Ивайло беше най-ненаситно любопитният човек към света, когото познавам. Винаги откриваше детайл, чудатост, преобърнатост на обичайното в близки и далечни, в непознати и уж познати случки, явления, събития, хора, постоянно виждаше неща, невидими и незабелязани от нас, колегите, приятелите. Въображението му непрекъснато озаряваше света около него, разумът подреждаше откритото в неочаквани връзки, измисляше игри, истории, текстове. И в ранните книги, и в научните му творби няма клишета, шаблони, действителността се разкриваше и обясняваше неподражаемо, в странен, но логичен ракурс.
В почти всяка ситуация беше неортодоксален, различен. И в изследванията на терен, които правехме. Всички ние стриктно следвахме дълго обмисляния и обсъждан въпросник, а внезапно Ивайло се вклиняваше със съвършено неочаквани и сякаш странни питания. Например при изследване на бизнес отношенията между български и чуждестранни партньори, сепваше интервюирания със следния въпрос: „А правите ли му/ѝ подаръци? Сигурно сте му/ѝ подарявали все нещо, какво например?“ Интервюираният отначало се смущаваше, но не устояваше на закачливия блясък на светлите Ивайлови очи, усмихваше се и отговаряше… Отговорите варираха от скъпи вещи до сравнително интимни подаръци. „Аха, откликваше Ивайло, по какъв повод, за рожден ден? И може би за Коледа, Нова година…? Празнувате ли заедно? Той/тя какви неща обича да хапва, да пие?“ Разговорът продължаваше, излизаше от официалното си русло на интервю и така се проясняваше степента на неформалност в бизнес отношенията /„даровата обмяна“, би уточнил Ивайло/ – ключова характеристика на българския начин на правене на бизнес, но не само. Никога нямаше да постигнем този ефект и това знание чрез дълго обмисляния ни въпросник…
Ивайло беше космополит. Очарователен събеседник, той смайваше околните, когато на маса, след заседание на международна конференция, спокойно преминаваше от официалния английски на френски с французите, на немски с германците, че и на руски с руснаците, смутено казвайки „Не ми е най-силният език“, но го говореше съвсем добре. Уважаваше всяко различие, интересуваше се както от спецификите на идентичностите, така и от тяхната множественост. Това, което не приемаше, беше крайния десен екстремизъм, въобще екстремизма. Във Фейсбук първо търсех неговите коментари – четеше статии на езиците, които знаеше и споделяше, винаги с интересна позиция.
В общуването с него осъзнавах какво е буден ум – умът му нямаше миг покой, постоянно промисляше, измисляше, и с необикновените си хрумки будеше и нашето /поне моето/ по-лениво въображение и мисъл. Толкова беше жив, не мога да повярвам, че го няма…
Проф. д-р Петя Кабакчиева, Софийски университет
