През последните години светът на политиката се промени бързо и стана по-зависим от новите технологии. Един от важните въпроси е до каква степен практиките, свързани със социалния интернет, могат да стимулират политическа и гражданска активност. Две движещи сили са ясно обособени в този контекст: навлизането на традиционните политически структури в Мрежата и активизмът „отдолу”, насърчен от революцията на юзерите. В първия вариант в Мрежата се настаняват институции с йерархична организация. Във втория хората действат без принуда и сами определят обема и съдържанието на ангажимента си.

И в двата случая възможностите на Интернет са бързо осъзнати. Още по време на президентските избори през 1996г. у нас Мрежата се използва за разпространение на политически послания. Партиите първоначално изграждат уеб сайтове, които имат по-скоро рекламен и информационен характер, и не разчитат на интерактивен обмен със своите аудитории. За първи път потенциалът на киберпространството е използван по-сериозно по време на парламентарните избори през 2001г., когато всички основни политически сили разгръщат предизборна дейност в Интернет. Банери на партии се появяват в най-големите портали. Важен момент от кампанията е свързан с факта, че много от традиционните политически реклами, поместени в офлайн медии, започват да препращат на свой ред към партийните сайтове. Същевременно в хода на кампанията е организирано и първото гласуване в Мрежата, целящо да сондира политическите нагласи сред онлайн населението. Анкетната форма на допитване сред потребителите започва да отчита степента на доверие към личности, партии и институции. За първи път е създадена възможност за формиране на рейтинги на кандидат народните представители директно в Интернет. Така принципът на генериране на статистики бързо намира приложение и в политическата сфера. Но ефективността остава слаба, главно поради все още ограничената диалогичност на комуникацията.

Интернет бързо започва да се използва и като инструмент за неформален натиск. Така например още през 2000г. чрез пускането на специален сайт е организиран протест срещу стартиране на новинарска емисия на турски език по БНТ (Виж „Монитор”, 5 октомври 2000г., 21 стр. ). През 2002г. над 50 000 ученици подкрепят разпространен в Мрежата текст срещу въвеждане на задължителни матури в системата на средното образование (Виж в. „Стандарт”, 11 февруари 2002, 3 стр. ). През 2005г. хиляди подкрепят подписка срещу затварянето на 3-ти и 4-ти реактор на АЕЦ „Козлодуй”. Стотици петиции по най-разнообразни поводи изпълват Мрежата през последните години. Като цяло обаче неформалната страна в използването на Интернет за политически натиск задълго остава слабо изразена и в уеб пространството рядко се формират обособени групи, които са реално независими. Изключение правят няколко успешни екологични инициативи. Нещата обаче бързо се променят именно с възхода на Web 2.0. Новите принципи на социалния интернет засягат самия характер на политическото действие в Мрежата, което започва по аналогия да се обозначава от някои автори и като „Политика 2.0”. В основата на промяната е тъкмо появата на емблематичните за Web 2.0 сайтове и утвърждаването на блоговете. Става възможно до юзерите да се достигне по много по-фокусиран начин и те да бъдат въвлечени активно в различни кампании (виж текста на Красимир Терзиев в същия брой ). Днес политическите партии и в България вече осезаемо присъстват в новата среда. Партийните централи все по-добре разбират предимствата на адекватното всекидневно участие в Интернет отвъд обичайните вече за Мрежата предизборни кампании. Партии и политици масово се регистрират във Facebook и трескаво търсят все по-широк кръг от фенове и приятели. Вълна от блогъри-политици атакува интернет потребителите през 2008 и особено през първата половина на 2009г. Неформалните политически активности също веднага намират поле за изява в социалните медии. Политиката се обсъжда активно от юзерите в платформи като Vbox7 и YouTube, изобилстващи с видеоклипове на политическа тематика. В крайна сметка сайтовете от типа Web 2.0 постепенно започват да изместват традиционните подписки в търсене на по-активни средства за интервенция в полето на политическото. Сега „гласуването” за каузи започва по-често да става вътре в самите Web 2.0 сайтове. Особено подходяща среда за неформални граждански активности се оказва Facebook.

Всъщност именно Facebook може би най-добре илюстрира едновременно възможностите и недостатъците на политиката като Политика 2.0. Основаната през 2004г. социална мрежа лавинообразно се разраства благодарение на идеята за свързване на потребителите в различни по характера си групи (лични и публични, обединени около приятелства, теми, каузи и т.н.). Създаването на кръгове от приятели – основната функция на сайта – се пренася като идеология по-широко и към гражданските активности във Facebook. Така да се каже, Facebook предпоставя по-голяма близост между поддръжниците на една или друга кауза, защото позволява на групата да се самовъзприема като свързана с мрежа от контакти. За Facebook е лесно да се мисли като за нещо, в което се членува: платформата създава идеята за аналогичност между нещата, които се случват на приятелско ниво и тези, които се разгръщат на по-високите нива на общност. Така  гражданската активност се насърчава, защото потребителите лесно се идентифицират като членове на по-широки „приятелски” кръгове, групирани около съответната кауза.

Но тъкмо тук е и проблематичната страна на социалния интернет. Подобни лесни приравнявания не гарантират действителен граждански ангажимент. Ангажиментът най-често остава на нивото на кликването, с което се присъединяваш към дадена идея, на мимолетното съпричастие. Facebook е преди всичко платформа за забавление чрез общуване между приятели. Между „купона” и политически ангажираното действие няма практически никаква дистанция. В този смисъл „членуването” в групите на Facebook, защитаващи каузи, няма реалния потенциал да ангажира сериозно. Ангажиментът е извършен между други игрови действия и в крайна сметка отново се оказва по-важен с приноса си към чисто количественото измерение на подкрепата (нещо, познато още от Web 1.0 и от традиционната подписка), отколкото с изразяването на нов тип мотивирана и трайна позиция (виж текста на Валентина Георгиева в същия брой ).

Разбира се, би било наивно да се твърди, че Facebook и по-широко социалният интернет са безполезни в плана на политическите и граждански активности. Проблемът е другаде. Сам по себе си Facebook е инструмент. Този инструмент би могъл да бъде използван успешно или не. Успехът зависи обаче преди всичко от състоянието на групите извън Facebook. Ако липсва солидарност на нивото на реалните социални формирования, Facebook не е в състояние да я произведе. Сайтът работи добре по-скоро на нивото на микро-политиките или, обратно, на нивото на проблемите, по които така или иначе вече има широк предварителен консенсус. Така например организираните през Facebook и други сайтове в началото на 2009г. „общонационални протести” пред парламента не бяха успешни именно защото не срещнаха достатъчно солидарност извън Мрежата. Подкрепата на протестите събра във Facebook около 3500 гласа, докато други каузи в сайта, свързани с микро-политики или широк консенсус, акумулират много повече гласове (по същото време групата за подкрепата за in vitro процедурите в България набира 11000 члена, а групата „Не на войната по пътищата” – 18000).

Очевидно е, че „членуването” във Facebook само по себе си не е символ на социална принадлежност. Facebook по-скоро има потенциал на помощно средство, с което дадена кауза може да се подкрепи. Засега, без излаз към реални групи извън Мрежата, виртуалните микро-политики остават с ограничено действие. Въпросът ефективно ли е всичко това, увеличава ли то в крайна сметка избора ни, остава открит.
Независимо от многото въпроси, формалните политически структури бързо колонизират социалния интернет: точно така, както традиционните медии конвергират с новите медии. Като цяло промените в политическата публичност в новата среда обаче са по-скоро козметични. Опасността пред тези активности е да останат преди всичко с демонстративен характер. Възниква въпросът дали дейността на партиите в Интернет е нещо повече от рекламна кампания за набиране на гласове из средите на кибер-културата. Засега партийното присъствие в Интернет често се свежда до политически маркетинг, в рамките на който новите, социални страни на мрежата са призвани да легитимират познати интереси. По същество в подобни случаи се разширява не толкова публичността и не толкова алтернативността, колкото възможностите на политически ангажираните институции да изглеждат привлекателни за новите субкултури, обитаващи мрежата. Или, иначе казано, усъвършенстването на формата на комуникация често се представя като промяна и в нейното съдържание. Очевидно е, че подобна пряка зависимост de facto далеч не винаги е налице. Същото се отнася и до неформалните форми на активизъм в Мрежата, които често са лишени от нови, свежи идеи и използват новостта и свежестта на сайтовете на социалния интернет, за да прикрият или дори подменят този факт. Активността (твърде често безплодна, задължена просто на самото разрастване на комуникацията онлайн), рядко прераства в политически осъзнат активизъм.

Двусмислените възможности за реализиране на Политика 2.0 в България като цяло се дължат обаче преди всичко на обвързаността между социалните медии, социалните мрежи и цялостната медийна среда. Днес претенцията за „социалност” вече не е затворен в Мрежата феномен. Същите принципи са широко възприети от традиционните медии. Така самото им определяне като „традиционни” постепенно загубва описателната и аналитичната си сила. В контекста на новата медийна констелация телевизията, радиото, пресата и новите медии във все по-голяма степен функционират на принципа на скачените съдове и затова все по-активно се налага да бъдат обсъждани като единен феномен. За да разбираме какво се случва офлайн, все по-често трябва да поглеждаме към ситуацията онлайн, и обратно. Разделението между тези сфери днес е само изкуствено поддържано и създава илюзията за тяхна отчетлива автономност. В крайна сметка социалните медии не заменят „старите” медии, които остават влиятелни, но променят поведението им (както в Мрежата, така и извън нея).

Ето защо и проблемите, свързани с Политика 2.0, препращат към силно изкривения и в крайна сметка неуспешен български медиен модел, част от който днес е и социалният интернет. Той не може да бъде разглеждан изолирано от този по-широк контекст. Социалният интернет дава възможност за разгръщане на алтернативна публичност, до която достъп получава практически всеки, но достъпът сам по себе си не е в състояние да реши основния въпрос: този за качеството на публичността. Липсата на стратегия за развитие на качествени и сериозни традиционни медии през годините на прехода повлия решително както върху политическите елити, така и върху гражданското общество. Това, което не можа да се появи, е сериозният публичен дебат; той просто не беше култивиран. Сега, с възхода на социалния интернет, не може да се очаква, че той като по чудо ще се появи. Web 2.0 няма универсално действие, колкото и да ни се иска да е така. Универсална е технологията; оттук нататък тя може да бъде употребявана по различни начини и с различен краен резултат. Web 2.0 е част от историята на медиите и не може да бъде разглеждан аисторично като напълно еманципиран феномен. Той се случва не само глобално, но и на нивото на локалните практики, които силно влияят върху крайния резултат. 

Не трябва да се подценява и фактът, че социалният интернет (както, впрочем, и „традиционният” интернет) се използва изключително активно и от радикални политически формации. Днес националистически и ксенофобски партии като Атака или БНС разполагат с групи във Facebook. Лидери на редица формации с крайни възгледи имат регистрирани профили. От друга страна, обстоятелството, че във Facebook едновременно са Атака и ДПС едва ли дава надежда, че двете групи ще започнат внезапно да взаимодействат. В определени случаи социалният интернет допринася дори за засилване на противопоставянето, а понякога и на социалната дистанция между участниците. С други думи, Facebook сам по себе си не гарантира нищо, не дава никакви обещания, че може да тласне демокрацията напред, не различава „добрите” от „лошите”. На терена на социалния интернет в крайна сметка се разиграват много от старите познати битки. Донякъде парадоксално, когато неформалните активности набъбнат достатъчно отдолу, те най-вероятно се преливат към някоя от съществуващите вече в Мрежата сфери на влияние на една или друга партия. Последните всъщност тъкмо за това са и в Интернет. Правенето на Политика 2.0 разчита на смесването на официална и неофициална информация в каналите на социалния интернет, но в крайна сметка е невъзможно без „оригиналния” политически контекст. И без „оригиналния” медиен контекст. Защото, оставени сами на себе си, в Интернет мненията остават аморфни, те не се консолидират. Именно медиите и политиката играят важна роля за консолидирането им и за превръщането им в обществено мнение.