.
Вторник, 04 Декември 2018 17:11

Семействата на Шрьодингер: някои аспекти от ежедневието на еднополовите семейства в България

Владислав Петков

Резюме: Статията разглежда някои аспекти от ежедневието на еднополовите семейства в България – техните взаимоотношения с разширените семейства, начина, по който организират ежедневието си, половите роли, които следват или не следват, и начина, по който участват в социалния и обществения живот. Следвайки аналогията за котката на Шрьодингер, която е едновременно жива и не-жива, този преглед в крайна сметка показва, че котката е жива, т.е. еднополовите семейства поддържат жизнени културни практики, навигирайки съвместния си живот в една сравнително враждебна среда, към която обаче те опитват да се причислят.

Ключови думи: семейство, еднополови семейства, ЛГБТИ, куиър, родство

 

Abstract: The paper explores some aspects of the everyday life of same-sex families in Bulgaria – their relationships with the extended families, the way they organise their lives, the gender roles they follow or oppose and the ways in which they participate in the social life. Using an analogy with the Schrödinger’s cat, which is alive and non-alive at the same time, this review shows that the cat is very much alive, i.e. same-sex families maintain vital cultural practices, navigating in their shared lives in a relatively hostile environment – an environment they strive to become a part of.

Keywords: family, same-sex families, LGBTI, queer, kinship

 

Семействата, които ги има и ги няма

През януари 2018 г. Административен съд – град София потвърждава отказа на Столична община да регистрира брака на две българки, сключен във Великобритания. Историята на Лили и нейната партньорка (едновременно съпруга и не-съпруга) обикаля медиите в продължение на месеци, като напомня, че еднополовите семейства са реалност за много хора сред нас. Освен повод за ожесточени културни войни (Hunter, 1991), този разговор е напомняне и за шизофренната ситуация, в която са поставени определен тип семейства, които съществуват и не съществуват едновременно и за които не се знае достатъчно.

Настоящият текст е базиран на теренно изследване, проведено през 2015 – 2016 г. Емпиричният материал е генериран чрез разговори с 19 респондента, които са били, са или планират да бъдат в еднополово семейство. Респондентите са на възраст между 21 и 46 години, като средната им възраст е 29.5 години. Сред респондентите 8 са жени и 11 са мъже, 14 са били или в момента са част от еднополово семейство, а 5 – не са. Всички респонденти живеят временно или постоянно в София. Заниманията и професиите им са най-разнообразни, но като цяло биха попаднали между средния слой на работническата и средния слой на средната класа (с всички условности на тези понятия), т.е. стабилно включени в икономическия и социалния живот. С изключение на един респондент от ромски произход, всички останали са етнически българи. Степента им на разкритост като гей, лесбийка, куиър[1] или партньор в еднополово семейство варира силно между „много скрити“ и „напълно разкрити“. Като допълнителен емпиричен материал използвам данни и впечатления от включено наблюдение.

Докато работех по това изследване, няколко пъти ми се наложи да отговоря на въпроса „А има ли еднополови семейства?“. Подобен въпрос издава колко невидим е този проблем. Същевременно е въпрос на място, защото отговорът му не е напълно еднозначен. Доколкото българското законодателство не признава еднополовите семейства, за формалистите отговорът трябва да е отрицателен. Отрицателен ще е и за хората, които възприемат семейството единствено като инструмент за биологично възпроизводство на рода, в това число някои културни антрополози от предишни периоди. По-интересното е, че отговорът може да не е еднозначен и за някои еднополови двойки, които не използват думата „семейство“, за да опишат отношенията си, въпреки че не винаги успяват да обяснят по какво взаимоотношенията им се различават от тези в една разнополова двойка, наричаща себе си семейство. Положителен в крайна сметка ще е отговорът за тези от нас, които се интересуват какво се случва в реалния живот, как хората организират и споделят ежедневието си, как създават и поддържат отношения помежду си, какви практики изграждат и защо.

Срещу правното (пък и социално) признаване на еднополовите семейства традиционно се излиза именно с доводи за защита на семейството. Цялостната реторика срещу ЛГБТ+[2] общността много често се базира върху защита на „традиционните ценности“, сред които ключово място винаги заема семейството. С други думи, този дискурс противопоставя общността на семейството, атакува я, защото не формира семейство, като едновременно ѝ отказва възможност да го прави.

Еднополовите семейства, следователно, са в сложни смислови отношения с разнополовите. Именно поради факта, че вторите са превзели изцяло значението на категорията „семейство“, на първите се отказва признаването на тази категория. По същата причина борбата на еднополовите семейства да бъдат признати за такива някак води и до признаването, че те са съвсем същите като разнополовите – теза, проблематизирана както от някои активисти, така и от изследователи (Weston, 1997).

В заглавието на този текст оприличавам ситуацията на еднополовите семейства в България с котката на Шрьодингер. При добре известния мисловен експеримент, котката трябва да се мисли като едновременно жива и мъртва, тя е и не е. Котката е поставена в затворена кутия заедно с механизъм с радиоактивно ядро и отровен газ. Експериментът е така конструиран, че вероятността ядрото да се разпадне за един час е точно 50%. Ако това се случи, котката умира. Според квантовата механика, ако върху ядрото не се провежда наблюдение, се говори за суперпозиция (смесване) на две състояния — разпаднало се ядро и неразпаднало се ядро, т.е. котката е жива и мъртва едновременно. Шрьодингер не твърди, че е възможно котката да е жива и мъртва едновременно, а обратното – чрез този експеримент показва несъвършенствата на някои концепции на квантовата механика.

В тази аналогия еднополовите семейства се мислят едновременно като съществуващи и несъществуващи, което обаче показва – също както при квантовата механика – недостатъците на начина, по който мислим за тях. Целта на тази статия е да разгледа някои аспекти от ежедневието на еднополовите семейства – техните взаимоотношения с разширените семейства, начина по който организират ежедневието си, половите роли, които следват или не следват, и начина, по който участват в социалния и обществения живот. Този преглед в крайна сметка показва, че котката е жива, т.е. еднополовите семейства поддържат жизнени културни практики, навигирайки съвместния си живот. Това навигиране не е безпроблемно и често е разкъсвано между едно и друго, както показват подзаглавията на текста по-долу. То е белязано и от дискурса на законодател, институции и много обществени говорители, според който еднополовите семейства ги няма или не трябва да ги има.


Ил. 1. Рекламен балон от „Похода за семейството“, организиран в деня на София Прайд. Източник: БГНЕС.

Между традиционното и радикалното семейство

„Ние сме едно такова семейство“, отговоря Респондент 4, когато се свързах с нея за интервю. Тя обаче е сред малкото респонденти, които използват думата „семейство“, когато говорят за еднополовите си връзки (минали или настоящи). Възможните причини за това ще потърсим по-долу в изложението, но на първо време е редно да дефинираме какво ще разбираме под „еднополово семейство“. На базата на разказите на респондентите, еднополовото семейство представлява съвкупност от хора, споделящи общо домакинство в продължителен период от време, базирана на интимната връзка между партньори от един и същ пол, с или без отглеждане на деца.

Основополагащият елемент, който отличава еднополовото семейство от разнополовите семейства, е фактът, че партньорите са от един и същ пол. Някои от респондентите отказват да се идентифицират като гей или лесбийка – в някои случаи те въобще отказват да се етикират; някои са имали интимни контакти с двата пола (включително граждански брак с противоположния) и са по-склонни да определят себе си като бисексуални, а двама респонденти намират за най-подходящ термина куиър. Именно тази отлика, която за много от респондентите е просто част от тях самите и от техния живот, се вижда като радикална и то дотолкова, че да се отхвърля изобщо идеята за семейство.

Без да влизаме в подробности, трябва все пак да отбележим, че еднополовите семейства никога не са били признати от българския закон. Погледнато юридически, темата на това изследване е нонсенс. Но еднополово семейство в реалния живот ще имаме тогава, когато неговите членове възприемат останалите като свое семейство и се отнасят към тях като с такова. Изключително интересен е фактът, който вече беше загатнат по-горе – респондентите рядко използват самата дума „семейство“, говорейки за дълготрайните си връзки (минали, настоящи и дори бъдещи), ако въобще го направят. По-уверена употреба на думата имат респондентите, които отглеждат деца. При останалите в общия случай се използва думата „връзка“. Много от тях обаче не могат да артикулират разлика между общоприетото значение на семейство и отношенията, които те поддържат, поддържали са или искат да поддържат в еднополова връзка, отговаряща на описаните характеристики. Невъзможността да се придадат аргументи в тази посока взимам за основа, за да твърдя, че такива еднополови връзки са семейства, независимо дали и колко често респондентите използват тази дума. Причините, поради които думата не е популярна сред тях, най-вероятно са свързани с обществената среда (особено правна, но също културна), която налага термина само по отношение на разнополови двойки, в общия случай изисква сключен брак и има силно артикулирано очакване за създаване и отглеждане на деца. В този враждебен контекст респондентите имат усещането, че „нямат право“ да реферират своите интимни отношения като семейство.

Предприетият подход към разглеждането на еднополови семейства значително се различава от този на Кат Уестън в „Семействата, които избираме“ (Weston, 1997). Изследователката обсъжда понятието „фиктивно родство“, използвано в класическите изследвания, и отбелязва, че символната антропология успява да го отрече, като открива, че всяко родство е фиктивно, доколкото кръвта и гените имат по-голямо значение като символи, отколкото като нещо друго. Опитвайки се да избегне идеята за кръвта като стартова позиция, Уестън отказва да разглежда гей и лесбийските семейства като имитация или заместител на хетеросексуалните семейства. Вместо около кръвта, Уестън изгражда родствената система около избора,[3] оттам и заглавието на книгата. В крайна сметка тя приема разбиране за семейство, което не се ограничава до интимни партньори и техните деца, а включва и членове, които от гледна точка на класическите разбирания за родство не биха били част от семейството, а приятели. В този смисъл, тя отхвърля някои от описаните по-горе характеристики на еднополовите семейства, опирайки се на своя терен, където наблюдава тенденция за много по-гъвкави граници и вариращо членство. Уестън сравнява тези семейства с мрежи, в които ego сам/а избира кой да бъде част от неговото/нейното семейство. Разликата с мрежите обаче е, че при гей семействата „доста съзнателно се инкорпорират символични демонстрации на любов, споделена история, материална и емоционална подкрепа и други сигнали на трайна солидарност“ (пак там: 107).

На теоретично ниво намирам подхода на Уестън за изключително привлекателен. Истината е обаче, че той не намира опора в резултатите от теренното ми изследване в български контекст. Семействата, които еднополовите двойки (искат да) създават, не показват съществени различия с разнополовите семейства, а напротив – много приличат на тях. Независимо дали става въпрос за културна хегемония (Gramsci, 2000) или нещо друго, не може да се отрече, че вижданията и практиките на респондентите са почти идентични с класическите разбирания за семейство в български контекст. Не само това – респондентите с постоянство и целенасоченост използват именно разнополовите семейства като референция, с която търсят прилики и разлики, анализирайки собствения си опит. Тук трябва да се отбележи, че Уестън прави изследването си не в какъвто и да е американски контекст, а в района на Сан Франциско, който от десетилетия и до днес се смята за най-прогресивното място от гледна точка на приемане на различни форми на сексуално поведение, ориентация и полова идентичност. Обратно, идеята за традиционното в нашия културен ареал изглежда оказва своето влияние и върху иначе считаната за нетрадиционна ЛГБТ+ общност. И откъм практики, и откъм въображение, респондентите говорят за семействата си по-скоро като за традиционни.

Разликите обаче може би не се коренят само в контекста – Уестън изследва гей и лесбийските семейства (т.е. сексуалната ориентация е критерий), като в тази идентичност тя включва разкриването (coming out) пред биологичното семейство и въобще. Тук напротив – умишлено не взимаме предвид сексуалната ориентация и свързаната с нея идентичност, като същевременно разглеждаме и публичните (разкрити) семейства, и тайните такива.

Ил. 2. Част от кампанията на българското ЛГБТИ движение за признаване в България на еднополови бракове, сключени в други държави на Европейския съюз. Източник: Младежка ЛГБТ оганизация „Действие“.

Между тайната и публичността

Въпросът за публичното и частното пресича тематиката за еднополовите семейства от край до край, както и по-широката тема за практиките, различни от хетеросексуалните. Общественият наратив изглежда така – нямаме нищо против еднополовите връзки, всеки може да прави каквото си поиска в спалнята, но този комплекс от отношения не трябва да напуска прага на дома, защото това вече е парадиране или дори опит за налагане на различен и чужд начин на живот върху „правилния“, „нашия“. Всяка публичност на еднополовите връзки следователно се приема за заплаха (или атака) срещу семейството. Специфичното за този наратив е, че противопоставя еднополовата връзка на семейството и по този начин не ѝ признава категорията семейство. Тук намираме и несъответствие – семейството се вади от сферата на частното и личното и се превръща в публично благо, което трябва да бъде защитавано.

Хана Арендт разглежда какво означава публично и частно, като изследва и динамиката между тях. Публичното според нея се отнася до „това, което е общо“ и се състои от две основни измерения: първото – това, което е видимо, може да се възприеме от всички, а второто – това, което е общо за всички, обединяващо цяло. Частното се отнася до всяка дейност, в която ги няма „другите“, те не само не участват, но не могат и да я видят (Arendt, 1958). Изхождайки от това разделение, повече от ясно е, че семействата по принцип не са изцяло (или въобще) частни – по дефиниция те са видими за външния наблюдател и трябва да бъдат. Дали и с кого някой е в семейни отношения е въпрос, който се обсъжда и мисли на публично ниво, включително институционално наложено (институциите водят статистика и като цяло се интересуват от семейното положение, включително като задължение).

Нещо повече, публичността на семейството е сред предпоставките, на които се опират почти всички изследвания на родството. Да вземем за пример изследванията на Морис Годелие. Той подхожда към родството по следния начин:

„Под отношения на родство ние разбираме социалните отношения, които се пораждат в резултат на прилагането на правилата и принципите, определящи за кого и как може да се ожени един индивид и кому принадлежат децата, родени от този съюз. (…) Те детерминират идентичността на индивидите при тяхното раждане на основата на взаимоотношенията на филиация с някои или с всички от предхождащите ги роднини.“ (Годелие, 2001: 151).

Независимо дали сме съгласни или не с това виждане за родството, от него е очевидно, че то изисква публичност на семействата, за да е валидно. Родовата си идентичност, филиацията си в рамките на рода, ego може да получи само ако тази филиация е известна на всички. Сама за себе си, запазена в тайна, тази идентичност е безсмислена, тя няма съдържание и стойност. Подобни резултати ще получим, ако анализираме публичността през теорията за съюзите на Леви-Строс (Levi-Strauss, 1969) или изискването за граници на рода на Малиновски (Malinowski, 1913).

Отнесен към емпиричния материал, въпросът за публичното и частното показва особености. Първата от тях е, че границата между двете е в по-голямата си степен неясна. Практически всички еднополови семейства са поне малко публични – т.е. видими за поне някои външни наблюдатели. Степента на публичност оттук насетне варира значително – докато в някои случаи говорим за много ограничен кръг от приятели, в други става въпрос за пълна публичност, включително пред медии или на публични събития с неограничен кръг от наблюдатели. В някои случаи еднополовите семейства са видими за широк кръг хора, но не и за „разширеното семейство“ – родители на партньорите и други (презумптивно) кръвни роднини. Или обратното – някои семейства са разкрити пред родителите на партньорите, но избягват публичност в други сфери: „Повечето от колегите ми не знаят, избягвам да говоря за това, освен ако някой не попита директно“ (Респондент 5).

Ключов въпрос тук е публичността на еднополовото семейство пред „разширеното семейство“ – родители и други кръвни роднини като братя, сестри, баби, братовчеди и т.н. Респондентите описват като особено деликатен проблема с родителите.

„Опубличностяването“ на едно еднополово семейство е пряко свързано с въпроса са разкриването въобще. При респондентите с предварително осъзната гей/лесбийска/би идентичност разкриването пред родителите на тази идентичност (coming out) може да предхожда всякакви разговори за еднополово семейство. Ако сме в подобна ситуация, няколко са вариантите, които могат да последват, в зависимост от това как родителите и разширеното семейство въобще са възприели разкриването. В едни случаи те (веднага или с времето) възприемат тази идентичност с всичките ѝ последствия и съответно са отворени за семейни отношения с еднополовото семейство (случаят на Респонденти 4 и 18). В други случаи приемането е по-проблематично и макар взаимоотношенията между разкрития и разширеното семейство да са в рамките на нормалното, интимният живот не подлежи на обсъждане, темата се избягва, комуникацията с партньора е сведена до социално необходимата, ако въобще последният е представен на разширеното семейство (Респонденти 5, 8 и 19). Накрая, съществуват и случаи, в които разширеното семейство прекъсва всякакви връзки с разкрилия се и съответно по никакъв начин не участва в неговия или нейния семеен живот (Респондент 12).[4]

В хипотезата на разкрити еднополови семейства пред разширеното семейство – тогава, когато разширеното семейство е благосклонно към еднополовото – характеристиките на родствените отношения са значително по-отчетливи, като дори могат да се прилагат някои от елементите на теорията на съюзите на Леви-Строс, въпреки отчетливата ѝ хетеронормативност (по Леви-Строс бракът представлява размяна на жени от мъже – Levi-Strauss, 1969).

В другата хипотеза единият или двамата партньори не са разкрити въобще пред разширеното си семейство – индивидуално, от гледна точка на своята сексуалност, а, като задължително следствие от това, и от гледна точка на създаденото от тях еднополово семейство. Такъв е случаят с Респонденти 6, 10 и 17, всички от които в еднополови семейни отношения (7 и повече години). Тези семейства в анализа наричам „тайни семейства“ и на базата на историите на респондентите става ясно, че те показват някои специфики. За тяхното съществуване е необходимо създаването и поддържането на неистинска история, която да обоснове най-малкото съвместното съжителство на семейството. Дори и добре измислената история обаче може да се натъкне на препятствия:

 „За пред техните ние живеем заедно като съквартиранти. Сега обаче майка му и баща му му купиха апартамент и още не сме измислили как ще стоят нещата. Той бавеше ремонта и обзавеждането дълго време, но вече е почти готов… Нещата напоследък между нас и без това не са много добре и просто усещам, че това може да се окаже повод…“ (Респондент 6).

Други разказват за някои чисто битови неудобства в живота на тайните семейства – например въпрос на роднините, когато посещават споделения дом, кой къде спи и не е ли неподходящо разпределено пространството, за да отговаря на нуждите за лично пространство и личен живот. Известни са случаи, в които дори съвместното съжителство е тайна, при което единият партньор трябва да напусне дома при посещение от страна на разширеното семейство.

На първо четене изглежда, че като ли за тайните семейства е много по-трудно да участват пълноценно в живота на разширеното семейство или ако го правят, то е в друга роля – като близък познат, но не и като възприет член на семейството. Така например Респондент 10 и Респондент 16 участват в рождени дни или други празнични или семейни мероприятия или просто гостувания на разширеното семейство на партньорите си, но не в публично оповестената си роля на семеен партньор. В някои случаи те поддържат и особено близки отношения с разширеното семейство на партньора. В крайна сметка такива отношения също могат да се възприемат като „дифузна, трайна солидарност“ и да обосноват родствени отношения по Шнайдър (Schneider, 1980: 50). Те дори могат да са много по-стабилни от отношенията между член на разнополово семейство и разширеното семейство на партньора, станали повод за безброй шеги и вицове за тъщи например.

Ил. 3. София Прайд е сред събитията, които поставят въпроса за правата на еднополовите семейства. Въпреки че шествието привлича все повече хора с всяка следваща година, много от тайните еднополови семейства не го посещават. Източник: Емил Методиев / Photo EMOtions.

Между дома и външния свят

„Животът ни по нищо не се различава от това на хетеросексуалните семейства“, заявява Респондент 13. Това твърдение е и подкрепено, и отхвърляно (пряко или косвено) от останалите респонденти. Наистина, в по-голямата си част организацията на ежедневието в едно еднополово семейство не се и не може да се различава значително от всякакво друго ежедневие. Някои от респондентите обаче говорят и за специфики. Обсъждайки различията, респондентите по правило генерализират и прибягват до стереотипи: „Разбира се, че ми е много по-лесно да се разбирам с друга жена. Тя много по-добре разбира какво искам, какво мисля и въобще“ (Респондент 15). Други обаче признават, че в крайна сметка всичко е строго индивидуално.

Централен момент в организацията на ежедневието заема създаването и обитаването на общото жилище. Както беше споменато, съвместното живеене и поддържането на общо домакинство са сред условията, на които една двойка трябва да отговаря според респондентите, за да се приема за семейство. В този смисъл, изследването на семейството показва прилика с разбирането на Малиновски, според когото общият дом е един от трите универсални елемента на семейството (Malinowski, 1913). По-късно други автори го оборват, като привеждат доказателства, че това не е универсален принцип, важащ във всички култури – напр. обратното е при племето зинакантеко в Южно Мексико (Collier, Rosaldo and Yanagisako, 1997).

Домът придобива по-важно значение в съвременните изследвания на родството заради акцентите им върху преживения опит и ежедневието:

„Домът събира пространствени репрезентации, ежедневния живот, храненето, готвенето и споделянето на ресурси с често интимните отношения на тези, които обитават споделеното пространство“ (Carsten, 2004: 35).

По правило еднополовите семейства не споделят домашното пространство с външни за семейството хора, въпреки че по една или друга причина, в различни периоди, е възможно наличието на съквартирант(и). При всички случаи обаче това са временни моменти и ако не конкретни планове, има сериозно очакване еднополовото семейство да живее самостоятелно. За много от респондентите съвместното съжителство е необходима предпоставка, за да можем да говорим за семейство, но двете не се припокриват напълно. Споделянето на ежедневието и поддържането на интимната връзка (както сексуална, така и емоционална) са значително улеснени, когато са положени в общо пространство, но това не означава, че не могат да съществуват вън от него.

Организирането на ежедневието на следващо място включва управлението на домакинството. Всеобщо е мнението, че разлики с „обикновените семейства“ в този аспект няма, а някои специфични въпроси за ролите на половете в този процес ще разгледам по-долу. Респондентите говорят за съвместно взимане на решения (в общия случай, макар да са споменати и семейства с небалансирани властови отношения) и за съвместно управление на финансите на семейството. Достъп до банковата сметка на партньора, разходването на общ бюджет, финансова подкрепа без уговорка за връщане, съвместно купуване на имущество са елементи, за които разказват много от респондентите. Както при разнополовите двойки, наблюдават се и режими на разделност, в които по инициатива на един или двамата партньори имуществото се трупа, държи и/или управлява индивидуално. В повечето случаи това не е възможно да се прави с пълна прецизност, поради което при евентуална раздяла някой обикновено е ощетен:

„Когато реших да се изнеса, не исках да взимам нищо, а повечето неща бяхме купували заедно. За нея това не беше окей, тя обичаше всичко да е точно. Затова ѝ казах – взимам това яке и сме приключили.“ (Респондент 16).

Не e рядкост съвместното отглеждане на домашни любимци. Един от респондентите дори предполага, че това се дължи на факта, че с домашни любимци е много по-лесно да се сдобиеш, отколкото с деца и че домашните любимци са един вид заместител на деца при еднополовите семейства.

На семейния живот в безопасната среда на споделеното домакинство се противопоставя въпроса за участието на едно еднополово семейство в социалния и обществения живот именно като семейство. Логично, този въпрос е пряко свързан с проблема за тайните и публичните семейства. Хипотезата тук е, че колкото по-публично е едно семейство, толкова по-активно участва то във взаимоотношения с външния свят, и обратното – членовете на тайните семейства биха имали по-засилена роля във връзките си вън от семейството, като индивиди, а не толкова като семейство.

И в разглеждането на този въпрос еднополовите семейства показват сходства с разнополовите, но са налични и някои съществени специфики, първата от която е, че поддържането на връзки със социума вън от семейството се определя от две предпоставки – външните актьори, с които се поддържат връзки трябва да знаят за семейството; освен това те трябва и да го приемат, да са позитивно настроени към семейството и неговата еднополовост. Както ще видим, тези предпоставки могат да бъдат и частично пренебрегнати.

„Особено в началото, много малко от неговите приятели знаеха. То и сега не знаят много, де. И заради това се виждахме почти изцяло с моите приятели. Даже на рождения му ден се е случвало да го празнуваме само с мои приятели.“ (Респондент 6)

Изграждането и поддържането на отношения между семейството и външния свят следователно преминава почти задължително през опубличностяване. Нещо повече – създаването на семейство, както е видно от примера, би могло да промени коренно динамиката на отношенията на някой от партньорите с външния свят. На него/нея може да ѝ се наложи да избира между „старите“ си приятели и контакти, от една страна, и семейството и „новите“ семейни приятели, от друга.

Впрочем, както и при отношенията с широкото семейство, съществуват случаи в които семейството се третира като такова от приятелски и социален кръг, без изрично да се е заявило.

„Някои от приятелите ни знаят, но поне ние, нали, не сме казали на всички. Обаче някак си така се получи, че всички малко или много се държат с нас като с двойка. Например винаги ако поканят него някъде, ще поканят и мен. Или даже, това е малко смешно, нали, но като ходим на почивка или някъде, с него винаги ни оставят да спим в една стая.“ (Респондент 10)

Възможно е следователно тайните семейства също да поддържат социални отношения на заедност, независимо дали под паравана на „близки приятели“, или като възприето, но необявено семейство. Това обаче крие някои рискове, доколкото липсата на публичност изолира функцията на маркерите за обвързаност. Двама респонденти разказват как са били обект на желание за външен човек (независимо от пола) в присъствието на партньора. „Естествено, че стана проблем.“ (Респондент 15).

Поддържа се мнението, че нещата са по-лесни и изчистени, когато семейството е публично. Някои респонденти обаче намират това за изморително, доколкото всеки контакт, който искаш да създадеш или да поддържаш, трябва да премине през процес на разкриване, без да е сигурно какъв ще е резултатът, тъй като е възможно външните за семейството да не са склонни да поддържат отношения с еднополово семейство. Притеснението от отхвърляне, оправдано или не, често ограничава социалния кръг на семейството, а според някои респонденти – заздравява и самото семейството. „Постепенно осъзнах, че с него мога да бъда себе си, да съм напълно спокоен“ (Респондент 18). Би могло да се предположи, че на ниво семейство в общия случай социалните взаимодействия при разглежданите семейства са по-ограничени, отколкото тези на разнополовите. По необходимост този социален кръг трябва да е по-прогресивен и толерантен, което не винаги е критерий за членовете на социалния кръг на разнополовите семейства.

Съществува хипотеза, че такъв по-прогресивен и толерантен кръг би бил съставен от други членове на еднополови семейства или въобще от общността на хора със сексуална ориентация, различна от хетеросексуалната. Мисленето е, че в такава общност семейството ще е напълно прието и то ще търси контакти с нея. Този въпрос не е напълно еднозначен, защото малко от респондентите участват активно в живота на общността.[5]

„В един момент бяхме решили да ходим по някакви места, да се запознаем с други двойки. Четохме по форумите, видяхме, че има един клуб за лесбийки, но още не сме ходили… Даже имаше една малко смешна история – бяхме в едно заведение и видяхме две жени, които така доста приличаше да са заедно. Много се развълнувахме, но после си говорихме – какво от това, ако са лесбийки. Не можем просто да отидем при тях и да им кажем „здравейте, и ние сме заедно.“ (Респондент 5).

При други приятелският и социален кръг включва гей мъже и лесбийки (почти никога ексклузивно) и това са най-често отношения, създадени от единия или двамата партньори преди семейството, включително бивши партньори. Едно от интервюираните семейства поддържа най-близки отношения с друго еднополово семейство, като заедно отбелязват семейни празници и ходят на почивка (Респонденти 17 и 18). Подобни социални кръгове напомнят „семействата, които избираме“ на Уестън, която включва в понятието семейство не само интимните партньори и техните деца, но и близки приятели. Отново Уестън определя гей и лесбийската общност като „историческа поява на гей институции, всички самоопределили се като гей или лесбийки, или обединение и хармония, основани на обща сексуална идентичност“ (Weston, 1997: 119). Съществуването на такова явление в България е по принцип оспорвано. При всички случаи обаче не можем да говорим универсално за участие в общността, а по-скоро за създаване на микрообщности около различни еднополови семейства.

На същото място Уестън противопоставя общността на изолацията и твърди, че една от първите стъпки към излизането от нея е публичното заявяване пред общността при посещението на гей бар. Вън от ограниченията, които пейзажът в София налага откъм брой и многообразие на гей заведения, малка част от респондентите посещават редовно такива заведения, а някои не са ги посещавали въобще. Обясняват това с разбирането, че на такова място отиваш, за да търсиш интимен партньор, каквато нужда членовете на еднополови семейства нямат. Или с притеснение. По подобен начин, към момента на интервютата малко от респондентите са се включвали в „София Прайд“.

Посещенията на гей бар или „София Прайд“ са важни и доколкото биха могли да се разглеждат като ритуали, специфични за еднополовите двойки. Някои автори (напр. Enguix, 2009) разглеждат прайдовете като ритуали по Виткор Търнър, а подобни аналогии, макар и с някои условности и допълнителни фактори, могат да се направят и с посещенията на гей бар. Първото посещение и на двете мероприятия би могло да се анализира и през призмата на ритуал на инициация (Търнър, 1999).

Ил. 4. Симеон и Димитър от България сключват символичен брак в Холандия като част от кампания, която търговската верига HEMA и фондация СОС организират по време на Амстердам Прайд 2018, за да обрърнат внимание, че все още има европейски страни без брачно равноправие. Източник: Huge.bg.

Между традиционното полово разделение на труда и предоговарянето

Споделянето на ежедневието и съвместното управление на домакинството изискват изпълнението на определени задачи. Ролите на половете представляват функции и поведения, които обществото възприема като подходящи за единия или другия пол. В западната (и не само) култура женската роля включва функции като отглеждане на децата и грижа за дома, докато мъжката роля – използване на физическа сила, активно участие в публичния живот, както и изхранване на семейството (Marecek, Finn, Cardel, 1982). От тази гледна точка управлението на семейната работа се разпределя според тези функции – от жената се очаква да извършва по-голямата част от домакинската работа, която не е свързана с особена физическа сила (готвене, чистене, пране), както и почти всички дейности по отглеждането на децата. От мъжа – дейности, изискващи сила или с по-голяма сложност като ремонти, поправки, пренасяне, сглобяване, разглобяване, работа с електричество и др. По своята същност това е традиционният модел на разпределение на труда в семейството, който приписва на мъжката роля позиция на власт, а на женската – на подчинение.

Разнополовите семейства могат да следват или не този модел и това ще зависи от много фактори. Независимо дали го следват плътно, частично или му се противопоставят обаче, те могат да го ползват като референтна рамка, чрез която да го предоговорят или не. Как стоят нещата при еднополовите семейства обаче?

„Беше малко сложно да се разпределят някакви неща, които трябва да се случват. Гледахме някакъв такъв регламентиран баланс да има – кой ще изчисти, кой ще свърши еди-какво си. Никой не готвеше никога, защото никой не можеше“ (Респондент 8).

„С времето видяхме кой какво обича да прави или пък го прави добре. Примерно тя обича да готви и добре че, защото аз нищо не мога. Аз обичам да планирам неща, тя изобщо не се занимава, когато пътуваме, просто тръгва с мен. За чистенето примерно се редуваме“ (Респондент 15).

„Е, според мен то се знае кой е мъжът и кой е жената в семейството… Ами от ролята в секса. Аз например си падам по мъжки момчета и предполагам, че ще имам по-скоро женска роля“ (Респондент 7).

Тезата от последния цитат не може да бъде подкрепена като универсално правило. На първо място, ролята в секса има значение само при партньори мъже[6] и по правило не е приложима за сексуален контакт между жени. На следващо място, дори и при мъжете, тя не винаги е трайно фиксирана, доколкото има голям брой хора, които я променят според ситуацията, партньора, предпочитанията и прочее. Макар да съществува митология, че мъже с по-женствени маниери би следвало да имат пасивна роля в секса (респективно – женска роля в семейството), то тя остава точно това – митология. Както свидетелстват и респондентите, мъже с много „мъжко“ поведение и маниери биха могли да заемат пасивна роля в секса и/или подчинена роля в семейството (ако такава въобще трябва да има). При лесбийките често се говори за буч (butch) и фем (femm) като съответно по-мъжествени и по-женски идентичности, които се опират на външен вид, поведение, стил и др. Това разделение е силно критикувано от респондентите жени, отрича му се мястото на (основен) фактор в разпределението на ролите в семейството. Между поведение, роля в секса и роля в семейството съответно няма пряка корелация и те не могат да обяснят фактор ли са ролите на половете в начина, по който се разпределят функциите и задачите в еднополовите семейства.

В литературата са анализирани възможните причини, поради които еднополови двойки могат да възприемат полово определени роли, като се поддържа тезата, че по принцип това се случва по-рядко отколкото при разнополовите. Маресек, Фин и Кардел (Marecek, Finn, Cardel, 1982) разглеждат три различни варианта, които могат да обяснят защо партньори от един пол биха възприели мъжката или женската роля според традиционните разбирания.

Първият хипотетичен модел, който авторите предлагат, се състои от двустъпков процес, който включва прагматични фактори, допълнени с интернализирани полово определени норми. В началния етап дадени функции или задачи се поемат от партньорите по чисто прагматични причини – напр. поради работния график на единия партньор, другият отговаря за приготвянето на вечерята (женска задача). На базата на това по своята същност прагматично решение, партньорът възприема и други функции, които по правило са в домейна на тази женска роля, докато другият възприема комплексът от задачи, свързани с мъжката роля. Макар и първоначалното възприемане на дадена задача или задачи да е без референция с полово определените норми, последващото натрупване на задачи е свързано именно с този модел.[7]

Вторият модел разглежда ролите на половете през призмата на властовите отношения. Доколкото мъжката роля е по принцип свързана с доминиране, партньорът, който има подобна възможност или тенденция, би могъл да възприеме функциите, свързани с мъжката роля. Властовите отношения се влияят и от фактори като възраст, доход, образование и др.

Третият модел авторите отнасят към половата идентичност на партньорите. Те се опират на изследванията, според които полът не е само мъжки и женски, а цял континиум, като различните хора се поставят на различни позиции в този континиум спрямо това колко свързани се чувстват с биологичния си пол (без задължително да влизаме в хипотезата на трансполовост). Предполага се съответно, че дори и двамата партньори да имат строго мъжка или строго женска полова идентичност, единият все пак може да има по-засилена мъжка идентичност и по този начин да възприеме мъжката роля в семейството. По този начин „дори и малки разлики в половата идентичност на партньорите могат да ги поведат към изпълнението на различни полови роли“ (Marecek, Finn, Cardel, 1982: 48).

Анализът на емпиричния материал води до заключението, че често първият водещ фактор при разпределение на задачи и функции е кой какво обича да прави и кой какво прави добре. По своята същност това може да се разглежда през прагматичния подход на Маресек, Фин и Кардел. Наред с това той е и малко идеалистичен – какво би станало, ако единият партньор не обича да върши никаква домакинска работа или каквито и да е задачи, свързани със съвместния живот?

И в този, а и във всички останали случаи за разпределението на функциите и задачите в семейството има процес на договаряне. Той вероятно не е напълно откъснат от традиционния модел, на който е много вероятно и двамата партньори да са били изложени, израствайки в конкретна културна среда. Нормално е (а и някои респонденти споделят такива случаи) да му влияят властовите отношения, както и евентуални разлики в половата идентичност. Изглежда обаче, че в по-честия случай традиционните полови роли оказват сравнително ограничено влияние върху начина, по който партньорите разпределят работата по съвместното си живеене. Договаряне или предоговаряне винаги има, но то не се извършва изцяло на чисто, а се влияе от културната среда, привилегироваща традиционното разпределение на труда в семейството.

Котката е жива

Разгледаните няколко аспекта от живота на еднополовите семейства, смятам, недвусмислено показват тяхното съществуване. Или по аналогията с Шрьодингер – котката е жива. Всяко друго заключение би било научно невярно и идеологически украсено. Еднополови двойки живеят свои семейни животи, независимо от институции и обществено мнение, като намират тактики, за да игнорират или заобиколят хетернормативните стратегии на властта (Дьо Серто, 2002) и доминантната култура. Това е значително по-ясно забележимо в случаите, в които еднополовите семейства се сдобиват с и отглеждат деца – елемент от живота, който е умишлено пропуснат в този текст, тъй като изисква по-внимателен и просторен анализ.

Въпреки съпротивителните тактики на еднополовите семейства обаче, те в общия случай не мислят себе си нито като радикални, нито като съпротивляващи се, а по-скоро като стремящи се към традиционното. Този извод е в пряко противоречие с откритията на Кат Уестън (Weston, 1997), според която гей и лесбийските семейства нямат опора в хетеросексуалните семейства, не са тяхна имитация, нито техен дериват, а се градят „на чисто“, на базата на избор. Анализът на емпиричния материал в настоящото изследване обаче говори, че еднополовите семейства в български контекст мислят себе си през разнополовите, сравняват се с тях, ползват ги като модел, (искат да са) като тях. Тезата на Малиновски за изначалната човешка нужда за създаване на семейства, която нужда е природна, а не културна, е отдавна опровергана. Следователно, може да се предположи, че културната хегемония на хетеронормативността е толкова силна, че не може да бъде превъзмогната дори от тези, които тя изключва от себе си.

 

Библиография

Годелие, Морис. 2001. Тяло, родство, власт. От философията към социалната антропология. София: УИ „Св. Климент Охридски“.

Дьо Серто, Мишел. 2002. Изобретяване на всекидневието. София: ЛИК.

Търнър, Виктор. 1999. Ритуалният процес. София: ЛИК.

Arendt, Hannah. 1958. The Human Condition. Chicago: The University of Chicago Press.

Carsten, Janet. 2004. After Kinship. Cambridge: Cambridge University Press.

Collier, Jane, Rosaldo, Michelle, Yanagisako, Sylvia. 1997. “Is There a Family? New Anthropological Views”. In Lancaster, Roger N., Di Leonardo, Micaela. (eds.). The Gender/Sexuality Reader: Culture, History, Political Economy. New York: Routledge.

Enguix, Begonya. 2009. “Identities, Sexualities and Commemorations: Pride Parades, Public Space and Sexual Dissidence”. Anthropological Notebooks, 15 (2), 15–33.

Gramsci, Antonio. 2000. The Antonio Grarnsci Reader: Selected Writings, 1916-1935. New York: New York University Press.

Hunter, James D. 1991. Culture Wars: The Struggle to Define America. New York: BasicBooks.

Levi-Strauss, Claude. 1969. Elementary Structures of Kinship. Boston: Beacon Press.

Malinowski, Bronislaw. 1913. The Family among the Australian Aborigines, <https://ebooks.adelaide.edu.au/m/malinowski/bronislaw/family-among-the-australian-aborigines/index.html>, (последно посетен на 13.06.2016 г.).

Marecek, Jeanne, Finn, Stephen, Cardel, Marecek. 1982. “Gender Roles in the Relationships of Lesbians and Gay Men”. Journal of Homosexuality, 8 (2)р 45–49.

Schneider, David M. 1980. American Kinship: A Cultural Account. Second Edition. Chicago: University of Chicago Press.

Weston, Kath. 1997. Families We Choose. Lesbians, Gays, Kinship. New York: Columbia University Press.


[1] Куиър, от английски – queer. Тук и навсякъде по-долу в текста ползвам този термин като обобщаваща характеристика на всяко нещо, което не е хетеронормативно.

[2] ЛГБТ+ е абревиатура за „лесбийки, гей мъже, бисексуални и транссексуални хора“. Плюсът в края индикира неизчерпаемостта на това изброяване, доколкото според контекста може да включва хора, които не принадлежат към никоя от изброените групи, напр. интерсексуални, асексуални, пансексуални и др.

[3] Има се предвид изборът на семейство и/или на неговите членове, не и избор на сексуална ориентация.

[4] „Сестра ми има дете на три години, което никога не съм виждал“ (Респондент 12). Подобни случаи Уестън нарича денонсиране на кръвно родство (Weston, 1997) и представляват сериозен аргумент срещу принципа „кръвта вода не става“, прилаган в класическите антропологични изследвания на родството.

[5] Сравнително тенденциозно избирах респонденти, които не са ЛГБТ+ активисти, доколкото този кръг – макар и публично известен и поради това сравнително лесно достъпен – може да даде изкривена представа за практиките на еднополовите семейства, облечена в една или друга идеология.

[6] При сексуален акт между мъже се наблюдава активна и пасивна роля. Пасивната роля, бивайки приемаща, понякога се идентифицира като женска, а активната, съответно – като мъжка.

[7] Чрез този механизъм би могло да се обясни и евентуалното значение на ролята в секса, каквото значение предполага Респондент 8 по-горе. Ако партньор изпълнява конкретна роля в секса, която и двамата възприемат като свързана с дадена полова роля, възможно е на тази база да се натрупат и други функции и задачи, попадащи в домейна на тази полова роля. Отново обаче това ще е валидно само за партньори мъже и то такива с постоянно фиксирана роля в секса.


Биографична справка

Владислав Петков е докторант в докторска програма „Културна антропология“ в катедра „История и теория на културата“, Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Завършил e специалности „Право“ през 2012 г. и „Културна антропология” през 2016 г. в същия университет. Изследователските му интереси включват queer и политическа антропология, популизъм и популярна култура.

Прочетена 1011 пъти

Съдържание на брой 17

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност

Този уебсайт използва бисквитки за управление на навигация и други функции. Използвайки нашия уеб сайт, вие се съгласявате, че можем да поставим тези видове бисквитки на вашето устройство.
Повече информация Съгласие Отказ