Когато проф. Дичев започна да ни преподава във втори курс, намерих сборник с негови есета и си спомням, че исках да ги чета бавно едно по едно, но изчетох целия сборник за една нощ – до 2 часа сутринта бях прочела всичко, преди да премина към следващата книга, която намерих в библиотеката – „Дарът“. Реших, че трябва да стана антрополог, което така и не ми се получи, но годините прекарани покрай проф. Дичев промениха мисленето ми напълно. Той беше винаги приятелски настроен спрямо всички нас, но и строг и с толкова силен естествен авторитет, че ми отне години да се опитам да му кажа Ивайло, вместо проф. Дичев – и тази вътрешна невъзможност упорито си остана на място, колкото и време да минаваше и на колкото и летни школи да пътувахме с него като ръководител. Да говоря на Проф. Дичев на „ти“ ми се струваше престъпно, нахално и напълно не в реда на нещата. Имах някакво дълбоко и ужасно упорито интелектуално и човешко уважание към него като човек.

И все още не мога да повярвам, че се търсят спомени за Ивайло. Не бяхме се чували от може би две години, но дори и сега, когато пиша тези редове, ми се струва/ми се иска Ивайло и културолозите да са някъде на лятна школа край морето или Дунава заедно, да го няма просто за малко, а после да се върне с антропологически бележки. Спомените са толкова много – и винаги са с цели компании, събрани от него, насочени от него по определен интелектуален път и после оставени да се реят на свобода из близки и далечни градове, да говорят с други хора, да записват с камера или диктофон видяното и после да го осмислят по начин, който го прави интересен, причудлив, отвъд привидната очевидност на нещата. Помня как всички отидохме в Белене, за да изследваме спомените за лагера, и когато се оказа, че никой никак, ама никак, не иска да говори за това, изследвахме младежките култури в града, играхме хоро в местното читалище и се свързахме с местните метъли, докато военни на колело и с тромпети на рамо (истинска история!) тихо минаваха покрай нас. А после се скрихме от най-страшната лятна буря в едно доста западнало тенекиено капанче на брега на Дунава и двама от колегите ни започнаха да свирят на китара. Такива неща се случваха постоянно около проф. Дичев. Помня също как цял минибус от културолози, предимно жени, тръгнахме към Албания да изследваме застрояването на Тирана и граничната полиция в Албания се шегуваше, че той ни води да ни продава. Вместо това, прекарахме най-щурите 10 дни в Тирана, където между лекции и интервюта за презастроянето, направихме карта на звуците и миризмите в града с Велислава Петрова, а вечер пиехме коняк Скандербей и водехме интелектуални (предимно) спорове в хостела, в който бяхме отседнали. Спомням си също как със Славка и Петко отидохме да правим интервюта във Факултета като част от проекта „Нови млади, нови медии“, а с Тедо от моя курс интервюирахме млади леви хора и после ни заключиха по погрешка в кабинета на Ивайло, докато монтирахме филма. Месеци по-късно докато монтирах сама в кабинета пак ме заключиха, но вече бях тренирана и веднага звъннах за помощ. От съседния Трети блок дойде да ме спаси бъдещата жена на един от най-добрите ми приятели. Много и все такива истории се сещам за и около Ивайло, в които интелектуалното търсене винаги се преплиташе с приятелства и безумни приключения на собствен и чужд терен. И наистина Ивайло е не просто причината да изследвам темите, които изследвам вече 15 години – протести, медии, дигитална политика. Благодарение на него и на школата, която създаде около себе си, ми останаха и едни от най-трайните приятелства въпреки години на скитосване и отсъствия. В нашия тотално разкъсван от драми, съревнования и див индивидуализъм интелектуален живот, Ивайло направи най-трудното – създаде около себе си школа от хора, които си сътрудничат, мислят заедно макар и понякога в различни насоки. Ако има едно нещо, за което съжалявам, то е, че може би не успях да му благодаря достатъчно за всичко, което е направил за мен. Но знам и че Ивайло не обичаше подобни сантименталности. Вероятно щеше да погледне иронично на всяко едно изказване за себе си и бързо да го подмине, за да се съсредоточи върху това, което наистина има значение – писането. С лаптоп на плажа, с диктофон на Дунава, с фотоапарат и камера на протестите – така ще запомня проф. Дичев.

Д-р Юлия Роне, Vrije Universiteit Amsterdam