.
Неделя, 24 Май 2020 19:55

Режими на омърсяване на града в теориите на медицинските движения в България от Освобождението до Първата световна война

Вероника Димитрова

Резюме: В тази статия са проследени конфликтите в медицинските движения около създаването на системата на българското здравеопазване. Оттук са изведени и концептуално специфичните теории за омърсяване при всяко едно от тях. Самите обекти на намеса – физическата среда, социалните контакти или израждането, предполагат различни визии за социалния ред. Един от ключовите обекти, в които се проектират тези намеси е градът – като място на дегенерация, засилени социални контакти или липсващо благоустройство. 

Ключови думи: медицина, хигиена, история на медицината

Pollution Modes of the City in the Theories of Medical Movements in Bulgaria until World War I

Veronica Dimitrova

Abstract: This article analyses the conflicts in the medical movements around the establishment of the Bulgarian healthcare system. Hence, conceptually specific theories of “pollution” in each of them are derived. The very objects of intervention – the physical environment, social contacts or degeneration – imply different visions of social order. One of the key sites in which these interventions take place is the city – a place of degeneration, increased social contacts or missing amenities.

Keywords: medicine, hygiene, history of medicine

 

В тази статия медицината и проектите за създаването на система на здравеопазване ще бъдат разглеждани като мощни „медиатори” на определени дискурсивни безпокойства, които определят откъде идва „омърсяването“, как да бъдат поддържани социалността и социалният ред. Тук ще се концентрирам само върху медицината, а имплицитно ще бъдат разкрити обектите, върху които се проектира упражняването на властта. След Освобождението в медицината се зараждат три движения – на русевистите, ораховистите и социалните хигиенисти. Тъкмо тези движения: 1. участват в борбите за формирането на единно здравеопазване в България в края на XIX и началото на ХХ в.; 2. поддържат различни концепции, от които зависи идеята и функцията за „омърсяване“. Подходът ми се различава от този на Мери Дъглас, защото проследявам самите идеи за „омърсяване“, от които произтичат и различни функции, функционални зависимости и практики.

Доминиращите движения в медицината защитават различни научни концепции. Ето защо, тъй като науката, научните открития и научните революции до голяма степен са международни, е нужен кратък преглед на тенденциите в медицината и здравеопазването в Европа. Тук трябва да поясня – от гледна точка на подхода ми научните открития не би следвало да се универсализират – те се полагат в конкретни национални и локални контексти, опитват се да дадат разрешение на конкретни, оформени често в рамките на отделни национални държави, проблеми. Именно това прави научните концепции, приложени към конкретни контексти, уникални „преводи” на различни безпокойства в културата (вж. Latour, 1988).

Международни движения и контексти

В средата на XIX в. започва да се забелязва една смислова преориентация на политиките на здравеопазване – от лечение към профилактика. Тук трябва да се подчертае разликата между лечение, доминиращо до средата на XIX в., и профилактика, доминираща след средата на XIX в. В единия случай обект е болният, в другия – причината за болестта. Обективирането на болния и болестта си служат с различни техники (на обективация) – в единия случай това е дискурсивното „разчленяване“ на тялото на органи, обективира се тялото и му се дава норма за здравото функциониране на органите; в другия случай обект е населението, което се анализира и „разчленява” статистически. Тялото се разболява от дисфункцията на някой орган, а населението се разболява от взаимно свързаните условия на живот и/или, в края на XIX век, от хиперфункцията на някоя невидима с просто око твар, бацил. Единият поглед е качествен – съсредоточаващ се върху болестта в тялото на болния, а другият количествен – изброяващ, измерващ, разчленяващ с цел управление или „власт над живота“.

В началото на XIX в. медицината се развива като наука благодарение на клиничното наблюдение в рамките на аутопсията (Ackerknecht, 1982: 145). Клиничното наблюдение става възможно в резултат на развитието на болниците. А болниците, увеличаването на броя им, е пряк ефект от ускорената урбанизация (пак там). В този период болниците заместват до голяма степен семейството и семейната грижа по време на болест в дома. В този смисъл в медицината е извършена коренна преориентация – доскоро тя е била центрирана около болния в неговата естествена среда (и съответно преобладаващо е било частното лечителство), а в началото на XIX в. медицината се съсредоточава в болниците и поставя болния в изкуствена среда (пак там: 146). В рамките на тази лечителска медицина лекарите започват да се разделят на лечители и хирурзи и да задълбочават своите клинични наблюдения – да описват отделните болести, тъкани, промяната в тях (вж. Фуко, 1994). Според известния изследовател на медицината Ервин Акеркнехт до средата на XIX в. клиничната медицина се изчерпва (Ackerknecht, 1982).

Около средата на XIX в. с разрастването на градовете все по-влиятелни стават различни теории, които се опитват да обяснят епидемиите. Такива са теория на замърсяването, теория на миазмите, спонтанната патология. В клиничната медицина настъпва обрат след като Якоб Хенле създава теория за клетките и започва да прилага микроскопското наблюдение върху различни тъкани (пак там: 159). Неговото откритие довежда до създаването на две разклонения в медицината. От една страна, задълбочава клиничната медицина в нова насока – клетъчната теория, а от друга, възниква теория за бактериите, разработена от ученика на Якоб Хенле – Робърт Кох. Втората теория се опитва да разреши кризата в медицината чрез обяснението на епидемиите, но среща огромен критицизъм през 40те години на XIX в. Тя е разглеждана като грешка, като „старомодна отживелица“, защото подобни идеи са съществували и през XVI и XVIII в. През втората половина на XIX в. обаче мнението за тази теория се променя, защото тя дава обяснение на факти, с които физиологията не може да се справи (пак там: 175–176).

Мощната индустриализация в Англия и Франция трансформира структурата на населението все повече в градско (вж. Porter, 2011: 23). Градовете през XIX в. са известни с лошите условия на живот. Поради силното нарастване на градовете установеният статистически апарат започва да забелязва зависимостта между гъстота на населението и различни болести. В рамките на този контекст статистиците и лекарите започват да изразяват притеснението, че благосъстоянието и въобще капитализмът са заплашени от лошото здраве.[1] Именно тогава се появяват санитарните хигиенисти, представители на теория на замърсяването във Франция и теория на миазмите в Англия, които се опитват да подобрят здравето на населението чрез мощни намеси в градската структура – изграждане на канализация, водопровод, павиране на улиците, заличаване на цели квартали и пр. През втората половина на XIX в. във Франция и Англия санитарната хигиена става един от най-мощните дискурси, защото тя дава обяснение на проблеми и страхове в момент, в който напрежението между благосъстояние и здраве се увеличава (Latour, 1988: 18). Тези условия са отправната точка, в която се появяват санитарните хигиенисти, които започват да се намесват в градовете – чрез благоустройство, изграждане на канализация и водопровод, заличаване на цели квартали, здравна просвета на градското население. Санитарно-хигиенният дискурс обаче до такава степен се разпръсва, обхваща такова огромно множество от теми и проблеми, че е невъзможно да се сложат всички дискурсивни линии под общ знаменател. Може да се каже, че всичко е обект на анализ, на наблюдение, тоест санитарната хигиена се отнася до всичко. Това поражда невъзможността да действаш върху всичко. В този смисъл доктрината за „замърсяването“, която съвсем доскоро е движела санитарната хигиена, също се оказва изчерпана. С други думи, в рамките на теорията на замърсяването, от която възниква санитарната хигиена и въобще идеята за ролята на държавата и общините в намесите над града, възниква криза, която е разрешена чрез научното откритие на Луи Пастьор за антракса и антраксната ваксина, казано по-общо – за бацила. А това откритие води до революционализиране на хигиената и установяването на една нова доминираща парадигма в медицината.

Защо приписвам научното откритие на Луи Пастьор, а не на Робърт Кох? Защото, както казва Бруно Латур в Пастьоризацията на Франция, Луи Пастьор се опитва да универсализира откритието си, докато Робърт Кох е един от големите критици на това универсализиране (Latour, 1988: 30). Луи Пастьор обаче успява да наложи вярата (за известно време), че едва ли не всяка болест се дължи на бацил, което насочва част от учените в тази посока. Неговото научно откритие успява да се наложи, не само защото дава добро научно обяснение, но и защото той е мислен като „спасителят на френската индустрия“. Тоест неговото откритие позволява, при спазването на определени мерки, да бъдат разширени търговските връзки, производството, индустрията, градското разрастване. Това научно движение ще наричам нова хигиена, с уговорката, че във Франция голяма част от санитарните хигиенисти се присъединяват към новите хигиенисти, защото чрез научното обещание на Пастьор се позволява да се продължи със санитаризация на градовете, но по малко по-различен начин.

Трябва да направим разлика между двете свързани движения в медицината – санитарна хигиена и нова хигиена. Докато санитарните хигиенисти наблягат на средата, нейното трансформиране и връзката между средата и тялото, като упражняването на властта се проектира върху средата, бактериолозите наблягат на тялото като динамична проекция на социалните връзки, като основната цел е те да бъдат овладени чрез респонсибилизация на населението или контрол при епидемии. Това променя фокусите на профилактичната медицина, която вече трябва да контролира нови социални отношения, чрез които се предава болестта (интеракциите в публичните пространства, работилниците и пр.).

В статията по-нататък въвеждам и едно трето движение – на социалната хигиена, което се опитва да предефинира упражняването на властта – върху „моралните недъзи“ в обществото и върху репродуктивните способности на индивида. Общото между трите е, че те се фокусират в колективното здраве, а не в болестта, както е при лечителската медицина; и че и трите, като определен тип модерна „власт над живота“, издигат ценността в поддържането на здравето, не на индивидуалното тяло, а на колективното – населението на националните държави.

Локални движения и групи

От една страна, както казах в увода, се интересувам от различните локални движения в медицината от гледна точка на това как те определят „омърсяването“, от друга, ми се иска да прецизирам съществуващите разграничения в българската история на медицината, защото ми се струва, че те не са коректни.

В българската история на медицината още от 50-те години на ХХ в. се повтаря, че има две основни движения в медицината –„ораховисти“ и „русевисти“. В литературата „русевистите“, привърженици на д-р Марин Русев, се застъпват за частнокапиталистическите тенденции в медицинското дело, отличаващо се с акцент върху лечението. Марин Русев (1864–1935) е ръководител на т.нар. „либерално движение“ в Българския лекарски съюз, което защитава основни тенденции във френското здравеопазване. „Ораховистите“, привърженици на д-р Петър Ораховац, се застъпват за общественото здравеопазване, за медицинска грижа на селското, бедното и неграмотното население, с акцент върху профилактиката и подобряването на хигиенните условия на живот (Даскалов, 2005: 50–51). Петър Ораховац (1857–1922) е един от създателите на Българския лекарски съюз, ръководител на „демократическото движение“ в него, което защитава тенденциите в руската медицина (пак там).[2] От това противопоставяне лесно може да заключим, че единият е представител на клиничната медицина, а другият е хигиенист.

В българската история на медицината обаче се огрубяват и надценяват идейните противоречия между д-р Ораховац и д-р Русев. Една от причините е, че история на медицината започва по-масово да се пише през социализма. Д-р Петър Ораховац завършва в Москва и идеологически за него се пише, че защитава тенденциите в руското здравеопазване. А това е ключът за виждането на „врага“ в лицето на д-р Марин Русев, завършил в Женева, и представянето му чрез израза „защитник на частнокапиталистически тенденции“ в здравеопазването. В цитираното по-горе обширно изследване Българското общество (1878–1939) Румен Даскалов осъзнава надценяването на „идейното противопоставяне“ на двете движения. Самият той (в бележка под линия!) отбелязва: „Самият д-р Русев в проекта си за закон от 1915 г. (който не успява да стане закон) предвижда голямо място и за профилактиката, а освен това широко участва в кампанията против туберкулозата“ (Даскалов, 2005: 51). Основният проблем според мен е, че Даскалов не „реформира“ речника, който използват историците на медицината от социализма – например историчката Вера Давидова. Разбира се, тук не се опитвам да отрека и да снема изцяло идеята за противопоставяне между движенията. По-скоро ми се струва важно то да бъде преоценено и прецизирано.

Всъщност нееднозначно статиите, които д-р Русев публикува в медицинските списания, като Подобрявание, лечение, предпазвание от гръдната охтика, Мерки против заразителните болести, Кравешката шарка и присаждането ѝ на здрави хора, статии за холерата и пр., показват, че той е представител на новата хигиена, на „вярата в бацила“.

Ето как самият той се изразява в публикуваната през 1898 г. популярна книга Ръководство за домакините при отгледвание малки деца (Русев, 1898: 1):

Един от големите напредъци направени от лекарската наука е обработванието клонът за спазванье человеческото здравие. Да съумеем да запазим един человек или цяло общество от известна болест е по-голяма заслуга, от колкото ако знаем как да го излиечим. Защото, тяло което веднаж е боледувало, малко или много време, болестта е оставила своя печат върху му и то чувствува нейния удар в продължение на цели години […] По-добре и по-лесно е, следователно, да пазим тялото си здраво, от колкото да се лекуваме когато заболем.

Както виждаме, той се застъпва за профилактика, а не за лечение. Но за един определен тип профилактика, която би могла да бъде наречена класическа либерална бактериологическа профилактика, която се отказва от големи санитарни намеси в градовете и предпочита да се намесва в телата на гражданите, в публичните и частните пространства само при възникване на епидемии. Проектирането на упражняването на властта не е върху средата – средата си остава „частен“ проблем. Само в случаи на епидемии медицинската власт може да се намесва в този „частен проблем“ чрез дезинфекция. Конкретен пример за това може да бъде изваден от същата книга. В нея д-р Марин Русев дава съвети на домакинята как да изгради своята къща – какви хигиенически условия трябва да спазва (върху каква почва, с какви прозорци, с колко въздух и пр.), т.e. отговорността за построяването и регулирането на пространствата в града не е обществена, а частна (Русев, 1900: 19–27). Градът и националните граници стават център на политиките за здравеопазването на „русевистите“, защото градът е място с по-голяма степен на заплаха от зараза поради струпването на хора, а границите и граничният контрол предпазват заразяването на националното население. Тоест единиците на омърсяване са болният в града, носителят на бацила и преминаващият границите (пак като потенциален носител на бацила). Местата, които трябва да бъдат контролирани, са всички онези пресечни точки между множество индивиди – публичните пространства, фабриките, кръчмите, пазарите и пр. Процесите, които трябва да се контролират са онези, които „омърсяват“ – движенията от града в селото, движенията между държавите и интерперсоналните контакти.

Докато д-р Русев се доближава повече до новата хигиена, д-р Ораховац прави няколко доклада за санитарното състояние на Софийски, Ловешки, Видински, Врачански, Трънски и Кюстендилски окръг. Те стават известни с пропития със силен критицизъм към лекарите-лечители език: „лекаря, който се удовлетворява с лекуванието на болните, без да обръща внимание върху причините на болестите, твърде лошо изпълнява мисията си. Такъв лекар ще помогне на отделни личности, но не и на обществото и болестите няма да намаляват никога, понеже причните им ще остават без промяниние“ (Медицинска беседа, 1894: 199). Премахването на причинителите според него е основната работа на „санитарния работник“. Лошите градски условия, като недобрата вода, канализацията, замърсяването на градовете, според него, са едни от основните причини за възникването на епидемични болести. Всичко това показва къде се разполага д-р Ораховац – от една страна, той е представител на новата хигиена, защото „вярва“ в бацили, а от друга се застъпва за мерки, характерни за времето на санитарната ера в Англия. Хигиенните мероприятия в новата ера, на новата хигиена в Англия и Франция, се концентрират в конкретни популации – бедните, работниците, за разлика от санитарната ера, в която градът се разглежда в неговата цялост. В България изоставането на хигиенизирането на градовете – прокарване на водопровод, канализация, павиране на улиците, води до възможност за сливания на санитарната хигиена и новата хигиена.[3] Ето защо д-р П. Ораховац се застъпва за санитаризация на населените места (главно градове) – изграждането на водопровод, канализация и пр. Цялостната дискурсивна система, на която почиват тези сериозни намеси в градовете, характерни за утилитаризма, е превръщането на човешкия живот в капитал: „Ако е известно колко боледува населението, ако е известен броят на боледуващите и процентност на смъртност, англичанинът прави изчисление и обръща това в пари, защото човешкият живот е капитал“ (Съвременна хигиена, 1911: 41). А човешкият капитал в случая е заплашен от лошите градски условия.

Според някои изследователи на хигиенно-евгеничните дискурси в Източна Европа от началото на ХХ в., като например Мария Букур с нейното изследване за евгениката и модернизацията в междувоенна Румъния, слабата модернизация прави прилагането на модели от Западна Европа към изследването на различни хигиенни и евгенични дискурси в Югоизточна Европа невъзможно (вж. Bucur, 2002: 8–12). Реториките в Англия и Франция използват идеята за заплашеното благосъстояние от ужасяващата цена на индустриализацията. При слабо индустриализирани страни, в които преобладава селското население (в Румъния през 1918 г. то е 77%, в България през 1919 г. – 78%)[4] хигиеничните дискурси се фокусират върху селското, народното. Този аргумент отчасти е валиден и за България, както ще видим по-нататък, за едно от движенията в медицината в България, но от друга страна, „ораховистите“ изграждат цялостната си идея за ролята на хигиената като медиатор между градското развитие, хаотичното нарастване на градовете, свързано вторично с индустриализацията и заплашеното здраве на градските обитатели. В този смисъл тяхната идея за хигиена е прогресистка, модернизационна, обърната предимно към градския ред. Може би това обръщане към градския ред следва да се обясни с градското „османско наследство“, което според тези модернизационни говорители следва да бъде „европеизирано“.

Ако трябва да обобщим – от една страна, двете движения се характеризират с отстояването на определени хигиенистки позиции, свързани с предпазване на населението. Хигиенистката медицина обаче създава различни профили на риска – в този смисъл упражняването на властта не се проектира към цялостното население, а и при двете движения по-скоро се пази градският ред и градският обитател по два различни начина. При санитарните хигиенисти, чрез определени благоустройствени мероприятия, омърсяването идва от средата и от връзката между тялото със средата. При новата хигиена – омърсяването идва от бацила, който се проявява само в тялото на индивида и в този смисъл се налага изолирането на болния, дезинфекцията на пространствата и пр. Единият тип медицина се развива по отношение на града и на онова, което се нарича санитарна политика, другият до голяма степен малко по малко започва да се затваря в лабораторията, в науката и по-късно в Медицинския факултет (1917 г.). Така едното движение успява да си извоюва повече авторитет в правенето на градски политики, а другото като че ли се маргинализира чрез затварянето в „чисто“ научното, отдръпвайки се от политическото, но пък по този начин осигурява възпроизводството си.

Трето движение в българската медицина

В началото на ХХ в. около списание Съвременна хигиена[5] се заражда едно ново движение в медицината – на социалните хигиенисти. Социалната хигиена обхваща широк диапазон от теории – евгеника, расова хигиена, социална медицина. Както казва Гергана Мирчева, двете движения на евгеника и социална хигиена се хибридизират (Мирчева, 2013: 48). В България смесицата, която се постига между евгеника и социална хигиена, е близка до германската расова хигиена на Фриц Ленц за временните фактори („идиокинетични“), които са основни причини за процесите на израждане на народа – туберкулозата, алкохолизмът, сифилисът (пак там: 49). Целта на социалната хигиена е да съпътства социалното, моралното и биологическото изграждане на народа (в противоположност на израждане) (пак там). Тук трябва да бъде подчертано значението на думата израждане. Представата за болестта на социалните хигиенисти в България е пронизана от времевото измерение. Докато русевистите и ораховистите си представят болестта през бактерията и пространствата, социалните хигиенисти казват, че заразните болести не са толкова опасни, защото разболяват тялото, а защото някои от тях (туберкулоза, алкохолизъм, сифилис) причиняват трайни изменения в наследствения код на тялото и пораждат израждане. Затова обект на социалната хигиена са тези болести, които отклоняват тялото от правилната физиологична норма за здраво тяло.[6] Нормата при социалната хигиена обаче има морални измерения и в този смисъл нормата се формира през откриването на фантазменото тяло на аномалиите (вж. Мирчева, 2004: 208). Социалната хигиена се заема да покаже изроденото тяло и да концептуализира социалната и моралната среда (не само физическата). А специфичен фокус са дефинираните като анормални отношения и връзки (Мирчева, 2013: 49). Логиката е следната – телесният и моралният недъг води до отклонения в следващите поколения. Затова може да кажем, че социалната хигиена се фокусира в бъдещето – върху ефектите от репродукцията.

В българската версия на социалната хигиена, в говоренето за израждането, предизвикано от процесите на модернизация и индустриализация, особен акцент пада върху определена форма на национализъм. В статиите често се подчертава, че социалната хигиена се опитва да изгради тялото на нацията. Превенцията на индивидуалното тяло от идиокинетичните фактори има значение на опазване на биологичното тяло на нацията. За разлика от ораховистите, социалните хигиенисти определят народното, селското като недокоснато от цивилизацията и като съхраняващо високо оценностения „български“ морал и, казано с днешни думи, генетичен код. Представителите на социалната хигиена се обръщат към народното, към идеята за нацията и започват да критикуват европейското. На този фон лесно може да кажем, че социалните хигиенисти са традиционалисти или антимодернисти. Те възвръщат образа на селянина, на народа през опозицията с изродения градски обитател.[7] Селският живот започва да се разглежда като много по-„здрав“, отколкото градския. Социалните хигиенисти обаче предефинират какво означава изостаналост и традиционализъм. За тях изостаналостта и традициите са условия, които в локалния контекст на България са движещ елемент в процеса на модернизация. Казано иначе, еволюция и дегенерация не са противопоставена двойка. Цивилизацията увеличава израждането, болестта. И тук е мястото на социалния хигиенист, който да участва в контрола на израждането (вж. Pick, 1999: 11). Ето защо може да се каже, че прогрес и израждане са противопоставена двойка.[8] Прогресът обаче е възможен, само ако държавата се намеси, регулира израждането. В този смисъл – целта е да се постигне среден път между еволюция и прогрес. Изостаналостта на България според социалните хигиенисти е предимство, което ще позволи на нацията да прескочи една стъпка в процеса на модернизация – да запази своето „традиционно присъщо биологично здраве“, благодарение на здравото тяло на селянина, и да пропусне израждането на народа,[9] зависимо от негативните ефекти на модернизацията.

Съответно, ако трябва да обобщим как социалните хигиенисти се отнасят към града – тъкмо към градските деморализиращи нрави е насочена регулацията. Характерно за нея е, че тя променя обекта на медицинска намеса като добавя и времевото измерение в болестта, а същевременно във версията, която се усвоява в България – продължава да държи погледа към средата, но разширявайки тясното дефиниране на санитарните хигиенисти на физическата среда към социалната и моралната. В този смисъл може да се каже, че градът също е един от големите фактори за израждане, като във вниманието на социалните хигиенисти влизат множество елементи от живота му – намаляването на раждаемостта, лошите санитарни условия, допринасящи за ширещата се туберкулоза, деморализиращите фактори като проситутция и алкохолизъм и т.н. Въпреки това, програмата на социалните хигиенисти е насочена не толкова към града като място на болестта, а към селото като място на здравето. Чрез възраждането на селото, възобновяването и черпенето от традицията е възможно израждането да бъде прескочено в процеса на модернизация. Така темата за „израждането“ се превръща в пресечна точка на връщането и търсенето на корените, към традиционното, т.е. към изграждането на национална идентичност, чрез която социалните хигиенисти ще се опитват да обяснят кои сме ние, какво е „нашето“ общество, „родното“, както казва Гергана Мирчева, и каква е съдбата на биологическото тяло на гражданина (Мирчева, 2004, 213). А градското се явява девиация на „на-родното“.

Заключение

Трите основни движения в медицината в България и техните идейни противопоставяния се формират в периода след Освобождението, но се разгръщат най-силно след Първата световна война. През междувоенния период обаче социалните хигиенисти успяват да наложат езиците на „израждането“ в осмислянето на следвоенната криза и по този начин да хибридизират както течението на ораховистите, така и това на русевистите.С установяването на доминацията (на дискурсивно равнище) на хигиената онова, което се определя на границата на социалния ред, е болестта. Различните движения имат различни интерпретации. Санитарните хигиенисти се застъпват за санитаризация на градовете – на изграждането на водопровод, канализация, хигиенични жилища и пр. За тях „омърсяването“ идва от процесите на досег на тялото на гражданина с тези „замърсители“. Тоест градът е замърсител и тъкмо той трябва да бъде благоустроен. В българската хибридна версия, в която санитарните хигиенисти се появяват след научното откритие на Луи Пастьор, бацилът се явява главен замърсител, но замърсител на средата. В този смисъл санитарната хигиена се стреми да създаде такива условия, които да не позволяват на тази невидима с просто око твар да се множи в градски условия. За разлика от тях новите хигиенисти разглеждат тялото като среда, в която възниква и може да бъде уловена болестта. Само в тялото бацилът става „видим“. И само чрез телата на гражданите той се разпространява. Така техният проект е малко по-различен от този на социалните хигиенисти. Упражняването на властта се проектира не върху физическата среда (града във версията на санитарните хигиенисти), а върху тялото на гражданина. Целта е да се контролира разпространението на болестта – от една страна, да се обхванат „сношенията“ между множество индивиди в публичните пространства и те да бъдат регулирани, от друга, те самите да се приучат към хигиена и по този начин да упражняват самоконтрол върху своите поведения.[10] „Омърсяването“ тук идва от непредвидените контакти и движения – между град и село, между различните национални държави. Доколкото тези две движения сякаш остават на нивото на биологичното, социалните хигиенисти предефинират двата проекта (на санитарните и новите хигиенисти), като казват, че вече не само физическата среда е обект на хигиената, но и моралната. Така болестта започва да се разглежда по-широко – болестта е вече не само телесна, но и душевна, тя е „морален“ недъг, не само на индивида, но и на колектива – народа. Така в центъра на здравните политики при социалните хигиенисти, от една страна, трябва да стоят всички модерни пороци – алкохолизъм,[11] проституция, тютюнопушене, престъпност, туберкулоза, които водят до „израждане“ на населението; от друга, основен фокус са репродуктивните способности на населението; от трета, морално селянинът като недокоснат от модерността (главно поради репродуктивните му способности) става идеал и образец на социалните хигиенисти. Въпросът е как да го запазим от модерността, но и как да го превърнем в гражданин.

Както се вижда от всички теории, градът е „главен замърсител“ на биологическото, социалното и моралното тяло – или поради „изоставането“ на благоустройството му, или поради голямото струпване на хора и неконтролираните „сношения“ между тях, или поради неговите морални влияния. Версиите на ораховистите и русевистите са доста по-позитивни, защото те се съсредоточават в пространствения контрол на болестта. За тях утвърждаването на позицията на лекаря и създаването на достатъчно всеобхватна система на здравеопазване ще допринесат за градското регулиране. Социалните хигиенисти създават доста по-негативна версия, защото разгръщат хигиенния дискурс времево и така изговарят риска от градския живот (израждането).

 

Библиография

Даскалов, Румен. 2005. Българското общество (1878-1939), том 2: Население, общество, култура. София: ИК „Гутенберг“.

Медицинска беседа. 1894, 5.

Медицинска мисъл. 1919, 123–124.

Мирчева, Гергана. 2004. „Българският евгеничен проект от 20-те и 30-те години на миналия век и нормативният код на „родното““. Критика и хуманизъм, 17 (1): 207–221.

Мирчева, Гергана. 2013. „Градът и „израждането“: евгеника и модернизация в България от началото на ХХ век до Втората световна война“. Критика и хуманизъм, 42 (1-2): 39–54.

Съвременна хигиена. 1911, 2.

Русев, М. 1898. Ръководство за домакините при отгледвание малки деца. София: печатница „Иван Г. Говедаров и сие“.

Фуко, Мишел. 1994. Раждане на клиниката. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

Ackerknecht, Erwin H. 1982. A Short History of Medicine. New York: JHU Press.

Bucur, Maria. 2002. Eugenics and Modernization in Interwar Romania. Pittsburgh: University of Pittsburgh Press.

Latour, Bruno. 1988. The Pasteurization of France. Massachusetts and London: Harvard University Press.

Pick, Daniel. 1996. Faces of Degeneration. A European Disorder, c. 1848 – c. 1918. New York: Cambridge University Press.

Porter, Dorothy. 2011. Health Citizenship. Essays in Social Medicine and Biomedical Politics. London: University of California Medical Humanities Press.

Turda, Marius and Weindling, Paul J. 2007. Blood and Homeland. Eugenics and Racial Nationalism in Central and Southeast Europe 1900-1940. Budapest: Central European University Press.


[1] Във Франция хигиенният дискурс е свързан повече с идеята за „бързата нужда от регенерация“, вследствие на Френско-пруската война, за подобряване на расата (Latour, 1988: 17; Pick, 1996: 37–97). Английският хигиенен дискурс е задвижван от концепцията за работническата класа, за бедността като специфична категория, произлязла от индустриализацията (Porter, 2011: 25; Pick, 1996: 155–176).

[2] Може да звучи шеговито, но през междувоенния период движението на д-р Ораховац се разпознава от първите историци на медицинското дело в България като защитаващо тенденциите в американската медицина.

[3] Разбира се, такива сливания има и на други места в Европа. Санитарните хигиенисти, както пише Бруно Латур, напълно подкрепят и се подписват под „научното откритие“ на Луи Пастьор. Въпросът е – какви отношения се опитват да регулират двете движения.

[4] Данните за съотношението между селско и градско население в България са взети от медицинското списание Медицинска мисъл (Медицинска мисъл, 1919: 2).

[5] Има две вълни на издаването на списание Съвременна хигиена – в края на XIX в. то се издава от Ст. Ватев и П. Ораховац. В началото на XX в. то започва да се издава отново, този път с редактор само Ст. Ватев, без д-р П. Ораховац да е споменат като сътрудник.

[6] Този вид хигиена може да бъде разделена на две: от една страна, основен фокус са всички „нехигиенични“ практики на населението – хранене, живот във влажни и мизерни помещения, недостатъчно излизане на слънце, недостатъчно чист въздух и пр., т.е. всичко, което временно може да отклони тялото от неговото нормално или правилно функциониране; от друга – онова, което е поставено на границата на моралното – всички онези неморални „недъзи“ като алкохолизъм, сифилис, туберкулоза, душевни болести и пр., които отново само временно могат да отклонят тялото от нормалното му функциониране.

[7] Тоест основната опозиция е град–село, от която следва опозицията модерно–традиционно; и следователно, възраждането на идеята за селския живот. Както казва Гергана Мирчева в статията Българският евгеничен проект от 20-те и 30-те години на миналия век и нормативният код на „родното, един от основните етиологични фактори в българските социално хигиенични теории е модернизацията. Родното, българската раса не може да дегенерира заради, казано с днешни думи – генетичния си код. По-скоро израждането се приписва на модернизацията (Мирчева, 2004: 213).

[8] Социалните хигиенисти през първото десетилетие на ХХ в. свързват своята наука само частично с расата. По-скоро основните критики са насочени към модернизацията и идеята за израждане. Тоест те представят модернизацията като водеща до негативни еволюционни процеси, които обаче е възможно да бъдат избегнати.

[9] Вж. подобна теза в сборника Blood and Homeland (Turda and Weindling, 2006: 7). Според авторите някои от централноевропейските и югоизточноевропейските държави развиват този тип национални евгенични (в България по-скоро социалхигиенически) проекти в защита на нацията, базиращи се на идеята за селска държава (peasant state), според традиционно изостаналия статус на централноевропейските и югоизточноевропейските общества (пак там).

[10] Част от тази регулация е свързана с приучването към елементарна хигиена на градските обитатели, чрез различни брошури и книжки, училищно възпитание по хигиена и пр.

[11] Впрочем социалните хигиенисти в своето списание предлагат кръчмите да бъдат заменени малко по малко със сладкарници, а консумацията на алкохол – със сода-лимонада, чрез стимулиране от страна на държавата на сладкарниците и продукцията на сода-лимонада. А това, считат те, ще направи народа по-морален и по-здрав.


Биографична справка

Вероника Димитрова е асистент по социология в катедра Социология на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Интересите ѝ са в полето на социология на медицината и здравеопазването, както и в социология на пола и сексуалността.

Прочетена 222 пъти

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

ЗА НАС - В процес на разработване.

Новата Празничност

Този уебсайт използва бисквитки за управление на навигация и други функции. Използвайки нашия уеб сайт, вие се съгласявате, че можем да поставим тези видове бисквитки на вашето устройство.
Повече информация Съгласие Отказ