.
Четвъртък, 08 Февруари 2018 09:58

Хасково и гастрономията – места и идентичности, които храната формира в „града на Богородица“

Кристина Дончева

Резюме: Текстът представлява теренно изследване на територията на град Хасково и има за цел да проследи ролята на храната в живота на града, като се установи и съществува ли местна хасковска кухня, която да разграничава това населено място и региона като цяло от другите селища в България, къде може да бъде опитана и по какъв начин нейното наличие/отсъствие въздейства върху местното население – формира ли определени идентичности, сплотява ли общността, дава ли повод за гордост и т.н. За целта бяха проведени кратки разговори с жители на Хасково, чрез които да се набави информация за традиционните специалитети, които са характерни единствено в този град/регион, и местата, където те могат да бъдат опитани. Резултатите от изследването показаха, че съществува местна хасковска кухня, която е силно повлияна от турската, но хасковлии не я идентифицират, не проявяват съществен интерес към разговора около нея и гастрономията е поле, което е пренебрегвано.

Ключови думи: Хасково, кухня, гастрономия, храна, ресторант, заведение, традиционно, пазар, другост, идентичност, буржоазен гастроном

 

HASKOVO AND THE GASTRONOMY – PLACES AND IDENTITIES FORMED BY THE FOOD IN THE “CITY OF VIRGIN MARY”

Kristina Doncheva

Abstract: The text presents a field study conducted on the territory of Haskovo and its main goal is to trace the role of food in the city life by finding whether there is a local Haskovo cuisine that distinguishes the settlement and the region as a whole from the other settlements in Bulgaria; where it could be tasted and how its presence/absence affects the local population – does it form certain identities, unites the community, gives rise to pride, and so on. For this purpose, short talks with residents of Haskovo were held. Their aim was at providing information about the traditional specialties that are typical only for the town/the region and the places where they can be tasted. The results of the study showed that there is a local Haskovo cuisine that is strongly influenced by the Turkish one, but Haskovo residents do not identify it, they do not show a substantial interest in the conversation around it, and the gastronomy is a field that is generally neglected.

Keywords: Haskovo, cuisine, gastronomy, food, restaurant, eating place, traditional, market, otherness, identity, bourgeois gastronome

 

Още от дълбока древност храната и храненето излизат от биологичните рамки на снабдяване на организма с необходимите за съществуването на човека вещества и преминават в сферата на културата, изпълнявайки различни функции и означавайки различни характеристики. Всеки път, когато индивидът се храни, той е изправен пред определен избор – какво, как, кога, къде и с кого да консумира. Именно тези избори дефинират човека и неговото място в обществото и света като цяло. В този смисъл храната играе централна роля при формирането както на индивидуални, така и на общностни идентичности. Изборите, които човек прави, когато се храни, отразяват неговия светоглед, социален статус, вкус и дори етнос. В същото време храната има сплотяваща функция – тя може да събира индивиди, притежаващи еднакви хранителни навици и характеристики, като по този начин формира общества и създава чувство за принадлежност към дадена група.

Целта на настоящето изследване е да проследи ролята на храната в живота на града и да установи съществува ли местна хасковска кухня, отграничаваща града и региона от другите населени места в България, къде може да бъде опитана тя и какъв ефект оказва нейното наличие/отсъствие – формира ли определени идентичности, сплотява ли общността, дава ли повод за гордост и т.н. Именно тези въпроси определят степента на важност на разглеждания проблем. За това говори и Клод Фишлер в статията си “Food, Self and Identity“. Според него храната и кухнята могат да създават чувство за колективна принадлежност, базирано на разликите с „другите” (Fischler, 1988). Начинът, по който дадена група обработва и потребява храната, прави тази група уникална, разграничава я от останалите. В този смисъл, когато някой приготвя дадено ястие, той много ясно може да бъде разпознат в рамките на една общност и в същото време – изваден от друга. Начинът на хранене на дадена общност, освен че спомага за отстояване на нейното разнообразие, организация, йерархия и единство, маркира и другостта на тези, които се хранят различно (пак там). В статията “Using Traditional Cuisine Contexts as a Channel for Inter-Ethnic Social Integration in Kenya” Мугалавай, позовавайки се на Мартин Брюгел и Бруно Ларош, казва, че през XX в. храната започва да става важен елемент при формирането на „ние-образи”, символизиращи национална гордост и идентичност (Mugalavai, 2012: 2). Бихме могли да предположим, че освен на национално, храната може да задейства такива образи и на локално ниво. От тази гледна точка разглеждането на въпроса дали съществува хасковска кухня и какви ефекти оказва тя върху местното общество надхвърля интереса към храната и приготвянето ѝ.

Материалите за този текст бяха събрани посредством кратки полу-структурирани интервюта с местни жители, фокусирани върху въпроси от типа на „Кои специалитети бихте определили като характерни за вашия град/регион?“, „Къде можем да ги опитаме?“, „Смятате ли, че кухнята ви се отличава с нещо съществено, спрямо българската национална кухня?“ и т.н., целящи да илюстрират начина, по който местните жители гледат на кулинарията си. Въпросите следваше да покажат дали тези жители се разграничават по някакъв начин от останалото население на България по отношение на кулинарните си традиции. Бяха осъществени и наблюдения над местни ресторанти и заведения за хранене на база на два критерия: 1) популярност сред местните жители и 2) претендиращи за предлагат битова обстановка и традиционна кухня.

Основната хипотеза, предхождаща изследването ми, беше, че местна кухня в Хасково съществува и е специфична, силно повлияна е от турската традиция и се отличава с емблематични за региона ястия, с които местните жители се идентифицират и гордеят. Резултатите от изследването обориха хипотезата ми, тъй като местната кухня действително съществува и е повлияна от турската, но жителите на града не я идентифицират и не проявяват съществен интерес към разговора около нея.

В своята статия “How to Make a National Cuisine: Cookbooks in Contemporary India“ Ападурай казва, че индийската национална кухня е резултат от един постиндустриален, постколониален процес и е силно повлияна от регионалните кухни, като този факт никога не е бил прикриван (Appadurai, 1988: 5). Подобно явление се наблюдава и при конструирането на българската национална кухня. Изхождайки от факта, че подобно на Индия, която е била британска колония, България е била под османска власт, логично е да се приеме, че завладените земи са повлияни културно от своите колонизатори (поробители), а както вече изяснихме кухнята е важен фрагмент от културата на дадено общество. Въпреки че периодът между XIV-XIX в. е изключително дебатирана и болезнена тематика за българския народ, посоченото от Ападурай неприкриване на регионалните въздействия върху националната кухня е абсолютно обозримо не само в Индия, но и у нас. Ястията, които са директни заемки от турската кухня, като кебап, имам баялдъ, гювеч, шкембе чорба, сутляш, бюрек, кьопоолу и т.н., чисто лингвистично автоматично препращат към османски влияния, но въпреки това години наред те не са преименувани. Нещо повече – голяма част от тези гозби често са определяни като традиционни за българската кухня, а както ще видим по-надолу в текста – и за традиционни за хасковската кухня. В този смисъл виждаме как локалното играе съществена роля при конструиране на националното.

Традиционното

Според информационен сайт за Хасково „въпреки появата на първите индустриални предприятия в периода до войните основен поминък на населението остава земеделието“, а още през 2007 г.хасковски млекопризводители са решили да регистрират като традиционен за региона произвеждания тук катък“. От посещението ми на Регионалния исторически музей, където разгледах етнографската експозиция, отнасяща се към периода XIX в. – ср. на XX в. и от разговора ми с уредника на секция „Етнография“ – Маргарита Цветанова, се откроиха няколко важни елемента, свързани с основния поминък на жителите на хасковския регион. Традиционно за региона на Хасково действително е земеделието, като сеитбата се извършвала от хора с опит. Земеделието като водещ отрасъл определяло до голяма степен хранителните навици на жителите на региона и се наблягало на приготвянето на тестени изделия, като широко разпространени били различните обредни хлябове, замесвани и участващи в ритуали за плодородието на земята, в Коледните и Великденските ритуали и т.н.

Освен земеделието силно застъпено било лозарството, като събираната реколта се превозвала в специални коли, които не позволявали на гроздето да изпада. Успоредно с развитието на този отрасъл се наблюдавало сериозно производство на вино и ракия. Освен лозарството развити били и пчеларството, и тютюнджийството.

При животновъдството основен отрасъл бил овцевъдството, благодарение на което се добивали големи количества мляко, от които се произвеждали различни млечни продукти като кашкавал, сирене и т.н., и се добивала вълна, необходима за изработката на дрехи и др. изделия.

Съвременното

Хората, с които разговарях, бяха около 60-70 човека от различни възрастови групи и с различни професии и интереси, избрани на случаен принцип. Освен това бяха проведени и разговори с хора, работещи в сферата на туризма (в Туристическия информационен център) и ресторантьорството (сервитьори и мениджъри в посетените ресторанти). Според голяма част от респондентите днес Хасково не е дълбоко свързан с традициите, но въпреки това някои елементи от хранителните навици на хората остават непроменени. Като характерен за региона бе посочван фасулът, който не бил сред основните храни на традиционното хасковско общество през XIX в. – ср. на XX в. Едни от най-често приготвяните ястия в съвремието са тестени, сред които се нареждат качамакът, катмите, баниците с различни видове плънка (тиква, зеле и др.), гюзлеметата, мекиците, бухтичките (марутници) и др. Трябва да се отбележи, че в хасковската кухня присъстват голям брой заемки от турската кухня, които се характеризират с модификации при приготвянето. Пример за това са гюзлеметата, които в Хасково се наричат банички и по турски се приготвят на сач, а по хасковски се пържат, или млякото с ориз (сутляшът), което в турския вариант е печено, а в хасковския – варено. Тук е моментът да спомена, че респондентите ми обрисуваха противоречива картина на хасковската кухня – едни от тях посочваха, че тя е българска традиционна кухня и с нищо не се различава от кулинариите на останалите региони, а други смятаха, че хасковската кухня не е типично българска, а по-скоро представлява компилация от българската, турската, а понякога в описанието присъстваше и гръцката кухня. Като цяло беше установено, че за местните жители идентифицирането на местната кухня се оказва изключително трудно, а говоренето около нея не представлява интерес за тях. Въпреки това интересно е да се отбележи, че в сайта на Туристическия информационен център на Хасково присъства раздел с традиционната кухня, където са посочени някои от местните специалитети, сред които се нареждат домашната лютеница, ябълковската пуска, катмите, бобът в гърне, бюрекът, бялото сладко, дроб-сармата по хасковски, качамакът, къпаната баница, кьопоолуто, лозовите сармички, пататникът по хасковски, петелът със сарми по родопски, рачелът от тиква, родопският клин и сутляшът. Видно е, че голяма част от ястията са заемки от турската кухня, което подкрепя твърдението на една част от респондентите ми, че хасковската кухня е смесица от българска, турска и понякога гръцка кухня. Установяваме присъствието на вече споменатите тестени изделия, а част от останалите ястия са свързани с хасковската кухня единствено чрез присъствието на географската област в заглавието на рецептата. Изброените като хасковски специалитети обаче не се открояват със съществени различия от начина на приготовление на същите тези ястия в други региони на страната. Това подкрепя тезата на респодентите, според които хасковската кухня не се отличава от кухните на останалите райони в страната. Както вече споменахме храната, според Клод Фишлер (Fischler, 1988), създава чувство за колективна принадлежност, на база отграничение от „другия“. Френският изследовател смята, че усвояването на храната инкорпорира консуматора в една кулинарна система и, следователно – в групата, към която тази система принадлежи. Храненето обаче реферира не само към връзките, но и към дистанциите. То е основен маркер за колективната идентичност, но и за другостта. Начинът, по който дадена група обработва и потребява храната, прави тази група уникална, разграничава я от останалите. В този смисъл, когато някой приготвя дадено ястие, той много ясно може да бъде разпознат в рамките на една общност и в същото време – изваден от друга. Начинът на хранене на дадена общност, освен че спомага за отстояване на нейното разнообразие, организация, йерархия и единство, маркира и другостта на тези, които се хранят различно. В този смисъл ясно виждаме, че хасковлии, определяйки кухнята си като „българска“, не се разграничават от останалите жители на България по отношение на кулинарните си произведения. Т.е. не можем да говорим за продуциране на някакъв тип местна идентичност от гледна точка на дистанциране от „другия“. Не откриваме и следи от чувството за гордост, основаващо се на „ние-образите“, за които говорят Брюгел и Ларош (вж. у Mugalavai, 2012: 2). В същото време наблюдаваните явления могат да бъдат разглеждани и от друга гледна точка. Възможно е да открием дистанциране от „другия“, но не на местно, а на по-глобално ниво – местните кулинарни различия биха могли да бъдат пренебрегвани с цел универсализиране и свързване на идентичността с универсално българското, като по този начин се установи дистанция от чуждото – в случая турското.

Производители и консуматори

Според Клод Фишлер храната изгражда физическа обвързаност, свързвайки производителя и консуматора, независимо от тяхното местонахождение. Тя, също така, свързва хората с определени географски територии и по-специално – с техните родни места и специфичните за тези места видове храна (Fischler, 1988). Това прави изключително интересна ролята на местните производители в хранителните навици на хората. В днешните условия на все по-засилено проникване на западни тенденции във всекидневния живот на българите темата за био продуктите е все по-активно разисквана. В Хасково не открихме такъв интерес към произхода на продуктите, с които местните жители се изхранват. Организираният всяка сряда и събота т. нар. „бабешки“ пазар, на който местни производители предлагат своите стоки, не се радва на особен интерес, въпреки че всички продукти са с ясен произход. Голяма част от продаващите споделят, че за хасковлии цените са високи, но съпоставени с цените на пазарите в други големи градове, те се оказват доста ниски. Реакциите отново са разнопосочни – някои хора се притесняват да купуват, тъй като се опасяват от условията, при които е съхранявана изложената продукция, като тук най-вече става въпрос за млечни изделия и яйца, докато други не споделят тези опасения и предпочитат „истинското“. По време на моето наблюдение не успях да установя засилен интерес към пазара, а и самите производители споделиха, че трудно продават продукцията си.

Подобна съдба има и организираният всяка събота животински пазар. Първоначално пазарът бил изграден безвъзмездно със средства от ЕС, но старият кмет го продава на частен собственик, който изгражда складове и вдига таксата за участие в тържището. Така например от 3 лв. за продавачите на птици преди, днес тя е в размер на 20 лв. Като цяло на пазара се продават всякакви животни, но по време на моето наблюдение преобладаваха овцете, кравите и телетата, тъй като по-голямата част от продавачите бяха дошли заради предстоящия Байрам. Голяма част от тях споделиха, че интересът към пазара е нисък, тъй като е прекалено скъпо и хората не могат да си позволят да отделят такива големи суми, за да закупят определено животно. Някои от продаващите направиха съпоставка с пазара в Раковски, който е определян като един от най-големите, но в същото време значително по-евтин от този в Хасково. Мненията за продавачите и купувачите отново бяха разделени. Според някои от събеседниците ми продавачи и купувачи от село няма, тъй като цените на живото тегло падат, цената на млякото е ниска и няма кой да отглежда животните. Според други продавачите на пазара били предимно от село. По време на моето наблюдение по-голямата част от продавачите се определяха като граждани на Хасково, а не на околните села. Трябва да се отбележи, че пазарът имаше и малка външна част, където продавачите не заплащат такса за участие и са предимно от ромски произход. Интересно да се спомене е, че според няколко новини, отразяващи т.нар. Хайван пазар,  действително преди години той се е радвал на сериозна посещаемост и активна търговска дейност. Реферирайки към тезата на Фишлер за връзката между производители и консуматори, бихме могли да предположим, че ниският интерес към хасковските пазари от страна на местните жители води до прекъсване на тази връзка, причина за което са високите според тях цени. Така се нарушава и връзката на хората с характерните за географската ширина продукти, а оттам и със специфичните за района ястия.

Заведенията

Съществена роля в дискурса около храненето и в самия начин на хранене неизменно играят и заведенията. От предварително онлайн проучване на града установих, че от 26 налични в интернет места за хранене 13, т.е. половината, заявяват, че предлагат българска традиционна кухня, а няколко от тях претендират за битова или автентична обстановка. Сред тях попадат ресторант „Българе“, механа „Шлагера“, ресторант „Грошъ“, бистро „Глинени гърнета“, ресторант „Кошера“ и др. При посещенията ми в някои от тях действително се откроиха български ястия, но те изключително рядко се отнасяха към региона, в който се намирахме. Специалитетите по-скоро се възприемаха като специалитети на заведението, а не на самото географско местонахождение. Голяма част от респондентите ми споделиха, че не се хранят навън и за тях посещението на ресторант се случва по-скоро по специални поводи, а не като алтернатива на домашното хранене. Голяма част от по-младите интервюирани в активна трудова възраст заявяваха, че не готвят, а по-скоро купуват или поръчват готова храна, а на заведение излизат предимно да се видят със свои приятели, което откроява на преден план социалната функция на заведенията, а не кулинарната им привлекателност. Като най-популярни сред хасковлии се откроиха ресторант „Алафрангите“ и пицария „Uno Piu“. Трябва да се отбележи, че от всички заведения, претендиращи за „автентична“ обстановка, именно „Алафрангите“ е мястото, което действително отговаря на това определение. Ресторантът е построен в къщата на Бояджи Оглу от 1850 г. и се отличава с „оригинални резбовани тавани, врати с ковани панти от 150 г. и стенни изрисувани ниши „алафранги“. Никъде в описанието му не се претендира и набляга на автентичността, а единствено се посочва, че ресторантът е „неповторим не само с уюта и романтиката, които създава, но и с вкусната си кухня и приятно обслужване“. Т.е. виждаме, че според собствениците изтъкването на автентичността не е необходимо, тъй като мястото само говори за себе си. Ресторантът действително предлага български ястия, но не се ограничава до традиционната кухня, а в съзвучие с името си[1] набляга повече на европейските специалитети. Виждаме едно заведение, което не претендира за определени качества, но в същото време ги притежава, а съчетанието между обстановката и кулинарията не е дразнещо еклектично.

Изводи

Изхождайки от трудностите, които местните жители срещат при назоваването на характерен за техния регион специалитет и от ниския интерес към говоренето около кухнята бихме могли да предположим, че храната не е сред маркерите на местна идентичност. Нещо повече, липсата в Хасково на характерен елемент, с който градът да бъде разпознаваем (както например Димитровград, който се идентифицира и се стреми да наложи образа си на град на социалистическото наследство), води до излизането на преден план на една нова емблема – статуята на Богородица, която единодушно и непрекъснато е споменавана като символ на града.

След направеното наблюдение установих, че се усеща липсата на ключовата фигура на посредника – буржоазния гастроном или ресторантьор. Този гастрономически посредник е онази влиятелна фигура, която носи нововъведенията и оформя вкусовете. Следвайки определението на Стивън Менел, позоваващ се на Хабермас, това е човек, който „сам по себе си не е готвач, но е експерт в изкуството на храненето и е лидер на публичното мнение, по отношение на кулинарния вкус“ (Mennel, 2003: 245). Според Менел социалната роля на гастронома е с градски характер и е разположена на противоположния полюс на традиционната селска самодостатъчност, характеризираща се с консумация на това, което произлиза от собствената земя. Гастрономическият дух е рядко срещан сред по-бедните класи, които нямат богат избор на продукти (пак там: 251). В този смисъл, отнасяйки това твърдение към обясненията на респондентите, че хората не могат да си позволят предлаганото на животинския пазар или че продукцията на „бабешкия“ пазар е скъпа, логично е отсъствието на гастрономически дух. Гастрономите окуражават дискурса около храната, като без него е невъзможно да се обособи една добре информирана публика. Без дискурса за кухнята и храненето става невъзможно оценяването на постиженията на готвачите, стимулиращо ги да се конкурират за патронажа на информираната публика (пак там: 252). Така отсъствието на интерес към дискурса за кухнята и храненето в Хасково ни дава основание да предположим, че отсъства и интерес към постиженията на готвачите, което води до невъзможност за формиране на конкуренция и развитие в полето на гастрономията. Отсъствието на информирана публика в Хасково и отсъствието на посредници, които да я формират и обслужват, са двете страни на една и съща особеност – късно урбанизирано, смесено, не особено заможно население.

Според Присила Паркхърст Фъргюсън гастрономията се заражда като наука едва през XIX в. във Франция, като самият термин навлиза в обществото през 1801 г., а понятието „гастроном“ – две години по-късно. То е свързано с новия социален статус, който приемат консуматорите на сложно приготвена, изискана храна. Както всяка нова социална практика, така и гастрономията се основавала на връзката между социалните, икономическите и културните условия и се оформила като културна комуникация, свързваща доставки, производители и консуматори в набор от общи разбирания. Това води до появата на изобилие от различни видове леснодостъпни храни и кадри от опитни производители (готвачи), поставени в едно ново специфично културно място – ресторанта. Гастрономическото поле превръща кулинарния обект в културен (Ferguson, 1998: 601-603). Приемайки, че ресторантът е културното пространство, където кулинарията е превърната в културен обект, благодарение на гастрономическото поле, и съпоставяйки го с предположението, че гастрономически дух в Хасково отсъства, то това би означавало, че кухнята не е част от градската култура и градската идентичност. Формираният порочен кръг на липса и отрицание, вероятно би могъл да бъде разрушен чрез излъчването на кулинарни посредници, които да формират и популяризират кулинарния дискурс – най-малкото сред кръг от заинтересована публика. Въпреки предположението, че кухнята остава встрани от културата на града, тя няма как да бъде отделена от културата изцяло, тъй като, както беше споменато и в уводната част, всеки човек е изправен пред определени избори, свързани с хранителните му навици, които навлизат и оформят сферата на културата от гледна точка на храната. Слабият интерес към разказа за храната от страна на общността не означава липсата на културни практики около нея. Самият факт, че хасковлии не се хранят в заведенията означава, че вероятно те приготвят храната си вкъщи, което се потвърди и от респондентите ми. Всички интервюирани, които споделиха, че не посещават заведения, признаха, че готвят вкъщи, а ястията, които приготвят най-често се причисляват към онази традиционна българска кухня, за която стана въпрос по-горе в текста. Това подкрепя изразеното твърдение, че можем да говорим за идентичност и образ, базиран на дистанцирането не от „другия“ на местно, а на международно ниво. И тъй като самият акт на готвене превръща храната от продукт на природата в продукт на културата, то няма как храненето на хасковлии да се дистанцира изцяло от културния живот, макар и при липсата на интерес към дискурса около храненето.

Друга възможна посока на развитие е обвързването на кухнята с туризма – опция от която известният гастроном Кюрнонски и неговите последователи се възползват, като в резултат на това инициират засилен интерес и широко популяризиране на регионалната френска кухня.

Заключение

От казаното до тук можем да обобщим няколко основни заключения. Храната играе важна роля при формирането на идентичности и създаването на чувство за принадлежност към дадена група, но в конкретния случай тази роля е изтласкана на заден план и местните жители на Хасково не се самоопределят чрез това, което консумират. Като цяло в града липсва интерес към говоренето около храненето и гастрономията е поле, което е пренебрегвано. Нещо повече, почти по всички теми, свързани с храната, отсъстват някакви градски консенсуси, не само в областта на мненията (което е естествено), но и при представянето на фактите. Местната кухня не се разпознава като отделна от националната и това заличава възможностите на храната да сближава групата и да формира идентичности, на база отличаване от „другия“ и създаване на чувство за гордост, което е валидно само на местно ниво. Разширявайки окуляра и фокусирайки се върху интернационалното бихме могли да говорим за българска идентичност, базирана на приготвянето на български специалитети, характерни за цялата страна, като по този начин се създаде „ние-образ“ на универсално българското, дистанциращо се от чуждото – турското.

 

Библиография

Appadurai, Arjun. 1988. „How to Make a National Cuisine: Cookbooks in Contemporary India“. Comparative Studies in Society and History, 1, 3-24.

Ferguson, Priscilla Parkhurst. 1998. „A Cultural Field in the Making: Gastronomy in 19-th-Century France“. American Journal of Sociology, 3, 597-641.

Fischler, Claude. 1988. „Food, Self and Identity“. Social Science Information, 27, 275-293. <http://www.researchgate.net/profile/Claude_Fischler/publication/232475763_Food_self_and_identity/links/0deec51a472598c937000000.pdf>, (последно посещение на 02.05.2017 г.).

Mennel, Stephen. 2003. „Eating in the Public Sphere in the
Nineteenth and Twentieth Centuries“, In: Marc Jacobs and Peter Scholliers (eds.) Eating Out in Europe: Picnics, Gourmet Dining and Snacks Since the Late Eighteenth Century, Oxford: Berg.

Mugalavai, Violet. 2012. „Using Traditional Cuisine Contexts as a Channel for Inter-Ethnic Social Integration in Kenya“, International Journal of Social Science Tomorrow, 2. <https://www.researchgate.net/profile/Violet_Mugalavai/publication/239937431_Using_Traditional_Cuisine_Contexts_as_a_Channel_for_Inter-Ethnic_Social_Integration_in_Kenya/links/0c96051c32b32c6ec3000000.pdf>, (последно посещение 02.05.2017 г.).

Интернет източници

Бистро „Глинени гърнета“. Grabo, <http://grabo.bg/places/bistro-glineni-garneta>, (последно посещение: 02.05.2017 г.).

Местна кухня. Туристически информационен център, <http://www.haskovo-bulgaria.com/bg/Mestna_kuhna_c97.html>, (последно посещение: 02.05.2017 г.).

Механа „Шлагера“, Rezervaciq.. <http://rezervaciq.com/%D0%BC%D0%B5%D1%85%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D1%88%D0%BB%D0%B0%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%B0-%D1%85%D0%B0%D1%81%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BE>, (последно посещение: 02.05.2017 г.).

„Обща история на Хасково“. Haskovo-online, <http://haskovo-online.com/content/view/20/4/lang,bg/>, (последно посещение: 02.05.2017 г.).

Ресторант „Алафрангите“, <http://www.alafrangite.com/>, (последно посещение: 02.05.2017 г.).

Ресторант „Българе“, <http://bulgare-haskovo.com/>, (последно посещение: 02.05.2017 г.).

Ресторант „Грошъ“, <http://restorant-grosh.com/%D1%80%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%82-%D0%B3%D1%80%D0%BE%D1%88%D1%8A>, (последно посещение: 02.05.2017 г.).

Ресторант „Кошера“, <http://grabo.bg/places/restorant-koshera>, (последно посещение: 02.05.2017 г.).

„Хасковски катък ще търси евро финансиране“. Haskovo-info, 29.05.2007 г., <http://haskovo.info/4505/>, (последно посещение: 02.05.2017 г.).

UnoPiu Pizza & Restourant, <http://unopiubg.com/>, (последно посещение: 02.05.2017 г.).


[1] Алафранга – по европейски, по френски


Биографична справка

Кристина Дончева притежава бакалавърска степен по Културология и е завършила магистърската програма „Мениджмънт и социализация на културното наследство“ към Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Придобила е магистърската си степен със защита на магистърска теза на тема „Българската традиционна кухня – от кулинарната книга до кулинарния блог“ с пълно отличие, което подсказва за интересите й в областта на храната и храненето извън рамките на биологичния акт. Докторант е в СУ „Св. Климент Охридски“ под научното ръководство на проф. Райна Гаврилова. Работи по дисертация на тема „Празник и промяна – Коледа и Гергьовден от XIX до XXI в.“, което свидетелства за интересите й в сферата на празничността и изследването на празника като феномен, разкриващ характерните особености на културата и обществото и тяхното видоизменяне в различните хронологични етапи. Участва като изследовател в проекта „Новата празничност: общности, идентичности и политики в XXI век“ на СУ "Св. Климент Охридски“, финансиран от Фонд „Научни изследвания“ – МОН (договор № ДН 05/07, 14.12.2016 г.).

 

Прочетена 998 пъти

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност