.
Четвъртък, 08 Февруари 2018 09:50

Културно наследство и градска идентичност. Наследство и наследници в град Златоград

Добринка Парушева

Резюме: Вниманието в този текст е насочено към малкия граничен български град Златоград. Представени са наблюдавани там начини на идентификация и конструиране на културното наследство и практики на неговото използване. Целта е да се потърси отговор на въпроса за ролята на мястото и неговото и на неговия дух въздействие върху културното наследство, като интересът е фокусиран повече към нематериалното културно наследство, тъй като според авторката то допринася в по-голяма степен за създаването на характерен дух на местата.

Ключови думи: наследство и наследници; идентификация на наследството; конструиране на наследството; употреби на наследството

 

CULTURAL HERITAGE AND URBAN IDENTITY. HERITAGE AND HEIRS IN THE TOWN OF ZLATOGRAD

Dobrinka Parusheva

Abstract: In this text the attention is focused on the small Bulgarian border town of Zlatograd. Some observed in this town ways of identification and constructing of cultural heritage are presented, as well as practices of its use. The author aims at answering the question about the role of place and its spirit’s influence upon the cultural heritage, with an emphasis on the intangible heritage. This aim results from the conviction that intangible cultural heritage contributes to a larger extent to the creation of genius loci.  

Keywords: heritage and heirs; identification of heritage; constructing heritage; uses of heritage  

 

Преди няколко години излезе специален брой на списанието History and Anthropology, чието въведение беше озаглавено „Heritage Gone Global. Investigating the Production and Problematics of Globalized Pasts“ (Daugbjerg and Fibiger, 2011). Говорейки за глобализация, обикновено мислим за мощни процеси на унифициране и стандартизация. Да се проектират подобни процеси върху полето на културното наследство изглежда странно, поне на пръв поглед, тъй като именно то (и културата изобщо) би трябвало да играят ролята на културна преграда (срв. Дюверже, 1999: 272-280), която да забавя процесите на унифициране чрез своя стремеж към инертност и устойчивост. Именно тази роля на наследството и неговите употреби са сред причините да имаме право да говорим за характерен дух на определено място (genius loci) дори в съвременната епоха на глобализация.

Тази роля предопределя до известна степен и продължаващото присъствие и влияние на една обратна на глобализационната тенденция, а именно към капсулиране или локализиране на наследството.[1] Тъй като наследство и в частност културно наследство предполагат мобилизация на сегменти от миналото (подбрани) в служба на съвременни интереси и цели, ролята на местните актьори в неговото конструиране нараства. В този ред на мисли отново от значение се оказва локалното, т.е. конкретното място и неговият характерен дух. Мястото се оказва важно със способността си да генерира от една страна ресурси, а от друга – актьори, като и двете са нужни за прокарване на нови идеи и практики, при това са нужни еднакво и едновременно (срв. Crevoisier, 2004). В този текст ще фокусирам вниманието си към малкия граничен български град Златоград и ще представя наблюдаваните там начини на идентификация и конструиране на културното наследство и практики на неговото използване.[2] Тъй като целта ми е да потърся отговор на въпроса за ролята на мястото и неговото и на неговия дух въздействие върху културното наследство, интересът ми е насочен повече към нематериалното културно наследство, тъй като според мен то допринася в по-голяма степен за създаването на характерен дух на местата.

Наследниците: основни актьори

Няма наследство без наследници, гласи антроположкото разбиране за наследството, и именно в този смисъл наследството е конструирано. За кои наследници, участващи в конструирането на наследството, става дума в Златоград? Наблюденията и разговорите, проведени на място през 2011 г. и последващите наблюдения през 2013 г. и 2015 г., ми дават основание да твърдя, че инициативите, пряко свързани с наследството и неговите употреби, произтичат от институции или от отделни личности. Говорейки за институции, не трябва да забравяме, че и в този случай става дума за хората, които работят в/за тях, така че бих могла да откроя три основни типа актьори в сферата на културното наследство в Златоград:[3]

Местната власт рядко проявява инициативност и обикновено следва инструкции от централната власт. В конкретния случай като допълнително препятствие мога да отбележа и струпването „под един покрив“ на твърде много функции, независимо за кой период става дума. През 2011 г. името на отдела към Община Златоград, който имаше отношение към културното наследство, беше „Евроинтеграция, туризъм, култура, младежки дейности и образование“ (интервюта, личен архив). Днес не само наследството, но и културата вече отсъстват напълно от наименованието на Дирекция “Устройство на територията, икономическо развитие, образование, здравеопазване и социални дейности”, в която има един (старши) експерт по туризъм, култура и социални дейности.[4] Към културните институции причислявам главно читалището и функциониращия от 2001 г. в Златоград Ареален етнографски комплекс (АЕК). Комплексът всъщност е колкото културна институция, толкова и представител на третия основен тип актьори – бизнес средата. Защото в АЕК Златоград целият културен календар, който е съществена част от културния календар на града, функционира благодарение на идеята, енергията и финансовия ресурс на един човек – инж. Александър Митушев, подкрепен от съмишленици и служители.

Наследството: идентификация

“Дежурното” оправдание на бюджетните институции (местната власт и културните учреждения) е липсата на финансиране – както за започване на някаква дейност, така и за нейното по-нататъшно развитие. Проблемите обаче са далеч по-дълбоки и резултатите едва ли биха били видими, а още по-малко впечатляващи, дори при добро финансиране. Защото те започват още с идентифицирането на наследството, което е първата стъпка към неговата валоризация, запазване и предаване.

Дори хората, отговарящи за работата с културното наследство или поне най-близко свързани с подобна дейност – съответният отдел в общината, музейни работници и т.н., се затрудняват да идентифицират нематериалното културно наследство. Поради това не трябва да ни учудва фактът, че и следващите стъпки, свързани със запазването и предаването на това културно наследство, се оказват проблемни. Сравнително скорошното утвърждаване на понятието нематериално културно наследство от теоретична гледна точка (срв. Кръстанова, 2012) може само донякъде да обясни липсата на баланс в практиката на институциите, които би трябвало да се грижат за него.

Най-лесно като нематериално наследство се идентифицират песните и танците. Това подчертава важното значение на политиките за конструиране на наследството в ретроспекция, тъй като, струва ми се, основна причина за тази бърза и лесна положителна идентификация е развитието на художествената самодейност и многобройните фестивали на народното творчество по време на социалистическия период. Онова, което е било и продължава да бъде видимо и употребявано, се разпознава като наследство, останалото – не. Така например малцина мислеха за специфичните носии, с които са облечени участниците в представленията, като за част от нематериалното културно наследство. А тяхното изработване е пряко свързано с песента и танца. С други думи, колкото повече е експлоатирано наследството, толкова по-лесно е за идентификация както от населението, така и от „експертите“.

Наследството: конструиране

Празниците, включени в културния календар на града, и особено Дельовите дни в края на септември и празникът на град Златоград на 21 ноември бяха посочвани от всички като събития, пряко свързани с културното наследство. Ще им обърна по-специално внимание, тъй като мисля, че точно те дават добра представа за наличието на характерен дух на мястото.

Ил. 1. Паметникът на Дельо войвода на централния площад пред общината.

По време на Дельовите празници в Златоград се организира всичко, което до момента е конструирано като наследство. Под “конструирано като наследство” имам предвид дори самия мит за Дельо войвода (вж. Ил. 1), който е в центъра на празненствата и за чиято водеща роля изключително много допринася включването на песента “Излял е Дельо хайдутин”, изпълнена от Валя Балканска, в световния музикален подбор, излетял с „Вояджър“. При конструирането на наследството най-голяма е ролята на културните институции – както общински, така и частни (АЕК). Те са пряко ангажирани с организацията и с течение на времето усъвършенстват онези елементи, които се харесват на посетителите.

Като пример може да се посочи възстановката „Един пазарен ден отпреди 100 години“ в Ареалния етнографски комплекс, която вече няколко години е много атрактивна не само за посетителите на Златоград, но и за неговите жители. През септември 2011 г. за пръв път в събитието взе участие и Ксантийската чаршия. Според Смолян Прес (24 септември 2011 г.) то е привлякло над 9000 туристи. В следващите години то отново привлича хиляди туристи, но техният брой така и не достига отново цифрата от 2011 г.[5] През септември 2017 г. празниците в Ареалния етнографски комплекс ще бъдат изцяло подчинени на 240-годишнината от смъртта на Дельо войвода и на хайдутството в Златоград. Това посвещение отново ни насочва към въпроса за конструирането на наследството, тъй като годината 1777, приета за година на смъртта на Дельо войвода, е изведена по-скоро на базата на легенди, отколкото на надеждни исторически източници, независимо от твърденията на небезизвестния археолог Николай Овчаров и по-малко известния, но уважаван от местните краевед Величко Пачилов.

Наследството: съхраняване

Трябва да се подчертае, че и в Златоград, както на повечето места в България, вниманието е фокусирано предимно върху материалното културно наследство: най-старата църква в Родопите “Успение Богородично” (Ил. 2 и 3), сградата на най-старата поща в България, взаимното училище, където се помещава Музеят на просветното дело в Средните Родопи (Ил. 4). За поддържането и популяризирането на това наследство се полагат доста усилия.

   

Ил. 2. Църквата “Успение Богородично”.

Ил. 3. Църквата “Успение Богородично” (вътрешен изглед).

 

Ил. 4. Музеят на просветното дело в Средните Родопи.

Като място, където се срещат грижата за наследството и бизнесът, Ареалният етнографски комплекс включва музей, работилници, старо градско кафене, оригинални заведения за хранене и т.н. На това място културното наследство на града, освен чрез музейна експозиция, става достояние на посетителите и чрез показването на традиционни умения в занаятчийските работилници (срв. Алексиева, 2010). Именно в АЕК се експонира, но същевременно се съхранява – чрез (показно) производство – част от нематериалното културно наследство на региона. Това заслужава специално да се подчертае, тъй като поради нематериалната си същност този тип наследство всъщност трябва да се практикува, представя и преподава, за да осигури собственото си съществуване, а не само да бъде каталогизирано. Прилагането на специфичните умения на майсторите в занаятчийските работилници на територията на АЕК в Златоград осигурява необходимата видимост като показва не само резултатите от занаятчийския труд, но и самия процес на тяхното създаване. Броят на действащите работилници от създаването на комплекса до днес варира между три и девет и зависи най-вече от наличието на майстори (Ил. 5 и 6). За съжаление, част от тях прекратяват дейността си по една или друга причина и намирането на нови, които да ги заместят, се оказва предизвикателство (интервю с Александър Митушев, 2011).

Ил. 5. Ареален етнографски комплекс – Сарашка работилница.

Ил. 6. Ареален етнографски комплекс – Тъкачна работилница.


Онова, което би могло да се добави и развие с оглед съхранението на наследените знания и умения, е организирането на специализирани курсове за деца, младежи и възрастни. Това обаче в голяма степен зависи от наличния интерес, който в малък град като Златоград едва ли е голям, ако се разчита само на местното население. От друга страна, посетителите не се задържат достатъчно дълго време, или поне необходимото време, в което да се организира един курс за практическо усвояване на някакви традиционни умения. С други думи, трудностите идват в момента, в който наследството трябва да се предложи на пазара. 

Наследство и наследници: политики vs. практики

Съвременниците обикновено не осъзнават наследените от предишни поколения техники и технологии, знания и умения като наследство. А за да бъде активирано това наследство за употреба, е необходим консенсус – и това е особено валидно в малки населени места – по въпроса какво/кое е наследство. С други думи, наследниците трябва да припознаят наследството като свое, преди да мислят за неговите употреби и как (и дали) то да бъде предавано по-нататък. И под предавано тук имам предвид предавано активно, или с други думи преподавано с цел съхраняването му за бъдещите поколения. Това до голяма степен зависи от действащите политики в сферата на наследството.

Тук думата си казва отсъствието на държавата като основен актьор. Защото когато говорим за политики, това имплицитно предполага наличие на йерархичност и на насоки отгоре надолу в йерархията. За съжаление, “горе” рядко си спомнят за наследството и особено за нематериалното наследство, освен ако UNESCO не подеме поредната кампания, в която трябва да се участва. Сред основните причини може да бъде посочена липсата на адекватно обучение и съответно достатъчно информираност сред хората, които би трябвало да работят с това наследство.[6] Тази липса, от своя страна, е и една от основните причини за липсата на културни политики, които да отговорят (на състоянието) на съществуващото културно наследство и да произтичат от необходимостта за неговото съхранение и експлоатация. Вместо културни политики наблюдаваме наличие на културни практики, които съществуват някак независимо една от друга, в повечето случаи локални, а не национални.

Наследство и идентичност: genius loci?

По своята същност нематериалното културно наследство – така, както е определено от Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство, приета от Генералната конференция на ЮНЕСКО през 2003 г. в Париж (Конвенция 2003, чл. 2) – е свързано със стремеж за запазване на идентичност, тъй като утвърждава ролята на хората и техните колективи за поддържане във времето на знания, умения и практики, които те осъзнават като свои и с които се отъждествяват. Също толкова важно е и очертаването на стойността на културното различие или на характерния дух на мястото (genius loci) като стратегическа характеристика на устойчивото развитие. В съвременния глобален свят значението на културата изглежда ясно свързано с него: тя е, която свързва вещи, контекст, територия и хора чрез идентичност, реципрочност и доброволност.

Жителите на Златоград обикновено се самоидентифицират като “родопчани”. През последните години, след отварянето на българо-гръцката граница, градът и околностите му придобиват още една локално-териториална идентичност: преминаванията на границата в посока юг обикновено са с цел работа, пазаруване и понякога туризъм (често последните две се съчетават), докато посещенията на българска територия на гърците, идващи от близките до границата райони, са предимно с цел пазаруване (на стоки за бита и особено на строителни материали). Зачестилите случаи на придвижване в двете посоки, макар в повечето случаи то да е кратковременно, понякога дори само в рамките на един-единствен ден, създават условия за оформяне на едно ново пространство, едновременно локално и трансгранично.

От гледна точка на необходимостта от съхраняването на културните различия с цел тяхното експлоатиране като ресурс, прави впечатление, че наследените знания, умения и практики, чрез които се е осигурявало и осигурява всекидневието на хората (земеделие, скотовъдство, занаяти като тъкачеството, приготвяне на храната и т.н.) за повечето от интервюираните не представляват част от локалното наследство, типично само за Златоград и региона. Обикновено хората говорят за общородопски характеристики (например специалитети), тъй като, както споменах, доминира тяхната идентичност на родопчани и убеждението им, че градът и неговата близка околност са неразделна част от по-голямата (планинска) територия Родопи.

Именно поради това може би изглежда трудно да се отстоява наличието на характерен дух на мястото в случая на Златоград. Не е невъзможно обаче да намерим аргументи за наличието на такъв дух, ако zoom-нем и фокусираме вниманието върху Ареалния етнографски комплекс като основен културен маркер на града. Като възприемам разбирането, че genius loci е резултат по-скоро от опита на хората, използващи местата, отколкото от целенасочено „създаване на мястото“ (Jive and Larkham, 2003), струва ми се, че именно този комплекс, предлаганите от него възможности и организираните от него събития съставляват основната част от „визитната картичка“ на Златоград. Обикновено възможностите за местно развитие са резултат от договорки, които позволяват конституиране на среда, способна да отговори на предизвикателствата на пазара. Именно такъв модел е приложен в Златоград: общинските институции и АЕК си сътрудничат, или поне не си пречат едни на други (интервю с Ал. Митушев, 2011). И резултатът, смея да твърдя, е налице: една действаща практика, която употребява наследството по начин, по който то се превръща в ресурс за местното развитие. Тази практика – или по-скоро система от практики, превърнали се в неделима част от културния календар на града – допринася много за създаването на специфичен характер на мястото, или характерен дух на града. Поне за мен връзката между културното наследство – както материалното, така и нематериалното – и градската идентичност в случая на Златоград е достатъчно видима.

 

Библиография

Алексиева, Соня. 2010. “Популяризиране на културното наследство в града (успешни български примери)”, Годишник на департамент “Антропология” на НБУ  4, <http://ebox.nbu.bg/apl2010/index.php?p=5>, (последно посещение: 20.01.2018 г.).

Дюверже, Морис. 1999. Социология на политиката. София: Кама.

Конвенция. 2003. Конвенция за опазване на нематериалното културно наследство <mc.government.bg/files/390_UNESCO_IntangibleHeritage_2003.doc>, (последно посещение: 20.01.2018 г.).

Кръстанова, Красимира. 2012.Нематериално културно наследство и местно развитие“. В: Локалното наследство – ресурс за местно развитие (изследвания и материали). Пловдив: Център за антропологични и етносоциологически изследвания, 5-18.

Парушева, Добринка. 2012. „Територии – икономика – култура“. В: Локалното наследство – ресурс за местно развитие (изследвания и материали). Пловдив: Център за антропологични и етносоциологически изследвания, 19-28.

Crevoisier, Olivier. 2004. “The Innovative Milieus Approach: Toward a Territorialized Understanding of the Economy?”, Economic Geography, Vol. 80, No. 4, 367-379.

Daugbjerg, Mads and Fibiger, Thomas. 2011. “Introduction: Heritage Gone Global. Investigating the Production and Problematics of Globalized Pasts”. History and Anthropology, Vol. 22, No. 2, 135-147. 

Jive, Gunila and Larkham, Peter. 2003. “Sense of Place, Authenticity and Character: A Commentary.” Journal of Urban Design, Vol. 8, No. 1, 67–81.


[1] Част от идеите в този текст са резултат от участието ми в проекта Локалното наследство – ресурс за местно развитие, финансиран от ФНИ (2010-2012), Вж. <http://localheritage.caess.logos.uni-plovdiv.net/>; Парушева, 2012. Благодаря на колегите-участници в проекта за стимулиращия обмен на информация и идеи.

[2] Както ще стане ясно, надявам се, действително става дума за практики, а не за политики, свързани с наследството, и именно това е един от основните проблеми.

[3] Наблюденията ми и в други населени места потвърждават тази доста обща типология, макар на места, предимно в по-големи населени места, да се появява и четвърти тип действащи лица - НПО.

[4] Сайт на Община Златоград, структура на общинската администрация: <http://www.zlatograd.bg/?pid=3,3023>, (последно посещение: 30.03.2017 г.).

[5] Например през 2015 г. гостите са около 5000, според новините на btv <http://btvnovinite.bg/gallery/bulgaria/regionalni-novini/zlatograd-se-potopi-v-magijata-na-edin-pazaren-den-ot-predi-100-godini.html>, (последно посещение: 21.03.2018 г.).

[6] Тук е мястото, където академичната общност би могла да помогне със своя опит и експертиза, стига, разбира се, тези опит и експертиза да бъдат използвани адекватно. Струва ми се, че е належаща необходимостта от обучение на основните действащи лица, особено по места, по отношение на характерните особености на локалното културно наследство и възможностите – но също така и необходимите ограничения – за неговата употреба с икономически цели.


Биографична справка

Добринка Парушева е доцент по теория и история на културата в катедра „Етнология“, ПУ „Паисий Хилендарски“ и доцент по модерна и съвременна история на Балканите в Институт за балканистика с Център по тракология към БАН.

Изследователски интереси: социална история на Балканите; град и всекидневие на Балканите; градски наследства; политически модели, политически елити, политическа култура; жени и социален пол; потребление.

Прочетена 997 пъти

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност