдоха не повече от 10 – 15 души. Като пет от тях бяха някакви провокатори, които издържаха до половината на филма и станаха, ругаха, нападаха словесно… И аз прецених, че ако за филм, който е с много ниско ниво на публичност – тъмна зала, сядаш, гледаш и излизаш – ако това не накара нашата общност да дойде, изложбата дали въобще ще има успех. Обаче резултатът беше съвсем различен, защото на откриването […] независимо от тихия протест на отсрещния тротоар, всъщност вътре имаше страшно много хора. В пъти повече хора: и от общността, и хора, дошли да подкрепят и хора, които бяха ядосани от цялата тази агресия […] И говорихме с много хора от общността, които се радваха, че това нещо се случва там. […] За мен това е най-ценното: не зараждането, защото общност там има, но нейното овластяване. Това да не се страхуват да излязат и да подкрепят такъв проект и да са там, независимо че има жива верига от протестиращи. (Симеон)

Казус 2: ЛГБТИ+ дни във Варна и Европейска младежка столица

Европейска младежка столица (European Youth Capital) е инициатива на Европейския младежки форум – международна платформа с членска маса от над 100 младежки организации в Европа. Титлата се присъжда на градове на конкурсен принцип чрез представяне на проектно предложение. Така през 2014 г. е официално обявено, че кандидатурата на Варна е одобрена и тя ще бъде Европейска младежка столица през 2017 г. с мото “Innowave” заради фокуса върху социални иновации (Varna2017). Преди окончателната селекция през 2014 г. от Община Варна съобщават, че работят по финално подобрениe на кандидатурата, включително в посока на „приобщаване на нови, необхванати, младежки общности за участие в общински инициативи и събития“ (Varna24). Това обаче не е видно от апликационната книга, която прави малко до никакви споменавания на уязвими младежи и младежи от малцинствата; не се споменават ЛГБТИ младежите (Innowave Varna 2017 BidBook).

Оттук насетне казусът не е медийно известен и е реконструиран по интервю с Венета от екипа на Младежка ЛГБТ организация „Действие“, базирана в София. Тя разказва, че през лятото на 2017 г. с организацията се свързват от Европейския младежки форум като отбелязват, че във Варна има нужда от подкрепа за младежки събития с фокус върху ЛГБТИ. От „Действие“, заедно с активния по това време неформален колектив Куиър отряд (София), се ангажират да партнират в организирането на такива събития във Варна и установяват комуникация с екипа на Европейска младежка столица.

Бяхме изработили програма [от събития], която трябваше те да одобрят. В крайна сметка се бяхме уговорили за бюджет от 1000 лв, за който ние да направим седмица със събития във Варна. Беше направен и договор, който обаче така и не беше подписан, защото докато те там обсъждаха програмата, стана ясно тяхното условие: събитията, които ние ще организираме по никакъв начин да не бъдат официално свързани с инициативата Младежка европейска столица. Тоест финансирането щеше да ни бъде дадено под някакво условие, че не можем да казваме откъде сме го получили. Сега може би по друг начин бихме реагирали, но тогава решихме, че ние ще си проведем събитията и няма да им искаме парите. (Венета)

При възникването на проблема в комуникацията с организацията на Европейска младежка столица Венета се свързва отново с Европейския младежки форум в търсене на подкрепа за разрешаване на проблема. Оттам подчертават виждането си, че събитията трябва да се случат под шапката на Европейската младежка столица, но признават, че нямат право да се месят в изпълнението, което остава прерогатив на българския екип. В комуникацията става ясно, че финансирането е изцяло от общинския бюджет на община Варна, което за Венета е вероятната причина за блокирането на решението в Управителния съвет на Европейска младежка столица.

Така в периода 16–21 октомври 2017 г. във Варна – на доброволен принцип и със собствени средства – „Действие“ и Куиър отряд провеждат редица събития за ЛГБТИ общността, включително лекции, прожекции, солидарна кухня, представяне на книга, парти. Член от екипа на Европейска младежка столица подкрепя събитията в лично качество, като помага с контакти и организиране на локации. Събитията се провеждат със средна посещаемост (някои повече от други), като не достигат до интереса на медиите. Организират се без връзка с протичащата по това време инициатива Европейска младежка столица, съответно без да бъдат включени в програмата ѝ или популяризирани чрез каналите ѝ. По отношение на инициативата, събитията остават невидими.

Ил. 4. Кадър на едно от събитията на ЛГБТИ тема, организирани във Варна през октомври 2017 г. Източник: Фейсбук страницата на Куиър отряд.

Докато бяхме там, успяхме да се срещнем с […] председателя на Европейска младежка столица и с хора от екипа, които се занимаваха с инициативата. Те се опитаха да ни обяснят защо и как не сме могли да получим това финансиране, пък ние обяснихме защо и как е недопустимо това нещо да се случва. (Венета)

Въпреки че събитията в крайна сметка се случват, Венета признава, че към днешна дата би подходила към станалото по различен начин и би се опитала да привлече медийно внимание върху ситуацията: „Тогава не го направихме, за да поддържаме партньорски отношения, да не злепоставяме партньорите… но в крайна сметка това партньори ли са?“. Тя изказва предположение, че при превръщане на казуса в медиен, особено на международно ниво, би било възможно да се окаже натиск върху екипа на Европейска младежка столица и те да застанат зад събитията за ЛГБТИ младежите във Варна. Прави паралел с публикацията в The Guardian по повод изложбата Балканска гордост в Пловдив, която поставя въпроса в съвсем различен контекст. Заключва, че „без натиск и отвън никога няма да стане“.

Казус 3: София и Европейската агенция за лекарствата

След като през 2016 г. Великобритания взима решение да напусне Европейския съюз, един от многото въпроси, които трябва да намерят разрешение, е къде ще се премести разположената в Лондон Европейска агенция по лекарствата. През юли 2017 г. българският Министерски съвет взима решение да кандидатства за домакинството на агенцията, като в надпреварата, организирана на конкурсен принцип на европейско ниво, участват още 18 европейски града. В края на август 2017 г. ЛГБТ служители от Европейската агенция по лекарствата изпращат отворени писмо до директора на агенцията и лидери на европейски институции, в които изразяват тревогата си от това как преместването ще се отрази на правата им, особено що се касае до признаване на семействата им (Politico.eu). Писмото не споменава поименно България или друга страна членка, но експертни и медийни анализи по темата поставят страната в проблемния списък (Euobserver.com).

Кандидатурата на България е официално представена на пресконференция в Брюксел през септември 2017 г. от заместник-министъра на здравеопазването Мирослав Ненков. Там той отговаря на журналистически въпрос, свързан с притесненията на ЛГБТ служителите от Европейската агенция по лекарствата. Той казва, че „че всяка година в София има гей парад. Тези хора не са дискриминирани у нас, българите са открити, живеят на кръстопът и са виждали какво ли не“ (Дневник). Този отговор е особено проблематичен. На първо място, българската държава никога не е оказала официалната си подкрепа за София прайд. Напротив, от коалиционни партньори в правителството многократно са искали неговата забрана, а премиерът Бойко Борисов коментира шествието с думите „не трябва толкова да се парадира“ (Dariknews). Поради това е особено странно, когато българската държава използва дългогодишното провеждане на София прайд като аргумент, с който да защити политическите си домогвания. На следващо място, използването на израза „виждали какво ли не“ безспорно показва ниската чувствителност на българската власт.

Вън от етичните проблеми в това изказване обаче, трябва да се обърне вниманието и на правните. Гарантирана ли е равнопоставеността на една общност не е въпрос на субективното усещане на заместник-министър, а на правен анализ на законодателството. Именно това правят водещи ЛГБТИ и правозащитни организации в отворено писмо по повод кандидатурата на София за домакин на Европейската агенция по лекарствата от 27 септември 2017 г.: изтъкват законодателните положения, според които българската държава няма да може да даде същото ниво на защита на ЛГБТ служителите на агенцията, които те имат във Великобритания или биха имали в други европейски страни (Български хелзинкски комитет). Писмото е посрещнато скептично от български медии и политици: няколко онлайн медии излизат със заглавие, че Българският хелзинкски комитет „спъва кандидатурата ни за домакин“ на Европейската агенция по лекарствата (News.bg), a ВМРО призовава главния прокурор да направи проверка дали Българския хелзинкски комитет не защитава интереса на чужди държави. Според ВМРО в писмото на правозащитните организации „странно и без никаква логика се обвързва домакинството на Агенцията с правата на група хора с нетрадиционна сексуална ориентация, което е в разрез с българското законодателство“ (Dnes.bg). Коалиционните партньори в правителството изглежда са на различни мнения относно това, дали българското законодателство гарантира правата на ЛГБТИ хората или не. В сигнала си до главния прокурор от ВМРО пишат още: „Твърдо сме убедени, че високообразованите специалисти от Агенцията ще дойдат да работят в България, а не да демонстрират своята сексуална ориентация“ (пак там; курсивът мой, В. П.)

София не печели домакинството на Европейската агенция по лекарствата, печели го Амстердам след сложна система с няколко кръга на оценяване. София отпада още на първи кръг, като получава минимален брой точки (три), заедно с още два кандидатстващи града (Euobserver). Още месец преди обявяването на победителя обаче става ясно, че шансовете на София са незначителни. Българската кандидатура няма „план за преместване на агенцията, нито цена срещу която ще ползва обещаната специално за нея сграда“, наред с много други структурни пропуски (Mediapool).

Властовото регулиране на видимостта

Макар и много различни, разгледаните три казуса показват много общи характеристики. Те илюстрират най-вече желанието на властта (била тя местна или централна) да си осигури достъп до европейски инициативи и свързаните с тях възможности за финансиране, туризъм и престиж. Активно търсейки този достъп обаче, властта се сблъсква с „европейските ценности“, в това число правата на ЛГБТИ хората, които сама е успяла да демонизира сред въобразения като традиционен и консервативен свой електорат. Тази невъзможна ситуация властимащите навигират, като се опитват да регулират кой какво вижда: така за пред „Европа“ се представяме като отворени, толерантни (и „виждали какво ли не“), а на местно ниво – като поддръжници на „традиционния морал”.

В опитите си да регулира видимостта на ЛГБТИ общността за пред местното население, властта използва поне три стратегии – на затъмняването, на неутрализирането и на супер-видимостта – понякога едновременно.

Първата стратегия е тази на затъмняването, която директно се опитва да намали видимостта на ЛГБТИ хората и/или подкрепа от страна на институциите за общността. Тази стратегия се вижда особено ясно в първите два изследвани казуса – Пловдив и Варна. Опитите на общински съветници от различни партийни групи да отменят изложбата Балканска гордост в Пловдив е по същество опит да се ограничи възможността на жителите и гостите на града да видят фрагменти от живота и борбата на ЛГБТИ хората. Във Варна пък сдружението „Европейска младежка столица“ е готово да толерира видимост на общността чрез тематични събития, включително да инвестира в нея, но прави конкретни опити да затъмни своята собствена подкрепа. Мотивацията, изглежда, е да се угоди на европейските партньори (в случая Международния младежки форум), без да се навлича потенциална критика „у дома“. В условията на (някаква) демокрация и достъп до социални мрежи и медии обаче тази стратегия е все по-малко надеждна и е възможно да предизвика дори по-голяма видимост. Това е особено вярно за пловдивския казус, където мобилизацията срещу изложбата дава международна видимост на ЛГБТИ общността и институционалната хомофобия, с която тя се сблъсква, докато изложба въпреки всичко се провежда. Поради това и често се налага използването на допълнителни стратегии.

Втората стратегия е тази за неутрализирането на видимостта (виж Panayotov, 2013). Панайотов изследва устойчиви конструкти като например този за политическата гей мафия, които действат като неутрализатор на всякакви завишени нива на ЛГБТИ видимостта. Според него тези конструкти са поставени на антиекспертни, антиелит и антиевропейски основи. В разгледаните казуси можем да видим как това работи на практика във втория и третия казус. В битката си срещу изложбата Балканска гордост, централна хомофобска тропа остава тази за парадирането (пресичащо границата на „традиционната толерантност“), докато се изказват критики към експертността на артистичния директор на „Пловдив 2019“, както и към използването на общинско финансиране. ВМРО пък мобилизира митологията за антибългарските неправителствени организации, в опит да неутрализира излязлата наяве неравнопоставеност на ЛГБТИ хората в сравнение с други държави, състезаващи се да приютят Европейската агенция по лекарствата. И в двата случая опитите на ЛГБТИ общността да направи себе си и исканията си по-видими (чрез изложба, София прайд или отворено писмо) се контраатакуват не по същество, а чрез добре улегнали и продължително изграждани и поддържани митове и концепции.

Третата стратегия е на супер-видимостта. Според Бригенти в една среда съществува линия на справедлива видимост, отвъд която всичко, което правиш, се вижда като толкова голямо, че те парализира (Brighenti, 2007: 330). Той дава пример с медийни образи на малцинства, които са толкова силни и устойчиви, че стават невъзможни за превъзмогване. В публична среда, доминирана от медии, става жизнено важно не просто да бъдеш видим, но да имаш контрол върху образа си, да можеш да го управляваш. Последното е особено трудно за малцинствени групи, включително ЛГБТИ общността, която в български контекст страда от изкривени медийни репрезентации (вж. Атанасов, 2009; Василева и Галев, 2015). Не е случайно, че разгледаните казуси са съпътствани от множество медийни публикации. Дори без да е извършван детайлен медиен анализ, може да се види, че атаките срещу видимостта на ЛГБТИ хората (позициите на общински съветници в Пловдив, сигнала на ВМРО до главния прокурор) предизвикват значително по-интензивно медийно отразяване от първоначалните поводи: самата изложба Балканска гордост или отвореното писмо до европейски институции от неправителствени организации. Мобилизациите за неутрализиране на видимостта се оказват значително по-интересни за медиите, които поддържат супер-видимостта на ЛГБТИ хората на плоскостта на конфликта и скандала, лишавайки ги от възможност да управляват начина, по който да бъдат виждани в публичната среда. Ключовият въпрос остава за достъпа до видимост (напр. медии), но и стила и вида на този достъп (Brighenti, 2007: 333), които определят доколко можем да бъдем виждани в публичната сфера по избран от нас начин.

Взети в своята цялост, тези стратегии безспорно показват, че постигането на видимост за една изначално невидима общност не е едностранен процес, който зависи изцяло от нея. Напротив, властта и други социални актьори активно използват стратегии, за да противодействат, изкривяват или раздухват тази видимост извън пропорции. Това ни води до заключението, че полето на видимостта не е неутрално отворено, а само по себе си представлява място за борба и за съпротива (Edenborg, 2019: 3). Властта да се взимат решения за начина, по който функционира едно общество, се трансформира в непрестанен опит да се управлява кой и как може да бъде видян в публичната среда. Властимащите боравят с инструментариум, с който опитват да изземват и/или аранжират усилията на ЛГБТИ общността за видимост спрямо своя интерес.

Ил. 5. „София Прайд“ 2019: Шествието преминава пред Министерски съвет. Източник: Емил Методиев / Photo EMOtions.

Въпреки казаното, ЛГБТИ хората не могат и не бива да се отказват от усилията си за видимост като инструмент за заявяване на себе си и комуникиране на своите искания. Видимостта ни остава сред най-ценните ресурси, които можем да мобилизираме, за да се опитваме да променим опресивната хетеронормативна среда, която по принцип ни изключва от полезрението си. Именно чрез видимостта са постигнати прогресивни успехи на редица места по света, както и в България. В своите индивидуални животи и като колективно тяло ЛГБТИ хората, тъй както и други малцинствени групи, ще продължават да срещат ответни стратегии, които опитват да ни държат невидими или да управляват начина, по който биваме виждани. Да разберем какви са тези стратегии е важна крачка, за да знаем как да ги преодоляваме. Нещо повече, напрежения между „местното“ и „европейското“ ще продължават да се появяват и ще стават все по-трудни за управление от страна на властите: както по отношение на ЛГБТИ правата и правата на малцинствата, така и по отношение на редица други въпроси като например околна среда. Видимостта на различни групи е особено важна за изкристализирането на такива напрежения и може да е ключов фактор в създаването на среда, която ще се окаже невъзможна за удържането им.

 

Библиография

Атанасов, Николай. 2009. „Медийната видимост на хомосексуалността като парадокс. Либерален преглед, (последно посетен на 31.05.2020 г.).

Василева, Константина и Галев, Петър. 2015. Отразяването на ЛГБТ в българските онлайн медии: преобладаващо стереотипизиращо и хомофобско, (последно посетен на 25.08.2020 г.).

Тейлър, Чарлз 1999. Мултикултурализъм: Изследване върху политиката на признаване. София: Критика и хуманизъм.

Хабермас, Юрген. 1995. Структурни измерения на публичността София: УИ „Св. Климент Охридски“, Център за изследване на демокрацията.

Arendt, Hannah. 1958. The Human Condition. Chicago: University of Chicago Press.

Brighenti, Andrea. 2007. “Visibility: A Category for the Social Sciences”. Current Sociology, 55 (3): 323–342.

Edeneborg, Emil. 2019. “Russia’s Spectacle of “Traditional Values”: Rethinking the Politics of Visibility”. International Feminist Journal of Politics, 22 (1): 106–126.

Garretson, Jeremiah J. 2018. The Path to Gay Rights: How Activism and Coming Out Changed Public Opinion. New York: New York University Press.

Lewin, Ellen and Leap, William L. 1996. “Introduction”. In: Lewin, Ellen and Leap, William L. (eds.) Out in the Field: Reflections of Lesbian and Gay Anthropologists. Chicago: University of Illinois Press, 1-30.

Low, Setha M. and Merry, Sally Engle 2010. “Engaged Anthropology: Diversity and Dilemmas”. Current Anthropology, 51 (S2), S203–S226.

Panayotov, Stanimir. 2013. “Neutralizing Visibility: Bulgarian Strategies for Justifying Inequality In: Fejes, Nárcisz, and Balogh, Andrea P. (eds.) Queer Visibility in Post-socialist Cultures. Bristol: Intellect, 155–172.

Roscoe, Will. 1996. “Writing Queer Cultures: An Impossible Possibility?” In: Lewin, Ellen, and Leap, William L. (eds.) Out in the Field: Reflections of Lesbian and Gay Anthropologists. Chicago: University of Illinois Press, 200–211.

Walks, Michelle. 2014. “‘We're Here and We're Queer?’: An Introduction to Studies in Queer Anthropology”. Anthropologica, 56 (1): 13–16.

Weston, Kath. 1993. “Lesbian/Gay Studies in the House of Anthropology”. Annual Review of Anthropology, 22: 339–367.

Weston, Kath. 1997. Families We Choose. Lesbians, Gays, Kinship. New York: Columbia University Press.

Wilson, Ara. 2019. “Queer Anthropology. In: The Cambridge Encyclopaedia of Anthropology, (последно посетен на 10.04.2020 г.).


[1] В този текст основно използвам акронима ЛГБТИ, вместо напр. термина куиър, към който имам лично и политическо предпочитание, за да се придържам към наименованието, с което основните организации в движението в България боравят сравнително консистентно в своята комуникация през последните няколко години.


Биографична справка

Владислав Петков е докторант в докторска програма „Културна антропология“ в катедра „История и теория на културата“, Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Преди това е завършил специалност Право през 2012 г. и Културна антропология през 2016 г. в същия университет. Изследователските му интереси включват queer и политическа антропология, популизъм и популярна култура.

Прочетена 302 пъти